Розмари Роджърс
Стив (22)

22.

Стив не бе в настроение за разговори. Той се събуди и видя слънчевата светлина, проникваща през гъсто преплетените клони, който образуваха над него нещо като зелена пещера. Някъде капеше вода, напомняйки му, че бе жаден. Посегна към манерката си, но когато се протегна, простена от болка. Болеше го глава и смътно си спомняше, че отново бе сънувал зеленооката жена — същия сън, който постоянно го измъчваше и който неизменно оставаше в най-външните пластове на съзнанието му.

Но отваряйки очи, вече бе напълно буден, подобно на някой хищник, с какъвто често го сравняваха. Знаеше къде е и как бе попаднал тук, на това място, което някога бе набелязал като евентуално скривалище. А когато преглътна застоялата, топла вода, при вкуса на която, направи кисела гримаса, реши да престане да се връща към съня и вместо това да мисли за Тони. От розовите й устни се бяха посипали цинични ругатни, докато той не ги запуши с длан, разкъсвайки с другата дрехите й. Най-сетне я бе принудил да му се подчинени, за което тя очевидно копнееше. А след това се бе изтръгнал от ръцете й и си бе тръгнал, оставяйки я да сипе ругатни подире му.

— Индианецо! Върви по дяволите! Ти, проклет кучи сине, един ден ще прекалиш и тогава жив ще те одера! Чуваш ли? Проклятие! Все още ти плащам, а сега не съм свършила с онова, което имам да ти кажа! Тази вечер ме направи за смях, тичайки подир червенокосата кучка!

Джини. Той смръщи чело, питайки се защо името й не излизаше от главата му. Но каквото и да означаваше това, Тони бе права в едно — тази Джини носеше само неприятности.

— Какво търси тук? Защо проявява такъв интерес към нас. Казала на Ник, че иска да се сприятели с всички, тази лъжлива, лицемерна кучка! Но, ако той е толкова глупав, че да й вярва, аз не съм! Мястото й не е тук и не искам да се меси в неща, които не са нейна работа! Изобщо няма намерение да си тръгва, сам виждаш, нали? Трябва да се отървем от нея!

— Затова ли слезе сред простосмъртните, само за да ме намериш и да ми кажеш това?

— Трябва да поговорим за някои недовършени неща, проклет, коравосърдечен негоднико. А между другото и за нея.

Той забеляза, всъщност без да прояви особен интерес, колко тесен е костюмът за езда на Тони и как подчертава великолепните извивки на тялото й. Сакото й умишлено бе разкопчано, така че изпод тънката копринена блуза съвсем ясно личаха зърната на гърдите й. По разширените зеници на предизвикателно гледащите надолу към него кехлибарени очи и жеста, с който Тони потупваше с камшика си лъснатия като огледало ботуш, мъжът отгатна, че копнееше да бъде смъкната от седлото и изнасилена. Но той нямаше желание да й достави това удоволствие, а и му бе дошло до гуша от интригите и изблиците й на гняв. За миг дори бе на път да й го каже.

Той се усмихна безрадостно, при което устните му просто станаха по-тънки, без тази подобна на усмивка гримаса да достигне сините му очи.

— Все още не съм закусил. Винаги съм мразил още със ставането да разговарям по работа. Ще ми правиш ли компания или възнамеряваш да останеш върху коня си и да продължиш да се цупиш?

— Нямам представа защо се занимавам с теб, индианецо. Всъщност дори не ми харесваш! — тя бе решена да се цупи, а не да си тръгне побесняла от гняв, както вече се бе случвало. Мъжът само сви рамене и се обърна към малкия огън, който бе запалил.

— Чувствата ни са взаимни — спокойно рече той. — Сега искаш ли кафе или не? — погледът му я накара да замълчи. Тя промърмори някакъв неясен отговор и сама слезе от коня, уверявайки се, че той няма да стори нищо, за да й помогне.

По дяволите! В края на краищата щеше да се окаже полезен! Той имаше прекалено много за губене, а можеше също и много да спечели, за да не направи онова, което очакваше от него. Щеше да му го напомни.

— Днес следобед Ники заминава за Далас подир онази тъпа крава, италианската певица, по която е лапнал. Но каза, че ще се опита да научи колкото е възможно повече за госпожа Морган. Мисля, че той би желал да я има… и че вече не изпитва дори и наполовина от първоначалното си благоговение, особено след онова, което научи от Мат. Достави ли ти удоволствие да я целуваш, индианецо? Толкова ли е добра, колкото мен?

— Нямах възможността да я целувам достатъчно дълго, за да установя. Но ако някога успея, обезателно ще те информирам.

Настроенията на Тони се меняха мълниеносно и сега тя вече хихикаше възхитена.

— Наистина ли? Бих искала да го видя. Мислиш ли… мислиш ли, че би могъл да я изнасилиш? О, Боже! Би било възбуждащо. Първо нея, после мен — просто така, за сравнение. Какво ще кажеш? А след това ще я оставим на Ники. Би било по-мъчително, отколкото веднага да я убием, не съм ли права? А дори и след това да я пуснем да си отиде, не вярвам, че би тръгнала да разправя за случилото се. Би желала да избегне отвратителния скандал, не мислиш ли? — циничният й, възбуден смях опъваше нервите му. Скоро щеше да постави длани върху гърдите му и да започне да му се моли да го направи с нея, тук и сега, с високо вдигнати поли и разкрачени бедра. Но той нямаше желание.

— Имаш зла и коварна главица, Месалина — провлачено рече мъжът, изливайки остатъка от кафето си в пламъците на огъня и изправяйки се на крака. — Сега, когато решихме какво ще сторим с Джини Морган, може би няма да е зле да се замислиш, как бихме могли да я пипнем… но, по дяволите, не бих искал отново единствено моята глава да бъде в торбата. Така че най-добре веднага си напъни мозъчето, за да измислиш нещо.

Триумфиращият й смях му даде да разбере, че вече си бе наумила нещо.

— Помислила съм за всичко, скъпи. Първо, ние също заминаваме за Далас, само че без Ники да знае… — кехлибарените очи на младата жена се присвиха, а пълните й устни продължаваха да се усмихват. — Не зная дали наистина мога да му се доверя или не, а имаме няколко общи делови начинания, знаеш ли? Но щом става дума за онази италианка, скъпият Ники може да преиграе и да изхарчи прекалено много от нашите пари!

— Е, и? Защо трябва да идвам с теб?

— Но, индианецо, нали знаеш, че в твоята компания винаги се чувствам много по-сигурна! А врагове имам достатъчно. Освен това ти мислиш точно като мен, което, веднъж стигнали в Далас, би могло да се окаже от полза. Виждаш ли, по време на престоя си там Ники трябваше да се погрижи за някои наши общи дела, но се боя, че ще бъде прекалено разсеян, така че…

Мъжът си помисли, че още една тяхна обща черта бе, че никой не се доверява на другия. А той бе научил, че Тони е особено опасна точно когато мърка като доволна котка. По дяволите! Той сви рамене, сякаш интригите й му бяха безразлични, извърна се и започна да оседлава коня си, питайки се с растящо нетърпение, защо има такова ужасно главоболие.

— Ники ще пристигне в Далас някъде утре сутринта, а аз разтръбих навсякъде, че заминавам да посетя братовчедите си в Шривпорт. Можем да тръгнем поотделно и да се срещнем някъде — гласът й внезапно стана по-силен и писклив. — Къде тръгна? Имаме да обсъдим още много неща, а и не искам да се връщам сама в ранчото!

Мъжът вече бе поставил ръка на дръжката на седлото, когато извърна глава и я погледна. Студеният поглед на суровите му очи накара Тони да потръпне въпреки гнева си.

— На идване се справи и сама, нали? В момента имам да свърша някои неща, но ще се видим преди залез-слънце в къщата, шефке!

Преди да потегли, той докосна шапката си с ръка. Конят и ездачът изчезнаха почти веднага сред гъстите дървета, чиито гротескно изкривени стебла сякаш се подпираха едно друго, оставяйки пространства, през които едва минаваше човек или животно.

— Да се удавиш в блатата, дано! — гневно извика след него Тони, макар и да знаеше, че той едва ли вече я чува.

Прибра се у дома едва в ранния следобед, защото се бе загубила — преживяване, което изплаши дори нея. А от новината, че е пропуснала посещение на новите си съседи, отбили се на път за Картърови, настроението й в никакъв случай не се подобри.

— Тази любопитна, нахална кучка! Чудя се какво ли е искала този път. Права бях да не й се доверявам, а и Ники скоро ще го разбере…!

Все още в лошо настроение, тя се заизкачва по стълбите, но истински би побесняла, ако знаеше, че Маноло също бе на път към семейство Картър.

 

 

Всъщност искаше да види Миси. Миналата вечер… какво, по дяволите бе станало с него тогава? Той мръщеше чело, спомняйки си Джини Морган и нейната бакъреночервена, падаща на тежки къдрици по раменете и гърба коса. Виждаше я бавно да изважда фибите от косата си, една след друга. Да върви по дяволите! Трябваше да я притисне към стената и да я вземе още там, веднага. Това би сложило край на всичко. Тогава мисълта за продълговатите й зелени очи и меките, податливи устни би престанала да го измъчва. Дори след като се събуди продължи да вижда зеленооката жена, която се смееше и го примамваше в съня му и чиито черти сега бяха съвсем ясни. Нейните черти. Споменът за този сън и за изтеклата нощ го вбесяваше. Яд го беше на нея, че толкова открито го бе примамвала с гъвкавото си, чувствено тяло, но и на себе си. Защо трябваше да остава и да излива гнева си върху Миси, която му вярваше безрезервно. Миси бе прекалено наивна и Джо не биваше да й позволява да се шляе така наоколо. Миналата вечер изглеждаше като истински жена, Пепеляшка, както шеговито я нарече, но той не бе принц. Трябваше да поговори с нея и да я предупреди да не се доверява толкова лесно всекиму. А искаше да говори и с Мат. Пийнеше ли си повечко уиски, устата му ставаше като порта!

Маноло спря по навик и вдигна далекогледа си, преди да приближи дома на семейство Картър. Безсмислено бе да поема излишни рискове и сам да се пъха в ръцете на войниците. Кой знае, понякога имаха навика първо да стрелят, а след това да разпитват.

Мъжът замижа срещу слънцето и наостри слух. Къде, по дяволите, се бяха дянали всички. Бе прекалено тихо. След това, премествайки леко далекогледа си, съзря пред къщата елегантна нова двуколка с два сиви коня. Очевидно Картърови имаха гости. Маноло изруга тихо и седна, за да почака посетителят да си тръгне, убеждавайки сам себе си, че единствено любопитството е, което го задържа да не си замине.

 

 

Вътре Джини се питаше, защо бе решила да остане още известно време. Инат — така бе определил причината за държанието й Реналдо, когато на сутринта, по време на закуската отново се бяха спречкали. Или нежелание да остави нещо нерешено и недовършено? Всеки път, когато Мат я погледнеше с нахалния си, лукав поглед, тя си спомняше за предната вечер и за Стив… Къде бе изчезнал? Нито той, нито Тони бяха в ранчото на Ласите, където тя, пренебрегвайки протестите на Реналдо, се бе отбила. Някакъв възрастен, сивокос негър я увери, че госпожата излязла на езда. Разбира се, не бе споменал нищо за надзирателя на госпожата, който понякога споделяше леглото й.

Миси бе тази, която с ококорени от почуда, любопитни очи бе огледала впечатляващото помещение, където някога бе живяла майка й, след което чистосърдечно и открито бе попитала:

— Къде е Маноло? Не е ли идвал?

Върху черното лице на Хенри се бе появило неодобрително изражение.

— Не, госпожице. Не съм го виждал тази сутрин.

Миси бе грейнала от облекчение и Джини се попита дали някога чувствата й са били толкова прозрачни, дали е била така искрена и доверчива.

— Може би е у нас, в ранчото — избъбри Миси, докато Реналдо й помагаше да се качи в двуколката. — Бих искала да го видите някога, когато не е така намръщен и не изглежда толкова страшен. Той е наш приятел и, надявам се, няма да го съдите прекалено строго, когато чуете какво говорят хората за него.

Срещайки погледа на Реналдо над главата на момичето, Джини забеляза стиснатите му устни.

Миси не заслужаваше да й бъде причинена болка, а за Стив се бе превърнало в навик да наранява всички жени, с които си имаше работа, главно, защото изобщо не го бе грижа за чувствата на другите. Повече от всякога Джини бе решена да се изправи очи в очи срещу него и веднъж завинаги да изясни всичко, натрупано помежду им с годините, но сега започваше да се пита дали щеше да й се отдаде подобна възможност. След всичко, което бе научила, тя стигна до извода, че той се появява и изчезва съвсем неочаквано и досега бе успявал да избягва войниците, патрулиращи покрай блатата по заповед на полковник Белмон.

Отново Миси бе тази, която спомена името му, след като Джо ги бе поканил да влязат, за да опитат домашната му прасковена ракия.

— Виждали ли сте Маноло? Мяркал ли се е насам, татко?

Отговори й Мат, поглеждайки Джини с бялото на очите си.

— Не съм го виждал, след като снощи тръгна да изпраща госпожа Ласите до дома й. Може би отново е сред блатата и вилнее наоколо с индианските си приятелчета.

Джо Картър побърза да се намеси:

— Допускам, че скоро ще намине. Знаеш го какъв е. Миси, защо не покажеш на господин Ортега някои от картините, които си нарисувала?

Миси винаги се стягаше, когато ставаше дума да показва някому скиците си, но господин Ортега бе различен, също както различно бе и името му. Реналдо. Въпреки че звучеше странно, тя толкова го обичаше. А някакво смътно чувство й подсказваше, че той наистина много я харесва. Вниманието, което й обръщаше, не бе само проява на обикновена вежливост. Обичаше да го слуша, когато съживяваше пред очите й всички онези места и страни, които бе пропътувал. Когато го срещна за пръв път, го намери малко дистанциран и строг, но усмихваше ли се, точно както сега, той изглеждаше много по-млад, отколкото първоначално й се бе сторил. Харесваха й малките трапчинки, образуващи се в ъглите на устните му върху матовото, загоряло от слънцето лице. Миси с изненада откри, че в усмивката му има някаква прилика с тази на Маноло, защото иначе двамата бяха толкова различни! Усмивката на Маноло рядко обхващаше и очите му, които обикновено оставаха студени и подигравателни. А когато й се усмихваше Реналдо Ортега, в ъгълчетата на очите му се образуваха ситни бръчици, по които момичето отгатваше колко искрен е смехът му.

— Но, госпожице Мелиса, тези рисунки са прекрасни! Съвсем вярно сте предала настроението сред блатата… тези дървета приличат на грозни, стари хора.

Миси се засмя щастлива.

— И вие го забелязвате, нали? Винаги съм ги виждала точно така, като стари гномове, свели глави един към друг!

— Изразила сте го наистина чудесно!

Миси се бе навела над рамото на Реналдо, който разлистваше скиците й, опитвайки да не се разсейва от близостта на момичето. Работата бе там, че тя беше прекалено открита, прекалено естествена. А в сравнение с нея той бе циничен стар човек. Но, защо край нея не се чувстваше така? Миси и необикновените засилващи се чувства, които изпитваше към нея, бяха причина, да се опита да убеди Джини, че трябва да напуснат Барок. Както винаги, той бягаше от живота, нещо, което тази сутрин си призна. Но къде щеше да свърши всичко това… и кога? Въпреки бурния си темперамент Джини предпочиташе да гледа истината в очите. По свой собствен начин, тя бе също толкова дръзка, колкото и Стив. Бедната Хения, какво още трябваше да понесе? Напускайки дома на Картърови, Джини призна, че е доста замаяна от прасковената ракия.

— Все ми е едно — така поне не ми се налага да мисля. Пък ако ще и след това да имам главоболие! Ах, Реналдо, защо съм толкова твърдоглава? Защо просто не се откажа?

— Защото не можеш да бъдеш друга, освен самата себе си — неочаквано съвсем сериозно рече Реналдо. — Джини…

— Забеляза ли как ме гледаше Мат Картър? Мисля, че снощи ни е видял със Стив. А тогава аз изобщо не се безпокоях от подобни неща, знаеш ли! Исках само Стив да ме познае, да си спомни… а сега Мат ме смята за някоя уличница. Мисля си, че донякъде е прав! Виж какво направих! Стив навярно никога няма да ми прости… Реналдо, смяташ ли, че съм уличница? Какво всъщност мисли дон Франсиско за мен?

— Щом искаш, облягай главата си на рамото ми, но не ми пречи, когато се опитвам да удържа конете! — скри чувствата си зад острия тон Реналдо. — Те са като живак, след дългата почивка. Не се безпокой за Мат Картър. Няма особено значение какво мисли той. Когато се приберем, ще трябва да решим какво да правиш — дали да останеш тук и да приемеш всичко, което те очаква, или да се вслушаш в гласа на разума и да си тръгнеш.

— Но аз никога не съм била разумна! А сега не искам да мисля за това, още не. Реналдо, искам първо да се наспя.

Облегната на рамото му, тя спа през целия обратен път, разбуждайки се само дотолкова, че да изкачи стълбите без помощта на госпожа Армихо, която мърмореше нещо зад гърба й.

— Тихо, Тия. Тя е просто преуморена. Трябва да бъде оставена да се наспи на спокойствие. Няма да я будим за вечеря.

Рядкост бе Реналдо да раздава заповеди, но тонът му напомни на възрастната жена за дон Франсиско. Тя престана да мърмори и неохотно сведе глава. Понякога Реналдо се питаше какво ли мисли тази жена за интригите, в които бяха оплетени всички те и тогава абсурдността на ситуацията го караше да потръпне. За щастие Тиа Алфонса бе родена за камериерка и умееше да пази мислите си за себе си, съсредоточавайки се върху задълженията си.

Джини почти не осъзнаваше тихото мърморене на възрастната жена, която й помогна да се съблече, надявайки й една широка нощница.

— Ракия! И то рано следобед! Цяло щастие е, че дон Франсиско не подозира какво става тук, иначе сам би дошъл, за да въведе ред! Не мога да разбера що за живот водят тези млади!

Джини почувства меката завивка, която я обви, когато с облекчение потъна в леглото. По-късно щеше да има достатъчно време за размисли. В момента бе прекалено сънена, прекалено изтощена…