Розмари Роджърс
Стив (21)

21.

Тази зала не бе виждала подобни празненства, откакто Жан Демулен бе осветил великолепната си къща под погледите на любопитни приятели и съседи. Блестящите полилеи искряха и се люлееха като милиони малки звездички.

Миси пиеше шампанско. Страните й бяха поруменели от вълнение и момичето бърчеше нос, когато безбройните ситни мехурчета едва не я караха да кихне.

Тази гледка извикваше лъчезарна усмивка върху лицето на Реналдо.

— Забавлявате се, нали, Мелиса?

— О, да, много — очите й непринудено искряха, без ни най-малък намек за притворство или преднамерена изкусителност.

Реналдо с ужас забеляза, че пулсът му е невероятно учестен. В светлината, струяща от полилеите, косата й бе като обхваната от пожар, а издълженото й, фино лице пламтеше. Момичето бе наистина красиво! Как можеше човек да не забележи? Голямо усилие му костваше настойчиво да си повтаря, че тя е още почти дете… въпреки всичко. Бе прекалено млада и не познаваше живота и интригите на възрастните. Млада и неопитна… и, о, Боже, толкова искрена! Всичките й чувства бяха изписани на красивото й лице, а колко лесно могат да бъдат наранени невинните! Той мразеше мисълта, че илюзиите й могат да бъдат ограбени. Трябваше да говори с Джини… къде всъщност бе тя? Никой нямаше право да използва Миси. Нямаха право да я водят тук, превръщайки я в пъстра малка пеперудка, пред която младите мъже не можеха да устоят. Тя не умееше да се брани от покваряващите влияния иначе, освен с крехката си невинност. А колко би издържала тя при подобни условия?

— Това е най-приказната нощ в живота ми — прошепна Миси. — Как мога да ви се отблагодаря — на вас… и Джини?

Реналдо Ортега се усмихна и тя забеляза, че в ъгълчетата на очите му се бяха образували симпатични бръчици.

— Благодарете ми, като ме дарите с този танц! — той взе чашата от ръцете на момичето и го поведе към дансинга.

Да се танцува валс бе толкова лесно, а музиката бе опияняваща като шампанското, от което току-що бе пила. Сега Миси знаеше какво значи нозете ти почти да не докосват земята.

Колко беше щастлива! И тогава неочаквано, докато още се питаше, защо сеньор Ортега толкова неочаквано бе престанал да танцува, го видя. Изглеждаше като някой мексикански бандит с необръснатите си бакенбарди. Дръзкият му и предизвикателен поглед пронизваше Реналдо, който изведнъж съвсем се вцепени.

— Нямате нищо против да поканя на танц красивата дама, нали, сеньор? Мисля, че прекалено я пренебрегнах тази вечер.

Какво, за Бога, означаваше това? Тя не бе… когато я бе изоставил и си бе отишъл, тя мислеше, че просто вече не я харесва! Миси местеше големите си объркани очи от него към Реналдо и обратно. И ако Реналдо се отказа да изясни нещата още на място, то бе, защото не искаше да помрачава радостта на момичето.

Този проклет братовчед! Вече достатъчно бе развълнувал Миси. Какви дяволски помисли таеше сега? Първоначалният импулсивен гняв се разнесе и той си каза, че трябва да бъде предпазлив, забелязвайки добре познатия отблъскващ израз в очите на Естебан. По незнайно какви причини братовчед му целеше да предизвика спречкване и изненадата от този факт предизвика у него особено потискащи чувства. Естебан наистина не го беше познал! Никога не го бе гледал с такъв поглед, сякаш срещу себе си има някой непознат, от когото с радост би се отървал. Усещането бе всичко друго, освен приятно.

Вече си мисля, че би искал да ме убие — мислеше си Реналдо.

Спокойно и решително рече:

— Мисля, че изборът е на дамата. Госпожице Мелиса?

— Е, Миси?

Защо гласът му трябваше да е толкова троснат, дори когато я канеше на танц? И защо трябваше да гледа сеньор Ортега толкова на криво? Понякога наистина не разбираше Маноло и тогава всъщност не го харесваше особено. Но той не й остави избор и когато взе ръката й, без да дочака отговор, Миси сякаш бе отвлечена от някой пират.

Носеха се из цялата зала и момичето имаше странното усещане, че Маноло го прави нарочно. Сякаш искаше да я покаже на всички като… да, като боен трофей, измъкнат изпод носа на всички останали. Сега той я държеше по друг начин. Не на почтително разстояние, а прекалено плътно до себе си и тя бе задъхана и объркана. Дори начинът, по който й се усмихваше, всяваше страх в душата й, сякаш изведнъж се бе оказал някой непознат. Но нали това ли бе очаквала цяла вечер? Да я погледне като жена…

— Какво се е случило, принцесо? — Миси се препъна и обърка стъпките, но ръцете му я държаха здраво и сигурно, и тя опита отново да се съсредоточи върху музиката. Казваше си, че гласът му е просто закачлив, сякаш не забелязваше странната, непозната досега нотка. — Да не си уморена от много танци?

— Н-не… — с несигурен глас отвърна тя, а мъжът се засмя и сведе глава, така че устните му почти докоснаха ухото й.

— Мислех, че се учиш да флиртуваш? Или вече си се отказала? Да не би някой от обожателите ти да те е уплашил, момиченце?

— Вече ви казах! Отдавна не съм малко момиченце! И наистина цяла вечер флиртувах, ако това ви интересува!

— Разходи ли се вече навън?

Момичето троснато попита:

— Това предложение ли е?

В отговор отново чу смеха му.

— Помислих си, че най-хубавото момиче на празненството би трябвало да види как блестят звездите в нощното небе!

— Трябва ли все още да казвам „не“ заради хората?

— Има мъже, които биха те завлекли в някой тъмен ъгъл, независимо от това дали ще кажеш „не“ или „да“, особено след като вече си флиртувала с тях.

Гласът му бе станал сериозен, а изразът на очите му, сега съвсем тъмни, я накара да се почувства слаба и да потръпне. Нищо не разбираше — само преди минута бе толкова щастлива, танцувайки със сеньор Ортега, а сега… сега копнееше Маноло да я целуне! Какво ли е да бъдеш целуната от мъж? Как трябваше да се държи? В книгите бе срещала описания на романтичното, разтърсващо преживяване, правещо от момичето жена. А сега щеше и сама да го изпита…

— Но в същност, аз съвсем не съм флиртувала с вас. Да флиртуваш значи да се преструваш, а аз не съм се преструвала пред вас, когато ви казах…

— За Бога, Миси! — рече той с едва прикрит гняв, докато двамата, все още танцувайки, минаха през една врата, която момичето не бе забелязало. Преведе я през малко, прилично на библиотека помещение, извеждащо във вътрешен двор, сред който ромолеше чешма. Бе тъмно и на слабата, проникваща през стъклата на прозорците светлина и блещукането на звездите, Миси едва различаваше лицето на мъжа, без да може да долови израза му. Имаше чувството, че всеки момент зъбите й ще започнат да тракат и усещаше дланите си съвсем студени. За да скрие объркването и несигурността си тя троснато рече:

— От къде познавате тази къща? Кой ви я показа?

В гласа му сякаш долови следа от насмешка.

— Поогледах се. Когато съм в чужда къща, винаги искам да зная как най-бързо мога да я напусна, в случай че се наложи.

— Но това е…

Не успя да довърши, защото мъжът неочаквано сложи ръце на кръста й и нетърпеливо я притегли към себе си. Когато повдигна брадичката й, Миси усети коленете си да омекват. След това Маноло се взря в очите й и няколко секунди не откъсна поглед от тях, но не достатъчно дълго, за да успее тя да се възпротиви или да каже нещо.

— Миси…

Тя затвори очи и усети устните му да галят нейните. Замаяна, Миси си помисли, че сигурно сънува и че когато отвори очи, всичко ще се разтвори в нищото и тя ще се окаже на дървото, където с часове седеше, отдадена на мечтите си, а светлината блестеше между листата.

Отначало, докато лицето й все още бе между дланите му, мъжът я целуна съвсем нежно. След това обаче за неин най-голям ужас целувката му внезапно се промени. Устните му се притиснаха към нейните, при което тя издаде приглушен вик.

Миси се върна в действителността. Тя вдигна ръце и ги постави на гърдите му, опитвайки се да го отблъсне. Защо трябваше да я притиска така, че тя едва успяваше да си поеме дъх? А и начина, по който я целуваше, бе всичко друго, освен романтичен или нежен, така както винаги си го бе представяла.

Когато я притисна към себе си, тялото му бе студено като камък, а ръцете — жестоки, стискащи я като пленница.

Миси отдръпна глава, опитвайки да се изплъзне от настойчивите му устни. Сега момичето се бореше като животно, попаднало в капан.

Може би дивата й паника се бе предала и на него, но точно когато, отчаяна, тя понечи да се разплаче, мъжът я пусна. Ако не я бе задържал, щеше да хукни панически.

— Не! Пуснете ме! Не искам… не знаех… — тя се задушаваше, но успя да изхлипа с упрек — … така ли целуват всички мъже?

— Не всички, малката. Само такива като мен — гласът му бе напрегнат и гневен, но мъжът се гневеше повече на самия себе си, отколкото на Миси, което тя, разбира се, не можеше да знае. За миг, почувствал мекото й, топло тяло, бе забравил…

Маноло погали бузата й с неочаквана нежност.

— Миси, виждаш ли какво би могло да се случи, ако изчезнеш с някой мъж в тъмното?

— Но това бяхте вие! Мислех…

— Какво мислеше? Че внезапно съм се превърнал в джентълмен, който се задоволява с една целувка и няколко лъжи, прошепнати на лунна светлина? Трябваше да забележиш, че някои от онези млади офицери вътре добре познават правилата на подобни романтични игрички. Но аз нямам време за романтика и задявки. Целувките са само прелюдия към онова, което следва след тях, и ако питаш мен — чиста загуба на време.

— Ох — слабо простена тя. Не разбра думите му, но изпита страх от внезапната бруталност в гласа му. Боеше се също и, че отново ще понечи да я целуне. Какво имаше предвид, когато каза, че целувките били само прелюдия? И загуба на време?

Очите на Миси бяха големи и изплашени, котешко зелени, както закачливо й бе подхвърлил Маноло, преди Миси да реши да се облече като истинска дама, но чувствата, които се изписваха на лицето й едно след друго, издаваха, че все още е предишното лесно предвидимо малко момиченце. Бедното девойче! Докато Миси се бореше, за да се освободи от прегръдката му, той усети колко студени бяха пръстите й, дори и под копринените ръкавици.

— За Бога, престани да викаш! — грубо рече той, а след това добави с по-мек глас. — Не искам да ти причиня болка Миси, ще се върнем вътре веднага, щом изтрия сълзите от лицето ти. Или искаш всички да разберат какво се е случило? И да се стигне до спречкване между мен и големия ти брат?

Тя тъжно поклати глава. Сега отново бе станал мил и с някаква носна кърпичка напълно безстрастно изтри сълзите от лицето й.

За пръв път се бе сблъскала с тъмната страна от характера на Маноло, но не знаеше, че дори този невинен, нежен жест бе необичаен за него.

— Вие… вие ме смятате за глупава, нали? Все още ме мислите за дете!

— Боже мой, Миси! Заслужаваш да те напердаша… или целуна, и сам не зная кое от двете! Но ако искаш да бъдеш прелъстена, за да докажеш, че си жена, тогава си намери някой друг. А след това навярно ще го убия.

 

 

— Можех да го убия! Не, не ме гледай така, Реналдо. И преди съм си мислила за това, но сега не бих се поколебала нито за миг. И, моля те, не ми припомняй, че очевидно бил изгубил паметта си — това няма никакво значение! Преди по-малко от четвърт час целуваше мен, а сега изнасилва Миси, точно нея… тя го обожава! При това е още дете!

Лицето на Джини бе поруменяло. Младата жена говореше тихо, стискайки зъби, а Реналдо се опитваше да забрави собствените си притеснения и да я успокои.

— Трябваше да криеш, че го познаваш. Освен това не бе предвидено да излизаш навън. Ако искаш пребиваването ти тук да не остане безполезно, трябва да запазиш спокойствие… и дистанция. Стив няма да стори нищо на Миси.

Реналдо говореше напълно сериозно, но вътрешно бе обзет от същите страхове, които искаше да прогони от мислите на Джини. Съжаляваше дори, че бе станал инициатор на това празненство. Какво ли правеше навън лекомисленият му, безсъвестен братовчед с Миси? От самото начало не бе харесал гневния и опасен израз в очите му и с голямо усилие се въздържа да не ги последва.

— Понякога имам чувството, че наистина изобщо не го познавам — рече Джини с толкова студен и овладян глас, че Реналдо наостри слух. — Вече дори се питам какво търся тук. Трябваше да зная, че Стив винаги е бил толкова… толкова затворен в себе си! В действителност той няма нужда от никого, разбираш ли? Дори и да не помни кой е, то поне не е загубил способността си да преодолява всичко, при това, независимо от цената. И щом нямаше угризения спрямо мен, защо трябва да ги има спрямо Миси?

Тя неочаквано се засмя, издавайки дрезгав, унил звук, който още повече изнерви Реналдо.

— Не съм сигурна, дали Стив изобщо някога ме е обичал. Трябва да съм луда, за да се съглася да участвам в тъмните интриги на господин Бишоп. Трябваше да помисля първо за децата си. Аз не съм истинска майка, не е ли така? Те са още толкова малки и безпомощни, а отгоре на всичко имат баща, който навярно никога няма да ги признае… Реналдо, какво всъщност правя тук?

Тъй като не знаеше какво да й отговори, без да лицемерничи, мъжът само притеснено я погледна. Какво трябваше да й каже? Винаги, когато я погледнеше, почти не му се вярваше, че бе преживяла толкова много и не се бе прекършила. Как бе възможно да се забрави подобна жена? Трябваше да признае, че тайно в себе си бе сигурен, че Стив ще разпознае съпругата си — една жена, която очевидно бе обичал. Но дали Стив изобщо бе способен да обича някого? Или прекалено бе свикнал да използва жените според случая? И най-вече, какво би могъл да каже той на Джини, без да я нарани още повече, както и бе станало?

Отговорите на тези въпроси за момента останаха на заден план, защото Миси неочаквано влетя обратно в залата. Очите й бяха подозрително зачервени. И ако Роналдо въздъхна с облекчение и се втурна насреща й, то не бе заради братовчед му.

„Мисля, че е на път да се влюби в Миси, без изобщо да подозира! — мислеше Джини, озадачена от това, че се чувстваше толкова празна и изпепелена.“ Миси бе в безопасност. Реналдо, посвоему бе също толкова искрен и открит, като момичето, не бе успял да скрие облекчението си. Джини забеляза колко биха си подхождали двамата, ако Миси се избавеше от момичешкото си обожание към Стив. Към нейния мъж. Един непознат. Дали не е бил винаги непознат и за нея, а тя да е заблуждавала сама себе си?

И къде се бе дянал сега? Джини решително се изправи. До гуша й бе дошло от измами и вечната несигурност. По дяволите господин Бишоп с неговите проклети, интригантски планове! Тя щеше да открие Стив и да го накара да погледне истината в очите. Трябваше да стори това много по-рано!

— Госпожо Морган… търсих ви навсякъде! Не искам да бъда дързък, но ми обещахте един танц, помните ли? — Ник Беноа се засмя кратко и мнително, поглаждайки мустаците си. — Изглеждахте така потънала в мислите си, че не смеех да ви смутя. Нали не се безпокоите за нещо? Такава чудесна вечер… не знаех как да ви благодаря за онова, което сте направила с моята племенница. За една нощ я превърнахте в дама.

Механично и неестествено усмихвайки се, Джини пое протегната ръка на съдията. Какво друго й оставаше? Освен това, така можеше да отложи малко спречкването със Стив, с всичките произтичащи от това неприятни последици. Дълбоко в себе си се боеше. Ник Беноа не можеше да й стори нищо лошо, за разлика от Стив, който много лесно можеше да я нарани.

Въпреки това внезапно й хрумна предупреждението на Бишоп.

„Никола Беноа, съдията Беноа. Той е самомнителен, дребен човек, който се мисли за покорител на женски сърца. В никакъв случай не го подценявайте.“

В ушите й звучеше прекършеният, безжизнен глас на Рената Медън, докато разказваше за преживяното в дома на Беноа. Но досега тя бе видяла в него само хубавец и ласкател. Комплиментите му бяха почтителни. През тази вечер, докато мислите и чувствата й бяха обзети от толкова други неща, тя почти не бе забелязала едва доловимата промяна в държанието му към нея.

Комплиментите на съдията бяха станали по-дръзки, но тя умееше да се справя с подобни ситуации. А когато по време на валса той я притисна към себе си малко по-плътно, отколкото трябва, Джини го отдаде на късния час и изпитото шампанско. Вината си беше нейна — какво всъщност бе очаквала? Че Стив ще я познае веднага и всичко ще си отиде по местата? Самата тя се бе оказала също толкова наивна, колкото и Миси, която в момента танцуваше с Реналдо, смеейки се на шегите му.

Погледът й несъзнателно обходи танцуващите, за да открие Стив. Навярно бе излязъл навън, където музиката и танцьорите не бяха толкова церемониални? Никъде не съзираше и Тони Ласите. Видя Мат Картър, който опрян на една от стените с чаша вино в ръка я гледаше с доста странен поглед.

— Налага се утре сутринта да отпътувам за Далас, но ще се радвам да ви видя отново, когато се върна. Надявам се, че ще останете поне още малко при нас?

За какво говореше той? Сякаш прочел мислите й, Ник Беноа продължи:

— Аз съм фанатик на тема опера, ако може да се каже така. А една дама, на която от доста време се възхищавам, идната седмица ще почете Далас с присъствието си. Франческа Ди Паоли, принцеса Ди Паоли. Тя е… несравнима!

Джини почувства как въпреки усилията, които правеше, движенията й бяха станали сковани и неестествени. Тази жена! Тази певица, чието име вестниците толкова често свързваха с това на Стив. Какво търсеше в Тексас? Защо бе дошла? Каква част от слуховете бяха известни на Ник Беноа? О, Боже, нямаха ли край униженията й?

Ник Беноа, който само до преди миг бе стискал ръката й, сега изглеждаше напълно унесен и обзет от мисълта за своя идол.

— Такъв глас, толкова чист, толкова съвършен дори и при най-високите тонове. И тъй като самата вие сте красива жена, можете да ме разберете, когато говоря за красотата й. Но навярно сте я виждала на сцената?

— Разбира се, много съм чувала за тази именита певица, но за съжаление все още не съм имала възможност, да посетя някое от представленията й.

Джини съзнаваше, че думите й звучат раздразнено и остро, но партньорът й не даде вид, че е забелязал.

— Тогава трябва да дойдете в Далас. Вярвайте ми, струва си.

„Този отвратителен дребосък! — мислеше си Джини.“ Той бе научил слуховете и сега искаше да види реакцията й. Обзета от неочаквана подозрителност, Джини направи усилие да се усмихне лъчезарно.

— Може би ще имам щастието да чуя госпожица Ди Паоли, когато се върна в Ню Йорк. Или в Европа, защото не съм сигурна, че предпочитам Новия свят пред Стария — остро добави тя, без да държи сметка какво ще си помисли мъжът. — Но защо да говорим за нещо толкова отегчително като операта? Трябва да призная, че предпочитам балета и валсовете на Щраус. Сега навярно смятате вкуса ми за прекалено еснафски! — подчертано кокетно рече тя.

Мъжът любезно отрече и Джини продължи:

— Какво ще кажете за музикантите, които наех? Мислите ли, че гостите се забавляват? Вашата снаха…

— Ах, да! Вие сте тук прекалено отскоро, за да знаете, че Тони е доста капризно създание, а настроенията й се менят с вятъра. Ако се е показала неучтива, то е защото й размътихте водата, знаете ли? Тони бе свикнала да командва всички ни и ако мога така да се изразя, без да го сметнете за нахалство, аз съм безкрайно щастлив, че решихте да посетите Барок.

Той отново я ласкаеше, но Джини лесно щеше да се справи с това. Какво обаче го караше да се връща към темата за Тони Ласите и да се извинява, че си бе заминала толкова неочаквано, при това, без да благодари?

— Тя няма от какво да се безпокои, защото нейният надзирател ще я съпроводи до дома. Надявам се да не ни съдите прекалено строго заради този мъж! Но след смъртта на Джон тя придоби някои доста странни черти. Бе самотна и този човек се възползва от това. Мисля, че няма нужда да ви казвам повече. Както знаете, най-много се безпокоя за племенницата си… факта, че баща й я пуска да скита на воля… мисля, че наистина имахте право. Миси се вписва чудесно в това изискано обкръжение, не съм ли прав? — мъжът продължаваше да говори, този път, както изглежда, за незначителни неща — непрестанно скачаше от тема на тема. И въпреки това по време на нескончаемия му монолог, Джини имаше неприятното усещане, че събеседникът й внимателно я наблюдава и забелязва всяка нейна реакция, за да се възползва по-късно от това. Смехотворно или не, когато танцът свърши, тя се зарадва, че има повод да го зареже.

Усещането на еуфория, съпровождало я от началото на вечерта, бе изчезнало, заменено от глухо, безнадеждно изтощение. Сега й се струваше толкова невероятно, че е била така уверена в себе си… достатъчно самонадеяна да разчита единствено на себе, сама да се справи с всичко и да погледне истината в очите. Той не я бе познал и което бе още по-лошо, на Джини й бе ясно, че все още копнееше да бъде обичана от Стив. Дали наистина някога я бе обичал? Или през цялото това време бе вземала желаното за действителност?

 

 

— Отнася се с жените така, сякаш са… сякаш са просто някакви предмети, които може да използва при нужда! Пред цял свят парадираше с връзката си с онази оперна певица, сякаш целеше да ме унижи! Вестниците отидоха дори по-далеч, намеквайки, че възнамерявал да се разведе, за да се ожени за нея. Всичко това е известно на съдията Беноа, който на няколко пъти отвори дума за нея, наблюдавайки скришом реакцията ми. А отгоре на всичко и тази Ласите, която ми напомня за Консепсион, защото е също толкова ненаситна и алчна! С такива жени трябваше да се занимава — жени, които са му лика-прилика! Но той подарил на Миси Картър пръстен и бедното момиче се влюбило до полуда в него… тази вечер се видя колко нещастна я направи той. Наистина ли няма никакви скрупули? Убедена съм, че ако пожелаеше, без да се церемони щеше да постъпи с нея така, както направи с мен… Реналдо, защо само седиш и ме гледаш как фуча? Защо не ми кажеш каква глупачка съм? Тази вечер умишлено флиртувах с него, допуснах да ме целуне в един тъмен ъгъл, сякаш съм евтина уличница, която е забърсал в някой бар! Така и се отнесе с мен… трябва да съм полудяла, за да се оставя да бъда придумана от онзи Бишоп. Не биваше да идвам тук. И без това само още повече влоших нещата.

Джини престана да се разхожда нагоре-надолу из стаята и гневно погледна Реналдо. Последните гости си бяха тръгнали преди около половин час, а Миси, която щеше да прекара нощта в къщата, се бе качила в отредената за нея стая. От умора тя почти не усещаше краката си, но никога не би го признала. Госпожа Армихо я бе последвала, като преди това не пропусна да напомни на Джини, че и тя има нужда от сън и се надява, че младата жена също скоро ще се оттегли в спалнята си. Но Джини бе прекалено бясна, за да може да заспи.

— Защо мълчиш? — отново попита тя, тесните й зелени очи опасно искряха. Изпитваше желание да се разридае и да се наплаче на воля — сама не можеше да си обясни дали от гняв или от отчаяние.

Реналдо се протегна в креслото си и въздъхна. Той също имаше зад гърба си тежка и напрегната вечер, а в главата му цареше хаос от мисли, в който желаеше да внесе ред.

— Искаш да се върнем у дома, нали? — спокойно попита мъжът, наблюдавайки изражението на Джини. — Постепенно стигнах до същото мнение — изобщо не биваше да идваме тук. Трябва да мислиш за децата. Разкажи на твоя господин Бишоп онова, което си узнала досега, и го остави занапред да се оправя сам — устните му се разтегнаха в иронична гримаса. — Както сама знаеш, Стив винаги е успявал да се измъкне. Рано или късно…

— Искаш да кажеш, че трябва да избягам? И да покажа на света и на Стив каква страхливка съм? Тази вечер той изпрати онова подобие на жена Ласите до къщата й, а неговата певица скоро пристига в Тексас. Трябва ли да призная на всеослушание, че не съм способна да задържа собствения си съпруг? О, не! — тя вирна брадичка по един много добре познат на Реналдо начин, а гласът й стана по-дрезгав: — Преди да си отида от тук, ще подредя всичко така, както аз искам. Освен това имам някои сметки за уреждане със Стив! Когато се налага, мога да бъда не по-малко твърда и безскрупулна от него!

Би било безполезно да се опитва да я вразумява. Не и тази нощ, не и сега, когато бе толкова гневна и настроена да се инати. Но навярно на сутринта щеше да е по-склонна да се вслуша в гласа на разума. Най-добре би било да заминат. Реналдо безпомощно сви рамене и малко натъжен си помисли, че сега и той имаше причина да избяга, както презрително се бе изразила Джини.

Някога, преди много време Стив любопитно го бе наблюдавал, докато чистеше оръжието си.

— Наистина ли си доволен от този живот, Реналдо? Да скачаш, когато чуеш дядо ми да вика и да бъдеш приятел и съветник на всеки? Никога ли не ти се е приисквало да излезеш и да заживееш собствен живот, вместо онзи, между страниците на книгите? Изненадвам се, че си изоставил мисълта да станеш проповедник, братовчеде.

Доколкото си спомняше, Реналдо само се бе засмял, поклащайки глава. Не, той нямаше желание да води рискования живот, за който изглежда копнеше братовчед му. Винаги бе търсил спокойствие и макар всъщност да не презираше жените, за майка си бе останал черната овца, тъй като така и не си намери съпруга. Въпреки привидната си наивност, майка му бе проявила достатъчно интуиция, за да му каже, че е постъпил като глупак, подкрепяйки женитбата между Стив и Джини, която тя наричаше „гибелна“. Защото не бе трудно да се разбере, че и сам той хранеше нещо повече от обикновена симпатия към младата жена.

И сега си даде сметка, че не просто я харесва, гледайки я да хапе до кръв долната си устна и темпераментно да тропа с крак, сякаш не можеше да понесе мълчанието. Тя бе красива и образована жена, която заслужаваше нещо повече от нещастията, донесени й от братовчед му. Но я познаваше достатъчно добре, за да знае, че въпреки гръмките си усилия да докаже противното, все още страстно обичаше Стив.

Джини имаше право — по дяволите политиката. Най-добре за всички, включително и за Миси, при мисълта, за която, Реналдо стисна устни, щеше да бъде, ако някой поговореше със Стив.