Розмари Роджърс
Стив (20)

20.

Излезе от балната зала и навън я посрещна силната, жизнерадостна музика на Мексико. Закрепените по оградата на вътрешния двор факли потапяха всичко в оранжева светлина и излъчваха достатъчно топлина, така че човек да не трепери от хладния нощен въздух. За това допринасяше и голямото количество сервирана текила и червено вино за по-взискателните вкусове. Тук царяха шум, смехове и нескрита радост от фиестата. Тази вечер дори най-строгите бащи се усмихваха снизходително, докато красивите им дъщери танцуваха с непознати младежи, които бяха дошли привлечени от музиката. Какво толкова, щом оставаха в светлината на факлите? Фиестата бе опияняващ празник, а тук имаше предостатъчно ядене и пиене — мъжете отново и отново пълнеха чиниите си. Купчини тортила, чили, което здравата гореше на небцето, и големи парчета месо правеха боба превъзходен.

В средата на застлания с плочи двор бе запален голям огън и сякаш за да подсили средновековната атмосфера, над него на дълъг шиш се въртеше цяло теле, чийто неустоим аромат изпълваше нощния въздух.

— Тук, навън, е много по-весело — рече Мат Картър. — Някак по-естествено. Вътре имах чувството, че ще се задуша сред всичките онези високомерни хора, които те гледат, сякаш си някой натрапник, който е забравил къде му е мястото — хвърляйки злобен поглед, той продължи: — Как така не си с останалите? Изглежда, откакто се смеси с фините хора вътре, Миси намери общ език с този сеньор Ортега? — Маноло сякаш не забеляза хапливата забележка, макар отначало, когато излезе в двора, да кипеше от яд. Мат първоначално се поколеба дали да се приближи към него.

Маноло отпи глътка от чашата, която държеше в ръката си, преди ехидно и провлачено да попита:

— Като говорим за фини хора, там има една от тях… доста хубавичка и елегантна. Защо не поканиш домакинята на танц, Мат? Мисля, че трябва да предприемеш тази проява на учтивост, особено щом и двамата с нейния братовчед толкова се тревожите за малката Миси.

Мат Картър присви очи и погледна над пламъка на огъня към Джини. На трепкащата светлина косата й изглеждаше като излята от бронз, а дрехите й блестяха, защото и най-незабележимата нишка по тях улавяше светлината и се превръщаше в малко бижу.

Не знаеше дали я харесва или не… след чутото от Тони й нямаше доверие. Но, проклятие, колко красива бе само!

— Мислиш ли, че знае как се танцува фанданго? Или харабе?

— Може да е дошла, за да се научи. Навярно би се зарадвала, ако някой й предложи услугите си. Или се боиш от подобни жени?

Мат реши, че не е момента да си урежда сметките с Маноло. Сега наблюдаваше жената и мислеше за казаното от Тони, и за това как се държеше тя напоследък. Защо, по дяволите, да не я покани? Освен това в подканите на Маноло се съдържаше неприкрито предизвикателство.

Джини слезе по двете широки стъпала, водещи в двора, придържайки с ръка полите на роклята си. Тя спря сред полумрака и колебливо се огледа. Въпреки че вече бе успяла да скрие чувствата си, в душата й цареше хаос от объркани, постоянно сменящи се емоции, сред които постепенно вземаше връх растящото отчаяние.

Къде бе той? Готова ли бе да се изправи пред него? Какво ли щеше да каже? Бе несигурна и объркана, сякаш възнамеряваше да срещне някой опасен непознат. Мислите й бяха смутени от един висок, широкоплещест мъж, изникнал неочаквано пред нея. Братът на Миси, Мат.

— Бихте ли опитала този танц с мен, госпожо? Стъпките не са много сложни.

Оркестърът подхвана традиционното харабе тапатио и нозете й сами бяха започнали да следват ритъма. О, да, Реналдо се бе оказал прав. Не биваше да идва тук, защото музиката я караше да се забравя и извикваше в съзнанието й прекалено много спомени.

Без да се колебае, Джини подаде ръка и почувства как мускулите на Мат се напрегнаха под лекото докосване на пръстите й.

— Живяла съм в Мексико и май не съм забравила тези танци.

Двамата с Мат се присъединиха към кръга от танцуващи двойки. Джини забеляза, че първоначално появата й предизвика известно смущение сред присъстващите, но не след дълго забрави всичко около себе си и се отдаде на ритъма.

Сега музикантите бяха подели „Ел Чинако“, песента на Хуаристо Герийеро, а след нея засвириха „Ел Маланьена“. Изненаданият Мат не бе успял да я следва и сега тя минаваше от един партньор на друг. Кръгът на танцуващите постоянно се разширяваше, разнасяше се пляскане с ръце и викове „Оле“ и най-сетне срещу нея се оказа някакъв млад мексиканец, чиито черни очи блестяха на светлината на огъня, а тялото му бе също толкова гъвкаво и подвижно, колкото нейното.

Подобно на нея той бе забравил кой е — двама отдадени на музиката танцьори. Темпото бе станало по-бавно, след това отново се ускори и те продължаваха да танцуват, обърнати с лице един към друг, като ту се привличаха, ту отново се отблъсваха.

— Мили Боже! Тя танцува като истинска мексиканка, а аз исках да й показвам стъпките! — Мат още не можеше да си поеме дъх. — Виждаш ли това? Имаш ли и други умни предложения? — обърна се той към Маноло.

— Да. Сам ще танцувам с нея.

Музикантите бяха неуморни и Джини никак не се изненада, когато срещу нея застана Стив. Значи през цялото време е бил там! И какво ще стане?

Младият, чернокос мексиканец танцуваше с едно момиче, като него, но женският инстинкт на Джини й подсказваше, че огнените му очи не се откъсват от нея. Знаеше го дори без да поглежда, вперила поглед в тъмното лице на Стив. Почти несъзнателно Джини повтаряше онова, което бе правила през сватбената си нощ, когато за пръв път танцува под звуците на тази огнена музика. Без да се усмихва и без да откъсва поглед от Стив, тя започна да вади фибите от косата си, пръскайки ги по земята, като междувременно не преставаше да танцува.

В светлината на огъня сините му очи изглеждаха все потъмни и по-тъмни, докато не станаха съвсем черни и мъжът внезапно не осъзна, че тя се опитва да го прелъсти. Бе извадена и последната фиба и Джини разтърси глава, така че косата й плисна надолу по раменете и гърба. Отново започна да го гложди странното чувство, че я познава и това го накара да намръщи чело.

Тя танцуваше със страстта на испанска циганка. Движенията й бяха закачливи и иронични, почти цинични. Маноло се питаше, защо изпитваше желание да я удуши и същевременно я желаеше.

Умишлено избирайки един мексикански диалект вместо официалния испански, Маноло остро попита:

— Къде сте се научила да танцувате така? Моля да ми простите въпроса, но това е наистина необичайно за жена като вас.

Тя вирна глава, вдигайки косата си на тила с изконно женско, кокетно движение, а очите й заблестяха гневно.

— Каква жена съм според вас? Какво всъщност искате да знаете? Научих се да танцувам в Мексико, а вие къде сте усвоил маниерите си, господине?

— Очевидно никога не съм се учил на маниери. Това прави всичко доста по-просто, включително и следващия ми въпрос. Какви игрички играете?

— Разочаровате ме. За какво са тези безсмислени въпроси? Мислех, че мъж като вас ще се опита сам да открие това.

— Мъжете като мен разбират подобен отговор като предизвикателство. Това ли искаш, Джини?

Името само се откъсна от устните му, а когато жената пребледня, Маноло не бе сигурен дали от гняв, или от уплаха, пръстите му се сключиха около китката й, готови болезнено да я стиснат, ако понечеше да протестира.

Танцът се вихреше и изчезването им остана почти незабелязано. Мексиканците умишлено гледаха в друга посока, за да не ги притесняват, а и за да не се забъркват в евентуални неприятности. Но лицето на Мат Картър бе изкривено от злобна и завистлива гримаса, защото от погледа му не убягна как Маноло притисна жената в най-отдалечения ъгъл на двора, където светлината от огъня едва достигаше, целуна я и смачка дрехите й, сякаш бе някое от мексиканските момичета наоколо… или някоя евтина уличница. А тя, изглежда, не се съпротивляваше особено.

Значи такава беше тази жена. Една разгонена кучка, както я бе нарекла Тони. Мат се усмихна ехидно. Навярно Миси щеше промени държанието си, когато научи, че изисканата й нова приятелка съвсем не е толкова невинна и срамежлива. Нарочно бе дошла тук навън, сред простолюдието. Съжаляваше само, че не той бе този, който…

 

 

Джини имаше нужда от известно време, за да забележи, че Стив не целува нея, поне не съзнателно. Зъбите му болезнено наказваха устните й. Брутален бе дори начинът, по който стискаше косата й, за да държи главата й неподвижна. Целуваше я точно както в онази първа нощ, когато мислеше, че е проститутката. Целуваше я както понякога в миналото, за да я накара да замълчи и да я подчини. Целуваше я, без да знае коя е. И едва когато тази мисъл проблесна в съзнанието й, а мъжът с вяло, почти оскърбително движение посегна към гърдите, тя усилено започна да се съпротивлява.

— О… не, престанете!

Устните му бавно се плъзнаха надолу по шията на Джини и спряха в малката вдлъбнатинка, където започваха раменете й. О, Боже! Беше Стив и същевременно не бе той… и все пак познаваше, навярно чисто инстинктивно, всичките онези дяволски рафинирани средства да я възбуди почти до припадък. Отначало щеше да целуне гърдите й, разкъсвайки, в случай че му пречи, скъпия плат на роклята, а след това… Най-голямата опасност за нея идваше от самия Стив и от самоизмамата, която искаше да й наложи…

Гласът й предателски трепереше, но Джини се надяваше, че това би могло да мине за гняв.

— Веднага престанете! Нямам нищо против някоя открадната целувка, но винаги съм намирала за отвратително да бъда изнасилена в някой тъмен ъгъл. Надявам се, че не постъпвате така с всяка жена, с която сте танцувал!

Когато видя вдигнатата му ръка, Джини помисли, че ще я удари и инстинктивно се отдръпна, при което той тихо и грубо се засмя. Пръстите му проследиха линията на продълговатите й очи — леко и почти презрително.

— Не, не завличам всяка жена, с която съм танцувал, в някой тъмен ъгъл, за да я изнасиля. Само онези, които не се съпротивляват. Жени с издължени зелени очи, които разпускат косата си докато танцуват и многообещаващо примамват с тялото си. Но при вас, госпожо, това очевидно са само голи обещания. Защо излязохте навън? Да не би вътре да ви е било прекалено скучно?

Джини направи усилие да вдигне очи към хладното му тъмно лице, питайки се дали сърцето й някога ще престане да бие толкова неистово.

— Може и така да е било — без да се замисли рече тя. — А може да е заради носталгията по музиката и танците на Мексико, която ме мъчи от време на време. А вие?

Тя усети странното спокойствие, настъпило в душата му.

— Може би. Изглежда в подсъзнанието си пазя твърде много неща, които не мога да си спомня — още докато изричаше тези думи, той се учуди, че стои тук и разговаря с тази жена, сякаш се познаваха от години… и защо тя не побягна, преливаща от възмущение, а продължаваше да го гледа със зелените си, толкова предизвикателни и същевременно… да, дяволски познати очи. Дори името й… Миси мимоходом го бе споменала веднъж-дваж, а сега устните му сами го изрекоха.

Някаква дълбоко вкоренена в него предпазливост го предупреждаваше. Тя стоеше опасно близо до него… а и самото й пребиваване по тези места можеше да означава само едно — неприятности. Светска жена, живяла до скоро в Париж, Сан Франциско и Ню Йорк и танцуваща харабе, селски танц от Мексико, за което говореше като за своя родина? Жена, която напускаше важните си гости, за да се смеси, просто ей така, с пеони и обикновени каубои… която пред погледите на всички разпуска косата си с такава непринуденост, сякаш се намираше в собствената си спалня? Дори Тони не би се държала толкова шокиращо.

Джини също си мислеше, че трябва да бъде предпазлива. Твърде лесно би било просто да се притисне към него, да вдигне ръце и притегли главата му надолу към себе си. Може би щеше да успее да го накара да си спомни за нея, поне с тялото си…

Но той избави и двамата, обръщайки й гръб с едно свиване на рамене.

— Очевидно сега ще е по-добре да се върнете вътре. Братовчед ви навярно вече се пита къде сте изчезнала така неочаквано.

Точно това винаги я бе вбесявало у Стив. Можеше с лекота да се освободи от нея, издигайки помежду им стена от безразличие. И сега, преди тя да успее да се възпротиви или да измисли някой рязък отговор, каквото бе намерението й, той просто й обърна гръб и я остави да стои в полумрака, сякаш за него вече изобщо не съществуваше.

Мат Картър възнамеряваше да направи някой хаплив коментар, но при вида на мрачния, опасен блясък в очите на Маноло си замълча.

— Този мъж изглежда така, сякаш го гонят единайсет дявола, а той е дванайсетият — горчиво рече един от приятелите на Мат. — Не мога да разбера как изискана жена като госпожа Морган допуска да се държи така с нея.

— Ако питаш мен, мисля, че й харесва…

Доста погледи, лукави, преценяващи или прикрити, проследиха Джини, която невъзмутимо прибра косата си на кок и влезе обратно в къщата. А повече от всичко Мат Картър бе вбесен от израза й на пренебрежителна безгрижност, сякаш положението й в обществото и милионите на господин Морган й даваха право да пренебрегва всички правила за приличие. Като че ли мнението на другите не струваше за нея и пукната пара. И защо се мислеше за нещо повече от тях? Една невярна омъжена жена… На лицето на Мат се появи усмивка на погнуса и той злорадо се запита какво ли би казала Тони Ласите, когато той дискретно й намекнеше за редкия дивеч, след който се бе впуснал нейният индианец.