Розмари Роджърс
Стив (19)

19.

— Изглежда, на твоя индианец тази вечер му се е удало да се преобрази в испански джентълмен — меко рече Ник Беноа, но думите му звучаха същевременно малко стъписано. — Може би наистина трябва да предприема нещо, за да разбера кой е и как е попаднал тук!

— Мислех, че вече си го направил? — остро рече Тони Ласите, а кехлибарените й очи бяха студени като лед. — Винаги съм ти казвала, че е образован човек, но ти не искаше да чуеш, не е ли така?

— Допускам, че се е наконтил заради племенницата ми — ехидно промърмори Беноа. — Трябва да признаеш, скъпа моя, че тази вечер човек не може да я познае! Питам се, защо едва сега забелязвам, че нашата Миси се е преобразила в истинска красавица. А освен това, като че ли й се е удало да обуздае звяра, или не мислиш така?

— О, затваряй си устата! — гневно изсъска Тони, но изкуствената усмивка не слезе от устните й. — Тази мръсна малка блатна вещица… това дете! Мислиш ли, че заради нея се е натъкмил така? Знаеш ли, Ники, скъпи мой, команчът много добре знае какво прави. А твоята глупава малка племенница изобщо и не подозира това, въпреки всичките чужди парцали, с които се е накичила!

 

 

Държанието на Джо Картър бе необичайно сковано, а и синовете му също изглеждаха доста неестествено и неловко, докато пресичаха огромното помещение, следвайки Маноло и Миси. Тя — увиснала гордо на ръката на внушителния си кавалер, който сякаш подобно на нея не забелязваше внезапното смущение, обзело присъстващите.

Полковник Белмон наклони глава и улови ироничния поглед на Маноло.

— Полковник?…

Лекото му кимване с глава само по себе си вече бе обида и полковникът с усилие овладя гнева си. За Бога, това бе прекалено! Съдията Беноа бе прав, също и Пърсис. Мъжът беше нахален и прекалено самомнителен, особено като се знае несигурното му положение в този град! Крайно време бе да се предприеме нещо…

Докато сковано се изправяше, мислите на Джини следваха в безпорядък една след друга. Въпреки че не бе забелязала Стив да приближава, присъствието на Реналдо й вдъхваше сили. Стив все още не я бе погледнал!

Мигът, предизвиквал радост и трепетно очакване, но също страх и несигурност, отлетя толкова бързо, че секунди по-късно тя почти не можеше да осъзнае, че се е случило.

Само Миси забеляза как ръката на Маноло едва доловимо трепна под пръстите й, но момичето бе прекалено развълнувано, за да се учуди. Усещаше върху си неестествената и някак въпросителна усмивка на чичо Ник и острия като нож поглед на Тони. Когато очите й срещнаха тези на сеньор Ортега, Миси се почувства малко по-сигурна в себе си. Прекрасната бяла рокля и копринените фусти шумоляха при всяка крачка, напомняйки й колко красива изглеждаше тази вечер… и че е жена, че е дама. Нали сам Маноло й бе казал, че прилича на принцеса! Нейният блян се бе превърнал в действителност… всичко се случваше наяве!

Госпожа Морган й бе спестила неудобството да изпелтечи някое официално представяне. На Миси й хрумна, че още никога не бе виждала новата си приятелка с така блеснали очи и поруменели страни както в онзи миг, когато непринудено рече:

— Това трябва да е твоят гост, права ли съм, Миси. Жалко, че идвате едва сега.

Ръцете им се докоснаха. Очите се срещнаха. И… нищо! Само едно леко присвиване на очите и едва доловимо напрягане на мускулите на лицето му, докато Миси с детското си, задъхано гласче се опитваше да използва кратката пауза.

Това наистина ли бе гласът на Джини, толкова невинен? Защо имаше чувството, че среща някакъв непознат? След всичко, което бяха преживяли заедно, всички тези спомени за страст, насилие и любов. А сега той отново я наричаше „госпожо“, при това с все същия провлачен, саркастичен тон, който винаги бе мразила!

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо. Много благодаря за любезната покана.

Как смееше!

Желаейки да го предизвика, тя отвърна на испански.

— Удоволствието е изцяло мое, сеньор, толкова много съм слушала за вас. Чувствайте се като у дома си… тази вечер.

— Питам се, какво може да сте чула за мен, сеньора? Изненадан съм, че един толкова незначителен човек като мен е могъл да привлече вниманието ви.

Сега към тях се приближи Реналдо, който се боеше от някой изблик на гняв от страна на Джини.

— Братовчедка ми и аз искахме да се запознаем с всичките си съседи. Ах, господин Картър, радвам се да ви видя отново. Също и вашите синове. Пристигате точно на време за танците. Но първо… навярно сте жадни? Оттатък има ястия и напитки, ако позволите? — те се отдалечиха, а Миси все още непринудено стискаше Маноло подръка. Скърцайки със зъби, Джини забеляза как Стив поспря за малко при Тони Ласите, която имаше наглостта с присъщата си ехидна, фалшива усмивка закачливо да постави длан на гладко избръснатото му лице.

— Е, какво мислиш за нашия местен злодей?

Цяло щастие, че гласът на Пърсис Белмон смути мислите на Джини точно в този момент, защото тя бе на път да последва Стив, жадуваща отмъщение. Сега обаче се овладя и успя да се усмихне.

— Разбира се, все още не мога да си създам мнение. Но мисля, че не ми допадна особено!

— Не съм изненадана. Видя ли как се държа тази жена? Истинска уличница, въпреки че, повярвай ми, не употребявам често тази дума. Бедният господин Беноа. Личеше си колко неприятно му стана, когато тя… Той също няма доверие на този човек. А освен това се безпокои за малката си племенница. Едва вчера каза на Родни…

Докато слушаше разказа на Пърсис, Джини се насили да имитира интерес и да овладее вътрешното си вълнение. Имаше нужда от цялата си воля, за да остане на мястото си, виждайки как в другия край на помещението Реналдо покани Миси на танц, а Ласите безсрамно изостави кавалера си, приближи се към Стив и сложи ръка на рамото му. Свивайки рамене, той остави чашата си настрани… В този момент Джини бе поканена на танц от както винаги много вежливия Никола Беноа.

Съвсем скоро салонът се напълни с танцуващи двойки, а оркестърът бодро засвири.

По-късно Джини сама не знаеше как бе успяла да се усмихва и да отвръща на комплиментите и зле прикритите въпроси на съдията Беноа. Мислите й неволно се въртяха все около Стив, който междувременно прекалено интимно танцуваше с Тони. На устните му се бе появила добре познатата й саркастично подигравателна усмивка. Очевидно Ник Беноа бе също толкова малко въодушевен от развитието на нещата.

— Мисля, че ви дължа извинение. Понякога снаха ми прекалява с желанието си да шокира околните.

— Изглежда той също.

Джини улови неочаквания, остър поглед на партньора си и тихо и неодобрително се засмя.

— Това бе моята женска интуиция. Не биваше да го казвам.

— Радвам се, че го казахте. Надявам се, че с мен винаги се чувствате достатъчно свободна, за да казвате всичко онова, което мислите.

Джини усети лекия натиск на пръстите му върху своите. Мъжът продължи замислено:

— Радвам се, че сте прозряла що за човек е. При тази изненадваща промяна във външността му се питах какво ли крои този път. Изглежда иска да води всички ни за носа, а трябва да призная, че му нямам доверие. Един мъж, който няма нищо за губене, освен живота си, може да бъде изключително опасен!

Джини потръпна пресилено и разтвори зелените си очи.

— О, надявам се, че грешите! Защо трябва да бъде опасен за мен… или за нас? В края на краищата нито аз, нито братовчед ми сме забъркани в местните конфликти и не виждам причина всички ние да не живеем в мир!

— Боя се обаче, че има хора, които са на друго мнение — сърдито рече Беноа. — И макар намеренията ви да са похвални, считам за свой дълг, да ви помоля да бъдете предпазлива.

Предпазливост! Струваше й се, че цял живот е била предупреждавана да не бъде прекалено необуздана, а предпазлива и внимателна. И ето сега бе тук и послушно изпълняваше своята роля в някаква смехотворна драма. Бе се научила да действа, но не и да бъде благоразумна.

Търпението и самообладанието й бяха поставени на сериозно изпитание, когато трябваше да гледа съпруга си да танцува с Тони и да се държи така, сякаш е някой непознат. Питаше се какво ли се върти в главата на Стив…

 

 

Искрящи зелени очи, странно издължени. Бакъреночервената коса бе прибрана на кок високо на тила и само няколко свободни къдрици се спускаха по раменете и гърба. Косата и очите й имаха същия цвят като тези на Миси и въпреки че приликите свършваха дотук, у него оставаше глождещото, потискащо чувство за нещо познато. Макар и да недоумяваше от къде, Стив сякаш познаваше усещането от допира с тази копринена коса, тежко преливаща между пръстите му. Без да я бе целувал и дори да го бе пожелавал, познаваше топлината на устните, открехващи се под неговите и сладостта на устата й. Вирджиния Морган. Джини. Мускулите на лицето му се напрегнаха, докато повтаряше наум името й, и си спомни своенравно вирнатата й брадичка.

Сякаш усетила, че мислите му са другаде, Тони заби нокти в раменете на партньора си.

— Какво ти каза? Тази надменна кучка… мразя я! Все ми е едно колко хора е направила на глупаци, включително и бедния Ник. Индианецо! Слушаш ли ме? Тя крои нещо, чувствам го. Защо иначе ще си прави труда да се подмилква на всеки? Цялата тази суетня около Миси… какво я засяга малката блатна вещица? Мисля, че цели нещо. Затова е тук. Виж как обърна всичко нагоре с краката, канейки тези мексикански селяни, сякаш… сякаш им отдава някакво значение.

Мъжът изпита неочакваното желание да удари Тони по нацупеното, чувствено лице и през сочните розови устни, които така добре знаеха как да възбудят някой мъж. Погнусен, той я погледна, повдигайки едната си вежда.

— Месалина, просто ревнуваш, признай си!

— Да ревнувам от нея? От това бледо, кекаво, лукаво същество? Тези глупаци веднага лапнаха по нея, само щом разбраха, че е червива с пари, които пръска за дрехи и бижута. Теб обаче не може да заслепи толкова лесно, нали, индианецо? Ако бях толкова богата, колкото нея, щях да съм кралица на целия щат! И аз ще го направя… с твоя помощ, нали? Ти си единствения мъж, който е достатъчно твърд и безскрупулен и сега виждаш, че трябва да се отървем от нея!

— Ти си луда! — решително рече той, но когато срещна блестящите й от възбуда кехлибарени очи, в погледа му се четеше недоумение.

— О, не, не съм! Тази жена крои нещо, знаеш ли, че баща й има доста голямо влияние във Вашингтон? Можеш да бъдеш сигурен, че Ники знае всичко! Може би зад всичко това стои сенаторът, който сигурно има причини да я изпрати тук? Знаеш ли колко хора на правителството душат наоколо? Навярно затова е дошла. За да научи колкото е възможно повече, а след това да разруши всичко, което съм съградила след края на войната. Защо иначе ще е толкова дружелюбна с тези прости мексикански селяни? Тя дори говори езика им… сигурно скоро ще започне да им мъти главите с приказки за права и да им обещава земята, върху която съм ги пуснала да живеят. Виж само как си шепнат с полковник Белмон. За какво, мислиш, си говорят? Знаеш, че полковникът не може да те търпи, нали, индианецо? При първа възможност ще нареди да те арестуват. Може би в момента планират точно това!

Маноло се намръщи сърдито. Тони обичаше да преувеличава, но в случая в злобните й думи може и да имаше нещо вярно.

Чу я тихичко да се кикоти.

— Виждаш, нали? Трябва да го виждаш. Ти си като мен, любими. Също толкова потаен и безскрупулен, затова толкова си подхождаме — след това лукаво добави: — И ти се безпокоиш за малката Миси, нали? Знаеш ли колко често се среща с мнимия братовчед, този сеньор Ортега? Защо тази кучка, Вирджиния Морган, облича малката като някоя кукла? Чуй ме, индианецо, или целят да изкопчат нещо от нея, или този Реналдо Ортега иска да я прелъсти!

— Месалина, един ден с удоволствие ще извия бялото ти вратле със собствените си ръце — звучеше като обещание, но тя само се усмихна, гледайки го в очите, в които съвсем ясно личеше едва сдържан гняв.

— Може да те изпреваря! Но сега имаме нужда един от друг, права ли съм, скъпи ми дивако?

Без да отвърне, той я поведе към Миси, която стоеше малко встрани, давайки си вид, че слуша разказа на някакъв млад лейтенант. Видяла Маноло, Миси както винаги бе неспособна да скрие чувствата си и лицето й светна.

„Тъпа малка идиотка — злобно мислеше Тони, като дари младия мъж с една от най-сладките си усмивки, накарала го да зяпне удивен и стъписан.“

Преди още Маноло да успее да отвори уста, Тони предложи смяна на партньорите, хвърляйки злобен поглед към него. Лейтенантът едва успяваше да скрие щастието си. Ако другарите му от полка го видеха да танцува с Тони Ласите!

Що се отнася до Миси, дори презрителният поглед на Тони не можеше да помрачи радостта и от този миг. Маноло я държеше в обятията си и за нея не бе изненада да установи, че той танцуваше със същата котешка лекота, с която и вървеше. Водеше я толкова умело, че тя имаше усещането, че цял живот е танцувала валс.

— Липсваше ми, принцесо. Уморена ли си вече?

Тя отвърна задъхано:

— Никога! Никога няма да се уморя да танцувам… мисля, че бих танцувала цялата нощ!

Танцът с Миси бе като глътка чист въздух. Той прогони Тони от мислите си. А също и жената с червените коси, която толкова странно и против волята му го бе развълнувала. Напомняше му на някого, когото трябва да бе познавал преди. Навярно някой не особено приятен спомен, това би обяснило неприятното чувство, обзело го при представянето. Ник Беноа бе казал на Тони, че госпожа Морган е умна жена… е, по-късно щеше да има достатъчно време да научи повече за нея. Тази нощ принадлежеше на Миси и нищо не трябваше да я помрачава.

Той закачливо попита:

— Колко партньори има в програмата ти за тази вечер? Може би не биваше да те отнемам от този мил, симпатичен лейтенант?

— Той беше доста глупав, знаете ли! И толкова млад! А освен това ме забрави още в същия миг, в който съзря Тони. Но радвам се… аз чаках вас!

— Трябва да се научиш да криеш чувствата си, малка моя.

Миси остана изненадана от грубата нотка в гласа му.

— Но защо? Аз не съм някое малко момиченце! Вече съм на седемнайсет, а на моята възраст майка ми вече е била омъжена. Докога ще се държите с мен като с дете? Аз съм жена.

Тя го видя да повдига вежди и чу ироничния му смях. От гняв Миси се притисна към тялото му, както бе видяла да прави Тони. Сега най-сетне ще я забележи! Вече не бе дете и никой от присъстващите мъже не се бе държал с нея като с дете!

— По дяволите, Миси! Да не би да флиртуваш с мен? — гласът на Маноло бе сърдит, но мъжът не направи опит да я отстрани от себе си и у нея се надигна странното чувство на триумф.

— Да, точно това правя — дръзко отвърна тя. — Нима друго се очаква от една млада жена? Как постъпвате, когато дамата флиртува с вас?

— Зависи от нея и от това, какво може да предложи — гласът му, отначало суров, внезапно омекна. — Ако е някое красиво, младо същество като вас, принцесо… — той склони глава и прошепна на ухото й: — Тогава я притискам към себе си, както сега, а след малко я питам дали е съгласна да се поразходим на чист въздух.

— А после… ако е съгласна? — беззвучно попита Миси с блеснали очи.

— Милите млади жени се изчервяват и засрамено отместват поглед. А след това прошепват, че предпочитат да не го правят, защото хората можели да си помислят нещо.

— Но ако това бях аз, щеше да ми е все едно какво си мислят хората. Струва ми се, че флиртовете не ми допадат, ако под флирт се разбира, човек да се преструва и да говори неща, които не мисли. Искам да ме целунете… искам вие да сте първият!

— Боже мой, принцесо! — Стив така се ядоса, че му се прииска да я разтърси. С какви глупости бе напълнила главата й тази госпожа Морган? Ами този братовчед, който бе поканил Миси за първия танц? Забелязваше, че по твърде комичен начин е започнал да се вживява в някаква бащинска роля и за да прикрие гнева си, растящ от минута на минута, полуиронично каза: — Избрала ли си вече кой ще е вторият? Ами следващите? Има мъже, които за една целувка обещават мило и драго. Затова в Испания всяко любопитно момиченце неотлъчно е следвано по петите от строга стара дама.

— Ох! — сълзи на гняв и отчаяние пълнеха очите й. Как смееше да гледа на нея като на някое бебе… и да се държи така, сякаш й е баща? Тя се отдръпна, забравяйки всички останалите танцуващи двойки, който любопитно ги наблюдаваха. — Аз не съм някое малко момиченце, чувате ли? И ако продължавате да се държите така с мен, тогава… тогава ще реша нещо друго! И ако сеньор Ортега пожелае да ме целуне, ще му позволя, да! Той е далеч по-мил от вас и не флиртува с всяка срещната жена и… и се отнася с мен като с истинска дама, а не се преструва и не ми се присмива като вас!

— Миси! — процеди през стиснатите си зъби той и момичето усети предупредителната твърдост в гласа му, но бе вече прекалено ядосано, за да може да спре.

— Оставете ме. Не искам повече да танцувам с вас! — тя се боеше, а очите й бяха пълни със сълзи. Неочаквано обаче почувства твърдата като стомана ръка на Маноло да се обвива около кръста й, а след това той стисна пръстите й толкова силно, че момичето извика от болка.

— Казвал ли ти е някой, че си се превърнала в малка, палава глезана? И престани да се бориш като някоя дива котка, опитай се да заприличаш на дама, защото смятам да те отведа при господин Ортега.

— Мисля, че ви мразя!

Мъжът възнагради гневния й изблик със саркастична усмивка.

— Струва ми се, че много често ми се е налагало да го чувам, сприхава червенокоске.

Миси, която без повече обяснения бе оставена пред слисания и недоумяващ сеньор Ортега, почувства гадене и виене на свят, когато видя Маноло да се обръща кръгом и да се отдалечава. Бе съмнение сега търсеше Тони, която не бе някое неопитно момиченце… как се бе изразил? Малка, палава глезана… сега завинаги го бе изгубила, защото не се опита да скрие гнева си и не се бе преструвала.

В гърлото й заседна бучка, толкова голяма, че Миси имаше усещането, че ще се задуши, ако направи опит да я преглътне. Сега искаше само едно — да намери баща си и да му каже, че иска да се прибере в къщи.

Вместо това, в суетнята госпожа Армихо я поведе нагоре по стълбите и новата й приятелка със строг глас й обясни, че към това да станеш възрастен спада и проявата на малко… съвсем малко притворство.

— Мъжете са странни същества, един ден ще се убедиш. Говорят за откровеност, но когато някоя жена показва чувствата си прекалено открито, те се отдръпват. Казват, че мразели притворството, но очакват от жената да маниерничи и да се преструва. Очевидно това събужда ловния им инстинкт.

Въпреки отчаянието си Миси се учуди от неочакваната горчивина в гласа на Джини. За пръв път й хрумваше, че красивата й, елегантна приятелка, която като че ли не изпитваше нужда от нищо, съвсем не бе толкова щастлива. Може би й липсваше господин Морган…

Миси отново слезе по стълбите, вече с високо вдигната глава, а устните и страните й бяха леко поруменели. Не, няма да бяга. Ще танцува, флиртува и ще се забавлява… като истинска жена.

Не й липсваха партньори. Дори полковник Белмон я помоли за един танц и тя с гордост удовлетвори молбата му. Но когато не търсеше с поглед Маноло, предпочиташе да танцува с Реналдо Ортега, който не я гледаше от високо и не й шепнеше на ухото глупави, безсмислени комплименти. Не се срамуваше да признае, че обича поезията и че дори сам бил написал това-онова. Бе обиколил целия свят и навярно познаваше много жени, но като че ли наистина я харесваше. Миси го намираше искрен и мил, а и в него не прозираше нищо тъмно, насилствено.

Не след дълго имаше усещането, че се познават много отдавна и толкова се отпусна, че през цялото време, докато танцуваха, се смееше и бъбреше, вместо да мисли за стъпките на танца.

— Но защо не сте се оженил? — предизвикателно попита тя, чувствайки как първата чаша шампанско в живота й, й вдъхва кураж.

Вместо да се разсърди и загуби непринудеността си, той се усмихна някак замислено и Миси с изненада забеляза как усмивката правеше лицето му да изглежда по-младо и безгрижно. Той наистина беше хубав, както с учудване откри момичето. А и бе висок и силен… почти колкото Маноло.

— Очевидно не биваше да задавам толкова личен въпрос — разкаяла се за дързостта си, рече тя, преди мъжът да успее да отговори.

Но той поклати глава с все същата лъчезарна усмивка.

— Можете да ме попитате всичко, което пожелаете, госпожице Мелиса. Всъщност и сам се питам, защо не съм се оженил, въпреки че майка ми бе много усърдна сватовница. Очевидно просто съм толкова старомоден и романтичен, че все още чакам истинската жена — искрена, интелигентна и духовита, едновременно приятелка и любима. Мислите ли, че изискванията ми са прекалено големи?

Миси усърдно поклати глава.

— О, не! Намирам за чудесно, че сте достатъчно силен и търпелив, за да чакате подходящата жена. Винаги съм мислила… — тя се поколеба и вдигна очи към него, а когато видя сериозното му лице и интереса, с който очакваше думите й, продължи: — Мисля, че това е причината, поради която братята ми… и Маноло постоянно ми натякват, че още съм била дете. Но винаги съм мислила, че когато срещна подходящия мъж, помежду ни ще пламне нещо като светкавица, пронизваща и двама ни. Както с пирата, за когото ми разказваше Рената. Аз ще разбера и той ще го разбере и… но сигурно в действителността не се случват подобни неща? — гласът й леко трепереше и бе прозвучал отчаяно, така че за миг Реналдо изпита желание да наругае Стив. Прогони тази мисъл и поглеждайки в очите на Миси, й каза онова, което мислеше.

— Не… мисля, че не става точно така. Поне за повечето хора. Винаги съм си представял любовта като мощно, високо дърво, което расте много бавно, почти незабележимо. Започва се с това, че двама души се харесват един друг, че се сприятеляват и откриват общи неща помежду си. Светкавицата е нещо неистово и диво, а гръмотевицата след това е оглушителна и плашеща. А освен това преминава тъй бързо, както е дошла… като вълната на прилива, която оставя след себе си единствено развалини — той неодобрително сви рамене. — Допускам, че поетът в мен се изразява така образно! Но сигурно разбирате какво имам предвид.

Миси само кимна. Бе прекалено развълнувана, за да намери думи. Как бе възможно да я разбира толкова добре? Сети се за Маноло и по тялото й премина лека тръпка. Той бе като светкавица, прорязваща потъмнялото от облаци, буреносно небе. Толкова внезапна и ослепителна, че момичето не бе способно да види никого другиго. Не желаеше ли тайничко дори и сега да бъде връхлетяна и отнесена от непознатия, ужасяващ порой на собствените си чувства, преди да е имала време да размисли? В никоя от книгите, които бе чела, нямаше нещо за онова, което се случва с момичетата, отвлечени от някой пиратски главатар. Пиратите обикновено биваха залавяни и увисваха на бесилото или умираха толкова насилствено, колкото бяха живели. Какво оставаше след прилива?