Розмари Роджърс
Стив (18)

18.

На сутринта в деня на „големия бал“, както тайничко го наричаше Миси, тя бе толкова развълнувана, че получи болки в корема — донякъде от радост, донякъде от страх. Но милият господин Ортега и испанската госпожа с лице, приличащо на слива, изпратиха една от елегантните коли на госпожа Морган. Когато най-сетне пристигна в дома на Демулен, която човек почти не можеше да познае с реставрираната й и боядисана фасада, Миси все още бе бледа, но вече не чувстваше страх.

Господин Ортега — не биваше да забравя да го нарича сеньор — се държеше с нея, сякаш бе някоя изискана дама. Когато разговаряха, в гласа му нямаше и следа от високомерие, а вместо това почтително изслушваше мнението й. Дори и лицето на възрастната дама бе озарено от усмивка, докато съпровождаше момичето нагоре по стълбите, мърморейки, че Джини била проявила отличен вкус и че роклята, избрана от нея за Миси, била изключително красива и подходяща за една млада дама.

Миси, за пръв път в живота си наричана „дама“, само ококори очи и се изчерви. Госпожа Морган бе толкова приятелски настроена, а присъствието на момичето в тази къща сякаш бе част от някакъв сън. Дори песимистичните предсказания на Мат не бяха успели да разрушат фантастичния й блян, че е някоя Пепеляшка, която скоро ще се превърне в красива принцеса. Разбира се баща й бе чудесен. Старият Джо Картър й бе поръчал да не забравя коя е и да не позволява на нищо и никой да провали предстоящата й приказна вечер.

Когато, облечена в новата рокля, Миси за пръв път се огледа в огледалото, имаше чувството, че е някоя от героините на измислените от самата нея истории.

— Нали не те смущава, че не е нова? Никога не съм я обличала… харесаха ми кройката и платът, но когато я изпробвах, ми се стори, че е прекалено младежка за мен. Вярваш ли в предопределението? Може би е била предназначена за теб.

Оставяйки време на Миси само за една слисана въздишка, Джини бързо пристъпи към нея, свали панделката с пръстена и сложи около врата й една перлено колие.

— Пръстенът ти ще бъде на сигурно място, не се безпокой. Леля ми Селин настояваше на първия си бал да нося перли. И въпреки че тогава бих предпочела смарагди, трябваше да призная, че изборът й бе по-подходящ. Още помня, бях поканила за кавалер братовчед си Пиер и никога не съм се забавлявала толкова, колкото през онази вечер.

Завъртайки се, за да се огледа в огромното огледало, Миси повече от всякога имаше чувството, че сънува. За една нощ се бе превърнала в принцеса, в чудно красива героиня от приказките, в която едва можеше да се познае.

Най-малко половин час останала в една топла, благоуханна вана, след което се бе подсушила с голяма, пухкава кърпа, а испанската дама, която Джини наричаше Тия Алфонса, й бе помогнала за прическата. Сресаха вече сухата коса докато не пламна с огнен блясък, а след това я нагласиха така, че отделни къдрици стигаха чак до раменете.

Дори фустите й бяха от коприна и галеха кожата на момичето, необичайно меки и хладни. Роклята й бе от бял брокат с втъкани сребърни нишки, улавящ всеки лъч светлина и блещукащ тайнствено. Деколтето бе по-дълбоко от това на всички рокли, които бе носила досега, но не чак като това на Джини, чийто тоалет с цвят на опал накара Тия Алфонса с въздишка да се върне назад в спомените си.

— Ах, такава рокля не се забравя лесно! Естебан ви я донесе от Мексико Сити и вие я носехте на венчавката си. Какво само надробихте тогава! Как бих могла да забравя нещо подобно. На бедната доня Мария й бяха нужни дни, за да се възстанови.

— Но Миси навярно не би желала да слуша за моето отегчително минало — непринудено рече Джини и Тия Алфонса стисна устни, сякаш бе казала повече, отколкото трябваше.

Прекалено заета да изучава отражението си в огледалото, Миси не забеляза почти нищо.

Усещането за нереалност все още не я напускаше и тя имаше чувството, че е раздвоена: вътрешно бе предишната Миси, момичето от блатата с искрящите зелени очи, а външно — Мелиса, самоуверено, чаровно създание, в което нямаше и следа от плахост.

— Искаш ли да ми помогнеш при посрещането? Трябва да свърша още някои неща, а освен това съм на мнение, че една истинска дама обезателно закъснява за собствените си приеми! — Миси се радваше на искрения смях на Джини Морган… а след това, докато плахо и бавно слизаше надолу по стълбите и забеляза как очите на господин Ортега се ококориха от почуда… вече знаеше, че е готова за всичко! За пръв път в живота си Миси бе прочела възхищение в очите на някой мъж.

Как ли щеше да я погледне Маноло, когато пристигнеше с братята й? Какво щяха да й кажат очите му?

Но след малко, увлечена от ужасно вълнуващите мигове, които последваха, тя бе прекалено заета, за да има време да се пита кога ще пристигне кавалерът й и как ще бъде облечен.

С дружелюбния, спокоен Реналдо до себе си, който от време на време й суфлираше, посрещането на изисканите гости не бе особено трудна задача.

— Ще ви представям като приятелка на Джини, която от известно време гостува в дома й. Трябва само да протягате ръка, да се усмихвате и да уверявате госта колко щастлива сте да се запознаете с него — той докосна за миг дланта й, студена дори под бялата копринена ръкавица, след което тихо и колебливо добави: — Госпожице Мелиса, сигурен съм, че всички гости ще бъдат впечатлени от красотата ви също толкова силно, колкото съм и аз.

Тя го погледна с блестящите си очи и изненадана установи, че мъжът изглеждаше доста добре.

— О! Това е, разбира се, заради прекрасната рокля, която толкова ме променя! Знаете ли, когато се видях в огледалото, почти не можах да се позная! Госпожа Морган бе толкова мила… надявам се, че тази вечер няма да я разочаровам!

— Мисля, че не трябва да се безпокоите за това! — отвърна Реналдо доста по-развълнувано, отколкото би желал.

Когато първите гости започнаха да пристигат, той се улови, че се надява Миси да не започне да кокетничи, а да запази наивния си, естествен чар. „Тя е една малка горска нимфа — за своя най-голяма изненада мислеше той. — Трябва да говоря с Хения… не трябва да позволим целият този лукс да поквари Мелиса. А ако има някаква възможност да се поговори с Естебан…“

Но щеше ли да се отдаде такава възможност? Къде бе той? Без да предполагат, Джини, слязла четвърт час по-рано по широката вита стълба, Реналдо и Миси мислеха за едно и също.

Сега, когато мигът, в който щеше да срещне Стив, наближаваше, Джини ставаше все по-нервна, почти уплашена, въпреки крехката веселост, която демонстрираше. Ако при вида й Стив не си възвърнеше паметта или по някакви причини продължеше да се преструва, че не я познава, какво тогава? Бе поръчала да ушият едно съвършено копие на роклята, подарена й от Стив в дена на трескавата им тайна сватба. На ушите, около шията и китките й като пламъчета блестяха огненочервени опали.

Трябваше да се успокои и да се подготви за най-лошото, за всичко! Мисълта й работеше трескаво, докато външно продължаваше да усмихва и да бъбри за незначителни неща.

Кога ще се появи и щеше ли изобщо да дойде? Крепеше я фактът, че бащата и братята на Миси също още ги нямаше.

Тони Ласите се появи със закъснение и доста драматично. Дойде под ръка със съдията Беноа. Светлорусата й коса изглеждаше сребриста в светлината на свещите, а роклята от брокат в убито златисто подчертаваше блясъка на кехлибарено златистите й очи. Голите й рамене и ръце бяха перлено бели, а розовите, винаги влажни устни се разтеглиха в усмивка, която трябваше да изглежда саркастична и предизвикателна.

— Слушала съм много за вас от моя скъп Ники! Ах, Боже мой, какво чудо сте сторила с тази стара, порутена развалина! Разбира се, не е така солидно изградена като къщата на покойния ми съпруг. Построена е от баща му, знаете ли, а когато реката прелива, водата никога не стига до къщата. Заради вас искрено се надявам да не ни сполети такова катастрофално наводнение като онова преди две години. Но предполагам, вие няма да останете още дълго?

„Недодялана, надута уличница! — гневно мислеше Джини. Как е могъл Стив… дори и наистина да не помнеше нищичко от миналото си!“ Изпитваше желание да отскубне един кичур от сребристорусата коса на Тони и да съдере роклята й от дълбокото деколте до кръста. Вместо това тя се усмихваше сладко, давайки си вид, че не е забелязала предизвикателството в думите на Тони Ласите.

— Толкова съм щастлива най-сетне да се запозная с вас. Вие сте точно такава, каквато си ви представях. Трябва да си побъбрим малко по-късно. Господин Беноа, радвам се да ви видя.

„Как успя да го направи? След всичко, казано от тази отвратителна Тони, как успя да бъде толкова учтива? — питаше се Миси, щастлива, че Реналдо Ортега е до нея.“ Много добре забелязваше неприятното блещукане в очите на Тони и начинът, по който разтегли сочните си устни, но момичето изправи рамене и само леко кимна с глава, както бе видяло да прави Джини Морган.

— Виж ти, Миси! Кълна се, едва те познах, сега, когато по изключение си свалила мръсните парцали, които толкова обичаш да носиш! Да не би тази вечер да се правиш на Пепеляшка?

За изненада на всички Ник Беноа бе този, който се притече на помощ на Миси и я избави от отровните стрели на Тони.

— Изглеждаш прекрасно, Мелиса. Точно като майка си на твоята възраст. Знаеш ли, тази вечер ще завъртиш главата на всички млади мъже. Не забравяй да запазиш един танц за чичо си! — след тези думи той отведе Тони, стисвайки я за лакътя, за да не й даде възможност да продължи с хапливите забележки. — Тони, скъпа моя, ела, ще ти донеса чаша пунш. И опитай, моля те, да скриеш киселия израз, който е изписан на лицето ти. Той изобщо не подхожда на ролята, която искаш да изиграеш тази вечер.

За щастие нощта бе тиха и топла. Трите осветени вътрешни двора вече бяха пълни с хора, които Тони презрително наричаше „пехотата“. Тя бе забранила на своите каубои да идват, но почти всички фермери от околността бяха уважили поканата, включително и тихите мексикански заселници, които обикновено общуваха само помежду си и говореха за Тони като за „господарката“.

Това бе още една от причините за скрития гняв на Тони.

— Виждаш ли сега това, в което постоянно се опитвам да те убедя? Тя е прекалено любопитна и нахална, тази кучка! Тя и така нареченият й братовчед са обиколили и последната къщурка, в която живеят тези мексиканци. Очевидно говорят един и същ език, можеш ли да си представиш? И как така една сенаторска дъщеря, чийто баща е от Вирджиния, а майка й идва от Франция, има братовчед испанец? Казвам ти, Ники, няма да е зле да научиш какво се крие зад скъпите дрехи, които носи на себе си! — Тони се изкикоти пискливо и гневно. — Може би преди съпругът й да я изрови, е била някоя уличница! Никак няма да ме изненада. И ако светските й маниери те заслепяват, мен не! Не я искам още дълго тук, предупреждавам те!

Тони не бе единствената, която не одобряваше присъствието на фермерите и мексиканците. Пърсис Белмон прошепна на домакинята, че полковникът бил много нервен, опасявайки се от побоища.

— Знаеш, тукашните хора не обичат особено мъжете ни. Някои от тези тексаски каубои още не могат да забравят войната. Те не ни обичат, а още по-малко бедните, окаяни мексиканци. Джини, сигурна ли си…

— Хората ми са предупредени. А мексиканците едва ли ще предизвикат нещо подобно. Мисля, че всички страни са прекалено предпазливи, за да предизвикат неприятности, поне тази вечер. Моля те, не се безпокой, Пърсис. Нищо няма да се случи!

— Надявам се… но ако искаш да знаеш истината, нямам доверие на гримасата върху лицето на тази Ласите! — Пърсис Белмон се поколеба, а след това сложи длан върху ръката на Джини. Тя снижи глас, така че стоящата съвсем близо до господин Ортега Миси да не може да чуе. — И се надявам, че онзи синеок индианец ще реши тази вечер да стои настрана! Зная, че детето ще бъде разочаровано, но тя е прекалено сладка и невинна, за да я остави човек да общува с подобен мъж. Злокобните пророчества не са по вкуса ми, Джини, но знаеш достатъчно, за да разбереш, че той е истински размирник! Тук бе относително спокойно, преди да изникне сякаш изпод земята… като че ли дяволът го прати, за да обърка всичко! Наистина се надявам… ох!

Джини бе изслушала предупрежденията на приятелката си с напрегната, вежлива усмивка, но сега, проследявайки погледа й, не можа да се овладее и лицето й пребледня като платно.

Това бе той! Неочаквано ударите на сърцето й станаха толкова силни, че тя си помисли, че Пърсис сигурно ги чува. Върна се в онези нощи, когато очакваше Стив, без да знае как ще реагира и дали няма да й стори нещо…

„Не мога да отида при него и да му опра нож в гърлото, за да го накарам да ме забележи — мълчаливо мислеше тя.“ Бе гневна, уплашена и несигурна едновременно. Не знаеше дали е достатъчно овладяна, за да посрещне мига, в който той щеше да я погледне в очите.

За щастие Пърсис Белмон сама бе прекалено слисана, за да забележи вълнението на приятелката си.

Тя повдигна вежди и учудено прошепна:

— Почти не мога да повярвам, че това е същия човек! Дори се е обръснал и е постригал косата си… преди стигаше до раменете му, а на челото си винаги носеше лента като индианец. Очевидно го е правил само за да ни шокира! Никога не съм го виждала облечен с друго, освен с жалки, мръсни парцали от кожа — чудя се какво ли крои!

С влизането на петимата мъже в голямото помещение, където бяха посрещани гостите и чиито врати гостоприемно стояха отворени, сякаш се възцари внезапно мълчание. Джо Картър, който изглеждаше малко скован и смутен в чисто новите си дрехи, вървеше пред тримата си сина. Високият мъж със сурови черти, когото наричаха Маноло, носеше мексикански костюм в черно и сребристо, при това с предизвикателна самоувереност. Освен това — къса жилетка и тесни черни панталони, украсени по канта със сребърни ресни и бяла риза с рюш.

Джини, която стоеше като вкаменена, чу как непосредствено след неловкото прекъсване разговорите отново бяха подети, но сега доста по-нервно. След това чу облекчения възклик на Миси:

— О! Ето ви и вас! Появихте се най-сетне! — острото й лице внезапно грейна от радост. Тя не се и опитваше да крие радостта си от погледите на присъстващите.

„Значи си е също толкова открита, колкото преди и не се опитва да скрива чувствата си зад безстрастно държание или изкуствени усмивки — мислеше си Реналдо, питайки се откъде бе внезапното горчиво усещане в устата му.“

Малко преди това около Миси се бе събрала групичка от напети, възхитени офицери, всеки от които се домогваше до честта да получи от нея обещание за танц. Но сега, завтекла се към Маноло, тя забрави за всички тях и за шокираните погледи, които неодобрително я следяха.

Виждаше единствено Маноло, приличащ на някой испански благородник — и всичко това само заради нея, защото не искаше тя да се срамува пред всички тези хора. И как само потъмняха очите му, присвиха се и я погледнаха изпод леко повдигнатите вежди.

— Миси… тази вечер изглеждаш като принцеса. Прекалено красива за нас, обикновените хора по тези места!

Момичето твърде късно си помисли, че не би било зле да потисне припряността си. Гласът й прозвуча задъхано:

— Наистина ли мислите така? Харесвам ли ви? Татко, мислиш ли, че съм красива? Като мама ли?

— Прекрасна си, малката ми! — гласът на Джо Картър бе дрезгав от вълнение, а братята й също не можеха да откъснат очи от нея. Още щом видя киселото изражение на Мат, Миси знаеше, че той не би искал сестра му да стане зависима от една непозната, пристигнала дявол знае откъде. Тази вечер обаче Миси не искаше да се тревожи за нищо. Вече не, щом Маноло най-сетне гледаше на нея като на жена, разтеглил ъгълчетата на устните си в усмивка, която говореше единствено на нея.

— Баща ти е прав, принцесо, ти си най-красивата дама в този салон. Обеща ли вече всички танци или си се сетила да запазиш един-два за мен?

— Но аз не съм обещала още нито един! Тоест, освен на господин Ортега… и то, защото му помагах при посрещането, докато госпожа Морган… тя каза да я наричам Джини… та значи, докато тя все още се обличаше. Той ме помоли да открия танците с него и, ох, той е толкова мил. Господин Ортега е неин братовчед, знаете ли! Елате! Ще ви представя! Тя е наистина мила и изобщо не е…

— Изглежда всички тия елегантни дрехи и изискани приказки са завъртели главата на сестричката ни — мърмореше Мат, но заплашителния израз на баща му, го накара да замълчи.

— Тя бе много любезна с Миси, а тази вечер сме нейни гости. Моля те, не го забравяй, сине.

— Тя е красива… и е истинска дама… и съвсем различна от Тони, не се крие зад някоя сладка усмивка, същевременно пронизвайки те с поглед!

Мат изглеждаше бесен, но Маноло се смееше, при което тънкият белег на бузата му се съединяваше с трапчинките, образуващи се край устните му винаги когато се усмихваше.

— Когато си гневна, приличаш на някоя малка, фучаща котка, а това някак не подхожда на тази рокля и перлите — съзирайки стъписаният й поглед, той се усмихна, истински развеселен. — Ела, нали ще ни представиш на новите си приятели?