Розмари Роджърс
Стив (17)

17.

Госпожа Армихо бе тази, която с неодобрително стиснати устни неволно отговори на въпросите, измъчващи Джини, откакто бе видяла пръстена на копринената панделка на Миси.

Бяха в помещението, което възрастната жена упорито наричаше „зала“, и Джини, потънала в мисли, нервно барабанеше с пръсти по облегалката на стола. Зачервените й от безсъние очи блуждаеха, обърнати към прозореца, без всъщност да виждат нещо.

— Не мога да кажа… простете, Хения… че разбирам нравите на това варварско място! Както знаете, хората в Мексико са доста по-дружелюбни. Там биха устроили фиеста за новодошлите… още помня, когато с покойния ми съпруг се нанесохме в новия си дом, всички се изредиха да ни честитят. А по-късно дадох вечеря за всички съседи. Това бе първият случай, в който посрещах толкова много гости и още помня колко развълнувана бях!

Джини направи усилие и отново се съсредоточи върху думите на възрастната жена.

— Господин Белмон вече бе така добър да даде вечеря в наша чест. А и аз не зная дали имам желание…

— Джини! — не бе присъщо на Реналдо да я прекъсва насред думата и тя извърна поглед към него, учудена от неочакваната настойчивост в гласа му. — Не виждаш ли? Това би било най-доброто решение. Да пожелаеш да опознаеш съседите си е най-естественото нещо на света. Би могла да разпратиш покани за едно тържество, обявявайки, че след вечерята ще има танци. Мисля… — погледна я сериозно, почти строго, а гласът му стана по-решителен. — Мисля, че е крайно време, да поемем нещата в свои ръце. Абсолютно е безсмислено да тлееш от мъка и да се поболяваш от мисли за възможности, съществуващи навярно единствено в твоята глава — след това добави малко по-меко: — Никога не си била от хората, които се боят от открито противопоставяне, не съм ли прав? Това е едно от качествата, които са ме възхищавали в теб повече от всичко останало. Защо да бягаме от неизбежното?

Тя опърничаво вирна брадичка.

— Да, както винаги имаш право. Защо не? Трябва да срещна Стив, всичко това е толкова смехотворно, това чистилище, в което се намираме откакто сме пристигнали. Да, най-добре е веднага да предприема нещо!

Сред чувствата й все още цареше хаос, а настроенията й се люшкаха между доверие, надежда и бездънно отчаяние. Но сега, когато бе взела решение, поне имаше прекалено много неща, с които да се занимава през идните дълги дни.

Реналдо, съвестен както винаги, висеше над сметките, прекарваше часове със стария управител, търпеливо изслушвайки оплакванията му, и се опитваше да внесе ред в лошо водените книги.

— Разполагаме с добри възможности и при настоящите цени на добитъка бихме могли да излезем на печалба. Но — Реналдо безпомощно свиваше рамене — никога не съм се сблъсквал с толкова неуредици! Оградите са изпосъборени. Всички постройки трябва да бъдат ремонтирани. Тази също… някога, когато е била обитавана постоянно, трябва да е била хубава. Но сега, както сама виждаш, има прекалено много работа. Джини, боя се, че трябва да отидеш до банката и да изтеглиш пари. Имаме нужда от работници и от още каубои — погледна я почти закачливо, — не можеш да си позволиш да крадат повече от добитъка ти!

За миг младата жена не знаеше дали да се смее или да плаче.

— О, Реналдо! Наистина ли мислиш, че Стив има пръст в кражбата на това стадо? Полковник Белмон, изглежда, е убеден в това.

— Не се съмнявам, че това е работа на Стив — потвърди Реналдо с нотка на гняв в гласа си. — Подобни неща му прилягат, спомни си, Джини…

Изражението на лицето й се бе променило, заменено от онзи странен, отсъстващ поглед, който Реналдо напоследък доста често бе наблюдавал.

Дали си спомняше? Изглежда прекалено добре, за разлика от Стив, който не помнеше абсолютно нищо. Нима? Дали всичко това не бе някаква жестока игра от негова страна? Тази мисъл я измъчваше най-много. И съзнанието, че Стив е само на няколко мили от нея, а тя все още не го е видяла, а и не знаеше как би реагирал, ако се срещнеха. Сякаш отново си бяха станали съвършено чужди, сякаш той не я познаваше и никога не я бе познавал. Слава Богу, че бе разумният и готов да я утеши Реналдо! Ако не бе той, нямаше да знае какво да прави въпреки безупречното си алиби.

Джини отиде в банката — в малкия банков клон в Барок, а заедно с Пърсис Белмон, която въодушевено се посвети на начинанието, съставиха списъка на гостите. В него бе включен и съдията Беноа. Макар късно и с нежелание Джини си спомни съветите на Бишоп и обсъди плановете си и с Никола Беноа. Даде вид, че има нужда от помощта му, за да не сбърка в нещо.

— Искам всички да дойдат. Всички. Не само важните личности и офицерите, но също каубои, фермери и войници. Колкото повече — толкова по-добре. Нали не ме намирате за инфантилна и капризна? Искам само всички да ме познават и аз да се запозная с всички. Знаех си, че ще разберете!

 

 

Никола Беноа посети снаха си и я завари в изключително лошо настроение.

— Значи, изглежда горе-долу сносно. И не е някоя глупачка. Значи ли това, че трябва да пълзя в краката й, както очевидно вече всички правят? Не и аз, Ники. Няма да се унижавам. Смятам, че ти не по-малко от мен жадуваш да се освободиш от нея?

— Нещо, което така и не научи, скъпа Тони, е да бъдеш търпелива. Тя е всичко друго, освен жена, за която ще бъде удоволствие да живее тук и още дълго да се лишава от удобствата, на които е свикнала. Давам й… около месец и тя вече ще е отегчена до смърт. А междувременно, докато този братовчед се занимава със стопанството, много се надявам, че ще държиш индианеца си настрана. Не можем да си позволим никакви усложнения, докато тя е тук.

— Тя! И какво, по дяволите, представлява тя, този образец на добродетелност? Курва, без съмнение. Сигурно има основателни причини да се крие тук, бих могла да се обзаложа, че е така! Мъжът, за когото говориш, навярно е неин любовник. Допускам, че са си търсили местенце, където да продължат да мърсуват, без да се разчуе. А си дава вид на толкова изискана и почтена… че и това тържество отгоре на всичко! За каква иска да се представи — щедрата дама? Е, аз няма да отида. Чуваш ли, Ники? Можеш да отидеш и да й кажеш, че няма да присъствам!

Ник Беноа се усмихна и замислено изтупа праха от шапката си, докато се изправяше.

— Мислиш ли, че ще липсваш на госпожа Морган? Очевидно ще пропуснеш една доста интересна сбирка, сладка моя. Но щом се боиш да срещнеш една дама, която би могла да засенчи чара ти, няма какво повече да се каже, прав ли съм?

Намерението на мълчаливия й надзирател да посети празненството, наричано от госпожа Морган „нещо като фиеста“, не допринесе особено за доброто настроение на Тони Ласите. А когато научи, че той ще бъде кавалер на Миси Картър, се нахвърли върху него, опитвайки се да издере очите му. С леко разкрачени крака и искрящи сини очи той само вдигна ръка, за да я отблъсне и Тони се намери по гръб върху стъпалата на стълбището.

— Навярно с Били Бой Дозие е можело да се отнасяш така. Но не опитвай да го правиш и с мен, иначе ще те напердаша и няма да ме видиш повече.

Тя се задави от ужас и гняв, но изразът на очите и стиснатите му устни, докато гледаше надолу към нея, накараха Тони да преглътне ругатните, които бяха на езика й. Остана да лежи там, където си беше. Дългата й рокля се бе набрала и оголваше бедрата й чак до ханша. Младата жена започна да хленчи.

— Защо винаги си толкова жесток с мен, индианецо? Не разбираш ли, че всичко би могло да е просто една клопка? Сигурна съм, че и полковник Белмон ще бъде там, при това с голяма част от войниците си. А сам знаеш, че не може да те търпи. Тъп ли си? А отгоре на всичко с тази малка блатна вещица!

— Баща й и братята й също ще бъдат там. А, между другото, не подобава да се появяваш на публични места заедно с подчинените си, не съм ли прав? Ако имаше поне малко разум, би отишла сама или с девера си. Кой знае каква полезна информация би могла да събереш там.

— Куче! А ти по каква причина ще ходиш?

Той се ухили.

— Новини. За да науча нещо за противника. И да се срещна очи в очи с полковник Белмон може би. Неофициално аз съм тренировъчна мишена на войниците му. Трябва да му дам възможност да разгледа жертвата си по-отблизо!

— Ти си луд! Нямам доверие на тази жена… нито на онзи отегчителен полковник Белмон. Мисля, че това е клопка.

— Защо да не разберем?

За миг тя съзря дръзките пламъчета в очите му, преди почти неестествено дългите мигли отново да се спуснат.

На Тони й хрумна, че това е причината за привличането между тях. И двамата бяха неимоверно дръзки и лишени от всякакви скрупули. И точно, защото бе толкова твърд и жесток, колкото и самата тя, Тони го желаеше повече от всеки друг.

Настроението й неочаквано се промени и тя сластно се изви, така че роклята й се вдигна до кръста.

— Само че не разчитай на мен, ако загазиш. Ще кажа, че не съм знаела нищо, че съм те наела, защото съм имала нужда от човек, който да замести Били Бой Дозие. Но той не бе истински мъж — пистолетът бе единственото оръжие, с което умееше да борави. Индианецо… — очите й заблестяха също като устните, които тя постоянно навлажняваше с език. Сама разкъса мекия батистен плат и остана гола, цялата розова, бяла и сребриста. Тазът й се изви и на светлината на газовата лампа, запалена от дискретните й прислужници, можеха да се видят и най-тъничките сребристоруси косъмчета по голото й тяло… Тя бе сластна блудница, която крещеше от нетърпение да бъде обладана. И тъй като лежеше там, без да крие похотта си, той я взе, недоумявайки, защо винаги трябваше да мисли за зелени, котешки очи и мека, копринена коса, толкова приятна на пипане, когато бе пусната свободно и разресана.

Трябва да е имало някоя жена… някога, някъде, на която особено е държал и споменът, за която отново и отново изплуваше в съзнанието му, без да успее да придобие ясни очертания. Понякога, когато духът му бе в покой, този спомен можеше да бъде събуден от дреболии, като слънцето, заплетено в косата на Миси, което я правеше да изглежда меднозлатиста. В такива момент Миси, макар и още почти дете, се изчервяваше под погледа на присвитите му, тъмни очи.

Възможно ли бе някога да е имало жена, от която не е можел да се откъсне? Защото Тони го упрекваше за това, че толкова бързо можел да забрави всеки, макар точно с това да я привличаше. Бе свикнала мъжете да пълзят пред нея и да се домогват до благоволението й. Мъже, които можеше да води за носа и използва както си поискаше. Но този команч, който и да бе той, се различаваше от останалите. За Тони бе необичайно да я използват като някоя евтина уличница и това обстоятелство по някакъв перверзен начин го правеше още по-желан. Също както и фактът, че бе опасен мъж, почти дивак, въпреки понякога изненадващо изискания си начин на изразяване.

„Не — мислеше малко по-късно Тони, протягайки се като котка, — още не съм свършила с него! По дяволите Ники, с вечните си предупреждения! Ще намеря начин да се отърва от индианеца, когато ми писне или когато намеря някой, който повече ми допада.“

 

 

Когато на другата сутрин получи съобщение от снаха си, съдията Беноа само саркастично измърмори нещо. Значи все пак бе решила да приеме поканата на госпожа Морган, точно както той предвиждаше, познавайки любопитството и интригантския характер на Тони. Едва когато научи, че кавалер на племенницата му ще бъде любовникът на Тони, той намръщи чело. Какво мислеше за това Джо, старият глупак? Едно невинно създание като Миси, което не разполагаше с възможности да се запознае с почтени младежи, които повече биха подхождали на възрастта й… Джо трябваше да я изпрати в изискания пансион за девойки, предложен му от съдията. Миси заслужаваше да получи шанса, да стане истинска млада дама. Налагаше се отново да посети семейство Картър и да поговори с Джо.

Мислите му бяха смутени от пристигането на Джини Морган, която се появи в работния му кабинет леко запъхтяна, усмихната и потъмняла от слънцето. Искала да вземе пощенската кола, защото както сама обясни, била изминала на кон целия път до фермата на Картърови и обратно.

— Миси ми каза кой ще бъде кавалерът й на нашата фиеста и си помислих, че може би сте обезпокоен. Затова и дойдох да поговорим малко, ако разполагате с време, разбира се.

— Поласкан съм, че сте си направила труда да ме навестите! — Ник Беноа се опитваше да скрие любопитството си зад пресилена вежливост. Госпожа Морган го интересуваше и то от доста различни гледни точки. В ъгълчетата на устните и в движенията на младата жена откриваше някаква дремеща страст. И все пак, с нея винаги бе или онази отвратителна испанка, или така наречения й братовчед, а понякога дори и някои от войниците на полковник Белмон. Какво търсеше в Барок жена с нейното положение, свикнала с живота в големите градове?

Докато приемаше галантно предложения й стол, Джини отгатна мислите на домакина си, но изражението й остана въпросително и дистанцирано.

— Не зная как да се изразя… в края на краищата вие сте чичо на Миси. Но виждате ли, много добре помня каква бях на нейната възраст и смятам, че не би било правилно да й се забранява да покани за кавалер този… този див и тайнствен мъж, за когото чух. Казах й, че може да покани, когото пожелае. Разбирате ли?

Тя трескаво добави, сякаш се боеше от реакцията му:

— И както вече ви казах, искам на празненството ми да присъстват всички. Реналдо и аз сме любопитни да видим мъжа, който според полковник Белмон краде добитъка ни, а на съвестта му тежели и други престъпления. Помолих Миси да дойде колкото може по-рано… харесвам я, знаете ли, напомня ми за самата мен, когато бях на нейната възраст. Ще се погрижа да има хубава рокля. Може би когато види този мъж в едно цивилизовано обкръжение, ще разбере колко е сбъркала.

Дори съдията Беноа, който се гордееше със своята рафинираност, трябваше да признае, че планът е доста хитър. Разбира се! Не бе ли казвал винаги, че племенницата му трябва да се запознае с някои младежи от добри семейства и с подходящо образование? В щаба на полковник Белмон имаше няколко млади, неженени офицери. А той отдавна бе отгатнал, че Миси прилича на майка си и след време ще стане необикновено красива.

Съдията Беноа стигна до извода, че Вирджиния Морган е изключително умна жена, а отгоре на това и невероятно красива. Навярно го дължеше на френския си произход и възпитание. Той установи, че очаква с нетърпение предстоящото празненство и не само заради физиономията на Тони, когато се изправеше пред жената, на която презрително бе приписвала конско лице и пуритански нрав.

— Пфу! Каква лисица и ласкател е той! — възмущаваше се Джини по-късно пред Реналдо. — Представя се за джентълмен, а през цялото време докато говорехме, имах чувството, че ме съблича с поглед. Освен това е изключително любопитен — въпросите му бяха подхвърлени съвсем мимоходом, но зная, че за него съм истинска загадка. На всичко отгоре трябва да се насилвам да бъда мила.

Тя се учуди на дълбоката бръчка, пресичаща отвесно лицето на Реналдо.

— А тази госпожица Мелиса, това невинно дете? Надявам се, че сте помислила и за нея, Хения. Какво ще стане с момичето, когато целият този театър приключи? Какво бъдеще ще има тя? В едно съм съгласен със съдията Беноа, когото иначе не мога да понасям. Тя заслужава нещо повече! А аз се боя, че Стив, ако е загубил паметта си…

— Боиш се, че може вече да я е прелъстил?

Джини направи всичко възможно думите й да прозвучат безразлично, но гласът й леко трепереше. След това малко по-уверено добави:

— Е, още не го е направил. И недей да мислиш, че съм се сближила с Миси само за да науча нещо повече за Стив. Не, аз наистина я харесвам. Тя е мила, пряма и… о, Боже, иска ми се да бях толкова наивна и пълна с романтични илюзии като нея. Вярвай ми, Реналдо, наистина не бих допуснала някой да я нарани и да разбие илюзиите й!

Той натъртено и с непривична за него откровеност рече:

— Но ти не по-малко от мен се боиш, че Стив може да вижда нещата по друг начин, нали?

Този път Джини нямаше какво да отвърне.

След като тя се качи в стаята си, Реналдо остана сам с мислите си, а душата му бе обзета от странно безпокойство.

Цялото това разтакаване и излишна предпазливост го изнервяха. Ситуацията бе невероятно смехотворна, а виновен за това бе онзи господин Бишоп, чиито заповеди Джини трябваше да изпълнява. Реналдо се безпокоеше — не само за Джини и Естебан, но и за малката Миси Картър. Малка, но за средата, в която бе израснал той, Миси бе вече мома за женене. Подобно героините на прастари приказки, Миси бе спяща красавица, чакаща подходящия мъж, който щеше да я събуди за живота и любовта. А братовчед му съвсем не бе подходящ за тази цел, като се има предвид онова, което бе сторил с Джини. Реналдо някога сам бе на път да се влюби в Джини, а в своите смътни блянове вече се виждаше като неин „спасител“. Но тя не искаше да бъде спасявана, защото въпреки всичко продължаваше да обича Стив. А сега Миси толкова много му напомняше на онази Джини… Миси… как бе възможно едно толкова хубаво име така да се изопачи? Мелиса. Звучеше почти испанско, а освен това й подхождаше.

Разбира се, Реналдо се бе запознал и бе говорил с нея — тя имаше големи заложби, въпреки че бе свенлива и говореше подобно на останалите членове на семейство Картър. Реналдо почти с болка бе започнал да я учи на някои испански думи и остана изумен колко любознателно е момичето и колко бързо схващаше дори подходящата интонация.

Реналдо, който продължително време бе предпочитал книгите пред, както той смяташе, глупавите, ограничени женоря, имаше демодирана, малко цинична представа за нежния пол. Опознавайки Джини, той малко бе променил мнението си, защото се убеди, че една жена може да бъде интелигентна и начетена и все пак да си остане дама. Мелиса Картър изобщо не се вписваше в средата, в която бе израснала. Реналдо се улови колко е загрижен за нея.