Розмари Роджърс
Стив (16)

16.

По някаква случайност съдията Беноа бе първият гражданин на Барок, представен на новата собственичка на имението на стария Демулен. Получил образованието си на Изток, съдията Беноа заемаше особено място сред „местните“, както войниците наричаха жителите на щата, и дори авантюристите бяха принудени да се съобразяват с него.

В това, че Никола Беноа бе поканен на вечеря в дома на семейство Белмон, нямаше нищо необикновено. И преди често ги бе посещавал във великолепно обзаведената им къща заедно с други висши офицери и техните съпруги. Но, както хапливо бе подхвърлил на Тони, този път поводът бил съвсем особен и с това, че се спрели на него, семейство Белмон му правели открит комплимент. Беноа бе решил в знак на благодарност за оказаното му от полковника гостоприемство, да направи някои, разбира се, дискретни намеци. Може би полковник Белмон, един упорит и твърдоглав офицер от Уест Пойнт, щеше да му спести усилията и разходите, които би му струвало едно запитване до агентурата на Пинкертън.

— Ах, ето ви и вас, господин съдия! Радвам се да ви видя — поздравът на полковник Белмон бе любезен и приятелски. — Мисля, че познавате всички тук. С изключение на сеньор Ортега, братовчед на госпожа Морган.

Един висок, светлокож мъж, със сресана на път кафява коса и напета стойка се поклони, запазвайки сериозното изражение на лицето си и отвръщайки на безупречен английски.

— Говори се, че сеньор Ортега навярно ще да бъде следващият мексикански посланик във Вашингтон — полковникът дотолкова бе изоставил формалностите, че дискретно смигна на Ник Беноа, когато Реналдо Ортега направи отрицателно движение с изящните си, поддържани ръце.

— Ласкаете ме, полковник. Но аз наистина съм дошъл, за да науча нещо повече за културата и нравите ви, а освен това и да правя компания на госпожа Морган.

— Сигурно сте нетърпелив да се запознаете с почетната ни гостенка, господин съдия. Вече й споменах, че бихте могъл да й бъдете от полза… когато ви остане време, разбира се. Съветите ви винаги са били безценни за мен, както и за моя предшественик! Тя скоро ще слезе. Качи се горе с дамите, за да се освежи от пътуването.

В последствие, съдията Беноа вече не можеше да си спомни как си бе представял Вирджиния Морган. Спомняше си беглото описание, направено пред Тони, ограничаващо се до червената коса на госпожа Морган. Ядосваше се, че не бе проявил по-голяма наблюдателност, защото се гордееше, че забелязва подробности, които убягваха на останалите. Освен това бе известен като изключителен познавач на жените. Може би се бе подвел по подигравателните забележки на Тони, че една пренебрегната от съпруга си жена трябва да е доста грозна и мърлява.

Червена коса, наистина! Как би могъл да се заблуди? Косата й имаше цвета на бляскава мед и бе сресана по последна мода, откривайки ушите, в които искряха смарагди. Косата й се спускаше по раменете и гърба на плътни, лъскави къдрици. Беноа си помисли, че каквато бе гъста и тежка, пусната свободно сигурно стигаше до кръста на младата жена.

Никола Беноа, свикнал да е заобиколен от красиви жени, не можа да не затаи дъх, когато я видя да слиза по стълбите, плъзгайки ръка по парапета. Лицето й бе леко извърнато и тя тъкмо се смееше на нещо, казано от госпожа Белмон.

Едва по-късно, когато ги представиха един на друг, съдията Беноа забеляза очите й. Леко издължени, по цвят и блясък те много напомняха на смарагди. Лъжеше ли се или бе доловил съвсем лек акцент в говора й?

Боже мой, колко красива бе! С тези страстни, чувствени устни… Питаше се дали Ортега бе неин любовник. Когато се наведе над ръката й, Никола Беноа за пръв път изпита нещо повече от любопитство към нейния съпруг, чието име се свързваше с това на принцеса Ди Паоли. Трябва да бе страшно богат, за да може да си позволи две толкова красиви жени. Запита се, какво щеше да каже Тони, ако можеше да я види. При тази мисъл изпита злорадо задоволство.

На изисканата вечеря Белмонови бяха поканили офицери от армията със съпругите им, както и няколко влиятелни авантюристи от гражданската война, които заемаха някои от най-важните обществени постове. Но честта да седне до Вирджиния Морган се падна на съдията Беноа.

Тя пламтеше — иначе не би могло да се нарече. И за своя най-голяма изненада съдията откри, че младата жена блестеше не само с красотата си. Тя бе интелигентна и духовита, а освен това доста начетена и сведуща по политическите въпроси. Довери му, че преди да се установи в Калифорния баща й живеел във Вирджиния и, че симпатизирал на победените южни щати. Но какво я бе довело точно тук? Беноа допускаше, че съвсем скоро се е върнала от Европа. Модната й брокатена рокля в зелено и златно била създадена специално за нея от прочутия моделиер Уърт. За какво й бе да погребва красотата и елегантността си в тази затънтена част на Тексас?

Дискретно формулираните му въпроси извикваха у нея лека въздишка, а зелените й очи потъмняха.

— Никога ли не сте изпитвал потребност от уединение? Да останете сам, за да поразмислите и вземете някои решения? Уморих се от суетата на големите градове и светските общества, господин Беноа — тя поверително се усмихна. — Вярвам, че разбирате, иначе не бих разговаряла толкова откровено с вас.

Джини си бе поставила за цел да заблуди Ник Беноа, въпреки че изпитваше антипатия към него още преди да го види. И въпреки че трябваше да се насилва, тя се усмихваше и го ласкаеше. Колко надут бе само! Обличаше се контешки, а косата му бе леко накъдрена. Имаше къси, грижливо подстригани и пригладени с уханно масло мустаци. Бе от типа мъже, които смятат себе си за покорители на женските сърца… и как само я гледаше, колко дълго блестящите му кафяви очи се задържаха върху устните й! Но господин Бишоп я бе предупредил в никакъв случай да не подценява съдията Беноа, затова тя избягваше да флиртува с него. Остана замислена и недостъпна, показвайки му същевременно, че не е някое безмозъчно същество.

Всемогъщият господин Бишоп бе уредил всичко да изглежда така, сякаш Джини и съпругата на господин Белмон, Пърсис, се познават отдавна, още от времето, когато полковникът служел в Сан Франциско. Ник Беноа не се усъмни в това, виждайки колко близки бяха двете дами.

По-късно, след като гостите си бяха заминали, Пърсис Белмон през смях попита Джини:

— Е, какво мислите за него?

— За тукашния Макиавели? Точно на такъв прилича! — отвърна Джини, извръщайки се от огледалото. Тя забеляза развеселения жест на господин Белмон и не можа да се сдържи да не се засмее. — Вие също не го обичате особено, не съм ли права?

— Но вие го очаровахте! Моля ви, бъдете предпазлива! Ако нещо ви се случи, Родни никога няма да се издигне до генерал!

— О, няма да го допусна! Ще продължавам да бъда очарователна, макар и да ми е трудно. Господин Бишоп вече ме предупреди, знаете ли.

За щастие двете жени си допаднаха взаимно. Пърсис Беноа бе дъщеря на професор, омъжила се едва след смъртта на баща си. Бе духовита, с особен, сух хумор, който заради съпруга си опитваше да обуздава. И тъй като бе интелигентна жена, полковникът й се доверяваше напълно, осланяйки се на нейната дискретност. Между нея и Джини имаше още нещо общо — и двете не обичаха Антоанет Ласите.

— Тя е такава, че няма как останалите жени да не я мразят! — рече госпожа Белмон. — А и не си губи времето с жените, а концентрира чара си върху мъжете. Не може да се отрече, че е красива, но и умее да трупа капитал от това. Дори когато се усмихва, очите й остават студени. Родни смята, че трябвало да преодолея чувствата си и да се сближа с нея, но аз… аз просто не мога! Навярно защото забелязах как го гледа. Както научавам, въртяла полковник Венс на пръста си!

Пърсис Белмон бе изключително щастлива, че може да общува с жена от своята среда и с подобно образование. Освен това тя не бе съвсем в течение на нещата.

Затова Джини си позволи съвсем мимоходом да попита:

— Но нима тази госпожа Ласите е единствената представителна дама тук? Сигурно…

— Разбира се, че има и други, но повечето са мълчаливи, недодялани и уплашени. А освен това не особено дружелюбни. Мисля, че за тях сме нещо като натрапници. Има и още една — малката Картър. Майка й била Ласите, но когато се омъжила, баща й я лишил от наследство. Последният скандал по тези места е, че най-новият надзирател на Тони Ласите се интересувал от Миси Картър, която е едва на седемнадесет и в много отношения е все още дете. Той дори накарал Тони да убеди съдията Беноа да върне на семейство Картър старата им ферма. Те успели някак да изплатят натрупаните данъци около фермата, от което някои хора не останали особено доволни. Но ние сме тук, за да пазим мира. Родни казва, че не бивало да се месим в отношенията на тези хора помежду им, освен, за да запазим мира. Но трябва да кажа… — Пърсис Белмон за миг прехапа долната си устна — този надзирател, един мъж на име Маноло, е истински смутител на реда. Той е потаен, а освен това и прекалено умел в боравенето с оръжие. Казват, че бил наполовина команч. Изглежда… наистина смущаващо! А Родни смята, че мястото му е зад решетките, подобно на зверовете. Според мен, точно мъж за Тони Ласите. Изненадва ме само, че Джон Картър го допуска в близост до дъщеря си.

По-късно в малко мрачната си спалня, Джини не успяваше да заспи. Не се бе решила да разкаже дори на Реналдо за импулсивния изблик на Пърсис Белмон, а и не желаеше да мисли за това, поне не сега.

На другия ден съпругата на полковника и новата й приятелка излязоха на езда. Бяха оставили съвестния Реналдо да проучва книжата на имението Демулен заедно с възрастния, мълчалив управител, назначен от Шанхай Пиърс. Джини яздеше върху дамско седло, облечена в кадифена светлокафява рокля за езда, украсена с панделки с цвят на бронз, която предизвика завистта на Пърсис Белмон.

Ескортираха ги десетина войници и дори полковник Белмон смяташе, че нямало от какво да се боят, дори и яздейки покрай реката сред мочурищата, където все още се криеха нарушители на закона и бегълци.

Пръв ги забеляза Джо младши, който бе много впечатлителен и наивен. Джо пасеше няколко животни, които бяха уловили сред блатата, и когато първоначалният му гняв, предизвикан от безцеремонно яздещите из земите им войници попремина, той бе слисан от красотата на младата жена, яздеща до госпожа Белмон.

— Простете, че навлязохме в земите ви без позволение — извика тя, преди момчето да успее да отвори уста. — Търсим пряк път към реката… — след това го погледна така, че от него рукна пот, и извинително рече: — Аз съм Вирджиния Морган. Тук съм, за да прекарам известно време във фермата, принадлежала на господин Пиърс, а преди това на семейство Демулен. Мисля, че сме съседи… ще ни простите ли, приемайки това за официално посещение?

Значи това бе тя? Съпругата на тайнствения милионер, за чието пристигане ги бе предупредил Маноло. Джо тикна шапката си на тила и се изчерви. Безмълвен и все още търсещ подходящи думи, той объркано мислеше: „Но тя е млада! И толкова красива, че изглежда почти невероятно да е омъжена. Определено е съвсем различна от онази, която си представяхме.“

Най-сетне, след като госпожа Белмон през цялото време се бе усмихвала, а войниците правеха физиономии, сякаш са отхапали нещо кисело, Джо успя да се овладее дотолкова, че да ги покани на гости. Както по-късно бе обяснил на баща си и Мат, той не знаеше какво трябва да стори. Не че баща му имаше нещо против. Дори Мат, който мърмореше под мустак, не можеше да скрие, че е впечатлен. Но най-развълнувана изглеждаше Миси. Луничките й блестяха върху почти детинското лице, въпреки че напоследък тя ги бе мазала със сок от краставица и мътеница. Без да поиска разрешение от баща си, тя предложи на дамите да ги съпроводи до реката и да покаже на госпожа Морган най-красивите места.

Миси много добре знаеше докъде може да стигне в държанието си с двете дами. Във всеки случай тя бе доста раздразнителна, а откакто Маноло й бе подарил странния пръстен, носен преди това от самия него, момичето повече от всякога приличаше на зеленоока котка. Пръстенът висеше на панделка около врата й и докато разговаряше с дамите, пръстите й нервно си играеха с него.

— Ах, колко красиво и спокойно е тук! — извика госпожа Морган, когато съзря тъмнозелената река, течаща беззвучно между кипарисите, обграждащи мочурливия бряг.

Госпожа Белмон мълчеше. Не бе казала почти нищо, въпреки че, срещайки погледа на Миси, се усмихваше дружелюбно. Но другата дама бе толкова млада и красива, че Миси я хареса още от пръв поглед. Тя бе всичко друго, освен надута и високомерна. Усмихната, тя се възхищаваше от красивата коса на Миси, което накара момичето да се изчерви от гордост.

— Наистина ли намирате това място за спокойно и красиво? — рече Пърсис Белмон, леко потръпвайки. — Трябва да призная, че повече ми допадат дивите планински потоци на Колорадо и Калифорния. Намирам тези груби, гротескни дървета почти плашещи. А там, оттатък, има опасни блата.

Забравила добрите си маниери, Миси безцеремонно отвърна:

— Но блатата изобщо не са опасни. Човек само трябва да знае откъде да премине! — след това отново се изчерви, докато пръстите й нервно мачкаха панделката с пръстена, който той й бе дал, сякаш наистина бе негова любима…

Възможно ли бе всичко да е плод на въображението й! След онази нощ, когато Маноло освободи Дейв Медън и останалите нещастници, тя се бе хвърлила на врата му, целувайки четинестото му лице. Бе безкрайно щастлива, че се е върнал невредим, но не успяваше да го изрази с думи… тогава той я гледаше някак по-иначе от обикновено. Да, вярно бе! Отначало едва забележимата промяна в държанието му я бе объркала. Но един ден докато разговаряха, я озари мисълта, че Маноло вече не гледа на нея като на досадно, своенравно дете.

Миси поглъщаше книгите — от една страна, защото бяха от него, но от друга, защото откри, че четенето й доставя удоволствие. Маноло й помагаше при трудните думи и изречения, които тя не можеше да разбере. Бе започнал да я учи на правилен френски, толкова различен от диалекта, разпространен в Луизиана и говорен от членовете на семейството й. Мъжът обикновено облягаше гръб на любимото й дърво или на обора, а когато тя произнесеше неправилно някоя дума, около ъгълчетата на устните му се появяваха ситни бръчици.

В подобни моменти, когато й се усмихваше истински, с усмивка, от която грейваха и невероятно сините му очи, Миси забравяше всичко, което бе чувала за него — че бил престъпник, безсъвестен убиец и дори любовник на Тони. Знаеше, че е влюбена в него, макар почти да не го познаваше. Тази мисъл я плашеше, но и караше сърцето й да бие учестено.

Когато го бяха намерили с Тересита, той носеше пръстена, който сега бе неин. Индианката бе казала, че е символ на команчите — хората змии. Бе изработен от странно червеникаво злато, прилично на мед, и изобразяваше змия с две малки зелени камъчета за очи. Смарагди, бе й обяснил Маноло. Тя бе омагьосана от пръстена и когато един ден Маноло пристигна на любимото им място край реката, за да й донесе две книги, момичето не устоя и протегна ръка, за да докосне пръстена… бе се запитала защо докосването на пръстите й до силните кафяви ръце на Маноло винаги я караше да изтръпва. За да скрие объркването си, бе изрекла, без да се замисли:

— Прилича на истинска, нали? Има си дори люспички.

Той закачливо бе казал, че змията му напомняла на червенокоса жена със зелени очи.

Миси бе ококорила очи.

— Имате предвид мен. Нарекохте ме „зеленоочка“, помните ли? Първият път, когато се срещнахме. Но не съм сигурна дали искам да бъда сравнявана с тази стара змия!

Той се ухили.

— Ох, не зная! Наистина имаш едно такова продълговато, триъгълно лице, но трябва да призная, че си по-хубавка! — и преди тя да успее да измисли някакъв отговор, мъжът бе свалил пръстена от ръката си и, още топъл от дланта му, небрежно й го бе подхвърлил, сякаш не означаваше нищо за него.

— Ето, блатна русалке. Задръж го. И без това само ми пречи.

По-късно, грижливо нанизвайки пръстена на зелената панделка, която имаше от Гастон, тя си мислеше, че това трябва да е един вид обет. Щеше да го носи винаги, може би до деня, когато… Боеше се да го доизрече. Въпреки това цяла нощ в главата й се въртеше тайната мисъл, че може би, само може би, това бе нещо повече от приятелски жест от страна на Маноло. Но когато отново се видяха, той повече не отвори дума за пръстена… не я попита дали го пази или какво е направила с него.

Миси бе придобила навика, когато е нервна, да дърпа с пръсти панделката и да докосва пръстена, за да се увери, че още е на врата й. Същото правеше и в момента, забелязвайки засрамена, че отново е потънала в един от своите блянове. И това докато съпругата на полковник Белмон разговаряше с нея! Какво щеше да си помисли дамата?

Поруменяла, Миси оглеждаше засмените лица, които я наблюдаваха.

— Аз… извинете ме… но не ви слушах — забеляза, че безпомощното й заекване само още повече влошаваше нещата и пожела да потъне в земята.

— Няма нищо лошо в това човек да сънува с отворени очи, знаеш ли? — благо рече госпожа Морган. — По-рано това се случваше и с мен. Спомням си любимото ми ябълково дърво в градината на чичо ми, зад къщата. С часове се криех в клоните му, потънала в блянове… макар че всички знаеха къде съм!

Миси погледна младата жена с усмивка на благодарност. Трябваше да е съвсем млада, въпреки че бе омъжена.

— Моето скривалище е едно голямо старо дърво. Но братята ми винаги идват, за да ми досаждат… — сърцето на Миси едва не спря, когато възелът на панделката й неочаквано се развърза. Без да обръща внимание какво биха си помислили дамите, тя трескаво сграбчи пръстена и облекчено въздъхна.

— Ела — госпожа Морган отзивчиво протегна малката си, облечена в ръкавица длан. — От възела е… ще го завържа отново.

Пърсис Белмон любопитно впери поглед в пръстена, който Джини конвулсивно бе стиснала.

— Каква красива ръчна изработка! — рече тя. — Сигурно е много стар, права ли съм?

Миси не можеше да си обясни, защо се почувства задължена да отговори и отново се изчерви.

— Аз… той е… един приятел ми го даде. Това е най-красивия подарък, който някога съм получавала. Ужасно ме е страх да не го загубя!

— Джини, мисля, че тя е сгодена тайно! — госпожа Белмон се засмя закачливо, но приятелски, намигайки с око. — Не се безпокой, обещавам никой да не научи. Мисля, че всяко момиче трябва да се сгоди тайно поне веднъж в живота си.

— О, да… наистина е красив. И с толкова необикновена форма — Миси почувства истинско облекчение, когато отново скри пръстена в пазвата си, защото бе забелязала как неочаквано бе пребледняла Вирджиния Морган и странната неестественост на гласа й.

Пърсис Белмон също се учуди от промяната в държанието на Джини, която настоя да се връщат. Съпругата на полковника бе достатъчно тактична, да не задава въпроси. Ако тя не бе жена на място и бе бъбрила по целия път обратно, Джини очевидно не бе чула нищо, защото мислите й, отчасти горчиви, отчасти уплашени и дори странно тъжни, в този момент я правеха глуха и сляпа за всичко останало…

Смарагдени камъчета, вградени в червено злато от Блек Хил. Необикновен пръстен, предназначен за малкия пръст на някой мъж. Някакъв дяволски инстинкт я бе накарал да го купи за Стив, въпреки че познаваше презрението му към пръстените. От кога го носеше? И какъв каприз го бе накарал да подари пръстена точно на Миси Картър?

„Тя е просто едно дете! — ядосано си казваше Джини. — Дори и той трябва да има някакви скрупули.“

След това обаче си спомни, че спрямо нея Стив не бе показал, че притежава някакви скрупули. А когато я бе взел за пръв път, Джини бе само две години по-възрастна от Миси. Мислеше и за разказа на Пърсис от предната вечер, станал причина да реши лично да се запознае с Миси Картър. Миси, която толкова приличаше на седемнадесетгодишната Джини, все още наивна, почти дете, живееща сред романтични сънища. Докато не се появи Стив и не я направи жена, каквато бе сега.

Джини за пръв път безмилостно се сблъска с мисълта, че ако срещнеше Стив, той навярно нямаше да я познае. И дори и да си спомнеше, щеше ли да я пожелае?