Розмари Роджърс
Стив (15)

15.

Отстъпвайки пред настояванията на дон Франсиско, Джини замина след грижливи приготовления.

— Добре! Щом непременно трябва да заминете за онази варварска страна, за да видите някаква съсипана плантация, на която Естебан не отдава абсолютно никакво значение, тогава поне го направете така, както подобава на една омъжена жена с вашия ранг.

Сините му очи гневно искряха над изпъкващия нос, внушавайки й да се откаже от присъщото си упорство. И без друго дон Франсиско с нежелание й даде позволението си да замине, при това с известни уговорки.

— Реналдо ще дойде с вас — строго рече той, задушавайки в зародиш още неоформения й в думи протест. — Както и госпожа Армихо, която досега не се е проявила особено като камериерка. Да, мисля, че бедната много държи да докаже способностите си след онова непредвидимо събитие, каквото бе тогавашната ви женитба с Естебан и което причини толкова много нещастия на всички нас — ще простите откровеността на един стар човек!

— Прощавам ви, дон Франсиско, но съвсем спокойно мога да пътувам и сама, а и господин Бишоп любезно ми обеща ескорт.

— Ах, да. Тайнственият господин Бишоп, появяващ се понякога като търговец на добитък, а след това като светски човек, който прекалено често пътува отсам границата! Така че питам се, какво ли смята президентът за неговите постоянни пристигания и заминавания… или мислите, че трескавата дейност на този господин е убягнала от погледа му? Не, скъпа Вирджиния, настоявам на това, както между другото би сторил и баща ви, щом така или иначе ще пътувате, да го направите по най-сигурния и благопристоен начин! — след това добави малко по-благо: — Разбира се, Роза и французойката, която доведохте със себе, ще останат тук, за да се грижат за децата. Надявам се, не възнамерявате да вземете и тях?

След всичко това Джини объркана се питаше каква част от разговора й с господин Бишоп и от ужасяващите открития е станала известна на дон Франсиско.

Въпреки че леко накуцваше и едното ъгълче на устните му бе увиснало след претърпяния удар, без съмнение дон Франсиско още бе главата на семейството. Джини добре знаеше, че ако не се подчини на нарежданията му, той със сила щеше да й попречи да напусне хасиендата. Питаше се какво ли би казал за това господин Бишоп, когато се срещнеха в Сан Антонио, но тя трябваше да се подчини, пък било то и с престорена смиреност, която, както и предполагаше, не впечатли особено дон Франсиско.

В края на краищата компанията на Реналдо й подейства доста успокояващо. Тя понасяше и непрестанното бъбрене на Тия Алфонса, което й помагаше да не мисли за очакващото я в Барок. Добрият Реналдо — спокоен и всезнаещ, беше неин приятел. Единственият истински приятел, когото бе намерила в Мексико още преди няколко години, които сега й се струваха цяла вечност. Той бе втори братовчед на Стив и негов приятел. За Джини бе истинско облекчение по време на пътуването да има до себе си човек, комуто да се довери и изцяло да се отдаде на размисли за разговора, воден през онзи следобед между нея и Джим Бишоп.

— Но защо сте предприел това уморително пътуване, само за да ми разкажете тази история ли? — почти бе изкрещяла тя. — Защо не предприемате нищо? Този полковник Белмон, командващ тамошния форт, защо не му се даде позволение да действа и да изгаси фитила, за който говорите?

Тънките устни на Бишоп се бяха разтеглили в гримаса, която трудно можеше да се нарече усмивка.

— Мислех, че вече съм хвърлил светлина по този въпрос. Да се действа казвате вие? Но на какво основание, на какви факти да се опрем? Ако Белмон трябваше да арестува някого, то тогава това щеше да е вашият безотговорен съпруг. И тъй като сега се смята почти за доказано, че той няма никакви спомени за миналото или за самоличността си, отново се оказваме там, откъдето тръгнахме, или не мислите така? — той бе изгледал поруменялото лице на Джини и блестящите й очи с изпитателен поглед, на който нищо не можеше да убегне. — Аз много ви уважавам, госпожо Морган, заради вашата интелигентност, вашия разум и, разбира се, вашата решителност. А в този твърде необикновен случай, в който имаме работа с коварен престъпник, при това жена… Знаете какво имам предвид.

Веднъж взела окончателното решение да предприеме това пътуване, Джини си мислеше колко невероятно бе, че сега в някакъв смисъл трябва да работи за господин Бишоп. Естествено, човекът бе дяволски хитър. Беше си направил дори труда да я предупреди за известни рискове, но едва след като с намеци и едва прикрити заплахи бе постигнал всичко, към което се стремеше.

— Той каза, че онзи съдия Беноа бил хитър и умен мъж, и не бивало да се подценява — обясняваше Джини на Реналдо. — Но конците дърпала Тони Ласите. От морална гледна точка тя е една разгонена улична котка, а имайки предвид безскрупулността й — истински хищник. Те я познават и господин Бишоп е на мнение, че не били малко онези, които я мразят, а всички се бояли от нея. Разбира се, той ме предупреди, че Стив очевидно е неин любовник.

Джини се опита да придаде безразличие на гласа си, но краткото колебание, докато изричаше последните думи, я издаде. Реналдо, който познаваше Стив като свой собствен брат, не намери какво да отвърне, а само сви рамене. Нямаха ли край трудностите, разделящи тези двамата? Мъжът неволно си спомни последните сърдити напътствия на чичо си, преди да напуснат хасиендата.

— Отговаряш за това Стив да си възвърне разума, дори ако се наложи да стреляте по него! Сега, когато и сам той е баща, вече е крайно време да научи какво значи отговорност и да миряса! А ако не е способен на подобно нещо, Вирджиния трябва да получи възможността да изгради нов, по-сигурен живот за себе си и своите деца.

Но готова ли бе тя за подобен живот? Реналдо Ортега тъжно мислеше, че сега тя е съвсем различна от уплашеното, но въпреки това жизнено момиче, което Стив бе довел някога със себе си. Бе я донесъл на ръце, а тя нямаше по себе си нищо друго, освен одеялото, в което бе увита. Тогава Реналдо гневно си бе помислил, че това е поредната любовна история на братовчед му, докато не научи кое е момичето и как се е стигнало дотам, че бе станало пленница и любима на Стив. Но всичко това принадлежеше на миналото и сега Стив и Джини бяха женени, при това неведнъж, а цели два пъти, ако трябваше да бъде точен. Какво пак бе застанало помежду им?

Последната част от пътуването им, след отпътуването от Сан Антонио, премина във всеобщо мълчание, защото както Реналдо, така и Джини бяха потънали в мислите си. Иначе толкова бъбривата госпожа Армихо бе затворила очи, за да се избави от досадното главоболие, причинено от палещите лъчи на слънцето.

Реналдо с тревога се питаше какви ли трудности ги очакват в Барок, където всеки трябваше да поеме своята роля. Мислите на Джини се въртяха около срещата й с Рената, организирана от господин Бишоп в една безлична хотелска стая в Сан Антонио.

Градът бе събудил в нея много спомени. Там тя за пръв път срещна Стив… той я бе грабнал в обятията си, целувайки я безцеремонно и диво, а Джини, без още да го съзнава, завинаги бе станала негова. Тогава се появи Рената със своите трапчинки и спокойните си очи, а Джини се върна към горчивите спомени за времето, когато бе едно от момичетата на Том Бийл.

Изразът на Рената Медън бе ням и уплашен, както този на Джини на времето. Някога е била красива жена с чиста, винаги блестяща коса и сини очи, които излъчвали спокойствие. Тогава често се е усмихвала. А сега създаваше впечатление на жена, която не се тревожи особено за външния си вид — приличаше на блед призрак и се плашеше, когато някой я заговореше.

— Отказва да се види със съпруга си или дори само да му пише — бе обяснил Бишоп на Джини, а студените му сиви очи за миг придобиха объркан израз. — Дори заплаши, че по-скоро ще се самоубие, отколкото да се появи пред очите му такава. Това бяха думите й. Честно казано госпожо Морган, вече не зная какво да правя с нея. Може би трябваше да я оставя в семейството на капитан Олтмън, но имам чувството, че може да притежава ценна за вас информация… може да ви запознае с отношенията между хората, които ще срещнете.

— У вас наистина няма и следа от състрадание и съвест, права ли съм, господин Бишоп? — гневно бе процедила през зъби Джини. — Тази клета жена… след всичко, което е трябвало да понесе… само това ли си помислихте, че навярно би могла да се окаже полезна, нищо повече?

 

 

Рената бе проговорила едва след разказа на Джини за нейния собствен горчив опит.

Никола Беноа — при него я завели хората на Тони Ласите в онази нощ, когато Дейв бил хвърлен в затвора. Смъртно уплашена, през целия път оказвала съпротива, докато един от мъжете не я пребил. Тя отхвърлила предложението на съдията Беноа да я закриля.

— Но, повярвайте ми, момиче. Тук за вас е по-сигурно. Не знаете на какво е способна снаха ми! Искам само да ви помогна — винаги съм ви се възхищавал. Красива жена като вас разцъфтява единствено в подходяща обстановка…

Въпреки сълзите и протестите й, той я задържал в дома си. Обсипвал я със скъпоценности, каквито никога не била виждала. Отначало не я докосвал и не давал косъм да падне от главата й. Ще не ще, трябвало да се облича в копринени одежди, да носи копринени чорапи и дрехи от сатен, тъй като от нейните собствени не било останало нищо, а също да взима благоуханни вани.

Всяка вечер била поднасяна богата вечеря, на която съдията Беноа се появявал в безупречен вечерен костюм както подобава на един джентълмен.

Така продължило цяла една седмица, без той нито веднъж да прояви особена настоятелност. Единствено станело ли време Рената да се прибере в стаята си, мъжът й целувал ръка — един невинен, мил жест. Както с треперещ глас я увери Рената, Беноа се държал така, сякаш не изпитва към нея нищо повече от бащинска загриженост. Веднъж дори й казал, че понякога си пожелавал такава красива руса дъщеря като нея.

След това дошла нощта, в която загубила съзнание, навярно от нещо сипано във виното й. Не си спомняла нищо чак до момента, когато на сутринта се събудила в леглото му. От там насетне вместо мил и чаровен, съдията станал ужасяващо брутален.

Изнасилвал я по начин, който тя никога не била смятала за възможен. Отгоре на всичко Рената трябвало да задоволява извратените желания на неговите приятели, например онзи тлъст полковник Венс. Когато й се наситил, я отпратил с един тъмнокож мъж, който пристигнал късно през нощта. В последствие той се оказал сутеньор, който я биел и измъчвал дори по-жестоко от съдията Беноа. Мъкнел я из пограничните градове, а накрая я продал на една съдържателка на бордей в Матаморос. Там, както Джини вече знаеше от Бишоп, Стив изпратил капитан Олтмън, който я откупил срещу голяма сума.

— Стив е направил това?

— Разбира се, нарушавайки указанията ми — мрачно рече Бишоп. Той не спомена, че преждевременното освобождаване на Дейв Медън също бе осъществено против неговите нареждания.

И все пак Бишоп бе принуден да признае, пък било то само пред самия себе си, че въпреки всичко, нещата биха могли да придобият благоприятен обрат, ако Стив толкова неочаквано не бе изгубил паметта си.

Рената Медън, която не бе изрекла пред Бишоп почти нито дума, изглежда напълно се бе доверила на Джини, разказвайки й всичко, което можеше да си спомни за хората и местата на събитията. Интересът на Джини бе привлечен почти изцяло от Тони Ласите, която вече ненавиждаше.

 

 

Може би Джини би се учудила, ако можеше да узнае, че госпожа Антоанет Ласите от своя страна също проявяваше интерес към съпругата на Стив Морган по един нетърпелив и почти презрителен начин.

— Трябва да е някое образовано, отегчително създание с конско лице, щом собствения й съпруг не го свърта край нея — наперено обясняваше тя на Маноло, който само леко повдигна едната си вежда и продължи да се храни.

Тази вечер Месалина бе в лошо настроение и той добре знаеше защо, но това го оставяше безразличен. Рано следобед се бе появил съдията Беноа, съобщавайки с ехидна нотка на триумф в гласа си, че госпожа Морган най-сетне била пристигнала и полковник Белмон и съпругата му я посрещнали в дома си.

— Е, и какво ме засяга това? И без това няма да остане дълго! — но понеже не бе успяла да обуздае любопитството си, Тони мимоходом бе попитала как изглежда съпругата на милионера. Очите й придобиха лукаво изражение, защото Ники трябваше да признае, че не знае нищо повече, освен че косата й е червена. Когато я видял, тя носела боне и було, предназначено да предпазва очите й от неприятния прах. Освен това му се бе удало да хвърли само бегъл поглед, докато колата й минаваше покрай него.

— Но утре вечер съм поканен на вечеря при Белмон, на която ще присъства и тя заедно с испанския господин, който я съпровожда. Някакъв далечен братовчед, доколкото разбрах. Наистина трябваше да се държиш по-мило със съпругата на полковника, Тони, скъпа! Ужасно жалко е, че твоето домашно кученце, онзи индианец, е такъв разюздан, недодялан дръвник. Новият командващ форта, а той не е побъркан женкар като предшественика си, ми даде да разбера, че настоящият ти фаворит има пръст в бягството на онези затворници, да не говорим за все по-честите кражби на добитък в последно време! Не ти ли казвах да внимаваш с него? В скоро време ще вземе юздите в свои ръце. Въпреки че ми е трудно да си представя, че ще се оставиш някой да те води, скъпа Тони!…

Така че тази вечер Тони бе сърдита и в лошо настроение. И понеже изпитваше известен страх от команча и неговите изблици на насилие, когато самата тя прекрачеше определена граница, за момента Тони се задоволи да изкара лошото си настроение на гърба на своя събеседник.

— Е? Защо понякога се държиш като глухоням? Когато си с една дама на вечеря, би могъл поне да завържеш някакъв разговор! Какво, мислиш, трябва да предприемем срещу онази кучка от Изтока? Казах на Ники, че ще я изгоним… ще го сторим, нали?

— Ние? Съдията не ти ли каза, че не желае неприятности, които биха могли да привлекат вниманието на федералните власти? С това имаше предвид, че трябва да стоя на страна — мъжът подигравателно се ухили на Тони, което още повече я вбеси. — Какво очакваш от мен, Месалина? Да й прережа гърлото в някоя тъмна нощ? Да се погрижа за някой „нещастен случай“ сред блатата, в случай че е от жените, които обичат да яздят? Може би трябва просто да я отвлечем и държим като заложница? Дори и да е грозна, баща й или съпругът й ще я откупят, а привлекателна ли е поне малко, тогава винаги можем и да я изнасилим. Това би било нещо по твой вкус, не съм ли прав?

Той бутна чинията си настрани и се облегна назад. Кръстоса ръце и така спокойно можеше да мине за нещо средно между индианец и пират, както сърдито си помисли Тони. Едва след това й мина през ума колко хапливи бяха последните му думи.

— О, Боже… любими! Защо си тъй дяволски умен? Да, да… разбира се! Ще й дадем малко време, а в случай че й хрумне да… Но Ники не трябва да знае! Не трябва да подозира нищо… можеш да заминеш с някое стадо на север. Или само да се престориш. Тогава ще имаш алиби. Така няма да се наложи да делим парите с Ники… знаеш ли, че този хитър, потаен негодник практически ме изнуди да му дам десет хиляди долара от парите, спечелени от последното стадо? При положение, че ние свършихме цялата работа със смяната на дамгите, да не говорим за рисковете, които трябваше да поемем! Понякога наистина го мразя, но сега имам нужда от него. Може би по-късно…

Маноло знаеше, че няма смисъл да спира Тони, когато бе обзета от някой налудничав план. Вече съжаляваше за мимоходом подхвърлената иронична забележка, на която не гледаше сериозно.

Той сви рамене и продължи да я слуша. Наблюдаваше косата й, блестяща като сребро в светлината на лампата, алчния пламък в кехлибарените й очи с форма на смокиня, бледорозовите устни, които винаги изглеждаха влажни. Когато се наведеше през масата, гърдите й почти преливаха от деколтето на роклята от коприна и дантела — съвършени овали с цвят на алабастър, покрити със сини венички, изпъкващи по-силно, когато бе възбудена. А тя почти винаги бе възбудена… Тони беше от жените, които никога не се насищаха напълно. Веднъж й бе споменал, че от нея ставало чудесна уличница, на което тя отвърна с ликуващ, възбуден кикот.

— Но, скъпи, предпочитам сама да избирам! Бих искала да има бордеи за жени с постоянно количество жребци, така че човек да може да избира. О, мисля, че за една нощ бих могла да мина всички! Затова толкова обичам да ходя при Сади… това в най-голяма степен се покрива с желанията ми. Между другото, през онази нощ, когато се срещнахме за пръв път, ти постъпи наистина отвратително, не мислиш ли? Не съжаляваш ли поне малко, сега, когато знаеш какво си пропуснал?

— Както сама току-що каза, аз също предпочитам сам да избирам — провлачено рече той, готов тя да се нахвърли върху му. Маноло улови китките й и ги изви толкова силно, че жената започна да стене и хленчи.

Още нещо бе открил у Тони Ласите — причиняването на болка или дори само някое подходящо описание й действаха възбуждащо. Но умереният мазохизъм имаше при нея същото въздействие. Знаеше, а за това нямаше нужда от паметта си, че никога не е срещал жена като Тони Ласите, жена, която го възбуждаше против волята му, защото бе така съвършено неморална… и това при положение, че покварената й природа го отблъскваше.

Докато говореше с него, а тялото й примамливо потръпваше, мислите на Маноло неволно се въртяха все около Миси Картър. Проклятие, трябваше да се пази от нея. Защото ако Тони бе една изключителна жена, такава бе и Миси, но по съвсем различен начин. Дива, плаха, красива, без да съзнава всичко това и с невинна, почти детинска чистота, тя сякаш бе съвършен къс природа. И все пак, въпреки пламенния й, избухлив темперамент и хапливия език, който момичето понякога не успяваше да овладее, Маноло предпочиташе да бъде с нея, да бъбрят и да изучава различните изражения на лицето й, които се появяваха и изчезваха, разкривайки чувствата, обзели душата й.

Веднъж дори се бе уловил, че ако някога има дъщеря, би искал да прилича на Миси. Проблемът бе в това, че както той все повече се убеждаваше, Миси не гледаше на него като на баща или по-голям брат. Дори и да не бе Мат, който винаги се стъписваше, заварвайки ги заедно, или хапливите, саркастични забележки на Тони, Маноло не можеше да не забележи, че Миси бавно се влюбваше в него. Бе започнала да полага повече грижи за външността си, косата й вече не бе в такъв безпорядък, а винаги сресана и измита. Девойката се изчервяваше всеки път, когато усетеше погледа му върху себе си, а когато случайно се докосваха или допираха рамене, гласът й се разтреперваше. Какво, по дяволите, трябваше да стори?

— Индианецо, чуваш ли ме? Какво мислиш за плановете ми? — попита Тони.

За да потисне гнева, който изпитваше към самия себе си, Маноло отвърна грубо:

— Единственият план, който ме интересува в момента, е онзи, който бе в главите и на двама ни, когато ме покани на вечеря. Няма ли най-сетне да свалиш проклетата рокля?