Розмари Роджърс
Стив (14)

14.

Молбите на Миси и постоянните й упреци накрая го накараха да отстъпи. А когато веднъж вече се бе впуснал в безумното начинание да освободи петима мъже, оковани като животни в обща верига и работещи под дулата на двамата въоръжени надзиратели, всичко се бе превърнало в приключение.

Нещастниците работеха на някакъв път, участък, от който бе станал жертва на реката, преляла както обикновено по време на наводнение през защитните диги. Когато Маноло ги видя за пръв път, бе неприятно изненадан от странно чувство, накарало го да обърне коня си и по един заобиколен път да се върне при семейство Картър. Навярно причина за това бяха дълбоките белези по собствените му китки и глезени. Знаеше какво е да си окован като животно и познаваше усещането от ударите на камшика върху голия, изкривен от работа гръб… но тези по-скоро подсъзнателни спомени бяха съвсем смътни. Кога? За какво? Как му се бе удало да избяга? Безсилието да си спомни го вбесяваше и докарваше почти до отчаяние. Сълзите в очите на Миси, която искаше да знае дали е видял онези клети мъже, оставаха без отговор.

— Дейв е един от тях. Видяхте ли го? Има кафява брада и руси кичури в косата. Няма ли поне веднъж да проявите малко съчувствие? Как бихте се почувствал окован във вериги и принуден да работите под палещото слънце или в дъжда?

— Но, Миси! — предупредително прозвуча гласът на баща й. Тя прехапа устни, обърна се и изхвръкна от стаята, затръшвайки вратата зад себе си.

— Миси е във възраст, в която всичко може да я раздразни — въздъхна Джо Картър, чешейки бакенбардите си. — Прекалено е чувствителна, точно каквато бе и майка й. И е изключително привързана към Рената Медън. Рената замени донякъде майчините грижи, от чиято липса Миси винаги е страдала.

Джо бе продължил с равен глас, виждайки колко неспокоен и гневен бе станал Маноло — отгатваше го по дълбоките бръчки по челото му и смръщения израз на лицето му. Маноло бе силен мъж, който обичаше насилието и битките, поне това бяха разбрали всички те. Но у него се забелязваше известна нежност към Миси. Или може би чувстваше благодарност към момичето, на което донякъде дължеше живота си. Джо Картие, както се бе наричал бащата, преди синовете му да приемат английската форма на името му, въпреки младежките си лудории си беше останал обикновен човек. В този така внезапно нахлул в живота им непознат мъж той разпознаваше сродна душа, на която бе присъща необичайна избухливост, скрита зад тънката преграда на външната уравновесеност и готова във всеки момент да излезе наяве. Но той бе приел Маноло, както и всичко останало, случило се след войната — дори и смъртта на съпругата си. Прие и се примири. Някакъв смътен инстинкт, подобен на онзи, накарал Маноло да тръгне по следите на Били Бой Дозие след смъртта на Тересита, му подсказваше, че Миси няма защо да се бои от този човек. Това бе причината да задържи сина си Мат, понечил да последва Маноло, който след няколко вежливи извинения излетя след Миси.

— Той е новия любовник на Тони Ласите, татко! Полудял ли си или какво? Да го оставяш насаме, с Миси…

— Няма да стори нищо на Миси. И моля те, не забравяй, че на него дължим това, че успяхме да изплатим натрупалите се данъци около фермата. Не се оставяй да бъдеш заслепен от ревността си. Въпреки че винаги си търчал след тази Ласите, мислиш ли, че тя и съдията Беноа щяха да допуснат да си върнем фермата, ако този човек не им бе повлиял? Остави сестра си на мира. И бъди благодарен за това, с което се сдобихме.

Маноло се досещаше за разговора между Джо Картър и Мат. Ни най-малко не се боеше от най-големия син на Джо Картър. Отнасяше се към него с презрение и безразличие, въпреки че Мат правеше всичко възможно да изглежда толкова силен, колкото и едър. Един случаен любовник на Тони. Неочаквано Маноло си спомни с раздразнение за Миси. Тази „блатна немирница“, както я наричаше Тони. Бе млада и наивна, а в някои отношения дете за своите седемнадесет години. Но въпреки това тя бе малка зеленоока вещица и някакво неприятно усещане подсказваше на Маноло, че момичето му напомня за нещо и някого… но за кого, дявол да го вземе? Познаваше се достатъчно добре, за да знае, че не е сантиментален и все пак се чувстваше като закрилник на Миси. Може би, защото тя никога и пред никого не се преструваше. Бе напълно лишена от притворство и винаги гледаше истината в очите. Чувствата й бяха лесни за отгатване, затова и малката Картър бе толкова ранима… прекалено чувствителна, както с въздишка бе установил Джо.

„Миси, какво ли значи това? — мислеше той, копнеещ вече да препусне обратно към Тони, чиито настроения познаваше и с които човек можеше да се справи също толкова лесно, колкото и да ги разбере.“ Тони спадаше към един тип жени, който му се струваше познат. Може би защото в някои отношения бе жадно животно, също като него, а освен това със също толкова, ако не и по-малко, скрупули. Но Миси… може би невинността и доверчивостта й го бяха подтикнали към това посещение, което Тони, подобно на Мат Картър, не одобряваше. Но може би просто искаше да подразни Мат, за да види колко далече може да стигне в гнева си?

Знаеше къде да намери Миси. Сигурно бе на път към любимото си местенце — голямото, старо дърво, въпреки че за целта трябваше да прекоси блатото. С босите си нозе тя можеше да бяга бързо и леко като плахо горско животно.

— Не биваше да тръгвате след мен! Защо всъщност да се тревожите за чувствата на другите? Вие сте като всички останали, винаги около нея и готов послушно да се втурнете само щом щракне с пръсти. Понякога си мисля, че изобщо не желаете да разкриете истинската си самоличност. Не искате да научите кои са били предишните ви приятели и затова не правите нищо за… за…

— Баща ти би трябвало от време на време да те понашляпва, за да избие от главата ти тези дръзки отговори! Всъщност аз сам бих го сторил с най-голямо удоволствие. Има две неща, непоносими за мъжа у една жена — острият език и неприятният характер. Добре би било да не го забравяш, ако се надяваш някога да се омъжиш.

— И откъде сте толкова сигурен? Обзалагам се, че никоя жена не би могла да накара сърцето ви да трепне, освен ако не е коварна и зла като Тони! О, как можахте? Когато ви разказвах за нея, смятах, че ще прозрете каква е. Но вие с нищо не се различавате от чичо Ник. И от Мат. За вас другите нямат никакво значение!

— Проклятие! — изръмжа той, а от гнева очите му станаха още по-тъмни от обикновено. — Какво, за Бога, очакваш от мен? Да освободя от хубавия, здравословен затвор онзи Медън, когото трябвало да познавам, но когото изобщо не помня? Да се навра в ръцете на войниците? Трябва да съм луд, щом тичам след теб само за да слушам опяването ти.

Гласът й трепереше, но тя продължаваше дръзко да гледа нагоре към Маноло. В очите й имаше сълзи.

— Защо тогава ме последвахте? Не ви ли е все едно какво мисля? Често чувам, че съм била глупава. Защо просто не ме оставите на мира и не отидете при нея?

Гласът му, само до преди миг рязък и сърдит, сега бе спокоен, така че гневът на Миси се стопи, тя се почувства съвсем празна и дори изпита известно неудобство заради избухването си.

— Наистина ли е толкова важно за теб, малка зеленоочке? Искаш този Дейв Медън да бъде освободен?

Настроението й внезапно се промени и тя изпита страх за него. Този страх бе толкова силен, че я накара да се вкопчи в ръката му.

— Не го искам за себе си, не разбирате ли? За Дейв и Рената и защото… защото бих желала да си възвърнете паметта! Можете ли да разберете?

Дори и след като бе успокоил Миси, мъжът остана замислен и почти мрачен. Втория път, когато видя тези затворници, Тони бе с него. Нещастниците работеха само на нейна земя.

Тя спря и заговори един от пазачите. През онази сутрин, освен тях, имаше и двама униформени войници разкопчали куртките си заради жегата. Те спокойно почиваха на сянка, поливайки се като свине с вода от манерките, докато петимата мъже изнемогваха под палещите лъчи на слънцето. Тони спря… разбира се, че щеше да спре, той я познаваше вече достатъчно добре, за да се досети предварително. И дори без да погледне към нея, знаеше, че в очите й се е появил странен блясък, както винаги, когато бе възбудена.

— Значи най-сетне ще поправите този път. Не бива да пропусна да кажа на милия полковник Белмон колко съм му благодарна! Сега най-после мога да поканя гости, без постоянно да трябва да се извинявам за окаяното състояние на моста. Създават ли ви неприятности? Често ли се налага да използвате камшиците?

Маноло се улови, че неволно се е загледал по посока на обутите в раирани панталони затворници. С голите си до кръста тела и изпъкналите под изгорялата от слънцето кожа ребра, те приличаха по-скоро на бостански плашила, отколкото на хора. Кого от тях трябваше да познава? За миг очите му срещнаха нечии светли очи, преди сплъстеният на фитили перчем отново да се приведе. Дейв Медън? Приятелят на Миси, който бил и негов приятел?

По-късно, за да оправдае собствената си глупост, той се опитваше да убеди сам себе си, че виновна за всичко била ехидната нотка в пискливия, задъхан глас на разговарящата с пазачите Тони Ласите. Независимо дали ставаше дума за мъчения на хора или животни, Тони винаги с наслада наблюдаваше сцената. А от главата му не излизаше и Миси с нейните пълни с упрек, втренчени очи.

Но не бе само това. Опияняваше го риска, който бе поел. Дори в мига, когато убиваше дебелия пазач. Бе се промъкнал зад мъжа, седящ с кръстосани крака недалеч от огъня, и с ловко движение му бе прерязал гърлото. При вида на беззвучно строполилия се напред мъж, Маноло имаше странното усещане, че и друг път трябва да е правил нещо подобно.

Във всеки случай този надзирател си го заслужаваше — преди това, още в присъствието на Тони, умишлено бе ударил един от затворниците с приклада на пушката си само защото клетникът бе изправил гръб и малко по-продължително бе задържал поглед върху тях. Не, Маноло не съжаляваше. Не съжаляваше и за това, че убийството на двамата войници щеше да бъде вписано на сметката на „размирниците от блатата“ и щеше да има за последица изпращането на нови войници, които се рояха по тези места като мухи. Нямаше да може да се докаже нищо.

Прекалено заети с претърсването на блатата, хората на полковник Белмон не забелязаха изчезването на пасящия из имението на стария Демулен безпризорен добитък. Един отсъстващ собственик, при това милионер, нямаше особена нужда от парите, които би му донесла продажбата на тези животни.

Онова, което най-много обърка Маноло, бе фактът, че веднага след случилото се, Дейв Медън очевидно искаше да го заговори, но не разполагаха с достатъчно време, за да спрат и да си бъбрят или да си разменят благодарности.

Маноло и двамата доброволци от индианците, желаещи да бъдат приети сред мъжете воини, бяха качили клетниците на една лодка, която щеше да ги откара в безопасност надолу по реката, в случай че не се загубеха.

Маноло ги подкани да тръгват, а Дейв Медън, видимо объркан, механично пое всичко в свои ръце.

— Познавам тези блата доста добре. Ще се оправим. Но, за Бога, човече, как можа…

— Ако искате да останете такива каквито сте си — живи и свободни, нямате време за приказки. Тръгвайте! — последните думи Маноло изрече с по-дълбок глас, но в него имаше злоба и дори някаква необяснима заплаха, особено когато добави: — И ако ви пипнат, не забравяйте — справили сте се сами… Ако някой издрънка нещо, ще му прережа гърлото, разбрахте ли?

Той оттласна лодката от брега с такава сила, че малкият съд едва не се обърна.

— О, Боже — хрипкаво промърмори един от мъжете. — За момент си помислих, че ще убие и нас, при това с усмивка! Сега спокойно мога да призная, че повече се боях от него, отколкото от надзирателите…

Дейв Медън бе впрегнал всичките си сили в гребането, опитвайки да се ориентира къде се намират. Бе успял да хвърли само бегъл, недоумяващ поглед към брега, преди надвисналите клони да го скрият от погледа му.

 

 

Маноло вече се бе запътил към Тони и голямото легло, в което го чакаше тя. Навярно вече бе бясна и възнамеряваше да избоде очите му с нокти. Маноло имаше средства и начини да я усмири…

Дори два дена по-късно тя все още бе в толкова добро настроение, че можеше да се смее на гнева на девера си.

— Ники, скъпи, защо си така сърдит? Пак ти казвам, че команчът прекара цялата нощ при мен, а и защо да залага на карта живота си заради онези животни? Обзалагам се, че е замесен онзи Медън, чиято немска женичка живя известно време с теб. Да не се боиш, че ще дойде и ще ти пререже гърлото?

Гласът на Никола Беноа, до преди миг треперещ от гняв, сега бе станал равен и жесток.

— Недей да правиш грешката да ме подценяваш, Тони, съкровище. И не забравяй, че преди време се разбрахме да бъдем откровени един с друг. Мислиш ли, че можеш да ме заблудиш? Мислиш ли, че не те познавам достатъчно добре, за да знам какво става в престъпната ти главичка? Ще се наситиш на този жиголо-мелез за също толкова кратко време, колкото ти бе необходимо, за да забравиш клетия Дозие. И те съветвам скъпа, да свикваш с мисълта, че той е от мъжете, които не умират от естествена смърт — преди Тони да успее да изрече гневните думи, които бяха на езика й, Беноа грубо продължи: — Чуй ме, Тони! Той е невменяем, убиец, който жадува кръв, не виждаш ли? Мисля, че насилието го опиянява и във всеки момент може да изгуби разсъдък, разрушавайки онова, което сме градили през всичките тези години! Глупостта, която е извършил онази нощ, освобождавайки проклетите затворници, така че сега половината полк на Белмон тършува наоколо… как ще наречеш това? Защо го е направил?

— Не го е направил той! През цялото време се опитвам да те убедя в това, скъпи, но ти не искаш да чуеш и дума. Във всеки случай… — Тони намръщено въртеше из пръстите си един конец от облегалката на креслото — който и да го е направил, е бил наистина хитър, не мислиш ли? Той привлече цялото внимание върху себе си и… онзи, който е откраднал над хилядата глави добитък, пасящ из имението на Демулен, ще стане наистина богат, не съм ли права?

Гласът на съдията Беноа стана подозрително благ.

— Така ли? Тогава веднага трябва да ми разкажеш нещо повече за този гений, за да узная, кой ще прибере печалбата от тази перфектно планирана операция! Но всъщност бях дошъл, за да ти донеса някои интересни новини… едно предупреждение в името на отминалите времена! — предишният му спокоен тон се бе превърнал почти в ръмжене и кехлибарените очи на Тони се присвиха.

— Ники, в момента си жлъчен и отблъскващ! Знаеш, че не обичам…

— По дяволите онова, което обичаш или не, ако ми позволиш тази откровеност! Невероятна глупост бе, точно сега да се краде това стадо! Забравила ли си кой е настоящият собственик на имението на Демулен? Един милионер от Изтока на име Стив Морган — изпечен играч, съдейки по това, което дочух, а също и опасен противник. Освен това тъст му е сенатор на Съединените щати. Имаш ли представа какво означава това? Федерални служители и хора от правителството, които си врат носа навсякъде по тези места. И сякаш не стига това, тази сутрин пристигна телеграма от дъщерята на сенатора, госпожа Морган, която очевидно всеки момент ще пристигне в Барок. Можеш ли да си представиш? Съпругът й бил някъде в чужбина и тя решила да посети тяхното ново имение. Можеш ли да си представиш каква врява ще вдигне тази жена, особено като разбере, че по-голямата част от добитъка им е откраднат?

— Да, Ники, ако престанеш да бъдеш толкова сърдит и угрижен. Започнал си да се държиш като някоя стара госпожица, знаеш ли? — Тони се бе изправила, а гласът й звучеше умишлено непринудено. — Ах, за Бога! — бързо рече тя, забелязвайки израза върху лицето на девера си. — Престани да се държиш като изплашена кокошка само защото на някаква си глупава стара крава, сенаторска дъщеричка, й е щукнало да опознае пущинаците на Тексас! — тя неочаквано се закашля. — Е, убедена съм, че тук изобщо няма да й хареса! Мисля, че веднага ще си замине на изток, където е доста по-сигурно и цивилизовано. Може би дори ще реши да продаде земята на Демулен. Да я продаде на мен. А ти, Ники, сладък мой, трябва да пуснеш в ход чара си. Когато искаш, можеш да бъдеш толкова мил. Защо не престанеш да се тревожиш и не оставиш всичко на мен? Не съм ли успявала да се измъкна и от по-деликатни ситуации?

Безразличието, с което Тони посрещна предупреждението му и скритата в последните й думи заплаха, не повдигнаха особено настроението на съдията Беноа, който не след дълго пое към града. Малката Тони бе прекалено алчна, а в последно време и прекалено потайна — това никак не му харесваше. А към мъжа, когото той презрително наричаше „синеокия индианец“ не можеше да изпита никаква симпатия или доверие. Кой бе този тип? Откъде идваше и какво всъщност търсеше тук? За негово най-голямо учудване грижливите му проучвания не бяха дали никакъв резултат. Не съществува човек без минало, особено когато толкова умело борави с оръжие и няма почти никакви скрупули, подобно на този команч. Такъв като него трябва да бе остави следи някъде. Въпросът бе къде?

„Трябва да вляза във връзка с агентите на Пинкертън — ядосан мислеше съдията Беноа. — Отдавна трябваше да го сторя.“

Той мръщеше чело, мислейки за белезите по тялото му, споменати мимоходом от Тони. Доколкото бе успял да установи, мъжът не фигурираше в никой от затворническите регистри на тази страна. Непознатият обаче говореше свободно испански и се носеха слухове, че не бил истински команч. Значи Мексико? Да, сега щеше да насочи разследванията си към Мексико, опитвайки се да научи нещо повече…

Но когато прислужникът му донесе писмото, пристигнало с последната пощенска кола, Никола Беноа забрави всичките си притеснения. Той се взираше в малкия правоъгълен плик, все още леко ухаещ на някакъв рядък, скъп парфюм.

Франческа! Несравнимата Ди Паоли, която от толкова дълго бе обект на обожание от негова страна. Най-сетне му бе отговорила. Писмото идваше от далечния Сан Франциско — Беноа бе поръчал след всяко представление да й носят най-скъпи цветя с неговите инициали.

Пликът съдържаше дебел лист хартия за писма, носещ древния герб на рода Ди Паоли.

„До два месеца ще пея в Далас и се надявам, че след това ще ми се удаде възможност да вечерям с вас…“

Най-сетне! Най-сетне! След толкова време!

Беноа с въздишка се отпусна в любимото си кадифено кресло. Той все още стискаше писмото, променило целия му живот.

Съдията Беноа вече кроеше планове за пътуването си до Далас. Тони с нейните интриги и дори индианският й любовник с безчинствата си, отстъпиха на заден план. „До два месеца“, пишеше тя. Съдията започна да обмисля отговора си, колебаейки се дълго над всяка дума. Със заплахи или обещания щеше да се опита да измъкне от Тони част от парите, които трябва да й бе донесла продажбата на откраднатия добитък. За да спечели благоволението на Ди Паоли, трябваше да й предложи най-подбрани вина и редки блюда, с каквито тя навярно бе свикнала. Принцесата беше любимка на европейски крале и милионери от Изтока. Сега трябваше да бъде пленена не само от продължителното му ухажване, но и от щедростта му. Беноа знаеше от вестниците, че по случайност в момента тя няма любовник.

И тъй като бе сам, грижливо затворил зад себе си вратата на кабинета си, Беноа си позволи да се изсмее с пълно гърло. Той не си бе направил труда да привлече вниманието на Тони към това, че последния любовник на Ди Паоли бе не някой друг, а новият собственик на имението на Демулен. Каква ирония! Разбира се, Тони никога не би я оценила.

Принцесата трябва да бе разкарала този Стив Морган… навярно й бе втръснал, въпреки прочутата си и постоянно демонстрирана щедрост що се отнася до подаръци и бижута. Сигурно затова бе заминал за Европа с разбито сърце, а съпругата му търсеше уединение. Навярно по-късно, когато се сближаха и опознаеха с Франческа, хубавичко щяха да се посмеят над това. Имаше смътното усещане, че с или без машинациите на скъпата безскрупулна Тони, госпожа Морган нямаше да се задържи дълго в новото си имение.