Розмари Роджърс
Стив (13)

13.

— Винаги, когато този господин Бишоп „съвсем случайно“ мине от тук, след това непременно се случва нещо. Прави ми впечатление, че той е човек, който с ужасна лекота обръща с главата надолу иначе мирния ни живот — дон Франсиско изрече това сухо и умишлено безизразно. — Сигурна ли сте, че държите да разговаряте с него, Хения? — рече той повече на себе си, отколкото на младата жена, чието лице внезапно бе пребледняло. След миг добави: — Питам се, откъде е научил, че сте тук! Може би първо трябваше да оставя Реналдо да говори с него, за да разберем какво крои този път.

Въпреки че възрастният мъж се бе опитал да произнесе последните думи някак между другото, раздразнението му не бе убягнало от погледа на събеседницата му. Безучастният, летаргичен израз, който бе застинал на лицето й, откакто преди три месеца пристигна в хасиендата, изчезна и зелените й очи заблестяха, пълни с надежда.

— Нали не сте го отпратил? Още ли е тук? Той знае нещо за Стив… сигурна съм! Къде е той? — извика тя, а след това се опомни: — Съжалявам, дон Франсиско. Но щом господин Бишоп е тук, то за това има някаква причина. Вие също се тревожите, не съм ли права?

Гъстите бели вежди надвиснаха над сините очи, толкова напомнящи й за онези на Стив.

— Този невъзможен нехранимайко! Кога най-сетне ще миряса? Бях убеден, че се е променил, а той взе, че изчезна, без да каже никому нито дума… Смятате, че този господин Бишоп знае нещо? И сам мога да видя, че изгаряте от нетърпение да се срещнете с него. Добре, няма да ви задържам. Казах на Хайме да го заведе в работния ми кабинет. Там ще можете да разговаряте на четири очи. Но внимавайте! Давам ви само петнадесет минути насаме с него! А вие ще ми кажете защо е дошъл… до гуша ми дойде от загадки и тайни, ясно ли е?

Въпреки резкия тон и престорения гняв, вече Джини познаваше достатъчно добре дон Франсиско, за да знае колко много е обезпокоен от необяснимото изчезване на внука си. Стив… каква ли жестока, срамна игра играеше този път? Къде се криеше и защо? Отначало младата жена мислеше, че той просто иска да се избави от нея. Но дори Сам Мърдок отричаше да знае нещо за плановете му или за това къде се намира. А сега, съвсем случайно и сякаш изпод земята изникна Бишоп. Или изобщо не бе случайно?

Джини вече бе скочила. Сърцето й биеше толкова лудо, че почти й прилоша. В първия миг й се прииска да избяга от малкия вътрешен двор, където си бе почивала, давайки си вид, че чете, докато погледът й разсеяно блуждаеше по страниците на книгата. Но сега, когато очите на дон Франсиско я наблюдаваха изпод тежките клепачи, тя направи усилие да се овладее. Не биваше да показва пред Джим Бишоп колко нещастна и объркана се чувстваше след завръщането си в Мексико с близнаци, без да знае какво я очаква. След като сенаторът й бе писал, че след пътуването си по море с принцеса Ди Паоли Стив изчезнал неочаквано, сякаш потънал в земята, Джини вече не знаеше какво да мисли.

Възраженията на леля й Селин и Пиер, който желаеше да я задържи във Франция, не промениха решението й. Отплавала от Европа, тя потърси спасение във Вера Круз, където някога бе открила считания за мъртъв Стив и бе прекарала безкрайни, изпълнени с тревоги по него месеци. Остана в Мексико въпреки настойчивите молби на баща си да се върне в къщи.

Мексико обаче, или поне тази част от него, за нея бе свързано с не един и два приятни спомена, а и както Джини писа на Соня: „… Не искам децата ми да бъдат одумвани… всичките тези мръсни клевети, които са наводнили вестниците, старите клюкарки, които следят всяка моя стъпка. Не, все ми е едно, че хората ще се чудят на решението ми да отида в Мексико. Съжалявам Соня, но вече съм прекалено свикнала да постъпвам единствено според своите собствени желания!“

Децата изглеждаха като умалено копие на Стив. Момченцето имаше тъмнокафява коса с медночервени, почти бронзови кичури и очите на Джини. Лора-Луис, дъщеря й, бе наследила очите и косата на Стив. Щяха ли някога да видят баща си?

Винаги когато мислеше за Стив и за неизяснените им отношения, Джини не можеше да се избави от някакво болезнено чувство на безпомощност. Стомахът й се свиваше и младата жена изпитваше тежест сякаш в нея имаше огромен камък, заплашващ да я смачка.

След изричните молби на дон Франсиско, изпратени по неговия приятел Реналдо Ортега, тя се бе преместила да живее при стареца. Ако не бяха близнаците, можеше да реши, че времето се е върнало назад и след това е замръзнало. Бяха й предоставили същата стая, принадлежала някога на майката на Стив. Втората спалня сега бе отредена за децата и бавачката. Джини познаваше прислугата, която не се бе променила особено от предишното й пребиваване в хасиендата. Сега, също както тогава, тя очакваше завръщането на Стив.

Напразно се опитваше да мисли единствено за децата — близнаците, които едва повярва, че са плод на нейната собствена утроба, въпреки че през последните месеци на тежката бременност тялото й бе наедряло неимоверно.

— От всеки пол по едно, госпожо! Какво щастие! — отваряйки очи, Джини чу думите на акушерката, невярваща, че е преживяла ужасните мъки. — Таткото ще бъде много горд!

Стив… дали наистина щеше да се гордее? Щеше ли изобщо да повярва, че децата са негови?

Поне дон Франсиско не бе задавал никакви въпроси за бащинството на близнаците! Даде й миниатюра, на която бе изобразена дъщеря му, майката на Стив, като малко момиченце. Детето на снимката спокойно можеше да мине за Лора-Луис — същите тъмносини очи.

Щеше да я покаже на Стив, когато се завърне. Но дали щеше да се върне? Къде бе заминал, изоставяйки любовницата си? Всички тези постоянно измъчващи я въпроси може би щяха да получат отговор още този следобед. Това трябва да бе причината за неочакваното посещение на господин Бишоп.

— Не искам да повярвам, че би могъл да носи лоши вести — решително си рече Джини, насилвайки се да успокои дишането си и да влезе в стаята със спокойни стъпки. — Той знае нещо, иначе не би си правил труда да предприеме това дълго пътуване. Не бива да показвам колко съм възбудена…

Както винаги Джим Бишоп носеше костюм с класическа кройка. Гостът, изглежда не се чувстваше особено добре в тъмния кабинет, въпреки предвидливо поднесената му от Хайме Перес чаша вино. Мъжът вдървено седеше в едно кресло, а когато стана, за да я поздрави, на Джини й се стори дори, че забеляза леко облекчение върху иначе толкова безизразните черти на лицето му.

„Значи ми позволяват да разговарям с нея насаме — мислеше си Бишоп, вежливо навеждайки се над ръката, която тя издърпа.“ Забеляза колко студени са пръстите й и отгатна какво вътрешно напрежение се криеше зад привидно спокойната й външност. Бишоп откри с изненада, че Джини бе от онези жени, които майчинството прави още по-красиви, фигурата й не бе изгубила нищо от прелестта си. Питаше се дали все още е толкова твърдоглава и своенравна, каквато я помнеше. Във всеки случай не се бе променила съществено, освен може би по това, че излъчваше известна зрялост.

Тя веднага премина към същността.

— Господин Бишоп! Имате ли новини от съпруга ми?

Гласът на Бишоп прозвуча умишлено небрежно.

— Вие бяхте от жените, обичащи прямотата, не съм ли прав? Но навярно преди да ви обясня защо съм тук, ще предпочетете да седнете. Боя се, че историята е дълга. И, надявам се, няма нужда да ви напомням, че всичко, което ще чуете, е строго поверително. Добре би било, ако дори дон Франсиско не знае много за това. Скоро ще разберете защо.

Това бе прекалено дълъг увод за господин Бишоп, което не остана незабелязано от Джини, при все че тя почти не познаваше този човек. Почувства как коленете й омекват и се отпусна на стола, който мъжът вежливо й предложи. О, Боже! Какви ли новини носеше? Нещо в съзнателно дистанцираното, хладно държание на мъжа я безпокоеше повече, отколкото самите му думи.

Джини забрави всичко останало и се наведе напред. Очите й проблясваха в полутъмната стая.

— Значи нямате новини… нямате лоши новини?

Бишоп, който изглежда отново се бе окопитил, се облегна назад, оглеждайки я с хладните си сиви очи.

— Той е жив. Поне за това не бива да се безпокоите. Но… — той замълча за миг и намръщи чело. — Мога ли да ви помоля да изслушате разказа ми, без да ме прекъсвате, госпожо? Трябва да призная, че ми е изключително трудно да започна! Подобни признания не излизат често от моите уста.

— Господин Бишоп!

Бишоп я наблюдаваше изпитателно. Виждаше бледия медночервен блясък на косата й, нежните овали на гърдите под обикновената вълнена рокля, която тя не си бе направила труда да смени и чувствено стиснатите устни. Имаше лице и фигура на амазонка, и държание на дама, освен когато съзнателно забравяше този факт. Притежаваше по-силна воля, отколкото на пръв поглед можеше да се предположи, а освен това приспособимост, помагаща й да понесе ударите на съдбата и неблагоприятното стечение на обстоятелствата. Въпреки почти крехката си външност, тя бе жена научена сама да се грижи за себе си. Бишоп, който ценеше всяка, дори и най-маловажната информация, тъй като се надяваше, че все някога ще му бъде от полза, не бе забравил разказаното му от Пако Дейвис. Да, Джини Морган бе от редкия тип жени, които при нужда сами си проправяха път в живота. Той дори се подсмихваше тайничко при мисълта как ли би изглеждала срещата между нея и Тони Ласите. Да, добре направи, че дойде. Сега само трябваше да я убеди…

— Един момент, госпожо. Виждате ли, това, което прави нещата доста, хм, неприятни за мен, е фактът, че когато замина за Тексас, съпругът ви се съгласи да събере за мен… известна информация. Както навярно знаете, той замина за Барок. Искаше да види едно парче земя, спечелено от баща ви и приписано на Стив. Очакваше се съпругът ви да пристигне в Барок още преди няколко месеца, но след като дълго време не чухме нищо за него… и нито баща ви, нито съдружника на Стив, Сам Мърдок, бяха получили някаква вест от него… Е, аз естествено бях малко загрижен.

Джини отвори уста, за да го прекъсне, но отново стисна устни, възпряна от нетърпящия възражение жест на Бишоп. Обикновено чевръст в езика, сега Бишоп изпитваше известно затруднение да представи по най-деликатен начин онова, до което бе достигнал. За щастие тя бе жена, която умееше да слуша спокойно, без веднага да изпада в истерия.

На моменти, докато слушаше откритото и безучастно описание на Бишоп, Джини имаше чувството, че е съвсем близо до истеричен пристъп. Защо продължаваше да се държи така, сякаш Стив все още работеше за него? А Стив… какво, по дяволите, го караше да предприема все нови и нови рискове? Първоначалният план не съдържал никакви рискове, но, както сърдито я увери Бишоп, Стив имал лошия навик да „импровизира“, вместо да се придържа към получените заповеди. Бишоп призна, че и сам той бил наясно относно любовта на Стив Морган към предизвикателствата и опасностите.

Докато слушаше невероятния разказ, настроението на Джини блуждаеше между гняв, страх и отчаяние. Тя хапеше устни, а очите й бяха започнали да пръскат гневни искри. Сега, след като първоначалното облекчение от вестта, че Стив е жив и здрав, постепенно се бе стопило, тя не знаеше на кого повече да се гневи — на Бишоп, който бе инициатора на всичко, или на Стив, който бе приел подобно поръчение.

Всичко бе толкова невероятно. Ако не излизаше от устата на Бишоп, който безучастно я затрупваше с нови и нови подробности, тя би отказала да повярва дори на малка част от чутото.

— Сам аз едва го проумях — сякаш прочел мислите й, я увери Бишоп. — Но не виждам никакво друго обяснение за странното държание на съпруга ви в последно време. Имам предвид, откакто отново се появи, наричайки себе си Маноло, предизвиквайки безредици, които и без това не липсваха в Барок! Едва откакто полковник Венс пое друг гарнизон, заместен от полковник Белмон, който случайно е мой познат, научавам какво се крие зад всичко това. А за да съм още по-сигурен, се консултирах и с някои лекари, запознати с подобни случаи… между другото и с един прочут психиатър от Виена, който държи катедра тук и е специалист в областта на душевните болести. С това не искам да кажа, че Стив е душевно болен! — припряно добави той, виждайки изражението на Джини. — По всяка вероятност е прекарал тиф. Капитан Олтмън спомена, че в Матаморос, Стив е имал контакти с болни от тиф. Прекалено висока температура… или удар по главата… биха могли да причинят загуба на паметта. Поне така ме увери докторът. Знаем също, при това лично от полковник Венс, че този Маноло не се опитвал да скрие факта, че не помни дори истинското си име. Което затруднило… известни заинтересовани кръгове да открият дали не е обявен за издирване. Индианката, за която ви разказах, твърдеше, че бил брат на починалия й съпруг, но капитан Олтмън, лично бил насочил Стив към този Чучо, Рефухио Орта! Успявате ли да следите мисълта ми?

Колкото и невероятно да изглеждаше всичко, Джини трябваше да признае, че подробностите така си пасваха, че очевидно не можеше да не са истина. Мъжът, описан от Бишоп, трябва да бе Стив. Стив, който не помнеше нищо от миналото си, не помнеше дори нея, смяташе себе си за полуиндианец и се държеше като такъв. Стив, който работеше за едно безскрупулно, алчно подобие на жена и хладнокръвно убиваше за пари. Но нали той отдавна проявяваше влечение към жестокостта, което не бе останало тайна за Джини!

Въпросът бе какво очакваше Бишоп от нея? Защо й бе разказал толкова много за начинанието си?

— Трябва да бъде спрян, преди там да е избухнала нова гражданска война! — рече Бишоп този път неочаквано сърдито. — Преди по тези проклети места да избухне нова кървава война, която ще коства още човешки животи. Но не е само това. Тексас би могъл да се провали в усилията си да бъде приет сред федерацията на американските щати. Ако в Барок нещата излязат от контрол, размириците бързо ще се разпространят като горски пожар или поредица от експлозии. Разбирате ли? И, за Бога, ако скоро не се сложи точка на всичко, тогава под въпрос ще бъде и собственото ми положение. Президентът вече е обезпокоен от достигналите до него жалби. А аз съм този, който изпрати съпруга ви там, за да предотврати надвисналата опасност от война и да разследва по-отблизо известни събития. А вместо това, той налива масло в огъня… той и онази Ласите. Дори нейният девер, съдията Беноа, е започнал да се безпокои. Съдията е предпазлив човек, въпреки че някои неща свидетелстват, че сам той е затънал до шия във всичко това. По негово настояване преди доста време в Барок бе изпратен един федерален шериф. Таен агент… само да ме бяха предупредили, преди да го натоварят с тази задача. Във всеки случай по него е стреляно и е бил убит — гласът на Бишоп стана по-рязък и Джини, изпълнена с лоши предчувствия, вече очакваше края на разказа му. — Естествено, това е било дело на Стив. Завързали са спор в някакъв бар, а в онзи град никога няма свидетели на убийствата! Само благодарение на факта, че шерифът не споделил с никого кой е този мъж и какво търси в града, Стив отървал бесилото или поне заплахата да бъде обявен за издирване като убиец. За съжаление числото на смъртните случаи по тези места, заплашително расте. Извършени са и други убийства — иначе не биха могли да се нарекат. Всеки, който се противопостави на клана Ласите, бива отстраняван. Вече ви разказах как изчезна от сцената предишният агент, по някаква случайност точно преди съпругът ви да започне да работи за Тони Ласите.

— Нима искате да кажете… — гласът на Джини премина в шепот и младата жена трябваше да се покашля, преди да успее да продължи: — Мислите, че Стив е… престъпник? Че се е свързал с онази жена… но как може да сте толкова сигурен в предположенията си? Господин Бишоп… може би Стив само се преструва за пред хората, давайки си вид, че е на нейна страна, за да успее да научи възможно най-много. И по-рано го е вършил, права ли съм? Досега никога не сте имал скрупули относно методите му, а и не можете да отречете, че сам вие сте го подтикнал да заграби златото на баща ми. Или че му отправихте известни упреци, когато ме отвлече. Ще отречете ли, че имате пръст във всички ужасни постъпки, които извърши? Стив бе превърнат в убиец, или не сте съгласен? С тази разлика, че когато убива за вас, го наричате с друго име!

Значи, бе съхранила голяма част от предишния си плам и темперамент! Джим Бишоп си позволи да повдигне за миг едната си вежда, изпитателно наблюдавайки поруменялото лице на младата жена, приведена напред в креслото си и вперила в него искрящите си очи.

Не можеше напълно да разбере какво е изпитвал Стив към жената, за която се бе оженил, защото той бе също толкова умел в прикриването на чувствата си, ако изобщо притежаваше такива, колкото и самия Бишоп. Чувствата на Вирджиния Морган обаче безпогрешно можеха да бъдат разчетени по менящото се изражение на лицето й, както и по страстния начин, по който защитаваше съпруга си. Без да обръща внимание на гнева й, Бишоп спокойно рече:

— Ако смятах, че Стив е преминал на противниковата страна или, напълно пренебрегвайки заповедите ми, се е заел с осъществяването на някакви престъпни планове, сега нямаше да съм тук и така открито да разговарям с вас, госпожо. Както сама току-що казахте, мъжете, които ръководя, са доста безскрупулни. Така са обучавани и такива трябва да бъдат. Освен това, всички те знаят рисковете и правилата на играта. Ако допусках, че Стив съзнателно е нарушил тези правила, бих му пратил някой федерален шериф или някой от моите хора. Истинско щастие за всички нас е, че Дейв Медън е успял да избяга от затвора и че е пресякъл границата, за да търси жена си.

— Дейв Медън? — Джини бе по-объркана от всякога.

— Ах, да. Няма откъде да го познавате. По-рано работеше за мен, но след женитбата си се оттегли. Двамата със Стив се познаваха добре. Интересно е, че Стив е бил този, който му е помогнал да избяга от затвора, при това един Господ знае защо. Дейв се кълне, че Стив не могъл да го познае.