Розмари Роджърс
Стив (12)

12.

Два дена по-късно, когато Тони Ласите напусна Ейбилин, съпроводена от ескорт униформени кавалеристи, гневът й все още не бе преминал.

Бясна бе и за това, че се наложи да чака онзи стар глупак, полковник Филип Венс. Закъснял, както обикновено, той бе започнал да се оправдава с някаква глупава, съшита с бели конци история за лов на индианци. Масло в огъня наля и дебелоглавият шериф, накарал я няколко пъти да повтори прекъсваното си от хлипане обяснение, заявявайки накрая, че би могъл да даде ход на някакво „разследване“, за което и без това вече бе прекалено късно.

Семейство Картър бяха напуснали града, отнасяйки със себе си парите, на които Тони гледаше като на свои и заедно със синеокия звяр, който я бе оскърбил и я бе нарекъл Месалина. Всичко това влудяваше Тони и в своя гняв тя бе разпратила още няколко телеграми, освен онези изпратени от полковник Венс и летаргичния шериф.

— Не се безпокойте… хората ми ще открият следите на тези размирници и крадци на добитък, и ще сложат край на кражбите и подстрекателствата им, още преди да успеят да се върнат сред блатата, където се крият — утешаваше я полковник Венс.

Шерифът, известен като отличен стрелец, разлистваше описанията на издирваните мъже, опитвайки се да открие някое, съвпадащо с направеното от Били Дженингс описание на непознатия.

— Не само Били се е сблъсквал с него… а той е почти толкова бърз, колкото и аз… стрелецът от Ню Мексико, когото наричате Ейс, също може да се закълне, че го е срещал някъде. Този същият посъветвал приятелите на Били да стоят на страна.

— Разбира се, че е престъпник. Иначе защо ще се крие из блатата и мочурищата? Кой друг би тръгнал заедно с онези Картър да краде добитъка ми? Мъжът ме оскърби… той… Да, той дори ме заплаши, шерифе! И сега ще трябва постоянно да живея в страх…

Тя, разбира се, подаде иск, а шерифът обеща да задвижи нещата, но въпреки това Тони имаше смътното предчувствие, че я очакват неприятности. Съжаляваше, че е оставила Били Бой Дозие у дома, за да наглежда работите в нейно отсъствие. Били Бой бе един от най-бързите стрелци и ако алчността му не бе толкова необуздана, сега щеше да е тук с нея и тя нямаше да има никакви проблеми с онзи полуиндианец или мексиканец, или какъвто там бе.

Откъде се бе появил? Що за птица беше? Трябваше да каже на Били Бой, че е успял да им се изплъзне, също и на Ник. Как му се бе отдало да ги надхитри? Той бе донесъл раздорите със себе си. Защо иначе Картър, които от края на войната насам се спотайваха сред блатата, изведнъж ще се амбицират да прекарват стада добитък до Ейбилин? А Мат, винаги толкова предан и лековерен… не, никога нямаше да прости на Мат, че й бе изменил. Съжаляваше, че множеството не го линчува още в Ейбилин, докато стоеше насред улицата и зяпаше тъпо, а отгоре на това очакваше и благодарност, задето бе повалил онзи нагъл младеж.

Под предразполагащата си, многообещаваща външност, чрез която правеше за смях повечето мъже край себе си, Тони Ласите умело криеше мислите си и ковеше планове, едновременно с това давайки си вид, че безрезервно вярва на самонадеяните обещания на полковник Венс.

Когато се върнеше у дома, щеше да направи онова, което отдавна възнамеряваше да стори. Щеше да настоява пред Ник да предприеме нещо срещу семейство Картър, защото ако ги оставеха безпрепятствено да безчинстват, можеха да заразят с примера си и останалите негодници, спотайващи се сред блатата. Когато научеше колко дръзко се бе държал Мат в Ейбилин, добрият стар Ник щеше да се види принуден да се съгласи с нея. В края на краищата, той също бе в кюпа и ако се опиташе да кривне от пътя, рискуваше не по-малко от нея.

Обратният път до Барок отне по-малко време, отколкото пътуването до Ейбилин. Сега, с ескорта от кавалеристи нямаше никакви спънки по пътя си. Дори часът на тръгване сутрин и спирането, за да пренощуват, се определяше по нейно желание. Тони възприемаше всичко това като нещо нормално и подразбиращо се от само себе си, опитвайки се колкото бе възможно най-бързо да се прибере у дома. Забеляза, че неизвестно по какви причини, Фил Венс също желаеше час по-скоро да се приберат в Барок.

 

 

За разлика от тях, Картър се нуждаеха от повече от месец, дори шест седмици, за да се приберат сред блатата, заобикаляйки по възможност градовете и пресичайки течащата към Луизиана река. Дългият им и предпазливо подбиран път водеше покрай езерото Кадо през една богата на реки и мочурища област. Индианците, които ги съпровождаха, познаваха добре пътя и когато достигнаха езерото, а след това и реката, никой вече не се съмняваше, че Маноло бе човек свикнал да се укрива. Това сякаш му бе в кръвта.

— Той е убиец, казвам ти, татко — настояваше Мат. — Освен това е известен. Един мъж в Ейбилин го позна. Само не си мисли, че е мексиканец.

— По-добре помисли пак, Матю. И не забравяй, че се застъпи за теб и те извади от много неприятно положение.

— Все ми е едно кой е и какво е направил — непринудено рече Ханк, най-спокойният от тримата братя Картър. — Откакто е тук, поне нещо се случва. Той ни върна чувството, че сме истински мъже.

— Знаете ли какво? Може би наистина е онзи приятел на Дейв, за когото разправя сестричката ни. Обзалагам се, че въпреки спокойния си нрав навремето Дейв е бил луда глава. Жени! Те винаги са влияели лошо на мъжете.

Мат намръщено наблюдаваше Джо младши над пламъците на огъня. В отговор момчето се ухили дръзко насреща му. Тогава се появи Маноло, носещ наръч дърва, и седящите край огъня смениха темата — заговориха какво ще направят със спечелените пари.

— Няма смисъл да се влагат в банката в Барок. Ако някой от нас се доближи до нея, сигурно ще бъде надупчен, а след това ще ни лепнат някой обир.

— Виж, в Луизиана има доста възможности за влагане на пари… в Шривпорт или Ню Орлиънс например.

— Или в Сан Антонио и Далас, където никой няма да може да ни различи от останалите богати фермери като полковник Кинг и Шанхай Пиърс.

— Като отворихме дума за Пиърс, питам се какво ли стана със земята на стария Демулен. Говори се, Шанхай я спечелил на покер в същата нощ, когато онзи пиян глупак Раул си тегли куршума.

— Чух, че господин Пиърс отново изгубил земята в облог с някакъв богат железопътен магнат от Изтока.

Мат Картър каза последните думи с престорена непринуденост, както винаги, когато цитираше Тони. Когато научи тази новина, Тони бе побесняла като фурия. Успокои се едва при мисълта, че милионерът навярно не знае нищо за имението и не го е грижа за него. Земята на Демулен бе изключително важна. Тя бе стратегически пункт между останалите имения и града, без оглед на това, че някога през нея би могла да се прокара железопътна линия, за да се осъществи връзка с главните железопътни центрове. Управител — поне теоретично, бе старият Еймъс Фенстър, ръководил фермата още по времето, когато Раул Демулен се напи до смърт и я проигра. Сега Еймъс бе доста стар и предпочиташе да прекарва повечето време в къщата, облечен в овчи кожи, за да се пази от влажния въздух идващ от блатата. Бе познавал още Том Ласите, а след това и Джон, така че когато пристигна в Барок като младоженка, Тони бе направила всичко възможно да се сприятели с него. Еймъс вече не се интересуваше от фермата и бе оставил Тони да прави каквото пожелае със земята на Демулен и пасящия из нея небелязан добитък. Госпожа Ласите бе твърдоглаво, гордо момиче от Юга. Тя трябваше да се простира според чергата си, а отгоре на всичко бе и вдовица! Еймъс нямаше високо мнение за собствениците на имота, още повече, че бяха от Севера. Те не се интересуваха особено от Тексас и щатските закони, а и не бяха никакви джентълмени.

Всичко това Маноло научи край лагерния огън или в студените нощи, в които не смееха да запалят огън и постоянно някой от тях трябваше да стои на пост. Когато най-сетне се добраха „у дома“, сред блатата, мъжът, който до преди два или три месеца бе чужденец, знаеше за блатата и жителите им почти толкова, колкото хората родени и израснали по тези места. Това обаче не означаваше, че някой бе разбрал нещо повече за него. Бе живял сред команчите… или познанията му за езика и нравите им идваха от индианско потекло, подобно на мъжа на Тересита. Бе лежал в затвор, окован във верига заедно с други затворници. Умееше еднакво изкусно да борави както с револвер, така и с нож. Но дори и когато се събереше всичко това, то бе крайна недостатъчно, за да се узнае нещо съществено за този човек. А онова, което преживяха при завръщането си, им даде ясно да разберат, че никой не можеше да знае, що за човек бе той в душата си. Изненадан остана дори Мат, който от самото начало не харесваше Маноло и никога не му се бе доверявал. След Ейбилин Мат все повече и повече се убеждаваше, че Маноло не може да е индианец.

Когато се прибраха у дома, завариха всички гневни и уплашени. Миси първа изникна на пътя им с подути от плач очи. Идваше от землянката на един стар индианец, някогашен вожд на команчите.

— Те изгориха къщата ни! Всичко… дори книгите на мама. А когато след това дойде чичо Ник, преструвайки се, че е ужасно възмутен, аз се направих, че не го чувам. Беше… беше Били Бой Дозие. Той подмами Тересита да излезе, казвайки, че сте били убити. Застреляли ви по пътя насам… вече бяхме чули, че войниците претърсват навсякъде… и хората на шерифа, тези мръсни зверове с техните кръвожадни кучета… Мислех… ние всички мислехме, че са ви погубили! О, татко… Мат… мислехме… — въпреки всичко тя се насочи първо към Маноло. Хвърли се към внезапно замръзналото му тяло, подобно на търсещо утеха дете. Или, както с внезапна болка в сърцето си помисли баща й, подобно на облекчена от избавлението на своя мъж жена…

Войниците се бяха опитали да изгорят и да издушат всичко живо из блатата. Разбира се, не им се бе удало. Изгориха малката къща, която семейство Картър собственоръчно бяха построили върху един остров, но това бе всичко. Останалите обитатели на блатата се бяха скрили още по-навътре, а дори войниците и кучетата на шерифа не смееха да преминат една определена граница.

Джо Картър, който предчувстваше случилото се, дръпна Миси настрани. Обви ръка около треперещите й рамене, както бе правил някога, когато бе малко момиченце.

 

 

Заведоха Маноло при стареца, чието лице приличаше на набръчкан кафяв пергамент. Той бе брат на майката на Тересита.

— Младият мъж, който винаги гледаше племенницата ми с пламнали очи, дойде при водата. Завит в одеяло, той носеше един мъртвец. Усмихвайки се подигравателно, той попита Тересита, защо е направила такава грешка с третия си съпруг, когато трябвало да принадлежи нему. Говореше за онзи далечен град, в който заминахте всички вие със стадото. Каза, че войниците ви убили на път за дома. Тя му повярва.

Лицето на стария човек внезапно замръзна и заприлича на издълбано от водата парче гранит.

— Да продължавам ли, когато сърцето ми кърви, сякаш е надупчено от ножове? Жена ти бе най-малката дъщеря на любимата ми сестра. Преди няколко дена тя дойде при мен, безкрайно щастлива, защото носеше под сърцето си твоето дете. Преди да я изнасили, белият мъж я би, докато не престана да се съпротивлява… тя предпочете да се наниже на собствения му нож, вместо да те посрещне омърсена.

Старецът говореше с него на собствения си език, както би сторил с член на своето племе, и мъжът, за когото бяха предназначени тези думи ги разбра. И въпреки че очите му бяха сини, а не кафяви, в тях, подобно на огъня в полумрака на вигвама, блестяха искрите на гнева и желанието за мъст.

— Моята жена ще бъде отмъстена. Скалпът на белия човек, който я е опозорил, ще украси вигвама ти. Кълна се.

Нито Миси, нито баща й или братята й знаеха за това. Узнаха го едва по-късно. Индианците жалеха мъртвите си по свой собствен начин… а мъжът на име Маноло въпреки всичко бе един от тях, истински индианец.

Изчака два дена, докато мине предписаното от обредите време за оплакване. След това се подготви грижливо, като би го сторил някой воин команч и една нощ напусна блатата.

Кожената лента придържаше порасналата му почти до кръста коса. Бе боядисал лицето и тялото си, а по себе си нямаше нищо друго, освен препаската и мокасините.

 

 

Били Бой Дозие не бе в къщата, където живееше, но в голямата къща прозорецът на Тони Ласите още светеше — розова светлина, която постепенно отслабваше, докато накрая изгасна напълно. Луната се бе показала иззад черните облаци.

Точно пред прозореца на Тони Ласите имаше малък декоративен балкон. За мъжа не бе трудно да се добере до него по старата, впила ластари в стената лоза. Известно време той остана неподвижен, подслушвайки тихия разговор. Дочу раздразнения, ироничен смях на Тони Ласите.

Очевидно Тони Ласите бе в необикновено лошо настроение, дори и според нейните собствени представи, така че когато Били Бой запъхтян падна върху й, тя започна да го подиграва. Гласът й звучеше полунежно, полузлобно.

— Ти си глупак, а ако има нещо, което не мога да понасям, това са глупаците. Колко тъпо! Защо си изнасилил онази индианска уличница? Щях да те разбера, ако го бе сторил, за да поставиш клопка на мъжа й. Но сега… когато се върне, той ще те преследва и убие. И всичко това само защото се мислиш за голяма работа и смяташ, че трябва да имаш всяка жена, на която си хвърлил око. Защо не остави онази проклета индианка на мира? Или поне да бе изчакал, докато ти кажа?

— Затваряй си устата, по дяволите! — неохотно и с потисната злоба в гласа рече Били Бой. — Какво според теб трябва да стори един мъж, когато желанието го пробожда, подобно на хиляди малки иглички? Не можеше да дойда с теб в Ейбилин, защото ти искаше да впечатлиш онзи дебел янки, полковник Венс. Откъде можех да зная, че онази глупава пачавра ще се наниже на ножа ми само защото веднъж е била взета от един истински мъж?

— Мъж… така ли каза? Дори покойният ми съпруг и дебелият янки, полковник Венс, са повече мъже от теб, Били Бой, с твоето перчене, хвалби, небивалиците ти и ненаситното ти желание… а след това свършваш по-бързо от питомен заек! Дори Ник, при всичките му недостатъци… — острото, подигравателно хихикане на Тони премина в писък, когато върху лицето й падна тъмна сянка, закрила за миг лунната светлина. Младата жена не можеше да повярва, че сцената разиграваща се пред нея, е действителност. Някакъв мъж безшумно се бе прехвърлил през парапета с проблясващо в ръката му оръжие, което тя не можеше да различи добре — револвер или нож?

— Нито звук. Тихо и двамата! — макар и приглушен, гласът бе твърд като стомана.

Тони неочаквано се изсмя.

— Знаех си. Винаги си бил глупак, Били Бой Дозие! Да те видим сега какво ще правиш!

Сякаш знаейки кой от двамата дърпа конците, мъжът се обърна към Тони.

— Идвам за него. Но ще ми е все едно, ако се наложи да умрете и двамата.

— Проклятие! — Били Бой скочи, изопнат като свещ. Той крадливо оглеждаше в мрака, опитвайки да си спомни къде бе оставил револвера си. За един безкрайно дълъг миг, не изключваше дори възможността всичко това да е подготвено от нея. — Тони…

— Не ме гледай така, скъпи! Нямам нищо общо. Чу какво каза той — дошъл е за теб. Права ли съм?

— Чуйте… — поде Били Бой. Едва сега бе започнал да осъзнава безизходността на положението, в което се намираше — чисто гол, без да може да си спомни къде е оставил дрехите и оръжието си, и го обзе дива паника.

При все че светкавично се бе изправил, все още седеше в леглото до Тони. Въпреки мрака бързото, тайно движение, с което се опита да спусне крака от леглото, не остана незабелязано. Почувствал студената стомана, опряна в гърба му, Били Бой започна да се задъхва, след това притихна.

— Не мърдай — меко, но с неприкрито презрение в гласа рече Маноло. Били Бой все още докосваше бялото, проблясващо в тъмното голо тяло на Тони. Усещаше допира на кожата й, настръхнала подобно на неговата. Можеше да види как белите й гърди с розови зърна се раздвижиха, когато се изкикоти:

— Какво ще му правиш? Ако искате да се биете, аз няма да се меся, обещавам ви. Или ще му прережеш гърлото? — в същия миг, почти без да промени тона си, тя мина на френски: — А ако искаш да се защитаваш, под възглавницата ми ще намериш нож, но трябва сам да си го вземеш, не искам да бъда нарязана на парчета.

Маноло се засмя и белите му зъби проблеснаха върху тъмното лице, но звукът, който издаде, бе кратък и зловещ. Косите на Били Бой щръкнаха на главата му.

— Добре, вземи ножа. Казва да не очакваш помощ от нея. Но по-добре най-напред да й завържеш ръцете. Вземи нощницата, от която и без това няма нужда.

— Значи говориш френски? Индианец говорещ цивилизован език? Или може би си мелез? Да не би баща ти да е бял, женен за индианка… затова ли си толкова ядосан на Били Бой, задето е хвърлил око на жена ти? Той каза, че не се била противила особено… разкажи му и на него, Били Бой. Може би тогава ще размисли и няма да ти пререже гърлото, а само…

— Млъквай — безизразно рече Маноло. — Затваряй си устата и се обърни с гръб. И не се опитвай да бъркаш под възглавницата си, освен ако не искаш да нарежа хубавото ти личице — говореше на френски диалект, познат на Били Бой още от дете. — Завържи й ръцете и след това се изправи, ако още те държат краката.

— Значи ли това, че ще му дадеш възможност да се защитава? Или се боиш да се срещнете лице в лице? Ако умееш да боравиш с ножа си, защо трябва да се боиш? Ако го убиеш в честна борба, след това ще си свободен.

— Аз съм свободен — думите му бяха като плесница за Тони, но тя само се засмя с писклив, задъхан кикот. Начинът, по който се извърна настрани, вече бе съвсем открита покана.

— Да, така е… а ръцете на Били Бой треперят толкова силно, че не може да ме завърже, както му заповяда. Не предпочиташ ли да го сториш сам?

— Кучка! Ти… кучко! — гласът на Били Бой премина във фалцет, преди да секне, когато усети студената стомана, опряна в ребрата му. Той простена, а от страх почти му се повдигаше. — О, Боже! Престани… тя ме подмами! Нямах намерение… не ти ли казах, че не аз я убих? Тя се срамуваше, защо съзнаваше какво е направила. По-рано, преди да се появиш, даваше вид, че ме харесва… Тони, за Бога!

— Престани да ме молиш, Били Бой. Изправи се, както ти заповяда команчът и покажи, че си мъж.

Били Бой бе убеден, че индианецът възнамерява да го убие веднага. За миг, докато не чу Тони да се смее, той не можа да осъзнае защо мъжът, все още с гръб към прозореца, отстъпи от леглото.

— Мисля, че би било много възбуждащо. Признай, че ако искаше, досега вече щеше да си убил Били. Така не е ли по-интересно — в равностойна битка? Не ти ли е повече по вкуса, индианецо?

Слабата светлина се отразяваше от малкия двуцевен пистолет, неочаквано изникнал в ръката на Тони, когато тя се понадигна и седна в леглото. Били Бой механично улови подхвърления му от младата жена нож.

— Ще застанете един срещу друг, всички средства са позволени, но в абсолютно мълчание. Ще застрелям първия, който се опита да избяга или да извика за помощ!

Високият, цинично възбуден смях на Тони още повече опъна и без това напрегнатите до скъсване нерви на Били Бой, който стиснал ножа, тихо пристъпваше към неподвижната, висока сянка на индианеца и се питаше защо изобщо някога се бе забъркал с Тони. След това в главата му не остана никаква друга мисъл, освен как да оцелее — секунди след като ножовете им се бяха кръстосали за пръв път, му стана болезнено ясно, че ще умре.

В същия миг разбра и това, че Тони няма да му се притече на помощ. Но той би трябвало да го знае. Не бе ли дочул някои отвратителни неща за Тони Ласите? Това бе една от причините, поради които проявяваше интерес към индианката и я бе пожелал. Те двете с Тони бяха съвършени противоположности. Жена, възпитана да се жертва за мъжа, да му създава усещането, че е мъж. Топла жена със златна кожа… защо, по дяволите, неочаквано се бе оказала толкова опърничава?

След това на Били Бой не му остана повече време за размисли. Винаги бе смятал, че умее ловко да борави с ножа, но индианецът, този мъж, чието лице все още не бе видял и очевидно никога нямаше да види… ножът му бе бърз като езика на водната змия.

— Проклет индианец… по дяволите! — гласът на Били Бой приличаше по-скоро на хлипане. Зад гърба си чуваше хихикането на Тони Ласите, която също бе разбрала, че Били Бой ще умре… че умира.

В този момент индианецът се бе наситил на прелюдиите. С един замах сряза сухожилията на ръката на Били Бой и го извади от играта. Тогава дойде и смъртоносният удар в корема, а един друг, силен и неумолим удар с ръба на дланта, задуши предсмъртния вик на Били Бой още преди да бе пронизал тишината на нощта.

Без нито дума, без дори да погледне към Тони, Маноло взе скалпа на убития.

— Боже мой! Подобно нещо не бях виждала… беше великолепен… толкова див… ти си животно и същевременно истински мъж… първично мъжко създание… какво чакаш? Мислиш ли, че ще насоча това смехотворно малко оръжие срещу теб? — пистолетът издрънча върху килима пред леглото. Тони се протегна лениво, а гласът й прозвуча дрезгаво, почти изненадано: — Ето! Виждаш ли, твоя съм. Можеш да правиш с мен всичко, което пожелаеш… той взе жена ти, не е ли така? Е, око за око. Затова дойде, не съм ли права, индианецо? Били Бой ми бе любовник… сега можеш да ме имаш. Вземи ме… можеш да ме изнасилиш… не е ли това част от отмъщението, за което дойде?

Той я наблюдаваше мълчаливо. Сега, когато страстта да убива бе отминала, в него се надигна желанието да я има — бяла, с проблясващ на бледата лунна светлина сребристорус триъгълник между бедрата.

— Колко още оръжия криеш?

— Само това, любими — рече тя и отлепи таза си от чаршафите, разтворила крака. — Достатъчно мъжествен ли си и за този вид битки?

— Ти наистина си дяволска кучка, Месалина.

— Да… и ти желаеш да ме вземеш не по-малко от мен. Сега веднага. О, Боже… да, сега!

Тя се любеше като уличница. Като животно, което е прекалено жадно, за да може да чака, обви ръце и крака около него и заби дългите си нокти в покрития му с белези гръб, докато той не проникна в нея и не я взе, скимтяща от болка и наслада. Стоновете й преминаха в шепот, когато тя тихо започна да съска цинизми. Тя ухапа ръката, затиснала пълните й, изкусителни устни, а тялото й през цялото време се извиваше под неговото.

— Сигурно си ми докарала отравяне на кръвта! — изръмжа той и прокара окървавената си ръка по лицето й.

— Тогава нека изсмуча отровата…

Тя сграбчи с две ръце дланта му и засмука толкова силно, че мъжът трябваше да си помогне със свободната ръка и да натисне главата й върху възглавницата.

— Сега в жилите ни тече една и съща кръв… аз съм твоя кръвна сестра, а току-що извършихме кръвосмешение, не е ли така? Не е ли вярно, индианецо? — упорито шепнеше тя.

— Млъкни… ти си полудяла!

Тя се засмя.

— Възможно е! Но ти също. Затова сега си тук, в моето легло… и знаеш как можехме да се позабавляваме в Ейбилин, вярно ли е? Уплаши ли се тогава?

— Хей там лежи един мъртъв мъж без скалп, чиято кръв изтича върху скъпия ти персийски килим, Месалина. По-добре помисли как ще обясниш смъртта му. Да те вържа ли, за да е по-правдоподобно?

— Но ти още не си тръгваш, нали? Нощта е пред нас и ако не се боиш, мога да дръпна това въженце и Бен ще ни донесе вино. Не влиза в стаята, ако изрично не му заповядам. Ще го остави пред вратата. Искаш ли?

Тя се вкопчи в него, а пръстите й настойчиво пълзяха надолу по гърба му.

— Индианецо… колко индианска кръв тече в жилите ти всъщност? Всички тези белези, от някой затвор ли са ти останали? Прекърши ли се, когато те налагаха с камшиците?

— За съжаление не мога да задоволя любопитството ти с повече подробности — рече той. — Можеш да си ги измислиш сама.

— Не си отивай още, индианецо. Чуй ме! Нямаш ми доверие! Но ако се освободя от Били Бой или от онова, което е останало от него, без никой да забележи… тогава ще си спомниш предложението ми, нали? Искам да работиш за мен… да ми помагаш. Имам нужда от силен мъж. Били Бой бе добър стрелец, но изобщо не бе силен. Сам видя как пълзи. Ти никога не би пълзял, нали? Ти си звяр, дявол и струва ми се, имаш по-малко угризения на съвестта и от самата мен… и още по-малко скрупули. Разбираш ли какво имам предвид?

— Кучка! — процеди през зъби той, когато прошепвайки тези думи, тя го ухапа до кръв по устните. Беше истинска уличница. Кръвожадна вълчица… трябваше да свали и нейния скалп… или да пререже дългата й бяла шия, за да накара да замлъкне тихия й, триумфиращ смях, който бликаше от там.

— Да, разбира се… о, Боже! Такова удоволствие би ми доставило! Дори и да изглежда, че ще ме изкормиш! Мъчи ме, ако искаш… искам… искам да почувствам нещо!