Розмари Роджърс
Стив (11)

11.

След по-малко от три седмици Маноло заедно с бащата и братята на Миси и още няколко „блатни фермери“, както сами се наричаха, подкараха едно стадо добитък към пазара в Ейбилин.

По време на дългия път на север му стана ясно, че по-рано, вече трябва да е правил нещо подобно. Може би някога е минавал по същия път, а вероятно бе и да се лъже, да се предоверява на инстинкта си. Така или иначе, след по-малко от десетина дена Маноло вече бе водач на малката групичка. Сега той носеше косата си дълга, подобно на трима от съпровождащите ги мъже, в чиито вени течеше кръвта на индианците от племето кадо. В Ейбилин странеше от кръчмите, а преговорите за цената предостави на Джо Картър и Мат.

Цените бяха невиждано високи и те получиха по осемнадесет долара на глава добитък. Старият Джо Картър се напи още първата вечер и трябваше да бъде носен до хотела, в който се бе настанил. Мат, Ханк и Джо младши празнуваха също толкова стилно — те пазаруваха дрехи и се забавляваха с леки жени, каквито не липсваха. Купуването на запаси от хранителни продукти или влагането на пари в банка оставиха на другите.

Без да може да си обясни откъде знаеше това, Маноло им бе казал, че най-големите забавления са на „Тексас Стрийт“.

— Сякаш във всичките тези нововъзникнали пазарски центрове има по някоя „Тексас Стрийт“ и всички те се надпреварват, коя ще си спечели най-лоша слава.

Маноло бе изрекъл тези думи, мръщейки чело, а Мат бесен на Тони Ласите, задето бе тръгнала със стадата си към Ейбилин, без да му каже, рече:

— Изглежда си спомняш всичко, освен същественото, приятелче! Погледна ли вече дали на таблото на шерифа не виси твоето описание?

— Оставям го на теб… приятелче.

Понякога Мат наистина не знаеше какво да мисли за Маноло… или каквото там бе истинското му име. Държанието му бе необяснимо, а начинът, по който носеше пистолета си и безстрашният, почти високомерен израз на сините му очи не оставяха Мат на мира.

Както стана и сега. Той си тръгна, свивайки рамене.

— Мисля си, дали да не те държа под око. Може да се окаже от полза.

Мат и непознатият от самото начало се гледаха като куче и котка. Обикаляха се един друг… вдъхваха си респект… без да нарушават създалата се дистанция. В началото Мат не бе особено въодушевен от това пътуване. Остави се да бъде убеден, едва когато гордостта му бе засегната от намеците на Ханк и Джо младши, които му подхвърляха, че се оставил да бъде омаян от Тони Ласите, която го правела на глупак. По целия път насам беше мнителен и сърдит. Бе забелязал, че дори и да го дължеше на инстинкта си, Маноло изглежда отлично знаеше, какво трябва да се направи и накъде отиват. Но сега, когато бяха в Ейбилин и за пръв път от години се видя с пари, Мат осъзна възможността да докара и други, още по-големи стада.

Те щяха да използват свой собствен знак — обградена с кръг звезда, с която да бележат конете си и всичките онези животни, които пасяха на воля сред блатата и на островите в мочурището. Това не бе кражба, но той избягваше да мисли за реакцията на Тони, когато узнаеше за плановете му. Да върви по дяволите! Един мъж не биваше да се безпокои, какво биха си помислили останалите.

Когато на сутринта Мат поизтрезня от изпитото предната вечер, тръгна да търси Тони, все още без напълно да си дава сметка какво върши. Той напусна „Тексас Стрийт“ и евтиния хотел, както и всичките тези кръчми, които на дневна светлина изглеждаха занемарени и жалки. Не обръщаше никакво внимание на момичетата, които въпреки ранния час вече стояха по прозорците, подсвирквайки след него и наричайки го „хубав момък“. Бе открил няколко коня с клеймото на Ласите. Сега искаше да направи впечатление на Тони с новите си, ухаещи на колосано, прясно изгладени дрехи.

За пръв път от войната насам обличаше нови дрехи. Чиста случайност бе, че исполинът поръчал този костюм чак от Изтока, умрял от отравяне на кръвта, преди да успее да го плати. Както сам господин Брюс го бе уверил, нямало много мъже, които са достатъчно високи и широкоплещести, за да носят този наистина шикозен костюм от кариран плат с тясна кройка по последна мода. Сега Мат беше горд, че вече не прилича на някой селяндур и не обръщаше внимание на скърцането, издавано на всяка крачка от чисто новите му ботуши. Вече имаше самочувствие, а и достатъчно, честно спечелени пари за една закуска в някой от най-скъпите ресторанти в града. След това щеше да прескочи до банката, за да изтегли още някой долар, а накрая — да поразпита за една красива сребристоруса жена, която трябва да бе в града!

Госпожа Антоанет Ласите излезе от банката. Хладното й, невъзмутимо държание не издаваше, че вътрешно кипи от гняв. Никой не можеше да го забележи, освен Бен — негърът, който караше двуколката й. Как смееха да продават стадо от нейния добитък! А този мазен господин Давиът, новият банков директор, дори я бе поздравил за дързостта и предприемчивостта на хората от нейния край!

— Точно от това се нуждае тази страна сега! Градивност. Хората трябва да забравят старите крамоли и да се хванат на работа, за да направят нещо от себе си… да съградят нещо. Добитък, госпожо Ласите, вие в Тексас имате добитък, а точно от това имат нужда на Север. Напредък, госпожо. И добрият стар американски предприемачески дух. Това трябва да са великолепни земи за животновъдство, пасбищата около Барок!

Тя се бе усмихнала и продължи да се усмихва с желязно самообладание, докато господин Давиът, напълно пленен от нея, продължаваше:

— А сега за вашите пари. Наистина ли искате да разкарвате със себе си толкова много пари в брой? Простете, ако звучи дръзко, но с оглед неимоверното разрастване на престъпността след войната…

— Плащам на хората си огромни възнаграждения, господин Давиът. А освен това ми бе обещан кавалерийски ескорт. Полковник Венс, мой приятел, за кратко бе във форт Уърт. Уверявам ви, че съм взела изключителни мерки за сигурност. Въпреки това ви благодаря за усилията.

Госпожа Ласите пътуваше със собствен впряг. Блестящите сбруи на конете звънтяха, а двата чистокръвни жребеца отгледани в собствените й конюшни, темпераментно виреха глави, сякаш бяха свикнали да са център на вниманието. И не само те, а и господарката им, която сега очакваха и която обикновено седеше отзад в английската двуколка, в която бяха впрегнати. Най-често тя държеше бродирана носна кърпичка, в тон със също така бродираното й боне, красящо сребристорусата коса.

Старият Бен, кочияшът на Тони, бе пристигнал заедно с господарката си от Луизиана, когато тя се омъжи. Той седеше с изправен като свещ гръб и облечен в изискана ливрея с копринен цилиндър. Тони обичаше да го вижда с цилиндъра. Дори само тъй издокараният Бен вече привличаше всички погледи. На някои той навяваше спомени за старите времена в Юга, когато онези, които можеха да си го позволят, живееха по този начин. Самата Тони Ласите също бе жена, след която никой мъж не можеше да не се извърне. Бе красива, с нежно, арогантно лице и прозрачни топазени очи, подчертаващи фината й, копринена руса коса. Устните й — сочни и предизвикателни, блестяха в бледорозово. Когато снижеше гласа си, той звучеше леко дрезгаво и чувствено, което само по себе си бе достатъчно, за да влуди някой мъж. За тънката си талия тя притежаваше неочаквано многообещаващ, пищен бюст и подобен ханш. Тони бе свикнала мъжете да се обръщат след нея, това й се струваше напълно естествено и подразбиращо се от само себе си. Още от малка бе забелязала колко лесно, цупейки се или ронейки сълзи, можеше да върти баща си на малкото си пръстче. Без да се колебае или да бъде измъчвана от особени скрупули, тя не пропускаше да се възползва от властта, която упражняваше над мъжете благодарение на необикновената си красота. Въпреки че дълбоко в себе си ги презираше…

Но макар и да съзнаваше своя чар и неотразимото си влияние върху мъжката част от човечеството, Тони Ласите си имаше и своите слабости, въпреки че отказваше да ги признае.

Тя бе обичала мекушавия си, хубав баща и същевременно го бе мразила. Винаги с удоволствие гледаше бой с петли или юмручните схватки на мъжете на ринга. Също — уличните побои и дуелите, особено, когато причината за тях бе самата тя. В добрите стари времена, преди войната да обърка всичко и баща й да загуби плантацията си на карти, Тони винаги го бе съпровождала на търговете за роби. Обичаше да присъства и на наказанията, които надзирателите понякога налагаха на робите.

Минала нощ Тони бе посетила едно малко ранчо извън града, забулила косата и част от лицето си с черен шал и облечена в черно, така че от нея не се виждаше почти нищо. Бе присъствала на ставащото в онази къща, а това че трябваше да остави там известна сума, не я смущаваше ни най-малко, защото обичаше да наблюдава слабостите на другите. Това й доставяше опияняваща възбуда, примесена с презрение.

Голямата Сади обслужваше богатите клиенти. Мъже или жени — беше й безразлично, докато можеха да плащат своите „дарения“, както тя ги наричаше. При нея ходеха хора, жадуващи да видят нещо изключително и ненормално. Сади, също родом от Ню Орлиънс, обичаше да казва за себе си, че обслужвала „познавачи“.

Момичетата, участващи в представленията й, можеха да задоволят всеки вкус. Нейните „ловци на таланти“ бяха известни навсякъде. Те постоянно търсеха нови „жребци“ — мъже, които държаха изкъсо момичетата й, биеха ги по желание на някои клиенти, а понякога обслужваха и самите клиенти.

Човек не можеше просто да отиде при Сади. Само избрани клиенти знаеха къде да я намерят и как да получат достъп до нея. Новият посетител трябваше да бъде препоръчан, а веднъж допуснат вътре, ако не разполагаше с достатъчно средства, за да плаща високите тарифи, трябваше да доказва дарбите си, плащайки в натура.

На Тони Ласите не й липсваха пари. Но когато изпитваше желание да демонстрира натрупания си опит, тя знаеше как да го направи, без да разкрива самоличността си. Освен това познаваше Сади от времето, когато двете с нея живееха заедно в Луизиана и тя се подвизаваше под друго име. Затова Тони често гостуваше на Голямата Сади. Понякога сама вземаше участие — тайнствена, забулена в черно жена, а понякога предпочиташе просто да гледа и да задоволява прищевките си, несмущавана от никога…

Ослепителната дневна светлина, на чийто фон танцуваха миниатюрни прашинки, я накара да отвори слънчевия си чадър още пред банката, за да заслони очите си. Гневът на Тони Ласите от дързостта на Мат Картър да предприеме нещо без нейно съгласие заедно с глупавия си баща и братята си, се подсилваше от преживяното предната вечер при Сади.

Бен скочи от капрата и помогна на господарката си да се качи. През цялото време след това Тони Ласите мислеше за събитията от предната вечер.

Всичко бе започнало чудесно. Виното, запазено от Сади за постоянните клиенти, бе както винаги превъзходно. Също и представлението, особено когато Сади неочаквано покани присъстващите да демонстрират своя талант.

Тони, наблюдаваща ставащото, отпивайки от виното, се бе разсъблякла почти изцяло, с изключение на една дадена й от Сади ефирна наметка.

— Скъпа, ужасно бих искала да работиш за мен! Заедно бихме направили луди пари! — Сади бе поклатила глава, което накара Тони да избухне в смях. Чувстваше се възбудена, усещаше лудешките удари на сърцето си и пламналите си страни, което винаги означаваше, че е настъпил „дивият й час“, както тя го наричаше. Тази нощ се чувстваше дива и необуздана. Дива като вълчица и също толкова свободна. Най-опияняващото бе това, че не принадлежеше никому другиму, освен на самата себе си. Можеше да подбира как да задоволява желанията си — да играе уличница или жестока любима, да стори всичко, което пожелае.

При Сади нямаше невъзможни неща. Клиентите й бяха свикнали с това, че воайорите идваха, оставаха малко и отново си отиваха. Имаше шпионки за онези, които не желаеха да бъдат виждани, и това бе известно на всички постоянни клиенти, както и че това не бе обикновен бордей за боязливи.

Не след дълго Тони тръгна на лов, държейки в ръка бутилка шампанско. Имаше и малък плетен камшик за езда, който държеше опрян до бедрото си. Трябваше да си избере мъж, щом ще е така. Искаше да е необикновен… ако можеше да намери такъв. Надяваше се да е някой от „жребците“ на Сади, защото желаеше да го унижава и да го накара да пълзи пред нея, преди да свърши с него.

Намери един. Той я нарече Месалина, след което се извърна и презрително си отиде. Висок, груб на вид мъж, с черна коса — прекалено рошава и дълга. Сини очи. Добре помнеше. Също и това, че не бе проявил особен интерес към представлението, нито към дланта на Тони върху хълбока му. Не бе загледал сериозно никое от момичетата, което накара Тони да му прошепне, че навярно е дошъл, за да открие някой силен, млад мъж. Непознатият само се бе ухилил и свивайки рамене бе отвърнал:

— Може би двамата с теб имаме еднакъв вкус, Месалина.

След това си бе отишъл, а тя остана питайки се откъде мъж с неговата дива външност можеше да знае за старите римляни.

Наистина не го видя повече, но иначе вечерта бе минала чудесно и Тони щеше да е в много добро настроение, ако не бе узнала, че семейство Картър са докарали на пазара в Ейбилин стадо небелязан добитък от блатата, добитък, на който тя винаги бе гледала като на своя собственост.

Тази сутрин бе облякла дори нова рокля, в светлосиньо, каращо русата й коса да изглежда съвсем ефирна. Едва ли си струваше да си прави труда заради този простак, банковия директор.

— Обратно в хотела, Бен! — сърдито рече Тони с глас, който изобщо не подхождаше на външността й.

Тогава се случи нещо съвсем неочаквано. Някакъв млад човек, последвал я на излизане от банката, сложи ръка на облечената й в ръкавица длан върху вратичката на откритата двуколка.

— Знаех, че сте вие. Миналата нощ… при Сади. Помните ли ме? Човек не може да сбърка походката ви. Тогава размахвахте своя… ах!

Тони посегна към камшика, който винаги носеше със себе си и шибна с него мъжа през лицето. Очите й блестяха като златни върху бледото лице.

— Как смеете да ме заговаряте? Бен, карай!

За нещастие младият мъж бе Били Дженингс, разглезеният син на някакъв богат фермер. Били имаше репутацията на отличен стрелец и любимец на жените. Много добре знаеше, че пред него е русата жена, която бе срещнал предната нощ при Сади. Помнеше и насладите, за които плати тогава… всъщност сега не бе убеден дали парите му не бяха отишли за нея. Но да бъде удрян пред погледите на всички, при това от една уличница, преструваща се на дама, това наистина бе прекалено.

Изръмжавайки гневно, мъжът улови юздите точно когато надутият чернокож понечи да потегли.

— Един момент, чичко! А вие… вие…

Мат, устремен с решителни крачки към банката, бе станал неволен свидетел на случката заедно с още няколко минувачи, сред които и мъжът, наричан от всички Маноло, наблюдавал невъзмутимо разигралата се сцена, преди, запазвайки предишното си безразличие, да реши да се намеси.

Без да се впуска в обяснения, Мат бе повалил на земята непознатия, оскърбил Тони Ласите. Дамата, междувременно извадила от чантичката си двуцевен пистолет „Деринджър“, се поколеба дали да не застреля младия Картър, това невярно куче, този крадец и престъпник.

— Но той… по дяволите, Тони! Това мръсно копеле ви обиди, нали? Помислих…

— Кои ти е позволил да ме наричаш Тони? Ти не си нищо повече от един обикновен крадец на добитък, Мат Картър, и ако не беше далечен роднина на покойния ми съпруг, бих…

Очите й се бяха налели със сълзи, които тя попи с дантелената кърпичка, появила се по чудодеен начин в ръката, допреди миг държала пистолета. Жената бе сигурна във въздействието си върху мъжете, а и междувременно бе натрупала значителна колекция от тях. Надяваше се, че шерифът ще се появи всеки момент, за да арестува Мат заедно с братята и баща му.

— Вие, мръсни крадци на добитък! Ограбвате ме посред бял ден само защото съм вдовица, а отгоре на всичко имате наглостта да се появите пред очите ми… Не са ли останали мъже, откакто свърши войната?

Мат Картър поруменя от удивление и стъписване, а долната му челюст нещастно увисна. Бедният глупак, той още не забелязваше в какво се е забъркал! Били Дженингс, повален със силен юмручен удар, бе започнал да се размърдва и сега посегна към револвера, но преди още да го е извадил, замръзна, след което бавно и предпазливо вдигна ръце над главата си.

През постоянно нарастващото множество от зрители премина тихо, заплашително мърморене. Тони понечи да каже нещо, но отново стисна розовите си устни, когато изневиделица с револвер в ръка изникна висок мъж с рошава дълга коса и груби дрехи, който заповяда на видимо обезпокоения й слуга да тръгва.

Вие! — от устните на Тони не излезе друг звук, освен свистенето на дъха й.

Мъжът разтегли устни в иронична усмивка.

— Това място не е подходящо за дами. Помирисвам неприятности. А освен това към зяпачите може да се присъединят и други, които снощи са били при Сади… — тихо прошепна той.

У него, изправен там с пъхнат в колана палец, имаше нещо напомнящо вълк-единак. Лека усмивка раздвижи устните му, без дори малко да смекчи погледа на ледените сини очи, проникнали вече в истинската същност на младата жена.

Тони стисна устни, а гърбът й изтръпна, защото много добре знаеше, че е загубила. Поне за момента. Защото това нямаше да е последната им среща и тя щеше да има достатъчно други възможности да го накара да съжалява за държанието си.

— Да тръгваме, Бен.

Повече не удостои непознатия с поглед. Нито пък онзи глупак, Мат Картър. Но когато се отдалечиха достатъчно, заповяда на Бен да кара по най-прекия път към шерифа.