Розмари Роджърс
Стив (10)

10.

Необяснимо откъде, без някой да му го бе казал, разбираше, че е бил тежко болен. Чувстваше се изключително слаб — нещо непривично за него. Лежеше в някаква колиба от клони и зъзнеше. Опиташе ли се да мисли, усещаше пробождаща болка в слепоочията, която го замайваше. И все пак почти подсъзнателно бе започнал да възприема отделни неща. Някакви лица се надвесваха над него. Някаква жена го заговори и той се чу да й отговаря със странно чужд глас. Жена… След известно време станаха две, всяка говореше на различен език, но той разбираше и двете. Разбираше и осъзнаваше какво отвръща, но нищо повече — нито кой е, нито какво търсеше тук или защо бе толкова слаб. След известно време се отказа — така поне можеше да избяга от болката в слепоочията.

Когато по-късно — стори му се, че е минала цяла вечност, отново започна да възприема реалността, не си спомняше нищо. Отново не знаеше името си, нито откъде идва или дори как изглежда.

Живееше сред индианци и известно време мислеше, че е един от тях. Бе женен за някаква индианка, чието име означаваше „течаща вода“, но всички я знаеха като Тересита.

— Имаше лоша треска — гласът на Тересита бе тих и малко дрезгав, толкова развълнувана бе тя. — Първият ми мъж, твоят брат, някога също хвана такава треска, но за щастие се случихме в Мексико и наблизо имаше лекар. Оттогава знам какво да правя.

— Постоянно сънувам, че съм в някакъв затвор — челото му се покри с бръчки, а черните му вежди се събраха.

— И в затвор си бил. По време на революцията в Мексико. Нищо ли не помниш?

Гласът на Тересита остана спокоен и делови, въпреки че сърцето й биеше лудо.

— Защо, по дяволите, не помня нищо? Освен сънищата… а дори и тях започвам да забравям.

— Тогава не мисли за това. Може би така е по-добре. Не беше хич добре, когато дойде, но сега си в безопасност. Високата температура ти е отнела паметта, но рано или късно ще си я възвърнеш.

Мъжът тихо промърмори:

— За зло или за добро? — но усетил недоумяващия поглед на Тересита, той изпита прилив на нежност към нея и протегна ръка, за да докосне гладкото й лице. — Няма значение. Очевидно си права и паметта ми скоро ще се върне. Бих искал да мога да си спомня поне някои неща.

Жената бе коленичила над него. Неочаквано ръката му я погали и мъжът я претегли към себе си. Чудеше се що за човек е той. Защо се бе съгласила и въпреки всички лоши предчувствия през онази вечер бе тръгнала с Миси да го търсят?

— Мисля, че си спомняш прекалено много, а освен това все още не си достатъчно укрепнал. Недей… не бива!

— Защо не? Щом си моя жена, какво лошо има в това да легнеш до мен? Днес, слава Богу, главата ми е бистра и не мога да си представя, че съм могъл да забравя колко нежно и гъвкаво е тялото ти.

Тя почувства пръстите му върху кожата си и устните, докосващи лицето и шията й. Не правеше груби опити да разтвори бедрата й, а изглежда му стигаше да я притиска към себе си и да я гали. И въпреки че в първия момент Тересита не го осъзна, трябваше да си признае, че дори Чучо не е бил толкова нежен с нея. Бе възпитана да отгатва желанията на мъжете, да се подчинява и да изпълнява онова, което се очакваше от една омъжена жена. Никога не бе се стремила към нещо друго. Но този мъж… какво искаше от нея?

Кожата й тръпнеше под пръстите и устните му, тя започна да става все по-топла, докато накрая пламна цялата, сякаш имаше треска и всички сили я напуснаха.

Единствената дреха, която носеше, се свлече сякаш от само себе си, а и той бе гол под грубата завивка. Мъжът продължаваше да изучава тялото на Тересита, сякаш откриваше нова земя. Той я докосваше, галеше и дълго се задържаше върху облите малки хълмчета, откриваше долини и трапчинки.

За пръв път в живота си Тересита разбра какво е да бъде любена, а не просто вземана от мъжете, въпреки че все още не можеше да изрази с думи това странно, непознато чувство.

— Тересита — чу го да шепне и сякаш за пръв път чуваше това име, като че ли й бе дадено току-що, непознато като чувствата, които мъжът будеше в тялото й.

Според възпитанието, получено от Тересита, жената служеше единствено да задоволява потребностите на мъжа, а собственият й опит с мъжете се ограничаваше върху двамата й съпрузи. Никой от тях не я беше бил и не се бе държал особено жестоко с нея, но те мереха с традиционните мерки. Когато жадуваха тялото й и през ум не им бе минавало да губят толкова много време в любовни игри, а и тя не го бе очаквала от тях. Но този мъж, този непознат, когото бе прибрала по-скоро мъртъв, отколкото жив, почти обезумял от треската… От самото начало за нея той бе източник на изненади.

Тересита бе последвала Миси, защото момичето беше твърдо решено да открие тайнствения пътник на Гастон. Не очакваше, че ще го намерят, но когато го съзря, Тересита веднага разбра що за треска е неговата и бе изпитала желание да се върне и да го остави да умре. Но Миси се оказа непреклонна. Имаше един-единствен начин да държи момичето далеч от непознатия и тя, която бе прекарала тази болест, бе обещала да го вземе в колибата си и да се грижи за него. Тогава все още се надяваше, че непознатият ще умре, защото усетът й подсказа, че той носи със себе си не само тиф, но и други опасности. Не вярваше, че е приятел на девера й. Хесус-Мария бе тих, скромен човек, който се задоволяваше с това, по цяла година да работи за оскъдната реколта, която едва стигаше за изхранването на бързо растящото му семейство. Какво общо можеше да има той с мъж като този? В треската си обаче мъжът бе говорил не само на испански, но и на езика на команчите. В моменти на просветление споменаваше името й, въпреки че тя не бе чувала нищо за този човек. Може би сам той бе живял сред команчите? Но защо тогава не бе дошъл по-рано? Защо идваше точно сега?

Улисана в грижи около Миси, Тересита имаше достатъчно време да си задава най-различни въпроси и дори да си признае, че изпитва известно любопитство. През месеците след смъртта на Чучо бе живяла сама в своята колиба и не бе позволила на никой мъж да се доближи до нея. Бяха я оставили на мира — индианците, а също и белите, заради виденията, които й се явяваха насън и заради познанията й за лечебните билки. Сега трябваше да дава обяснения, защо е прибрала в колибата си някакъв непознат и тя го правеше, въпреки че съжаляваше, задето бе принудена да лъже. Казваше, че е брат на починалия й съпруг и е дошъл, за да се ожени за нея, нещо обичайно сред команчите. Когато той оздравее и си замине, Тересита щеше да каже, че се е удавил в блатата…

Тогава мъжът неочаквано я люби, през онзи следобед, когато силите му се възвърнаха. Отначало бе изненадана, но след това му се отдаде. Откъде можеше да знае, че съществуват подобни чувства? Или че има нещо такова като страст? Бе я накарал да го желае, и то така както никога не бе предполагала, че е възможно. Казваше й, че е красива и я събличаше, а след това не оставяше местенце от тялото й непогалено и неприласкано. Доставяше й такава наслада, че понякога Тересита мислеше, че ще загуби съзнание. В най-дръзките сънища не си бе представяла, че може да съществува подобно разтърсващо, прекрасно преживяване — да бъде любена от един мъж. Тя почти се плашеше от това и започна да се противи, за да остане самата себе си, докато той изненадано не я погледна, бърчейки чело.

— Защо си толкова скована? Не съм ли ти казвал колко си красива? Не сме ли го правили вече по този начин?

„По този начин“ — това означаваше по най-различни начини, докато преди тя бе познавала само един-единствен. Той пренебрегна протестите и вялата й съпротива, така че не след дълго тя престана да мисли за това, кое е добро и кое лошо.

Междувременно Тересита бе открила, че мъжът не помнеше нищо от миналото си и вземаше историята, разказвана от нея пред другите, за истина. Той беше нейния мъж, брата на починалия й съпруг.

Когато непознатият укрепна достатъчно, тя започна да го води по-навътре сред блатата, по пътечки известни само на индианците кадо, които обитаваха тези места от незапомнени времена. Тук имаше много острови, из които пасяха подивели коне и добитък, които не знаеха какво е ласо и седло. Имаше и достатъчно дивеч, така че не се налагаше да гладуват, защото мъжът, когото тя бе нарекла Маноло — това име бе споменал неколкократно по време на треската си, умееше да ловува със саморъчно направени лък и стрели.

Повече от месец те водиха усамотен, съвършено примитивен живот, без да видят друго човешко същество. Сега Тересита бе сигурна, че Маноло, на когото тя постепенно бе започнала да гледа като на свой мъж, също както нея някога е живял сред команчите. Явно бе, че е лежал и в затвор. Тя изтръпваше при вида на белезите, оставени от камшика по гърба му и странната дамга от нагорещено желязо. Този знак, както й обясни той, бил символът на една страна отвъд океана. При спомена за това мъжът мръщеше чело и Тересита се досещаше, че страда задето помни толкова много подробности, но не можеше да ги свърже и не знаеше откъде са дошли. Постепенно обаче той бе започнал да се примирява със загубата на паметта си и Тересита с чувство на вина трябваше да си признае, че се надява никога да не узнае, че го е лъгала, давайки му измислена самоличност. За да отговори на обърканите въпроси, с които я обсипваше, тя измисляше правдоподобни истории. Не бе възможно това да е авантюристът, когото Миси бе очаквала и за когото говореше. Тя отказваше да повярва на подобна възможност. За пръв път в живота си Тересита чувстваше, че коремът й можеше да се свие на топка само от докосването на един мъж… и бе научила, че е възможно да се любиш, смеейки се с другия, че любовта е размяна на ласки, целувки и нежности, както и неповторим празник на сетивата. А също, че можеха да се любят, където и когато пожелаеха — навън под лъчите на слънцето, във водата или нощем под покрива на бедната й колиба.

Тересита не искаше да напусне потайното, девствено място, което бяха открили. Но въпреки видимата радост, която му доставяше, Тересита бе достатъчно умна, за да разпознае у него известно безпокойство и да не се възпротиви, когато един ден той неочаквано обяви, че било време да се върнат при останалите. Тя почти не бе усетила колко много му е разказала за хората от блатата и за другите, които се радваха на богатата, плодородна земя, граничеща с тях. Трудностите, започнали непосредствено след гражданската война, бяха към края си, но не и несправедливостите.

— Защо никой не предприеме нещо? Защо оставяте Ласите да правят каквото си искат? Тук, из блатата, има много подивял добитък, а щом те могат да продават стадата си на големите пазари на Севера, защо да не го сторят и други?

Когато отново проговори, в гласа й се долавяше уплаха:

— Този въпрос е причинил гибелта на много мъже. Той носеше на онези, които го задаваха, единствено смърт и нещастия. Които оцеляха, ще живеят, докато си мълчат. Не се меси и остави нещата такива, каквито са си.

Той обаче не беше човек, който оставя нещата на собствения им ход, Тересита трябваше да го забележи от самото начало. Бе мъж, който диктува хода на събитията. Въпреки страховете й, той рече замислено, но с нетърпящ възражение тон:

— Тук човек лесно може да стане богат, ако бележи достатъчно от тези диви говеда със своя дамга и ги изкара на някой пазар, където има недостиг на месо. Печалбата ще бъде достатъчна, така че да има за всеки по нещо, а ако някои са егоистични и алчни, крайно време е да им се даде да разберат, че ничий живот не е по-ценен от този на другите.

Случайно подхвърлените му думи всяха страх в душата й, но тя по навик замълча. Да, време бе да се връщат. Може би когато поговореше с останалите — с хора като бащата на Миси Картър или братята й, които бяха прекарали тук целия си живот… може би дръзкият й мъж щеше да разбере колко е опасно. Навярно Миси също би могла да помогне…

Както винаги, когато мислеше за Миси, Тересита изпитваше известно чувство за вина, което обаче се опитваше да прогони. Миси бе още дете, а този мъж навярно бе дошъл, за да търси нея, Тересита. Той знаеше името й, а също и онова на мъжа й. Не искаше да бъде непредпазлива и да предизвиква съдбата, затова не му спомена, че Миси бе чула за пристигането му от Гастон, лодкаря. Когато се върнеха, сама щеше да говори с Миси и да й обясни всичко.

— Защо всички се държат с мен като с дете? — проплакваше Миси и тропаше с крак от гняв и болка. — Никой не си прави труда да ми обясни нещо… татко, защо Тересита постъпва така? Допускам, че тя му е спасила живота… а зная, индианците вярват, че когато спасиш живота на някого, той ти принадлежи. Но… — големите й зелени очи блестяха, мокри от сълзи и на Джо Картър не му оставаше нищо друго, освен да свива рамене и да съжалява, че неговата Мелиса си бе отишла толкова млада. — Но, татко! — отново избухваше момичето, изливайки обърканите си чувства — … зная, че е същият човек, за когото говореше Рената! Навярно е познавал Чучо. Защо не? Чучо дойде тук, защото познаваше Дейв, мисля, че всичко съвпада, не е ли така? Но сега… сега той е забравил всичко! Дори името си и откъде идва, както и защо е дошъл! Не е честно, дето Тересита разправя на всички, че бил братът на Чучо! И не е честно, че ходят заедно сред блатата и остават толкова дълго, а след това се връщат сякаш… сякаш…

— Но, Миси! Нали чу, този мъж говорел испански и езика на команчите. Той със сигурност е наполовина команч. Във всеки случай, момичето ми, сред тях се чувства като у дома си.

— Изглежда той навсякъде се чувства у дома си… с всеки! — неочаквано се разнесе подигравателният смях на Джо младши, а Миси поруменя и избяга. Безразлично й бе накъде бяга, дали се спъва в корените на дърветата или пада във водата. Мразеше всички! Никой не я разбираше, дори баща й!

Без да забележи, Миси се оказа в любимото си скривалище — старото дърво до водата. Седеше там сред клоните, намръщено взирайки се в ленивите тъмнозелени води на реката, която тези дни сякаш течеше по-бавно от всякога. През стария си далекоглед тя видя как Били Бой Дозие се метна на коня си и препусна като дявол… Навярно бе узнал, че Тересита се е върнала от пущинака с някакъв мъж. Той отдавна й бе хвърлил око, въпреки че в момента бе любимец на Тони Ласите. Или навярно бе дочул слуховете, че няколко селяни от блатата възнамеряват да закарат стадо с добитък до Ейбилин. По тези места новините се разнасяха бързо. И въпреки че Миси все още бе сърдита, тя се зарадва, че Тони я няма, а е отпътувала за Ейбилин. Когато бе далеч, дори Мат се променяше. Ставаше по-спокоен, какъвто го помнеше Миси, преди да избухне проклетата война и да развали всичко.

Миси трябваше да си признае, че всъщност не помнеше как са стояли нещата преди войната… знаеше всичко само от разказите на по-възрастните. Бе израснала почти изключително сред блатата и мочурищата, и ги познаваше почти толкова добре колкото индианците. Ако пожелаеше, можеше да избяга и да си намери местенце, където никой нямаше да я открие… и този отвратителен Джо младши го заслужаваше, но баща й…

Когато се сети за него, Миси изпита чувство на вина и с гневна въздишка се плъзна надолу по грубото стебло на „своето“ дърво, приземявайки се върху босите си нозе. Внезапно тя се вкамени, поруменя, след това пребледня. Вътрешно се тресеше и усещаше пулса си от гърлото чак до босите си пръсти.

Той я гледаше с блестящите си, тъмносини очи, които бе забелязала още първия път… изглеждаха така, сякаш щяха да изхвръкнат от загорялото му лице. Освен това бе толкова висок, че трябваше да извие глава нагоре, за да го види.

Забеляза, че мъжът я разглеждаше също толкова открито и безцеремонно, колкото тя него. Когато с едва доловимо учудване той повдигна тъмните си вежди, очите му леко се присвиха. А след това, сякаш усетил колко нервно е момичето, устните му се разтеглиха в широка усмивка, а белегът пресичащ едната половина на лицето му, се сля с образувалите се дълбоки трапчинки.

— Здравей, зеленоочке!

Миси имаше странното усещане, че тези думи просто са се изплъзнали от устата му, сякаш до преди миг сам той не е знаел как да поздрави. Струваше й се, че още е в някой от своите блянове… а и с него бе така. Защото човек не можеше да не забележи топлия, почти нежен тон на гласа му, когато я нарече „зеленоочка“, сякаш бяха стари познати.

Всичко това се бе разиграло за секунди, а в следващия миг лицето му придоби непроницаемо изражение и той с почти иронична тържественост добави, че се надявал да не я е изплашил.

— Търсехте ли ме? — заради напрежението, свиващо стомаха й, Миси все така открито изрече онова, което мислеше.

— Да. Баща ти ми каза, че мога да те намеря тук. Имаш ли нещо против?

Внезапно отрезвяла, Миси поклати глава. Какво искаше от нея?

— Чух, че ме смяташ за приятел на онези хора, живели някога нагоре по реката — грубо рече той и посочи с глава мястото, където на времето бе къщата на Медън. Безразличието, с което говореше за Дейв и Рената като за „онези хора, живели някога нагоре по реката“, накара Миси да поруменее от гняв.

Вбесена, тя му отвърна на натруфения френски, който баща й се бе опитвал да й налее в главата.

— Ако наистина бяхте техен приятел, господине, щяхте да дойдете преди доста време, когато те имаха нужда от помощ… сега е прекалено късно!

— Това да не би да е някакъв изпит? — бързо отвърна той, преминал на френски, който бе много по-правилен и свободен от нейния, и замислено рече: — Да, аз говоря френски. Благодарен съм ти за това, че ми го припомни. Както и да е… твоите приятели наричаха ли своя познат с някакво име?

Докато старателно изучаваше чертите й, в дълбините на сините му очи бяха проблеснали странни, танцуващи светлинки.

Лицето на Миси все още пламтеше от гняв и объркване. Тя неволно отвърна:

— Рената веднъж ми каза, че наричали приятеля на Дейв, Уит. Но смяташе, че това не било истинското му име. Вие… много приличате на описанието й! — бързо рече тя, преди да е изгубила смелост. — Говорите още френски и испански, права ли съм? Наистина ли нищо не помните? Какво щяхте да търсите тук, ако не…

— Но, както сама току-що каза, ако аз бях мъжът, когото са очаквали приятелите ти, нямаше ли да дойда по-рано? Може би идвам от Луизиана, защото там е станало прекалено напечено? А може и да идвам, за да спечеля пари… както изглежда из тези гори стрелците са рядкост — гласът му бе суров и пълен със самопрезрение. — Имам опит в боравенето с оръжие — очите му бяха обърнати към Миси, но момичето имаше неприятното усещане, че той изобщо не я вижда. — Допускам, че съм достатъчно добър, за да върша подобна работа… Този Уит, какво друго знаеш за него?

Сега Миси стоеше с гръб към дървото, напълно погълната от мъжа и за свое най-голямо учудване, по-скоро раздразнена, отколкото уплашена.

— Защо питате, щом не ми вярвате? Рената казваше, че в онзи ден, когато била освободена от кораба, той убил трима мъже. Смеел се, сякаш всичко било само игра.

Високият мъж нетърпеливо смръщи чело.

— Това ли е всичко? Виж, не намирам за особено забавно да бъда непознат за самия себе си. И преди да продължа, бих искал да зная дали някъде ме търсят. Трябва да съм или някой авантюрист, или човек живял сред команчите. Имало ли е награда за спасяването на Рената?

Миси отново изпита желание да му даде някой дързък отговор, вбесена от това, че така пресметливо говореше как щял да продължи, а като мотив за спасяването на Рената, което в очите на момичето бе чудотворно избавление на една попаднала в беда млада жена, не виждаше нищо друго, освен пари.

— Дейв Медън се ожени за Рената! И навярно все пак е имала право, когато казваше, че вие, приятелят на Дейв… взел участие в мексиканската революция и вероятно мъртъв!

Гласът на Миси заглъхна от разочарование и отчаяние. Момичето се бе надявало да открие някаква промяна в досега толкова безличния израз на сините очи, които я наблюдаваха.

— Наистина ли скърбиш, че един човек, когото ти никога не си познавала, вероятно е мъртъв? — мъжът сякаш се забавляваше за нейна и своя сметка и сякаш презираше слабостта си. — По-добре запази чувствата си за себе си, малка зеленоочке. На този свят мекосърдечните обикновено страдат.

— Сега разбирам колко грешно съм ви преценила! Вие… вие сте човек, който не се безпокои за никого и за нищо, нали? Какво тогава ви интересува дали ще страдам или не? И защо непрекъснато ме наричате така, сякаш ме познавате от преди?

Внезапният й изблик на гняв изглежда не му направи никакво впечатление, а само го подтикна към размисъл. Мъжът подигравателно повдигна едната си вежда.

— Може би си спомням малкото ти продълговато личице и очите ти, вперени в мен, от времето, когато изгарях от треска. Само затова ли рискува да пипнеш тиф, защото мислеше, че съм онзи тайнствен приятел?

Миси понечи да избяга, но непознатият я сграбчи за ръката и я стисна така силно, че момчето се почувства съвсем слабо и безпомощно.

— Престанете да ми се присмивате! Мразя ви!

— Съжалявам, Миси Картър, госпожице Мелиса — начинът, по който изрече името й, подобно на милувка, накара дъха на Миси да спре. — Ако сега съм тук и те ядосвам, то е само заради теб… и твоите чувства. Всъщност затова дойдох. За да ти благодаря. А що се отнася до зелените ти очи… — той се засмя — смях, който приличаше на гърлен, гневен звук, — питам се защо във всичките ми сънища ме преследват зелени очи. Веднъж сънувах, че съм наобиколен от лами, които дебнеха, за да ме разкъсат на парчета. Всичките бяха със зелени, блестящи като студени пламъчета очи… Една стара поговорка предупреждава да не се вярва на зеленоока жена!

Той говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. Навярно защото това зеленооко създание с луничаво лице и небрежно сплетени коси бе все още дете. Още дълго нямаше да узнае, че вече е станало жена, но може би така бе по-добре.

Мъжът, наричан от всички Маноло, който обаче знаеше, че името му е друго, бавно започваше да разбира, че е циник… или поне човек, който не се доверява лесно другиму. Но имаше някои неща, които бяха в състояние да развълнуват дори него — навярно инстинктивно или по навик. Първо Тересита, която бе негова жена и която, веднъж преодоляла първоначалната скованост, му даряваше топлина и наслада. А сега и това зеленооко създание — полудете, полужена, на което дължеше живота си. Тази мисъл неизвестно защо, го дразнеше, въпреки че откритият, прям поглед и невинността й почти го караха да се срамува заради грубостта си. Дължеше й живота си също толкова, колкото и на Тересита, ако не и повече. А откакто отново бе дошъл в съзнание и откри, че е изгубил всичките си спомени, той забеляза, че навиците, които придобиваше бяха повече като на индианците, отколкото на белите. Имаше странното чувство, че дължи нещо на Миси Картър. Но какво? Може би откровеност в замяна на нейната? Имаше ли нещо, което можеше да й даде и което да изтрие мнителния, нещастен израз от очите й?

В главата му плахо проблесна някакъв спомен, спомен за други две зелени очи… след това всичко отново изчезна.