Рей Морган
Търси се съпруга (9)

Девета глава

Ан се събуди в леглото на Кам и се усмихна. Протегна се като котка пред огнище и потъна още по-дълбоко под завивките. Той също се размърда и тя го прегърна, като се опитваше да прилепи всеки сантиметър от голото си тяло към неговото.

— Сънува ли?

Тя кимна унесено.

— Аз участвах ли?

— Не, не съвсем. — Сви вежди, опитвайки се да извика спомена. — Летях в дълга бяла платноходка по водата, а наоколо кръжаха бели птици. Вятърът ни носеше с такава скорост, че косата ми се вееше като платно.

— Ей сега ще ти го изтълкувам — обяви Кам дълбокомислено. — Ти си ти. Птиците са надеждите и мечтите ти. А аз… — усмихна се той — аз съм лодката.

— Какво?

— Естествено! Не е ли от ясно по-ясно? Отнасям те към рая.

— Я виж ти!

— Не си ли чувала за символите в сънищата?

— Е, не съм специалист, но знам достатъчно, за да разбера, че ме будалкаш.

— Нищо подобно! Аз съм много вещ по сънищата.

— Не ти вярвам нито дума. Но ще ти кажа в какво съм убедена. — Тя се сгуши в обятията му. — Вярвам, че можеш да превърнеш сънищата ми в действителност.

Той се засмя тихо и я притисна до гърдите си.

— Какъв е най-подходящият начин да кажеш „Добро утро“?

— Е, ако те разкъсват колебания, послушай езика на тялото — усмихна се тя.

Той се разсмя. Любиха се дълго и красиво и на Ан не й се искаше това да свършва. И тогава пристигна Урсула.

— Кам?

— Мълчи и ще си тръгне — подшушна й Кам с надежда.

— Камерон, зная, че си вътре! — Чу се шум от ритник по вратата. — Няма значение! Само слез до един час в кухнята. Искам да се сбогуваме.

Притаили дъх, Кам и Ан се вслушваха в отдалечаващите се стъпки.

— Урсула заминава — заключи Кам почти с тъга.

— Също и аз — припомни му Ан.

— Не ставай смешна!

— Знаеш, че трябва, Кам. Приемите приключиха. — И затананика една мелодия, която й дойде на ум.

— Добре. Надсмивай се над чуждото нещастие! — дръпна се той и изведнъж я зацелува шумно. — Би трябвало да ми предложиш подкрепа. Нуждая се от приятели. Съвсем скоро ще се наложи да се изправя срещу майка ми.

Тя се засмя. Знаеше, че го плаши не майка му, а мисълта да не я нарани. Тази негова черта много й харесваше. Е, за момента не би могла да открие кой знае какво в характера му, от което да се оплаква.

Стана, зави се в чаршафа и отиде да дръпне завесите, обливайки Кам с ярък поток светлина — точно както той бе направил в стаята й преди няколко дни.

— Ето те и теб! Изгрей и заблести!

Той изпъшка и се зарови под завивките, а Ан избухна в смях. Докато прекосяваше стаята, нещо привлече вниманието й. На нощното шкафче имаше купчина снимки. От най-горната я гледаше Джони. Спря и ги запрехвърля — десетина момчета от гимназията. Между тях — Кам и Джони.

— Кам, какво е това?

— О! — седна той в леглото и изведнъж придоби напрегнато изражение. — Няколко стари снимки, мислех да ти ги покажа. През един уикенд ходихме на подводен риболов в околностите на Сан Диего. Взех фотоапарат и снимах в лодката.

Тя ги прехвърляше отново и отново. Снимки на Джони, които никога не бе виждала. Като че ли го виждаше под нов, непознат ъгъл.

— Джони — прошепна тя, докосвайки лицето му. Винаги щеше да си остане така млад! Кам я наблюдаваше, а сърцето му тежеше като воденичен камък. — Не мога да повярвам, че не съм ги виждала досега! — На едната бе вдигнал високо малка рибка с изражение на триумфиращ победител — естествено, за майтап; на друга — двамата с Кам, ръка за ръка; на трета — държеше малко чернооко момченце.

— Виж момченцето! Изражението му…

— Да, спомням си — беше на кея, когато се върнахме. Детето се бе загубило, а Джони положи немалко усилия да открие родителите му. Най-после, когато успя, детето така се бе привързало към него, че не искаше да си тръгне. Беше обвило ръчички около врата му и едвам го откопчихме.

— Джони обичаше децата. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Знаеш ли какви бяха последните му думи? Съжалявам, че не те дарих с бебе, Ан! — Гласът й бе дрезгав до неузнаваемост. Тя се задави и сълзите потекоха по бузите й. Бързо се извърна.

Кам отчаяно заби юмрук във възглавницата. Господи, какъв ужас! Искаше да намрази Джони, да изкрещи на Ан да остави духа му на мира. За бога, всичко бе свършено!

Ала медала имаше и друга страна — цялото зло, което бе причинил на Джони, прекъснатите връзки, безразличието — не би могъл да го изкупи с нищо на света. Как да живее с тази тежест?

И ето го сблъсъкът — от една страна, искаше да изтръгне Джони от сърцето й, от друга — вината и угризенията го смазваха. Лежеше като хипнотизиран, без да помръдне, заслушан в отдалечаващите се към банята стъпки. Не, Джони трябваше да напусне опасното място, което бе окупирал между двамата! И Кам бе длъжен да открие как.

 

 

Срещнаха госпожа Стерлинг в коридора пред трапезарията.

— Мамо, за снощи… — започна Кам, но тя вече клатеше глава.

— Добре, че се измъкна, скъпи! — възкликна тя. — Щом онези жени откриха, че си изчезнал, вдигнаха такава врява, че се изплаших да не ни нападнат като вълци. Нито една не показа каквото и да било благоприличие! Направо овършаха всичко наоколо! — Тя прочисти гърло и погледна Ан. Беше ги видяла да се връщат заедно, а не бе глупава жена и знаеше, че две и две е четири. — Виждам, че няма да има повече приеми… И може би е по-добре. Бъдещето ще покаже, нали? — Усмихна им се тайнствено, сякаш имаше нещо предвид и влезе в кухнята.

Ан и Кам се спогледаха.

— Едно на нула! Остава още един — измърмори Кам, като направи път на Ан да влезе в трапезарията.

— Заминавам, хора! — нападна ги Урсула още от вратата. Издокарана в прекрасен костюм и миниатюрна кокетна шапка, тя принадлежеше на града, а не на такова провинциално имение. — Загубих всякаква надежда, че Кам ще се вразуми и ще се ожени за мен. Багажът ми е готов.

— Урсула…

— Чакай! Има още нещо. Обадих се на майка ми рано тази сутрин и й направих едно предложение, което тя, за щастие, с радост прие. — Направи пауза, за да подчертае важността на изявлението си. — Обещах й портиер, ако се съгласи да ми помогне за разширяването на ресторанта. И тъй като бе в безизходица, тя прие. Така че вземам Максуел с мен — заключи тя с малко напрегната усмивка.

— Вземаш Максуел? — възкликнаха Кам и Ан в един глас.

— Всичко е уредено. Майка ти няма нищо против. Знам, че постъпвам ужасно, но след като не ми предоставихте съпруг, си отивам поне с портиер!

Ан и Кам се спогледаха.

— Кажи ми само едно нещо, Урсула — той съгласи ли се?

— Всъщност каза, че не би могъл да бъде по-щастлив.

Кам вдигна вежди и едва забележимо сви рамене.

— Ще ме извините ли, трябва да кажа нещо на майка ми…

Той излезе, а Ан погледна Урсула лукаво.

— Добре ли прекара… снощи?

— Снощи? — изгледа я Урсула подозрително. — Какво знаеш ти за снощи?

— О, нищо!

— Ако имаш предвид дали ме е качил на онова отвратително чудовище, което наричат механичен бик, отговорът е „не“! Имах късмет. Просто се счупи.

— О! — Ан прикри усмивката си. — Ще ни липсваш, Урсула.

— Не зная дали ще ми повярваш — въздъхна тя дълбоко, — но и вие всички ще ми липсвате! — Тя потегли към входната врата и Ан я последва.

— Ами… Боби? — опипа Ан почвата.

— Боби? Той е селяндур, неандерталец. — И като се замисли, добави: — Прост, елементарен тип, не мислиш ли? Твърде първичен в желанията си… — Очите й блестяха. Изведнъж си спомни къде е и се прекъсна. — О, да! Извиках такси и трябва да вървя. Довиждане. Желая ви щастие, въпреки всичко!

Тя дръпна вратата и за малко да се сблъска с Боби, облегнат самоуверено на рамката.

— Отпратих таксито — провлече той, с широка усмивка. — Паркирал съм ей там и горя от желание да те откарам.

Урсула хвърли към Ан безпомощен поглед.

— Ами… Ами Максуел…

— Вече се е наместил на задната седалка. Страхотен ангел-пазител. Хайде, да отлитаме за Сосалито, сладурче! Скачай вътре! — И размаха ръце подканващо.

— Е… — подвоуми се Урсула, но най-после се престраши. — Може и да е за добро. — И пое по алеята.

— Ще се видим по-късно — усмихна се Боби на Ан. Преди да се качи, се извърна още веднъж. — Само спираме за малко в моето барче. Май че са поправили бика рано сутринта. Ю-пии!

Урсула нададе остър писък, погълнат от ръмженето на мотора и след малко от тях остана само облак прах.

Ан въздъхна и поклати глава, а Кам се приближи и обгърна раменете й.

— Знаеш ли каква е историята? — засмя се Кам. — На високоуважаваната ми майка й дошло до гуша от киселата физиономия на Максуел и била повече от щастлива да му разпише квитанцията. И сега сме без портиер, но доволни.

— Време е да си стягам багажа — усмихна се тя насила.

— Не! — хвана я той за ръцете и надзърна в очите й. — Не днес. Подари ми един цял ден, Ан! Ще го прекараме като пълни егоисти — няма да мислим за нищо друго, освен за собственото си щастие. Става ли?

Твърдият обръч около гърдите, който я задушаваше, сякаш се стопи.

— Би било чудесно — усмихна се тя щастливо. — Какво ще правим?

— Малък пикник край реката, ще берем маргаритки, ще се разходим на воля из полето, ще играем тенис, ще се любим, ще танцуваме, ще изследваме лунните пътеки. — Неусетно тя се озова в прегръдките му. — Изобщо — всичко, което искаш. Аз съм на твое разположение.

— Да вървим — погали го тя по бузата. — Още сега. Да забравим за всичко и всички!

Той прочете безпокойството в очите й, но го отхвърли нейде надалеч. Днес трябваше да загърбят всички проблеми, да се посветят един на друг в своя собствен вълшебен свят. О, само ако се получеше!

 

 

Денят беше прекрасен, както и незабравимата нощ, но ето че дойде време Ан да си оправи сметките и да поеме за вкъщи.

Госпожа Стерлинг се отнесе доста философски към провала на своите планове. Разделиха се като приятелки. Тя дори я прегърна. Ан събра книгите, домакинските пособия и личните си вещи и Кам я откара у дома.

Лютичетата бяха преминали, както и полярните макове, но невените блестяха свежи и ярки, а доматите вече връзваха. Къщичката й я очакваше спретната и приветлива. Би трябвало да се радва, че се връща. Но някак не изпитваше онова, което очакваше. Кам й помогна да си внесе багажа. Внезапно между тях се бе появило напрежение. Мълчанието ги потискаше. Ан отвори прозорците — сякаш се опитваше да освежи въздуха и да върне непринудената атмосфера от вчера.

Кам я наблюдаваше и разбираше. Това проклето място, пропито от духа на Джони — той бе навсякъде! Неговите неща, неговите картини, неговата къща, неговото момиче! Влезе в спалнята и веднага забеляза промяната на снимката. Обзе го силен, необуздан гняв. Не беше справедливо! Не, това бе някакъв кошмар! Не можеше да бъде победен от един призрак!

— Кам.

Тя се приближи. Знаеше какви мисли го измъчват. Вчера, въпреки щастието, на чиито крила се носиха през целия ден, и двамата бяха преследвани от една и съща натрапчива идея.

Той я взе в обятията си и наведе глава да възнагради полуотворените й канещи устни. Целувката му бе неумолима и взискателна, търсеща отговор на тъмната загадка, която помрачаваше светлината в тяхната малка щастлива вселена. Тя го посрещна жива и топла и поде страстния танц като му даряваше всеотдайност, вяра и любов. С целия си плам търсеше да прехвърли най-нежния мост, който да го убеди в дълбоката й обич.

Ръцете й преодоляха тънката материя на ризата и оставиха горяща следа по стегнатите му мускулести гърди. Той изпъшка, без да се откъсва от омайните й устни и сграбчи бедрата й, придръпвайки ги към своите, увличайки ги в онзи опияняващ, вълшебен ритъм, водещ към върха, за който и двамата копнееха. Тя се притисна с плам, който му подсказа, че с радост ще го последва в шеметното пътешествие. Това му вдъхна надежда и в следващия миг дрехите й се разхвърчаха по пода, отстъпили пред парещата жажда да я притежава. Ан изстена и протегна ръце — нежните й ловки пръсти го зовяха, докосваха, масажираха с настървение не по-малко от неговото.

Той я желаеше тук, на нейното легло, пред всичките тези снимки. Такава бе повелята и тя я разбра. Телата им се преплетоха и за пръв път в тази къща тя се почувства напълно свободна — свободна да каже името му, да го подкани да бърза, да даде воля на гласа си и изпепеляващия копнеж. Заедно, духом и телом, те сграбчиха мига на екстаза — така естествен, възвишен и трудно достижим, едно изстрелване в необятната небесна шир…

После, изтощени след толкова емоции, се отпуснаха и се опитаха да си поемат дъх. Душата на Кам ликуваше. Успяха! За миг заключиха страха и достигнаха съвършенството.

Но мигът отлетя. Както лежаха един до друг и дишаха на пресекулки — все едно че бяха тичали мили, съвършенството сви платна и отстъпи място на действителността, която нашепваше, че духовете дебнат всяко тяхно действие. Взеха заедно душ, а после, докато обядваха, цял час се кикотеха и бърбореха — но и двамата знаеха, че се насилват и играят. Експериментът се бе провалил. Онова неясното, смътното, което дори не смееха да обсъждат, повдигаше въпроса какво ще правят оттук нататък?

Най-накрая Кам не издържа. Седяха на прага, вперили поглед в съседската котка и чакаха залеза да изпълни хоризонта с жарава.

— Нещо не се получи, нали? — смотолеви той.

— Не говори така! — изгледа го Ан с големи, уплашени очи.

— Знаеш го не по-зле от мен.

— Имаме нужда от време. Всичко ще се оправи от само себе си.

— Не! Не ни е необходимо време! Вече пропиляхме предостатъчно. — Лицето му бе потъмняло от болката. — Ако онази нощ, на абитуриентския пикник, бях останал след като те целунах, ако те бях целунал отново и бяхме споделили с Джони онова, което изпитвахме… — Ан трепереше. Как бе узнал още тогава, че го обича? Нима го бе почувствал в онази нощ? Дали като нея винаги го е носил в сърцето си? — Джони ми каза да пазя момичето му. Вместо това аз го откраднах.

— Кам, не говори така! — прошепна тя.

— А после си тръгнах. Кой знае? Може би това бе една от причините никога да не се върна. Защото знаех какво съм сторил.

— Кам, не си причинявай болка! — И тя притисна ръката му до сърцето си. Но той продължи, все едно че не я бе чул.

— Трябва да живеем с последиците от делата си. Не можем да избягаме. Може би сме обречени да се желаем, но никога да не се притежаваме. — Мъката в очите му тежеше като олово.

— Кам!

— Не мога да го понеса! — изстена той и я прегърна. — Това е мъчение — да те имам и да не те притежавам. Искам те цялата, Ан! Нищо друго не ме задоволява. Но ти… Ти дори не би могла да ми го обещаеш, нали?

— О, Кам, как искам! Но с времето…

— Не! — прониза я той. — Желая те повече от всичко на света! Но не мога да те имам. Той е винаги между нас. Не мога да го понеса. Всеки път, когато те погледна, той надзърта, спотаен дълбоко в очите ти. Сбогом, Ан! — изправи се той бавно. — Връщам се в Ню Йорк. Обади ми се, ако измислиш как да се спасим от духа на Джони!

После се метна в колата и потегли.