Рей Морган
Търси се съпруга (6)

Шеста глава

Най-после фиестата стигна до своя край. Единственото превозно средство на паркинга бе на Боби, който остана да помогне на Ан. Кам изпрати последната лимузина и пое към къщата. Следите от умората бяха издълбали лицето му.

Каква нощ! Един крос през ада не би могъл да бъде по-ужасен. Беше почти достатъчно да отврати човека от всякакви жени вовеки веков.

— Камерон, къде си?

Гласът на Урсула го накара да подскочи и какъвто си бе страхливец, бързо се мушна през страничната врата в гаража. Не, за тази вечер му бе напълно достатъчно. Това, за което мечтаеше сега, бе гореща вана, да се отпусне и да забрави всички кошмари.

Но какво си въобразяваше той? Не би посмял да стори всичко това, преди да е сигурен, че Урсула е в леглото. Изпъшка тежко. Нещо му подсказваше, че госпожицата не е от поспаланковците. Идеята да сподели горещата вана с Урсула му се стори като истински кошмар. Тази жена никога не спираше да говори.

А защо да не поплува в реката? Там поне би могъл да се усамоти.

— Хей, Камерон! Ю-ху-у!

О, не! Сигурно ще го преследва и там! Кам се облегна на стария ролс-ройс и затвори очи. С какво се бе провинил, та да заслужи всичко това? Винаги е бил добър син, изпращал е честитки за рождените дни, не е попадал в затвора. Защо майка му го подложи на този тормоз?

Сандалите на Урсула проскърцаха наблизо и той затаи дъх. Отминаха. Още малко ще постои, за да стане напълно чисто.

Ако не можеше да се надява на успокоението на топлата вана, оставаше само още едно нещо, което да отпусне изопнатите му нерви. Дори само мисълта за това го радваше.

Ще отиде да намери Ан. Точно това трябваше да направи! Гореща чаша кафе и приятната компания на Ан — това ще го ободри.

Открехна вратата и предпазливо се огледа. От Урсула нямаше и помен. В кухнята още светеше. Добре. Значи Ан беше още там. Нищо не можеше да замени дългия среднощен разговор с… с един приятел. Той бързо пое към къщата, прекосявайки направо през тревата.

 

 

Ан бе изтощена. Сутринта стана в пет и оттогава не бе седнала, раздавайки се до капка. Но умората й бе приятна — от онзи тип, когато успехът ражда удовлетворение. Въздъхна и излезе да огледа градината около басейна. Почистващият екип се бе справил отлично — само утъпканата трева напомняше, че преди час тук се е вихрел купон.

Чу как някой приближава откъм гаража и се обърна. Силуетът на Кам се очертаваше ясно на фона на ярката светлина. Идваше право към нея. Пулсът й заехтя в ушите, а ръцете й обгърнаха тялото й — все едно че й бе студено. Новото чувство я изпълни, не, по-скоро — новото обяснение на емоциите й — и тя направи крачка, готова да го посрещне.

— О! Камерон! Ето те и теб.

Урсула изскочи от сенките, връхлитайки като прилеп и се хвърли към него с развети шалове. Приклещен, Кам хвърли към Ан поглед на удавник.

— Здрасти, Урсула — измънка той.

— Търсих те навсякъде! Кам, скъпи, налага ми се спешно да отида до града. За приспивателно — изчурулика тя кокетно, като увисна на ръката му. — Няма да ми откажеш, нали?

Кам отново погледна към Ан.

— Точно тази вечер ли трябва да отидеш? — изхленчи той умолително.

— О, да, да, да! Не мога да заспя без лекарството. В противен случай ще трябва да ми пееш приспивни песни. — Тя се изсмя, все едно че бе казала най-остроумната шега.

Кам пребледня и за малко не се задави.

— По-добре я заведи — прошепна Ан, въпреки че изпита огорчение.

Кам я погледна и кимна тъжно.

— Хайде и да свършваме по-бързо! — обърна се той към Урсула и сложи ръка на раменете й. Така се отдалечиха.

На Ан й кипеше под лъжичката. Защо богати и красиви жени като Урсула винаги налагаха своето? Кам не я харесваше, не я искаше, но въпреки всичко тя нападаше упорито като булдог. В миг сребърната табла замръзна в ръцете й. Прониза я ужасна мисъл. Ами ако успееше? Всичко можеше да се случи. Хора с кучешка упоритост и неумолима решимост постигаха какво ли не само благодарение на волята си. Ами ако наистина го склони да се ожени за нея?

Внезапно нощната тишина бе разцепена от мощен взрив кънтри музика. Последва скърцането на гуми по алеята и най-после над всичко се извиси остър женски писък, подобен на крясъците, които се разнасят около влакчетата на ужасите.

Тя се обърна и видя Кам да приближава широко усмихнат.

— Какво беше това? — попита тя, въпреки че се досещаше.

— Урсула — потвърди той. — Помолих Боби да я заведе.

— О, как го направи? — Ан избухна в смях. — Как я набута в джипа на Боби?

— Всъщност, едва успях. И тогава видя Боби. Чу реакцията й, нали? Е, той ще се погрижи добре за нея.

Погледите им се кръстосаха и Ан изведнъж се смути. Боеше се, че Кам би могъл да прочете твърде много в очите й. Затова се обърна и тръгна към кухнята. Знаеше, че ще я последва.

— Горкичката! — измърмори тя.

— Какво искаш да кажеш с това „горкичката“? Та тя е на път да ми провали живота, особено ако й позволя.

— О, не е чак толкова лоша. — Какви ги говореше? Тази жена бе истинска напаст. Но нещо закодирано в женските й гени я караше да се преструва, че я харесва.

Кам обаче нямаше никакви скрупули.

— Не е толкова лоша ли? Не, дори още по-зле! Тази жена ме подлудява с непрестанното си бъбрене! През половината време не съм сигурен дали иска да ме очарова, или да ми продаде някаква застраховка!

— Зная защо не харесваш Урсула. Просто не се смее на шегите ти.

— А как да се смее? Нима би могла? Та тя никога не ги чува. Прекалено е заета със собствените си глупости.

В кухнята нямаше повече работа — поне не за тази вечер. Ан влезе в съседната малка стаичка, пълна с албуми и скицници. Имаше един голям скицник с името на Кам. Все искаше да го разгледа и сега видя, че някой я е изпреварил — лежеше отворен на диванчето под прозореца.

— Е, Кам — погали тя една скулптура на котка. — Тази вечер беше заобиколен от стотина жени и почти всяка копнееше да те отведе със себе си. Не може да се каже, че нямаше избор. — Погледна го в очите, като се чудеше дали ще се осмели да му зададе следващия въпрос. — Намери ли момичето на своите сънища? — подхвърли тя най-после.

Гледаше го от упор. Дали ще присветне някаква искрица? Дали ще се издаде, ако някоя хубавица го е заинтригувала?

Всичко, което забеляза, бе едно шегаджийско припламване.

— Как да открия момичето на моите сънища, когато живея в кошмар?

Тя се разсмя и той го забеляза — новото неприкрито чувство, което струеше като ярка светлина от цялото й същество. То го очарова — ярък, блестящ диамант — и му се прииска да протегне ръка и да го докосне.

Вместо това погали косата й. Беше се поразрошила от стегнатия кок от сутринта. Само да издърпа две фиби и щеше да се разсипе по раменете й като среднощен водопад, а уханието на парфюма й ще го опияни. Пое дълбоко дъх, без да я изпуска от поглед.

Тя устояваше на предизвикателството. Под разкопчаната му риза се виждаше загорялата кожа — топла и мамеща. Ан никога не бе срещала мъж, когото да чувства така близък, а сърцето й да го приема така безрезервно. Дали Кам го забелязваше? Не можеше повече да крие чувствата си — поне не от себе си. Всъщност, никога не го бе приемала по друг начин — това бе единственият мъж, достигнал така надълбоко в душата й.

— Значи не си намери съпруга?

— Ето едно доказателство за това какъв негодник съм — усмихна се той малко насила. Пръстите му потънаха в косата й, а в очите му лумна тъмен загадъчен пламък.

— Винаги избирам онова, което не мога да имам.

Сърцето й биеше така неудържимо силно, че заглушаваше мислите й. Единственото, което прониза съзнанието й, бе: „Защо мисли, че не може да ме има?“.

Но той вече гледаше встрани, прочиствайки гърлото си и за нейна изненада се отдръпна. Отиваше си. Оставяше я сама. Трябваше да измисли нещо, да го задържи още миг.

— Кам! — Той се обърна и я изгледа въпросително, а тя, като удавник търсещ сламка, се устреми към скицника под прозореца. — Виж какво има там. — Той я последва.

— О, боже! — На устните му затрептя иронична усмивка. — Изровила си жалките останки на моята слава. — Думите му прозвуча сухо, но когато Ан седна на диванчето и сложи скицника в скута си, той се отпусна до нея.

На страниците бяха налепени изрезки от вестници. „Момче-чудо разтърсва Уол стрийт“, „Млад брокер струва колкото теглото си в злато“, „Вълшебникът на стоковата борса приема предизвикателството“. И най-после върхът — корица на списание, на която Кам изглеждаше много млад, горд и дързък.

— Сигурно са били страхотни години!

— Е, имаше някои моменти. И ликуване, и провали.

— Липсва ли ти? — Косата й падаше като завеса върху страните.

— Известността ли? Ни най-малко! Все още имам име в бизнес средите, но слава богу, в супермаркета вече не се тълпят около мен. — Обърна страницата и погледна снимка, на която режеше панделката на новопостроена сграда. — Знаеш ли, адски е изнервящо около теб непрестанно да гъмжи от хора. Все едно че съм телевизионна звезда. — Споменът го накара да потръпне. — Въобразяваха си, че ме познават. И само заради това трябваше да се отнасям с тях като с приятели. Странно, нали? Ужасно ги мразех. — Спомените за онези вихрени времена го погълнаха. Очите му заблестяха. — Доста дяволска работа! По едно време направо ми бе трудно да си припомням, че не съм толкова велик, колкото ми внушаваха.

— Е, все пак в теб е имало нещо! — засмя се тя.

— Късмет. Мъничко талант и много късмет.

А сега — и скромен! Ан се вторачи в страниците, без изобщо да ги вижда. Какво ставаше с нея? Дълги години си бе налагала да мрази Кам заради злото, което бе причинил на Джони. А сега виждаше само добрите му страни. Нищо друго не я интересуваше. Глупаво или не, но сърцето управляваше разума й. Когато присъствието му бе така осезателно близко, мозъкът й блокираше и нещо повече — дори не й пукаше!

— Дъсти Отъмн. — Гласът му я стресна.

— Моля? — Чак тогава разбра. Бяха стигнали до снимка на двамата — Кам и Дъсти, ръка за ръка, символ на влюбена двойка. Кам я гледаше с усмивка. Сърцето й се сви от ужас.

— Аз… Струва ми се, че по едно време между вас е имало нещо много сериозно… — Този задавен звук от нейното гърло ли излизаше?

Кам кимна.

— Тя навлезе в живота ми като мълния. Погледнах я и си казах: „Това е тя! Единствената, която желая!“. Случи се отдавна, нали разбираш, когато бях много млад и все още вярвах в любовта от пръв поглед. Както и да е, влюбих се до уши и изпратих един приятел да ми я свали.

— Да ти я свали? Какво искаш да кажеш?

Той срещна смаяния й поглед и леко я докосна по бузата.

— Ан, преди десет години препусках през някакъв луд период. Гонех призванието си. За кратко време станах много известен и трябва да си призная, главата ми беше така замаяна, че не можех да спра.

— Никога не съм знаела, че си бил толкова известен. — Защо ли го каза? Отново бе заела отбранителна позиция. Раменете й се отпуснаха. Защо не можеше да си вземе думите назад?

— Не си обръщала внимание? — усмихна се той с очи, приковани върху устните й.

Което бе вярно! В онези дни тя съвсем съзнателно се стараеше да не мисли за него. Чула бе нещо за корицата на списанието, но никога не я бе виждала.

— Е, искам да ти кажа, че тогава само да щракнех с пръсти и получавах всичко. Където и да отидех, около мен сновяха хора, чиято единствена цел в живота бе да направят моя колкото се може по-приятен. Срещнах Дъсти в онзи малък провинциален бар и реших, че е жената, предопределена за мен. По дяволите мнението на останалите! Бях самият егоцентризъм! Мислех, че мога да получа всичко и че светът трябва да се прекланя пред желанията ми. Затова казах на младия Макдоналд, един от моите хора: „Добре, доведи ми я!“. Той отиде и й каза кой съм. Тя пристигна на мига. — Кой ли не би? Ан си го представяше дързък и нахакан — напълно според старите й представи. Този образ пасваше на човека, обърнал гръб на Джони много по-добре отколкото сегашния Кам Стерлинг. — В крайна сметка, й направих добро. Тя стана известна, уредих й звукозаписен договор и сега е много на мода. Може да се каже, че аз я лансирах.

Но как е свършило всичко? Ето това Ан искаше да разбере. И наистина ли бе свършило? Понякога, когато говореше за Дъсти, в гласа му се прокрадваха нотки, които я караха да настръхва. Искаше да чуе, че емоционалните връзки между двамата за безвъзвратно разрушени. Изведнъж този факт придоби неимоверна важност.

— Какво стана накрая? — поколеба се тя.

— Тъкмо се чудех дали да ти кажа? — облегна се той и се разсмя. — Доста е неудобно. Абсолютно доказателство за това какъв глупак съм понякога.

— О, какво искаш да кажеш? — Сърцето й подскочи.

— Виж, ходил съм с много жени. На двайсет отбелязвах такива подвизи, каквито не бих си позволил днес. Но жените бяха не по-малко луди от мен, при това никога не се спирах на колебливи партньорки.

Изгледа я въпросително. Това бе един от малкото пъти в живота му, когато държеше на мнението на една жена. Щеше да го заболи, ако прочетеше неодобрение в очите й. Излагаше душата си като отворена книга. Ако по някакъв начин Ан се издадеше, че я отвращава…

Но не забеляза нищо подобно. От очите й струеше мека топла светлина и жив интерес. Прииска му се да я вземе в ръце и да й благодари. Гореше от желание да я докосне, да я целуне…

Не. Само приятели! Трябваше да спазва условието, независимо от всичко. Овладя се с усилие и продължи:

— Както и да е, щом открих Дъсти и реших, че ще се оженя за нея, направих голяма грешка. Реших, че понеже е толкова прекрасна и неповторима, няма да спя с нея до деня на сватбата. — В очите му блещукаше самоирония. — Беше като комплимент към нея. Поне така си мислех на времето — че й отдавам чест с въздържанието си. — Той се изкикоти, поклащайки глава. — Е, страхотен гений, няма що! Осъзнах грешката си в деня, когато открих Дъсти в леглото с младия Макдоналд. Това наистина издуха бръмбарите от главата ми.

— О, Кам! — Сърцето я заболя заради мъката, която бе изпитал, и очите й се навлажниха.

— Това най-сетне ме накара да прогледна. Като че ли видях света много по-ясно. Бях богат, известен, на върха на славата и… И всички около мен се топлеха на моето слънце, само за да отнесат частица от успеха ми у дома си. — Той потърси очите й. Би ли могла да го разбере? — Плащах на хора като Макдоналд, за да ми бъдат приятели. Всъщност, нямаше такова понятие „приятел“. Както и „любовник“. Всичко бе изгода — пито-платено. Или откраднато с хитрост.

В гласа му потрепна горчивина и тя закопня да го прегърне, да го успокои с обичта си, с тялото си, с всичко, на което е способна. Но между тях имаше бариера и не бе по силите й да стори първата крачка. Отворена и смела в ежедневието, в света на емоциите Ан бе плаха и нерешителна. Седеше, без да мръдне и чакаше, молейки се той да я докосне.

Кам затвори скицника и го остави настрана. Погледите им се срещнаха и тя потрепери леко — тялото й реагираше на адреналина, избликнал от близостта му. Шепата му загреба няколко гъсти кичура коса.

— Ан!

Той беше толкова близо, че тя чуваше накъсаното забързано дишане. Изви се към него в трепетно очакване.

— Кам — прошепна тя, вдигна бавно ръката му и долепи устни до дланта, а после изви глава и притисна бузата си. Притворила очи, тя чакаше този вълшебен миг да се слее с вечността.

Но това не се случи. Ан усети как ръката му помръдна и взе да се отдръпва и когато отвори очи и надникна в неговите, прочете дълбоко, горчиво съжаление. И ето, той се отмести и се облегна така, че раменете им да не се докосват.

Беше я отблъснал. От сърцето й капеше кръв. В ушите й забуча гигантски водопад и тя не долавяше смисъла на думите му.

— Мисля, че разбираш защо историята с Джони ме потресе така силно. — Какво? Сякаш през гъста мъгла до нея долетяха откъслечни слова. Джони? — Дълги години не повярвах на никого. Всъщност, нямах никакви приятели. — Вече го чуваше по-ясно, но не разбираше какво целеше. Гледаше го и чакаше. — Ти ми припомни какво е това приятел, когато стана дума за Джони. Аз… Не мога да ти опиша как съжалявам, че не поддържах връзка с него. Никога няма да си го простя! — Ан се почувства като свита на топка. Защо се връщаше към Джони сега? Не разбираше ли, че това увеличава разстоянието помежду им? Или тъкмо това искаше? Споменът за Джони бе неотлъчно свързан с мисълта за предателството на Кам. И за нейното собствено — заради натрапчиво чувство към Кам, което я изгаряше. Как би могла да се отпусне с всичко това на съвестта? Тя потръпна. — Ан, ти ме обвини, че съм забравил обещанията си към Джони. Мисля, че имаше предвид, че съм забравил него самия и имаш право. Може да се каже, че го зарязах. — Той я прихвана за раменете и се взря в нея, прямо и открито, сякаш за да се увери, че го слуша. — Джони бе най-добрият ми приятел. Но вече го няма. И аз не мога да направя нищо. Но, Ан… — Гласът му заглъхна. — Ан, аз мога да бъда твой приятел… Ако ми позволиш.

Тя се вторачи в него. Искаше да й бъде приятел? Не разбираше ли, че се разминава с нейните желания? Заля я вълна на смущение. О, сигурно бе забелязал как тръпне и очаква нещо съвсем друго! И тактично се опитваше да го заобиколи. Страните й запламтяха.

— Разбира се, че може да сме приятели — смотолеви тя. — С удоволствие. — Той я погледна с облекчение и като че ли искаше да каже нещо, но на Ан вече не й се слушаше. — Аз… Наистина съм уморена, Кам. Отивам да си легна. — Усмихна се и бързо тръгна. Стига с тези обяснения! Какво ли още би могла да изтърси?

Кам искаше да й бъде приятел. Дни наред тя се бореше с бушуващата в гърдите й неудържима страст, сигурна, че желанието е не по-малко силно и у него. И когато най-сетне взе да се предава, откри, че всичко, което Кам търсеше, бе приятелството й. И още по-лошо — не защото я харесваше, а за да компенсира изпуснатото с Джони!

Мислите й се блъскаха като луди и тя не бе на себе си. Не знаеше нито какво чувства, нито какво прави. Умората я притискаше и й се искаше да легне и потъне в забрава.

Но Ан не си легна. От кухнята излезе на двора и тръгна през тревата към дърветата машинално, като се опитваше да сложи ред в главата си… Но без никакъв успех.

Нямаше представа колко дълго бе вървяла и в каква посока. Стресна я шумът на приближаваща кола, примесен с кънтри музика. Беше близо до къщата и Боби се връщаше.

— Е, тръгнахме и се загубихме — подхвърли й Боби весело. Зад него се показа Урсула, с див пламък в разширените зеници.

— Друсахме се в това кошмарно возило с часове — изплака тя, вкопчвайки се в ръката на Ан. — Изобщо не знаех какво ме очаква!

— Е, хайде, хайде, не бе чак толкова лошо — усмихна се Боби доволно. — Наистина, заблудихме се по някакви разровени пътища, но пък спрях и ти взех едно питие, нали?

— Заведе ме в онази ужасна задимена кръчма! — Урсула потрепери, без да пуска Ан, все едно че й беше ангел-пазител.

— Е-е, пък ти! Не лепвай такива ужасни имена на този хубав кънтри клуб, в който работя.

— И ми пя разни селски песни пред всички!

— И те ръкопляскаха. Хората не ръкопляскат на нещо, което не харесват. Но трябва да кажа, че Урсула ме разочарова. — Очите му блестяха закачливо. — Не спира да разправя каква добра ездачка била, а не можах да я кача на механичния бик!

— Онова ужасно нещо, което се клати напред-назад? — вдигна тя глава от рамото на Ан. — По-скоро ще ме вкараш в ада, господинчо, отколкото да ме унижиш на това чудовище! — И като тръсна глава, запраши към къщата.

Ан погледна Боби, без да знае дали да се смее на Урсула, или да заплаче от изтощение.

— Тя е добре, нали? — Гласът й прозвуча малко приповдигнато.

— Нищо особено, от което да не бъде изцерена — провлече Боби. — Просто си поставих за цел номер едно да я кача на бика.

Смехът на Ан секна отведнъж, защото зад гърба й се разнесе гласът на Кам.

— Дължа ти благодарност, Боби! Направи ми голяма услуга.

— Е, нищо особено.

— Ще останеш, нали? Имаме много празни стаи. Ще се радвам да сме заедно.

— Знаеш ли, убеди ме. Онази малка стая в града изобщо не ме съблазнява. Тук ще се чувствам страхотно. — Усмивката му грееше с момчешки ентусиазъм.

Те продължиха да разговарят, а Ан тихичко се измъкна и забърза към къщата. Когато се обърна, видя, че Кам я наблюдава. Но не му махна.