Рей Морган
Търси се съпруга (4)

Четвърта глава

За нейна изненада, Ан прекара остатъка от деня по-приятно, отколкото бе очаквала. Персоналът, с когото организира нарочна среща, в по-голямата си част се оказа отзивчив и добронамерен. Очакваше проблеми от страна на Максуел — стар костелив мърморко — но бе решена да не му позволи да й пречи.

Вечеря заедно със семейството на дългата маса в трапезарията. Госпожа Стерлинг бе поканила приятели — възрастна двойка, която поради отслабналия им слух имаше склонността да говори високо. Кам им угаждаше, като викаше не по-малко, което несъмнено им доставяше удоволствие — но не и на майка му, чиито нерви се изопваха до скъсване. Най-после отчаяна, тя отпрати десерта и изведе гостите на верандата.

— Нещо казах ли? — учуди се Кам невинно.

— Беше направо невъзможен — осведоми го Ан и като избърса устни със салфетката, добави: — А сега ще ме извиниш ли…

— Не. — Той клатеше сериозно глава. — Съжалявам. Не мога.

— О, наистина ли? И защо не?

— Предстои ни разговор. — С чаша кафе в ръка, той се отпусна на стола до нея. — На служебни теми. Да започваме!

— На служебни теми? — Гласът й се изви подозрително. Защо винаги посрещаше обясненията му с недоверие?

Боеше се, че причината се корени в странното му физическо въздействие. Дано само не прочете неловкостта в жестовете и изражението й! Представяше си насмешливата му усмивка, само ако долови вълненията, които бушуваха в гърдите й.

Сега обаче Кам бе въплъщение на самата сериозност — съсредоточен върху други проблеми.

— Разбира се. Става въпрос за баловете. Нали затова си тук?

— Да, но майка ти…

— Нейните планове са прекрасни, но след като всичко се организира заради мен, мисля, че трябва да имам мнение по въпроса. Поразмислих и ми дойдоха някои идеи.

— Добре. Стреляй — усмихна се Ан.

— Като в уестърн ли?

— Не, не това исках да кажа… О, Кам, кажи ми направо!

— Добре. Ето го и моето виждане. Какво ще кажеш изобщо да се откажем от темите за баловете? Та това е развлечение за деца! Аз съм зрял човек, а се надявам и бъдещата ми съпруга да е такава. Какво целим с тези циркове?

— Майка ти изглежда обича баловете с маски — усмихна се Ан.

— Зная. Открай време е така. Когато бях дете, рождените ми дни приличаха на пристигането на цирк в града. Чудех се как да забягна в планината с въдицата и старото куче Труди, докато гостите се правеха на клоуни и акробати.

— Говорил ли си с нея по този въпрос?

Гримасата, която направи, би могла да означава „Да, ама кой ли ме слуша“ или „Не, няма смисъл, защото зная резултата“.

— Е, май ще се наложи да се примириш с темите! И без това баловете са нейна идея.

— Да ме ожени е също нейна идея — въздъхна тежко той.

Е, Ан не възнамеряваше да навлиза в тези води!

— Нека изберем тема поне за първия бал и ако се окаже пълен провал, ще видим как ще се споразумеем за по-нататък.

— Добре. — Кам отпи глътка кафе. — Но ако се окаже, че не може да ги избегнем, нека поне ги изберем с въображение. Да не са все същите изтъркани стари глупости.

— Знаеш ли какво! — изправи се Ан и остави салфетката. Усещаше, че разговорът ще се проточи, ако не съумее да му сложи край. — Утре в девет имам среща с майка ти и Максуел точно по този проблем. Защо не дойдеш и ти?

— Може и да го сторя — изгледа я той с премрежен поглед и като я хвана за китката, добави настойчиво: — Искам да се чувстваш като у дома си, Ан! Моля те, веднага ми кажи, ако нещо те притеснява! — Хватката се пристегна, а погледът му потъмня. — Да знаеш, някоя нощ ни чака дълъг разговор.

Прониза я тревога, но все пак съумя да се усмихне, кимна и се отдръпна. Дългият разговор би могъл да засегне една-единствена тема — Джони. Не би желала да я обсъжда точно с него.

За нейна изненада той не понечи да я възпре. Тя се качи в своето убежище и се отпусна в прекрасната баня — но мисълта за Джони не я напускаше. Знаеше, че е неизбежно и все някога ще стигнат до него. Защо тогава душата й така се терзаеше?

Джони и Кам бяха станали много близки през онази година. Правеха почти всичко заедно. През дългите съботни следобеди играеха баскетбол, а после почиваха около басейна у Кам, отдадени на мечти и планове за бъдещето. Джони й бе разказвал. И изведнъж Кам замина за Източното крайбрежие. Нищо не си бяха обещавали, но Джони предполагаше, че Кам ще се върне за някой празник — Деня на благодарността или Коледа — и отново ще бъдат заедно.

И точно тогава почина господин Стерлинг. Съпругата му замина за година-две на изток при роднини — да превъзмогне загубата. И Кам дълго време не се появи. Ни вест, ни кост.

Ан и Джони продължаваха да се срещат и ставаха все по-близки. Той се занимаваше с бакалницата — семейния бизнес. Малко по малко Кам потъна в забрава — една щриха от ученическия им живот. Бащата на Джони умря и Ан и Джони се ожениха без много шум. Тогава започна голямата борба за оцеляване, за спасяване на магазина.

Тази бакалница бе всичко за Джони. Началото беше положено от дядо му преди шейсет години, а после баща му я бе разработил с много любов. Когато Джони я наследи, всичко като че ли тръгна с главата надолу. В града се откри нов огромен супермаркет с видеотека и бар за студени закуски. Успехът подминаваше дребната малка бакалничка на съседния ъгъл. Ден след ден тя западаше. Джони знаеше, че се нуждае от модернизация, но не разполагаше с необходимите средства. Банките му отказваха заеми или искаха непоносима лихва. Най-после Ан предложи да се обърнат към Кам.

Тогава той вече грееше с известността си. Всяко негово движение се следеше от националните медии. Носеше му се славата, че е един от най-богатите в средите си.

Джони се опъваше, но Ан не се отказваше от идеята си. И най-после, въпреки че не бе много склонен, отстъпи и изпрати писмо. Формалният отговор, носещ директен отказ, пристигна след около седмица. Подписът на Кам ги гледаше грубо и безочливо. Джони бе смазан. И Ан разбра, че човекът, към когото в продължение на дълги години хранеше особена тайна симпатия, се бе превърнал в студен безчувствен предприемач.

Този образ никак не пасваше на сегашния Кам. Ала писмото отговор бе скътано в чекмеджето на тоалетката й. В критичен миг Джони бе протегнал ръка за помощ, а Кам бе затръшнал вратата под носа му!

Магазинът фалира. И Джони умря. Това сложи край на историята.

А сега Ан се озова в клетката на лъва, сгушена под дебелите завивки на огромното балдахинено легло. Заобиколена от лукс. Защото това бе истината, нали? Дано само не свикне, та после, когато се върне към прозаичното ежедневие в малката къщичка, да й бъде тежко!

На сутринта стана рано, взе кифла и чаша портокалов сок от трапезарията и излезе да се поразходи — разгледа конете, полюбува се на диамантените капчици роса по красивите цветя, заслуша се в песента на птиците в дърветата. Дори въздухът тук й се струваше по-особен.

— Същият стар въздух, същото утро като много други — смъмри се тя. — Същата кал под краката.

Не, не беше същото, и тя го знаеше. Дали тя щеше да бъде същата в края на лятото?

Когато другите влязоха в библиотеката малко след девет, Ан вече ги чакаше, въоръжена с тефтер и химикалка. Кацналите на носа очила и изпънатата на тила коса й придаваха много делови вид. Широко усмихната, госпожа Стерлинг бе последвана от Максуел, който носеше примерни менюта. Появи се и Кам — в бяла риза и джинси. Той младееше неимоверно. Погледът му обходи стаята светкавично, задържа се на Ан и затрептя с весели пламъчета.

— Добро утро на всички — каза той с възможно най-делови глас. — Започваме ли работа?

Максуел изпъшка, госпожа Стерлинг запърха като птичка, но никой не посмя да му оспори правото на председател. Той седна, а нахлулите през високите прозорци слънчеви лъчи изсипаха в косите му ведро златен дъжд.

— Темите — отсече той, оглеждайки всеки поотделно, — наистина ли мислите, че са необходими?

Госпожа Стерлинг пребледня и направо зяпна в почуда. Засуети се безпомощно, а пръстите й неволно извиваха края на дрехата.

— О, аз… аз…

Ан я съжали и за своя собствена изненада й се притече на помощ.

— Темите са много важни за приеми от този род — намеси се тя припряно. — Ще съберете различни хора, които най-вероятно не се познават. Темите ще им помогнат да започнат разговор, нещо като отправна точка за по-нататъшно общуване. Струва ми се, че ще сгрешите, ако се откажете от този помощник поне за първия прием. Предлагам сега да изберем темата, а след бала да направим оценка. — Спря да поеме дъх и бързо се огледа.

Максуел я зяпаше като махмурлия, госпожа Стерлинг я гледаше с признателна изненада, а Кам се смееше.

— И ти ли, Бруте? — прошепна той театрално.

— Само казвам онова, което мисля — отвърна тя дипломатично.

— Запозната ли си с теорията, според която на жените изобщо не бива да се позволява да мислят? — престори се той на намръщен. — О, не, ни най-малко не желая да разпалвам феминистките ти страсти! Значи забравяме за това! Връщаме се на първия прием. И така, каква ще бъде темата?

Като че ли всеки имаше предложение — от „Фантазиите на Ориента“ до любимите клоуни с балони на госпожа Стерлинг. Кам наложи вето на всичко, особено на клоуните.

— Е, да чуем твоето предложение — настоя Ан.

— Имам няколко страхотни идеи — грейна той. — Какво ще кажете за „Великият Гетсби“? Ще обикалям като богаташ, изтупан в бял костюм, а жените ще бъдат инструктирани да се хвърлят в краката ми.

— Сексуална дискриминация — промърмори Ан.

— Добре — наклони се той напред заговорнически. — Ето най-великата ми идея — да превърнем градината в клуб за стриптийз. Жените ще минават по ред и ще се събличат. Мога да давам оценки на компютър…

— Кам! — Гласовете на госпожа Стерлинг и Ан се сляха в хор.

— Какво? — изви той ангелско невинното си лице от едната към другата. — Вие, хора, не можете да погледнете реалността в очите. Нека назовем нещата с истинските им имена. Това, което организираме, е просто пазар на плът. Защо да крием?

На Ан не й бе леко да се справя със залитанията му. В един миг от думите му като че ли бликаше свеж хумор, в следващия — горчивина. Разбираше го, че не се чувства удобно в този сценарий за търсене на половинка, но след като държеше на уговорката с майка си…

Неусетно Ан откри, че госпожа Стерлинг й е симпатична и й се прииска да я защитава. Знаеше, че Кам е дълбоко привързан към майка си и не би я наранил за нищо на света. Защо тогава говореше по този начин, отпускайки острия си хаплив език?

— Това, което организираме, е един старомоден прием — изгледа го тя с укор. — Просто ще те представим на света. Така че внимавай с маниерите. Етикецията е много важна.

— Дадено! — В сините му очи затрептяха одобрителни искрици. — Ще бъда послушен. Темите… Ей, какво ще кажете за това — Хавайска фиеста, както са ги правили през петдесетте години?

Като че ли говореше само на нея, затова тя отвърна:

— Откъде знаеш как са постъпвали тогава?

— Гледал съм и малко телевизия — усмихна се Кам всезнаещо. — Може да вземем под наем всички касети с плажни фиести.

Дали беше сериозен, или се шегуваше?

— Предполагам, че искаш всички жени да бъдат с къси полички от палмови листа?

— Не, със саронги, скъпа! — Погледът му се рееше замечтано. — Не, почакай за миг! Какво ще кажеш за бикини? — Ан мълчаливо размени поглед с госпожа Стерлинг. — Украсата ще бъде елементарна. Само палмови листа и клони. Може да опечем прасе в изровена в земята дупка. — Максуел изсумтя, но Кам продължи с нарастващ ентусиазъм: — Хавайските пирове са велики — танцуващи момичета, цветя, маринована сьомга, лютив сос от корени на таро…

Накрая идеята за хавайския пир победи, тъй като най-добре пасваше с представите на госпожа Стерлинг. Събранието приключи и Ан бързо си тръгна, без да даде възможност на Кам да я дръпне встрани и продължи с провокациите си. Приемът щеше да бъде точно след две седмици. Чакаше я много работа.

 

 

Оказа се, че ангажиментите й отнемат не малко време, но са много по-приятни, отколкото очакваше. Малко по малко госпожа Стерлинг започна да се обляга на Ан не само по проблемите, свързани с храната. Наложи й се да тича насам-натам, затрупана от всевъзможни задачи — прослушване на изпълнителите на хавайски танци, избор на саронги, ангажиране на гълтачите на огън и свирачите на укелеле — всичко това легна на нейните плещи.

А госпожа Стерлинг всеки ден бе заета с кандидатките за ръката на Кам. Поток красиви млади жени течеше през къщата на Стерлингови — някои оставаха нощ-две, други — само по няколко часа. Щастливките имаха честта да поиграят тенис с Кам или да пояздят в компанията му по изгрев-слънце, или да поплуват следобед.

Ан си налагаше да не забелязва тези занимания. Имаше достатъчно работа, за да им позволи да я безпокоят.

Друго нещо, което привлече вниманието й, бе непрестанната заетост на Кам. С часове говореше по телефона с Ню Йорк, а останалото време разпределяше между кандидатките. В началото мислеше, че ще контактуват много по-често.

Понякога вечер, когато се мушкаше в леглото, го чуваше да се движи в съседната стая. Веднъж дори, би могла да се закълне, го чу да подскача на място — принуди се да захапе възглавницата, за да не прихне. Ала сутрин ставаше рано и започваше работа, преди той да се събуди. Вечер Ан обичаше да вземе някоя от колите и си отиваше у дома да полее цветята. Понякога хапваше хамбургер или си приготвяше набързо супа — предпочиташе ги пред официалната вечеря у Стерлингови.

Вече повече от седмица бе на новата работа, когато една нощ, потънала в интересен криминален роман, Ан изпита непреодолим глад. Знаеше, че прислугата отдавна си е отишла, а Кам се бе прибрал преди часове. Тогава — защо не?

Беше пълнолуние и струящата през прозорците призрачна светлина улесни пътешествието й през огромната къща. Боса, на пръсти, тя най-сетне влезе в кухнята — студена и неприветлива, осеяна с издължени причудливи сенки. Ан потрепери и посегна към хладилника. Ярката светлина, избликнала отвътре, сякаш изпълни стаята с успокояващ флуид.

Откри хляб и почти недокоснати пушени ребра. Направи си сандвич, сложи го в хартиена чиния и пое по обратния път.

Тъкмо прекосяваше дневната, когато един звук я накара да замръзне. Някой се мъчеше да влезе през главния вход. Застинала в тревога, с лудо препускащо сърце тя гледаше как дръжката слиза надолу. Вратата се отвори и Ан подскочи от ужас — само за да изхълца облекчено в следващия миг. Беше Кам. Той я забеляза веднага.

— Здрасти. Радвам се да те видя.

Тя пое дълбоко дъх да навакса изгубения въздух.

— Къде беше? — Той я изгледа особено и през съзнанието й премина като мълния: „Боже, бил е при жена! Което изобщо не ми влиза в работата“. — О, забрави този въпрос! Вече си голямо момче. Времето на обясненията отдавна е минало.

— Защо, не е тайна — вдигна рамене той. — Опитах се да заспя, но не успях. Може би заради пълнолунието… — Погледът му се спря върху сандвича. — Също като теб, нали?

— Четох до късно. И огладнях.

— Ходих в онзи малък кънтри бар на улица „Оклахома“. Знаеш ли го?

— Мисля, че да.

— Тази седмица имат певец — Боби Гарнър. Чувала ли си за него? Познавам го от години. Пееше съпровод на Дъсти Отъмн.

— Онзи, едрият кънтри певец ли?

Той кимна, като я наблюдаваше някак меланхолично.

— Ела да си поговорим. Не ми се спи. И на теб, нали? Чака те цял сандвич. Да се върнем в кухнята и похапнем заедно.

Здравият разум й нашепваше друго. Но здравият разум нямаше думата, когато ставаше въпрос за Кам. И Ан го последва.

Стана й приятно, че още с влизането той светна. Избра шунка и швейцарско сирене, а после сипа в две големи чаши мляко. Седнал до нея на дългата маса, Кам започна да яде. Първият му въпрос дойде така изневиделица, че направо я шашардиса.

— Има ли нощи, когато Джони ти липсва повече от всеки друг?

Тя се сепна и инстинктивно се изви така, че лицето й да остане скрито. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Джони винаги ми липсва — отвърна тя направо. — Но болката вече не е като от нож, забит в сърцето.

За известно време настъпи тишина.

— Би ли могла да кажеш, че вече си го преодоляла?

Не й беше приятно да говорят за Джони така. Между Кам и Джони имаше толкова много недоизказани, неизяснени неща, обречени на забвение. Защо да разравят загаснали въглени?

— Никога няма да успея — сряза го тя.

— Не, не това имах предвид. Не исках да кажа дали си го изхвърлила от сърцето си. Но прескочи ли онзи праг, когато всеки миг очакваш да го зърнеш в тълпата? И всеки път, когато се сетиш за нещо смешно, ти се иска да отидеш и му разкажеш? С това справи ли се?

Не, никак не й бе приятно. Припомняше й мъка, която би искала да забрави.

— Да. Още преди години.

Той замълча и тя внезапно разбра какво означават въпросите му. Бе преживял същото в определен период от живота си.

Кам Стерлинг с разбито сърце! Направо невероятно!

Той мълчеше и отпиваше от млякото, вперил поглед в печката. Ан се чудеше как да съживи този тъй опасен разговор. Не искаше да говорят за Джони. Някой ден ще попита Кам защо го бе наранил и ще му обясни, че никога не би могла да му прости. Но сега мигът не бе подходящ.

— Някога мислех, че съм влюбен — отрони се от устните му. — Преди десет години. Казваше се… Дъсти Отъмн.

О, значи това било!

— Певицата?

Той кимна.

— Тогава тя не беше известна. Само мечтаеше. — Ан нямаше представа дали би трябвало да го насърчи. Предпочете да замълчи и остави разговора в негови ръце. Е, тя си беше виновна, когато той предложи най-неприятния вариант. — Разкажи ми за Джони! С какво се занимаваше?

Тя се стегна. Не, не биваше така! По-добре, че сам той повдигна темата.

— Отиде да работи в магазина на баща си.

— Спомням си го. Отбивахме се и тормозехме господин Дюпре, докато не се откупи с бонбони или ябълки. — В гласа му трептеше топлота и тя го изгледа с любопитство. Може би наистина е обичал онези дни! И съвсем искрено бе желал приятелството с Джони. Ала би ли могла да бъде сигурна — след толкова време? — Кога се оженихте? — продължи той.

— Веднага щом завърших гимназия.

— Не искаше ли да учиш в колеж?

Тя се поколеба. Толкова отдавна не се бе връщала към онези години.

— Всъщност получих стипендия от университета в Сиера. Но Джони се нуждаеше от мен. Така че…

— Отказала си се от колежа заради него?

Кам като че ли не вярваше на ушите си. Може би хората от неговото обкръжение не се жертваха от любов…

— Естествено.

Беше се вторачил в нея и тя се чувстваше неловко. Ръката му, облегната на масата толкова близо до нейната, сякаш я галеше с нежния си рус мъх. Защо седеше тук, до този мъж, и то в полунощ? Нямаше сериозно обяснение.

— Никой не е правил нещо подобно за мен — промълви той.

— Въпросът е дали ти някога си го правил за друг? — контрира го тя, за да не му даде възможност да изпадне в самосъжаление.

Той я погледна и избухна в смях, докосвайки косата й.

— Ан, ти си едно съкровище! Трябва да си намеря жена като теб — да ме държи във форма и да ме дебне да не се вземам прекалено на сериозно! — Тя гледаше встрани, а ръката й несъзнателно събираше трохите по масата. Тихо, едва доловимо, той продължи: — Нали знаеш, Ан, за хората, които стават жертва на шока на средната възраст?

— Едва ли може да се каже, че си достигнал тази възраст.

— Понякога се чувствам стар. Постигнал съм много, особено в бизнеса. Не мога да кажа, че бих направил нещо по-различно. И все пак… Като човешко същество не съм сигурен, че съм изживял живота си правилно. Бих искал да чуя твоето мнение, да намериш някаква обективна мярка…

Погледът му се потопи в незнайните дълбини на очите й и усмивката му бавно угасна. Пръстите му се впримчиха в косите й и той я притегли по-близо. Тя откликна като хипнотизирана.

Може би виновни бяха нощната омайваща прохлада или пълната луна, или топлата ласка на нежната мъжка длан. Тя не бе в състояние да определи, нямаше дори понятие… Но целувката му я опи като вълшебно биле и тя полетя в онова незнайно измерение, където властваха единствено ароматът, докосването и накъсаният ритъм на учестеното дишане.

Тази нощ той бе така нежен. Целувката му бе въпрос и деликатен намек за съблазнителни тайнства, които предстояха. Тя не му даде отговор, но не го и отблъсна и колкото по-дълго продължаваха да се сливат с устни, толкова по-далеч във висините се рееше тя.

Той бе толкова голям, силен и топъл, че тя инстинктивно закопня да усети допира на голото му тяло. И затова, без да се съпротивлява, се остави да бъде отнесена от буйния порой на чувствата. Ръцете й го обгърнаха и притиснаха с все сила, напъпилата й гръд предизвикваше разкошните яки мускули на гърдите му. О, искаше да почувства всяка негова жилка! Страстта я разтърси — тя го желаеше!

Това все още не означаваше нищо, не би могло да означава, не трябваше да означава — и въпреки всичко Ан не можеше да се овладее. Реакцията й бе така бурна, емоциите й — така изпепеляващи, все едно борбата за Кам бе на живот и смърт.

Любенето с Джони винаги бе разумна, осъзната постъпка. Обичаше го много и отношенията им бяха прекрасни. Но не и както сега…

С Кам като че ли в жилите й пламтеше пожар. О, това би могло да се превърне в натрапчив кошмар!

Не беше честно — нито към Джони, нито дори към нея. Джони бе добрият. Той заслужаваше най-доброто от нея. Не и Кам — този плейбой, който им бе обърнал гръб.

Ан най-после се отдръпна — смаяна от Кам, и не по-малко от самата себе си. Как можа да предаде Джони? И то с човека, който го бе наранил най-тежко…

— Ан? — Гласът му бе дрезгав от страст. — Ан, никога не бих те наранил…

— Не давай обещания, които не можеш да спазваш, Кам! — прекъсна го тя остро и се изправи.

— Никога не постъпвам така, Ан.

Тя се обърна. Погледът й жареше като въглен, разпален от собствената й вина.

— О, наистина ли? Защо не го кажеш на Джони?

В следващия миг бе в коридора — една призрачна сянка в тъмната къща, устремена към своето убежище.