Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (8)

7

Във вълшебните мигове преди светът да се пробуди, Блайт вече стоеше до прозореца на спалнята си и наблюдаваше източното небе. Съвършенството на изгрева обещаваше безоблачно небе и много слънчева светлина — прекрасен есенен ден за излет до пазара в Смитфийлд.

— Свети Суидин, обгърни Роджър и мен с ветровете на любовта — молеше се Блайт. — Велика Богиньо Майко, нека това бъде денят, в който двамата с Роджър ще станем едно.

Оранжеви и алени цветове вече обагряха небето на изток, а изгряващото слънце бе необикновено красиво.

Теб избрах.

Блайт докосна диамантения кръст и на устните й трепна усмивка. Да, предсказанието на майка й щеше да се сбъдне. Вече бе забелязала в държанието на мъжа си първите признаци за това. За по-малко от седмица Роджър бе свикнал с присъствието й и с всеки изминал ден и месец любимият й все повече щеше да копнее да я има по-близо до себе си, не зад затворената врата, които разделяше спалните им.

Макар Деврьо Хаус да бе съвсем наблизо, Блайт чувствате детството си безкрайно далечно. Сега тя се съсредоточи върху мъглата над Темза и прогони повея на носталгия, който се надигаше в душата й. Като дете на слънчевата светлина, през този сезон на годината Блайт винаги бе меланхолично настроена.

По време на есенното равноденствие мракът надвиваше светлината, вещаейки все по-дълги нощи. Наближаваше свещеният петък, когато тънкото було между този свят и отвъдното щеше да се вдигне точно за три дена. Душата се пробуждаше в очакване на Самуин, най-светия от всички дни в годината.

Блайт знаеше, че майка й особено държеше на празника по случай есенното равноденствие, защото на този ден преди деветнадесет години за пръв път бе съзряла лицето на мъжа си. Благодарение на толерантния си, макар и скептично настроен съпруг, графиня Базилдън щеше да отпразнува Самуин в безопасност в градината на Деврьо Хаус.

Блайт се усмихна. Кралица Елизабет и придворните й биха били шокирани да научат, че най-заможният граф на Англия се бе оженил за друидка. От друга страна, това можеше да се окаже опасно. Блайт нито за миг не биваше да отслабва бдителността и предпазливостта си. Нещо й подсказваше, че Роджър не би се показал толкова толерантен към религиозните й убеждения, колкото баща й.

Тихият звън на любовното звънче привлече вниманието й. Лекомисленият вятър, неин любимец подобно на върбата, не я напускаше никога.

Хайде, Роджър — напяваше звънчето, — дари Блайт със сърцето и любовта си.

Утринният въздух бе изпълнен с покой. Докато детски вик не проряза тишината.

— Мамо Блайт! — Блайт се извърна уплашено точно в мига, който Миранда влетя в спалнята й и се хвърли право към нея. Лорд Перпендикуляр е умножил монетите ми — извика тя. — Златното ми дърво расте!

— Нали ти казах, че ще дойде — каза Блайт и коленичи, за да прегърне развълнуваното дете. Нечии стъпки я накараха да вдигне поглед. В стаята се появи госпожица Хартуел.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Роджър, който стоеше на вратата между двете спални. Гол до кръста, обут само с тесните си панталони за езда, той изглеждаше великолепно.

Блайт го погледна с израз на радостна изненада, любува се на тялото му. Нямаше нужда от друидския си инстинкт, за да отгатне, че под панталоните си за езда мъжът й не носеше нищо.

— Милейди, простете невниманието ми — извиняваше се госпожица Хартуел. — Тя изхвърча от стаята, преди да успея да я спра.

— Златното дърво расте — повтори Миранда, която сякаш забелязваше ранната суматоха наоколо.

— Всичко е наред — увери мъжа си Блайт. Тя развеселено състрадателно погледна бавачката и рече: — Натъртените й кости не могат да устоят на въодушевлението на едно петгодишно дете — след това се изправи и отведе Миранда при бавачката. — Сега се върни в стаята си с госпожица Хартуел — каза тя. — Нали не искаш да се измориш и да не можеш да ни съпроводиш до пазара за понита в Смитфийлд.

— Понита — извика Миранда и плесна с ръце в изблик на детинска радост. После доброволно последва бавачката.

— Мислиш ли, че мисълта за едно пони ще я успокои дотолкова, че да заспи? — попита Роджър, а в гласа му се долавяше усмивка. Той се приближи до нея. — Какво я е развълнувало толкова много?

— Лорд Перпендикуляр, графът на ъглите, е умножил монетите в стаята й, където тя посади едно златно дърво — отвърна Блайт и най-сетне успя да откъсне поглед от тялото му.

Неговото внимание бе привлечено от гърдите й, които почти изцяло се виждаха под тънката копринена нощница. Без да каже нито дума, Роджър нежно я привлече към себе си.

Сега двамата стояха толкова близо един до друг, че телата им се докосваха и Блайт вдиша дълбоко лекото ухание на лаврово дърво, което се носеше от него. Когато Роджър сведе глава, за да я целуне, тя надникна в сините му очи.

Не знаеше какво очаква той от нея, така че продължи да го гледа, докато лицето му все повече приближаваше към нейното. Видът на чувствените му устни, които се стремяха към нейните, я изпълни с радостно очакване. Тогава, сякаш много отдалеч, чу звъна на любовното си звънче.

Хайде, Роджър, дари Блайт със сърцето и любовта си.

В последния миг затвори очи и устните им се докоснаха. Неговите бяха топли и нежно настойчиви.

— Толкова сладка — промърмори Роджър, а дъхът му се смеси с нейния.

Опиянена от целувката и дрезгавия му глас, Блайт обви ръце около врата му. Роджър веднага отвърна на мълчаливата й покана и я притисна още по-плътно до себе си.

Блайт, която се наслаждаваше на непознатите усещания, отвърна на целувката му. Тя инстинктивно отвори устни, примамвайки езика му да вкуси от сладостта на устата й.

Тогава всичко внезапно свърши — също толкова неочаквано, колкото и бе започнало.

— От деня на годежа ни исках да сторя това — с приглушен глас призна Роджър и отстъпи крачка назад. След няколко мига мълчание, през които очевидно се опитваше да си възвърне самообладанието, той добави: — Няма да се повтори… Бъди готова в единадесет. На връщане ще обядваме в „Ангелът“ на Хай Стрийт — без нито дума повече той се обърна и изчезна в спалнята си.

Не съди за мъжа по онова, което казва, а по онова, което прави…

Зарадвана от неочаквания напредък, Блайт се усмихна.

 

 

Десет минути преди единадесет, тя стоеше пред огледалото в спалнята си и се оглеждаше. Искаше да изглежда безупречно на първия семеен излет със съпруга и заварената си дъщеря. Беше облякла виолетова рокля, която подхождаше на цвета на очите й, а на краката си имаше черни кожени ботуши. Беше се отказала от виолетовата наметка в полза на черна вълнена.

Не обичаше да бие на очи. Бе научила от баща си, че е най-добре да се сливаш с обкръжението. В Смитфийлд, известен сред лондончани още като Девълс Шоп и Руфинс Хол, се стичаха англичани от всички съсловия — от благородници и търговци до джебчии и просяци.

— Дейзи, когато тръгнем, отнеси тези писма в Деврьо Хаус — нареди Блайт и подаде на камериерката си писмата до търговските посредници и едно съобщение за граф Ричард. — И гледай никой от хората му да не те види.

— Смятай, че съм го сторила — рече Дейзи, пъхна запечатаните писма в джоба си и се запъти към вратата.

Не след дълго Блайт също напусна стаята. Роджър и Миранда я очакваха в залата. Момичето бе по-развълнувано отвсякога и подскачаше насам-натам като пони.

В двора двама коняри държаха готовите за път коне. Роджър помогна на Блайт да се качи на коня си и след като бе поставил Миранда на своя, седна в седлото зад нея.

— И те ли ще дойдат с нас? — попита Блайт, видяла, че конярите се бяха качили на други два коня.

— Те ще пазят конете и покупките ни — рече Роджър. — Била ли си някога на Смитфийлд?

Блайт поклати глава и обърна коня си така, че да може да язди редом до мъжа си. Обикновено най-прочутите лондонски търговци на коне лично бяха карали първокласната си стока в Деврьо Хаус.

— В Смитфийлд може да „изгубиш“ нещо, за да го купиш обратно само след десет минути — обясни Роджър.

— Това е отвратително — извика Блайт.

— Не всеки в Англия е имал щастието да бъде дете на английския Мидас — рече Роджър.

— Това не е оправдание за кражбата на коне — възрази Блайт.

— Кражбата е относително нещо — рече Роджър с иронична усмивка. — Ти например ограбваш печалбите ми от търговията със зърно и вълна.

— Това няма нищо общо с кражбата — рече Блайт. — Това са просто сделки.

Първият ден на есента изглеждаше многообещаващ. Небето бе безоблачно и синьо, а слънцето щедро даряваше земята с живителната си топлина. Лек, свеж бриз бе разнесъл утринната мъгла и напомняше за есента. Тук-там сред пищната зеленина пъстрееха златни петна, а околните поля се бяха превърнали в осеяно с лилави богородички море от синчец.

До Чаринг Крос малката групичка язди по брега в северна посока. След това свиха надясно. По пътя Роджър им показваше различни забележителности, като Йорк Хаус и Съмърсет Хаус, и обясняваше на дъщеря си значението на местата, покрай които минаваха.

— Как се казва конят ти? — обърна се по едно време Миранда към Блайт.

— Ахил.

— Прилича ми на мъжко име.

— Вярно, но конят ми е кобила — Блайт погледна Роджър и попита. — А как се казва вашият кон, милорд?

— Хектор.

Блайт се закиска.

— Какво толкова смешно има? — попита Миранда.

— Според легендата Ахил и Хектор били най-страховитите воини на света и непримирими врагове — обясни Блайт. — Троянската война ги изправила един срещу друг и накрая двамата се срещнали в битка на живот и смърт.

— Кой победил?

— Ахил убил Хектор — отвърна Блайт и лъчезарно се усмихна на мъжа си.

Роджър не изглеждаше особено щастлив.

— Как да нарека моето пони? — попита момичето.

— О, това ще узнаеш едва когато го видиш — рече Блайт. — Когато сърцето ти подскаже, че някое пони е предназначено единствено за теб и за никой друг, няма да е никак трудно да му дадеш име.

Не след дълго брегът се превърна във Флийт Стрийт. Те свиха по Бейли Стрийт, която щеше да ги отведе право до Смитфийлд.

— Скоро ли ще стигнем? — попита Миранда, чието вълнение растеше толкова повече, колкото по-оживено ставаше наоколо.

— Престани да се въртиш — скара й се Роджър. — Изнервяш Хектор.

— Колкото и да го дразнят, Ахил винаги остава спокоен — докачи го Блайт.

— Женските същества по природа са по-кротки — отвърна Роджър.

— Освен ако не бъдат провокирани да проявят своята непредвидимост — поправи го Блайт.

— Какво искаш да кажеш?

— Много е просто. Една жена може доста точно да предскаже как ще реагира един мъж в определена ситуация — отвърна тя. — За нещастие един мъж никога не може да бъде сигурен как ще постъпи една жена.

— Много умно — рече Роджър. — Наследила си острия ум на баща си.

— Възхищаваш ли ми се?

— Не, това е доста досадна черта за една жена.

— Какъв би искал да е женският ум? — объркана попита Блайт. — Разстроен?

— По-добре разстроен, отколкото остър — иронично отвърна Роджър.

— Мамо Блайт, коя приказка ще ми разкажеш довечера? — прекъсна словесния им двубой Миранда.

— Довечера ще те приспива баща ти — рече Блайт, — а утре сутринта ще ти разкажа как някои цветя са получили имената си.

— Нямам търпение да науча — извика Миранда. След кратко мълчание попита: — Тате, коя приказка ще ми разкажеш тази вечер?

— Ако ти кажа още сега — каза Роджър и се усмихна на дъщеря си, — после няма да има нищо за разказване.

Пазарът Смитфийлд бе огромна поляна, която се намираше извън градските стени и на запад и север граничеше с гора. Когато се приближиха, Блайт заоглежда дърветата и откри първите признаци на настъпващата есен. Макар повечето от листата все още да бяха зелени, те отстъпваха място на златни, кафяви и червени, а въздухът бе изпълнен със сладкия мирис на опадали листа.

Пазарът Смитфийлд бе оживен и шумен. Пълно бе с хора от всички съсловия. Импровизирани обори образуваха кръг около вътрешната му част, където се продаваше стратфордски хляб, рапица, сирена, сладкиши и пастети. Продавачите на портокали, стриди и билки се смесваха с шарлатани, които на висок глас хвалеха церове за всевъзможни болести. Повечето от конете за продан пасяха в импровизирани кошари, но най-скъпите расови коне се намираха в обори в западната част на поляната, най-близо до градските стени.

— Един обикновен ден в Девълс Шоп — рече Роджър и скочи от коня. Той свали дъщеря си от седлото, а след това помогна на Блайт да слезе. След като бе подал поводите на единия от конярите, той предупреди дъщеря си: — Както виждаш, съкровище, тук има стотици хора. Трябва да обещаеш, че през цялото време ще държиш за ръка лейди Блайт. Ще направиш ли това за татко?

Миранда кимна и попита:

— Къде са понитата?

— Не би ли искала най-напред да хапнеш нещо? — попита Роджър. — Може би един портокал или пастет?

— Не, искам да открия своето пони — отвърна момичето.

— Може би лейди Блайт е гладна — каза той.

— Няма да мога да сложа залък в устата си, преди Миранда да е открила своето пони — каза Блайт в отговор на умоляващия поглед на момичето. Тя се усмихна при вида на облекчението, изписало се на личицето му.

Тримата се смесиха с множеството, следвани от единия от конярите, който трябваше да пази покупките им. Имаше всевъзможни коне: млечнобели, бели със сиви петна, врани и кафяви.

Докато приближаваха търговците на понита, Блайт вдигна поглед към небето, което приличаше на спокойно, синьо море. Нито едно облаче не закриваше почти лятното слънце. И все пак…

Блайт потръпна от полъх на смътен страх. Чувстваше се необяснимо неспокойна, сякаш над земята бе легнала някаква сянка. Тя се огледа наоколо, но не откри нищо тревожно. Въпреки това нервите й останаха изопнати до скъсване, тъй като инстинктивно усещаше дебнеща опасност.

— Нещо не е наред ли?

— Не, просто не съм свикнала с подобна навалица — отвърна Блайт и успя да се усмихне на мъжа си. Когато достигнаха мястото с понитата, тя нежно стисна дланта на Миранда и рече: — Ще ги обиколим най-напред от едната страна, а след това и от другата, така че да можеш да разгледаш всичките. Спри, когато сърцето ти подскаже, че някое пони е предназначено само за теб и за никой друг. Разбрано?

Миранда кимна.

Роджър и конярят му ги следваха, докато двете е Миранда бавно оглеждаха животните. Блайт чуваше хората да поздравяват мъжа й и се радваше, че Роджър е така ценен от гражданите на Лондон. Слава Богу, никой не ги забелязваше с Миранда.

Момичето често спираше, за да огледа някое пони, но след това поклащаше глава. Накрая спря пред малка кошарка с две понита, а на лицето й изгря усмивка.

— Тук, мамо Блайт — каза Миранда и посочи понитата. — Сърцето ми каза да спра тук.

— Сигурна ли си?

Момичето кимна.

— Господине, бихме искали да разгледаме понитата ви — обърна се към продавача Блайт. — Може ли да влезем в кошарата.

— Крайно време бе някой да оцени по достойнство понитата ми — каза мъжът и ги пусна да влязат.

— Чувам, че говорите със северен акцент — рече Блайт и влезе. — Чичо ми е шотландец.

— Откъде е той, милейди? — любезно попита мъжът.

— Арджил — отвърна Блайт. — Чичо ми е графът на Дънридж. Познавате ли го?

— Чувал съм за него, но един граф е прекалено знатна личност, за да може човек като мен да го познава — каза мъжът. — Тогава трябва да сте роднина на Мидас, любимеца на кралицата?

— Аз съм дъщеря на граф Базилдън — рече Блайт. Тя посочи зад себе си и добави: — Това е съпругът ми, граф Идън.

— Радвам се, да се запозная с вас, милорд — каза шотландецът. — Надявам се понитата ми да ви харесат.

Сред множеството се разнесе възбуден шепот. Граф Идън бе довел младата си съпруга. За секунди пред кошарката с двете понита се образува тълпа от любопитни, желаещи да зърнат младата брачна двойка.

Блайт, която не бе свикнала да вижда събрани на едно място толкова много хора, съжали, че не бяха взели със себе си повече прислужници. Не искаше някое произшествие да провали излета на Миранда.

Шотландецът имаше само две понита. Едното бе бяло с кестеновокафяви уши и сини очи, а другото — гарвановочерно с бяла звезда на челото и черни очи.

— Кое от двете? — попита Блайт.

— Не зная — прошепна Миранда и протегна ръка към черното пони. Животното изпръхтя и навлажни дланта й.

Миранда се засмя.

Блайт тъкмо бе отворила уста, за да помоли Роджър да огледа животното, когато се случи нещо необикновено. Черното пони побутна бялото, което наведе глава, изпръхтя в дланта на момичето, а след това близна личицето му.

Миранда извика от радост. Понито вдигна глава и изцвили. Зрителите се засмяха.

Роджър се приближи усмихнат, за да огледа черното пони.

— Изглежда здраво — каза след малко той. — Колко искате?

— Всяко от понитата струва двадесет и пет гвинеи — отвърна шотландецът.

— Цената е прекалено висока — рече Роджър. — Освен това имам нужда само от едно пони.

— Съжалявам, милорд — каза мъжът и погледна Миранда. — Тези понита трябва да останат заедно. Ако бъдат разделени, самотата ще ги убие. Това са вълшебни понита.

— Хубаво вълшебство, няма що — отвърна Роджър. — Давам ви петнадесет гвинеи за черното.

Шотландецът поклати глава с пресилено съжаление.

— Не мога да ви го продам, милорд.

Блайт забеляза разочарованието на Миранда.

— Господине, погледнете, моля ви, и другото пони — каза тя.

Роджър я погледна.

— Не можеш да ме придумаш да купя и двете.

— Не съм те молила да купуваш две — отвърна Блайт и посрещна въпросителния му поглед с лъчезарна усмивка. — Възнамерявам аз да купя второто пони, така че когато сестрите ми или братчето ми идват на гости в Дебре Хаус, да могат да го яздят. Само едно пони би било източник на безчислени спорове.

Роджър с нежелание обиколи второто пони. Накрая прегледа зъбите, а след това и очите му.

— Мили Боже — извика той и се обърна към търговеца. — Кобилата е сляпа и не струва нито пени, камо ли двадесет и пет гвинеи.

— Тя вижда със сърцето си — отвърна шотландецът. — А черното пони й помага да заобикаля опасни предмети. Едно без друго биха били изгубени.

— Наистина ли е сляпа? — попита Блайт и се приближи. Тя надникна в невиждащите сини очи на животното. Неочаквано черното пони побутна другарчето си по гърба и то вдигна глава и изцвили.

Блайт се засмя.

— Шотландецът казва истината — каза тя на мъжа си.

— Истината? — Роджър се обърна към нея, а някои от зрителите се засмяха. — Шотландецът е мошеник, който се опитва да ти продаде за двадесет и пет гвинеи едно напълно непотребно сляпо пони.

— Никое създание не е непотребно, сър — отвърна Блайт, която ни най-малко не се бе трогнала от избухването му. — Мъжът беше искрен, когато каза, че понитата не трябва да бъдат разделяни.

— И защо не?

— Би било излишна жестокост да се разделят две създания, които се обичат — отвърна Блайт.

— Животните не могат да обичат или да изпитват някакви други чувства — отвърна Роджър. — Отказвам да купя дефектна стока. Тук има стотици понита. Миранда ще си избере друго.

— Само така, ваше благородие — извика един мъж от насъбралата се пред кошарката тълпа. — Кажете тежката си дума.

— Да, дайте да се разбере, кой е господарят — обади се друг.

Блайт огледа съставеното предимно от мъже множество. Не намираше ситуацията никак комична. Без да продума, тя им покажа с жест неодобрението си.

— Някога Хектор изпитвал ли е страх? — попита тя Роджър.

— Да, разбира се.

— Страхът е чувство.

Роджър я погледна студено.

— А бил ли е ядосван от някой коняр?

— Да.

— Това също е чувство.

Роджър я гледаше гневно, а дясната му буза неочаквано заигра.

— Докато идвахме насам, ти нареди на Миранда да стои мирно, защото изнервяла Хектор, така ли беше?

Никакъв отговор.

Блайт вирна брадичка и рече:

— Това също е чувство.

Сега заигра и лявата му буза.

— Щом едно животно може да бъде уплашено, сърдито или нервно — каза Блайт, — защо да не може да обича… Тъй като Миранда харесва тези понита, ще купя кобилата — тя се усмихна в отговор на изненаданото изражение на мъжа си и се обърна към търговеца: — Ще приемете ли цена от четиридесет и пет гвинеи за двете понита?

— Решено — съгласи се мъжът. — Не ви излъгах, милейди. Това наистина са вълшебни понита.

— Вярвам ви, господине.

— Ти си се побъркала — рече Роджър.

— Но лудостта ми си има метод — отвърна Блайт и даде знак на коняря да поеме юздите на понитата, преди търговецът да бе размислил. — Слепотата не се отразява на плодовитостта, а аз възнамерявам да развъждам понита и да изтикам шотландците от пазара.

— Тя наистина е дъщеря на Мидас — извика някой от зрителите.

Блайт игнорира публиката и неодобрителното мръщене на мъжа си и се обърна към Миранда:

— Сега трябва да кръстим понитата, защото ако вкараш в къщата си някое същество без име, може да те сполети нещастие.

— Наслушах се на глупости — промърмори Роджър.

— Не слушай баща си — прошепна Блайт. — Какви имена да им дадем?

Миранда дълго гледа всяко от животните. Накрай попита:

— Мамо Блайт, ще ми помогнеш ли?

Поласкана от тази молба, Блайт кимна. Поне един Дебре ценеше интелигентността и мнението й. Тя постави показалец на устните си и се замисли.

— Черното е Перикъл — обяви накрая, — а другото — Аспазия.

— Пери и Аспа? — видимо объркана рече Миранда.

— Перикъл и Аспазия — повтори Блайт и се усмихна на момичето. — В древна Гърция Перикъл управлявал огромна държава, наречена Атина. Съпругата му Аспазия управлявала Атина и самия Перикъл — тя погледна мъжа си и добави: — Аспазия била изключително красива и интелигентна, а Перикъл — достатъчно мъдър, за да се вслушва в съветите й.

Човек трябваше да е глух, за да не долови намека. Роджър направи отчаяна гримаса.

— Отведи Перикъл и Аспазия при конете ни — нареди Блайт на коняря. Тя проследи прислужника с поглед, след което отново се обърна към мъжа си: — Забравила съм да взема със себе си пари. Ще ми заемеш ли сумата за Аспазия.

При вида на гневната изненада, изписала се на лицето на графа, множеството избухна в смях. Дори шотландецът не можа да се сдържи и прихна неуважително.

— Двадесет и пет гвинеи, така ли? — каза Роджър и й се усмихна изпепеляващо. — Плюс пет гвинеи, защото никога не бих платил за черното повече от петнадесет.

Блайт кимна в знак на съгласие. Нямаше нищо против съпругът й да се наслади за момент на аплодисментите на публиката. През този ден тя щеше да спечели повече от тридесет гвинеи от това, че бе свалила цените на зърното и вълната си под неговите. Освен това тридесет гвинеи бяха нищожна цена за щастието на Миранда.

— Значи желаеш заем от тридесет гвинеи за четири часа? — попита Роджър.

— Да, сър — Блайт кимна, озадачена накъде ли биеше мъжът й.

— Готова ли си да ми платиш лихва от пет гвинеи на час? — попита той.

Публиката избухна в смях.

— Свети Суидин, никой не взема лихва от пет гвинеи на час — извика тя.

— Но аз вземам — широко се ухили Роджър.

Блайт му хвърли смразяващ поглед.

— Съгласна съм с условията ви — каза тя, тъй като знаеше, че няма друг избор. — Платете понитата, по-късно ще ви върна парите.

Множеството избухна в одобрителни аплодисменти, след това бавно се разотиде.

— Бих искал да разгледам още няколко коня от другата страна на поляната — каза Роджър, след като бе платил на шотландеца. — После ще хапнем нещо.

— Мамо Блайт? — Миранда я повика с показалец.

Блайт се наведе, за да може Миранда да прошепне нещо на ухото й.

— Сър, на Миранда й се ходи по нужда — обърна се към мъжа си Блайт с едва доловима усмивка на устните.

Роджър попита дъщеря си:

— Не ти ли казах да отидеш, преди да излезем?

Миранда сви рамене.

— Тате, трябва да отида сега.

Роджър въздъхна звучно. По изражението му Блайт отгатна, че общуването с жени и деца му действаше малко изнервящо.

— Няма да се бавим — успокои го тя.

— Заведи я в гората от другата страна на пазара — каза Роджър. — Ще бъда достатъчно близо, за да ви чуя, ако имате нужда от мен.

Блайт и Миранда се отправиха към източната част на поляната, където зад последната кошара започваше гората. Кленът бе облякъл жълта премяна, която скоро щеше да смени с оранжева и жълта. Оскрушата избледняваше към бледожълто, подобно на брезите и дъбовете. А между тях тук-там се открояваха вечнозелените дървета — пиния, тиса, ела.

— Ще бъда тук — каза Роджър, когато стигнаха последния търговец на коне. — Извикай, ако имаш нужда от нещо.

Блайт се усмихна.

— Няма да се наложи.

След оглушителната глъчка на пазара гората изглеждаше необикновено, почти обезпокояващо, тиха. Още щом навлязоха сред дърветата, Блайт усети да я обзема смътно предчувствие. Тя се огледа, но не видя никого.

За щастие на Миранда не й трябваше много време. Блайт нямаше търпение да се върне на поляната и да усети по раменете си успокояващите слънчеви лъчи.

— Виж — извика Миранда, когато излязоха от сянката на гората, Блайт вдигна поглед към небето, накъдето сочеше момичето. Един изникнал изневиделица облак закриваше слънцето.

Приличащата на наковалня горна част на облака пропускаше слънчевата светлина така, че се образуваше нещо като ореол на светец. Най-удивителното бе, че небето си оставаше все така синьо и по него не се мяркаше никакъв друг облак.

— Никога не съм виждала толкова черно слънце — извика Миранда.

Пази се от черното слънце.

Блайт замръзна ужасена, поразена от мисълта за пророчеството на майка й. Трепереща от страх, тя видя мъжа си да стои там, където го бяха оставили.

— Роджър, черното слънце! — изкрещя Блайт, улови момичето за ръка и се втурна към него.

Викът й накара Роджър да се извърне и да хукне към тях. В този момент стрела изсвистя покрай мястото, където бе стоял допреди миг, и се заби в едно дърво.

— Какво, по дяволите, беше това? — изруга Роджър. След като се увери, че Миранда и Блайт са невредими, той се върна при търговеца на коне и попита: — Ранен ли сте?

— Не, милорд, само уплашен — отвърна мъжът. — Слава Богу, че конете са невредими.

— Кой може да желае смъртта ви? — попита Роджър.

— Не зная, милорд, аз нямам врагове — отвърна търговецът. — Мисля, че стрелата бе предназначена за вас.

Роджър не каза нищо. Той стисна устни и премести поглед от мъжа към Блайт.

Младата жена видя на лицето му да се борят гняв и страх. Почти можеше да го види как мисли, докато се взира в нея. Мъжът й не се безпокоеше за собствената си сигурност, просто току-що с болезнена яснота бе осъзнал, че е можело да пострадат Миранда и Блайт.

— Няма ли да огледате стрелата? — попита търговецът.

— Едва ли убиецът е поставил на нея инициалите си — отвърна Роджър.

— Бих желала да се приберем — с треперещ глас рече Блайт. Тя придърпа Миранда пред себе си, за да я закрива с тяло, в случай че убиецът все още бе наблизо.

Роджър кимна и се обърна към търговеца на коне.

— Съжалявам за причиненото безпокойство — каза той. — Ще купя всичките ви коне.

— Всичките петнадесет?

— Докарайте ги днес следобед в Дебре Хаус — Роджър улови дъщеря си за ръка и рече: — Да вървим.

Скоро те рече бяха на конете си и яздеха по Бейли Стрийт към Флийт Стрийт. Единият от прислужниците яздеше пред тях, а другият ги следваше с двете понита. При Чаринг Крос свиха наляво и тръгнаха по брега.

— Вече сме в безопасност — наруши мълчанието Блайт.

Роджър повдигна въпросително вежди.

Блайт посочи небето. Застрашителният облак бе изчезнал и слънцето грееше както преди.

— Кой може да желае смъртта ти? — попита тя.

Роджър се усмихна иронично.

— Ако разполагаш с няколко свободни часа, бих могъл да ти изброя враговете си.

— В случая няма място за шеги, сър. Цяло чудо е, че сте невредим.

— Мислиш ли, че е възможно някой сърдит търговец на зърно или вълна да е решил да сложи край на войната помежду ни? — подразни я той.

Блайт се усмихна, защото разбра, че той се опитваше да разпръсне страховете й.

— Моите партньори не търпят загуби — каза тя.

— Моите също.

— Искам да яздя понитата си — обяви Миранда, когато слязоха от конете в двора на Дебре Хаус.

— Перикъл и Аспазия имаха дълъг и уморителен ден и трябва да свикнат с новия си дом — рече Блайт. — Най-напред ще ги нахраним и оставим да си починат, а по-късно ще им донесем моркови.

Миранда кимна в знак на съгласие, докато конярите отвеждаха конете.

С детето помежду си, Роджър и Блайт се насочиха към къщата. Във вестибюла чуха гневни гласове, идващи от голямата зала.

— Какво означава това? — питаше някакъв мъж.

— Означава това, което ви казвам — отвърна женски глас. — Не зная кога ще се върнат.

Блайт разпозна гласа на Дейзи Лойд и хвърли угрижен поглед към мъжа си.

— Лъжеш — обвинително рече друг мъжки глас. — Кажи ни къде можем да открием графа.

— Ботъмс, слава Богу, че сте тук — извика първият мъж.

— Спешно трябва да говорим с негова светлост — обади се вторият. — Всяка минута колебание ни коства пари.

Посредниците на мъжа й. Блайт забави крачка. Тя пропусна мъжа си да влезе в залата и остана във вестибюла, за да помогне на Миранда да съблече палтото си.

— Върви в залата. Ще пийнем ябълково вино — рече Блайт. Тя свали палтото си и последва момичето така, сякаш отиваше на бесилото. Вече знаеше защо бяха тук посредниците на мъжа й.

— Какво се е случило? — чу тя Роджър.

Когато влезе в залата, господата Нюуел и Ендрюс обърнаха погледи към нея.

— За всичко е виновна вашата съпруга — отсече Нюуел, сочейки я с пръст.

— Моите уважения, милорд, но сте се оженили за една коварна змия — извика Ендрюс.

— Трябва да е подслушала вчерашния ни разговор, защо едва бяхме понижили цените си, когато Родейл и Хърбърт сториха същото — добави Нюуел.

Блайт погледна Роджър и преглътна нервно. Той невярващ се взираше в търговските си посредници, а по лицето му бяха избили червени петна. Блайт се надяваше съпругът й да не избухне в тяхно присъствие. Думите му я изненадаха.

— Конкурент или не, лейди Блайт е графиня Идън — кратко рече Роджър. — Ако още веднъж се изкажете непочтително за съпругата ми, си търсете друга работа. Разбрано?

— Простете, милорд — побърза да отвърне Нюуел.

— Не искахме да бъдем непочтителни — добави Ендрюс.

Блайт почувства облекчение. Въпреки различията помежду им, мъжът й я бе защитил. Това беше добър знак.

— Елате отново утре сутринта — каза Роджър на мъжете. — Дотогава ще съм взел решение.

Двамата търговци кимнаха почтително и напуснаха залата. Докато минаваха покрай Блайт, те й отправиха гневни погледи. Блайт се приближи към Роджър с лъчезарна усмивка. Знаеше, че е редно да му се извини, задето бе използвала получената от него информация. Студеният му поглед обаче я накара да спре. Съпругът й изглеждаше така, сякаш изпитваше желание да я удуши.

— Ти, проклета предателко — гневно избухна Роджър.

— Моля те, по-тихо. Виковете ти ще изплашат Миранда — гласът й бе прозвучал измамно спокойно.

— Миранда е моя дъщеря, не твоя — отвърна Роджър.

Изписаното на лицето му презрение накара Блайт да се защити.

— Ти ми съобщи тази информация доброволно — напомни му тя. — Трябваше ли да пропусна тази възможност.

— Ти ли изпрати наемния убиец? — процеди през зъби Роджър.

Блайт не повярва на ушите си. Въпреки доброто си възпитание и примера на благата си майка, тя кипеше от гняв.

— Що за глупаво обвинение? — извика Блайт. — Без мен щеше да изгниеш в Тауър. Направих ти услуга, като се омъжих за теб. Може би си спомняш?

Роджър я погледна унищожително и й обърна гръб.

Блайт го последва през вестибюла към входната врата.

— Къде отиваш?

— Да мириша гардении — извика през рамо Роджър и изчезна през входната врата.

— Кучи син — изруга Блайт и се подпря на стената. Гневът й постепенно премина. Никога не се бе поддавала на толкова негативни емоции. Напълно изчерпана, тя затвори очи и се опита да си възвърне самообладанието. Чак сега й направи впечатление необикновената тишина, която се бе възцарила. Сякаш всички обитатели на къщата се бяха смълчали и бяха подслушвали разпрата им.

Беше неморално да използва получената от Роджър информация. Сега Блайт си даде сметка за това. Ако не бе негова съпруга, Роджър никога не би споделил с нея намеренията си да понижи цените на зърното и вълната си.

Сега той й вярваше по-малко, отколкото преди да се оженят. Но защо бе споделил с нея плановете си? Дали за да се изфука? Или бе започнал да й вярва? Дали не гледаше на търговската работа помежду им като на игра на шах между двама равностойни противници?

Все едно. Не биваше да използва получената от мъжа си информация. Един ден загуби нямаше да я разори. Ставаше все по-трудно да съчетава личния и деловия си живот.

Тогава внезапно й хрумна една ужасяваща възможност. Някъде там, навън, един убиец дебнеше мъжа й. Къде бе отишъл Роджър? Как можеше да продължи да живее, ако се случеше най-лошото?

Блайт се отдели от стената и бавно се запъти към голямата зала. Тогава дочу сърцераздирателен детски плач. Миранда!

Момичето седеше в едно от креслата пред камината и плачеше толкова горчиво, сякаш току-що бе изгубило най-добрата си приятелка. Ботъмс и Дейзи стояха като вкаменени до нея и не знаеха как да го утешат.

— Какво се е случило, съкровище? — попита Блайт и клекна, за да погледне момичето в очите.

— Р-разпри и к-караници — изхлипа Миранда и я погледна със замъглените си от сълзи сини очи. — С-също както с лейди Дарнел.

— Това е съвсем различно — увери я Блайт с успокоителен глас. — Двамата с баща ти не сме се карали.

— Какво тогава бе това? — попита тя. В очите й се четеше съмнение.

Блайт се усмихна.

— Седни в скута ми и ще ти обясня.

Миранда стана от креслото, за да направи място на Блайт, а след това се покатери в скута й.

Блайт изтри сълзите от бузите й и я притисна към себе си.

— Та значи, двамата с татко ти не се карахме, а констатирахме различие в мненията си.

— Това не е ли същото?

— Ни най-малко — отвърна Блайт и поклати глава. — Хората, които не се харесват, спорят, а онези, които се обичат, понякога се разминават в мненията си.

— Обичаш ли татко? — попита Миранда.

— Винаги съм го обичала — отвърна Блайт.

— А той обича ли те?

— Да, но още не знае — Блайт се усмихна. — Но не забравяй, че колкото и да ме обича, теб обича още повече.

— Ами виковете?

— Ах, това ли? — Блайт направи небрежен жест с ръка, опитвайки се да измисли правдоподобен отговор. — Двамата с баща ти не викахме. Бяхме толкова увлечени от разговора, че повишихме глас. Грешката беше изцяло моя. Когато баща ти е изненадан, той повишава глас, а аз реших, че той няма да разбере думите ми, ако не говоря по-високо и от него.

— Мисля, че ми е ясно — каза Миранда.

— Когато баща ти се върне, той все още ще ми бъде сърдит — добави Блайт. — Допуснах грешката да слушам ума си, кога трябваше да следвам гласа на сърцето си. Искаш ли да посетим Перикъл и Аспазия?

— Ще им занесем ли нещо?

Блайт погледна Дейзи и иконома на мъжа си. По някаква необяснима причина и двамата се хилеха насреща й като идиоти.

— Ботъмс, донесете ни малко моркови — нареди тя на мъжа.

— С удоволствие, милейди.

— А няколко вкусни ябълки? — попита Дейзи.

— Би било чудесно — отвърна Блайт. — Ботъмс, донесете и няколко ябълки. Дейзи, донеси ми пергамент, мастило и перо. Трябва да дам нареждания на посредниците си.

Дейзи повдигна вежди, сякаш искаше да я предпази от нови прибързани постъпки.

Блайт кимна в отговор на мълчаливото предупреждение и рече:

— Трябва да поправя една грешка.

Дейзи кимна и последва иконома.

Миранда обви ръце около врата на Блайт и я целуна по бузата.

— Обичам те, мамо Блайт — каза момичето.

Блайт я прегърна силно и рече:

— И аз те обичам, съкровище, и обещавам никога повече да не повишавам глас пред татко ти.