Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (20)

19

„Чиста сряда след заговезни, първият ден от Великите пости“ — помисли си Блайт и направи гримаса. Времето за ядене на риба, риба, и пак риба. О, богиньо, тези християни обичаха наказанията.

Блайт стоеше до прозореца на спалнята си и наблюдаваше първите признаци на възраждането на природата. Великите пости бележеха началото на пролетта. Нова надежда изпълваше пробуждащия се от дългия зимен сън свят.

Меланхоличните януарски дни бяха отминали. Сиво небе, от което на парцали падаше сняг, лапавица и накрая дъжд. Растящите пъпки на брезите и кленовете изглеждаха готови да се разтворят всеки момент.

Този ден в края на февруари започна ясен и топъл. Градината на мъжа й изглеждаше спокойна като рая преди грехопадението. Но както змията се бе промъкнала в райската градина, преди няколко дена в Дебре Хаус бе пристигнало семейството на мъжа й.

Блайт нямаше нищо против Джефри, но — да й прости богинята — не можеше да понася Седрик и Сибила. Бе наредила на Дейзи да охранява стаята й в нейно отсъствие, а Ботъмс имаше поръчението да наглежда кабинета на съпруга й, в случай че Сибила реши отново да тършува из къщата.

Блайт въздъхна при мисълта за загадъчния си съпруг. Двамата с Роджър бяха прекарали пет седмици на почти безметежно щастие. Всяка нощ бяха спали заедно и все пак той се оказа неспособен да изрече онези две думички, които се криеха зад устните му.

Обичам те… Блайт не се съмняваше, че Роджър я обичаше. И все пак копнееше да го чуе от собствените му уста.

Писукането на птиците в клоните на върбата привлече вниманието й. Блайт забеляза по-младият й девер да седи на пейката под клоните на нейния стар приятел.

Джефри изглеждаше меланхолично настроен и Блайт се запита какво ли се бе случило. Приближаването на пролетта бе щастливо време и въпреки това деверът й изглеждаше така, сякаш бе изгубил най-добрия си приятел. От самото си пристигане в Дебре Хаус Джефри й се бе сторил необичайно мълчалив.

Блайт обърна гръб на прозореца, взе наметката си и се запъти към вратата. Навярно щеше да успее да поразведри Джефри, а тъй като Брандън и Миранда имаха занятия, тя беше свободна и никой нямаше да ги смущава.

Блайт изтича надолу по стълбите. Докато минаваше покрай голямата зала, видя Седрик да се упражнява с шпагата си. Сибила седеше пред камината. Блайт хвърли поглед към кабинета и при вида на затворената врата разбра, че мъжът й бе вътре и работеше.

Младата жена излезе в градината, запъти се към върбата и още отдалече извика:

— Защо сте толкова умислен?

Джефри вдигна глава, погледна към нея и й направи знак да спре.

— Не се приближавайте — предупреди я той. — Ако Роджър ни види заедно, ще си помисли, че му слагаме рога.

Изненадана от думите му, Блайт спря за миг. След това се приближи и седна на пейката до него.

— Моля ви, вървете си — каза Джефри. — Не искам брат ми да ме извика на дуел.

— Да не сте пили? — попита Блайт.

— Роджър не ми вярва — каза Джефри.

— Но това е смешно — възкликна тя. — Защо собственият ви брат ще храни недоверие към вас?

— Да го бяхте видели в Хемптън Корт — със сериозно изражение каза Джефри. — Обвини ме, че съм спал с Дарнел.

Думите му я шокираха.

— Защо ще си мисли за вас нещо толкова ужасно? — попита тя, след като се бе съвзела от изненадата.

Джефри сви рамене.

— Никога не съм му давал повод да се съмнява в лоялността ми.

Известно време никой не продума. За пръв път в живота си Блайт не намираше утешителни думи.

— Като деца двамата с Роджър бяхме по-близки от повечето братя — каза Джефри накрая. — Презрението на баща ни ни сближаваше.

— Сигурна съм, че баща ви е обичал всичките си синове — възрази Блайт.

Джефри се усмихна горчиво и поклати глава.

— Не сте имали възможността да се запознаете със Саймън Дебре. Седрик бе негов любимец, но аз така и не разбрах защо.

— Естествено е да предпочита сина, който прилича на него — рече Блайт.

— Наистина ли? — отвърна Джефри. — За мен е по-естествено да предпочита първородния си син, но той налагаше с камшик бедния Роджър при всяка удала му се възможност. Аз имах късмет. Мен просто не забелязваше.

— Той е бил мъжа ми? — повтори Блайт шепнешком.

— Да, докато Роджър не стана паж в двора и баща ви не се застъпи за него — обясни Джефри. — Доколкото знам, господин графът е заплашил баща ми да го докара до просешка тояга, ако още веднъж вдигне ръка срещу Роджър.

Блайт се усмихна. Това бе съвсем в стила на баща й.

— Седрик единствен се радваше на вниманието и обичта на баща ни — продължи Джефри. — Роджър е имал мама, преди тя да почине по време на раждането ми. Но аз си нямах никого. Освен Роджър.

— Сигурна съм, че Роджър ви обича — рече Блайт и утешително докосна ръката му. — Майка ви също би ви обичала, ако не бе починала.

— Не, Роджър ме презира. След онзи ден в Хемптън Корт вече съм сигурен — отвърна Джефри. — След като ви видях с Миранда, ми се прииска да можех да узная нещичко за майка си.

— Всички семейства преживяват тежки моменти — каза Блайт. — Отношенията ви с Роджър отново ще бъдат както някога, уверявам ви. Всеки ден стават чудеса.

— Не зная.

— Повярвайте ми — рече Блайт. — Всичко ще се оправи.

— Може би сте права — отвърна Джефри. — Вие превърнахте Миранда в едно жизнерадостно дете, а и Брандън Монтгомъри сега има бъдеще. Изглежда, чудесата ви следват по петите.

Тази мисъл накара Блайт да се усмихне. В този момент чу някой да я вика.

— Милейди! — по моравата към тях се приближаваше Ботъмс. — Господин графът би желал да говори с вас.

Блайт хвърли поглед към гледащия към градината прозорец на кабинета и смътно различи тъмния силует на мъжа си.

— Доскоро — каза тя и стана от пейката.

Отправи се право към кабинета на мъжа си. Пред вратата спря, усмихна се лъчезарно и влезе, без да почука. Роджър стоеше зад писалището си.

Блайт прекоси помещението и се престори, че не забелязва гневното му изражение. Седна на стола пред писалището и попита:

— Искал си да говориш с мен?

Роджър също седна.

— Какво правеше в градината? — без предисловия попита той и посочи прозореца.

— Видях Джефри да седи сам под върбата — каза Блайт и реши да се възползва от шанса да помири двамата братя. — Стори ми се толкова тъжен, че реших да го поразведря.

— Разбирам — каза Роджър и сведе поглед към книжата върху писалището си.

— Не, не разбираш. Ти си напълно сляп — Роджър вдигна глава и я погледна. — Джефри смята, че му нямаш доверие — каза тя. — Как си могъл да си помислиш, че собственият ти брат ще те предаде?

— Каин е убил Авел.

— Джефри не е Каин — рече Блайт. — Той те обожава и не разбира защо му приписваш такова чудовищно престъпление.

— Грижи се за своите проблеми — сряза я Роджър.

— Аз съм твоя жена и проблемите ти са и мои — отвърна тя.

— Остави това, Блайт — Роджър си пое дълбоко дъх и смени темата. — Утре сутрин напускаме Дебре Хаус.

— Какво искаш да кажеш?

— Бих искал детето ни да се роди в Идън Корт.

— Детето няма да се роди по-рано от средата на юли — рече Блайт. — Защо е тази припряност? Нали не мислиш, че двамата с Джефри сме…

— Решението ми няма нищо общо с Джефри — отвърна той. — Ще ни трябват месеци, за да се подготвим за посрещането на кралицата.

— Ще кажа на Дейзи и Хартуел да приготвят багажа — рече тя и стана.

— Не съм свършил.

Блайт седна отново и го погледна смутено.

— Седрик и Сибила ще те съпроводят до Уинчестър, а аз ще се отбия в замъка Уиндзор — обясни Роджър. — Трябва да обсъдя нещо с кралицата и ще се забавя два-три дена.

— Бих предпочела за спътник дявола — каза Блайт, което го накара да се усмихне. — Но този път ще изпълня желанието ти.

Блайт се запъти право към спалнята си. Дейзи седеше пред камината и пазеше празната стая.

— От дългото седене ме заболяха задните части — оплака се Дейзи и стана.

— Кажи на Хартуел да опакова нещата на децата — нареди Блайт. — Утре сутрин заминаваме за Уинчестър.

Когато братовчедка й излезе, Блайт се приближи до прозореца. Деверът й все така седеше под върбата. Изглежда, Роджър не го бе поканил да замине с тях. Заболя я за Джефри. Тя не можеше да си представи живота си без любовта на родителите й.

Тогава й хрумна какво можеше да стори, за да облекчи мъката му. Дневникът на майка му все още бе в най-горното чекмедже на писалището й. Блайт не го бе чела, но не се съмняваше, че покойната графиня бе обичала неродения си син и бе оставила някой ред за него.

Но как да му го даде, без да засегне гордостта му? Знаеше, че съчувствието й би го засегнало, а и не искаше Роджър да узнае, че се е ровила из нещата му, дори и с невинното намерение да избере дрехи за Миранда.

След малко й хрумна една идея, която я накара да се усмихне. Когато на другата сутрин заминеха за Уинчестър, тя щеше да остави дневника върху писалището си. Но за да осъществи плана си, трябваше да напише писма на търговските си посредници.

 

 

Блайт отдалече забеляза малката групичка. Седрик, Сибила и няколко от хората на Роджър вече се бяха качили на конете си. Брандън седеше на гърба на Аякс, коня, който Блайт му бе купила преди време, и се опитваше да си придаде безразличен вид, но сините му очи блестяха от вълнение. Миранда седеше в седлото на баща си, докато Джефри държеше Хектор за юздата. Перикъл и Аспазия бяха завързани за колата, с която заедно с багажа пътуваха Хартуел и Дейзи.

— Защо се забави? — попита Роджър.

— Търсих едни писма за търговските си посредници — излъга Блайт. Тя се обърна към Джефри: — Бихте ли предали писмата, което са върху писалището ми, на господата Родейл и Хърбърт? Двамата ще дойдат в петък.

— Разбира се.

— Не бих искала прислужниците да влизат в стаята ми — добави тя, снижавайки глас. — Вземете ги лично от писалището ми.

Джефри кимна.

— Готова съм — обърна се към мъжа си Блайт. — Ще ми помогнеш ли?

Роджър я вдигна на седлото, след което седна зад Миранда. По негов знак малката групичка потегли по посока на реката.

— Чудесен ден за пътуване — отбеляза Сибила, привличайки вниманието на Блайт, която едва не падна от коня при вида на усмихнатата си етърва. Седрик също изглеждаше необичайно щастлив.

Обезпокоена от внезапната промяна, Блайт се запита какво бе в състояние дотолкова да повдигне настроението им. Тя погледна мъжа си, който, изглежда, не забелязваше нищо нередно. Внезапно предчувствие сви сърцето й, но тя успя да се съсредоточи върху пътя.

— Мамо Блайт, разкажи ми приказка — извика Миранда.

Блайт се усмихна на заварената си дъщеря.

— Разказвала ли съм ти вече за Дългите уши, краля на котките?

Миранда поклати глава.

— Имало едно време един друид на име Нюин…

 

 

— Проклятие! Джефри е спал с Дарнел, подобно на Оксфорд и много други — извика Роджър и удари с юмрук по масата. — Тя сама ми го каза — Роджър стана от стола си и закрачи насам-натам из стаята. — От два дена съм в Уиндзор, а все още нямам достатъчно доказателства, за да изоблича него или някой друг. Как е възможно никой да не е чул или видял нищо в нощта, когато бе убита Дарнел? Мисля, че трябва да арестуваме и да разпитаме всичките й любовници.

След като бе дал воля на гнева си, Роджър погледна тримата мъже, които седяха край масата, и потръпна вътрешно.

Граф Ричард поклати тъжно глава, сякаш не можеше да понесе, че годините, които Роджър бе прекарал в дома му, са били пропилени. Херцог Робърт извърна поглед, сякаш избухването на Роджър го бе засегнало лично, а престарелият лорд Бъргли повдигна вежди, за да изрази неодобрението си.

Изправен очи в очи с мълчаливия им укор, Роджър се изчерви. Той седна отново на мястото си и рече спокойно:

— Простете, господа.

— Нищо чудно онова, което казвате, да е вярно, но не можем да фалшифицираме доказателства — наруши мълчанието Бъргли.

— Съгласен съм с вас — обади се херцог Робърт. — В противен случай никога повече не бихме се помирили със съвестта си.

— Засега не предприемайте нищо — каза граф Ричард.

— Забравихте ли, че някой се опита да убие Блайт? — попита Роджър и напрегнато впери поглед в тъста си. — Убиецът заплашва жена ми и децата ми.

— Аз съм не по-малко загрижен от вас — каза Ричард. — Но защо на някой от любовниците на Дарнел му е притрябвало да я убива? Убийство без мотив е абсурд.

Роджър отвори уста, за да отговори, но в този момент някой извика името му. Четиримата мъже се обърнаха към вратата.

Раздърпан и мръсен, в стаята се втурна Джефри Дебре. Той извади стария дневник от кожената си чанта и го постави на масата пред брат си.

— Какво правиш тук? — студено попита Роджър, без дори да погледне подвързания в кожа дневник.

— Яздих цяла нощ, за да ти попреча да си счупиш главата заради непоправимия си инат — отвърна Джефри и тримата възрастни мъже се засмяха. — Веднага трябва да поговорим.

Роджър погледна брат си в очите и се запита как бе възможно двама души така да си приличат, а да носят толкова различни души. Слава Богу, че бе изпратил Блайт в Уинчестър.

— Не желая да говоря с теб — каза Роджър и впери поглед в стената.

— Моля те, Роджър — рече Джефри.

Роджър долови болката в гласа на брат си, но отказа да го погледне. Макар да се съпротивляваше, обичта към малкия му брат бавно разтапяше омразата в душата му. Щом нямаше друг начин да се отърве от Джефри, освен като разговаря с него, то най-добре бе това да стане пред свидетели.

— Каквото и да имаш да ми кажеш, ще трябва да направиш това пред Бъргли, Талбот и Деврьо — рече накрая той.

— Чел ли си това? — попита Джефри и посочи дневника.

Роджър погледна дневника. Изглеждаше му познат, но не можеше да си спомни къде го бе виждал.

— Дневникът на мама? — попита Роджър, прочитайки написаното на първата страница.

— Чел ли си го?

— Не.

— Този дневник доказва, че ти си незаконен син на граф Стратфорд — обяви Джефри, шокирайки всички в стаята.

— Ще те убия — изфуча Роджър и скочи от стола си.

Той сграбчи брат си за врата и започна да го души. Джефри бе толкова изненадан, че дори не понечи да се защити. Граф Ричард и херцог Робърт скочиха и спасиха по-младия Дебре.

След като си бе възвърнал самообладанието, Роджър хвърли на брат си един последен унищожителен поглед и се втурна към вратата, но спря, усетил на гърлото си острието на нечия шпага.

— Останете по местата си — нареди Джефри на останалите присъстващи в залата. — Обърни се бавно, братко.

Роджър направи каквото му бе казал Джефри. Той си придаде безразличен вид и се подпря на вратата, дебнейки удобен момент, за да обезоръжи брат си. Джефри бе способен на насилие, ако не дори на убийство. При това пред свидетели.

— И мен ли искаш да убиеш? — попита Роджър.

— Не, бих искал само да ме изслушаш — отвърна Джефри.

— Слушам те.

— Седрик имаше любовта на баща ни, а ти — тази на мама, преди тя да почине — поде Джефри с треперещ от вълнение глас. — Братко, твоята обич бе единственият светъл лъч в детството ми.

— Не искам да слушам повече — сухо рече Роджър.

— Ще слушаш — нареди Джефри и погали врата му с острието на шпагата си. — Не съм спал с Дарнел Хауърд, нито съм я убивал. Дневникът на мама го доказва.

— Какво искаш да кажеш? — попита Роджър. Той погледна пожълтелия дневник, а след това вдигна поглед към брат си. Как бе възможно дневникът на една отдавна мъртва жена да докаже невинността на брат му?

— Мама е обичала графа на Стратфорд — рече Джефри. — За нещастие Монтгомъри вече бил женен, което обаче не му попречило да те създаде. Роджър, ти си извънбрачен син на Стратфорд. Ако не ми вярваш, прочети дневника на мама.

— Не мога да повярвам — промърмори граф Ричард.

— Невероятно — съгласи се херцогът.

Единствено лорд Бъргли мълчеше и чакаше още подробности. Роджър се взираше в брат си. Ако онова, което казваше той, бе вярно, то баща му бе имал логична причина да го мрази.

— Стратфорд е и мой баща — добави Джефри. — Пише го в дневника на мама.

Роджър се намръщи. Потресен от думите на брат си, той попита:

— Признаваш, че си копеле?

Джефри кимна.

— Бедният Седрик — рече Роджър, допускайки, че и тримата имат един и същ баща. След това се облегна на вратата и добави: — Това откритие ще го съсипе. Дано това откритие да не шокира прекалено Сибила. Знаеш каква е — той погледна тъста си и рече: — Сър, надявам се, не съжалявате, че сте ми дали дъщеря си за жена.

— Някои от най-достойните мъже на Англия са извънбрачни деца — отвърна Ричард. — Не мислете лошо за себе си.

— Седрик не е копеле — спокойно рече Джефри и свали шпагата си. — Той е единственият законен син на Саймън Дебре.

— Тогава той е трябвало да наследи титлата му — рече Роджър.

— Не прибързвайте със заключенията, Идън — намеси се най-сетне лорд Бъргли — Саймън Дебре не се е отказал от вас, което означава, че е признал бащинството.

— Саймън Дебре бе жесток и надут, никога не би признал, че жена му е обичала друг — каза Роджър. — С такъв мъж, какъвто го познавам аз, не мога да упрекна майка си, че е потърсила утеха в обятията на друг. Ще обясня положението на Седрик. Ако желае, той може да стане граф Идън.

— Мисля, че Седрик и Сибила знаят за съдържанието на дневника — каза Джефри. — Мама пише колко огорчена била, когато Седрик я нарекъл курва. Навярно го е направил под натиска на баща си… Братко, не забравяй, че богатството ти е спечелено, а не наследено.

Роджър го погледна недоумяващо.

— Мисля, че разбирам — неочаквано рече граф Ричард. Изправи се и взе шпагата си от масата.

Херцог Робърт стори същото.

— Аз ще се погрижа за това — рече лорд Бъргли и взе дневника от масата. — Ще издействам заповед за арест. Един кралски отряд ще ви съпроводи до Уинчестър.

Роджър погледна брат си, а след това и приятелите си с все същото недоумяващо изражение.

— Искате да арестувате Седрик, защото е законен наследник на баща си? — попита той.

— Мили Боже, мислиш ли, че съм яздил цяла нощ само за да разглася пред света, че сме копелета? — попита Джефри. — Седрик иска титлата и състоянието ти. Затова е убил Дарнел.

Роджър поклати глава и рече:

— Невъзможно, той ми е брат. Не е способен…

— Мен мислеше за способен да го сторя.

— Но Седрик…

— Седрик има мотив — настоя Джефри. След това добави: — Ти му повери Блайт и Миранда.

— По дяволите — изруга Роджър, осъзнал истината в думите на брат си. С три големи крачки той се добра до масата, грабна шпагата си и се втурна към вратата.

Всички, с изключение на лорд Бъргли, го последваха.

— Братко, прощавай, че се усъмних в лоялността ти — каза Роджър вече в конюшните. — Как мога да поправя грешката си?

— Какво ще кажеш да платиш дълговете ми на комар? — попита Джефри и се ухили.

— Имам по-добра идея — отвърна Роджър. — Ще ти намеря богата жена.

 

 

„Никога няма да разбера мъжката логика“ — мислеше си Блайт, изправена до прозореца. В двора Брандън демонстрираше уменията си да борави с оръжие пред публика, която се състоеше от един-единствен човек: Миранда. Даденият му от Роджър нож, изглежда, неимоверно го въодушевяваше, съдейки по времето, което момчето отделяше на това, да боде непредпазливите обитатели на Идън Корт.

Блайт вдигна поглед към небето. През този прекрасен слънчев ден не се мяркаше нито едно облаче и Блайт имаше чувството, че би могла да надникне зад хоризонта.

Уинчестър и родното място на мъжа й бяха такива, каквито си ги бе представяла. Щастието й се помрачаваше единствено от отсъствието на Роджър, но той щеше да пристигне скоро.

Блайт погали с длани леко заобления си корем. Вече четири месеца носеше детето на Роджър в утробата си и трябваше да минат още пет, преди да се роди Аристотел, но тя вече изгаряше от нетърпение. Идън Корт щеше да бъде чудесен дом за децата им.

Чула заварената си дъщеря да пляска с ръце, Блайт отново отправи поглед към градината. Тогава й хрумна една идея. Реши да запознае децата с вярата си още повече, че отсъствието на Роджър й предлагаше чудесна възможност да го стори.

Блайт обърна гръб на прозореца и взе плетения си златен колан. На него бяха закачени черната кожена кания с малкия кинжал, а също торбичката с магическите камъни. Младата жена се загърна в една лека вълнена наметка и напусна стаята.

Радваше се, че бе дала свободен ден на Хардуик, Дейзи и Хартуел, защото така нямаше да бъдат обезпокоявани от никого. Минавайки покрай кабинета на мъжа си, тя дочу гневния глас на етърва си и спря за момент.

— Страхливец — просъска Сибила по адрес на някого зад затворената врата.

— Говори по-тихо, иначе ще те чуе още някой — предупреди я Седрик.

Блайт долепи ухо до вратата. Знаеше, че не биваше да подслушва чужди разговори, но не можеше да устои на изкушението.

— Досега не си се оплаквал от това, че Дарнел е мъртва — рече Сибила.

Говореха за убийство. Блайт не смееше да помръдне, макар през тялото й да премина тръпка на ужас. С всеки изминал миг я обземаше все по-смразяваща паника.

— Не си ме питала за съвет — рече Седрик. — Иначе бих ти попречил да го сториш.

— Смъртта на Дарнел едва не ти донесе титлата, която ти се пада по право — отвърна Сибила. — Трябва да доведем нещата докрай, преди Роджър да пристигне.

— Баща ми така и не обяви Роджър за копеле — рече Седрик. — Без доказателството в дневника на майка ми това е равнозначно на признаване.

— Саймън Дебре бе прекалено горд, за да признае публично, че жена му го е мамила — отвърна Сибила. — Разказа ти истината с надеждата ти, неговият единствен син, да отмъстиш за онова, което му бяха причинили. За наше щастие Роджър притежава необикновената дарба да печели пари и ние ще ги наследим, когато го изпратим на онзи свят.

Блайт усети земята да се изплъзва изпод краката й. Тя се подпря с ръка на стената, за да запази равновесие. Седрик и Сибила бяха убили Дарнел и желаеха смъртта на Роджър! Нямаше да се спрат и пред нови убийства, за да постигнат целта си. Следващите думи, които чу, й дадоха да разбере, че не се бе излъгала.

— Блайт е очарователно създание — рече Седрик. — Мисълта, че трябва да я убия, ме поболява.

— Тя носи наследника на брат ти. Освен това убийството й ще изпрати Роджър на бесилото — отвърна Сибила. — Планът ни е съвсем прост. Когато види мъртва дъщеря си, дори граф Базилдън ще поиска екзекуцията му.

— Въпреки, това идеята не ми харесва…

— Миранда и момчето също трябва да умрат — прекъсна го Сибила.

— И деца ли убиваме вече? — Седрик звучеше изненадан от предложението на жена си. — Как мога да посегна на собствената си племенница?

— Миранда е следващият по ред наследник — напомни му Сибила. — Ще се отървем от нея днес, докато Хардуик и Дейзи ги няма.

— Въпреки това…

— Аз ще го направя — припряно рече Сибила. — Ти трябва само да си затваряш устата.

— Добре — съгласи се Седрик след дълго мълчание.

— Сигурна бях, че ще проявиш достатъчно прозорливост и смелост и ще се съгласиш с мен. Знаеш ли, направо не е за вярване колко глупав може да бъде Роджър — рече Сибила. — Истинско чудо е как никога не му е минавало през ума, че ти си единственият син на Саймън Дебре. В края на краищата ти единствен от трима ви си мургав и имаш черни очи и коса.

Черното слънце… Пази се от черното слънце.

Блайт ужасено гледаше вратата. Опасността, за която говореше предсказанието, не беше в небето. Тя бе в кабинета на мъжа й.

Блайт се втурна по коридора. Най-напред трябваше да скрие децата, а след това да отвлече вниманието на убийците.

Тя излезе на двора и хукна през градината към Миранда и Брандън. Когато вдигна поглед към небето, видя на хоризонта да се скупчват черни облаци. Слънцето бе изчезнало.

— Елате с мен — нареди Блайт, улови Миранда за ръка и поведе двете деца към конюшните.

— Къде отиваме, мамо Блайт? — попита Миранда.

— Ще играем на криеница — отвърна Блайт и успя да се усмихне на момичето. — Ние ще се крием, а чичо Седрик ще ни търси.

Брандън се покашля, за да привлече вниманието й, и я погледна въпросително. Блайт посочи с очи Миранда и поклати глава. Момчето кимна.

Не бяха минали и десет минути, когато тримата напуснаха конюшните. Миранда седеше пред Блайт на гърба на Ахил, а Брандън яздеше Аякс.

След петнадесет минути бяха в Уинчестър. Градът изглеждаше необичайно безлюден, а черното небе над тях вещаеше страховита буря.

Блайт насочи Ахил към долната част на града, където се намираше катедралата с гроба на свети Суидин. Над купола на катедралата се издигаше трудно различимата от това разстояние централна кула.

— Свети Суидин бил англосаксонски епископ, който правел чудеса — поде Блайт, за да успокои заварената си дъщеря, когато слязоха пред параклиса от източната страна на катедралата. Тя се наведе над гроба, в който бяха положени, мощите на светеца, и добави: — Погребан е тук, защото искал до края на времената да усеща падащите от небето капки дъжд.

Блайт улови Ахил за юздите и поведе момичето и коня към параклиса. Брандън ги последва с Аякс.

— Да вземем ли и конете с нас? — попита Миранда. — Нали това носи щастие.

— Да — Блайт я поведе към олтара и нареди: — Ако стоите тук, свети Суидин ще ви закриля. Разбрано?

— Ами вие? — попита Брандън.

— Аз ще направя заблуждаваща маневра.

— Мамо Блайт, не ме оставяй сама — проплака Миранда и се вкопчи в нея.

— Чуй ме — каза Блайт и коленичи пред детето. — Чичо Седрик е лош човек и иска да ни причини болка. Баща ти ще дойде всеки момент, за да ни спаси. Ще слушаш ли Брандън?

Миранда кимна.

Блайт стана и се обърна към момчето.

— Не допускай Седрик и Сибила да се приближат до нея. Ако е необходимо, използвай ножа.

— Къде отивате? — попита Брандън.

— Ще им отвлека вниманието.

— Мога да го направя аз — предложи момчето. — Вие останете с Миранда.

— На мен не могат да сторят нищо — каза Блайт и се усмихна уверено. — Не е лесно да хванеш пеперуда.

След тези думи тя се обърна и изведе Ахил. Навън спря край гроба на светеца и прошепна:

— Свети Суидин, моля те да сториш още едно чудо. Изпрати ми мъгла и вятър, и дъжд, за да ме закрилят. Пази децата ми, родените и нероденото. Закриляй ме от злото. Амин.

Блайт се качи на коня. Преди да потегли, тя вдигна поглед към почернялото небе и усети върху лицето си първите дъждовни капки.

Блайт вдигна качулката на наметката си и още веднъж погледна към гроба на светеца.

— Благодаря — промълви младата жена.

След това пришпори Ахил. Не след дълго вече бе извън Уинчестър и яздеше по посока на Идън Корт. Знаеше, че Седрик и Сибила вече бяха открили бягството им и ги търсеха.

Искаше да ги отдалечи възможно най-много от Уинчестър и от децата. Горите наоколо предлагаха безброй възможности за скривалище.

Когато наближи Идън Корт, над земята се спусна мъгла, а вятърът се усили. От небето започнаха да падат едри дъждовни капки. В далечината Блайт съзря два силуета на конници. Тя рязко дръпна юздите на коня си и точно в този миг вятърът свали качулката от главата й.

— Там! — чу тя да казва единият от конниците и да сочи към нея. Седрик и Сибила.

Блайт обърна Ахил към гората, където вятърът не бе толкова силен, но мъглата бе по-гъста.

— Чакайте! — извика Седрик.

— Върнете се вкъщи! — извика Сибила.

Блайт се сля с коня си и препусна през гората. Беше се навела ниско над врата на коня, за да се предпази от шибащите гърба й клони на дърветата и сега инстинктивно се вкопчи в гривата му. Ахил не знаеше страх и летеше като вятър.

Не след дълго гората свърши и Блайт се оказа на обрасла с трева скала от креда, висяща над обгърнатата в мъгла река Итън. Тук вятърът виеше още по-зловещо.

Блайт осъзна, че се намираше на скалата от видението си и усети да я обзема паника. Тя се огледа на всички страни в търсене на някаква възможност за бягство.

Напразно.

В края на гората една върба й предлагаше успокоение с висящите си до земята клони. Блайт слезе от коня и го поведе към дървото.

Тя опря гръб на върбата, извади кинжала си и зачака. След като в продължение на няколко мига не се появи никой, Блайт погледна острието и се помоли:

— Свети Суидин, помогни ми.

Тогава съзря Седрик и Сибила. Двамата слязоха от конете и бавно се насочиха към нея. Наметките им плющяха на вятъра и се увиваха около краката им.

— Останете намясто или ще умрете — заплаши ги Блайт, насочвайки острието към тях. Ахил изцвили заплашително, сякаш за да подчертае думите на господарката си.

Седрик и Сибила спряха на известно разстояние и се спогледаха нервно. Пръв заговори деверът й:

— Какво се е случило?

— Бебето ви прави раздразнителна — рече Сибила. — Вижте какво ужасно време. Трябва да се връщаме в Идън Корт.

— Зная всичко — рече Блайт. — Чух ви да говорите за убийството на Дарнел.

— Светът просто се отърва от една курва — отвърна Сибила. — Какво значение има това, когато става дума за една титла и едно състояние?

— Всяка душа във всемира е от значение — каза Блайт. — Дори вашите.

— Оставих кинжала си в Идън Корт — каза Сибила и погледна мъжа си. — Извади шпагата си и да приключваме с нея.

— Седрик, двамата е Роджър сте наполовина братя — рече Блайт. — Вие сте чичо на детето, което нося в утробата си.

В продължение на един безкрайно дълъг миг Седрик я гледаше, без да продума, след което се обърна към жена си:

— Не мога да използвам шпагата си срещу жени.

— Тогава я накарай да скочи от скалата. Поне това можеш, нали?

Седрик бавно извади шпагата си и пристъпи към Блайт.

— Помислете сам, Седрик — извика тя. — Вие нямате пръст в убийството на Дарнел. Единственото ви престъпление е вашето мълчание. Не позволявайте на тази змия да ви изкушава с обещания за богатство.

— Хайде, направи го — просъска Сибила. — Ако някой научи за Дарнел, ще увиснеш на бесилото до мен.

— Искате ли през остатъка от живота си да спите до жена, чиито ръце са изцапани с кръв? — отвърна Блайт. — Кога, мислите, ще реши да се освободи и от вас?

— Седрик, желая ти само доброто — ласкателски рече Сибила. — Не слушай лъжите й.

Седрик се колебаеше. Накрая той се обърна към жена си:

— Винаги съм предпочитал някоя по-блага жена. Може би няма да е зле да бутна от скалата теб и да се оженя за Блайт.

— Дамата вече си има съпруг, който я обича повече от живота си — рече един глас зад тях. Погледите на тримата се обърнаха в посоката, от която бе дошъл гласът.

Висок и внушителен, Роджър стоеше с шпага в ръка и смразяващо кръвта изражение на лицето.

На лицето на Блайт се появи усмивка на радост и облекчение. Любимият й бе дошъл, за да я спаси. Той я обичаше.

— Къде са Миранда и Брандън? — попита Роджър.

— Скрих ги.

— Умна жена — Роджър й се усмихна и насочи шпагата си към Седрик. — Приготви се да умреш, коварно копеле.

— Ти си копелето, не аз — със самодоволна усмивка отвърна Седрик, вдигайки шпагата си.

Роджър не отвърна нищо, а бавно запристъпя към брат си. Двамата мъже започнаха да се дебнат, обикаляйки в кръг. Всеки от тях бе готов да нападне, но изчакваше другият пръв да стори това.

С периферното си зрение Блайт забеляза, че Сибила крадешком се приближаваше към тях, очевидно възнамерявайки да подложи крак на Роджър.

— Нито крачка повече — заплаши я Блайт.

Сега цялото й внимание бе ангажирано със Сибила, която бе достатъчно умна да вземе сериозно заплахата й.

— Признай, братко — рече Роджър. — Ти си убил Дарнел, наел си негодника, който се опита да ме убие на пазара Смитфийлд, а след това се опита да удушиш Блайт.

— Аз направих всичко това — обяви Сибила. — На Седрик не му стиска да го стори.

Изненадан от признанието й, Роджър обърна глава, за да я погледне. Седрик се възползва от този миг невнимание на противника си и замахна с шпагата. Роджър все пак успя да отскочи навреме и да избегне смъртоносния удар.

— Седрик, хвърлете оръжието — извика Блайт, ужасена от сблъсъка между двамата братя — или ще убия жена ви.

Седрик се засмя мрачно.

— Скъпа снахичке — каза той, без да изпуска от поглед брат си, — нямам нужда от допълнителен стимул, за да се бия.

— Аз ще се погрижа за Сибила — каза един басов глас зад Блайт.

Тя едва не се строполи на земята от облекчение, когато видя дядо си. След миг от гората се появи и баща й, следван от Джефри и десетима войници от кралската гвардия.

— Достатъчно, Роджър — извика Ричард. — Всички чухме признанията.

— Още не съм свършил — отвърна Роджър и поклати глава.

Блайт се бореше със себе си и с непреодолимото желание да помоли Роджър да остави войниците на кралицата да отведат Седрик и Сибила. Младата жена знаеше, че ставаше дума за честта на мъжа й. Много повече. Собственият му брат го бе предал и сега заслужаваше да си получи възмездието. Роджър сам щеше да приеме бремето на братоубийството в мига, в който нанасяше смъртоносния удар. Или получаваше смъртоносен удар.

— Ще умреш заради престъпленията си — рече Роджър, пронизвайки с поглед мъжа, когото само преди няколко дена би защитил с цената на живота си.

— Готов съм, братко — усмихнато отвърна Седрик, сякаш убеден, че можеше да победи противника си само с едно помръдване на ръка.

Стиснали шпагите си, сега двамата мъже стояха в средата на кръга, образуван от войниците на кралицата. И двамата бяха готови за битка на живот и смърт. Роджър преви рамене като уличен разбойник, а Седрик запази класическата стойка, сякаш смяташе брат си за недостоен противник, който не представляваше заплаха за него.

Внезапно, с бързината на неочакван порив на вятъра, Седрик замахна от китката, но този път Роджър бе подготвен. Той се отдръпна ловко и насочи върха на шпагата си към корема на брат си.

Седрик отскочи в последния момент, преди острието да го прониже.

Тогава започна битката. Двамата братя обикаляха в кръг и се дебнеха. Безкрайно дълги мигове всеки от тях се опитваше да открие слабостите на противника си. Роджър държеше шпагата си на височината на кръста, готов при първа възможност да нанесе удар. Седрик все така спазваше класическата фехтоваческа стойка.

Блайт прехапа долната си устна, за да не извика. Роджър никога не бе побеждавал брат си в дуел. Младата жена трескаво търсеше начин да помогне на мъжа си.

Докосна с показалеца на дясната си ръка най-напред сърцето, а после и устните си. След това зачака.

Десет безкрайно дълги минути звънът на остриетата се смесваше с воя на вятъра. Нападение, париране, контранападение.

Напрежението превръщаше всеки миг във вечност. Никой от двамата не успяваше да спечели надмощие.

Тогава, след поредния удар на Седрик, който Роджър бе парирал, мъжът й насочи шпагата си към лицето на брат си.

Блайт се възползва от тази възможност. Тя посочи с показалеца на дясната си ръка девера си, затвори очи и мълчаливо се помоли на своя стар приятел, вятъра.

За да избегне удара на брат си, Седрик понечи да отскочи назад, но внезапен порив на вятъра го извади от равновесие. Мъжът падна по гръб и изпусна шпагата си.

— Ти си мъртвец — каза Роджър и насочи върха на шпагата си към лицето му.

— Благородниците не се целят в лицето, само в стомаха — криво се усмихна Седрик. — Хайде, довърши започнатото.

Роджър нерешително се взираше в него, а на лицето му бяха изписани противоречиви чувства.

— Направи го — подкани го Седрик. — Или си не само копеле, но и страхливец?

— Не заслужаваш цял живот да съжалявам, че съм убил собствения си брат — рече най-сетне Роджър. Той погледна гвардейците на кралицата и нареди: — Махнете го оттук, докато не съм размислил.

Мъжете побързаха да изпълнят заповедта му и вдигнаха Седрик на крака. Херцог Робърт хвана Сибила над лакътя и тръгнаха към конете. Граф Ричард прибра шпагата си в канията, кимна на дъщеря си и последва останалите.

Роджър се обърна към Блайт и по погледа й отгатна, че бе постъпил правилно. След миг тя му се усмихна лъчезарно.

Тогава, сякаш по волята на някаква магическа сила, вятърът спря да вие, а гъстата мъгла се разнесе.

Роджър пусна шпагата си на земята и протегна ръце. Блайт се втурна към него. Той я взе в обятията си и така я притисна към себе си, сякаш никога нямаше да я пусне.

Блайт го погледна и видя лицето му да се приближава към нейното. Устните им се сляха в целувка, която сякаш щеше да трае цяла вечност.

Роджър вложи в тази целувка цялата си любов, а Блайт му отвърна със същото.

— Ако ми кажете къде са Миранда и Брандън, ще ви оставя сами — усмихнато рече Джефри.

— Скрих ги в параклиса при катедралата в Уинчестър — отвърна Блайт.

Джефри кимна и се обърна.

— Бъдете предпазлив. Брандън изгаря от желание да изпробва ножа си върху някого — извика след него тя.

Роджър се ухили.

— Как разбра къде да ме намериш? — попита Блайт.

— Любовта ми подсказа — тя го погледна смутено. — Обичам те — каза Роджър. — Винаги съм те обичал, моя сладка пеперудке.

— Знаех това — каза Блайт с лъчезарна усмивка. — Чаках да го осъзнаеш.

Роджър се поколеба за миг, а лицето му помръкна.

— Блайт, аз не съм мъжът, за когото ме мислиш. Аз…

Блайт постави пръст на устните му, за да го накара да замълчи.

— Не ме интересува кой е баща ти, ако това имаш предвид.

Роджър я целуна още веднъж и прошепна:

— Любовта побеждава всичко.

Пролетното слънце надникна иззад облаците. Блайт вдигна поглед и съзря един самотен орел да се рее в небето. Сърцето й подсказваше, че върху едното му крило бе кацнала красива пеперуда.