Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (16)

15

Той я обичаше. Винаги я бе обичал.

Рано на другата сутрин Роджър стоеше край леглото и наблюдаваше спящата си съпруга. Тя изглеждаше толкова ранима в огромното легло, прекалено крехка, за да носи детето му. Кожата й бе безупречно бяла, а черните й къдрици се бяха разпилели по колосаните бели възглавници. Погледът на Роджър спря върху тъмночервеното петно на врата й. Усети да го обзема задушаваща паника. За малко не бе изгубил жена си. Един Господ знае какво щеше да прави, ако негодникът бе ограбил слънчевата светлина от живота му. Защото Блайт бе неговото слънце. Роджър се обърна и се запъти към вратата. Имаше нужда от прислужник, когото да изпрати за Дейзи. Някой трябваше да стои при жена му в негово отсъствие.

Роджър излезе в коридора и едва не се спъна в едно детско тяло, което лежеше пред вратата.

Брандън Монтгомъри. Момчето скочи на крака. За миг сините им очи се срещнаха.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Роджър.

— Пазя лейди Блайт.

— Да не би да нямаш доверие в способностите ми?

— Знаех, че ще станете рано, за да откриете копелето, което е дръзнало да я докосне — отвърна момчето.

— Мисля, че ще се разбираме чудесно — усмихнато рече Роджър. — Влизай и залости вратата. Не пускай никого, освен Дейзи Лойд и най-вече — не буди графинята.

— Можете да разчитате на мен, милорд — рече Брандън, гледайки го в очите. — Няма да ви разочаровам.

Роджър изчака, докато чуе как момчето залоства вратата. След това се втурна по пустите коридори към една част на двореца, която се намираше по-близо до покоите на кралицата. Тук бяха помещенията, запазени за най-близките на кралицата придворни, за дългогодишните й фаворити, доказали непоклатимата си вярност към короната много преди Роджър да бъде роден. Едно от достойнствата на кралицата бе лоялността й към онези, които й отвръщаха със същото.

Роджър спря пред една врата, изчака за момент и се ослуша с надеждата, че обитателите на стаята вече са станали.

Той почука тихо, почти вежливо.

Никакъв отговор.

Почука отново, този път по-силно.

Все още никакъв отговор.

Роджър затропа силно по вратата. Не се развика единствено защото това би било проява на прекалено неуважение. Но как можеха да спят, след като Блайт едва не бе убита от някакъв побъркан?

Роджър вдигна юмрук, за да потропа отново, но отвътре се чу нечий глас.

— Кой е?

— Роджър Дебре.

Роджър чу резето да се вдига и след миг вратата се отвори. Шестдесет и двегодишният херцог Лъдлоу стоеше пред него в пурпурночервен халат.

Роджър го зяпна слисан.

— Какво, по дяволите, искате? — тросна му се херцогът и се зачерви. — Или сте дошъл само за да се полюбувате на халата ми?

Роджър погледна възрастния човек в очите.

— Нуждая се от съвет.

— По това време? — попита херцогът и повдигна вежди, което напомни на Роджър за Блайт.

— Никой час от денонощието не е прекалено ранен, когато животът на жена ми е в опасност — рече Роджър.

— Особено когато тя случайно е и моя внучка — рече херцогът, а погледът му омекна. — Не сте я оставили сама, нали?

Роджър поклати глава.

— Елате — рече херцогът, отвори вратата по-широко и отстъпи, за да направи място на Роджър да влезе. — Седнете пред камината.

Двамата прекосиха стаята. Роджър седна в едно от креслата пред камината, докато херцогът разпалваше огъня. След малко възрастният мъж се обърна и свари Роджър да разглежда смехотворния пурпурночервен халат.

— Някакъв проблем ли има? — попита херцогът.

— Аз… никога не съм допускал, че носите пурпурночервено, ваша светлост — рече Роджър, който се бореше с напиращия смях. — Макар да се възхищавам на безупречния ви вкус по отношение на интимното облекло.

— Това е последният подарък на Чеси — рече херцогът и направи отчаяна гримаса. Роджър кимна разбиращо. — Мога ли да ви предложа едно уиски? — попита той.

— Не, жена ми се закле да направи живота ми черен, ако още веднъж се прибера лъхащ на уиски.

Иззад завесите на леглото се разнесе тих гърлен смях. След това Роджър чу херцогинята да казва:

— Това е моята внучка.

— Чеси, Роджър е тук, защото се нуждае от съвет — извика херцогът. — Какъв точно, не ми казва. Навярно ще можеш да помогнеш.

Завесите се разтвориха и херцогиня Лъдлоу слезе от леглото. Тя също носеше пурпурночервен халат.

— Двамата с Тали сме в тон — каза тя, макар това да бе очевидно. — Не е ли сладко?

— Много сладко наистина, ваша светлост — отвърна Роджър.

Херцогинята седна в другото кресло, а херцогът остана прав пред камината. Двамата погледнаха Роджър и зачакаха.

— Блайт отказва да се върне в Дебре Хаус — започна той. — Безпокоя се за безопасността й, в случай че остане в двора.

— Много е просто, трябва само да наредите на момичето да замине за Дебре Хаус — рече херцогът и си спечели кисела гримаса от страна на жена си. — Ако се наложи, лично я качете на някоя лодка. Така всички ние ще спим по-спокойно.

— Наистина, Тали, понякога глупостта ти ме изумява — упрекна мъжа си херцогинята.

— Какво искаш да кажеш?

— Качите ли я на лодка, не след дълго тя ще се върне — обърна се към Роджър херцогинята, игнорирайки въпроса на съпруга си. — Освен ако не решите да спите на кея.

— Блайт е послушно дете — възрази херцогът. — Наредете й да отиде в Дебре Хаус и да остане там.

— Да отиде и да остане? Блайт да не е някое куче? — херцогиня Лъдлоу избухна в смях. — Изумена съм, че вие, мъжете, можете да управлявате цели народи, а нямате достатъчно здрав разум, за да се оправите с една интелигентна млада жена.

Роджър гледаше ту единия, ту другия от събеседниците си.

— Какво да правя? — попита накрая той, а в гласа му прозвуча нетърпение.

Херцогиня Лъдлоу се обърна бавно към него и го погледна неодобрително:

— Най-напред се научете на повече уважение към възрастните.

Роджър прояви достатъчно благоприличие да се изчерви.

— Съжалявам. Безпокойството ме прави нетърпелив.

— Така е по-добре, скъпи — провлачено рече херцогинята. — А сега ми кажете защо искате да изпратите Блайт вкъщи.

— Що за въпрос — попита херцогът. — Очевидно се безпокои за живота на жена си.

Херцогинята отново го игнорира и погледна Роджър:

— Нали не искате да се отървете от Блайт заради любовниците си?

— Вече нямам любовници — сухо рече Роджър, без да отмества поглед.

— Отлично — херцогиня Лъдлоу се усмихна видимо доволна от отговора. — Готов ли сте непрекъснато да кръстосвате между двора и Дебре Хаус?

— Когато става дума за сигурността на Блайт — да.

— Чеси, какво си намислила? — попита Робърт.

— Нещо хитроумно, чакайте да помисля. Ах, да, хрумна ми — възкликна тя и се усмихна на Роджър. — При всяка удала ви се възможност ще флиртувате безсрамно със Сара, Рода и всяка друга жена в двора. Блайт ще започне да ревнува. Тогава ще й съобщите, че искате да се върнете в Дебре Хаус, защото се безпокоите за сигурността й, а животът й ви е по-скъп от това, да откриете убиеца на Дарнел. Дори и да се усъмни, внучката ми няма да изпусне възможността да ви отдалечи от метресите ви.

— Но как ще открия убиеца, ако съм в Дебре Хаус? — попита Роджър.

— Имайте малко търпение — отвърна херцогинята. — Тали ще ви изпрати известие, че е открил нещо интересно във връзка със смъртта на Дарнел. Вие веднага ще се върнете в двора, обещавайки на Блайт да не отсъствате повече от два-три дена. След това ще пристигне ново известие от Тали и така, докато имате желание да кръстосвате между двора и Дебре Хаус и докато бременността на Блайт не напредне толкова, че тя да изгуби желание да ходи където и да било.

— Възхищавам се на стратегическите ви умения, ваша светлост — усмихнато каза Роджър.

— Благодаря, скъпи — усмихна му се в отговор херцогиня Лъдлоу. — Между другото, смятам, че това лято трябва да поканите Елизабет в Идън Корт. През пролетта можете да изпратите Блайт в Уинчестър, за да се подготви за гостуването на кралицата. Така ще бъде извън опасност.

Роджър стана и й целуна ръка.

— До довечера, когато ще пуснем в ход плана си.

След като стисна ръката на херцога, Роджър напусна стаята. Настроението му значително се бе подобрило. Докато Брандън Монтгомъри пазеше жена му, не бе необходимо да се прибира в стаята си, така че той се отправи в противоположна посока. Седрик със сигурност вече се упражняваше с шпагата си и Роджър изпита желание да премери сили с него. Може би този път щеше да има повече късмет от обикновено и щеше да успее да го победи.

 

 

— Много ли личат раните ми?

— Не — отвърна Роджър, хвърляйки поглед през рамо.

— Ти изобщо не ме гледаш — оплака се Блайт.

— Побързай, моля те — нареди Роджър. — Нали не искаш да се появим в залата след кралицата?

Блайт нарочно се върна зад паравана, за да се огледа в огледалото и въздъхна при вида на отвратителните сини петна по врата й. За нея това беше без значение, но се боеше, че придворните щяха да одумват мъжа й, а тя не можеше да понася да говорят лошо за Роджър.

И какъв дявол човъркаше Роджър тази вечер? Откакто следобед се върна в стаята им, той отново бе възприел предишното хладно и дистанцирано държание.

Хм — помисли си тя, — и мъжете имат наглостта да обвиняват жените за променливите, им настроения.

— За Бога, няма ли да побързаш?

— Готова съм — каза Блайт и излезе иззад паравана. — Можеше поне да се престориш на благодарен за това, че обещах да ти помогна тази вечер.

Погледът му като че ли поомекна. Роджър се приближи, за да й целуне ръка.

— Изключително съм благодарен за това, че обеща да даваш ухо на разговорите на придворните — каза той и я тикна към вратата. — Човек никога не знае какво може да дочуе случайно.

— Чувствам се като шпионин — рече Блайт вече в коридора.

— В залата за приеми трябва да се разделим — напомни й Роджър. — В случай че по някаква причина решиш да си тръгнеш и аз не съм наблизо, дай знак на Брандън. Въоръжил съм момчето с един нож.

— Не се тревожи за мен — отвърна Блайт. — Още дълго няма да мърдам никъде сама — след това попита мимоходом — Къде беше цял ден?

— Дуелирах се със Седрик.

— Спечели ли? — попита тя.

— Нито веднъж.

— О, това обяснява лошото ти настроение.

При вида на тълпата от благородници и техните дами Блайт спря разколебана. Мисълта, че сред тях имаше убиец, накара пулса й да се учести.

Блайт потръпна при мисълта, че навярно тази вечер щеше да разговаря с човека, опитал се да я убие. Въпреки това тя успя да се усмихне на мъжа си и влезе в залата. Не бе направила и пет крачки, когато Роджър докосна ръката й и рече:

— Ще се видим по-късно.

След това се отдалечи по посока на подиума.

За миг Блайт усети да я обзема паника, но зърна дядо си и баба си, които разговаряха с приятели точно срещу входа на залата. Блайт си пое дълбоко дъх и вече се бе запътила към тях, когато чу името си.

— Как сте тази вечер, лейди Блайт? — попита Джефри Дебре.

Лъчезарният му вид накара Блайт да изпита облекчение. Джефри със сигурност не бе убиец.

— Благодаря, добре съм — отвърна тя.

— Танцува ли ви се, скъпа снахичке?

Блайт поклати глава.

— Бих искала да поздравя роднините си. Може би по-късно?

— Ще ви разчистя пътя — предложи услугите си Джефри и я улови подръка.

Двамата заобиколиха дансинга. Блайт потърси с поглед мъжа си и го видя да танцува с кралицата.

— Благодаря, Джефри — рече тя, когато се добраха до херцог и херцогиня Лъдлоу. По-младият й девер се поклони и се усмихна, преди да се отдалечи.

— Добър вечер — поздрави баба си и дядо си Блайт.

— Добър вечер, съкровище — рече херцогът.

— Добър вечер, скъпа — добави херцогинята.

Блайт бе благодарна за дружелюбните лица на близките си и застана до баба си, за да погледа танцуващите. Тогава зърна Роджър да танцува с Рода Белоуз. Червенокосата красавица носеше рокля с най-дълбоко изрязаното деколте, което Блайт бе виждала някога. Отгоре на всичко Роджър, изглежда, не можеше да откъсне поглед от гърдите й, а те всеки момент заплашваха да прелеят от деколтето.

Когато танцът свърши, той сякаш не искаше да се отдели от дамата си. След това двамата танцуваха втори, трети и дори четвърти танц.

— Скъпа, защо не танцуваш? — попита херцогинята и се наведе напред, за да прошепне на ухото й: — Сигурна съм, че ще ти намерим някой партньор.

Блайт поруменя от смущение и поклати глава. Само това й липсваше, баба й да й търси партньори за танц.

— Малко ми се гади — рече Блайт. — Мисля, че ще се оттегля — без да дочака отговор, тя направи знак на Брандън Монтгомъри, който веднага се приближи. — Би ли ме изпратил до стаята ми? — попита младата жена.

— С удоволствие, милейди — отвърна момчето.

Блайт пожела лека нощ на баба си и дядо си и последва Брандън. Преди да напусне залата, хвърли последен поглед към Роджър, който все още танцуваше с лейди Рода и изобщо не забеляза, че жена му си тръгваше.

Блайт мълчаливо последва момчето. Пред вратата на стаята си тя успя да му се усмихне и да му пожелае лека нощ.

— Ще пазя пред вратата, докато се върне графът — рече Брандън.

Блайт кимна, но не каза нищо. Веднага щом затвори вратата след себе си, тя избухна в сълзи и плака, докато не заспа от изтощение.

На сутринта се събуди сама и прекара деня в стаята си. Когато късно следобед Роджър се върна, за да се преоблече, Блайт се почувства прекалено нещастна и отчаяна, за да му зададе въпросите, измъчвали я през цялата нощ.

— Не забравяй да се позавъртиш сред присъстващите — напомни й Роджър на влизане в залата за аудиенции.

— Ти го правиш и за двама ни — отвърна Блайт, като не успя да скрие горчивината в гласа си.

Без да си направи труда да й отговори, Роджър се насочи към кралицата. Блайт откри в другия край на залата херцог и херцогиня Лъдлоу и се присъедини към тях.

Младата жена чувстваше, че се задушава. След танца с кралицата Роджър се насочи право към Сара Ситуел.

— Не мога да разбера защо мъжът ми се държи така с мен — оплака се на баба си Блайт. — Нищо чудно, че Дарнел е потърсила компанията на други мъже.

— Скъпа, тази игра може да бъде играна и от двама ви. Защо не потанцуваш и не пофлиртуваш с някого? — прошепна херцогинята. — Тогава негодникът ще побърза да дотърчи обратно.

— Не желая да слизам до неговото ниво — отвърна Блайт. — Мисля, че ще се оттегля.

— Но ти си тук едва от час — възрази баба й.

— Един час? Тези шестдесет минути ми се сториха цяла вечност — и Блайт направи знак на Брандън да я чака пред изхода на залата. Двамата изминаха пътя до стаята й в мълчание.

 

 

Блайт се опита да не мисли за нищо, облече нощницата и халата си и седна пред камината. Не искаше да плаче повече.

Тази игра може да бъде играна и от двама ви. Защо не потанцуваш и не пофлиртуваш с някого? — спомни си думите на баба си.

Може би херцогинята бе права. В края на краищата мъжете обикновено желаеха онова, което не можеха да имат или което искаха всички. Изглежда, отношенията между мъжете и жените приличаха на сделките — всичко зависеше от предлагането и търсенето.

Блайт се усмихна за пръв път от дни и черният облак, който бе легнал на сърцето й, се разнесе като мъгла под лъчите на слънцето.

На следващата вечер тя грижливо подбра облеклото си. Облече най-провокативната си рокля, изработена от червен и златен брокат, с изкусително дълбоко деколте, прилепнала горна част и широки ръкави. Бе сресала черните си коси назад и ги бе събрала на кок. Носеше и диамантения кръст, който подканящо блестеше върху безукорната й кожа с цвят на слонова кост.

— Готова ли си? — извика Роджър, току-що влязъл в стаята. За нейно най-голямо удоволствие, когато я видя, мъжът й замръзна на мястото си с отворена уста. Сините очи на Роджър спряха върху деколтето й, но той се въздържа от коментар.

— Готова съм да подслушвам клюки цяла нощ — рече Блайт и му се усмихна лъчезарно.

С израз на неодобрение Роджър я последва по коридора, а след това по все по-познатия й лабиринт от галерии и коридори.

— Утре трябва да станем рано, ако искаме да бъдем в Дебре Хаус за обяд — подхвърли Роджър мимоходом.

На влизане в залата за аудиенции, Блайт му се усмихна дяволито и рече:

— И не забравяйте да се позавъртите сред гостите, милорд — след това се отдалечи. Усети върху си пронизващия поглед на сините му очи, но не се обърна.

Вместо да потърси херцог и херцогиня Лъдлоу, Блайт се огледа наоколо и съзря Уолтър Ралей, който съвсем наскоро се бе върнал в двора след месеци на изгнание заради брака си с малката Трокмортън.

— Добър вечер, лорд Ралей — поздрави го Блайт.

— Не съм лорд, госпожо Дебре, само сър — отвърна Ралей. — Въпреки това ми харесва да ме наричате така. Защо не сте край баба си, за да ви пази?

Блайт се изчерви. Тя погледна към мъжа си, който танцуваше с кралицата, и отвърна:

— Реших да последвам примера на съпруга си и да се позавъртя наоколо малко по-свободно.

— Не твърде свободно, надявам се от името на Идън.

Руменината на лицето й се задълбочи и младият мъж се засмя тихо.

— Вече бях забравил колко прелестно може да бъде едно искрено изчервяване.

— Възнамерявате ли да предприемете някоя нова финансова авантюра? — попита Блайт, за да промени темата.

— В главата ми се въртят няколко възможности — отвърна Ралей.

— Ако имате нужда от инвеститор — каза Блайт, — аз съм насреща. Защо не ме посетите някога?

Ралей кимна.

— Искате ли да танцуваме, милейди?

— С удоволствие ще танцувам с вас, сър.

Ралей я съпроводи до дансинга. Макар че продължиха разговора си, тя имаше очи единствено за мъжа си, който все още танцуваше с кралицата. Когато музиката свърши, Блайт и Ралей се оказаха край Седрик и Сибила.

След Ралей танцува със Седрик, докато Роджър бе избрал за партньорка Рода Белоуз. На няколко пъти улавяше погледа му, но той веднага извръщаше глава.

Когато Роджър покани на танц Сара Ситуел, Блайт прие поканата на Джефри. Съпругът й не изглеждаше особено щастлив от избора й на партньор. Тя го наблюдаваше толкова внимателно, че деверът й попита:

— Да не би да се дуелирате с брат ми?

Думите му привлякоха вниманието й.

— Да се дуелирам ли?

Джефри й намигна.

— Да, скъпа снахичке. Оръжията ви са партньорите за танц.

Блайт се засмя на това сравнение, но отклони поканата за още един танц с него:

— Вече наистина трябва да поздравя баба и дядо.

Тя непринудено заобиколи дансинга, но преди да се добере до херцога и херцогинята, Брандън се приближи към нея.

— Господарят смята, че трябва да се оттеглите, защото утре рано заминаваме за Дебре Хаус — каза момчето.

— Заминаваме? Това значи ли, че идваш с нас?

Брандън се ухили и кимна.

— Сър Роджър вече е получил разрешението на кралицата да ме вземе със себе си.

— Чудесна новина.

— Да ви съпроводя ли до стаята?

Блайт погледна през рамо. Роджър бе склонил глава съвсем близо до тази на Сара Ситуел, за да чуе по-добре онова, което му говореше русокосата красавица, без обаче да изпуска от очи жена си.

— Предай на господина, че все още не съм готова да се оттегля.

Преди момчето да успее да възрази, Блайт продължи пътя си. Тогава й хрумна как да ядоса Роджър. Тя се огледа за граф Оксфорд и като го откри сред множеството, отиде при него.

— Добър вечер, лорд Дьо Вер — поздрави отвратителния граф Блайт. — Аз съм готова.

— Готова за какво?

— Да танцувам с вас, разбира се.

Граф Оксфорд кимна и я съпроводи до дансинга. Блайт погледна скришом към Роджър, който изглеждаше още по-нещастен, отколкото по време на танца й с Джефри.

— Изпитах облекчение, виждайки, че все още дишате — забеляза Оксфорд.

— Какво искате да кажете? — попита Блайт, макар много добре да знаеше за какво намекваше той.

— Разбира се това, че негодникът, който се опита да ви убие, нямаше късмет — отвърна Оксфорд в рядък пристъп на дипломатичност. — О, виждам, че Ралей се е завърнал. Учудвам се как Елизабет позволява на един обикновен гражданин да се мотае сред благородниците й.

— Какво съвпадение — рече Блайт, в чиято душа внезапно се пробуди някакъв зъл дух. — Докато танцувах с Ралей, той спомена за вас.

— И какво ви каза? — попита Оксфорд.

— Не мога да го повторя, милорд.

— Настоявам да ми кажете.

Блайт спря да танцува и се наведе напред, за да прошепне на ухото му:

— Ралей казва, че сте пълнел отпред панталона си с памук.

— Извинете ме, милейди — рече Оксфорд вбесен, но не мога да подмина тази обида.

Обърна й гръб и се запъти към Ралей. Блайт направи знак на Брандън, че е готова да си тръгне.

Срещнаха се на входа на залата. Тя хвърли един последен поглед през рамо и видя Оксфорд да стои пред Ралей, който се смееше с глас.

Блайт се усмихна при тази гледка и напусна залата. Едва бяха направили пет крачки, когато момчето спря.

— Питам се какво вбеси Оксфорд толкова много — каза Брандън.

— Казах му, че според Ралей той пълнел панталона си с памук — призна Блайт.

Брандън се изчерви, но се засмя. Един дрезгав смях се присъедини към неговия. Блайт трепна и се извърна. Роджър ги следваше на няколко крачки разстояние.

— Върви да спиш — нареди на момчето Роджър. — В седем сутринта ни донеси закуска и бъди готов да отпътуваме за Дебре Хаус.

— Да, милорд — рече Брандън, неспособен да скрие вълнението си. Той хукна в противоположната посока.

— Каза ми да се позавъртя сред гостите — понечи да се защити Блайт, когато влязоха в стаята си.

— Имах предвид придворните дами — строго рече Роджър.

Съпругът й ревнуваше.

— Грешката е моя — каза Блайт и му се усмихна невинно. Тя се запъти към паравана, за да се съблече, но след това й хрумна, че имаше нужда от помощ, защото бе дала свободна вечер на Дейзи. Тя се върна, посочи гърба си и попита: — Би ли ми помогнал?

В отговор на кимването на Роджър, Блайт му обърна гръб. Усети как пръстите му умело започнаха да разкопчават дребните копчета. Неочаквано Роджър прокара ръка по голия й гръб и Блайт почувства сладка тръпка да разтърсва тялото й. Нима ревността го бе накарала да я докосне след толкова седмици на въздържание?

Тогава усети топлите му устни, докосващи гърба й с опиваща нежност. Блайт затаи дъх.

След това бавно се обърна към него, копнееща да притисне устни към неговите.

— Върви в леглото — нареди й Роджър. — Утре ще ставаме рано.

Блайт успя да скрие разочарованието си. Изглежда ревността му не бе достатъчна, за да го накара да легне с нея. Е, тя също можеше да играе тази игра. Без да го удостои с поглед, съблече роклята, нахлузи нощницата си и се пъхна в леглото.

Блайт изплува от дълбините на съня и отвори очи. Леглото беше празно. Младата жена се огледа в полутъмната стая и видя Роджър да разпалва огъня в камината.

Какво го бе събудило? Тогава чу тихо, почти колебливо почукване.

Блайт седна в леглото, облегна се на таблата и се загледа в мъжа си, който отиде да отвори вратата. Чу гласа на Брандън Монтгомъри.

— Закуската ви, милорд — рече момчето.

— Върви в стаята си и опаковай всичките си неща — нареди Роджър и взе подноса от ръцете му. — Повече няма да се връщаш в двора. В осем бъди на кея.

— Да, милорд — отвърна Брандън и си тръгна.

— Изяж си закуската — нареди Роджър и прекоси стаята, за да постави подноса на леглото. След това добави: — Ти също няма да се връщаш повече в двора.

— Тогава не тръгвам никъде — отсече тя.

— Толкова ли ти харесва дворцовия живот, че да искаш да останеш тук без съпруга си? — попита той. Блайт го зяпна недоумяващо. — С изключение на няколко краткотрайни посещения, възнамерявам да се оттегля от дворцовия живот — обяви Роджър.

— А какво ще стане с…

— Смъртта на Дарнел вече е минало — прекъсна я той. — Сега сигурността ти е по-важна за мен. Освен това повечето от придворните ще продължат да ме смятат за виновен, дори и да разоблича истинския убиец… А сега яж закуската си или ще помоля кралицата за развод.

Блайт го дари с лъчезарна усмивка. Орелът и неговата пеперуда се връщаха в Дебре Хаус, за да заживеят щастливо. Никакви любовници повече.

— Между другото, през лятото Елизабет навярно ще посети Идън Корт — рече Роджър и я погледна.

Блайт кимна. Беше разбрала думите му. Идън Корт бе семейното огнище на предците му в Уинчестър, домът на ветровете, където бе гробът с мощите на свети Суидин.

Открий щастието си с гордия орел в дома на ветровете.

Блайт усети пулсът й да се учестява. Предсказанието на майка й се сбъдваше.

Пази се от черното слънце.

Само обезпокояващата мисъл за черното слънце вгорчаваше най-щастливия ден от брака й. Уинчестър. Домът на ветровете. Блайт знаеше, че там щеше да е в стихията си.