Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (13)

12

Цифрите отново играеха пред очите му.

Роджър захвърли перото. Той стана от стола си и се приближи към прозореца, опитвайки да се овладее.

Моравата бе скрита под пухкава снежна покривка — първата за тази зима. Блестящи слънчеви лъчи танцуваха като феи върху белия пух, а шипковите храсти придаваха на живия плет празничен вид.

През шестте седмици, откакто си бе дал дума да не я докосне повече, бе измъчван от сладките спомени за гъвкавото й тяло и страстните й целувки.

През първите две, след като узна за решението му, Блайт предизвикателно бе игнорирала присъствието му, а в последствие възприе хладно, но вежливо държание. Самият Роджър се държеше като ранена мечка, нападаща всеки, който имаше нещастието да се приближи до нея.

След няколко дена Блайт бе обявила, че не желае да го съпроводи в двора. Роджър, разбира се, бе заплашил, че няма да търпи неподчинение. Ако Блайт не се появеше с него в двора, личният му враг, граф Оксфорд, щеше да го обвини, че е убил и втората си съпруга.

Съпругата му. Роджър отново я видя да лежи гола върху леглото, усети допира на копринената й кожа, представи си проникването в горещата й утроба.

Той притисна чело към хладния прозорец в напразен опит да се овладее. Как щеше да преживее седмиците, през които трябваше да дели една стая с нея?

Лодките бяха готови, а конярите вече извеждаха конете им от конюшните. След по-малко от час той и жена му щяха да поемат нагоре срещу течението на Темза към Хемптън Корт. Най-сетне можеше да започне да разследва убийството на Дарнел и да изчисти името си от всяко подозрение.

Роджър се върна към писалището и започна да опакова документите си. Нямаше представа колко дълго щяха да останат в двора на Елизабет, но бе решен да не изоставя работата си. Най-големият му конкурент — неговата съпруга — възнамеряваше да стори същото, а той нямаше намерение да й позволи да вземе надмощие.

Роджър напусна кабинета си и се запъти по коридора към вестибюла. Видял Блайт и Миранда да се прегръщат, той спря и даде ухо на разговора им.

— Мамо Блайт, не заминавай — проплака Миранда и обви ръчички около коленичилата жена.

— Баща ти има нужда от мен — рече Блайт и прегърна момичето. Гласът й бе по-нежен от милувка. — Той се нуждае от съветите ми в едни много важни дела, но за Нова година ще се върна с подарък за теб. Кой знае, може би ще успея да се върна още за Коледа.

— Ще ми липсваш — рече Миранда и склони глава на рамото на доведената си майка.

— Ти ще ми липсваш още повече — отвърна Блайт и целуна детето по слепоочието. — Хартуел ще те води в Деврьо Хаус, за да си играеш с Адам. Какво ще кажеш?

— Благодаря, мамо Блайт — отвърна момичето.

— Ботъмс обеща всеки ден да те води в конюшните — продължи Блайт. — Ще носиш моркови на Перикъл и Аспазия, нали?

Миранда кимна.

— А кой ще ми разказва приказки за лека нощ?

— Хартуел — отвърна Блайт. — А когато се върна, ще имам ти разказвам толкова много приказки. Лорд Перпендикуляр ще продължи да те посещава всяка нощ. Обещаваш ли да не приближаваш до златото, докато ме няма?

Миранда кимна.

Разбира се, че лорд Перпендикуляр щеше да продължи да посещава дъщеря му — Блайт бе дала на Ботъмс и Хартуел по една кесия жълтици, от които всяка вечер да оставят по една в стаята на детето. Нямаше съмнение, че Блайт наистина обичаше дъщеря му. От нея би излязла чудесна майка на децата му. Майка, каква за нещастие бе решил, че ще бъде Дарнел. Роджър се покашля, излезе от сянката на коридора и се приближи към тях. Блайт целуна момичето по бузата и го подкани се сбогува с баща си.

Миранда се втурна към него. Роджър я взе на ръце и я притисна към себе си.

— Тате, не заминавай — помоли го Миранда.

— Съжалявам, съкровище, но трябва да свърша нещо много важно — каза той. — Когато се върна, ще ти донеса подарък.

— Не искам подарък — отвърна детето и обви ръчички около врата му. — Искам теб.

Сърцето на Роджър се сви. Не искаше да наранява дъщеря си, но знаеше, че няма друг избор, освен да замине. Единственият начин да изчисти името си от петното, което бе хвърлило върху него убийство на Дарнел, бе да разкрие истинския убиец.

— Необикновено топъл ден за декември — обяви Ботъмс, който идваше от двора. — Снегът ще се разтопи още преди обяд. Лодките ви очакват, ваша светлост.

— Дай целувка на татко — рече Роджър.

Миранда го прегърна и целуна, а след това още веднъж целуна доведената си майка.

На вратата Блайт погледна през рамо. Ботъмс и Миранда стояха хванати за ръце и гледаха след тях. Блайт им се усмихна лъчезарно, а момичето й махна с ръка.

Блайт хвърли последен поглед към градината, която междувременно бе обикнала, и мълчаливо се сбогува с върбата. Клоните на дървото трепнаха в отговор, раздвижени от едва доловим бриз.

Роджър се качи в лодката пръв и й помогна да стори същото. Тя седна и хвърли прощален поглед към Дебре Хаус. Единствено богинята знаеше какви опасности я дебнеха в кралския двор.

Истинската зима щеше да настъпи едва след няколко седмици, но първите й предвестници не оставаха скрити за наблюдателното око. Замръзнали водни капчици висяха по голите клони на дърветата като върбови ресни.

Макар вниманието й да бе насочено към сменящите се пейзажи, Блайт съвсем ясно усещаше присъствието на мъжа си. От нощта на Самуин не бяха оставали заедно само двамата.

Блайт преглътна една усмивка. Принуден от обстоятелствата да дели с нея една стая и едно легло, Роджър едва ли щеше да успее да удържи обещанието си да не я докосне.

Блайт наистина бе отказала да го съпроводи — най-вече защото се безпокоеше за детето, което носеше в утробата си. От радост на устните й трепна усмивка. В благословеното си неведение нейният орел дори и не подозираше, че бе на път отново да стане баща.

Блайт не искаше да му каже за детето, защото се надяваше да спечели любовта му без помощта на бебето. Копнееше Роджър да иска нея, а не единствено детето, което тя носеше в утробата си.

„Аристотел Дебре“ — реши Блайт и започна да си тананика някаква весела мелодийка. Ако кръстеше неродения си син на името на прочутия философ и учител на Александър Велики, той щеше да се отличава с необикновена мъдрост. От друга страна, навярно бе още по-добре да му даде името на най-великия воин на света. В края на краищата Александър бе покорил целия свят, така че синът й също щеше да покори своя свят.

— Защо си толкова щастлива? — изтръгна я от мислите й Роджър. — Доколкото си спомням, не желаеше да дойдеш с мен.

— Промених мнението си — отвърна Блайт. — Денят е само за разходка по реката.

— Доста бързо мениш мненията си.

Блайт му се усмихна. Изглеждаше доста щастлив от факта, че отново разговаряха. Тя хвърли поглед към документите, които бе чел, и рече:

— Ако зарежеш за момент книжата, и ти ще можеш да се насладиш на прекрасния пейзаж.

— Боя се, че ми липсва математическия ти талант, така че ми се налага да отделям на сметките доста повече време от теб — каза Роджър.

— Имаш ли проблеми с числата?

— Непрекъснато играят пред очите ми — каза той с усмивка на съжаление.

— Навярно мога да ти помогна — предложи тя.

Роджър се усмихна.

— Сигурен съм, че можеш, но предпочитам да си върша работата сам.

— Тогава страдай, съпруже мой.

По някаква необяснима причина отговорът й го накара да се засмее.

— Никога няма да разбереш колко много страдам, малка пеперудке.

Малка пеперудка. Това обръщение й вдъхна нова надежда.

Тогава Блайт зърна целта на тяхното пътуване.

Разположен на дванадесет мили югозападно от Лондон, Хемптън Корт блестеше под пухкавия сняг като най-красивия скъпоценен камък в короната на английските крале. С безчислените си кули, фиали и комини дворецът се издигаше на площ, която сякаш възлизаше на стотици уврати^[1].

Навсякъде, докъдето поглед стигаше, се виждаха дървета, храсти и жив плет.

— Свети Суидин! — тихо възкликна Блайт. — Колко хора живеят тук?

— Около хиляда, когато кралицата е в двореца.

— И всички те имат нужда от вълна през зимата и от зърно за храна — промърмори на себе си Блайт.

— Мисля, че баща ти държи монопола в доставките на вълна и зърно за кралския двор — рече Роджър.

— Навярно бих могла да предложа по-ниски цени — отвърна тя и му се усмихна дяволито.

Когато лодката акостира, Роджър скочи на брега и подаде ръка на жена си. След това даде знак на Хардуик да се погрижи за багажа.

— Хемптън Корт се състои от десет различни двора, множество градини, стотици стаи, дузина кухни, обори, арена за турнири и игрища за тенис — не спираше да обяснява Роджър, докато се приближаваха към главната постройка.

— Как ще се оправям тук, без постоянно да се губя? — попита Блайт.

— Намери си някой паж, който да те следва навсякъде — отвърна Роджър.

Хемптън Корт бе цял един град и приличаше на пчелен кошер, в който кипеше главозамайваща активност. Из двора постоянно трополяха конски копита. Тук непрекъснато се тълпяха търговци на храни и платове, бижутери, благородници със своите семейства.

Блайт се вкопчи в ръката на мъжа си и слисано наблюдаваше непрестанното движение около тях. Когато Роджър неочаквано спря, тя едва не се спъна и не политна на земята. Сега Блайт заинтригувано вдигна поглед към високия мъж на средна възраст, който препречваше пътя им. Мъжът носеше пурпурночервена кадифена наметка и бричове, подходяща шапка с пера, жартиери със сребърни закопчалки и испански кожени обувки.

Блайт неволно го оприличи на паун. Паун в човешки образ.

Паунът бе вперил студен поглед в Роджър. Мъжът й едва забележимо кимна за поздрав.

— Значи се върнахте? — попита мъжът.

— Не, Оксфорд — с метална нотка в гласа отвърна Роджър. — Стоите тук и говорите сам на себе си.

„Едуар дьо Вер, седемнадесетият граф Оксфорд“ — помисли си Блайт. До нея бяха достигнали слухове за трудния му характер и за това, че му доставяло изключително удоволствие да хвърля любовниците си в Тауър.

— Както виждам, престоят в Тауър не ви е излекувал от отвратителното ви чувство за хумор — отбеляза Дьо Вер. Той погледна Блайт и рече: — Значи дъщерята на Деврьо е следващата жертва?

Роджър посегна към шпагата, която висеше на кръста му, но Блайт предупредително докосна ръката му.

— Лорд Дьо Вер, пътуването бе доста изморително — каза Блайт и се усмихна с усилие. — Бихте ли ни пуснали да минем. Бих искала да видя стаята си и да си почина.

Оксфорд наведе глава и каза:

— Госпожо Дебре, трябва да ми направите път да мина.

„Какъв арогантен, презрян мъж“ — помисли си Блайт. Заобикаляха ги няколко уврата поляна, а те стояха тук и спореха кой да отстъпи. Изглежда, Оксфорд умишлено се бе изпречил на пътя им, за да ги дразни.

— Възнамеряваш ли да му отстъпиш? — попита Блайт и хвърли кос поглед към мъжа си.

— Съвсем не.

— Няма да помръднем оттук, господин графе — Блайт пусна ръката на мъжа си и за миг постави дясната длан на сърцето си. След това отново се обърна към Роджър. — Струва ми се, че времето се разваля — след тези думи тя постави десния си показалец на устните, сякаш обмисляше следващата стъпка на двете спорещи страни.

Неочаквано над тях се изви вихрушка, която вдигна във въздуха червената, окичена с пера, шапка на Дьо Вер. Седемнадесетият граф Оксфорд промърмори някаква ругатня и хукна по моравата в посока към реката.

След неочакваното решение на проблема Блайт се усмихна на слисания си съпруг и попита:

— Първо ще отидем да видим стаята си или най-напред ще потърсим Блис?

— Ти ли го направи?

— Какво?

— Е, добре — рече Роджър и поклати глава. — Отиваме в стаята си. Блис и родителите на майка ти скоро ще научат за пристигането ни и ще дойдат сами.

Когато влязоха в същинския дворец, Роджър я поведе по лабиринт от тунели и дълги галерии. Цяла малка армия от натоварени с наръчи дърва прислужници ги отминаваха забързани, за да отнесат товара си на гвардейците от личната охрана на кралицата, чието задължение бе паленето на камините.

Знатни благородници и техните дами поздравяваха мъжа й на всяка крачка и спираха, за да огледат жена му. Блайт отвръщаше на любопитните им погледи, заинтригувана от необичайното им облекло. Баща й и Роджър винаги ходеха облечени в черно, така че тя не бе свикнала с гледката на наконтени мъже.

Не преставаше да се пита как щеше да свикне с живота в двора. Придворните й се струваха толкова чужди. Не откриваше нищо общо между себе си и тях. Колко ли нещастна се чувстваше Блис?

Изглежда Роджър отново се радваше на благоволението на Елизабет. Стаята, запазена за блудния син, който се завръщаше в двора на кралицата, бе изключително просторна. Имаше легло с балдахин да ги пази от зимните студове, а на една от стените — камина с две кресла пред нея. Освен това до прозореца, откъдето се откриваше прекрасна гледка към Темза, имаше писалище с два стола.

„Стая с изглед към Темза“ — помисли си Блайт. Съпругът й, изглежда, бе липсвал на Елизабет.

— Хубава е — каза тя.

— Радвам се, че ти харесва.

В стаята се появиха Хардуик и Дейзи, следвани от дузина лакеи, които носеха багажа. Преди да ги отпрати, Роджър даде на всеки от тях по монета. След това се появи един гвардеец, който запали камината. Той също получи монета.

Блайт реши, че е най-добре навсякъде да носи със себе си кесия с жълтици, защото тук, изглежда, всяка услуга се заплащаше и колкото по-едра бе монетата, толкова по-отзивчиви и старателни бяха прислужниците. Имаше реална опасност да пропилее печалбите си от търговията с вълна и зърно, ако искаше да бъде обслужвана добре.

— Милорд, да разопаковаме ли багажа? — попита Хардуик. — Или госпожата би желала най-напред да си почине.

Вратата се отвори и привлече вниманието на Блайт. Блис Деврьо влетя в стаята и извика:

— Сестричке!

Блайт се втурна насреща й и двете сестри се срещнаха и прегърнаха в средата на стаята.

— Липсваше ми! — рече Блайт.

Зърнала херцог и херцогиня Лъдлоу, които стояха на вратата, Блайт се откъсна от сестра си и се завтече към тях. Тя прегърна първо дядо си, а след това и баба си.

— Елизабет се осведоми дали вече сте пристигнали — обясни херцогът на Роджър. — Тя изгаря от нетърпение да види отново гордия си орел.

Роджър се усмихна, видимо зарадван от поканата за аудиенция при нейно величество толкова скоро след завръщането му. Той се обърна към прислужника си и рече:

— Настанете се с Дейзи. Докато съпругата ми се види със сестра си, ще се представя на кралицата, а след това ще се отбия до конюшните, за да се уверя, че Ахил и Хектор са добре.

— Ще дойдете ли с мен? — попита той херцога, който кимна и отвори вратата.

— Ще се видим довечера, скъпа — каза херцогинята и целуна Блайт по бузата. — Почини си добре. Изглеждаш ми уморена.

Блайт кимна.

— Реши ли вече какво ще облечеш тази вечер? — попита баба й, докато прекосяваше стаята, за да последва мъжа си. — Първото впечатление е изключително важно. Облечи нещо необикновено.

Всички излязоха и вратата се затвори след тях, оставяйки двете сестри сами.

Блайт седна на ръба на леглото и подкани Блис да стори същото. Присъствието на сестра й беше голямо облекчение за нея и тя беше благодарна за това.

— Как се оправяш, без да се изгубиш из всичките тези коридори и коридорчета? — попита Блайт.

— Ще се научиш — отвърна Блис и се отпусна на леглото до нея.

— Каква е тя в действителност?

— Кралицата ли? — Блис се усмихна. — Точно такава, каквато си я представяхме, но понякога може да бъде в ужасно лошо настроение.

— Някога случвало ли се е да се ядоса на теб? — попита Блайт.

Блис поклати глава, след което намигна на сестра си.

— Знаеш въздействието, което оказвам върху хората около себе си. Това е дарба, която дължа на богинята… За съжаление, от дядо нито един млад мъж не може да припари до мен — оплака се тя. — Божичко, по-строг е дори от татко. Но стига за мен. Как е семейният живот?

Блайт надникна във виолетовите очи, които толкова много приличаха на нейните, и напрежението от последните два месеца болезнено се надигна в нея. Тя избухна в сълзи.

— Толкова ли е лошо? — попита Блис и обви ръка около кръста на сестра си. — Не плачи, сестричке, защото ще завали.

— Вече съм по-добре — рече Блайт и успя да се усмихне, макар тялото й все още да се тресеше от хлипания.

— Разбира се, че си по-добре — отвърна Блис. — А сега ми разкажи за проблемите си и ще видиш как ще ти олекне.

— Семейството на съпруга ми ме смущава — поде Блайт. — С изключение на Миранда, разбира се, която много обичам.

— И?

— Любовниците на мъжа ми ни посетиха една вечер — реч Блайт, снишавайки глас.

— Бившите любовници, обзалагам се — каза Блис. — Кои са те?

— Сара Ситуел и Рода Белоуз.

— Искаш да кажеш госпожа Плъх?

Блайт се закиска.

— Тя наистина прилича на плъх.

— Липсва й единствено дългата опашка — съгласи се Блис. — Какво друго ти се върти из главата?

— Роджър не ме обича — призна Блайт, а долната й устна трепереше от усилието, което полагаше, за да не се разплаче. — Възнамеряваше да анулира брака ни, но след като отне девствеността ми, това вече е невъзможно. Оттогава не ме допуска до себе си.

— Свещени Хипократе, какво копеле — промърмори Блис.

— Има още нещо — рече Блайт. Блис наклони глава на една страна и зачака. — Аз… аз нося детето му, но все още не съм му казала.

— Аз съм малко над шестнадесет и прекалено млада, за да ставам леля — каза Блис, перфектно имитирайки баба си.

Блайт избухна в смях, а сестра й се присъедини към нея. Първа си възвърна сериозното изражение Блис.

— Ако трябва да говорим сериозно, сестричке, Роджър не е някое невръстно момче. Трябва да е знаел, че може да се случи подобно нещо.

— Прекарахме заедно само една нощ. Затова се съмнявам, че допуска възможността да съм заченала — каза Блайт.

— Неведоми се пътищата на богинята — отвърна Блис и обви ръка около раменете на сестра си. — В някой момент може да реши, че е време орелът да остане при своята пеперуда.

— Обичам те — каза Блайт и склони глава на рамото на сестра си.

— И аз теб повече от всичко — отвърна Блис. — Кога ще кажеш на Роджър добрата новина?

— Може би като се върнем в Дебре Хаус.

— По-добре сега, отколкото по-късно — посъветва я Блис. — Иначе ще побелееш от тревоги.

Блайт въздъхна.

— Не мога да събера кураж.

— Трябва да вървя при кралицата, но довечера ще се видим отново — каза Блис. — Ще поговорим за това по-късно. О, открих нещо интересно и ще ти го покажа утре, ако можеш да се измъкнеш за малко.

— Роджър няма да има нищо против да прекарвам времето си в компанията ти — каза Блайт. — За какво става дума?

— Не мога да ти кажа — отвърна Блис и целуна сестра си по бузата, преди да стане от леглото. — Трябва да го видиш с очите си.

След миг Блис бе изчезнала, оставяйки я сама.

Блайт стана от леглото и погледна през прозореца към реката. Направо не й се вярваше, че бе в стаята си в Хемптън Корт. Тази вечер щеше да бъде представена на кралицата на Англия. Тази мисъл не й даваше покой. И дума не можеше да става за следобеден сън. Беше прекалено развълнувана, за да работи и й се прииска да бе взела със себе си дневника на майката на Роджър. За нещастие той все още лежеше в най-горното чекмедже на писалището й.

 

 

Няколко часа по-късно Блайт вече стоеше пред огледалото в стаята си и изследваше отражението си. Изглеждаше елегантно в черната си кадифена рокля с дълбоко квадратно деколте. Единствените цветни петна бяха инкрустираният със скъпоценни камъни кръст, годежният й пръстен с пеперудата и виолетовите й очи. Семплата тъмна рокля подчертаваше естествената й красота.

— Трябва да облечеш рокля, която да се набива на очи — каза Дейзи. — Не би ли искала да заслепиш придворните?

— Бих искала единствено да впечатля Елизабет… Заради мъжа си — каза Блайт.

— Тази рокля няма да я впечатли — отвърна Дейзи. — Ела, ще ти помогна да облечеш червената.

Блайт поклати глава.

— Напротив, Елизабет ще оцени мъдростта ми.

— Откъде знаеш?

— Елизабет е на шестдесет и една години и не изпитва ни най-малко желание да вижда около себе си жизнерадостни млади жени в пъстри дрехи — отвърна Блайт. — Кралицата заслужава да бъде в центъра на вниманието.

— Е, добре — усмихнато рече Дейзи. — Мисля, че разбирам. Кралицата ще започне да ревнува, ако заслепиш всичките й придворни.

— Нещо такова.

— Защо си толкова мъдра?

— Не съм мъдра — призна Блайт. — Майка ми ми даде съвет как да се държа.

— Херцогинята винаги се облича с пъстри дрехи — отбеляза Дейзи.

— Да, но баба Чеси е почти на възрастта на нейно величество — отвърна Блайт. — Обаче не й го казвай.

Дейзи се канеше да отвърне нещо, но вратата се отвори и прага се появи Роджър.

— Готова ли си? — извика той.

Двете жени излязоха иззад паравана. Дейзи напусна стаята, докато Блайт стоеше неподвижно и наблюдаваше мъжа си, в чиито очи се четеше възхищение. Изглежда, кройката на роклята й му допадна, защото погледът му дълго остана прикован към безупречната алабастрена кожа, разголена от дълбокото деколте.

— Черното ти отива — каза Роджър и се приближи към нея. — Консервативните цветове подчертават младежката ти красота.

— Благодаря, милорд — отвърна Блайт, — но не съм си поставяла за цел да подчертавам красотата си. Помислих си, че убитите цветове повече ще допаднат на кралицата.

Роджър се усмихна.

— И кой ти даде този мъдър съвет? Убеден съм, че не е баба ти.

— Не, майка ми.

 

 

С всяка измината крачка тихата, примесена с гласове и смехове, музика ставаше все по-силна. Не след дълго двамата с Роджър вече бяха на прага на залата за аудиенции на кралицата. Огромното помещение бе изпълнено със стотици пъстро облечени придворни, които танцуваха, разговаряха или се разхождаха насам-натам.

В единия край на правоъгълното помещение стояха най-добрите музиканти на Англия, които изпълняваха най-модерните танци. Кралица Елизабет седеше на подиум до срещуположната на входа стена и наблюдаваше придворните си. Средата на помещението бе запазена за танцуващите.

Накъдето и да погледнеше, Блайт виждаше море от пъстри, набиващи се на очи цветове. На светлината на свещите блестяха златни аксесоари и скъпоценни бижута.

Блайт погледна уплашено Роджър. Чувстваше се доста неловко в черната си рокля. В сравнение с наконтените пауни, които наперено ходеха насам-натам, двамата с мъжа й приличаха на двойка орехчета^[2].

Блайт погледна към подиума и откри Блис, която разговаряше с кралицата. В същия момент нейно величество погледна към входа на залата. До подиума стояха херцог и херцогиня Лъдлоу и очевидно очакваха появата им.

— Готова ли си да се срещнеш с кралицата, малка пеперудке? — попита Роджър и окуражително стисна ръката й.

— Цял следобед упражнявам реверанса си, милорд — отвърна Блайт.

Роджър я поведе през залата и макар да кимна на някои от придворните, не спря, а се насочи право към подиума.

Блайт не откъсваше поглед от кралицата. Младата жена усещаше върху себе си погледите на придворните, които бяха любопитни да зърнат най-голямата от дъщерите на семейство Деврьо.

— Ще стоим тук и ще чакаме да ни направи знак да се приближим — прошепна Роджър. — Всичко друго би било нарушение на протокола.

Блайт му се усмихна с разбиране, но не отвърна нищо. Мисълта за предстоящата среща с кралицата я правеше прекалено нервна, за да може да каже каквото и да било.

Блис се оказа права. Кралицата беше точно такава, каквато винаги си я бяха представяли. Въпреки напредналата си възраст, Елизабет не бе изгубила нищо от легендарното си излъчване, което вече тридесет и шест години караше поданиците й да я боготворят.

Тази вечер тя носеше бяла, обшита със злато рокля, която бе украсена с цяло състояние от диаманти и други скъпоценности. Около врата си бе сложила един върху друг гердан от диаманти, един от рубини и трети — от смарагди. Перли красяха златисточервената й коса, а на всеки от пръстите й имаше пръстен със скъпоценен камък.

Блайт бе почти заслепена и имаше чувството, че срещу нея седи някоя богиня.

След едно кимване от страна на кралицата Роджър улови жена си за ръка и я поведе към подиума. Той се поклони, а Блайт направи дълбок, грациозен реверанс.

Елизабет веднага съсредоточи вниманието си върху Блайт.

— Чудесен реверанс, госпожо Дебре.

Блайт се изчерви, неспособна да реши дали това бе обида, или комплимент. Тя наклони глава и се усмихна, докато кралицата я оглеждаше от косите до черните копринени обувки.

Блайт почувства, че кралицата бе останала доволна от облеклото й и мислено благодари на майка си за съвета.

— Добре дошъл в двора, Роджър — рече Елизабет. Тя хвърли на Блайт още един поглед и добави: — Приличате на майка си.

— Благодаря, Ваше величество.

— Защо решихте, че ви правя комплимент? — попита Елизабет.

За миг въпросът й смути Блайт.

— Приличам на дядо си, който стои ето там — отвърна тя, преодоляла смущението си. — Сигурна съм, че никога не бихте обидили публично любимия си херцог.

Елизабет наведе глава, което означаваше, че отговорът й бе допаднал.

— Кое ви кара да мислите, че Лъдлоу е любимият ми херцог?

— Зная го от дядо си — без да се поколебае, отвърна Блайт. — Той съвсем искрено ми разказваше за вашата щедрост, затова допуснах, че е бил искрен и когато ми е споменавал, че е ваш любимец.

Това й спечели една кралска усмивка, която направо можеше да завърти главата на осемнадесетгодишна полужена-полудете като Блайт. Елизабет смени темата и попита:

— Как върви семейният ви живот, госпожо Дебре?

Уловка. Блайт знаеше, че ако отговори, неизбежно ще засегне или кралицата, или мъжа си.

— Моите уважения, Ваше величество — отвърна Блайт, — но не бих искала да отговарям в присъствието на всичките тези хора.

Блайт усети пръстите на мъжа си върху ръката си и забеляза, че придворните, които се намираха в близост, се бяха навели напред, за да не пропуснат най-новия дворцов скандал.

— Прекалено късно е да оттегля въпроса си — каза Елизабет. Отговорете.

Това беше кралска заповед, не молба.

— Макар да имам щастлив брак, съжалявам, че не бях в състояние да заема мястото си като придворна дама на Ваше величество — спокойно отговори Блайт. — Считам сестра си за най-щастливата млада дама в цяла Англия.

Кралицата повдигна вежди.

— Приличате на майка си, но говорите като баща си.

— И това приемам за комплимент — усмихнато рече Блайт.

Забележката й накара Елизабет да се засмее тихо.

— Притежавате ли някакви други способности, освен остроумието си, дете?

— Способности?

— На вашата възраст вече говорех свободно шест езика — похвали се Елизабет.

— Гръцкият не ми се удава особено — отвърна Блайт. Роджър предупредително стисна ръката й. — Но обичам числата.

— Обичате числата — повтори кралицата и се наведе напред. — Разкажете ми за това.

— Обичам числата, които представят печалбите от сделките ми.

— Сделки?

Блайт кимна.

— Притежавам пет кораба и няколко търговски предприятия.

— Удивително. Скъпата ми Блис не притежава никакво доходоносно предприятие — отбеляза кралицата.

— Талантите на сестра ми са от съвсем друго естество — отвърна Блайт. — И все пак тя е достатъчно умна, за да инвестира парите си при мен.

Елизабет избухна в смях.

— Виждам, че моят скъп Мидас е успял да отгледа чудесни интелигентни дъщери — тя хвърли на придворните си циничен поглед и добави: — Повечето жени в двора притежават големи усти и малко ум в главата си. Това е доста обезкуражаващо.

Блайт мълчеше.

— Утре елате с Блис в личния ми кабинет — покани я кралицата. — Там ще продължим разговора си.

— За мен е чест, Ваше величество — каза Блайт.

— Да, зная — Елизабет погледна Роджър и каза: — Мой горди ореле, трябва да сте щастлив с толкова чувствителна и интелигентна съпруга — тя повиши глас: — Ще ми се всичките ми придворни да дарят Англия с толкова чудесни деца — отново погледна Блайт и като й даде знак с ръка, че е свободна, каза: — Танцувайте и се забавлявайте.

Блайт направи реверанс, а Роджър се поклони. След това двамата се отдалечиха от подиума.

— Моите поздравления, малка пеперудке — прошепна той.

Блайт му се усмихна лъчезарно. Най-трудната част от вечерта вече бе зад гърба й, а и бе спечелила похвала от Роджър. Може би все още имаше някаква надежда за тях…

В средата на залата ги очакваха херцог и херцогиня Лъдлоу. Блайт целуна дядо си, а след това и баба си.

— Бабо, тази вечер изглеждаш чудесно — каза Блайт. — Ох, забравих, че трябваше да те наричам лельо Даун.

— Не се безпокой. Всички знаят, че Лъдлоу ти е дядо, а аз съм негова съпруга — отвърна херцогинята. — Скъпа, защо си се облякла в толкова мрачни цветове?

— Майка ми ме посъветва при първата си среща с кралицата да бъда облечена в приглушени цветове — обясни Блайт.

— Скъпа, ако бе подбрала някои малко по-приглушени, направо можехме да те погребем — отвърна баба й.

Музикантите засвириха отново, този път чудесна павана.

Роджър се обърна към Блайт.

— Танцува ли ти се?

— Смятам, че ще е по-добре най-напред да поканиш кралицата — отвърна Блайт.

Роджър кимна и се насочи към подиума. За миг Блайт го проследи с възхитен поглед, след което улови дядо си подръка.

— Искам да те питам нещо — каза тя, — но въпросът ми е доста деликатен.

— Защо тогава не го оставим за утре? — попита херцогът.

Блайт поклати глава и рече:

— Докато бяхме в Дебре Хаус, ни посети една дама, лейди Сара Ситуел, която…

— Сара Ситуел не е дама — намеси се баба й.

— Чеси, остави детето да се доизкаже, преди да си започнала да очерняш хората.

— Аз? Да очерням хората? — повтори херцогинята. — Никога не съм го правила.

— Сара каза, че мама била копеле и принудила татко да се ожени за нея — каза Блайт, снишавайки глас.

Баба й избухна в смях.

— Дете, Сара Ситуел бе хвърлила око на баща ти, но остана празни ръце — обясни херцогинята. — А що се отнася до това, майка ти го принуди да се ожени за нея, нищо не е по-далече истината.

— А каква е истината? — попита Блайт.

— Баща ти желаеше майка ти, но тя бе доста опърничава — отвърна херцогинята. — Аз помогнах на баща ти да я постави в компрометираща ситуация. Останалото е история.

— Не знаех за това — каза херцог Робърт. — Добре свършена работа, Чеси.

— Благодаря, Тали.

— Ами другото? — попита дядо си Блайт.

Херцогът постави ръка на раменете й и каза:

— Вярвай ми, дете, майка ти е моя законна наследница.

— Вярвам ти, дядо — каза Блайт, а лицето й се разведри. — Благодаря за откровеността.

Блайт погледна към центъра на залата, където Роджър танцуваше с кралицата. Точно тогава пред нея застана граф Оксфорд.

— Милейди, мога ли да ви помоля за един танц? — попита той.

— Съжалявам, сър, но вече обещах на деверите си — отклони предложението му Блайт. И насън не би й хрумнало да танцува с този непоносим грубиянин.

— По-късно отново ще потърся компанията ви — каза Оксфорд и се отдалечи.

— Не го харесвам — прошепна Блайт. — Дядо, би ли повикал Седрик. Иначе ще излезе, че съм излъгала.

Херцогът махна с ръка на Седрик, който се приближи и целуна ръка на Блайт.

— Как се чувства днес моята прелестна снаха?

— Благодаря, добре — отвърна Блайт. — Ще танцувате ли с мен?

— С удоволствие, милейди — отвърна Седрик, а тъмните му очи заблестяха страстно.

Той я поведе към дансинга и двамата се присъединиха към танцуващите.

— Къде е госпожа Сибила?

— Наистина ли искате да знаете?

Въпросът му я изненада.

— Бих искала да зная всичко за госпожа Сибила. В края на краищата сега тя е моя етърва.

— Каква ужасна лъжкиня сте — възкликна Седрик.

Блайт се закиска.

— А къде е шпагата ви, сър? Едва ви познах без нея.

— Не се упражнявам по двадесет и четири часа на ден — каза Седрик. — Обичам да правя и други неща.

— Допускам, че от време на време един мъж трябва да се храни и да спи — отвърна тя.

Седрик се засмя тихо.

— Смяна на партньорите — нареди един глас зад нея. — Сега е мой ред да танцувам с тази красива жена.

Блайт погледна през рамо и видя Джефри. Тя се засмя, когато Седрик постави дланта й в тази на брат си.

— Как е скъпата ми снахичка? — попита Джефри.

— Много добре — отвърна Блайт. Когато се завъртя, тя зърна мъжа си до подиума и обърка стъпките. Роджър я гледаше, неодобрително смръщил чело. Не можеше да й е сърдит за това, че танцуваше с братята му. Роджър й обърна гръб и се насочи към другия край на залата. Блайт го проследи с поглед и отново обърка стъпките, когато го видя да кани на танц лейди Рода. Стомахът й се сви на топка от гледката на мъжа й в компанията на пищната червенокоса красавица. — Моля ви, отведете ме при сестра ми — каза Блайт и спря да танцува.

— Болна ли сте? — попита Джефри.

Младата жена направи усилие да се усмихне и излъга:

— Просто съм преуморена.

— Да повикам ли Роджър?

— Не, сестра ми е достатъчна.

Когато достигна подиума, където стоеше сестра й, Блайт я улови за ръка, но за пръв път докосването на Блис не й донесе облекчение.

— Можеш ли да ми покажеш пътя до стаята ми? — попита тя, а гласът й трепереше от усилието да задържи напиращите сълзи.

— Това още нищо не означава — каза Блис, гледайки покрай нея към Роджър и Рода. — Освен това никой не може да се оттегли без позволението на кралицата.

— От бременността ми прилошава — каза Блайт. — Боя се да не изгубя детето.

Блис кимна.

— Ще те извиня пред кралицата. Тя едва ли ще пожелае да те задържи, като разбере, че ти е зле.

Блайт видя как сестра й се приближи към кралицата, а след това по неин знак се наведе и прошепна нещо на ухото й. Елизабет погледна към Блайт, а след това потърси с поглед Роджър.

Какво шепнеше на кралицата Блис? Надяваше се Елизабет да не направи някоя сцена, защото знаеше, че това би било напълно в неин стил.

Неочаквано музиката заглъхна. Всички придворни изненадано обърнаха погледи към подиума.

Блайт усети дал обзема паника. Дали Блис не бе споменала пред Елизабет, че сестра й очаква дете? Тя погледна сестра си, която й намигна.

— Идън, елате при мен със съпругата си — нареди Елизабет.

С учудено изражение Роджър се приближи към Блайт и я съпроводи до подиума. Блайт с ужас очакваше онова, което щеше да последва.

— Моите поздравления, горди ореле — каза Елизабет. Роджър бе видимо смутен и понечи да каже нещо, но кралицата го изпревари. — Поздравленията са за графиня Идън — обяви Елизабет, — която носи наследника на граф Идън.

Придворните аплодираха вежливо.

Блайт погледна мъжа си. За щастие Роджър бързо прогони от лицето си изражението на изненада.

— Не биваше да криете добрата новина — упрекна го кралицата.

Роджър се прояви като изкусен придворен. Той поднесе дланта на Блайт към устните си и излъга:

— Никога не бих скрил подобна новина от вас, Ваше величество. Просто още е рано и искахме да сме напълно сигурни, преди да го обявим.

— О, скъпа моя — възкликна херцогиня Лъдлоу и се впусна към нея. Тя прегърна и Роджър, а след това се обърна към мъжа си: — О, Тали, прекалено съм млада, за да бъда прабаба.

Всички в залата, в това число и кралицата, се засмяха. Всички, с изключение на Блайт и Роджър.

— Чеси, много неща са възможни, когато човек поживее достатъчно дълго — каза Елизабет. Тя се обърна към Роджър: — Съпругата ви не се чувства добре. Отведете я в стаята си. Когато се почувства по-добре, можете да се върнете.

— Благодаря, Ваше величество.

Роджър взе дланта на Блайт с нежността на влюбен мъж и поведе жена си към изхода. Морето от придворни се раздели пред тях, за да ги пропусне да минат. От различни краища на залата долетяха благопожелания.

Макар да се опитваше да изглежда спокойна, Блайт допускаше, че причината за гаденето в стомаха й бе по-скоро реакцията на Роджър, отколкото бременността. Не вярваше мъжът й да остане все така спокоен, когато напуснеха залата. Можеше да усети напрежението му по начина, по който пръстите му стискаха ръката й.

Когато излязоха от залата, Роджър пусна ръката й. Блайт бе прекалено уплашена, за да го погледне.

Той ускори крачка, принуждавайки я да стори същото, ако не искаше да изостане. Когато стигнаха стаята си, на Блайт вече й се виеше свят.

Роджър отвори вратата и пусна жена си да влезе първа. Тя чу вратата да се затръшва и затвори измъчено очи. Беше по-лошо, отколкото си бе мислила.

Дълго никой не продума.

Накрая Блайт събра цялата си смелост и се обърна. Когато го погледна, изписаното на лицето му презрение едва не я събори.

— Проклети да са Бъргли и баща ти — изруга Роджър, а гласът му трепереше от гняв. — Един добър палач би ме избавил от тази женитба.