Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (10)

9

— Казах да станеш — изфуча Роджър.

Двадесет и петгодишният Джефри Дебре хвърли на най-големия си брат учуден поглед и ловко скочи на крака. Той се обърна към Блайт, усмихна се приятелски и й намигна.

— Не позволявайте на малкия ни брат, черната овца в семейството, да ви обърка — предупреди я един дълбок глас.

— Джефри се е родил миловиден глупак и такъв ще си умре — добави някаква жена.

— Блайт, помниш ли семейството ми? — попита Роджър.

— Да, смътно — Блайт се усмихна лъчезарно, но някакъв зъл дух я накара да добави: — Щях да си ги спомням по-добре, ако бяха останали на сватбеното ни тържество.

Членовете на семейство Дебре реагираха на думите й удивително различно. Роджър само се ухили. Брат му Седрик я погледна сериозно, а в тъмните му очи проблесна нещо като пробуждащ се интерес. Сибила я стрелна със смразяващ кръвта поглед.

Най-впечатляваща обаче бе реакцията на Джефри, който се засмя гръмко и кимна с глава към нея.

— Touche, скъпа снахичке — каза той.

— До първи октомври Елизабет е на лов в Нонсач Палас — рече Седрик. — Ще останем в Дебре Хаус, докато дворът не се върне в замъка Уиндзор.

Блайт пресметна наум колко дена оставаха до първи октомври и въздъхна мислено. Щеше да й бъде трудно да прелъсти мъжа си в присъствието на семейството му. За щастие деверите и етърва й щяха да останат в Дебре Хаус най-много седмица, в краен случай — две.

— Хайде да хапнем нещо — каза Роджър и двамата със Седрик се отправиха към почетната маса. — Кога кралицата възнамерява да се върне в Хемптън Корт?

— Струва ми се, в средата на ноември — отвърна Седрик.

— Научи ли нещо ново за Дарнел — попита Роджър, снишавайки глас.

Седрик поклати глава.

— Разпитах десетки хора, но за съжаление — нищо ново. Уверявам те, че веднага щом се върна в двора, ще продължа разследванията си.

Роджър и Блайт седнаха на централните места, които се пазеха за господаря на къщата и неговата дама, в случай че в Дебре Хаус не гостуваше някоя кралска особа. Сибила и Седрик заеха местата отдясно на Роджър, а Миранда и Джефри — отляво на Блайт.

Обядът започна със салата от арабски сливи, тлъстака и краставици, следвана от супа от кестени. Основното блюдо се състоеше от печени пилета, задушен грах и кюфтета от артишок.

— Пилета? Не може ли богатият граф Идън да си позволи някое по-скъпо ястие вместо тези жалки пернати? — оплака се Сибила.

— Аз дадох съгласието си за това меню — каза Блайт, обръщайки се към етърва си. — Яденето на пилешко есенно време помага срещу меланхолията, предизвиквана от този сезон на годината.

— Непременно трябва да си вземете втора порция — посъветва я Джефри и сам се засмя на шегата си. Когато Блайт го погледна, той отмести поглед към Миранда и попита: — Какво прави любимата ми племенница? Отдавна не сме се виждали.

— Чичо Джефри, аз съм единствената ти племенница — поправи го Миранда.

— Ах, наистина ли — с престорено удивление отвърна Джефри. — Та значи, какво прави единствената ми племенница?

Миранда направи жест с палец, който трябваше да означава нещо като всичко е наред, и каза:

— Татко ми купи едно пони от пазара в Смитфийлд, а мама Блайт — неговото другарче.

— Две понита? — повтори Джефри с престорена изненада. — Баща ти трябва много да те обича.

Миранда кимна.

— Да, така е.

— Чисто разточителство, ако питате мен — промърмори Сибила.

— Мама Блайт също ме обича — обясни на чичо си Миранда, игнорирайки забележката на леля си. — Тя знае толкова много приказки за лека нощ. Не е ли чудесна моята нова мама?

— О, да, мама Блайт, изглежда, е дар от небесата — съгласи се Джефри.

— Тя не ти е майка — високо рече Сибила.

— Сибила — с укор в глас каза Седрик.

Блайт усети кръвта да нахлува в главата й, а сърцето й се сви при вида на ужасеното изражение на заварената й дъщеря. Що за жена бе тази, която умишлено нараняваше едно дете?

— Грешите, лейди Сибила — рече Блайт и погледна хладно етърва си. — Аз съм доведена майка на Миранда и я обичам като да е плът от плътта ми и кръв от кръвта ми — за миг Блайт се зачуди как ли ще реагира на този словесен двубой мъжът й и го погледна скришом. На устните на Роджър играеше усмивка, която я окуражи да продължи: — Майката не е задължително жената, която е родила едно дете, а онази, която го отглежда с любов и нежност.

Забелязала червените петна по страните на етърва си, Блайт реши, че е уместно да сложи край на този словесен двубой. Тя намигна на иконома, който тъкмо пълнеше чашата й с ябълково вино.

— Госпожа графинята изрази и моето мнение — тихо промърмори Ботъмс.

— Прислужниците трябва да си знаят мястото — отбеляза Сибила достатъчно високо, за да бъде чута от всички.

— Както и бедните роднини — отвърна Блайт.

— Какво е беден роднина? — попита Миранда.

Джефри избухна в смях.

— Чичо Седрик, леля Сибила и аз сме бедните роднини на семейство Дебре — каза той.

Блайт се засмя, но не погледна Джефри и момичето, а Седрик, за да оцени реакцията му. Усмивката веднага изчезна от устните й. Той гледаше Роджър изпод полуспуснатите си клепачи. Неприкритата омраза, струяща от погледа му, я ужаси.

— Седрик, какво ново в двора? — попита Блайт, опитвайки се да отвлече този поглед от мъжа си. — Запознахте ли се със сестра ми Блис?

— Да не би да е придворна дама на кралицата? — попита Сибила.

Блайт кимна.

— Аз се запознах с нея — рече Сибила. — Блис е очарователна млада дама.

Тонът й ясно даде да се разбере, че не смяташе Блайт за също толкова очарователна като Блис.

— Сестра ми притежава дарбата да прави щастливи всички хора около себе си — отвърна Блайт.

— Надявам се, че новото обзавеждане ви харесва — рече Сибила. — Наредих да се направят някои промени в спалнята на графинята, докато Роджър… — тя се поколеба, сякаш търсеше подходящ израз — … отсъстваше.

— Роджър не е отсъствал, Сиби — намеси се Джефри. — Той лежа в Тауър.

— Вечно трябва да ти повтарям едно и също — тросна му се тя. — Знаеш, че мразя прозвищата. Наричай ме Сибила.

Джефри й се усмихна.

— Както кажеш, Сиби. Ох, забравих…

— Що се отнася до стаята — поде Роджър, а устните му трепнаха, защото изпита непреодолимо желание да се засмее, — Блайт ме помоли…

Блайт ритна мъжа си под масата и той стисна устни.

— Какво искаше да кажеш? — попита Сибила.

Ботъмс избави Роджър от затруднението, но направи ситуацията още по-неловка.

— Милейди, мострите, които поръчахте за спалнята си, пристигнаха — съобщи икономът, докато отново пълнеше чашата на Блайт с ябълково вино. — Оставих ги в кабинета на господин графа.

— Но аз току-що ремонтирах тази спалня, защо е необходимо…? — попита Сибила.

— Интериорът, който сте подбрали, е очарователен, но аз предпочитам по-светли тонове — каза Блайт. Тази спалня винаги е принадлежала на господарката на дома, на графиня Идън. За какво й е на жена, която никога нямаше да използва една стая, да я ремонтира? Дали етърва й не се е подготвила за екзекуцията на Роджър?

— Моля за извинение — сякаш прочела мислите й, се обърна се към Роджър Сибила. — С оглед на така стеклите се обстоятелства реших, че би предпочел да се разделиш с всичко, което може да ти навее лоши спомени.

Роджър кимна и с това й прости дързостта да предприема, промени в дома му без негово разрешение.

Блайт премести поглед от Сибила към Седрик. Хладната омраза бе изчезнала от очите му, които сега с неприкрит интерес оглеждаха гърдите й. Блайт бе шокирана от това нахалство и реши да стори всичко възможно никога да не остава насаме с него. Защо Роджър толкова презираше Джефри, когато държанието на Седрик бе много по-обезпокояващо?

— Мамо Блайт, нали никога досега не сме виждали толкова черно слънце като вчера? — попита Миранда, видимо засегната от липсата на внимание от страна на възрастните. — Това беше точно преди лошият човек да се опита да убие татко.

— Какво? — извикаха в един глас Седрик и Джефри.

Роджър игнорира най-малкия си брат и се обърна към Седрик:

— Вчера на пазара Смитфийлд някой се опита да ме убие.

— Имаш ли представа кой може да желае смъртта ти? — попита Седрик.

— Да — Роджър хвърли кос поглед към Джефри и добави: — Същият, който е убил Дарнел.

Блайт отново го настъпи под масата. Прекалено късно.

— Тате, нали лошият човек не е причинил болка на лейди Дарнел? — с ужасено изражение попита Миранда.

— Никой не е причинявал болка на лейди Дарнел — излъга Блайт и постави ръка на раменете на момичето. — Лейди Дарнел беше болна и Бог я взе на небето.

— Мамо Блайт, вече ти казах, че лейди Дарнел не е на небето — рече Миранда. — Тя е някъде другаде.

Когато по-младият й девер се засмя тихо, Блайт го погледна с укор, след което вдигна поглед към портретите на предишните граф и графиня Идън. Тя си блъскаше главата в напразни опити да измисли някаква приемлива за всички тема на разговор.

— Седрик прилича на баща ти — забеляза Блайт, обръщайки се към мъжа си. — Двама с Джефри приличате повече на майка си.

— Татко имаше тъмната кожа на някой испански дон — рече Джефри. — Седрик прилича на него.

— Роджър винаги е бил любимецът на майка ни — рече Седрик.

— Да, но затова пък татко прекарваше с теб повече време, отколкото с Джефри и мен, взети заедно.

— Ами ти, чичо Джефри? — попита Миранда. — Ти на кого беше любимец?

Джефри й намигна.

— Мисля, че най-много ме обичаше Хартуел.

Миранда се закиска.

— Не, чичо Джефри, Хартуел обича мен.

— Ах, да. Най-много ме обичаше Ботъмс — поправи се Джефри.

Миранда се закиска отново и извика на иконома.

— Господин Ботъмс, наистина ли като дете Джефри е бил ваш любимец?

— Аз много го харесвах — отвърна Ботъмс с дрезгав и сух глас.

Всички, освен Сибила, се засмяха.

— Трябва ли по време на обяд непрекъснато да разговаряме с прислугата? — оплака се тя.

Блайт отвори уста, за да отвърне, но Роджър бе по-бърз.

— В този дом Ботъмс е нещо повече от прислужник — смъмри снаха си той. — Освен всичко останало той е мой скъп и уважаван приятел.

След тези думи се възцари неловко мълчание, което най-сетне бе нарушено от скъпия и уважаван приятел на Роджър:

— Надявам се, това означава, че ще ме включите в завещанието си — рече Ботъмс от мястото си до бюфета.

Блайт и Джефри избухнаха в смях, който скоро зарази и Миранда. Роджър и дори Седрик се усмихнаха. Само Сибила запази киселото си изражение.

След края на обяда Блайт се обърна към Миранда и попита:

— Искаш ли да потърсим Хартуел? Мисля, че вече е време за лягане.

— Не искам да спя — не закъсня отговорът на момичето.

— Тогава няма да спиш — съгласи се Блайт. След това попита: — Би ли ми помогнала да открия Дейзи и да си легна? — Миранда недоверчиво присви очи. Блайт се прозина. — Ох, т-о-о-о-лкова съм уморена. Надявам се да успея да стигна до леглото си, преди да съм заспала.

— Ще ти помогна, мамо Блайт.

Миранда скочи от стола си и помогна на Блайт да стане, след което бавно я поведе за ръка към вратата.

— Каква чудесна дъщеря имам — каза Блайт, имитирайки крайно изтощение. Докато минаваше покрай мъжа си, тя му намигна.

Роджър и Седрик се засмяха на малката й хитринка.

— Да не сте посмели да се присмивате на мама Блайт — тросна им се Миранда. — Тя е много, много уморена.

По стълбите Блайт и Миранда срещнаха госпожица Хартуел, която се канеше да сложи детето да спи. Бавачката се включи в играта и помогна на Блайт да стигне до спалнята си.

— Дейзи, имаме нужда от теб — извика Миранда.

— Какво се е случило? — попита Дейзи, която веднага изникна на вратата.

— Мама Блайт е много, много уморена и трябва да си полегне — обясни момичето.

Блайт легна на леглото и взе дланта й в своите.

— Благодаря ти. Би ли ми направила още една услуга?

Миранда кимна. Тя много искаше да бъде от полза.

— Би ли ме събудила след два часа? Дотогава остани тихо в стаята си.

Миранда кимна.

— Можеш да разчиташ на мен.

— Дай ми една целувка, преди да си тръгнеш.

Миранда я целуна по бузата и я прегърна. След това излезе заедно с госпожица Хартуел.

Още щом вратата се затвори зад заварената й дъщеря, Блайт скочи от леглото.

— Видя ли семейството на мъжа ми? — попита тя.

— О, да, каква сбирщина — отвърна Дейзи. — Сър Джефри изглежда изключително добре, но се говори, че бил женкар и прахосник.

— Седрик не ми вдъхва особено доверие. Не харесвам и етърва си — каза Блайт. — Струва ми се, че богинята ги е създала един за друг.

— Като стана дума за етърва ти, докато те нямаше, лейди Сибила се намърда тук — сподели Дейзи. — Присъствието ми, разбира се, я изненада. Господарката каза, че била изгубила нещо и се опитвала да го намери.

— Какво е изгубила Сибила?

Дейзи сви рамене.

— Настояваше да изляза. Молбата й, която си беше направо заповед, ми се стори доста подозрителна.

— И? — попита Блайт и повдигна вежди.

Дейзи се ухили.

— Отказах да изляза, тя побесня, а аз й казах да ме целуне отзад.

Блайт се закиска и я прегърна.

— Обичам те, братовчедке.

Дейзи отвърна на усмивката й.

— Че кой не ме обича?

— Не мисля, че лейди Сибила те обича особено.

— Коя рокля да ти приготвя за вечерта? — попита Дейзи. — Предлагам да бъде някоя, която да накара етърва ти да позеленее от завист.

— Избери ми някоя по свой вкус.

Блайт се приближи към прозореца, за да погледне навън. Усмивката изчезна от лицето й веднага щом Дейзи напусна стаята. Блайт прехвърляше през ума си думите на братовчедка си и се питаше какво ли бе търсила в стаята й Сибила. Разбира се, не можеше да я попита направо. Напрежението между членовете на това семейство бе нещо, с което Блайт едва сега се сблъскваше.

Реши при първа възможност да помоли за съвет богинята. В цялата тази история бяха замесени много невидими тъмни сили. Трябваше да знае откъде дебне опасността, за да може да защити Миранда, Роджър и себе си.

 

 

— Как изглеждам?

— Чудесно.

Блайт се усмихна на момичето и излезе иззад паравана, за да се огледа в огледалото.

Нищо не й отиваше повече от тази виолетова рокля със златна бродерия и дълги ръкави, които се стесняваха към китките. Диамантеният кръст предизвикателно блестеше в дълбокото квадратно деколте.

Блайт прехапа долната си устна и се запита дали Роджър нямаше да намери деколтето й прекалено дръзко.

„Още по-добре, щом искаш да го прелъстиш“ — би казала баба й.

Блайт улови Миранда за ръка и двете се отправиха към голямата зала. Семейството вече се бе събрало пред камината и сега всички се обърнаха и впериха поглед в нея. Тя обаче виждаше единствено мъжа си. Сините очи на Роджър блестяха от възхищение и гордост.

Дори Джефри стана и пристъпи към нея. Той взе дланта й, поклони се дълбоко и промърмори:

— Красотата ви засенчва красотата на всяко цвете в градината.

Комплиментът му накара Блайт да се усмихне.

— Сър, не казвате нищо за компаньонката ми.

— Каква непростима небрежност от моя страна — отвърна Джефри. Той целуна ръка на племенницата си и каза: — Госпожице Миранда, вие сте една многообещаваща пъпка, която ще разцъфне в прелестно цвете.

Миранда се закиска.

— Мислиш ли, че говори такива сладки думи на всички дами? — попита заварената си дъщеря Блайт.

— Разбира се — отвърна Роджър.

Блайт погледна мъжа си, който пронизваше с поглед най-малкия си брат. След това улови вперения в деколтето й поглед на Седрик.

— Какъв необикновен кръст — отбеляза по-възрастният й девер.

Блайт знаеше, че не кръстът бе привлякъл интереса му, но отвърна:

— Роджър ми го подари за тринадесетия ми рожден ден.

— Брат ми има превъзходен вкус — рече Седрик, а погледът му се плъзна по тялото й.

— Струва ми се, че вечерята е готова — каза Роджър и й подаде ръка.

Блайт му се усмихна лъчезарно. Без да пуска дланта на заварената си дъщеря, тя понечи да улови мъжа си подръка, но внезапно застина, забелязала суетня около вратата на залата.

— Няма нужда да съобщавате за пристигането ми, Ботъмс — рече един женски глас. Един темпераментен женски глас.

Блайт се втренчи в пищната жена с огненочервени коси, която се бе появила на вратата.

— Измъкнах се от Реджи веднага щом заспа — измърка жената и се хвърли в обятията на Роджър. — Нямах търпение да ви поздравя със завръщането ви.

Болезнена ревност прониза Блайт. Изглежда, това бе една от метресите на Роджър, за които говореше лейди Теси.

„Скоро ще бъде бивша любовница“ — обеща си Блайт.

Дочула тихия смях на Джефри, младата жена осъзна, че мислите й бяха изписани на лицето й. Тя надяна маска на безразличие и се покашля.

— Рода, това е съпругата ми — каза Роджър и се освободи от прегръдката на червенокосата жена. — Блайт, лейди Рода Белоуз, приятелка на семейството.

— О, малката Деврьо — каза лейди Рода и я огледа от главата до петите.

Блайт пристъпи към гостенката, вдигна глава и помириса въздуха като надушваща опасност кошута. След това доволно отстъпи няколко крачки.

— Какво правиш? — развеселен попита Роджър.

— Исках да разбера дали не мирише на гардении — отвърна Блайт.

— Защо правиш това, мамо Блайт? — попита Миранда.

— О, колко сладко — възкликна лейди Рода. — Дъщеря ви я нарече мамо.

— Тъкмо се канехме да седнем на масата — обясни Роджър. — Ще ни направите ли компания?

— Не, наистина трябва да се връщам при Реджи — отклони поканата лейди Рода, хвърляйки кос поглед към Блайт. След това се обърна към Роджър и пусна в ход целия си чар: — Надявам се скоро да чуем за вас. Коледните празненства в двора, изглежда, ще бъдат нещо невиждано.

Роджър се усмихна вежливо, но не обеща нищо.

Лейди Рода докосна с пръсти устните си, а след това неговите.

— Доскоро, скъпи — страстно прошепна тя. След това, без да погледне Блайт, напусна залата така бързо и неочаквано, както се бе появила.

В залата се възцари неловко мълчание. Най-сетне Роджър се покашля и рече:

— Лейди Рода обича да театралничи — после се обърна към Блайт и й предложи ръката си. — Милейди.

Блайт го игнорира, улови Миранда за ръка и рече:

— Хайде, съкровище. Вечерята е сервирана. Разбира се, ако това представление не ти е развалило апетита.

За вечеря имаше супа от грах с бобчета и лук, хляб и масло, отбрани сирена и печени ябълки с шамфъстък.

— Виж, мамо Блайт — Миранда посочи супата си.

— Какво има, съкровище? — попита Блайт.

— Хартуел ще бъде много недоволна от мен — каза момичето.

— Защо?

— В супата има бобчета.

Роджър и Блайт се спогледаха и избухнаха в смях.

— Какво толкова смешно има? — попита Джефри.

— Госпожица Хартуел настоявала, че една дама не бива да издава вулгарни звуци и да изпуска неприятни миризми — обясни Блайт.

— Всеки път, когато ям боб, издавам вулгарни звуци и изпускам неприятни миризми — призна Миранда.

Джефри отметна глава назад и се разсмя звучно. Дори Седрик се усмихна.

— Не мисля, че темата е особено подходяща за маса — намеси се Сибила. — Един от най-знатните графове на Англия…

Неочаквана суетня във вестибюла привлече вниманието на присъстващите и й попречи да се доизкаже. В залата се появи блондинка на средна възраст, която се насочи към почетната маса. Жената бе облечена безупречно — тъмносин костюм за езда, подходяща шапка с пера и тъмносини кожени ботуши.

— Роджър, скъпи, съжалявам, че ви прекъсвам — рече тя и спря пред почетната маса. — Но не можех да не дойда и да ви поздравя със завръщането ви.

— Госпожа Белоуз каза същото — обади се Сибила. — Тя току-що си тръгна, изпуснахте я съвсем за малко.

— Тази курва? — възкликна блондинката. — Искам да кажа…

Роджър се засмя тихо.

— Сара, това е жена ми, Блайт Деврьо. Блайт, лейди Сара Ситуел.

— Радвам се да се запозная с вас — излъга Блайт и се усмихна вежливо.

Госпожа Сара й хвърли разсеян поглед, след което отново насочи вниманието си към Роджър:

— Чух, че сте се оженили за дъщерята на онова копеле.

— Моля? — извика Блайт, която не повярва на ушите си.

Госпожа Сара я погледна и рече провлачено:

— Казах…

— Чух какво казахте — извика Блайт. — Макар да съм възпитана да уважавам по-възрастните, няма да търпя обидни забележки по адрес на баща си.

Госпожа Сара замръзна. За никого не бе тайна, че възрастта бе болната й тема.

— Аз много ценя баща ви, дете, и никога не бих казала нещо лошо за него — отвърна лейди Сара. — Имах предвид, разбира се, вашата майка.

Блайт занемя от гняв.

— Сара, внимавай какво говориш — предупреди блондинката Роджър.

— Това дете, което си направил своя съпруга, разбира се, не знае за произхода си, а той е всичко друго, освен благороден — отвърна лейди Сара. Тя се обърна към Блайт: — Преди деветнадесет години двамата с баща ви много се обичахме и възнамерявахме да обявим годежа си. Тогава се появи майка ви, която дойде някъде от планините на Уелс. Кийли Глендоуър, копелето на Лъдлоу от една уелска курва, постави скъпия ми Ричард в компрометираща ситуация и го принуди да се ожени за нея.

— Това е лъжа! — гневно извика Блайт и понечи да стане.

— Спокойно — нареди Роджър. Той положи длан върху ръката й и я принуди да остане на мястото си.

— Дете, бях там и по-добре от вас зная какво се случи — след това лейди Сара се обърна към Роджър, а на лицето й се появи прелъстителна усмивка. — Скъпи, някой ден трябва да обядваме заедно. Какво ще кажеш за…

Очите на Блайт се присвиха. Тя докосна с показалеца на дясната си ръка първо сърцето, а после и устните си, след което посочи жената срещу себе си.

В залата неочаквано се изви вихрушка, която грабна шапката от главата на гостенката.

— Какво е това? — извика лейди Сара и се наведе, за да събере изпадалите от косата й фиби.

— Мили Боже! — Роджър стана, за да й помогне.

Вятърът изчезна толкова неочаквано, колкото се бе появил.

— Колко странно — с невинно изражение рече Блайт. След това, усетила някой да я дърпа за роклята, погледна Миранда.

Момичето й намигна.

— Колкото й очарователни да са гостите ни, за тази вечер ми се събраха прекалено много вълнения — обяви Блайт и стана. Тя се обърна към Миранда и попита: — Идваш ли с мен, съкровище? Ще ти разкажа как цветята са получили имената си.

Миранда се ухили и кимна.

— Тя още не се е нахранила — рече Роджър.

Блайт се престори, че не го е чула и се обърна към иконома:

— Ботъмс, имаме ли марципан?

— Да, милейди.

— Изпратете в стаята ми поднос с марципан и ябълково вино.

— Разбира се, милейди.

Блайт улови Миранда за ръка и двете се отправиха към вратата на залата. Макар да усещаше вперените в гърба й погледи, Блайт не се обърна.

Тя тъкмо бе помогнала на заварената си дъщеря да облече нощницата си и я бе сложила в леглото, когато вратата се отвори и в стаята с поднос в ръце се появи Дейзи.

— Чух какво се е случило — рече Дейзи. — Сър Роджър има наистина отвратителен вкус за жени — Блайт повдигна вежди. — С изключение на теб, разбира се.

— Това не е важно — каза Блайт. — Госпожа Сара е огорчена стара вещица, която се опитва да ме скара със съпруга ми. Иди да се нахраниш и кажи на госпожица Хартуел, че ще се погрижа за Миранда.

Дейзи кимна и напусна стаята.

— Искаш ли чаша ябълково вино? — попита момичето Блайт.

Миранда поклати глава.

— А какво ще кажеш за парче марципан?

Миранда закима усърдно, което накара младата жена да се усмихне.

Тя даде на момичето от марципана с бадеми, а след това отчупи и за себе си.

— Сега се настани удобно — каза тя и прегърна момичето през раменете. — Ще ти разкажа как е получило името си звънчето, наричано още огледало на Венера.

— Коя е Венера?

— Венера е римска богиня на любовта — обясни Блайт. — В древна Гърция била наричана Афродита, но римляните възприели идеята, като просто променили името. Римляните не се славели с особена оригиналност. Както и да е, Венера имала вълшебно огледало. То правело да изглежда красив всеки, който се огледал в него. Един млад овчар го намерил и бил толкова запленен от отражението си, че отказал да го върне.

— Който го намери, негово е — напомни й Миранда.

— Обикновено това е така, но не и когато един обикновен смъртен си има работа с капризна богиня — отвърна Блайт. — Венера изпратила сина си Амур да вземе огледалото. Когато той се опитал да го измъкне от ръцете на овчаря, огледалото паднало и се пръснало на милиони парченца, всяко от които се превърнало в красиво лилаво звънче.

— Прекрасна приказка — извика Миранда. — Разкажи ми още една.

— Великденските звънчета са жълти цветя, които… — Блайт погледна момичето. Миранда вече спеше.

Тя се наведе над нея и я целуна по бузата. Преди да излезе от стаята, извади от джоба си една златна монета и я постави върху растящата купчинка в ъгъла.

Уморена от събитията през деня, Блайт реши да се оттегли и да не слиза повече в залата. Тя отвори вратата на спалнята си и замръзна от изненада.

— Какво правите тук?

Госпожа Сибила стоеше до писалището й, а гласът на Блайт я бе накарал да подскочи и да се обърне към вратата. Тя мълчеше, но изглеждаше необикновено гузна.

— Какво правите тук? — повтори Блайт.

— Аз изгубих една обеца, докато правих ремонта — отвърна Сибила.

Блайт знаеше, че жената срещу нея лъже, но не можеше да си обясни защо.

— Ако я намеря, ще ви я върна — каза тя. — Моля, вървете си и отсега нататък зачитайте неприкосновеността на личното ми пространство.

— Аз моля за извинение — каза Сибила и побърза да напусне стаята.

Блайт не вярваше на нито една нейна дума.

Трябваше да повика ключар.

Не, трябваше да постави стража пред вратата си.

В този момент се сети от какво се нуждаеше. Трябваше й помощта на Дейзи, за да открие онова, което така настойчиво търсеше Сибила.