Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (9)

8

Последните виолетови отблясъци на залеза бяха изтлели на запад, а във въздуха висеше някаква смътна тревога, когато Роджър сви по частния път от брега към конюшните на Дебре Хаус. Срещата му в лондонската „Ройъл Рустър Тевърн“ с няколко приятели, които можеха да му помогнат да идентифицира наемния убиец, се бе оказала отчайващо безполезна.

Всичко бе съвсем просто — или той щеше да открие своя враг, или щеше да умре.

Роджър бе уверен, че човекът, който желае смъртта му, бе виновен и за смъртта на първата му съпруга. Негодникът не бе успял да се освободи от него, приписвайки му смъртта на Дарнел, но сега сменяше тактиката.

Колко трудно, почти невъзможно, можеше да се окаже намирането му. Лицето на Роджър се разкриви в кисела гримаса. Да открие негодника сред стотиците придворни и хилядите жители на Лондон бе почти толкова трудно, колкото да намери игла в купа сено.

Пред конюшнята Роджър скочи от коня си и поведе Хектор за юздите. Отнякъде веднага изникна един коняр, който щеше да се погрижи за коня му.

Роджър кимна на мъжа и понечи да излезе, когато понитата привлякоха вниманието му. Главата на Аспазия, кобилата, почиваше върху гърба на черния жребец — една твърде необичайна поза, а Перикъл стоеше неподвижно и приемаше това съвсем спокойно.

— Ти ли ги сложи заедно? — извика Роджър на коняря.

— Не, милорд, сложих ги в отделни боксове, но те започнаха да буйстват — рече мъжът. — След това дойде графинята и настоя да ги съберем заедно. Веднага мирясаха.

„Вълшебни понита — спомни си думите на шотландеца Роджър. — Ако бъдат разделени, самотата ще ги убие.“

Роджър протегна ръце и погали двете животни. Перикъл го погледна с очи, по-тъмни от безлунна нощ, но погледът на Аспазия го обезпокои. Тя го гледаше със сините си невиждащи очи, но Роджър имаше чувството, че кобилата можеше да надникне дълбоко в измъчената му душа.

— Влюбени, хм? — промърмори Роджър.

— Казахте ли нещо, милорд? — попита конярят.

— Говоря на себе си — отвърна Роджър и се обърна. Любов… Такова чувство не съществува — каза си Роджър на път към къщата. Баща му и Дарнел го бяха излекували от това идиотско чувство. Да, в момента изглеждаше по-просто да живее с хладното презрение на баща си и отвратителното безсрамие на Дарнел, отколкото с настоящата си съпруга.

Блайт Деврьо бе невероятна загадка. От една страна, бе доказала, че е пресметлива делова жена, но от друга, като че следваше най-нелогичната жизнена философия, с която някога се бе сблъсквал. Освен това можеше да бъде за Миранда много по-любвеобилна и нежна майка, отколкото някога се бе показала Дарнел.

Голямата зала бе пуста. По това време дъщеря му навярно вече бе в стаята си. Вместо да се качи горе, за да й пожелае ле нощ, Роджър се запъти право към кабинета си.

След като си бе налял чаша уиски, той седна зад писалището си и се отдаде на насладата от кехлибарената течност. Огънят бавно се стичаше по гърлото му, помагайки му да се отпусне.

На устните на Роджър трепна усмивка и той вдигна мълчалив тост, сякаш жена му стоеше пред него. Блайт бе използвала получената от него информация и макар гневът му да се бе излял върху нея, всъщност той бе ядосан на себе си. Жена му бе сторила онова, което на нейно място би направил и самият той. Беше подценил ловния й усет и сега трябваше да плати за това. Когато ставаше въпрос за сделки, жена му определено мислеше като мъж.

Едно знаеше със сигурност — нямаше да сваля повече цените зърното и вълната си, а в случай че тези на жена му продължават да падат, просто щеше да разпродаде стоките си на загуба.

Дори тя да спечелеше тази битка, крайният изход от войната щеше да бъде в негова полза. Не можеше да се печели, когато се продава на загуба. Ако той запазеше цените си непроменени, щеше да й се наложи да се съобразява с тях или да се разори.

Роджър затвори очи и си представи пленителното й лице. Колко изненадана щеше да остане, когато научеше, че той се е отказал от безсмислената надпревара. Искаше му се да може да я види в този момент. Възхищаваше се на виолетовите й очи и на начина, по който устните й образуваха едно съвършено „О“, когато беше изненадана.

Роджър остави чашата си настрана, качи все още обутите си в ботуши крака върху писалището и затвори очи. Умората и вълненията от изминалия ден си казваха думата. След по-малко от пет минути той вече спеше дълбоко.

 

 

Роджър се събуди и в първите няколко мига не знаеше къде се намира. Той отвори очи и се съсредоточи върху попадналите в полезрението му предмети. Скоро осъзна, че бе заспал в кабинета. По слабата светлина, проникваща през прозореца зад гърба му, отгатна, че все още бе рано — прекалено рано за прислугата, която още спеше.

Роджър стана от стола си, прозина се и се протегна. След това се приближи към прозореца, за да прецени колко е часът, и в първия момент не повярва на очите си. Недалеч от къщата един облечен в бяло силует бродеше из градината като някой призрак.

Роджър реши, че му се привижда и затвори очи, но когато отново ги отвори, силуетът все още бе в градината и след като се огледа, сякаш за да се увери, че никой не го наблюдава, изчезна под завесата от клони на плачещата върба.

Какво, по дяволите, ставаше в градината му?

Роджър се обърна и се запъти към вратата. Бавно и предпазливо прекоси моравата, а когато се приближи към върбата, чу един познат глас да се моли:

— Велика Богиньо Майко, благодаря ти, че закриляш моя орел и те моля все така да ни пазиш от всяко зло…

Велика Богиньо Майко? — удивено си помисли Роджър, разпознал гласа на жена си. Тя наистина ли си мислеше, че Бог бе жена? И кой, по дяволите, бе този неин орел?

— Освобождавам те, Нгу, господарю на четирите посоки на света и на ветровете. Освобождавам те, Паралд, господарю на Изтока, и теб, Евър, господарю на източния вятър…

Господар на Изтока и източния вятър? Що за религия бе това? Тогава осъзна — жена му бе вещица.

Роджър кръстоса ръце на гърдите си и зачака тя да се появи от клоните на върбата.

— … Освобождавам те, Гом, господарю на Севера, и теб, Борей, господар на северния вятър.

В продължение на един безкрайно дълъг миг се възцари тишина. След това клоните на върбата се разтвориха.

— Какво, за Бога, става тук? — попита Роджър.

Красивите виолетови очи на жена му се разшириха, а устните й се изкривиха в израз на изненада. В този момент Роджър ни най-малко не бе омагьосан от пленителните черти на лицето й.

— Очаквам отговор — каза той и й препречи пътя, забелязал, че погледът на жена му бе отправен някъде над рамото му, сякаш тя възнамеряваше да хукне към къщата.

Беше необяснимо, но Блайт му се усмихваше и изглеждаше така, сякаш внезапно бе почувствала облекчение. Тя протегна ръка, за да докосне неговата, но той отстъпи крачка назад.

Усмивката й изчезна.

— Боиш ли се, или си гневен? — попита тя.

— Въпросите задавам аз — рече Роджър. — Кой е този орел?

— Ти.

— Да не би да си решила да се правиш на вещица в градината ми? — попита той.

Блайт се втренчи за миг в него, след което каза:

— Не мисля, че това е най-подходящото място за…

Роджър промърмори някаква ругатня, взе я на ръце и я понесе към къщата. Дори изкусителното й ухание на рози не бе в състояние да смекчи гнева му. Той я пренесе на ръце покрай сънени прислужници, които току-що бяха станали, за да разпалят сутрешния огън, а след това нагоре по стълбите до спалнята й.

Роджър затвори вратата с крак и остави Блайт да стъпи на пода.

— Все още очаквам отговор — каза той. — На вещица ли се правиш?

— Нали не вярваш наистина в нещо толкова абсурдно — отвърна тя, обръщайки му гръб. След това понечи да се отдалечи, но ръката му я спря.

— Все още не си отговорила на въпроса ми — напомни й Роджър. — Вещица ли си?

Блайт се обърна и спокойно го погледна в очите.

— Не — лаконично отвърна тя.

— Какво правеше в градината? — попита Роджър, но вече усещаше известно облекчение.

— Излязох, за да се помоля — Блайт му се усмихна. — Аз съм като майка си и нейната майка.

— Което ще рече? — попита Роджър и неволно присви очи.

Блайт устоя на погледа му. Тя каза една-единствена дума, която едва не го извади от равновесие.

— Друид.

— О, небеса, в къщата ми живее езичница — след това се сети: — Графинята също ли е…

Блайт кимна.

— Майка ми също е друид.

— Каква, по дяволите, е разликата, между вещерството и… това! — снижавайки глас, попита той.

— Имаш ли няколко свободни часа, за да ти обясня тънката теологическа разлика? — попита тя. — Накратко, това, да си друид, е единственият път към всемирната мъдрост.

— Забранявам ти повече да го правиш — високо рече Роджър, а в душата му се надигна страх за безопасността й. — Надявам се, знаеш, че е изключително опасно…

— Мамо Блайт! — разнесе се викът на Миранда, която точно в този миг се втурна в стаята и попречи на Блайт да отговори. — Лорд Перпендикуляр ми донесе още злато! — момичето спря и изненадано погледна Роджър.

— Татко ти повиши глас, защото беше развълнуван — каза Блайт на Миранда и коленичи, за да я прегърне. — Но аз ти обещавам да остана спокойна и да не повишавам глас. А сега се върни в леглото и ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Миранда се запъти към вратата, но преди да излезе, спря и рече:

— Тате, трябва да знаеш, че обичаш мама Блайт — след това без нито дума повече хукна с боси крачета към стаята си.

Роджър остана като вкаменен, слисан от думите на дъщеря си и от смущаващото признание на жена си.

— Какво беше това? — попита най-сетне той.

— Милорд, вчерашните ни викове я бяха възбудили повече от необходимото — каза Блайт. — Миранда е изключително чувствително дете, така че ще се наложи да сдържаш гнева си, когато тя е наблизо. Казах й, че сме установили различие в мненията си, но не сме се карали. Каквито и да са били отношенията ти с Дарнел, те дълбоко са наранили Миранда и тя не може да понася викове.

— Загрижеността ти за дъщеря ми не извинява онова, което правеше в градината, а…

— Молих се.

Веждите на Роджър се събраха.

— Моля?

— Молех се в градината ни — с лъчезарна усмивка отвърна Блайт.

— Моята градина. Търговските ми посредници ще бъдат тук в девет часа — каза Роджър, сякаш не бе чул забележката й. — В десет бъди готова за път.

— Къде отиваме.

— В Деврьо Хаус.

— Да опаковам ли нещата си?

Въпросът й го учуди.

— Защо?

— Възнамеряваш да ме върнеш на родителите ми ли?

Роджър я погледна строго. Изкушаваше се да я остави в неизвестност, но нямаше сърце да го стори.

— Не — каза най-сетне той.

След това, без повече обяснения, й обърна гръб и изчезна в стаята си. Добре можеше да си представи смущението, което бе изписано на лицето й. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Защо се усмихваше? Съжителството с езичница не бе повод за смях. Жена му излагаше на опасност не само собствения си живот, но и този на цялото му семейство.

Ами лейди Кийли? Не бе вярвал, че е способна на подобно нещо. Роджър възнамеряваше да извести тъста си за онова, което се бе разигравало под носа му в продължение на цели деветнадесет години.

Двамата с Ричард щяха да сложат край на това опасно безумство.

 

 

Още щом слезе от коня си в двора на Деврьо Хаус, Блайт пое дълбоко свежия есенен въздух. Слънцето бе прогонило утринната мъгла, но младата жена знаеше, че на някои от завоите на Темза тя щеше да се задържи чак до късния следобед. Въпреки че преходните годишни времена я настройваха меланхолично, наближаването на Самуин Блайт винаги усещаше сърцето й да бие все по-учестено.

— Понитата наистина са вълшебни — обяви Миранда. — Това бе най-приятната езда в живота ми. Беше… беше като да се носиш върху някой облак.

Блайт се обърна и едва не се засмя при вида на мрачното изражение на Роджър, извикано на лицето му от споменаването думата вълшебни. Надяваше се родителите й да запазят спокойствие, когато Роджър им съобщеше откритието си.

Напрежението бе нараснало от това, че Миранда настоя да язди Перикъл, а юздите на Аспазия да бъдат завързани за седлото му. Момичето бе обяснило на баща си, че вълшебните понита не трябвало да бъдат разделяни.

Роджър, разбира се, бе отказал да изпълни желанието на дъщеря си, заплашвайки, че ще я остави вкъщи.

В отговор на това Миранда бе възнегодувала и бе заплашила, че ще тръгне пеша за Деврьо Хаус, а след това бе захапала палеца си.

Блайт бе успяла да скрие усмивката си, но въпреки това си бе спечелила укорителен поглед от страна на съпруга си. Очевидно Роджър бе на мнение, че жена му даваше лош пример на Миранда.

— Искаш ли да се запознаеш с нови приятели? — попита Блайт и протегна ръка на момичето.

Миранда направи с палец жест, който трябваше да означава, че всичко е наред и пое подадената й ръка. След това двете се отправиха към къщата.

— Мамо Блайт, виж колко много деца — извика Миранда на входа на голямата зала.

— Това са моите сестричета и моето братче — обясни Блайт. Двете с Миранда вече бяха привлекли вниманието на групата деца пред камината. — А ето я и моята майка.

Блайт целуна майка си по бузата и рече:

— Това е Миранда, моята заварена дъщеря.

— Здравей, Миранда — поздрави гостенката си графинята. — Какви хубави сини очи имаш. Мисля, че приличаш на баща си.

Миранда, която едва сдържаше вълнението си, здраво бе стиснала дланта на Блайт.

— Чух, че си принцеса от планините.

— Да, скъпа — усмихнато отвърна лейди Кийли. — Наследница съм на древен уелски принц, но никога не споменавай това пред кралица Елизабет. Иначе… — графинята направи с пръст жест, сякаш й прерязваха гърлото.

— Гроб съм — прошепна Миранда, а на лицето й се изписа примесена с ужас изненада. След това направи жест, сякаш заключваше устните си.

Лейди Кийли кимна одобрително и насочи вниманието си към Роджър. Когато понечи да го прегърне за поздрав, той отстъпи крачка назад. На лицето й се изписа изненада, но тя много скоро се овладя.

Блайт хвърли на мъжа си сърдит поглед. Майка й бе най-кротката душа на света и заслужаваше по-добро отношение. Никой не можеше да наранява чувствата й безнаказано. Щеше да му се наложи да заплати за грубостта си.

— За мен е удоволствие да ви видя отново — хладно, но вежливо го поздрави лейди Кийли.

— Милейди, бих искал да поговоря с вас и съпруга ви — без заобикалки рече Роджър.

— Дженингс, съобщете, моля ви, на съпруга ми, че имаме гости — обърна се към иконома на семейство Деврьо лейди Кийли.

Мъжът кимна и напусна залата.

Между тримата възрастни се възцари напрегнато мълчание. Блайт погледна заварената си дъщеря, която със страхопочитание наблюдаваше децата на Деврьо.

— Мамо Блайт — прошепна Миранда, — те са само шест.

— Блис е в двора на Елизабет — отвърна Блайт и я побутна напред.

— Може ли да ти ги представя? Това е Аврора, тя е на четиринадесет. Самър и Оутъм са на девет, Хоуп е на осем, Адам е на четири, а Блейз е две години по-голяма от него.

— Самър и Оутъм са близнаци, а Блейз има червени коси — рече Миранда така, сякаш децата не можеха да я чуят. — Адам е единственото момче.

Четиригодишният Адам се приближи към нея и се наведе, така че носът му едва не докосна нейния. След това той обяви на висок глас:

— Харесваш ми.

— Наистина ли? — извика Миранда, а на лицето й изгря лъчезарна усмивка.

Блайт усети сърцето й да се свива. Нима заварената й дъщеря никога не бе общувала с други деца?

— Искаш ли да си играем? — попита Адам.

Миранда кимна и започна да разказва:

— Вчера татко ми купи едно пони, а мама Блайт купи сляпото му другарче, за да можем да яздим, когато ми идвате на гости. Можем да ги пояздим сега, какво ще кажеш?

— Наистина ми харесваш — рече Адам.

— Понито наистина ли е сляпо? — попита осемгодишната Хоуп. — О, тогава може да вижда зад хоризонта.

Блайт погледна Роджър. Той се взираше в Хоуп с изражение, което, издаваше, че намираше положението за по-отчайващо, отколкото бе очаквал.

— Госпожице Ашмол — извика Блайт на застаряващата бавачка на семейство Деврьо, преди сестра й да бе успяла да каже още нещо. — Моля ви, заведете децата да си поиграят в градината. Нека един от конярите доведе понитата.

Миранда погледна баща си умолително. В отговор на кимването му момичето вдигна палец по адрес на Блайт. Пое подадената й от Адам ръка и напусна залата заедно с останалите деца.

На вратата децата се разминаха с граф Базилдън, който тъкмо влизаше в залата. Той целуна дъщеря си по бузата и протегна ръка на Роджър:

— Да седнем пред камината.

Младият мъж поклати глава:

— Бих искал да проведем частен разговор някъде, където слугите не биха могли да ни подслушват.

Ричард го погледна учудено.

— Кабинетът ми подходящ ли е?

— Да.

Вече в кабинета, лейди Кийли и Блайт седнаха пред писалището. Роджър остана прав, като се опитваше да бъде възможно по-далече от тях, без това да изглежда като проява на неуважение. Ричард наля едно уиски и го подаде на зет си.

— На себе си най-добре сипете двойно — посъветва го Роджър. — А след това седнете, за да ви съобщя изненадващото си откритие.

— Това звучи доста зловещо — забеляза лейди Кийли. Тя погледна Блайт, която й отвърна с двусмислена усмивка.

Графът седна, отпи една глътка и отново доля чашата си. Той се ухили на младия мъж, който кръстосваше стаята, и го подразни:

— Е, давайте, Роджър. Подготвен съм за всичко.

Блайт прихна, но само един поглед към лицето на мъжа й накара усмивката й да се стопи. Роджър спря и погледна баща й.

— В Деврьо Хаус има някаква нечиста сила, сър, която е изкушила съпругата ми, а навярно и всичките ви деца.

— И каква е тя? — попита графът. Лицето му не трепваше.

Роджър погледна графинята и се поколеба. Очевидно му костваше големи усилия да съобщи откритието си:

— Изключително е трудно…

— Кажете направо, Роджър — прекъсна го Ричард.

— Лейди Кийли е езичница — хладно обяви той. — Мисля, че тя…

Ричард отметна глава назад и се разсмя звучно. Блайт постави длан пред устата си, за да потисне смеха си, а майка й само се усмихна на слисаното изражение на Роджър.

— Сър? — въпросително рече той, смутен от реакцията им.

Графът се ухили насреща му.

— Зная в какво вярват жена ми и децата ми.

— И… и го допускате? — заекна Роджър. — Но това е безобразно кощунство.

— По-скоро въпрос на избор — поправи го Ричард. — Знаех каква е Кийли, още преди да се оженя за нея.

— Е, аз не мога да кажа същото за себе си — каза Роджър. Спокойствието на графа само още повече подклаждаше гнева му.

Без да се усмихне, графът повдигна вежди:

— Навярно бихте предпочели да изгниете в Тауър? — Роджър ме отвърна нищо. — Някога да съм ви давал лош съвет? — попита Ричард. — Просто игнорирайте вярата на дъщеря ми и се погрижете да бъде предпазлива.

— Предпазливост ли е да обикаляш нощем около някое дърво? — попита Роджър.

В този момент Блайт изпита желание да го удуши. Тя усети неодобрителните погледи на родителите си и нервно започна да се върти на стола си.

— Нямах друг избор — опита да се защити. — Трябваше да благодаря на богинята за това, че спаси Роджър. Вчера някой се опита да го убие…

— Какво? — извика графът и скочи от стола си.

— Имаше ли ранени? — извика майка й.

Роджър хвърли гневен поглед по адрес на жена си и рече:

— Ще стигна и до това. Милорд, хиляди хора — между тях и кралицата — вярват в свръхестествени сили и се боят от тях. Ако някой заподозре какво става в дома ми, Блайт ще бъде арестувана и екзекутирана.

— За безопасността на дъщеря ми ли се опасявате или за името си? — попита графинята.

— Убийството на Дарнел напълно съсипа името ми — каза Роджър с ясно доловима горчивина в гласа. — Безпокоя се за безопасността на Блайт и на Миранда — той погледна графа и попита: — Споделяте ли вярата им?

— По-скоро не. Това са бабини деветини — отвърна графът. Той погледна разкаяно жена си и рече: — Съжалявам, скъпа.

— Твоята толерантност ти е осигурила място на небето — отвърна графинята. След това се обърна към Роджър: — Блайт обеща да бъде толкова предпазлива, колкото бях аз на нейните години — след това стана, за да го докосне, но се спря навреме. — Скъпи Роджър…

Роджър пое ръката на графинята и я поднесе към устните си.

— Простете за грубостта, милейди. Винаги съм гледал на вас, като на един от най-скъпите си приятели.

Блайт въздъхна с облекчение. Зарадвана от извинението му, лейди Кийли се усмихна и попита:

— Помните ли времето, когато Блайт беше кърмаче, а вие — дванадесетгодишно момче? В полунощ излязохме с бебето в градината. Вие образувахте кръг около нас с графа.

Роджър кимна.

— Тогава взехте участие в една друидска церемония — обясни графинята. — Имаше ли нещо нечисто в тази нощ?

— Доколкото си спомням, се молихме на глас.

— Точно така.

Намеси се и Ричард:

— Най-важният въпрос е, дали сте готов и способен да закриляте дъщеря ми?

— Да, способен съм. Съмнявате ли се в това?

— А готов ли сте? — попита графинята. Роджър отправи към Блайт един изпълнен с болка поглед:

— Да.

— Отлично — каза Ричард. — А сега ми разкажи за опита за убийство.

Роджър отвори уста, но в този момент на вратата се почука.

— Влез — извика графът.

В кабинета влезе Дженингс.

— Простете, че ви прекъсвам, милорд — каза икономът. — Господата Родейл и Хърбърт молят да ги приемете.

— Моите търговци — ужасено попита Блайт.

— Поканете ги да влязат — отвърна Роджър вместо тъста си.

Дженингс погледна графа, който кимна в знак на съгласие. След миг господата Родейл и Хърбърт влязоха в кабинета и замръзнаха на място при вида на работодателката си.

— Е, какво искахте да съобщите на баща ми? — подкани ги Блайт.

— Милейди, простете, но не бихме могли да допуснем да се разорите — каза Родейл.

— Имам пълно доверие в способностите на дъщеря си — каза баща й.

— Моите уважения, но женитбата, изглежда, е размътила ума й — каза Хърбърт.

— Да, милорд — потвърди Родейл. — От известно време лейди Блайт и господин граф Идън са в търговска война.

— Татко, кълна се, че съм единствената, която понася загуби — каза Блайт. — Никога не бих измамила или ощетила доставчиците и търговците си.

Ричард се обърна към двамата мъже.

— Щом никой друг, освен дъщеря ми, не губи пари, къде тогава е проблемът?

— Вие не разбирате, сър — рече Хърбърт. — Лейди Блайт можеше да спечели войната.

— Но вчера тя неочаквано повиши цените си и сега те са двойно по-високи от тези на сър Роджър — добави Родейл.

Роджър се извърна към нея.

— Вдигнала си цените си?

— Беше нечестно от моя страна да използвам информацията, която ми даде — обясни Блайт, като му се усмихваше — Исках да оправя нещата.

— Значи си решила да ме оставиш да спечеля? — каза Роджър, без да се опитва да скрие гнева си. — Така ли е?

Думите и изражението му изненадаха Блайт и тя попита, без да се замисли:

— Значи не си ми благодарен?

Така не се говореше на един горд орел. Осъзна го още в мига, в който думите се изплъзнаха от устата й.

Вместо да й отговори, Роджър се обърна към Родейл и Хърбърт и нареди:

— Вън.

Двамата дори не погледнаха Блайт. Застрашителното изражение на граф Идън ги накара да потърсят спасение извън кабинета.

— Нямам нужда от подаяния — остро рече той. — И без друго бях спечелил.

— Не мисля така, сър — отвърна Блайт и гневно го стрелна с очи. Беше си помислила, че мъжът й ще се зарадва на примирието.

— Как иначе, нали е твоя дъщеря — обърна се към мъжа си лейди Кийли. — Защо просто не се споразумеете за цените и не заживеете в разбирателство?

Ричард се засмя звучно.

— Скъпа, през всичките тези години съм смятал, че нямаш и понятие от сделки — отвърна той, — но сега се убеждавам колко съм се заблуждавал — той погледна дъщеря си и зет си и добави: — Жена ми е права. Просто се споразумейте за проклетите цени.

— Не — отвърна Роджър.

— Никога — рече Блайт и добави саркастично: — Поне в едно сме единодушни, сър.

— Зарежете споровете — нареди графът. — Разкажете ми за опита за убийство.

— Вчера, докато бяхме на пазара Смитфийлд, някой пусна по мен една стрела — обясни Роджър.

— Възможно ли е да е било случайност? — попита лейди Кийли.

— Един облак бе затъмнил слънцето — отвърна Блайт.

Майка й кимна разбиращо.

— Който и да е убиецът на Дарнел, той иска да види мъртъв и мен — каза Роджър.

— Какво предприехте, за да установите кой се опитва да ви убие? — попита графът.

— Бях в „Ройъл Рустър Тевърн“ — отвърна Роджър. — Бък, Жак и жена му обещаха да ми съобщят, ако дочуят нещо.

Ричард кимна.

— Бък е добър човек с много контакти.

Блайт се усмихна на мъжа си. Значи все пак снощи любимият й орел не бе мирисал гардении. Просто бе разследвал злополуката на пазара Смитфийлд. Може би дори я харесваше въпреки факта, че го превъзхождаше, когато ставаше дума за търговски нюх.

 

 

Няколко часа по-късно тримата Дебре поеха към къщи и макар през целия път Роджър да остана мрачен и замислен, Блайт и Миранда бяха в чудесно настроение. По различни причини, разбира се.

— Беше ли ти приятно? — попита Блайт, когато свиха по частния път към Дебре Хаус.

Миранда кимна и погледна баща си.

— Татко още ли е развълнуван? — попита тя.

Блайт се засмя тихо. Тя погледна скришом любимия си и каза:

— Мисля, че най-лошото мина.

Блайт улови момичето за ръка и двете се отправиха към къщата. Роджър ги последва. Още с влизането си във вестибюла, дочуха звън на мечове. Блайт изтика Миранда зад себе си и влезе в залата. В този момент един мъж се изтърколи на пода и остана да лежи в краката й.

— Вие сте идиот — каза един дълбок глас от залата.

— Свети Суидин — извика Блайт. Какво ставаше в дома на мъжа й?

Мъжът в краката й погледна нагоре към нея и се примоли, като едва сдържаше смеха си:

— Красива госпожо, имайте милост към един мъртвец. Купете една индулгенция за опрощение на грешната ми душа.

Блайт прихна.

— Стани, Джефри — с хладно презрение в гласа нареди Роджър.

Семейството на съпруга й се бе завърнало от двора на Елизабет.