Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (7)

6

— Още веднъж, хайде, татко!

Възбуденото детско гласче идваше някъде от градината Блайт стана от писалището и погледна през прозореца на спалнята си.

Неочакваната сцена, на която стана свидетел, я накара да се усмихне. Мъжът й препускаше по твърде недостолепен начин из градината с Миранда на гърба си.

Най-сетне Роджър свали дъщеря си на една каменна пейка, на която седеше прошарена жена на средна възраст. Той коленичи пред дъщеря си и й каза нещо, в отговор на което момичето започна да ръкопляска въодушевено. След това Роджър се изправи и се запъти към къщата.

— Дейзи — извика Блайт и обърна гръб на прозореца.

— Да? — гласът на братовчедка й долетя от стаичката за преобличане. След малко на вратата се появи и самата Дейзи.

— Зарежи дрехите — нареди Блайт. — Ела е мен в градината, за да се запознаеш с дъщерята на Роджър и нейната бавачка. След това отведи бавачката и й сгрей кана ябълково вино.

— Защо?

— Бих искала да остана насаме с Миранда, за да се сближа с нея — отвърна Блайт. — Така ще бъде по-просто.

Двете жени напуснаха спалнята и забързаха надолу по стълбите. Няколко минути по-късно вече бяха в градината и бавно се насочиха към каменната пейка, на която седеше бавачката.

— Вие трябва да сте госпожица Хартуел — с лъчезарна усмивка каза Блайт.

— Да, милейди — жената понечи да стане от пейката.

Блайт й направи знак да не става.

— Моля, не е необходимо — каза тя.

— Благодаря, милейди — жената изглеждаше изненадана от подобна любезност.

— Аз съм лейди Блайт, а това е Дейзи Лойд, моята камериерка.

— Радвам се да се запозная с вас, Хартуел — Дейзи дари жената със заразителна усмивка.

— За мен е удоволствие — отвърна госпожица Хартуел и се изчерви, сякаш толкова любезност я изнервяше.

— Къде е Миранда? — попита Блайт.

Госпожица Хартуел посочи с ръка другия край на градината. Момичето стоеше под един огромен дъб, загледано в клоните му.

— Миранда — извика Блайт, оформяйки с длани пред устата си нещо като фуния.

Момичето се извърна, а на лицето му се изписа радостна изненада.

— Ти дойде — извика Миранда и се впусна към нея по моравата. — Не вярвах, че ще дойдеш.

— Не ти ли обещах да се срещнем в градината? — попита Блайт.

Миранда кимна.

— Обеща ми.

— Винаги изпълнявам обещанията си — Блайт се обърна към двете жени и рече: — Скъпа госпожице Хартуел, изглеждате ми изморена от пътуването. Дейзи ще ви съпроводи до кухнята и ще ви сгрее кана ябълково вино.

— Не мога да си представя нищо по-хубаво от разговор на кана греяно ябълково вино — рече Дейзи.

— Не мога да оставя Миранда сама — отклони предложението госпожица Хартуел.

— Аз ще остана с нея — увери бавачката Блайт.

— Наистина не бива да я оставям сама — каза жената, но на лицето й бе изписано колебание.

— Оценявам чувството ви за отговорност — отвърна Блайт, — но съм най-голямата от седем сестри и имам голям опит с малките момиченца. Господин графът ми има пълно доверие.

— В такъв случай трябва да призная, че наистина се чувствам малко уморена и доста жадна — предаде се госпожица Хартуел и стана от пейката.

Дейзи я улови подръка и я поведе към къщата.

— Обичам греяното вино с канела — чу се гласът на Дейзи. — А вие, госпожице Хартуел?

Блайт се усмихна на Миранда, седна на пейката и потупа с ръка мястото до себе си.

— Седни — покани момичето тя.

Когато то седна, Блайт въздъхна и вдиша дълбоко благоуханния есенен въздух. Следобедното слънце топлеше земята с лъчите си, а небето над тях бе синьо и безоблачно. В клоните на дърветата вече се забелязваха първите петна от пастелни есенни цветове, които скоро щяха да обагрят цялата градина.

Блайт чу виковете на дивите гъски и когато вдигна поглед, видя над дърветата да прелита цяло ято.

— Виждаш ли тези гъски? — попита тя. — Упражняват се за дългото си пътуване на юг.

— Къде отиват те? — попита Миранда.

— Когато дните започнат да стават къси и студени, гъските отлитат в топлите страни — отвърна Блайт. — Сега събират запас за пътуването си. Какво гледаше в клоните на дъба?

— Две катерички, които си играеха и скачаха от клон на клон — отвърна Миранда. — Прииска ми се и аз да си имам приятелка.

— Желанието ти е на път да се изпълни.

Миранда се усмихна.

— Да, точно така.

— Ела с мен — Блайт стана и протегна ръка към момичето. — Искам да ти представя един мой много специален приятел.

Миранда пое протегнатата ръка и двете се отправиха към плачещата върба.

— Къде е твоят приятел? — прошепна Миранда. — Не виждам никой.

— Не виждаш никого? — повтори Блайт с престорено разочарование. — Градината на баща ти е пълна с феи и духове, които обичат да си играят с малки деца. Но трябва да се научиш да ги виждаш със сърцето си.

Двете спряха пред върбата и Блайт каза тържествено:

— О, стара върба, това е скъпата ми приятелка Миранда — тя се обърна към момичето: — Това е Ер, върбата.

— Момче ли е?

Блайт кимна.

— Радвам се да се запозная с теб, Ер — обърна се към върбата Миранда.

— Не искаш ли да седнем под него? — попита Блайт.

— Но тук няма пейка.

— Затова пък има трева.

— Хартуел ще се ядоса, ако изцапам роклята си — обясни Миранда.

— Заради напредналата си възраст Хартуел вече не помни какво е в състояние да достави удоволствие на човека — рече Блайт. — Освен това сега аз отговарям за теб и ти позволявам да седнеш в тревата.

— Но кой ще отговаря, когато влезем вътре? — попита Миранда.

— Аз — Блайт вдигна палец и го протегна към детето.

— Какво означава това? — попита Миранда, имитирайки жеста й.

— Вдигнатият палец означава победа или изключително постижение — обясни Блайт. След това я предупреди: — Никога недей да хапеш палеца си в присъствието на друг човек, защото това е тежка обида.

— Обещавам — Миранда вдигна палец и седна на тревата под плачещата върба.

— Можеш ли да почувстваш силата й? — попита Блайт, седна до нея и се облегна на дебелото стъбло на дървото.

— Да — отвърна Миранда. — Милейди Блайт, защо сега ти отговаряш за мен, а не Хартуел?

— След като се омъжих за баща ти, аз станах твоя доведена майка — обясни Блайт. — Затова желанията ми имат предимство пред тези на Хартуел.

— Какво е доведена майка?

— Това е майка, която не те е родила.

Миранда й се усмихна срамежливо и рече тихо:

— Всички деца в Уинчестър наричат майките си „мамо“. Зная, защото ги чух един ден, когато Хартуел ме взе със себе си в града. Мога ли да те наричам мамо?

На лицето на момичето бе изписана смесица от страх и надежда и Блайт усети очите й да се наливат със сълзи. Нима Миранда никога не бе наричала Дарнел мамо? Мисълта, че това дете бе израснало без майка, караше сърцето й да се свива от мъка. То наистина имаше безграничната обич на баща си, но в много случаи едно момиче се нуждаеше от майчина ласка или съвет.

— Можеш да ме наричаш както пожелаеш, също и „мамо“ — рече Блайт с окуражаваща усмивка.

— Мама Блайт — рече Миранда и сложи малката си ръчичка в дланта на Блайт.

Младата жена се засмя и нежно стисна дланта на момичето.

— Намирам, че мама Блайт звучи доста добре.

— Мамо Блайт, къде е заминала лейди Дарнел?

— На Великото пътешествие^[1] — отвърна Блайт, без да се замисли.

— Какво е това?

— Лейди Дарнел почина и отиде на небето — без заобикалки рече Блайт.

— Не вярвам, че лейди Дарнел е отишла на небето — рече Миранда и поклати глава, за да подчертае думите си. — Лейди Дарнел постоянно крещеше на татко и на мен. Аз не я обичах.

Блайт наостри уши.

— За какво се караха лейди Дарнел и татко ти?

— За всичко — отвърна момичето. — Разкажи ми за феите.

— Феи, елфи и духове живеят навсякъде около нас — рече Блайт. — Във всяко цвете живее някоя фея. Понякога може да се случи да я видим, но най-често изобщо не я забелязваме.

— Щом не ги виждаме, откъде знаем, че са там? — попита Миранда.

— Винаги, когато помиришеш сладкото ухание на някое цвете, феята те поздравява — отвърна Блайт. — Когато се възхищаваш на прекрасните му цветове, феята е привлякла вниманието ти. Дърветата пък имат могъщи духове, които ни закрилят. Ер, духът на тази върба, дори може да разговаря с нас, но ако искаме да разберем думите му, трябва да отворим сърцето си.

— Нека поговорим с него, мамо Блайт.

— Гласът му е най-силен нощем, когато са замлъкнали всички шумове на деня — обясни Блайт. — Стихиите са земя, въздух, огън и вода. Вятърът е разглезеното дете на въздуха и мой голям любимец. Искаш ли да се запознаеш с вятъра?

Миранда се вгледа в неподвижните клони на върбата и рече:

— Днес няма вятър.

— Е, тогава ще го извикам.

Миранда се засмя и започна да пляска с ръце.

— Облегни се на дървото и затвори очи — нареди Блайт. — И не поглеждай, иначе вятърът може да откаже да дойде.

Миранда стисна очи. Тя се облегна на стъблото на дървото и си пое дълбоко дъх.

Блайт се усмихна на приликата между момичето и Роджър и затвори очи. Устните й се раздвижиха в няма молитва. Младата жена постави показалеца на дясната си ръка върху сърцето, а след това върху устните си. Тя отвори очи и посочи с показалец лицето на момичето.

— Усещам го, мамо Блайт — извика Миранда. — Вятърът погъделичка носа ми.

— Немирният дух на вятъра е тук, там и навсякъде — рече Блайт. — Той никога не се застоява на едно място.

— Да не би да си ангел? — неочаквано попита Миранда.

— Какво искаш да кажеш? — попита Блайт, изненадана от въпроса на момичето.

— Не изглеждаш като ангел, но се държиш като такава.

Блайт се усмихна.

— И как се държи един ангел?

— Ангелите правят чудеса. Например извикват вятъра, който ме гъделичка по носа.

— Чудеса се случват всеки ден — рече Блайт. — Цветята цъфтят, дърветата растат, твоят татко се усмихва.

— Той се усмихва винаги — осведоми я Миранда. — Това не е чудо.

— Имам шест по-малки сестри и едно братче, които живеят малко по-надолу по плажа — рече Блайт, за да смени темата. — Бихме могли да им отидем на гости и да си поиграем с тях. Какво ще кажеш?

— Хайде да отидем сега.

Блайт се усмихна.

— Вече е късно. Може би утре.

Миранда зарея поглед в далечината.

— Мамо Блайт, вярно ли е, че когато пада звезда, умира някой ангел?

— Кой ти каза това?

— Хартуел.

— Скъпа, ангелите не умират никога — рече Блайт. — Падащите звезди са просто ангели, които пътуват по небето.

— Радвам се — рече момичето. — Мисълта, че ангелите умират, винаги ме е натъжавала.

— Обзалагам се, че не знаеш как се отглежда злато — рече Блайт. Миранда ококори сините си очи.

— А ти знаеш ли?

Да си друид, означава да знаеш. — Блайт си спомни думите, които толкова често бе чувала от майка си.

— Лорд Перпендикуляр, графът на ъглите, ще струпа златни монети в ъгъла на твоята спалня — обясни Блайт. — Постави една монета в ъгъла на спалнята си, а когато на сутринта се събудиш, от нея ще се е образувала цяла купчина. Всяка следваща нощ купчинката ще расте.

— Но аз нямам злато — рече Миранда.

— Аз имам тонове злато и с радост ще ти заема — каза Блайт. — Искаш ли тази вечер да поставим една монета в ъгъла на стаята ти?

Очите на момичето блеснаха от въодушевление.

— Да, но откъде имаш всичкото това злато?

— Чувала ли си за Мидас, любимеца на кралицата?

Миранда поклати глава.

— Мидас бил легендарен цар, чието докосване превръщало всичко в злато — обясни Блайт. — Ричард Деврьо, любимецът на Елизабет, наричан Мидас, извлича печалба от всичко, до което се докосне. А той е мой баща.

— Значи ти също имаш татко? — приятно изненадана извика Миранда.

Блайт кимна и се засмя, очарована от невинността на детето.

— Преди много години Мидас, любимецът на Елизабет, се оженил за една красива жена, която била наследница на уелски принц — добави Блайт. — Тази жена е моята майка.

— Твоята майка е принцеса?

Блайт кимна.

— Харесвам те, мамо Блайт — Миранда ненадейно целуна опакото на дланта й и рече: — Ти си пеперуда ангел.

— Защо ме наричаш така?

— Ти си по-красива от пеперуда и правиш чудеса като ангелите — рече Миранда и се прозина. — Знаеш ли приказки?

Блайт обви ръка около раменете на момичето и го привлече към себе си.

— Облегни се на мен, мое уморено врабче.

— Ммм, ухаеш на рози.

— Това е от сапуна ми — обясни Блайт. — Коя приказка искаш да чуеш — за пеперудата и орела или за омагьосаната жаба?

— И двете.

— Вече е късно — рече Блайт и вдигна поглед към смрачаващото се небе. — Сега ще ти разкажа едната, а другата — на заспиване.

— Сега искам да чуя за орела и пеперудата.

— Някога, много, много отдавна — започна Блайт, — всички крилати твари — птици и насекоми — се събрали…

 

 

Не е за вярване, тя удържа обещанието, което беше дала на Миранда!

Роджър стоеше на прозореца на кабинета си и наблюдаваше Блайт и Миранда, които ръка за ръка се отдалечаваха по посока на върбата. Изглежда, разговаряха оживено.

По държанието на Миранда и по начина, по който бе наклонила главата си, Роджър отгатна, че внимателно слушаше Блайт. Колко тъжно, дори само един съвсем невинен жест можеше да изпълни сърцето на дъщеря му с обожание. Едничкото му любимо същество на този свят копнееше за майчина обич, така както някога той бе копнял за вниманието на баща си. При цялото си богатство Роджър не бе в състояние да купи на дъщеря си онова, от което тя се нуждаеше повече от всичко — майчина обич.

Той извади от джоба си пръстена със синия сапфир и се загледа в него. Не бе възнамерявал да го носи на пръста си, но необяснимо защо не можеше да се раздели с него. Блайт бе единствената жена, от която получаваше подарък. Тя очевидно се стремеше към нещо, но Роджър все още не знаеше какво е то.

Той отново погледна към Блайт и Миранда, които сега седяха под върбата. Едва успяваше да ги различи зад завесата от висящи до земята клони.

Гледката на една благородна дама, която обича децата, бе истинско чудо. От неговата красива пеперудка би излязла прекрасна майка. Жалко, че не я бе дочакал да стане жена. Сега за тях двамата бе прекалено късно.

— Милорд?

Гласът на иконома накара Роджър да обърне гръб на прозореца.

— Да, Ботъмс?

— Граф Базилдън моли да го приемете — обяви Ботъмс с подобаващо тържествен тон.

Ричард Деврьо влезе в кабинета, без да дочака да бъде поканен, хвърли развеселен поглед към иконома и каза:

— Благодаря, Ботъмс — графът стисна дланта на Роджър и рече: — Ботъмс, изглежда, обича работата си — той седна на стола пред писалището, протегна крака и се поинтересува: — Как върви семейният живот?

— Може би трябва да попитате Блайт — отвърна, Роджър и подаде на тъста си едно уиски.

— Питам вас — рече Ричард, повдигайки вежди.

— Да не би да сте тук, за да се уверите, че не съм удушил дъщеря ви?

— Щях ли да ви я дам за жена, ако смятах, че и най-малката провокация от страна на някоя жена е в състояние да ви разгневи дотолкова, че да посегнете на нечий живот?

Роджър се ухили.

— Винаги съм смятал Блайт за мило дете, но понякога тя може да бъде доста смущаваща.

— Тогава значи мога да приема, че бракът ви протича нормално — каза графът и вдигна чашата си за тост. — Помните ли Ланкастър, авантюриста, когото финансирах?

Роджър кимна.

— Той е нарушил португалския търговски монопол в Индия и аз планирам да основа „Англо-Индиън Трейдинг Къмпани“ — обясни графът. — За целта ще ми бъдат необходими сто хиляди фунта, но ще трябва да получа благословията на Елизабет и да й давам петдесет процента от печалбата. Проявявате ли интерес?

— Отлично знаете — отвърна Роджър и мислено потри ръце вътрешно при мисълта за златото, което щеше да потече от Индия. — Ще инвестирам петдесет хиляди.

Ричард поклати глава.

— Мога да ви предложа само двадесет и пет процента.

— А останалите?

— Блайт няма да ми проговори до края на живота ми, ако не й предложа участие — със съжаление в гласа обясни Ричард. — Веднъж да стане майка, навярно ще изостави сделките. Убеден съм, че в крайна сметка ще контролирате и нейния дял.

Роджър не отвърна нищо. Вместо това той се загледа в кехлибарената течност в чашата си с надеждата тъстът му да смени темата. Как би могъл да му обясни, че не възнамеряваше да има деца от дъщеря му?

— Още ли проявявате интерес? — попита графът.

— Ще наредя на банкерите си да осигурят парите до утре сутринта — отвърна Роджър и вдигна чашата си. — Какво ново в двора?

— Шпионите ми съобщават, че лондончани приемали спокойно освобождаването ви — обясни Ричард. — Затова пък Оксфорд и Кънсортън не са толкова благосклонно настроени. Най-обезпокояващият слух обаче е, че някой от членовете на семейството ви негодува най-силно, макар и не в присъствието на кралицата.

— Джефри — думата бе изречена с цялото презрение, на което Роджър бе способен.

— Не правете прибързани заключения — посъветва го Ричард.

— Логично е истинският убиец най-силно да крещи: „Дръжте убиеца!“ — отвърна Роджър.

— Имате ли доказателства, че Джефри е убил бившата ви съпруга? — попита Ричард.

— Той е непоправим женкар и съм убеден, че е имал връзка с Дарнел — обясни Роджър.

— Моралната ви строгост понякога ми напомня за Бъргли — Ричард се ухили. — Прекалената безупречност може да се окаже нездравословна.

— Какво имате предвид?

— Прелюбодейството не е престъпление — обясни Ричард. — Мъж като Джефри, който толкова обича жените, едва ли е способен да стори нещо на някоя от тях. Освен това какъв би могъл да бъде мотивът му? Женкарите не се безпокоят за името си. Джефри не е имал причина да се отърве от Дарнел — Роджър му хвърли скептичен поглед, но не каза нищо. — Поне помислете върху думите ми — продължи графът. — Не е твърде разумно да нарочвате Джефри за убиец, защото така няма да видите другите възможности.

— Разбирам ви.

— Бъргли смята, че скоро ще бъдете поканен да се върнете в двора — каза Ричард. — Елизабет е намекнала, че й липсвате.

— Нямам търпение да се заловя с разследване смъртта на Дарнел — отвърна Роджър.

Графът кимна.

— Сега бих желал да поговоря с Блайт.

— Тя е в градината с Миранда — каза Роджър и стана.

Двамата напуснаха кабинета и тръгнаха нататък. Още отдалече Роджър забеляза съсредоточеното изражение на дъщеря си, която поглъщаше всяка дума от разказа на Блайт.

— … и тогава величественият орел и неговата пеперуда се издигнали към рая, за да се реят във висините, докато свят светува.

Миранда изпрати думите й е бурно ръкопляскане.

Роджър се усмихна, благодарен да види дъщеря си толкова щастлива. Блайт Деврьо й бе дала онова, което той не бе в състояние — любвеобилната симпатия на млада жена.

Сякаш усетила присъствието им, Блайт вдигна поглед. Пленителните й виолетови очи го погледнаха, а след това му се усмихнаха толкова лъчезарно, че Роджър почувства смущение.

— Виж, Миранда — рече Блайт, стана от земята и помогна на момичето да се изправи, — дошъл е татко, а с него е моят татко.

— Това ли е Мидас? — попита Миранда и впери възхитен поглед във високия, облечен в черно, мъж е бакъреночервена коса.

Графът й се усмихна.

— Здравей, Миранда.

— Чух, че си се оженил за принцеса — рече Миранда.

— Вярно.

— Моят татко се ожени за твоята дъщеря — обясни Миранда и улови Блайт за ръка. — Тя е пеперуда ангел.

Блайт се изчерви, усетила, че забележката на детето бе привлякла вниманието на Роджър. Той не изглеждаше особено щастлив от факта, че двете с Миранда се бяха сприятелили. Нима не виждаше, че момичето има нужда от майка? Навярно си мислеше, че ако Миранда не я харесваше, това би било още един довод за анулирането на брака им.

— Откриват се някои възможности за търговия с Индия — рече баща й без предисловия. — Проявяваш ли интерес?

— Влизам с петдесет процента — без да се колебае, отвърна Блайт.

— Звучиш точно като мъжа си — отбеляза Ричард и се усмихна развеселен.

— Той ще участва ли? — изненадано попита Блайт и погледна Роджър. — Защо не си остане в семейството?

— От три дена аз съм твоето семейство — вметна Роджър и й се усмихна криво.

Той, изглежда, си спомняше за брачния си обет само когато му изнасяше. Щеше ли да си спомни за него, когато тази нощ тя се вмъкнеше в леглото му?

— Колко искаш? — попита баща си Блайт.

— Двадесет и пет хиляди фунта — отвърна той. — Трябва да знаеш, че Елизабет ще удържа петдесет процента от печалбата. Петдесет процента от остатъка са за мен, а вие с Роджър си поделяте другите петдесет.

— Решено.

Баща й кимна, след което извади от джоба си един пергамент.

— Ще прегледаш ли тези числа? — попита той.

Блайт пое пергамента и плъзна поглед по колоните от числа.

— Резултатът е верен — рече тя и му върна пергамента.

— Как го направи, без да използваш пръстите си? — попита Миранда.

— Това е едно малко вълшебство — отвърна Блайт. — Искаш ли да влезем вътре, за да се измием и преоблечем, преди да е станало време за вечеря?

— Не, благодаря, аз не искам да се мия — рече Миранда и поклати глава.

— Но аз бих искала да се измия и преоблека — обясни Блайт. — Ще ми правиш ли компания?

Момичето кимна. Изглежда не искаше да се разделя с новата си приятелка.

— Двете с Миранда скоро ще посетим Деврьо Хаус — сподели с баща си Блайт. — Искаме да си поиграем с останалите деца. Банкерът ми ще ти изпрати парите утре сутринта — тя се наведе, за да целуне баща си по бузата. — Доскоро, татко.

Миранда се обърна към баща си и му направи знак да се наведе. След това го целуна по бузата, имитирайки Блайт, и рече:

— Доскоро, татко.

Роджър се усмихна.

— А твоят банкер ще ми изпрати ли пари — попита той.

— Все още нямам злато — отвърна Миранда и намигна на Блайт. — Но утре сутринта вече ще имам, нали, мамо Блайт?

— Мамо? — видимо изненадан повтори Роджър.

— Блайт? — развеселен рече графът.

Блайт им се усмихна лъчезарно. Тя хвана Миранда за ръка и я поведе по моравата към къщата.

 

 

Тази вечер Блайт и Миранда слязоха заедно за вечеря. Двете се бяха измили и преоблекли.

— Как успя? — попита Роджър, гледайки измитото лице на дъщеря си.

— Никога не издавам стратегиите си — отвърна Блайт и му се усмихна кокетно. — На това дължа деловите си успехи.

— Татко, двете с мама Блайт играхме на криеница — обясни Миранда. — Толкова беше хубаво.

— Радвам се — каза Роджър и погледна жена си.

— Повярвай ми, няма да научиш повече подробности — със съжаление в гласа рече Блайт и Роджър не можа да се сдържи да не се усмихне.

По време на вечерята Миранда седеше на почетната маса между Блайт и Роджър и младата жена си помисли, че те тримата наистина бяха семейство. Знаеше, че и Миранда го чувства, защото яде малко и не престана да говори. Момичето изглеждаше съвсем различно от сутринта, когато й се усмихваше плахо.

„Ще върна слънчевата светлина в живота й“ — закле се Блайт. Макар нейният орел да бе наранен от брака си с Дарнел, той все пак бе възрастен човек. Но причиненото на Миранда от егоистичната й майка караше сърцето на Блайт да се свива. И двамата, баща и дъщеря, имаха нужда от слънчевата светлина, която тя притежаваше в излишък.

Ботъмс им сервира грахова супа с боб и лук, печено пиле, хляб с масло и печени ябълки с шамфъстък.

— Говори по-малко и яж повече — нареди на дъщеря си Роджър, посочвайки чинията й. — Защо вадиш бобчетата от супата си. Бобът е полезен.

Блайт едва не се разсмя на начина, по който момичето погледна баща си.

— Хартуел казва, че една дама никога не издава вулгарни звуци и не изпуска неприятни миризми — обясни Миранда. — Винаги, когато ям боб, издавам вулгарни звуци и изпускам неприятни миризми.

Блайт прихна. Миранда се обърна към нея и вдигна палец, доволна, че бе успяла да я разсмее.

— Кажи на госпожица Хартуел — усмихнато рече Роджър, — че когато ядеш боб, ти позволявам да издаваш вулгарни звуци и да изпускаш неприятни миризми.

— Знаеш ли, татко, тази вечер мама Блайт ще ме научи да си отглеждам злато — каза Миранда. — Утре сутринта вече ще имам малка купчинка от златни монети.

— Това би било истинско чудо — отвърна Роджър и погледна Блайт.

— Чудеса стават всеки ден — обясни на баща си Миранда. — Мама Блайт ми го каза.

— Да, така е — потвърди Блайт.

Роджър дълго не свали поглед от нея, а около устните му трепна едва доловима усмивка.

— Наистина ли всеки ден стават чудеса, мамо Блайт! — закачливо попита той.

Блайт се усмихна.

— Милорд, някъде в огромния всемир точно в този момент се извършва някое чудо.

— Каква удивителна мисъл.

— Не трябва да бъдете толкова скептичен, сър — със същия закачлив тон отвърна Блайт.

— Да, татко — намеси се Миранда. — Не бъди толкова ке… кекав.

Роджър и Блайт се спогледаха и прихнаха. Погледите им се срещнаха над главата на малкото момиче и между тях прескочи искрата на едно топло, почти нежно чувство, което трая само част от секундата и отново изчезна.

— Да вярвам ли на очите си? — рече Блайт, забелязала една двойка, която се хранеше в другия край на залата. — Това наистина ли са Хардуик и Дейзи?

Роджър им хвърли бегъл поглед и отвърна.

— Откакто свърши онази работа вместо него, Хардуик не престава да я благославя — обясни Роджър.

— Каква работа? — попита Миранда.

— Конят на мама Блайт се изака на пода — рече Роджър.

— Яздила си вътре? — възкликна Миранда, а на лицето й се изписа изумление.

— Не, разведох Ахил из къщата. Това носи щастие.

— Тате, и аз бих искала да разведа понито си из къщата — обърна се към баща си Миранда.

— Съкровище, ти нямаш пони.

— Ще ми купиш ли? — попита тя.

— Може, но при условие никога да не го развеждаш из къщата.

— Какво значи условие!

— Условието е тържествено обещание — обясни Роджър.

— Обещавам никога да не вкарвам понито си в къщата — даде дума Миранда. — Сега ще ми купиш ли?

Преди баща й да успее да отговори, към масата се приближи икономът.

— Милорд, Ендрюс и Нюуел молят да ги приемете — рече той — Настояват, че било важно.

— Заведи ги в кабинета ми — нареди Роджър, след което обърна към дъщеря си. — Съкровище, ако ме чакаш тук, кога свърша, ще те отведа горе.

— Аз ще я отведа при госпожица Хартуел — рече Блайт.

— Благодаря — Роджър стана и се обърна към дъщеря си. — Скоро ще се върна и ще ти разкажа приказка.

— Можем ли вече да отидем да посадим златото? — попита Блайт, веднага след като той бе излязъл.

Хванати за ръка, двете с Миранда изкачиха стълбището и момичето я поведе към една спалня, която се намираше през две стаи от голямата.

— Госпожице Хартуел, аз ще сложа Миранда в леглото и ще изчакам господин графа да се качи — каза Блайт на бавачката. — Слезте долу и си направете греяно вино.

— Е, щом смятате, че това няма да създаде неприятности… — с благодарна усмивка каза госпожица Хартуел и напусна стаята.

Блайт помогна на Миранда да съблече роклята и да си облече нощничка. Когато понечи да й сложи нощна шапчица, Миранда поклати глава и рече:

— Никакви нощни шапчици.

— Както кажеш — Блайт я захвърли през рамо и момичето се закиска.

— Мислиш ли, че Хартуел ще се ядоса, когато я види? — заговорнически прошепна Миранда.

— Кой отговаря сега, Хартуел или аз?

— Ти!

— В кой ъгъл да сложим тази монета? — попита Блайт и извади от джоба си една златна монета.

Миранда бавно се завъртя в кръг. Накрая посочи ъгъла вдясно от леглото си.

— В този. Така няма да се вижда от вратата.

— Мъдър избор — Блайт даде монетата на Миранда. — Трябва сама да я посадиш. И не забравяй, че растението ще изсъхне, ако го откъснеш.

— Разбирам.

Миранда със страхопочитание пое монетата в дланите си, след това отиде в ъгъла и внимателно я постави на пода. Когато се обърна, на лицето й бе изписано най-голямото вълнение, което Блайт бе виждала някога.

— Направих го — извика тя и се втурна през стаята.

— Да, ти го направи — рече Блайт. — Сега скачай в леглото, а аз ще ти разкажа приказката за омагьосаната жаба.

Миранда стори каквото й бе казано. Блайт седна до нея, обви ръка около раменете на момичето и се облегна на таблата на леглото.

— Готова ли си? — попита тя.

Миранда кимна.

— Имало едно време в една много отдалечена земя една кралица, която живеела с трите си дъщери — поде Блайт. — Кралицата била много болна и можела да бъде излекувана само от водата на един вълшебен извор. Така че един ден тя изпратила най-голямата принцеса да й донесе стомна от тази необикновена вода.

Когато принцесата пристигнала на извора, изникнала една отвратителна жаба и казала, че водата е нейна собственост. Принцесата можела да си налее вода само ако се омъжела за жабата. Тя поклатила уплашено глава и хукнала обратно към къщи…

— Кралицата умряла ли? — прекъсна я Миранда и я погледна с големите си сини очи.

Блайт се усмихна и поклати глава.

— Кралицата изпратила втората принцеса, но и с нея се случило същото.

— Твърдо решена да спаси живота на майка си, най-малката, принцеса грабнала празната стомна от ръцете на сестра си и се втурнала към вълшебния извор. „Жабо, извикала тя, дай ми стомна вода и ще се омъжа за теб.“ Жабата напълнила стомната й с вода и принцесата хукнала към къщи толкова бързо, колкото я държали краката, без да разлее нито капчица от скъпоценната течност. Кралицата веднага оздравяла от болестта.

— Какво станало с жабата? — попита Миранда. — Ядосала ли се, когато разбрала, че са я изиграли?

— Сега стигаме до най-важната част от приказката — рече Блайт. — Късно през нощта се чул гласът на жабата: „Принцесо, спомни си обещанието, което ми даде.“

Принцесата изтичала долу и пуснала жабата да влезе. Приготвила й топло легло до камината в стаята си, но жабата била все така нещастна.

„Принцесо, аз умирам, изпискала жабата. Дай ми една целувка, преди да умра.“

— Дрън-дрън! — извика Миранда.

Блайт се усмихна на реакцията на момичето и продължи:

— Принцесата взела жабата в дланта си и казала: „О, жабо, пазителко на чистата вода. Тържествено ти обещах да се омъжа за теб и ще го сторя, ако доживееш до утре. А ако животът те напусне още тази нощ, отнеси тази целувка със себе си, когато се отправиш на Великото пътешествие.“ След това се навела и целунала жабата.

— Наистина ли целунала отвратителната жаба? — извика Миранда.

Блайт кимна.

— Обещанието си е обещание. Тогава се случило нещо невероятно — жабата се превърнала в красив принц. На сутринта двамата се оженили и ако не са умрели, живеят щастливо и до днес.

— Каква хубава приказка — извика Миранда и плесна с ръце.

— Поуката е, че човек трябва да търси какво се крие зад често измамната външност — рече Блайт. — Онези, които са готови на всичко в името на любовта си, биват възнаграждавани богато.

Блайт почувства нечие присъствие и се извърна към вратата. На прага стоеше мъжът й. Погледите им се срещнаха и тя усети да й прималява от топлината на сините му очи.

— Тате, мама Блайт ми разказа приказка — извика Миранда.

— Да, чух — отвърна Роджър и пристъпи към леглото. — Как мога да се меря с нея?

Блайт целуна момичето по бузата и стана от леглото.

— Не е необходимо да се мерите с никого, сър — каза тя. — Миранда ще хареса всичко, което й разкажете, само защото е излязло от вашата уста. Лека нощ — тя се запъти към вратата, но преди да излезе, извика през рамо към Миранда: — Утре ще ти разкажа за един необикновен кос.

Вече в коридора, трябваше да прехапе долната си устна, за да не се засмее, когато чу мъжът й да казва на дъщеря си:

— Никакви нощни шапчици?

— Мама Блайт позволи — осведоми го Миранда. — Сега тя отговаря.

— А кой отговаря за мама Блайт? — попита Роджър. — Тя ли ще стои будна цяла нощ, ако си навлечеш настинка и не можеш да спиш?

— Няма да се наложи — отвърна Миранда. — Ще пия от вълшебната вода. Можем да изпратим Хартуел…

Блайт се върна в стаята си, облече си нощницата и се приближи към прозореца, за да погледне навън, докато разресваше косите си. Този ден се бе оказал най-щастливият от брачния й живот. Е, да, бе омъжена само от три дена, но Миранда й даваше чувството, че е полезна някому, че мястото й е в Дебре Хаус.

Блайт дочу тихия звън на любовното си звънче. Съпругът й бе точно такъв, какъвто винаги си бе представяла мъжа на своите мечти. Да можеше да го примами в леглото си…

Вратата на спалнята й се отвори. Блайт подскочи и се извърна. Роджър стоеше на прага, а в очите му блестеше нежност. Погледът му се плъзна по оскъдно облеченото й тяло.

— Никакви нощни бонета? — със закачлива усмивка попита Роджър и я погледна в очите.

— Винаги съм мразила нощното си боне — рече Блайт и отвърна на усмивката му. — Двете с Блис вечно тормозехме клетата госпожица Ашмол с неподчинението си.

— Благодаря ти, че си толкова мила с дъщеря ми — без предисловия каза той. — Винаги й е липсвала майчина ласка.

— Миранда е очарователно дете — отвърна тя. — Не ми беше никак трудно да я забавлявам.

Блайт развеселена наблюдаваше как любезното „благодаря“ на лицето на мъжа й отстъпи място на смущение. За трите дни, откакто бяха женени, Роджър дотолкова бе свикнал с присъствието й, че вече не си правеше труда да крие чувствата си.

— Отново подбиваш цените ми — обвинително рече Роджър.

Блайт повдигна вежди и отвърна с едва доловима усмивка:

— Мъжете, които си губят времето в мирисане на гардении, неизбежно се провалят в сделките.

— Да не би да възнамеряваш да ни разориш? — попита той, игнорирайки забележката й.

Нас. Тонът и смисълът на думите му й допаднаха.

— Нищо лично, милорд — отвърна Блайт. — Признаваш ли се за победен?

— Никога.

— Аз също.

— Тогава ще ти кажа нещо — рече Роджър и й се усмихна загадъчно. — Утре сутринта можеш да очакваш посещение от господата Родейл и Хърбърт.

— Познаваш посредниците ми? — изненадано попита Блайт.

— Родейл и Хърбърт ще дотичат, за да ти съобщят, че отново съм свалил цените си — каза Роджър, а усмивката му се превърна в победоносна гримаса, когато добави: — За нещастие няма да си бъдеш вкъщи, за да ги приемеш.

— И къде ще бъда?

— Възнамерявам да заведа Миранда на пазара за коне в Съмърфийлд и… — Роджър се поколеба — … си мислех, дали не би могла да ни съпроводиш. Можем да си изкараме чудесно.

Блайт едва не извика от радост. Поканата му бе истинско чудо и доказваше, че тя бе на път да проникне зад стената, зад която криеше чувствата си Роджър.

Никога не бъди прекалено отзивчива — чу тя думите на ба си. Малко кокетничене нямаше да навреди.

— Чакай да помисля — рече тя и постави пръст на устните си, сякаш се опитваше да си спомни какви бяха ангажиментите й следващия ден. — Мисля…

— Не бива да отлагаш срещите си заради мен — прекъсна я Роджър.

— Няма да се наложи — рече Блайт. — Но Миранда…

— Миранда идва с мен — отново я прекъсна той.

— И кой ще я наглежда?

— Госпожица Хартуел.

— Няма ли да се смилиш над разранените й задни части — рече Блайт. — Би било излишна жестокост да я принуждаваш да язди толкова дълго.

— Това значи ли, че ще дойдеш с нас?

Блайт кимна.

— Лека нощ.

Роджър се обърна и изчезна през вратата, която свързваше спалните им.

— Лека нощ, ореле мой — прошепна тя.

Вместо да легне в леглото си, Блайт седна на масата, която използваше за писалище. Младата жена запали една свещ и написа нареждания за господата Родейл и Хърбърт относно новото понижение на цените от страна на „Дебре Трейдинг Къмпани“. Докато се наслаждаваше на излета, Дейзи щеше да отнесе писмото в Деврьо Хаус, а баща й щеше да го предаде на посредниците й, без никой в Дебре Хаус да заподозре нещо.

Каква непредпазливост от страна на Роджър, да разкрива плановете си. В противен случай тя би изгубила почти два дена.

Блайт се усмихна. Наистина трябваше да му благодари за тази информация. „Утре вечер ще бъде доста подходящо — помисли си тя. — На вечеря вече ще е късно да възстанови понесените загуби.“