Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (6)

5

Мисълта, да доведе мъжа си до просешка тояга, сега й се струваше непреодолимо привлекателна.

Блайт затвори очи, пое си дълбоко дъх и прогони от сърцето и мислите си всички отрицателни импулси. Трябваше да преодолее причинената й от Роджър болка.

Знаеше какво да направи. Тя отвори очи и безшумно събра всичко, което й бе необходимо, за да осъществи намеренията си. Накрая взе от писалището си малко звънче, червена панделка и четиринадесет златни монети.

След като подреди монетите върху леглото си, Блайт взе един стол и го премести в стаичката за преобличане, чието прозорче гледаше на запад. Младата жена отвори капаците и се усмихна, усетила в стаята да нахлува лек бриз.

Тъмният лавандулов цвят на нощта все още обагряше хоризонта на запад, докато изгряващото слънце вече обливаше с лъчите си небето на изток. О, как обичаше изгревите и залезите, времето между деня и нощта, когато магическите сили на природата бяха най-могъщи.

След като промуши червената панделка през ухото на звънчето, Блайт се покатери на стола и го завърза на прозореца. Разлюляно от утринния бриз, то издаде звън, по-нежен от смях на феи.

— Ела, Зефир, ти, нежен западен ветре — започна да се моли Блайт. — Нека любовното звънче прошепне желанието ми на богинята и нейните служители, стихиите. О, малко звънче, повикай Роджър и сърцето му при мен.

Блайт бързо се върна в стаята си. Не биваше да губи време. Трябваше да се помоли, преди обитателите на къщата да са се събудили.

Тя облече пеньоар, който бе в тон с нощницата й, а катраненочерната си коса остави да пада свободно. Пъхна седем от златните монети в единия джоб, а останалите седем — в другия, и напусна стаята.

Блайт прекоси боса тъмния пуст коридор, след което се спусна по стълбите. Във вестибюла се поколеба. Трябваше да се откаже от най-прекия път към градината, защото имаше опасност да срещне някой ранобуден прислужник. Затова се промъкна на пръсти през входната врата и заобиколи господарската къща.

Във въздуха висеше магическа тишина. Небето бързо изсветляваше с приближаването на изгрева. Над Темза се стелеше гъста утринна мъгла, която с естествена грация пълзеше нагоре по брега.

Блайт се ослуша, спря на място и наклони глава на една страна. Единственият шум, който долови, бе нежният звън на любовното звънче.

„Хайде, Роджър — сякаш шепнеше то в утринната тишина. — Дари Блайт със сърцето и любовта си.“

— Нгу, господарю на четирите посоки на небето и четирите вятъра, нуждая се от помощта на стихиите, за да спечеля любовта на моя орел — шепнеше Блайт с ръка на диамантения кръст. — Ти, могъщ Борей, ти, ослепителен Евър, ти, огнен Нот, и ти, нежен Зефир, разтопете леда около сърцето на орела и разпалете в него огнена страст — след тези думи Блайт се отправи към забулената в мъгла река. Тя коленичи на брега и потопи ръце във водата, с която след това поръси челото и гърдите си. — Болката ми изтича в Темза и с нея в голямото море — рече Блайт. След това извади от джоба си седем златни монети и ги хвърли в реката. Под една или друга форма щастието винаги се заплащаше.

Блайт се изправи и се затича през градината към върбата на мъжа си. Беше сигурна, че клоните й щяха да я скрият от любопитни погледи. Тя постави длани върху дебелото стебло.

— О, ти, стара върба, сестра на приятелката на моето детство — прошепна тя. — Дърво на изцелението, на вълшебствата и сбъднатите желания, изпълни копнежа на моето сърце и ме дари с любовта на гордия орел.

Блайт се наведе и нежно целуна дървото. След това коленичи, изкопа с ръце малка дупка в земята и зарови в нея останалите златни монети.

Накрая се изправи и го докосна.

— Ти наистина си едно много хубаво дърво.

Блайт се обърна с намерение да се прибере в къщата, но се оказа лице в лице с мъжа си. Откога ли бе тук и колко ли бе видял и чул?

Блайт вдигна глава и остана като омагьосана от сините му пронизващи очи. Неспособна да отмести взор, тя го наблюдаваше как бавно оглежда тялото й, което сега бе облечено само в комично тънката нощница и пеньоара. На лицето на Роджър бе изписана смесица от гняв и желание.

— Престани да ми натрапваш голотата си, иначе ще… — Роджър я стисна над лакътя и я дръпна към себе си. След това предизвикателно я целуна по устните, че дъхът й секна и й се зави свят. Езикът му накара устните й да се отворят и проникна в сладката й уста.

Блайт простена тихо. Тялото й пламна от тази първа целувка. Тя обви ръце около врата му, притисна младото си тяло към нетното и също го целуна.

Роджър спря и отстъпи крачка назад. Не изглеждаше много щастлив от тяхната първа целувка.

— Ела с мен — нареди той, сграбчи я за китката и я повлече след себе си към къщата.

Блайт се питаше дали сега щеше да легне с нея? Нейната първа целувка. Без съмнение тази сутрин бе отбелязала напредък. Дали благодарение на съвета на баба си, или на собствената си магия?

Роджър я въведе в къщата, а след това покрай сънените прислужници нагоре по стълбището и по коридора към спалнята й. Той отвори вратата и внимателно, но по нетърпящ възражение начин накара Блайт да влезе вътре и да седне на леглото.

— Мили Боже! — избухна. — Необходимо ли е да се разкарваш полугола наоколо?

Блайт огледа пеньоара, а след това вдигна очи към мъжа си.

— Но аз съм напълно облечена.

— Все едно — изфуча Роджър. — Какво правиш навън толкова рано?

Почувствала се на по-сигурна почва, Блайт го дари с лъчезарна усмивка.

— Молих се за щастието на нашия дом.

— Това е моят дом — повтори думите, които толкова я бяха наранили предишния ден. — Освен това вече разведе коня си през залата ми.

Нашата зала — помисли си Блайт, но вместо това рече:

— Щастието никога не е в излишък.

— Не давам пукната пара за щастието — рече той. — Дъщеря ми скоро ще пристигне от Уинчестър и аз няма да допусна да й даваш лош пример.

— Какъв лош пример? — попита Блайт и стана от леглото.

— Държанието ти е неподходящо за една графиня — студено рече Роджър. — За щастие няма да останеш дълго моя графиня. А сега се обличай — той й обърна гръб и се запъти към вратата, но на прага спря и попита саркастично: — Винаги ли обясняваш на дърветата колко са хубави?

— Разбира се, че не — той отвори вратата и понечи да излезе, но спря още веднъж, когато чу гласа й: — Правя комплименти на женските дървета за невероятната им красота.

Шеговитата нотка не му убягна.

Без да я удостои с поглед, Роджър се оттегли в спалнята си. Вратата се затвори с трясък след него.

Наблюдавай какво прави мъжът, а не какво казва… — спомни си думите на баба й. След това дочу едва доловимия звън на любовното си звънче.

Блайт се усмихна при мисълта за постигнатия напредък. Устните на мъжа й казваха „не“, но погледът и тялото му крещяха „да“.

Орелът копнееше по своята пеперуда.

 

 

Той желаеше жена си. Роджър седна зад писалището в кабинета си и се вгледа в колоните от цифри. Извивките на цифрата осем му напомняха за гърдите на Блайт и всеки път, когато погледът му попаднеше върху някоя осмица, мислите му се връщаха към пищната фигура.

Сега Роджър написа една легнала осмица и пред очите му изникна заобленият ханш на Блайт.

Осъзнал какво прави, той погнусено захвърли перото и си наля едно уиски. Трябваше да прогони Блайт от мислите си.

Затвори очи и се облегна назад. Откъде да вземе вътрешната сила, от която се нуждаеше, за да устои на изкушението? Не можеше да продължава да се преструва, че Блайт Деврьо е дете. Тялото й го убеждаваше в обратното всеки път, когато я погледнеше. Повече от пет месеца не бе докосвал жена. Колко още щеше да издържи, ако тя продължаваше да го изкусява?

На устните му се появи крива усмивка. Сега Роджър знаеше как се е почувствал първият граф Идън — а именно Адам^[1], когато онази прелъстителка Ева е полюлявала пищния си ханш пред него и го е подканяла да опита от прочутата ябълка. Първият мъж, изглежда, е бил напълно обречен.

Ако искаше да постигне анулиране на този брак, Роджър на всяка цена трябваше да се справи с желанието, което жена му разпалваше в него. За нещастие в момента нито лейди Сара, нито Рода бяха на негово разположение, тъй като съпровождаха Елизабет на обичайното й лятно пътешествие.

Роджър нямаше намерение да ходи в някой бордей и да пипне сифилис, така че се налагаше поне за няколко часа да избяга от изкушението. Дори и да не помогнеше, това поне нямаше да навреди.

— Закуската е сервирана, сър — появи се на вратата Ботъмс.

— Ще закуся по-късно — обясни Роджър на иконома си. — Изпрати ми Хардуик и донеси най-новите театрални програми.

Ботъмс кимна и излезе, за да изпълни желанието на господаря си.

Роджър се съсредоточи върху отбранителната си стратегия и написа върху парче пергамент кратко писмо. След като изчака мастилото да изсъхне, той сгъна пергамента и го подпечата с фамилния герб. Накрая написа отгоре две думи:

„Лейди Дънуич“

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита появилият се на вратата на кабинета Хардуик.

Ботъмс се върна преди още Роджър да успее да отговори. Икономът постави върху писалището поднос, на който имаше чиния говеждо с цвекло, а до нея — театрална програма.

— Графинята настоя — обясни Ботъмс. — Било нездравословно да се пропуска закуската.

— Нека някой куриер занесе това съобщение и изчака отговор — рече Роджър и подаде на иконома сгънатия пергамент. След това погледна прислужника си и нареди: — Приготви ми вечерно облекло.

— Излизате ли, милорд? — попита Хардуик.

— Отивам на театър в Шордич — отвърна Роджър и взе програмата от подноса. — Трупата на лорд Чембърлейн поставя нова пиеса. Чуй, Хардуик, пиесата се казва „Укротяване на опърничавата“.

— Ах, да. Това е най-новата пиеса на Уилям Шекспир — отвърна Хардуик. — Уил Кемп бил изумителен в ролята на Петручио — прислужникът се запъти към вратата, но преди да излезе, спря, за да попита: — Да съобщя ли на камериерката на госпожата?

— Не, графинята остава вкъщи.

След като прислужниците бяха излезли, Роджър взе перото и се захвана за работа. Чувстваше се значително по-добре, отколкото преди десетина минути. Обичаше да държи инициативата в свои ръце.

Скоро вратата отново се отвори. Пръв в кабинета влезе Ботъмс. Икономът носеше малка маса, която постави до прозореца. Следваше го Дейзи с един стол, а накрая се появи и Блайт с търговските си книги в ръце.

— Какво означава това? — попита Роджър, макар вече да подозираше отговора.

Блайт постави книгите върху масата и го дари с лъчезарна усмивка.

— Тъй като, доколкото разбрах, днес си зает, реших да се погрижа за сделките си. Освен това двама от търговците ми ще дойдат по-късно следобед.

Роджър изпита желание да я изхвърли от кабинета си, но след това му хрумна по-добра идея. Щеше да отсъства целия следобед и кабинетът нямаше да му трябва. Освен това можеше да остави отговора на лейди Дънуич върху писалището си.

Жените бяха любопитни като котки. Роджър бе готов да заложи и последната си златна монета, че веднага щом напуснеш кабинета си, вниманието на жена му щеше да бъде привлечено от писмото. Разбира се, преди да излезе, Роджър щеше да го запечата отново, но от кореспонденцията на лейди Дънуич винаги се носеше натрапчива миризма на дамски парфюм, така че Блайт щеше да си помисли най-лошото. Може би тогава щеше да го остави на мира.

Доволен от плана си, Роджър се усмихна на жена си и кимна. Видя я как седна зад масичката си, отвори една от книгите си се захвана за работа.

Роджър направи опит да се съсредоточи върху собствените си сметки, но присъствието на Блайт му действаше прекалено разсейващо. Тя изглеждаше така дяволски добре сериозна и съсредоточена.

Накрая Роджър се зае със собствените си сметки. Вече бе изгубил достатъчно време заради жена си, която изглеждаше напълно безразлична към присъствието му. Той обаче за десети път събираше една и съща колона от цифри и за десети път получаваше различен резултат.

— Проклятие — промърмори Роджър и захвърли перото.

— Сумата е 15 379 — рече глас зад него.

Роджър извърна глава и погледът му спря върху гърдите на Блайт, която се бе навела и гледаше в счетоводната му книга. Той откъсна поглед от гърдите й и отново събра числата.

— Как го направи? — изненадано попита той.

Блайт сви рамене.

— Може би съм наследила математическите способности на баща си.

— Баща ти никога не е събирал числа наум — рече Роджър.

— Може би е свръхестествена дарба — каза тя е усмивка и отново се върна към книгите си.

Как бе успяла да събере толкова много числа без перо и пергамент? Докато я гледаше да работи, Роджър не успяваше да намери логичен отговор на този въпрос.

Вниманието му бе привлечено от тихо почукване. В стаята влече Хардуик, който му подаде отговора на лейди Дънуич и рече:

— Дрехите ви са готови, милорд.

— Благодаря — Роджър разгъна пергамента, прочете написаното вътре и отново го запечата. Той го остави върху писалището си, поглеждайки крадешком Блайт. Пленителните й виолетови очи го следяха напрегнато.

Роджър се изправи.

— Приятен ден — усмихнато рече той.

— Желая ти успех — извика след него Блайт.

Тя го проследи с поглед. Роджър й нямаше доверие. Затова бе запечатал пергамента. Допускаше, че е способна да се рови из документите му и да използва информацията, за да се облагодетелства.

Блайт знаеше, че би трябвало да се почувства засегната, но можеше да изпитва единствено съчувствие към ранения си орел. Веднъж да успее да го вкара в леглото си и всичко щеше да се оправи.

 

 

— Господин Родейл и господин Хърбърт молят да бъдат приети — съобщи Ботъмс час по-късно.

— Въведете ги — рече Блайт. Тя стана от мястото си и седна на писалището на мъжа си. Погледът й попадна върху запечатания пергамент и младата жена се запита с кого ли бе срещал Роджър.

— Седнете, господа — рече Блайт, когато икономът въведе двамата търговци. — Какво ви води при мен?

Господин Родейл хвърли бегъл поглед към другия мъж и рече:

— „Идън Уул Къмпани“ понижи цените си.

— Господин графът понижи и цените на зърното си.

— Тогава подбийте цените му с по една гвинея на крина^[2] — без да се колебае, нареди Блайт. Когато двамата мъже отвориха уста, за да възразят срещу една толкова дръзка мярка, тя с решителен жест ги накара да замълчат и добави: — Вие запазвате старите си комисионни. Освен това доставчиците ни ще продължат да получават за стоките си обичайните цени. Ясно ли се изразих?

— Моите уважения, милейди… но от всичко това ще изгубите единствено вие — рече господин Хърбърт.

— Не мисля така — отвърна Блайт. — Граф Идън също ще понесе загуби.

— Сега графът е ваш съпруг — рече господин Родейл.

Блайт се усмихна лъчезарно.

— Вярно.

— Баща ви няма да одобри една толкова рискована търговска война — отбеляза господин Хърбърт.

— Той ми има пълно доверие — любезно отвърна Блайт, макар забележките на мъжете да я дразнеха. Ако не й беше мъж, никога не биха подложили на съмнение решенията й.

— Оценявам факта, че сте си направили труда своевременно да ме информирате за създалата се ситуация — рече. — Уведомете ме незабавно, ако Идън отново понижи цените.

Родейл и Хърбърт разбраха намека. Докато напускаха кабинета, двамата мъже не изглеждаха особено щастливи. Блайт бе почти сигурна, че вече бяха на път към Деврьо Хаус, за да се оплачат на баща й.

Вместо да се върне към книгите, Блайт седна на стола на мъжа си и прокара длан по писалището от дъбово дърво. Имаше чувството, че усеща присъствието на Роджър.

Взе запечатания пергамент. Усети силен мирис на гардении, който я накара да сбърчи нос. Не познаваше мъж, който би изпратил на деловия си партньор парфюмирано съобщение.

Съмнявам се, че е получавал подарък от някоя от метресите си… — хрумна й обезпокоителната забележка на лейди Теси.

Блайт се втренчи в пергамента. Пръстите я сърбяха да го отвори. Кой щеше да научи? Съвестта нямаше да й даде покой.

Добрите бракове се градяха върху доверие и любов. Да отвори запечатания пергамент, би означавало никога вече да не бъде достойна за неговата любов.

Блайт върна пергамента върху писалището. Имаше безброй логични обяснения за това напарфюмирано писмо. За да се спаси от изкушението, реши да се прибере в спалнята си.

Точно в шест часа слезе по стълбите и се насочи към голямата зала. За стотен път се зарече да не пита мъжа си за парфюмираното писмо. Очакваше да завари Роджър пред камината и остана изненадана от факта, че него го нямаше. Изглежда, веднага след срещата си се бе оттеглил в кабинета.

Блайт седна сама на масата. Когато икономът се появи, за да й сипе вино, тя рече:

— Моля, съобщете на мъжа ми, че вечерята е сервирана.

— Господин графът още не се е върнал — обясни Ботъмс.

— Кога трябва да се върне? — изненадано попита Блайт.

— Не каза нищо.

— С кого е срещата му?

Мъжът се поколеба за част от секундата, след което отвърна:

— Графът не е на делова среща.

Погледът на виолетовите й очи вкамени иконома.

— Къде е тогава? — попита тя.

— В Шордич.

— Защо?

— Господин графът е на театър — отвърна Ботъмс и побърза да се оттегли, когато я видя да свежда поглед.

Чувствата на Блайт бяха така болезнено наранени, че тя гледаше след излизащия иконом, без да го вижда. Мъжът й бе отишъл на театър и не я бе поканил да го съпроводи. Какъв ужасен недостатък притежаваше, че Роджър така открито нарушаваше брачния обет? Но по-важният въпрос бе, дали сега не е в компанията на авторката на ухаещото на гардении писмо?

Мъчителната мисъл за тази възможност не й даваше покой. След като цяла нощ се бе въртяла в леглото си, на сутринта Блайт стана рано и се приближи към прозореца, за да посрещне изгрева. Изгряващото слънце винаги я изпълваше с надежда, от каквато сега се нуждаеше повече от всякога.

Блайт се загледа в изсветляващия източен хоризонт. В този момент чу тихия звън на любовното си звънче, който й вдъхна сила и кураж да понесе още един безрадостен ден.

Тъкмо се канеше да се отдръпне от прозореца, когато видя Роджър да се задава с бавни крачки откъм конюшните. Беше елегантно облечен и, изглежда, нямаше намерение да работи в градината си. Вероятно цяла нощ бе мирисал гардении.

Ревност и гняв се надигнаха в гърдите на Блайт и помрачиха радостта й. На небето се събираха облаци, които бавно запълзяха от запад на изток, закривайки изгряващото слънце.

Блайт се взираше в мъжа си. Роджър спря, вдигна поглед към внезапно притъмнялото небе и я забеляза. Той се усмихна и помаха за поздрав.

Блайт прогони от лицето си и последната следа от чувства, прониза го с поглед и затръшна капаците на прозореца. При първа възможност щеше да повдигне въпроса за унизителното му поведение. Докато бе женен за нея, трябваше да забрави за любовта си към гардениите. Иначе щеше да съжалява.

Половин час преди обяда Блайт напусна стаята си и слезе долу. Войнствено настроена, тя се насочи по коридора към кабинета на мъжа си. Пред вратата спря за миг, за да събере цялата си останала смелост, и почука.

— Влез — чу го да казва.

Блайт отвори вратата и влезе. След това се приближи към писалището.

— Да? — попита Роджър и се изправи.

— Трябва да обсъдим нещо важно — рече тя.

Той се усмихна.

— Моля, седни.

— Предпочитам да остана права.

Усмивката изчезна от устните му. Той кимна и рече:

— Ще седна, ако нямаш нищо против. Тази сутрин съм малко уморен.

— Учудвам се, че изобщо си на себе си — с неприкрит сарказъм отвърна Блайт.

— Моля?

— Коя е госпожа Гардения?

Роджър я гледаше безизразно.

Блайт премести поглед от лицето му към напарфюмираното, писмо, което все още лежеше върху писалището.

— Ах, разбирам — рече Роджър. — Това не те засяга.

— Свети Суидин! Как смееш да ме унижаваш пред прислугата — избухна Блайт. Думите му я бяха извадили от равновесие. — Каква липса на уважение, каква поквара… — тя търсеше още по-силни думи.

— Извинявам се за своята поквареност — сухо рече Роджър. След това добави с неприкрит сарказъм: — Твърде странно е да чуеш думата уважение от устата на една жена.

— Защо? — попита тя и повдигна вежди.

— Това не те засяга — постави я на мястото й той.

— Бих искала да уточня нещо — рече Блайт, подпря длани на писалището му и го погледна в очите. — Смятам, че е абсолютно неприемливо да парадираш с курвите си. Ако възнамеряваш да анулираш брака ни, би могъл да живееш малко по-благоприлично, докато всичко свърши.

— А ако не го сторя? — тихо попита Роджър, а на устните му трепна усмивка.

Разгневена от факта, че мъжът й не я взема на сериозно, Блайт рече:

— Тогава скоро ще бъдеш най-окаяният просяк в цяла Англия.

— Това заплаха ли е, милейди?

Блайт го дари с измамно блага усмивка.

— Разбирайте го както желаете, милорд.

— Какво ще направиш? — попита Роджър със самодоволна усмивка. — Ще ме набиеш?

— Не е речено да постъпвам толкова примитивно — отвърна Блайт, приготви се да му обърне гръб и вирна брадичка. — Още преди Нова година ще бъдеш съсипан.

— Татко!

Един детски глас накара Роджър и Блайт да обърнат погледи към вратата. Петгодишната Миранда Дебре се втурна в кабинета и се настани в скута на баща си, преди той да успее да стане.

Блайт с изненада наблюдаваше как горчивото изражение на мъжа й бе сменено от неподправена радост. Той затвори очи и притисна дъщеря си към себе си.

Нямаше съмнение, че за Роджър Миранда бе по-важна от всичко останало. Любовта на малкото момиче и магията на Блайт щяха да излекуват ранения орел.

С кафявите си коси и сини очи Миранда Дебре бе умалено копие на баща си. Дори само това бе достатъчно на Блайт, за да й хареса.

Роджър целуна дъщеря си по бузата и каза, хвърляйки поглед към Блайт:

— Съкровище, тази дама е новата ми съпруга.

— Радвам се да се запозная с теб — каза Блайт е топла усмивка.

Миранда се усмихна срамежливо, сведе поглед и прошепна ма ухото на баща си:

— Къде е другата?

— Коя друга, съкровище?

— Добре знаеш, лейди Дарнел.

Лейди Дарнел? Блайт бе ужасена. В какво семейство бе попаднала?

— Лейди Дарнел замина много далече — рече Роджър — и няма да се върне повече.

— А как да наричам тази? — попита момичето.

— Лейди Блайт — отговори Роджър.

— Лейди Блит^[3] — повтори Миранда.

— Казва се Блайт, не Блит — поправи я Блайт.

— Нали това казвам… лейди Блайт.

— Съкровище, мисля, че го произнесе правилно — усмихнато рече Роджър. — А къде е госпожица Хартуел?

— Горе — отвърна Миранда и посочи тавана. — От пътя я заболяха кокалите.

— Бих желал да поговоря насаме с дъщеря си — каза Роджър, поглеждайки Блайт. — Ще обсъдим останалото по-късно, ако нямаш нищо против.

За стотен път от венчавката им насам Блайт усещаше сърцето й да се свива. Роджър отново я изключваше от живота си. Какво друго можеше да стори, освен да удовлетвори молбата му? Тя обаче направи всичко възможно да скрие болката си.

— Добре дошла у дома, Миранда — рече Блайт и се усмихна на детето. — Може би ще се видим по-късно в градината?

Усмивката на малкото момиче можеше да огрее цялата къща. Миранда кимна усърдно. Изглеждаше изненадана от проявеното към нея внимание.

Блайт усети очите й да се наливат със сълзи. Усмивката на Миранда бе същата като онази на баща й, преди да се запознае с Дарнел Хауърд и да се ожени за нея.

Блайт се запъти към вратата. На прага чу Миранда да шепне на баща си:

— Лейди Блайт е хубава. Видя ли, тя дори ми се усмихна.

— Да, съкровище, лейди Блайт е много хубава — съгласи се Роджър, — но не е дори приблизително толкова хубава, колкото ти.

 

 

Блайт седна в едно кресло пред камината в голямата зала и се замисли над поведението на мъжа си. Той ту бе сърдит и саркастичен, ту лицето му отново излъчваше неподправена радост.

Наблюдавай как Роджър се отнася с дъщеря си и конете си, защото по същия начин ще се държи и с теб.

Блайт си спомни съвета на баба си. Миранда обичаше баща си безрезервно, а Роджър, от своя страна, я смяташе за най-скъпоценното нещо в живота си. Така щеше да гледа и на нея, когато един ден разбереше, че нейната любов също е безрезервна и всеотдайна.

Мислите й се насочиха към Миранда, която изглеждаше толкова щастлива в скута на баща си. Блайт чувстваше, че момичето отчаяно се нуждаеше от майка.

Младата жена имаше опит с децата и щеше да се радва да види как дъщерята на мъжа й разцъфва под вниманието и нежните й грижи. Съвсем скоро те тримата щяха да бъдат истинско семейство. На Миранда със сигурност щеше да й бъде приятно да живее в дом, огласян от смеха и глъчката на по-малките братчета и сестричета.

— Милейди, масата е сервирана.

Блайт вдигна поглед към иконома, а след това огледа празната зала.

— Къде са мъжът ми и дъщеря му?

— Госпожица Миранда спи — отвърна Ботъмс, — а господин графът пожела да му сервирам в кабинета.

Блайт усети кръвта да нахлува в главата й. Беше й дошло до гуша от самотни обеди и вечери и от мирис на гардении. Нямаше да позволи на Роджър да си играе с чувствата й. Щом той отказваше да сподели с нея трапезата си, тя нямаше да сподели с него леглото си.

— Сервирайте в кабинета — нареди Блайт и стана от креслото.

Ботъмс се усмихна.

— Да, милейди.

Блайт кимна в отговор на съучастническата гримаса на иконома и напусна голямата зала. На красивото й лице бе изписана непоколебима решителност. Пред вратата на кабинета тя спря и докосна за кураж диамантения кръст.

Блайт отвори вратата, без да чука и влезе в кабинета. Усмихна се с усилие и приближи към писалището на мъжа си.

— Да? — попита Роджър и се изправи.

Блайт седна на стола пред писалището, погледна хладно мъжа си и каза:

— Не желая повече да се храня сама.

— Извини ме, но неотложни дела изискват…

— Боиш ли се от мен? — попита Блайт и се наведе напред.

Съпругът й я погледна развеселено и изненадано.

— Що за глупава идея?

— Ти ме избягваш…

— Не те избягвам — рече Роджър, но извърна поглед. — Сделките ангажират цялото свободно време, което не е посветено на дъщеря ми.

— За мен е истинско облекчение да науча, че компанията ми не ти е неприятна — усмихна се Блайт. — Семейните обеди и вечери ще отнемат съвсем малко време. В края на краищата не съм се съгласила на този брак, за да прекарвам дните си сама.

Вратата се отвори, преди Роджър да бе успял да отговори. В кабинета влезе икономът, следван от един лакей. След като остави върху писалището подноса, който държеше в ръцете си, лакеят напусна кабинета, но Ботъмс остана, за да им сервира.

— Мозък за вас, милорд — каза той, докато слагаше чиниите пред тях — и варени стриди за вас, милейди.

Роджър погледна Блайт и сведе глава в знак на мълчаливо примирение. Икономът прие това като знак да им сервира черен хляб, масло, гъши пастет, задушен в масло лук, а за десерт малини в сметана.

— Сигурна ли е, госпожата, че не иска мозък? — услужливо попита Ботъмс, преди да излезе.

— Не обичам печен мозък — отвърна Блайт.

— Нещо друго, сър? — попита икономът.

Роджър погледна Блайт и нареди.

— Бих искал точно след половин час всички тези чинии да изчезнат от писалището ми.

— Както желаете, милорд.

„Половин час“ — помисли си Блайт. Имаше цели тридесет прекрасни минути, за да се наслаждава на вниманието на мъжа си. Тридесет кратки минути, за да го примами в леглото си. Тази задача й се стори непосилна.

— Сигурна ли си, че не искаш малко мозък — сухо попита Роджър. — Струва ми се, че може да ти е от полза.

— Не моите сделки носят все по-малки печалби — отвърна Блайт.

— Не бъди толкова сигурна — с усмивка рече Роджър.

Блайт му се усмихна в отговор. Изглежда, мъжът й все още не знаеше, че тя отново подбива цените му. Мирисът на гардении щеше да му струва доста.

— Миранда е очарователно дете — отбеляза Блайт, за да даде друга посока на разговора.

Роджър кимна в знак на благодарност за комплимента.

— Надявам се да бъдеш мила с нея.

— Мислиш ли, че не бих била мила с едно дете?

— Дарнел не даваше пет пари за нея — призна той.

Това изненада Блайт.

— Сигурно грешиш — каза тя. — Твърде неестествено е за една майка да не обича детето си.

— Понякога Дарнел можеше да бъде доста неестествена — отвърна Роджър и промени темата. — Разкажи ми за математическите си способности.

— Какво би искал да знаеш?

— Как събра наум толкова много числа?

— Правя го, откакто се помня — рече Блайт, свивайки рамене. — Когато бях малка, баща ми ме караше да му помагам в сметките. Така си спести доста хартия и мастило.

Роджър кимна и прие обяснението й. След това съсредоточи цялото си внимание върху чинията. Няколко безкрайно дълги минути двамата мълчаха.

Блайт се взираше в яденето си и се опитваше да измисли нещо интересно. Нейните тридесет минути отлитаха ужасяващо бързо.

Когато вдигна поглед, улови Роджър да се взира в деколтето й. Той веднага отново се съсредоточи върху чинията си.

— Сър, да не би нещо да не е наред с роклята ми? — попита Блайт, макар че едва сдържаше смеха си.

Роджър я погледна със сините си очи, а страните му се покриха с лека руменина. Той поклати глава и каза:

— Възхищавах се на кръста.

Блайт знаеше, че това бе лъжа. Тя кимна, сякаш приемаше думите му за чиста монета, и рече:

— Подарихте ми го за тринадесетия ми рожден ден. Оттогава не съм преставала да го нося.

Това признание накара Роджър да смръщи чело.

— Мога ли да променя интериора на спалнята си? — попита тя, за да смени темата.

Той я погледна изненадано.

— Защо?

— Цветовете са прекалено тъмни за моя вкус.

— Прави каквото искаш.

Отново се възцари напрегнато мълчание. Блайт трескаво се опитваше да открие подходяща тема за разговор. Роджър наистина никак не я улесняваше.

— Какво е черно слънце? — внезапно попита тя.

Роджър светкавично я погледна в очите. По изненаданото му изражение Блайт отгатна, че този израз не му бе непознат.

— Къде си чувала това? — попита Роджър.

— Знаеш ли какво означава този израз?

— Отговори ми — рече той. — Разкажи ми за черното слънце.

— Не зная нищо — отвърна тя. — Затова те попитах.

— Къде си чула този израз?

— Аз… ами, аз го сънувах — изплъзна се Блайт. По недоверчивото изражение на лицето му отгатна, че не й повярва.

— Разкажи ми за този сън — каза Роджър.

Малко истина нямаше да навреди, а напротив — можеше да разсее недоверието му.

— Спомням си само един глас, който ме предупреждаваше да се пазя от черното слънце — отвърна Блайт.

— Женски ли бе гласът?

— Да. И ти ли си го чувал?

Роджър кимна и се втренчи в стената зад нея.

— Някакъв женски глас ме посъветва същото, докато бях в Тауър.

Блайт почувства, че това не бе цялата истина.

— Насън ли чу гласа?

— Сънувах, че майката на кралицата ми казва тези думи. Колко странно, че и двамата сме сънували един и същ сън — възкликна Блайт. Но не в едно и също легло.

— Защо се съгласи да се омъжиш за мен? — попита Роджър, наведе се и впери пронизващия си поглед в нея.

Блайт го гледаше, неспособна да отмести очи. Не можеше да му признае любовта си, и отново да бъде отблъсната, както се бе случило преди пет години. Не биваше да му открива чувствата си. Понякога неизвестността бе от полза за душата.

— Съгласих се, за да бъдеш освободен от Тауър — отвърна Блайт.

— И какво печелиш? — продължи да я разпитва Роджър.

— О, бедни ми приятелю — рече Блайт и поклати глава. — Личната печалба далеч не е най-важното в живота.

— Да вярвам ли на ушите си? — възкликна Роджър със самодоволна усмивка. — Безкористен съвет от жената, която подбива цените ми?

— Струва ми се, че тридесетте минути изтекоха — каза Блайт и се изправи. — Благодаря за компанията. Ще те видя ли на вечеря?

Роджър кимна.

Блайт разбра, че бе спечелила битката за семейните обеди и вечери. Тя едва не подскочи от радост. Вместо това достолепно се запъти към вратата.

— Блайт?

Тя спря и погледна през рамо.

— Да, милорд?

— Не бих искал да те наранявам, но не смятам, че е добра идея да се сближаваш с Миранда — каза Роджър. — Не бих искал да страда, когато напуснеш Дебре Хаус.

— Нямам намерение да напускам Дебре Хаус.

— Имам предвид след анулирането на брака ни.

— Няма да има никакво анулиране — рече Блайт.

Роджър я гледаше втренчено.

— Откъде си толкова сигурна?

— Ти даде обет бракът ни да бъде вечен — напомни му тя. — А любовта побеждава всичко.

След тези думи Блайт напусна кабинета, преди още Роджър да бе успял да възрази или да я попита нещо.