Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (5)

4

Блайт се събуди в онзи нереален магически миг преди разсъмване. Тя се прозина, протегна се и стана от леглото.

Без да обръща внимание на утринния септемврийски хлад, се запъти боса към прозореца. Поздрави изгрева, така както я бе учила майка й.

След това отвори капаците и видя оранжевите пламъци, които вече обагряха източния хоризонт. В желанието си да се приближи още повече до изгряващото слънце, тя отвори прозореца и се наведе навън.

— Татко Слънце целува Майката Земя — промърмори Блайт. Това бе една песен, която знаеше от майка си. Младата жена затвори очи и започна да се моли: — Велика Богиньо Майко, и ти, свети Суидин, направете така, че днес Роджър и аз да станем едно.

Блайт отвори очи и се загледа в оранжевите лъчи, които посягаха над хоризонта към света на хората. Изгряващото слънце, което всеки ден от годината бе различно, днес изглеждаше особено величествено.

Теб избрах.

Блайт докосна с пръсти диамантения кръст, който висеше на гърдите й. Роджър бе избрал своя път още преди пет години. Защо не можеше да осъзнае тази истина? Да, дистанцираността му раняваше чувствата й, но нейният орел също бе наранен и се нуждаеше от слънчевата й светлина, за да оздравее.

Погледът на Блайт се спусна от далечния хоризонт към реката. Обгръщащата брега на Темза мъгла бавно се разнасяше под лъчите на изгряващото слънце. Блайт се отдръпна от прозореца с намерение да се върне в леглото, но някакъв тъмен силует в градината привлече вниманието й.

Облечен изцяло в черно, Роджър бавно крачеше по пътеката от конюшните към градината. На Блайт й се стори, че носеше градинарски сечива.

В желанието си да остане незабелязана тя отстъпи крачка назад. Роджър остави градинарските принадлежности на тревата и пообиколи наоколо. Изглежда, поздравяваше цветята и дърветата, които не бе виждал от месеци. Докосваше растенията нежно и почтително като друид.

Готов за работа, Роджър съблече връхната си дреха и я захвърли настрана.

Той вдигна от земята градинарските си принадлежности и се приближи към розовите храсти пред къщата, за да ги подготви за зимата. Докосваше ги като баща любимите си деца и ако Блайт не грешеше, устните му помръдваха, сякаш мъжът й успокояваше розовите храсти с недоловим шепот.

Тази нежност накара сърцето й да трепне от радост. Небето винаги имаше особено отношение към човек, който умееше да се отнася добре с цветята и дърветата.

Погледът на Блайт се спусна от лицето му към широките рамене и мускулестия му гръб. Обутите му в тесни бричове бедра бяха съвършено оформени, а когато мускулите му се напрягаха от извършваното усилие, тялото на мъжа й излъчваше неотразима мъжественост. За момент той прекъсна работата си и остана неподвижен като статуя, за да огледа резултата от труда си.

Тогава Блайт видя над розовите храсти да се носи една красива пъстра пеперуда. Младата жена протегна лявата си ръка към върбата на мъжа си, а с показалеца на дясната докосна първо устните, а след това и сърцето си.

— О, ти, стара върба, впила корени в старата земя, по-стара, отколкото мога да изрека с думи — прошепна Блайт. — Помогни ми да изплета магията си — Блайт посочи с показалец дясната страна на мъжа си и пеперудата кацна на дясното му рамо. Роджър я забеляза и внимателно я прогони.

Блайт се усмихна и посочи лявата му страна. Този път пеперудата кацна на лявото му рамо. Роджър отново я прогони.

Блайт усети в душата й да се промъква някакъв пакостлив дух и изпита желание да се позабавлява. Тя посочи с показалец главата на мъжа си. Пеперудата увисна над него и кацна на главата му.

— Мили Боже! — чу го да възкликва Блайт. Тя не можеше повече да се сдържа и избухна в смях. Роджър трепна и изненадано се обърна, а погледът му спря на отворения й прозорец. С лъчезарна усмивка на лицето си Блайт се наведе през прозореца, позволявайки погледът на мъжа й да спре върху гърдите й с цвят на слонова кост, които преливаха от дълбокото, деколте на нощницата.

— Добро утро, милорд — извика тя.

— Добро утро, милейди — извика Роджър и наведе глава за поздрав. Той й се усмихваше — Блайт не бе виждала това от години.

Роджър не можеше да откъсне поглед от жена си. Тя изглеждаше щастлива като пеперуда, пърхаща из градината на Идън. Изглежда не му се сърдеше за снощното държание. Може би планът му да си възвърне свободата щеше да успее.

Тогава му хрумна нещо. Защо хладното му държание я оставяше толкова безразлична? Дали нямаше някой млад мъж, за когото тя е искала да се омъжи? Мисълта, че дистанцираността му й носеше облекчение, го жегна болезнено.

Блайт му се усмихваше от прозореца. Това бе онази особена усмивка, която винаги го бе карала да се чувства обичан и приеман. Лъчезарното изражение на лицето й стопляше сърцето му.

— Имах чувството, че съм наблюдаван — каза Роджър.

— Ваша светлост е станал много рано — отбеляза Блайт.

— Вие също.

— Обичам изгрева — каза тя. — Това е любимото ми време от деня.

— Аз също се наслаждавам на спокойствието на ранните утрини — каза Роджър. — Сутрин въздухът сякаш е изпълнен с надежда.

Блайт разгледа градината, след което отново съсредоточи вниманието си върху него.

— Градината ви е невероятно красива.

— Благодаря за комплимента — отвърна Роджър, оглеждайки я със същия интерес, с който тя бе разглеждала градината му.

Необикновените й виолетови очи грееха от омайното лице, а страните й бяха поруменели от утринния хлад. Изкусителната й нощница подчертаваше гърдите й, чиито тъмни зърна напираха изпод тънката, почти прозрачна, материя.

Роджър усети първите признаци на възбудата и с мъка затвори очи, за да се избави от предизвикателната гледка. Как да пренебрегне присъствието й в тази къща, когато знаеше, че би могъл да я вземе по всяко време. Бога ми, той я желаеше.

— Нямам търпение да видя този рай през лятото — рече Блайт. — Обичам розите.

Погледът на Роджър се плъзна от нея към розовите храсти и попадна на една облегната на стената стълба.

След като бе дарил жена си със своята завладяваща усмивка, той се обърна към храста пред себе си и откъсна един от последните розови цветове. След това подпря стълбата под прозореца й плавно започна да се изкачва. Скоро очите му бяха на височината на гърдите й.

— За вас, милейди — каза той и й подаде розата.

— Благодаря, милорд — рече Блайт, приемайки цветето. Лъчезарната й усмивка го заслепяваше.

— За мен е удоволствие.

В продължение на един дълъг, дълъг миг двамата се гледаха в очите. Едва доловимото й ухание на рози го обгръщаше като невидим облак, който го изкушаваше да я целуне. Роджър почувства завладяващо желание да влезе през прозореца в стаята на жена си и да я люби страстно.

— Няма ли да влезете? — сякаш прочела мислите му, попита Блайт.

Роджър надникна в спалнята й и зърна разхвърляното легло. От мисълта, че можеше да легне с нея там, дъхът му секна.

— Може би някой друг път — каза Роджър, отхвърляйки поканата. — Бих искал да поговоря с вас в кабинета.

Блайт го дари с изкусителна усмивка.

— Може да се уреди.

— Какво ще кажете за десет часа?

Тя кимна в знак на съгласие. Тъй като все още не искаше да се раздели с нея, Роджър попита:

— И как ще прекарате времето до десет, малка пеперудке?

— Ще се върна в леглото и ще поспя.

— Тогава ви поверявам в обятията на Морфей и ви желая приятни сънища.

Блайт се наведе напред и сега гърдите й бяха толкова близо до него, че той можеше да ги целуне.

— Ако сънищата ми са приятни, то в тях непременно ще присъствате вие.

Търсейки спасение от изкушението, Роджър започна да слиза по стълбата, но спря, когато я чу да го вика.

— Сър?

Роджър погледна нагоре.

— Да?

Блайт се взря в него за миг, след което се изчерви и прихна:

— Забравих защо ви извиках.

— Няма да помръдна оттук, докато не си спомните — каза той.

— Близостта ви ще ми попречи да си спомня — отвърна Блайт.

— Тогава ще остана и ще чакам — настояваше Роджър с предизвикателна усмивка. — Може би ще прекарам остатъка от дните си тук в градината заедно с моята малка пеперудка.

— Розовите ви храсти ви очакват, а аз чувам леглото ми да ме вика. Останете със здраве, милорд. До десет.

Роджър кимна.

— До десет, милейди.

Той й се усмихна за последно и се върна към градинските си занимания. В продължение на петдесет непоносимо дълги минути работи по розовите си храсти, но мислите му неизменно пълзяха нагоре по стълбата към леглото на Блайт. Той не можа да се сдържи да не погледне към прозореца й, но жена му бе изчезнала в стаята си.

Роджър не можеше да откъсне поглед от прозореца. Трябваше само да се изкачи по стълбата и да й каже, че е променил решението си. А после? Животът му със сигурност щеше да потече по същи я начин, както този с Дарнел.

Твърдо решен да устои на зова й на сирена, Роджър се опита да не мисли за нея. Скоро захвърли градинарските принадлежности и се запъти към конюшните. Не си струваше да жертва душевния си покой в замяна на няколко мига наслада.

 

 

Щеше да й се извини.

Точно две минути преди десет Блайт докосна с пръсти диамантения кръст и хвърли последен поглед към отражението си в огледалото. Тя приглади една въображаема гънка на роклята си и реши да направи този разговор колкото бе възможно най-лек за мъжа си. Бедният Роджър бе изгубил първата си жена и бе лежал в Тауър тъй дълго. Нямаше да му е лесно да й се извини за случилото се предишната нощ. Тя щеше да се опита да бъде възможно най-мила и дружелюбна.

— Пожелай ми късмет — каза тя на отражението си и се запъти към вратата.

Блайт се затича по коридора към стълбището. Не искаше да закъснява нито секунда. Мъжете обичаха точността. Когато достигна вестибюла, забави крачка, а пред вратата на кабинета спря нерешително.

Блайт реши да не чука и с лъчезарна усмивка на устните си посегна към дръжката на вратата.

— Добро утро — извика тя, бодро прекрачвайки прага на стаята.

Роджър седеше зад писалището си и изглеждаше изненадан от появата й. Той скочи и й се усмихна.

Блайт забеляза, че бе избръснат, а облеклото му бе доста по-специално от онова, което носеше сутринта. Когато погледът му изпитателно се плъзна по тялото й, Блайт усети да я обзема плаха надежда. Да, мъжът й съжаляваше за държанието си. Навярно първо щеше да й се извини, а след това — да я люби.

— Седнете, дете — покани я той.

Дете?

Блайт игнорира това обръщение и седна на стола пред писалището му. Тя отдели един миг на роклята си, приглаждайки я с длани, след което го погледна. Роджър седна.

— Бяха ли приятни сънищата ви?

— Да, и във всичките присъствахте вие — отвърна Блайт.

Съпругът й смръщи чело, сякаш мисълта, да бъде част от сънищата й, не му бе допаднала особено. Той отвори уста, за да каже нещо, но в нервната си еуфория Блайт бе по-бърза.

— Днес е рожденият ден на Алекс — обяви тя. — Трябва да измислим нещо специално, за да го отпразнуваме.

Роджър присви очи.

— Кой е Алекс?

— Александър Велики, разбира се. Не помните ли? — попита тя. — Роден е на двадесети септември.

— Минаха много години, откакто учих история — отвърна Роджър, а на устните му трепна усмивка.

— Не бива никога да забравяме уроците на историята, за да не повтаряме грешките на предците си — Блайт го дари с многозначителна усмивка. Тя се огледа из стаята, за да му даде време да събере смелост за своето извинение.

Две от стените бяха заети от пода до тавана с лавици книги, а на третата се намираше камината, пред която стояха две доста удобни на вид кресла. На стената зад писалището на мъжа й имаше два прозореца, през които в кабинета проникваше слънчева светлина.

— О, ще ми доставя удоволствие да работя в тази стая — рече Блайт. — Всичко тук ми напомня за вас.

Роджър се намръщи.

— Какво искате да кажете с това „да работя“?

— Трябва ми място, където да се занимавам със сделките си — обясни тя. — Няма да е добра идея да приемам търговците си в спалнята си, а голямата зала би била твърде неудобна. Освен това…

— Успокойте се, дете.

— Моля?

— Не съм ви повикал, за да си бъбрим — каза Роджър. — Трябва да обсъдим нещо много сериозно.

Блайт сведе глава. Не бе леко за един мъж да се извинява, още по-малко пък за един толкова горд орел като мъжа й.

— Казвайте каквото имате да ми казвате — рече тя, за да го окуражи. — В края на краищата аз съм ви съпруга.

— Съпруга! — извика Роджър. — Точно за това бих искал да поговорим.

Блайт не отвърна нищо.

Роджър се покашля. Той стана от стола си и заобиколи писалището. Облегна се на ръба му, кръстоса ръце на гърдите си и се взря в нея.

— Както знаете, целта на нашата женитба бе освобождаването ми от Тауър — поде той. — Аз нямах желание да се женя повторно. Един брак ми е предостатъчен.

Блайт смутено сведе поглед към скръстените си в скута длани. Това не приличаше на прелюдия към извинение.

— Разликата във възрастта между нас двамата е голяма — продължи Роджър.

Блайт вдигна поглед и отхвърли думите му с пренебрежителен жест с ръка.

— Дванадесет години не означават почти нищо — рече тя. — Дядо ми е на шестдесет и две, а жена му — малко над четиридесет.

Устните на Роджър трепнаха при тази лъжа.

— Бил съм в леглото на бившата си съпруга още преди да се родите — отвърна той. — Бих могъл да ви бъда баща.

Блайт усети страните й да пламват и простена вътрешно. Изчервяването бе детинска глупост. Тя искаше да изглежда по-женствена.

— Любовта не съществува — продължаваше Роджър. — Това е химера.

— Какво се опитвате да ми кажете, сър? — попиха Блайт, объркана от словесните му маневри.

— Ето какво — Роджър се извърна и рече: — Нашият брак няма да бъде консумиран. Когато открия кой е убил Дарнел, можете да поискате анулиране на брака си с мен и да се омъжите за някой от младежите, които — сигурен съм в това — са тичали след вас преди нашия годеж.

— Не желая анулиране на брака — рече Блайт и скочи от стола.

Роджър се намръщи.

— Тогава аз ще поискам неговото анулиране.

Блайт усети сърцето й да се свива. Сега, когато бе неин, тя не можеше да допусне да го изгуби отново. Може би нещо в нея не му харесваше, нещо, което би могла да промени.

— Сър, да не би… нещо с мен да не е наред? — попита тя с измъчен шепот.

— Не, вие сте много мило дете.

— Аз не съм дете.

— В сравнение с мен сте направо новородено — настояваше Роджър.

— Наистина ли? — Блайт повдигна вежди. — Трябва ли да се съблека, за да докажа женствеността си? Тази сутрин изглеждахте доста заинтригуван от гърдите ми.

Роджър се изчерви.

— Свободна сте — със строг глас каза той.

Свободна?

Как смееше? Мъжът й трябваше да научи това-онова и тя бе най-подходящият човек, който можеше да му даде този урок. Блайт изправи рамене и гордо се запъти към вратата, но преди да излезе спря и се обърна към него.

— Няма да има никакво анулиране, сър. Петте месеца самота в Тауър изглежда са замъглили разсъдъка ви — рече тя, неспособна да сдържа растящия си гняв. — Би трябвало да седнете под брезата в градината, за да излекувате объркването си — Роджър се взираше в нея занемял. — Когато се заблудим в гората, блестящата белота на брезата осветява пътя ни и ни сочи вярната посока.

— Говорите с недомлъвки.

— След като сте достигнали преклонната възраст от тридесет години, би трябвало да можете да разберете думите ми — отвърна Блайт. — Нали знаете всичко… или поне така си мислите.

След това тя изхвърча от стаята и Роджър остана да се пита дали последните й думи не бяха някаква обида.

Блайт се качи в стаята си и затръшна вратата, стряскайки Дейзи, която бе заета с подреждането на нещата й. Сякаш без да я забелязва, Блайт прекоси стаята и спря до прозореца. Утринното слънце бе изчезнало зад було от облаци.

Свети Суидин, беше се омъжила за мъж, който отказваше да я докосне. Ако успееше да го примами в леглото си, Роджър щеше да забележи, че тя наистина вече е жена. Но как можеше да стане това? Никога досега не бе целувала мъж, камо ли да го прелъсти.

— Какво се е случило? — попита Дейзи, която бе застанала до нея.

— Скарахме се с мъжа ми — отвърна Блайт.

— Вече?

Блайт кимна.

— Защо?

Блайт се изчерви, но каза истината.

— Той отказва да спи с мен.

Дейзи зяпна от изненада. За пръв път в живота си губеше дар слово.

Блайт й хвърли бегъл поглед.

— Някакви предложения, братовчедке?

— Мили Боже, не. Досега не съм чувала мъж да се противи — отвърна Дейзи, която бавно започваше да си възвръща самообладанието. — За мъжете се говори точно обратното. Уж никога не отказвали.

— Колко е успокояващо да узнаеш, че мъжът ти е необикновен — съкрушено рече Блайт.

В този момент й хрумна една нечувана идея. Нямаше и най-малка представа как се прелъстява един мъж, но познаваше някой, който практически бе измислил изкуството на любовта и флирта.

— Кажи на Ботъмс да нареди да оседлаят Ахил. Нека да е готов след петнадесет минути — нареди на камериерката си Блайт.

— Да не би да се връщаш вкъщи?

— Не, ще отсъствам само час-два.

Дейзи излезе, за да изпълни нареждането й, а Блайт отново се обърна към прозореца. Баба й Чеси — леля Даун както сама предпочиташе да бъде наричана — бе успяла да примами пред олтара четирима мъже, без да се смятат безбройните й флиртове. Блайт възнамеряваше да посети тази пословична специалистка в делата на Амур и да я помоли за съвет.

Петнадесет минути по-късно Блайт се втурна надолу по стълбите във вестибюла. Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато нечия длан легна върху нейната.

Блайт възкликна изненадано и се извърна рязко.

— Къде отивате? — попита Роджър, а на лицето му се появи мрачно изражение.

Блайт бе безнадеждно объркана.

— Моля?

— Прекрасно ме разбрахте — каза Роджър и подпря ръце на вратата от двете страни на главата й. Сега тя бе в клопка. — Не отговаряйте на въпроса ми с въпрос.

— Излизам — рече тя.

— За да се срещнете с някой обожател и да петните името Дебре? — попита той. — Кажете ми истината, милейди. Ще разбера, ако ме излъжете.

Блайт недоумяваше.

— Аз… не разбирам.

— Хайде, милейди. Очарователна жена като вас трябва да има дузини обожатели — продължи Роджър. — Зная, че баща ви ви принуди да минете под венчилото. Иначе никога не бихте се обвързали с мен.

Блайт си отдъхна. Мъжът й я ревнуваше от несъществуващи съперници. Но какво разпалваше у него толкова ужасни подозрения по адрес на жените?

— Скъпи Роджър — рече Блайт, докосвайки ръката му. — Отивам в Талбот Хаус, за да се сбогувам с баба си и дядо си. Утре те се връщат в двора.

Блайт почувства как сърцето й трепна, когато Роджър си затвори очите за очевидното й смущение. Той въздъхна, отпусна ръце и отстъпи крачка назад.

— Простете — смутено каза той.

— Вината за това недоразумение е изцяло моя — отвърна тя и му се усмихна. — Трябваше да ви съобщя за намеренията си.

— Имате ли нужда от някой, който да ви съпроводи?

Блайт поклати глава.

— Талбот Хаус е само през няколко къщи надолу по брега. Но ако това ще ви успокои…

— Налага се да прегледам някои сметки — рече Роджър, скривайки се зад маска на безразличие. — Правете каквото искате. Моят дом не е затвор — без нито дума повече той се оттегли в кабинета си.

Нашият дом — поправи го мислено Блайт. В ъгълчетата на устните й трепна усмивка, докато го проследяваше с поглед. С помощта на баба й двамата с нейния орел скоро щяха да бъдат едно.

 

 

— Лельо Даун? — извика Блайт, влизайки в голямата зала на Талбот Хаус.

— Тук съм, скъпа.

Блайт се спусна към двете огромни кресла, които стояха пред камината в другия край на залата. Тя ги заобиколи и се усмихна на двете възрастни жени, които седяха в тях.

Херцогиня Лъдлоу имаше червеникаво кестеняви коси, кафяви очи и пищна фигура. Когато се усмихваше, на лицето й се появяваха две трапчинки, които я правеха да изглежда много по-млада, отколкото бе. В такива моменти човек никога не би й дал петдесетте й години. Тя носеше брокатена рокля в червено и златно, която подхождаше повече за някой бал в кралския двор, отколкото за следобед пред камината. Диаманти и злато красяха шията, ушите и пръстите й.

В другото кресло седеше лейди Теси Пайнс. Дългогодишната приятелка на баба й бе дребна, руса и словоохотлива.

— Защо те нарече лельо Даун? — попита лейди Теси.

— Упражнява се за пред двора — отвърна херцогинята. — Не държа всички да знаят, че съм баба.

— Изглеждате изключително добре, като се има предвид дивата среднощна езда снощи — обърна се към Блайт лейди Теси и й намигна многозначително.

Блайт не бе сигурна какво искаше да каже възрастната жена и я погледна недоумяващо. Лейди Теси и баба й се спогледаха и се закискаха като млади момичета.

— Скъпа, изглежда, схващаш бавно — рече херцогинята. — Роджър не те е държал будна цялата нощ, нали?

Блайт се поколеба с отговора, защото не искаше да прави съпричастен на проблемите си някой, който не бе член на семейството. Тя обаче не знаеше как да се отърве от лейди Пайнс, без да бъде груба с нея. Освен това Теси винаги се бе хвалила с любовните си завоевания и не бе изключено да можеше да й помогне с някой съвет.

— Сър Роджър ме държа будна през по-голямата част от нощта, но не по начина, който имате предвид — рече Блайт.

— Какво искаш да кажеш? — попита баба й.

— Двамата с мъжа ми сме в конфликт — призна Блайт.

— Вече? — извикаха в един глас двете жени.

— Скъпа, мъжете са като килимите — каза лейди Теси. — Ако човек ги постели добре, може удобно да стъпва отгоре им.

— Точно в това е проблемът — припряно рече Блайт. — Мъжът ми отказва да спи с мен и аз се нуждая от съвет как да го прелъстя.

— Тогава си попаднала точно на човека, който ти трябва — провлачено рече херцогинята на Лъдлоу.

— Хората — поправи я лейди Теси.

— Налей си чаша ябълково вино, скъпа, докато двете с Теси помислим върху тази необикновена ситуация — рече баба й.

Блайт кимна и се отправи към почетната маса. Голямата зала на Талбот Хаус бе по-внушителна от тази на съпруга й и имаше две масивни камини в двата края. От дебелите греди на тавана висяха знамената на рода Талбот, а стените бяха украсени с гоблени, изобразяващи митологични и ловни сцени. Сред всички тях изпъкваше един с девойка и еднорог.

Блайт забрави ябълковото вино и се приближи към гоблена, който сякаш я подканяше да го докосне. Меган, баба й по майчина линия, го бе избродирала за дядо й преди повече от четиридесет години.

Блайт затвори очи и постави дясната си длан върху гоблена, в който усети духа на баба си. На устните й трепна едва доловима усмивка.

Открий щастието с гордия орел в дома на ветровете. Пази се от черното слънце — отново си спомни предсказанието на майка си. Блайт знаеше, че духът на баба й Меган бе наблизо.

Когато настъпеше Самуин, Блайт щеше да призове стихиите и да се свърже с баба си. Тя щеше да знае кой е черното слънце.

— Скъпа!

Гласът на баба й Чеси я изтръгна от мислите й. Блайт се отдръпна от гоблена и се запъти към камината в другия край на залата. Богинята я бе благословила с две баби по майчина линия, една в този свят и една в невидимия. Тя вече се чувстваше по-добре.

— Теси и аз обсъдихме различни афродизиаци — започна лейди Даун.

— Например? — попита Блайт.

— Миденото брашно действа чудесно — каза херцогинята. — Замеси малко парче тесто и го притисни към слабините си. След това го изпечи и го сервирай на Роджър. Веднага ще подейства.

Блайт пламна от смущение.

— Не мисля… Няма ли друго средство?

— Albertus Magnus — каза лейди Теси.

— Какво е това?

— Смлян мозък от яребица, разтворен в червено вино.

Блайт преглътна, защото неочаквано бе усетила да й се гади. Тя поклати глава.

— Алкохолът усилва желанието — рече херцогинята. — За нещастие може да навреди повече, отколкото помага.

— Можеш, докато спи, да натриеш клепачите му със захаросан ветрогон^[1] или сок от градинска теменуга — предложи лейди Теси.

— Може би трябва да оставим афродизиаците като последно спасение — рече херцогинята.

— И как да накарам Роджър да легне с мен? — възкликна Блайт.

— Скъпа, а сега ни разкажи подробно какво се е случило — нареди баба й.

— Имате предвид, какво не се е случило — поправи я лейди Теси.

— Затваряйте си устата — тросна се на приятелката си херцогинята. След това се обърна към внучка си и зачака разказа й.

— На два пъти Роджър ме гледаше с поглед, в който се четеше желание — обясни Блайт. — Въпреки че го поканих в леглото си, той категорично ме отблъсна и ме нарече дете.

— Скъпа, изглежда, не си се вслушала в съвета ми — смъмри я баба й. — Трябва да внимаваш какво прави мъжът, а не какво говори. Спомняш ли си?

— Да.

— Роджър не може дълго да отрича желанието си — каза херцогинята. — Съпругът ти е горд човек и бе принуден на тази женитба от ужасни обстоятелства. Той се гневи на безсилието си, не на теб.

— Но какво да правя аз? — попита Блайт, чието отчаяние бавно бе започнало да взема връх. Можеше да остарее, преди мъжът й да отстъпи пред желанието си да я има.

— Прибери се вкъщи и бъди мила с мъжа си — нареди й херцогинята. — Флиртувай с него. Посещавай го в стаята му всяка вечер и всяка сутрин. Обличай дрехи, по-леки от въздуха и прозрачни като крилата на пеперуда.

Блайт се усмихна на това сравнение.

— При Дебре нежността може да направи чудеса — намеси се лейди Теси. — Съпругът ви е израснал без майчина ласка, а първата му жена със сигурност не бе образец на нежност.

— Лейди Дарнел не е била добра с него? — повтори Блайт, която се вкопчи в тази информация като удавник за сламка. — Какво друго знаете за нея?

— Не много — отвърна лейди Теси, свивайки рамене. — Разпространяването на слухове е отвратителен порок, на който никога не съм робувала.

— Каква лъжкиня сте само — херцогинята се засмя тихо при вида на невинното изражение на приятелката си. След това се обърна към внучка си. — Скъпа, не е необходимо да знаеш за предишния брак на съпруга си. Ако Роджър забележи, че знаеш за миналото му, би могъл да стане недоверчив към намеренията ти. Да знае, че е съжаляван, е най-непоносимото нещо за един мъж.

— А сега се приберете вкъщи и се постарайте да впечатлите Роджър с всички възможни средства — посъветва я лейди Теси.

— Скъпа, поухажвай мъжа си — добави херцогинята, — но не допускай да започне да гледа на това като на нещо естествено.

Блайт се почувства окуражена от съветите на възрастните жени и доверието им в нея.

— Още не съм дала на Роджър сватбения му подарък — каза тя.

— Не! — ужасено извикаха и двете.

Изненадана, Блайт отстъпи крачка назад.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Никога не прави подарък на мъж — забрани й херцогинята.

— Мъжете трябва да ви правят подаръци — добави лейди Теси.

— Но ти правиш подаръци на дядо за рождения му ден и за Нова година — каза Блайт.

— И ти ще правиш подаръци на Роджър, когато ти се обясни в любов и те вземе в леглото си — отвърна баба й. — От друга страна, при Роджър един подарък би могъл да направи чудеса. От смъртта на майка му навярно нито една жена не му е подарявала нещо. Сигурно е поне, че Дарнел Хауърд не му е подарявала нищо, освен дъщеря му.

— Съмнявам се също, че е получавал подарък и от някоя от метресите си — съгласи се лейди Теси.

— Мъжът ми има метреси? — шокирана повтори Блайт.

Херцогиня Лъдлоу се обърна към приятелката си и я стрелна с изпепеляващ поглед.

— Беше отдавна, преди да се ожени за вас — побърза да добави лейди Теси. — Всичко това отдавна е минало.

— Скъпа, довери се на женския си инстинкт — усмихната каза херцогинята. — Ако любезността и предизвикателното облекло не помогнат, ще си поговорим отново за афродизиаци.

— Може би трябваше да попитам за съвет мама — рече Блайт.

Херцогинята на Лъдлоу избухна в смях.

— Майка ти през целия си живот не е прелъстила нито един мъж.

— Ами татко?

— Баща ти прелъсти нея — с усмивка рече херцогинята. — Разбира се, бедният Ричард имаше нужда от стратегическия ми съвет. Тогава помогнах на него, а сега ще помогна и на тебе.

— Толкова се радвам, че дядо те е взел за жена — рече Блайт.

— Скъпа, не той мен, аз взех него — обясни херцогинята.

Блайт се усмихна. Направи реверанс пред лейди Теси, целуна баба си по бузата и изхвърча от залата. Изгаряше от нетърпение да изпробва съветите на възрастните жени.

Окуражена от посещението си в Талбот Хаус, тя препусна по пътя, водещ към Дебре Хаус. Слънцето надничаше иззад облаците.

Блайт скочи от коня и освободи коняря, който чакаше, за да поеме юздите. По стар уелски обичай, който знаеше от майка си, тя възнамеряваше да преведе Ахил през дома на мъжа си. Щастието щеше да последва коня и да остане в къщата.

Блайт игнорира слисания поглед на мъжа, улови животното за юздите и го поведе към вратата. Времето за обяд отдавна бе минало, спокойно можеше да разведе коня през залата, без да се опасява, че ще смути обяда на Роджър.

— Ела, Ахил — рече Блайт. Тя отвори вратата и въведе коня във вестибюла, после изненадано погледна към стълбището.

— Сам казахте, че името ви било Дик — рече Дейзи Лойд, която следваше по петите камериера на графа.

— Никога не съм ви давал позволение да го използвате — настояваше мъжът.

— Дик Хардуик е хубаво име — отвърна Дейзи и прихна.

— Казах ви да ме наричате господин…

В този момент Дейзи и Хардуик видяха Блайт да въвежда коня във вестибюла. Дейзи занемя, а на лицето й се изписа слисване. Сър Хардуик не бе толкова тих.

— Сър Роджър! Господин Ботъмс! — извика той и се втурна към входа.

— Успокойте се, Хардуик — нареди Блайт. — Изнервяте Ахил — Блайт обиколи голямата зала, следвана от коня си.

— Дяволите го взели — изруга Роджър.

Блайт замръзна. Тя изпусна юздите и впери поглед в пода зад коня си. Страните й пламнаха от смущение.

— О, съжалявам — извини се тя. — Не помислих, че Ахил може да направи нещо подобно.

— Да не си полудяла? — извика Роджър и сграбчи поводите. — Какво всъщност правиш?

— Това е стар уелски обичай — обясни Блайт и му се усмихна лъчезарно. — Той ще донесе щастие в тази къща.

— Това е моята къща — процеди през зъби той. — Не е твоя.

— Аз съм ти съпруга — отвърна тя, а усмивката изчезна от лицето й. — Онова, което ти принадлежи, е и мое.

Роджър игнорира констатацията й. Той хвърли поглед към прислужника си и нареди:

— Хардуик, почисти това.

— Аз? — извика Хардуик.

— Аз ще го почистя — рече Блайт.

— Не подхожда на една графиня да чисти конски лайна — изфуча Роджър.

Думите му накараха Блайт да потръпне и да сведе поглед. Никога преди не бе виждала мъжа си такъв и не знаеше как да го успокои.

— За залата отговаря Ботъмс — противеше се Хардуик.

— Престани да опяваш, Дик — намеси се Дейзи. — Господин графът ти нареди да почистиш това тук, не да го ядеш. Донеси ми едно ведро. Аз ще го направя вместо теб.

— Ти идваш с мен — нареди Роджър, обръщайки се към Блайт. Той я сграбчи над лакътя и я поведе към вратата. — Ще отведа коня в конюшните — рече той във вестибюла. — Качи се в стаята си и помисли върху неприличното си поведение. Можеш да слезеш, когато стане време за вечеря.

Да се качи в стаята си? Единствено баща й я бе наказвал така.

— Вече не съм дете, което можете да изпратите в стаята му — предизвикателно рече Блайт, гледайки го в очите.

Роджър повдигна вежди.

— Едва вчера се закле да ми се подчиняваш във всичко, освен в сделките си — напомни й той.

— Излъгах — отвърна Блайт с думите му от предишната нощ.

Дясната буза на Роджър трепна, а лицето му пламна от гняв. При Дебре нежността може да направи чудеса — спомни си Блайт думите на лейди Теси.

Младата жена преглътна гордостта си, усмихна се и каза:

— Благодаря ви, че ми спестявате ходенето до обора. Мисля да си полегна малко преди вечеря.

Блайт бавно се запъти към стаята си и макар да усещаше пронизителния поглед на мъжа си, не се обърна повече.

Точно в шест часа младата графиня Идън слезе за вечеря в голямата зала. Твърдо решена да прелъсти мъжа си, тя бе сложила виолетова рокля с необикновено дълбоко деколте. Виолетовите й очи искряха като аметисти, а диамантеният кръст предизвикателно блестеше между гърдите й с цвят на слонова кост.

Блайт не очакваше да завари мъжа си в залата, но го намери да седи пред камината. Изглеждаше така, сякаш я бе чакал.

— Добър вечер, сър — поздрави го тя.

Думите й накараха Роджър да се извърне. Погледът му се плъзна от лицето към деколтето й и остана там за миг, преди отново да се върне към лицето.

— Изглеждаш очарователно — рече Роджър.

Блайт се усмихна. Комплиментът я зарадва истински. Може би нелепата ситуация от преди няколко часа вече бе забравена.

— Ще вечеряме ли? — попита Роджър и посочи с ръка почетната маса.

Блайт кимна и го последва.

Господин Ботъмс им сервира множество апетитни блюда. Имаше тънки филийки шунка с канела, пикантен сос с горчица и гарнитура от грах и лук, а също печено в масло тесто с пълнеж от сушени плодове и ядки. До чиниите им стояха чаши с червено вино.

Блайт седеше до мъжа си на почетната маса и от време на време му хвърляше нервни погледи. Как можеше да привлече вниманието му, да го накара да легне с нея? Макар баба й да твърдеше обратното, това, изглежда, никак нямаше да бъде лесно.

— Как мина посещението ти в Талбот Хаус? — попита Роджър.

— Поучително.

— В какъв смисъл?

— Сър, убедена съм, че не намирате разговорите между жени особено интересни — отклони въпроса Блайт.

— Значи утре сутринта Лъдлоу се връща в двора? — поддържаше разговора Роджър.

Блайт кимна.

— Баба Чеси обеща да се грижи за Блис, която ще заеме мястото ми на придворна дама на кралицата.

— Съжалявам, че заради мен не си могла да заемеш мястото си на придворна дама — извини се Роджър.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна Блайт. — Аз избрах своя път.

— Трябва да ти кажа нещо важно — рече Роджър и се облегна удобно.

— Да? — обърна се към него Блайт.

— Ахил е кобила.

— Да, зная.

— Нарекла си една кобила с мъжко име?

— Просто винаги съм харесвала Ахил.

— Лично ли го познаваше? — подразни я той.

Блайт се засмя. Мелодичният звън на смеха й накара Ботъмс и двамата лакеи, които му помагаха, да се усмихнат.

— Имам един подарък за теб — рече Блайт и гласът й прозвуча измамно уверено.

— За мен? — видимо изненадан попита той.

Блайт кимна. Тя бръкна в джоба си и извади един пръстен, който подаде на мъжа си. Златното бижу бе украсено с растителни орнаменти и голям тъмносин сапфир.

Роджър изглеждаше смутен и по всичко личеше, че не знаеше какво да стори. Той й се усмихна и пое пръстена, а след това, вместо да го сложи на пръста си, се втренчи мълчаливо в нея.

Блайт усети сърцето й да се свива. Наистина ли досега никой не му бе подарявал нищо? Как бе преминало детството му?

— Говорят, че в камъка се крие душата на божество, което пази притежателя му. Този камък е символ на любовта, верността и изцелението, но го купих, защото цветът му ми напомня цвета на очите ти.

— И по какъв повод? — попита Роджър и премести поглед от пръстена към лицето й.

— Нашата женитба… спомняш ли си? — отвърна Блайт. — Поръчах да гравират нещо върху него.

Роджър вдигна пръстена на височината на очите си, за да разгледа вътрешната му страна. След това прочете на глас: „Amor vincit omnia“.

— Любовта побеждава всичко — едва чуто рече Блайт.

Роджър усети, че започва да се оплита в мрежите на тази жена. Необикновената й красота, лъчезарната усмивка и този скъп подарък целяха да го поробят и направят нещастен. Жените не познаваха думи като чест и почтеност. Роджър знаеше, че трябваше да се пази от нежните й окови.

Той се въоръжи срещу измамната й любезност, погледна я в очите и се засмя безрадостно. След това тикна пръстена в ръката й.

— Много е хубав, но не чувствам потребност да нося пръстен, на който е изписана такава лъжа — рече той. — Запази го за някой по-наивен от мен.

Блайт пребледня като платно и бавно стана от стола си. На лицето й бе изписана болка. Тя се втренчи за миг в него, после остави пръстена на масата.

— Копеле — изруга.

Роджър повдигна вежди.

— Уверявам те, че съм законен наследник на баща си, дете мое.

— Купих пръстена за теб — рече Блайт. В очите й блестяха сълзи. — Ако не го искаш, го изхвърли.

— Да изхвърля толкова скъп пръстен? — попита Роджър. — Това би било безсмислено разточителство.

— Купих го със златото, което печеля от сделките си с вълна и зърно — след тези думи тя му обърна гръб и изхвърча от залата.

Роджър намръщено я проследи с поглед. Не бе искал да нарани чувствата й, а единствено да се защити. Всичко, което искаше от живота, бе любовта на дъщеря си — единствената жена със значение за него.

Роджър взе пръстена от масата. Съпругата му бе сторила нещо, което не бе правила за него никоя друга жена — бе му направила подарък, а той й се бе отблагодарил, наранявайки чувствата й.

Баща му с право го бе презирал. Навярно и Дарнел бе открила този му недостатък и бе потърсила утеха в обятията на други мъже. В характера му нямаше нищо благородно и достойно за уважение.

— Поздравления, милорд — каза един надменен глас.

Роджър се обърна към иконома си.

— За какво? — попита Роджър.

— За това, че наранихте тази очарователна млада дама — отвърна мъжът.

Роджър повдигна вежди.

— Самозабравяш се, Ботъмс. Аз съм господарят, а ти — прислужникът.

— Не съм се самозабравил — отвърна Ботъмс.

— Е, и? — рече Роджър в очакване на извинение.

— Виждал съм да се държите по-вежливо с доста по-недостойни жени.

— Господин Ботъмс, тази очарователна млада дама се опитва да ме разори — сухо рече Роджър.

Икономът му имаше дързостта да се усмихне.

— Ако това се случи, ще сте си го заслужил.

— А вие ще изгубите работата си — предупреди го Роджър.

— Лейди Блайт сподели с мен, че винаги мога да разчитам на място в Деврьо Хаус — отвърна Ботъмс.

— Ах, наистина ли? — провлачено попита Роджър. — Може би икономът на Базилдън е на друго мнение.

— Съмнявам се — отвърна Ботъмс и се обърна. — Господин Дженингс ми е братовчед.

Роджър проследи с поглед иконома си. Казаното от Ботъмс бе самата истина — Роджър се бе държал много по-вежливо с безпътните придворни дами на Елизабет, но никоя от тях не бе заплашвала да спечели сърцето му. Ако искаше да оцелее, трябваше да изолира Блайт от живота си. Беше длъжен да открие убиеца на Дарнел и нямаше нито време, нито желание да ухажва невинни деца.

Роджър взе пръстена от масата и го пъхна в джоба си. След това напусна залата, отправяйки се към кабинета си.

В продължение на часове той напразно опитваше да се съсредоточи върху колоните от цифри и накрая се предаде и захвърли перото.

Сипа си уиски и се отпусна в едно от креслата пред камината, но точно в този момент внезапно чу гръмотевица. Летните бури бяха нещо необичайно за това време на годината.

Роджър стана и се приближи към прозореца. Светкавица проряза тъмното небе. Последва силен гръм. Лекото ръмене внезапно премина в дъжд, който безмилостно зашиба прозорците.

Роджър реши, че сметките могат да почакат до сутринта, напусна кабинета и се качи в спалнята си. Запита се дали жена му се боеше от бурите. В такива моменти повечето жени, които познаваше, имаха нужда от утеха. След като бе наранил чувствата й, можеше поне да се погрижи да я избави от страха.

Роджър влезе в спалнята на жена си, без да почука. Една свещ все още гореше на нощната й масичка. Самата Блайт спеше неспокойно.

Вместо отново да излезе, Роджър пристъпи към леглото и се загледа в очарователното й лице. Угризения заглождиха сърцето му, когато забеляза следите от сълзи по страните й.

Погледът му се спусна надолу и дъхът му едва не спря. В неспокойния си сън Блайт се бе отвила и лежеше само по смешно гънката си нощница, която се бе вдигнала чак до пищния й ханш. Едната от презрамките се бе смъкнала и откриваше съвършена гърда е цвят на слонова кост и розово зърно.

Тя не е дете. Тази мисъл го порази като мълния.

Роджър изпита почти непреодолимо желание да коленичи до леглото и да засмуче това розово зърно. А ако тя се събудеше от нежното му докосване, щеше да разтвори бедрата й и да потъне в нея.

Мили Боже — каза си Роджър. — Ако направиш това, ще съжаляваш цял живот.

Не можа да устои. Той протегна ръка и я докосна. Кожата й бе по-мека от най-фината коприна. Роджър погали с палец зърното й, което се втвърди от докосването.

Блайт въздъхна насън и развали магията.

Роджър рязко отдръпна ръка, сякаш се бе опарил, и потърси спасение в собствената си спалня. Облегнат на вратата, дълго се опитва да си възвърне самообладанието.

Той я желаеше. Отчаяно.

Но ако я любеше дори само веднъж, трябваше да се прости с надеждата си за спокойно бъдеще, а нещастието щеше да го следва по петите до края на земните му дни.

Сега, когато тялото му изгаряше от желание, мисълта за спокойно съществуване не му носеше облекчение. Копринената й кожа и розовото зърно го бяха възбудили до полуда. Много време трябваше да мине, докато намери спасение от измъчващото го желание, потъвайки в неспокоен сън.