Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (4)

3

— Какво мислиш, как ще реагира Роджър?

— Един Бог знае! — отвърна граф Ричард. — Вярвам, че великодушно ще приеме, че си го надхитрила. Какво друго му остава?

Блайт стоеше с баща си в малко, осветено от свещи, помещение, встрани от централния кораб на катедралата „Сейнт Пол“. Поканените на сватбената церемония бяха дошли по-рано, за да избегнат навалицата от любопитни граждани, които без съмнение щяха да изпълнят улиците около църквата с надеждата да зърнат двама от най-прочутите мъже на Англия — Ричард Деврьо и Роджър Дебре.

Докато чакаше пристигането на Роджър, Блайт отново бе обзета от съмнения. Не след дълго баща й щеше да я поведе към олтара, за да я предаде на един мъж, който не я желаеше. Щеше ли Роджър някога да я обикне?

Блайт обмисляше дали да не му преотстъпи контрола върху търговията с вълна и зърно, но после си даде сметка, че не може да го стори. Никога нямаше да понесе да си пилее времето с обичайните забавления на повърхностните благородни дами от двора на Тюдорите.

Съмняваше се дори дали придворните дами изобщо ще я приемат. Майка й странеше от кралския двор и бе напълно щастлива. Освен това колкото повече контакти с придворните имаше, толкова по-голяма бе вероятността някой да научи за езическата й вяра.

Роджър се радваше на славата на изискан придворен, довереник и личен фаворит на кралицата. Ако Блайт по някакъв начин го злепоставеше, той никога нямаше да й прости.

Въпреки невеселите си мисли, Блайт изглеждаше спокойна и самоуверена. Тя приличаше на принцеса в сватбената рокля на майка си, изработена от кремав сатен и обшита със стотици перли. Прилепналата горна част завършваше с правоъгълно, предизвикателно дълбоко деколте. Тесните ръкави бяха бухнали на раменете.

С това обаче се изчерпваше всяка прилика с благопристойната дъщеря на един английски граф. Със съгласието на майка си Блайт бе оставила гъстата си черна коса да пада свободно до кръста й. В разрез с английската традиция тя не бе покрила с було главата и лицето си. Диамантеният кръст предизвикателно блестеше между гърдите й. Единственото друго цветно петно — годежният й пръстен с пеперудата — сега бе на дясната й ръка.

Блайт носеше букет от портокалови цветове. Уханните бели цветя символизираха нейната девственост и трябваше да й донесат плодовитост, тъй като цветята и плодовете на портокаловото дърво се появяваха по едно и също време.

Неочаквано сред човешкото множество пред катедралата се разнесе ликуващ възглас.

Блайт се извърна обезпокоена към баща си и попита:

— Какво става там?

— Изглежда, Роджър е пристигнал — усмихнато рече Ричард.

— Значи хората го смятат за невинен за… — Блайт замълча, защото споменаването на убийството на Дарнел можеше да донесе нещастие на брака й.

— В тълпата има хора на родовете Дебре и Деврьо, които трябва да настройват множеството доброжелателно — обясни баща й. След това я предупреди: — Не се учудвай, ако, докато минаваме, видиш насред множеството да се хвърлят монети.

Вратата се отвори бавно и в помещението влезе херцогът на Лъдлоу. Той се усмихна, целуна внучката си по бузата и каза:

— Мила Блайт. Твоята красота ми напомня за деня, в който отведох майка ти пред олтара.

— Благодаря, дядо.

— Дебре те очаква — каза херцогът и напусна помещението.

Блайт се обърна към баща си.

— Татко, обичам те и винаги ще те обичам.

— И аз те обичам — отвърна графът и я прегърна. — Имам чувството, че от деня на твоето раждане е изминал само миг. С радост бих преживял всичко отново, щастието, да те виждам как от кърмаче се превръщаш в жена.

— Ще ми липсваш — каза Блайт, а в очите й блеснаха сълзи.

Баща й се усмихна.

— Дебре Хаус се намира през две врати от Деврьо Хаус.

— Да, но няма да е като да живеем под един покрив — отвърна тя.

— Деврьо Хаус винаги ще е отворен за теб и за семейството ти — рече графът и я целуна по бузата.

— О, татко. Как да спечеля сърцето на Роджър? — проплака Блайт, а в гласа й прозвуча паника.

— Роджър Дебре вече те обича повече от всичко на света, но все още не го съзнава — той й намигна. — Майка ти го е видяла. А онова, което тя види, винаги се сбъдва.

Блайт се усмихна.

— Татко, струва ми се, че постепенно започваш да откриваш истинските взаимовръзки между нещата.

Той посочи вратата и каза:

— Нали не искаш Роджър Дебре да си помисли, че нещо ти е попречило да станеш негова съпруга.

Двамата напуснаха малкото помещение и застанаха в задната част на катедралата. Той посегна към ръката й, за да я поведе към олтара. Блайт направи няколко крачки и спря. Църквата бе почти празна, с изключение на малцината гости на първите два реда.

— Къде са гостите? — попита Блайт и смутено погледна баща си.

— Съжалявам, съкровище, но Роджър все още е в немилост — обясни той. — Само придворните, които няма защо да се безпокоят за мястото си в кралския двор, могат да си позволят да присъстват на венчавката му. Мисли за това, че целта на церемонията е да успокои жителите на Лондон.

Блайт кимна с разбиране. Единствено важното бе, че гордият орел и неговата душа щяха да влязат в свещен съюз.

— Кой е мъжът зад нашето семейство? — попита тя.

— Граф Есекс ми е задължен, а гражданите го обожават.

— Повикал си героя на армадата — рече Блайт и му се усмихна. — А кой седи от другата страна на пътеката?

— Лорд Бъргли — отвърна той. — Братята на Роджър и снаха му седят до лорд Сесил.

Блайт зарея поглед из дългата празна катедрала. Винаги си бе представяла сватбата на първородната дъщеря с един от първите мъже на Англия като най-незабравимото празненство, което Лондон някога бе виждал. Не й било писано. Но поне Роджър нямаше да се почувства много неловко, когато узнаеше пред олтара, че е бил надхитрен от бъдещата си съпруга. И все пак сватбата й просто не беше такава, каквато си я бе представяла.

Блайт и баща й се отправиха към олтара. Тя игнорира празните скамейки, скри съмненията си зад ведра усмивка и впери поглед в годеника си.

Роджър, който чакаше пред олтара заедно с епископ Гриндал, я гледаше втренчено. Погледът му бавно се спусна от лицето й към дълбокото деколте, остана там за известно време, след което продължи надолу. Когато отново я погледна в очите, на лицето си бе надянал маска, която скриваше и най-малката следа от чувства.

Когато Блайт спря пред скромно украсения олтар, където пред Бога и пред хората трябваше да бъде положена свещената клетва, тя се обърна към баща си и го целуна. След това графът отстъпи няколко крачки.

— Къде е булото ви? — шепнешком попита Роджър, когато младоженците се обърнаха към епископа.

Блайт не повярва на ушите си. Този мъж, който бе лежал в Тауър, обвинен в убийството на жена си, бе загрижен за липсващото й було.

— Право на булката е да се облече така, както сметне за добре — прошепна Блайт. — Вървя по стъпките на майка си.

— Какво означава това?

Блайт отвори уста, за да отвърне, но епископът се покашля, за да привлече вниманието им. По лицето му отгатна, че той не таеше особени надежди за бъдещето на двамата младоженци, които спореха още преди да бяха положили брачния обет.

— Деца, готови ли сте да приемете светото тайнство на брака? — попита епископ Гриндал.

Роджър кимна, Блайт — също. След това двамата пристъпиха във вътрешната част на олтара и се изправиха пред епископа.

— При тази женитба няма да се оставя да бъда измамен — прошепна Роджър.

— Аз също — отвърна Блайт толкова високо, че да бъде чута и от гостите.

— Скъпи братя и сестри во Христе — високо извика епископ Гриндал, отнемайки възможността на сърдития младоженец да отговори. — Събрали сме се тук, за да въведем този мъж и тази жена в светото тайнство на брака…

Блайт престана да слуша. Не желаеше никакви християнски служби. В нейната лична философия Богът не обитаваше олтара на никаква сграда. Висшето същество живееше навън, сред природата. Защо Богът трябваше да обитава една студена каменна сграда, когато можеше да живее навън сред творенията си?

— Кой дава тази жена на този мъж? — чу епископа тя.

— Аз — каза Ричард и пристъпи напред. Графът постави дясната длан на дъщеря си в тази на Роджър и се върна при семейството си на първия ред.

Епископ Гриндал погледна Роджър и каза:

— Повтаряйте след мен, сър…

Роджър погледна невестата си и даде обещанието си с ясен и равен глас:

— Аз, Роджър, вземам теб, Блайт, за своя законна съпруга, за да те обичам и да те почитам в добро и зло, в богатство и бедност, в здраве и болест, докато смъртта ни раздели.

След като бе дарила любимия си с двусмислена усмивка, Блайт повтори:

— Аз, Блайт, вземам теб, Роджър, за свой законен съпруг, за да те обичам и да те почитам в добро и зло, в богатство и бедност, в здраве и болест, докато смъртта ни…

— Моля? — прекъсна я Роджър.

Блайт го погледна със смесица от изненада и смущение. Значи бе забелязал умишления й пропуск. Е, това нямаше да му помогне.

— Сър, нещо не е наред ли? — попита епископ Гриндал. — Болен ли сте?

— Моите уважения, преподобни отче, но вие забравихте най-важната част от обета — каза Роджър.

— Коя е тя, сине мой?

— Подчинението.

Блайт направи гримаса, когато чу тихия смях от първите редове. Тя стрелна Роджър с гневен поглед, след което се обърна към видимо смутения епископ.

— Аз, Блайт, вземам теб, Роджър, за свой законен съпруг — сърдито повтори тя, — да те обичам, да те почитам и да ти се под…

Блайт замълча, трескаво търсейки изход от тази дилема. Тя изруга наум, когато чу някой да се смее. Нямаше съмнение, смехът идваше от страната на роднините на Роджър.

— Дете мое — настоя епископът, — да ти се подчинявам, докато смъртта…

— Да те обичам, да те почитам и да ти се подчинявам във всичко, освен корабите и сделките си — Блайт се обърна към Роджър и каза: — Това е последната ми дума, сър. Да или не, вие решавате.

Очакваше той да се ядоса, но вместо това Роджър се взря в нея за един безкрайно дълъг миг, след което кимна с глава в знак на съгласие.

Блайт го дари с лъчезарна усмивка и по най-бързия начин завърши обета си:

— Докато смъртта ни раздели.

— Пръстенът, милорд — рече епископ Гриндал.

Роджър извади един изящен пръстен, какъвто Блайт никога не бе виждала. Два златни кръга обгръщаха трети, образуван от сърца от червено злато.

— С този пръстен те вземам за своя жена — каза Роджър и постави пръстена на безименния пръст на лявата й ръка. — Ще те почитам с тялото си и ще те даря с всичките си светски блага.

Роджър и Блайт коленичиха пред епископа.

— Нека се помолим — каза епископ Гриндал. — След това с неволен жест изтри с ръкава на одеждите си избилата по челото му пот. — О, милостиви Боже…

Блайт не следеше думите на свещеника. Едва сега си отдъхна с облекчение. Бе си извоювала правото на контрол над своите търговски предприятия и това не й бе коствало големи усилия. Ако можеше да спечели и любовта на Роджър, тогава орелът и пеперудата щяха да се издигнат заедно във висините.

Бе толкова погълната от мислите си, че изобщо не чу края на церемонията. Все пак усети раздвижването около себе си и се изправи.

Тя погледна усмихната Роджър в очакване той да скрепи с целувка дадения обет. Вместо това мъжът й се обърна към семейството и приятелите си.

Първа до младоженците се приближи лейди Кийли, която със сълзи на очи целуна дъщеря си и зет си.

— Като ви гледам, се чувствам стара — каза тя.

— За мен винаги ще си останете красивото уелско момиче, за което Ричард се ожени преди деветнадесет години — отвърна Роджър.

— А вие винаги ще бъдете дванадесетгодишният паж, който ми помогна да прескоча оградата на личната градина на кралицата — пошегува се графинята.

Междувременно младоженците бяха наобиколени от останалите деца на семейство Деврьо. Блайт подаде на Блис букета си от портокалови цветове и прошепна:

— Ти си следващата.

— Елате, деца — нареди лейди Кийли. — Отдръпнете се и дайте възможност на сестра си да поздрави гостите.

Пред тях изникна чаровният граф Есекс. Той се поклони пред Блайт и й целуна ръка, след което се обърна към Роджър.

— Моите поздравления, Идън. Надявам се този ви брак да има по щастлив край от предишния.

След тези думи граф Есекс се обърна и се запъти към изхода. Пред църквата се разнесоха ликуващи възгласи.

Сър Франсис Дрейк им поднесе благопожеланията си и отстъпи място на лорд Бъргли.

— Скоро ще се свържа с вас — каза на Роджър Сесил и напусна катедралата заедно с Дрейк.

— Блайт, ще позволите ли да ви запозная със семейството си — каза Роджър. — Това е Седрик със съпругата си Сибила. А това — Джефри.

Седрик Дебре имаше черна коса и очи и тъмна кожа. Джефри, най-малкият от братята Дебре, приличаше на Роджър. С русата си коса и сини очи Сибила Дебре можеше да изглежда красива, ако не бе намръщеното й изражение.

Блайт се усмихна на семейството на мъжа си, след което се обърна към Роджър. Беше забелязала промяната в гласа му, докато представяше най-малкия си брат.

— За мен е удоволствие — рече Блайт. — Ще присъствате на празничния обяд в Деврьо Хаус, нали.

— Невъзможно — рече Сибила.

— Веднага трябва да се върнем в Уайтхол, защото утре рано сутринта дворът ще отпътува за Уиндзор — обясни Седрик.

— Отхвърляте поканата на една изключително привлекателна графиня Идън — каза Джефри. При тези думи той й намигна и се наведе, за да й целуне ръка.

Очарована от галантните му думи и държание, Блайт дари най-младия Дебре с лъчезарна усмивка.

— Какво приятно разнообразие — една жена да се омъжи за някого по друга причина, освен титлата и парите му — обърна се към най-възрастния си брат Джефри.

Роджър кимна, но не отвърна нищо. Той проследи с поглед семейството си, което напускаше катедралата.

Блайт видя мрачното изражение на мъжа си и се запита какво ли бе предизвикало подобно отношение на Роджър към собствения му брат. И какво бе това семейство, което предпочиташе да се върне в кралския двор, вместо да присъства на сватбеното празненство на брат си?

— Мисля, че ще направи най-добро впечатление, ако напусна катедралата заедно с Роджър и Блайт — обърна се Ричард към тъста си, херцог Лъдлоу — Бихте ли съпроводили Кийли и децата до каретите. Ще ви изчакаме да се качите, преди да излезем.

Графът мълчаливо проследи с поглед семейството си, а когато множеството пред катедралата посрещна с ликуващи възгласи херцогът на Лъдлоу, който извеждаше децата на семейство Деврьо.

— Готови ли сте? — попита Ричард, когато шумът навън заглъхна.

Роджър и Блайт кимнаха.

Тримата се отправиха към изхода на катедралата. Когато се появиха на стълбите, множеството избухна в оглушителни викове.

Изгубила самообладание при тази гледка, Блайт се поколеба за миг. Тя се боеше, че множеството няма да се раздели, за да им стори път.

— Проклятие, Блайт — прошепна Роджър, навеждайки се към нея. — Усмихвай се, иначе ще си помислят, че се боиш от мен.

Блайт отметна глава назад и го погледна. Пронизващите му сини очи и красивото му лице бяха съвсем близо до нейните. Свежото му ухание на лаврово дърво я замая за миг и я подтикна към една импулсивна постъпка. Тя обви ръце около врата му и го целуна със стиснати устни.

В този момент Роджър също обви ръце около нея и я притисна към силното си, мускулесто тяло.

Множеството направо побесня. Всички викаха и ликуваха, свиркаха и пляскаха с ръце.

Роджър се отдръпна, усмихна се и помаха на тълпата.

— Заслужаваше да те зашлевя за номера, който ми изигра — прошепна той.

— Беше добра идея, съкровище — намеси се графът и направи комплимент на дъщеря си, докато също така махаше на тълпата. — Не бих могъл да измисля нещо по-добро.

Блайт се обърна към баща си точно в мига, в който той едва доловимо кимна на някого в тълпата. Веднага се разнесе глас:

— Бог да пази граф Идън!

Присъединиха се и други.

— Бог да пази граф Базилдън!

— Да живее граф Идън!

— Плодовитост за младото семейство!

Ричард приличаше на човек, който ужасно се забавляваше. Той се засмя, хвърли шепа жълтици сред множеството и извика:

— Да живее Елизабет, кралица на Англия.

Множеството изрева одобрително. Само на няколко метра стоеше каретата, която трябваше да ги откара до кея, откъдето лодката им щеше да поеме нагоре по реката.

Блайт постепенно се паникьосваше. Вече се боеше, че никога няма да се доберат до каретата. Няколко от лакеите на семейство Деврьо избързаха напред и им проправиха път.

Роджър се качи пръв и помогна на Блайт. Баща й махна за последно на множеството, хвърли още една шепа монети и също се качи.

Блайт седеше до мъжа си, а баща й — срещу тях двамата. Тя понечи да спусне завесите, но графът задържа ръката й и рече:

— Трябва цял Лондон да ни види заедно.

Пътуването до кея сякаш щеше да трае вечно. Улиците бяха изпълнени от огромни тълпи лондончани, любопитни да видят първите мъже на Англия.

Блайт отгатна по изражението на баща си, че бе доволен от предобедните събития. Нямаше представа обаче какво си мислеше мъжът й. Той гледаше пред себе си, без да продума, а тя се боеше да го заговори.

Когато лодката им се прилепи към кея на Деврьо Хаус, всички вече бяха в къщата. Очакваше ги само лейди Кийли.

Блайт се усмихна. Тя знаеше, че майка й възнамерява да надхитри Роджър и да го накара да положи брачен обет и по стар друидски обичай. Но тъй като графът бе скептично настроен към подобни обреди, обричането трябваше да стане без негово знание.

— Всичко мина по плана — каза лейди Кийли и се усмихна на мъжа си. — Не мислиш ли, скъпи?

— Да, но съм щастлив, че вече свърши.

— Скъпи, ще поемеш ли ролята на любезен домакин? Бих искала да поговоря с Роджър и Блайт.

Графът повдигна вежди.

— За какво?

— Блайт е първородната ми дъщеря — отвърна лейди Кийли, — а докато бях в двора, Роджър бе любимият ми паж.

— Сега вече всичко ми е съвсем ясно — пошегува се Ричард. Той целуна жена си по бузата и се отдалечи.

Лейди Кийли го проследи с поглед, докато изчезна в къщата. Тя улови под ръка Роджър и Блайт и ги поведе към онази част на градината, където дъб, бреза и ела сплитаха клони като стари приятели.

— Скъпи Роджър, думите не могат да изразят колко съм щастлива от това, че двамата с Блайт вече сте едно — каза лейди Кийли. Тя се облегна на дъба. — Хванете се за ръце, моля — Блайт преглътна една усмивка, забелязвайки как Роджър отвори уста да възрази, но майка й му попречи с думите: — Изпълнете желанието на една стара жена. Освен това, ако някога, когато бяхте едва дванадесетгодишен, не ви бях заела онези дванадесет златни монети, щяхте да бъдете почти също толкова беден, колкото братята си.

— Тридесет и седем години не е преклонна възраст за една жена — възрази Роджър и улови ръката на Блайт.

— Благодаря — рече лейди Кийли. — Както сами знаете, бракът е отговорност, на която човек не бива да гледа с леко око.

Блайт погледна мъжа си, който, изглежда, внимателно слушаше майка й. Дланта й се чувстваше чудесно в неговата топла и силна мъжка длан. Блайт нямаше търпение да слее тялото си с това на своя любим.

— Колко дълго ще трае връзката ви? — попита лейди Кийли.

— Простете, не ви разбрах? — попита Роджър, видимо изненадан от въпроса на графинята.

— Завинаги и вечно — отвърна Блайт.

— Съпругата ви казва завинаги и вечно — повтори графинята. — Приемате ли това?

Блайт затаи дъх. Ако Роджър кажеше „да“, бракът им щеше да е вечен. Богинята Майка щеше да се погрижи за това. Устните му трепнаха. Роджър, изглежда, се забавляваше.

— Завинаги и вечно е доста много време — сухо рече той. — Да, приемливо е.

— Блайт, има ли нещо, което би искала да кажеш на мъжа си? — попита майка й.

Знаейки какво се очаква от нея, Блайт погледна Роджър и вдигна високо ръка, без да изпуска тази на мъжа си. Тя го погледна в очите и рече:

— Нека небето се стовари върху ми и ме смаже, нека морето се надигне и ме удави, нека тази стара земя се отвори и ме погълне, ако някога ви изменя.

— Така да бъде — каза лейди Кийли и сложи дланта си върху тези на младоженците.

 

 

Сватбеното празненство беше доста скромно. Присъстваха само семейство Деврьо и прислугата им. Бяха пристигнали и уелските братовчеди на майка й Одо и Хю със съпругите си Джун и Мей Деврьо. Липсваше единствено Дейзи Лойд, дъщерята на Одо и Джун. Тя беше избрана за камериерка на Блайт и още от предната вечер бе в Дебре Хаус заедно с чеиза на господарката си.

Ядоха миди от Колчестър и задушено говеждо със зеленчуци. За десерт бяха сервирани различни видове сирена, бонбони с ядки от пиния и сватбена торта.

Блайт се чувстваше много неловко на почетното място редом със съпруга си. Макар никога преди да не бе имала затруднения в общуването си с Роджър, не й хрумваше никаква тема на разговор, а и той изглеждаше твърдо решен да се преструва, че не забелязва присъствието й. Блайт знаеше, че е нежелана съпруга, но той можеше поне да й се усмихва от време на време.

Животът често ни поднася лоши изненади, но Роджър Дебре е трябвало да понесе повече от всеки друг — бе я предупредил баща й. — Твоята любов и търпение могат да го излекуват.

Твърдо решена да не дава израз на смущението и страховете си, Блайт събра цялото си търпение и използва възможността незабелязано да разгледа своя съпруг. Роджър седеше гордо изправен, но в тялото му не се долавяше и следа от напрежение. Чертите му бяха деликатни и благородни, а светлокафявата коса бе оставена малко по-дълга от обичайното.

Когато мъжът й посегна към чашата си с вино, Блайт спря поглед на дланите му. С дългите си пръсти те изглеждаха достатъчно силни, за да въртят сабята със смъртоносна лекота и умение, но сега същите тези пръсти внимателно държаха столчето на кристалната чаша. Макар да намираше тази мисъл безсрамно непристойна, Блайт копнееше да усети ласките на тези ръце.

— Как върви нашата „Левант Трейдинг Къмпани“? — обърна се към баща й Роджър.

— Печели много добре, вероятно защото Блайт притежава част от нея и не ни конкурира — отвърна графът. — Искате ли да се оттеглим в кабинета ми и да прегледаме последните цифри?

— Недопустимо е да се занимавате със сделки в деня на сватбата си — намеси се херцогиня Лъдлоу.

Блайт се застъпи за мъжа си.

— Скъпа бабо, Роджър отсъства твърде дълго.

Роджър я погледна за пръв път, откакто бяха седнали на масата.

— Не съм отсъствал, лежах в Тауър — поправи я той.

Мъжете станаха и напуснаха залата. Щом децата бяха отведени от детегледачката, херцогинята се обърна към Блайт и рече:

— Блайт, скъпа, бих искала да ти дам един практичен съвет.

— Да, бабо?

— Първо, когато сме в двора, не ме наричай бабо — каза тя. — Наричай ме лельо Даун.

Блайт и Блис се спогледаха и прихнаха. Лейди Кийли успя да скрие усмивката си.

— Съди за един мъж по онова, което върши, а не по онова, което говори — посъветва я баба й. — Наблюдавай как Роджър се отнася с дъщеря си и конете си, защото по същия начин ще се отнася и с теб. Никога не му разкривай чувствата си. Никога не бъди прекалено отзивчива.

— И най-вече винаги мисли за едно — добави лейди Кийли. — Бог е създал жената след мъжа, защото е искал да поправи грешките, които допуснал при първия си опит.

Херцогинята се засмя гърлено.

— Кийли, скъпа — провлачено рече тя. — След всичките тези години започваш да гледаш на света по същия начин, по който и аз. Мъдростта ми трябва да е заразителна.

Блайт се усмихна, но вълненията от изтичащия ден си вземаха своето. Не си бе представяла доколко отношенията между мъжа и жената могат да приличат на сражение. Главата й пулсираше от напрежение и глождещо съмнение, а младата жена трябваше да си възвърне спокойствието, преди да се отправят по брега към новия й дом, Дебре Хаус.

Блайт стана и се обърна към майка си.

— Бих искала да остана за малко сама в градината.

— Разбира се, скъпа — отвърна лейди Кийли и се усмихна с разбиране.

Блайт излезе в пустата градина. Есента бе започнала да обагря в пъстрите си цветове райската градина на баща й. Хризантеми в най-различни цветове, невени и лъвски муцунки. Блайт въздъхна при вида на това изобилие от форми и багри и прекоси моравата, насочвайки се към любимата си върба. Есенното равноденствие щеше да настъпи след по-малко от два дена и Блайт за пръв път щеше да извърши друидски ритуал в новия си дом.

А след това в последния ден на октомври идваше Самуин, началото на жизнения цикъл на друидите, когато се отваряха вратите на миналото и бъдещето. Тънкото було между земния свят и отвъдното се вдигаше точно за три дена. За Блайт този Самуин бе особено важен, защото тя възнамеряваше да извика духа на починалата си баба Меган и да я помоли за съвет относно черното слънце, което заплашваше бъдещето й с Роджър.

Роджър. Как би могла да спечели любовта му, без да се лиши от търговските си предприятия? Сега мъжът й би трябвало да я отрупва с внимание, за да разсее страховете й от първата брачна нощ. Вместо това двамата с баща й се бяха затворили в кабинета, което за Блайт бе лошо предзнаменование за бъдещия й брак.

Тя влезе под завесата от висящи до земята клони и постави длани върху дебелото стъбло. Веднага почувства прилив на сила.

— Благодаря ти, че си моя приятелка — каза тя и целуна стъблото. — Ще ми липсваш, както и аз на теб, но обещавам да те посещавам толкова често, колкото мога. Един ден ще…

— С кого говориш? — попита някой зад нея.

Блайт разпозна гласа на мъжа си. Тя се извърна рязко и дари Роджър с лъчезарна усмивка, която в следващия миг замря на устните й.

Роджър не изглеждаше особено щастлив. Всъщност изглеждаше изключително подозрителен. Свети Суидин, какво ли си бе помислил? Погледът на пронизващите му сини очи не вещаеше нищо добро.

— Чакам отговор — рече Роджър с режещ глас.

Блайт се облегна на стъблото на върбата и усети прилив на сила.

— Говорех с върбата — искрено отвърна тя. — Това е любимото ми дърво.

— Опитай още веднъж, скъпа — рече Роджър и повдигна вежди. — Лъжите ти трябва да бъдат малко по-правдоподобни, ако искаш хората да ти вярват.

— Кълна се, това е самата истина — Блайт посочи клоните на върбата. — Прекарах много приятни летни следобеди тук — тя допълни: — Помислих си, че би трябвало да се сбогувам с детството си. От утре животът ми напълно ще се промени.

Погледът му се смекчи.

— Имам една върба в градината си.

— О, непременно трябва да се запозная с нея… исках да кажа, да я видя — рече тя.

— В градината ми има всякакви дървета и цветя — обясни Роджър. — Градинската работа ми помага да се отпусна.

Блайт кимна мъдро.

— За един мъж е добре да има здрави корени.

Думите й накараха Роджър да се усмихне и тя усети коленете й да омекват. Съпругът й наистина бе най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала.

— Може би ще ми позволите да ви помагам в градинската работа — каза Блайт.

Сега усмивката му се превърна в иронична гримаса.

— Разбира се. Веднага щом вие ми позволите да ви помагам в сделките.

Блайт смръщи чело и сведе поглед. Роджър внимателно повдигна брадичката й и я изчака да го погледне в очите.

— Пошегувах се — каза той. — Трябва да тръгваме за Дебре Хаус. Имам още много работа. Умелият ми търговски конкурент ме постави в критична ситуация.

— Благодаря за комплимента — Блайт докосна ръката на мъжа си и надникна дълбоко в сините му очи. — Макар раздялата със семейството ми да ме натъжава, сигурна съм, че в Дебре Хаус ще бъда щастлива.

— Не залагайте прекалено много на това — посъветва я Роджър.

— Зная целта на живота си и бих рискувала всичко, за да я постигна — каза Блайт и се усмихна многозначително. — Само тогава една душа може да бъде истински щастлива.

— Ще ми се да знаех своята цел в живота.

— Роджър, слушайте гласа на сърцето си и ще я откриете.

— Милейди, аз нямам сърце.

Блайт не отговори. О, напротив, мъжът й имаше сърце.

— Каретата чака — каза Роджър и посочи към къщата. Блайт кимна. След това неочаквано го улови под ръка и двамата се отправиха към къщата.

Тя вдигна поглед към небето и усети в гърдите й да се надига надежда. Нито едно облаче не нарушаваше съвършенството на синия хоризонт.

Днес двамата с Роджър вървяха един до друг по моравата. Тази нощ телата им щяха да се слеят. Утре орелът и неговата пеперуда щяха да се издигнат над хоризонта чак до рая и дори отвъд него.

 

 

Той я изостави във вестибюла.

Когато каретата спря пред Дебре Хаус, Роджър слезе пръв и помогна на Блайт. Тя видя новия си дом и веднага забеляза приликата с Деврьо Хаус.

Като графиня Идън сега Блайт бе господарка на това великолепно имение. Още по-важно обаче бе, че пред лицето на богинята тя и любимият й щяха да бъдат едно, както в много предишни прераждания.

Блайт и Роджър изкачиха стълбите към входната врата, която сега се отвори и пред тях застана мъж на средна възраст — навярно икономът на семейство Дебре.

Блайт спря в очакване пред отворената врата. Традицията повеляваше мъжът й да я внесе в новия й дом на ръце.

За най-голяма нейна изненада Роджър влезе във вестибюла и я погледна през рамо.

— Ще влезете ли, или възнамерявате да живеете на двора? — попита той.

Изглежда мъжът й не знаеше за този обичай.

— Има обичай мъжът да внесе невестата си на ръце през прага — осведоми го Блайт.

Роджър й хвърли хладен поглед, без да помръдне от мястото си. Блайт повдигна вежди и също остана на място. Мърморейки под носа си нещо за женските глупости, Роджър се върна, взе я на ръце и я внесе в къщата. След това не особено внимателно я свали да стъпи на пода.

Блайт бе обзета от ужасяващото чувство, че мъжът й я докосва с нежелание.

— Добре дошъл у дома, милорд — поздрави господаря си икономът.

— Блайт, това е господин Ботъмс — представи ги един на друг Роджър. — Ботъмс, това е новата графиня Идън.

Блайт се усмихна на иконома, но мъжът отново бе съсредоточил цялото си внимание върху господаря. Тя стоеше там като някаква натрапница и слушаше мъжа си.

— Пристигнаха ли търговските ми посредници? — попита Роджър.

— Да, милорд. Чакат в залата.

— Добре. Изпращайте ми ги един след друг в реда, в който са пристигнали — Роджър хвърли бегъл поглед към Блайт и добави: — С изключение на търговците с вълна и зърно, с тях бих искал да говоря най-напред. Всички останали ще чакат — Роджър се отправи по коридора към кабинета си и извика през рамо, сякаш току-що му бе хрумнало: — Погрижете се за графинята — след тези думи изчезна в една от вратите.

Блайт пламна от смущение и погледна иконома. Мъжът, изглежда, не знаеше какво да каже. Тя стоеше като глупачка във вестибюла, облечена в сватбената си рокля, а мъжът й очевидно я бе зарязал.

Забеляза как икономът хвърли плах поглед към залата, изглежда, неспособен да реши какво да стори по-напред.

— Желанията на господаря, разбира се, са с предимство — каза Блайт, която го съжали.

Икономът й се усмихна с благодарност.

— Къде е камериерката ми?

— Горе, милейди. За мен би било чест да ви съпроводя.

— Достатъчно е да ми обясните къде се намира стаята ми.

— Последната от дясната страна на коридора нагоре по стълбите — каза икономът.

— Благодаря, господин Ботъмс — беше й неприятно, че един прислужник бе станал свидетел на пренебрежителното държание на мъжа й към нея.

Блайт изкачи стълбите и тръгна по коридора. Зад една от вратите чу спорещите гласове на мъж и жена. Колкото повече наближаваше края на коридора, толкова по-силни ставаха гласовете.

Отваряйки последната врата от дясната страна на коридора, Блайт се оказа в огромна, разкошно обзаведена, стая. Къде ли бе Дейзи Лойд? Тогава отново дочу гневните гласове. Единият от тях много приличаше на гласа на Дейзи.

В другия край на спалнята Блайт съзря отворена врата и се приближи към нея. Младата жена спря и се заслуша в спора.

— Вече ви казах — обясняваше мъжът, видимо ядосан. — Нещата ви трябва да бъдат пренесени в другата стая.

— Не е ли това спалнята на графа? — упорстваше Дейзи, предизвикателно поставила ръце на кръста си.

— Графът ми даде съвсем точни нареждания — настояваше мъжът. — Тя трябва да спи в отделна спалня.

— Графиня Идън не е тя — изфуча Дейзи. — Проявявайте подобаващото уважение, когато говорите за нея.

— Аз съм личният камериер на графа и съм по-високопоставен от вас — отвърна мъжът. — Ако възнамерявате да се противопоставяте на нарежданията, трябва да заявите това лично пред негово…

— Целунете ме отзад, Хардуик!

Лицето на мъжа позеленя от яд.

— За вас съм сър Хардуик!

— Сър Хардуик, така ли? — отвърна Дейзи. — Ха! Струва ми се, че изобщо нямате фитил или поне не твърд…

— Достатъчно, Дейзи — нареди Блайт и влезе в стаята.

— Коя сте пък… — погледът на Хардуик спря върху сватбената й рокля.

— Аз съм графиня Идън.

— Милейди, бих искал да се извиня за тона си — каза Хардуик.

— Би трябвало да се засрамите — намеси се Дейзи.

— Прощавам ви — рече Блайт, а след това извади от равновесие камериера на графа, дарявайки го с най-лъчезарната си усмивка. — Какъв е проблемът, господин Хардуик?

— Графът ми нареди да приготвя за вас другата стая — обясни той. — Това е традиция в семейство Дебре. Тази стая е принадлежала на майката на господин графа, а след това и на лейди Дар…

— Не бих искала да нарушавам тази традиция — прекъсна го Блайт. — Дейзи, премести нещата ми в другата стая.

Блайт премести поглед от камериерката си към прислужника на мъжа си. На лицето му недвусмислено бе изписано желание да зашлеви момичето. След това изражението му неочаквано се промени.

Блайт погледна Дейзи, а след това отново Хардуик. Мъжът изглеждаше запленен от пищния ханш на Дейзи Лойд.

— Благодаря за помощта, господин Хардуик — каза Блайт и преглътна една усмивка. Тя затвори вратата, която свързваше двете спални, и се обърна към камериерката си с подобаващо укорно изражение.

Дейзи направи хулигански жест по посока на затворената врата, след което намигна на Блайт.

Блайт се закиска и прегърна любимата си братовчедка.

— Толкова се радвам, че се съгласи да дойдеш с мен в Дебре Хаус.

— Не можех да позволя онази гъска Дафи да заеме мястото ми — каза Дейзи.

Макар да бе шест месеца по-млада от господарката си, Дейзи Лойд изглеждаше няколко години по-възрастна. Бе закръглена, имаше кафяви коси и очи и притежаваше заразителна усмивка.

— Сър Хардуик е много привлекателен мъж — забеляза Блайт, докато братовчедка й подреждаше дрехите й в гардеробната стая.

— Старият…

— Изглежда на възрастта на мъжа ми — прекъсна братовчедка ги Блайт.

— Извинявай — разкая се Дейзи.

— Донесе ли търговските ми книга и обредните предмети?

— Сложила съм ги в писалището.

Блайт се огледа. В единия край на стаята имаше огромно легло с балдахин. Камината се намираше на отсрещната стена. Пред нея бяха поставени две кресла, а пред единия от прозорците имаше дъбова маса.

Като цяло стаята бе прекалено пищно обзаведена, а виненочервения цвят на завесите — прекалено натрапчив. Блайт се запита дали обзавеждането бе избирано от майката на Роджър, или от Дарнел Хауърд. Тя самата предпочиташе по-светли цветове и при първа възможност щеше да помоли мъжа си за позволение да промени интериора.

Блайт прекоси стаята, приближи се към прозореца и се усмихна при вида на гледката, която се разкриваше от него.

— Дейзи, стаята ми гледа на изток. Значи ще мога да се моля — извика тя през рамо. — А под прозореца ми е градината. Мога да видя дори конюшните.

— Много хубаво наистина — съгласи се Дейзи, макар да не звучеше много впечатлена. — Нека ти помогна да се съблечеш.

Дейзи разкопча редицата дребни перлени копчета, които минаваха по цялата дължина на роклята и помогна на господарката си да се съблече. Тя подаде на Блайт някакъв копринен пеньоар и изнесе сватбената й рокля.

— Вечерята ще бъде сервирана в шест — каза Дейзи, когато се върна в стаята. — Дотогава можеш да си починеш.

— Днес няма да имам повече нужда от услугите ти — рече Блайт. — Можеш да разполагаш с времето си.

— Тогава ти пожелавам приятна нощ — усмихнато каза Дейзи и изчезна през вратата.

Прекалено развълнувана, за да може да заспи, Блайт започна да кръстосва стаята, но постоянно се връщаше към прозореца, за да надникне навън. Едва щеше да дочака сутринта, за да разгледа градината.

 

 

Точно в шест часа Блайт напусна стаята си. Беше облечена в лилава копринена рокля с дълбоко деколте, която отговаряше на новото й положение на омъжена жена. Не вярваше Роджър да одобри строга затворена рокля.

На входа на почти безлюдната зала Блайт бе обзета от нерешителност. Съпругът й не се виждаше никъде и тя се запита дали да не се върне в стаята си, докато не я повикат за вечеря.

— Добър вечер, милейди — извика Ботъмс и се завтече насреща й. Блайт се усмихна.

— Къде е графът?

— Все още работи — обясни икономът, — но съм сигурен, че скоро ще се появи. Ще ви отведа до масата.

Докато минаваше през осветената от факли зала, Блайт съзря на една от стените два портрета и спря, за да ги разгледа по-добре. От единия портрет я гледаше тъмнокос мъж с матова кожа и мрачно изражение на лицето. На другия бе изобразена жена със светла кожа, лъчезарни сини очи и тайнствена усмивка.

— Кои са тези хора? — попита Блайт.

— Родителите на негова светлост — отвърна икономът.

— Значи Роджър и Джефри приличат на майка си — меко рече Блайт. — Седрик е взел чертите на баща си.

Ботъмс съпроводи Блайт до почетната маса. Тя още не бе седнала, когато се появи един лакей и прошепна нещо на ухото на иконома.

— Негова светлост съжалява — обясни господин Ботъмс, — но му се налага да вечеря в кабинета си. Обещава да ви пожелае лека нощ веднага щом приключи.

Блайт успя да се усмихне и да кимне с глава. Не искаше да даде да се разбере, че сърцето й се бе свило на топка. Дали мъжът й не си отмъщаваше за това, че го конкурираше в търговията с вълна и зърно?

Младата жена се чувстваше неловко на почетната маса и яде малко. Страхът, че мъжът й щеше да я отблъсне, й причиняваше главоболие и тя се молеше да й бъде спестена тази унизителна сцена.

Блайт се изправи неочаквано, а икономът веднага й се притече на помощ.

— Господине, безупречното ви обслужване заслужава само най-добри думи — каза тя. — Ако някога ви се наложи да напуснете сър Роджър, със сигурност ще намерите работа в Деврьо Хаус.

Ботъмс се усмихна в отговор на комплимента.

— Да ви съпроводя ли до спалнята, милейди?

— Зная пътя — Блайт напусна залата с високо вдигната глава. Последното, което искаше, бе един иконом да я изпраща до спалнята в деня на сватбата й.

Когато се качи в стаята си, откри нощницата си на леглото. Тя свали роклята си и облече прозрачната нощница. След това пристъпи към огледалото и се зае да изучава отражението си.

Онова, което видя, я накара да се усмихне. Ако я видеше в тази нощница, мъжът й нямаше да може да я отблъсне.

Блайт не знаеше какво да прави, докато го чакаше, така че се приближи към прозореца и се взря в небето. Необяснимо защо, тази картина на самотност й напомни за нейния мъж.

След известно време чу приглушени гласове откъм стаята на Роджър. Прекалено нервна, за да остане на едно място, тя се приближи към вратата, която свързваше двете спални, и се заслуша. Единият глас бе на Роджър, другият — на Хардуик. Разговорът замлъкна неочаквано. Тя чу някаква врата да се захлопва, а след това стъпките на Роджър, който нервно кръстосваше яз стаята си.

След малко ще дойде и ще ме вземе — мислеше си тя. Сладостното очакване караше сърцето й да бие учестено, а дишането й бе станало неравномерно. Ако през деня й бе обърнал малко внимание и я бе поухажвал, сега тя нямаше да е толкова уплашена.

Младата жена не откъсваше поглед от вратата. Стори й се, че е изминала цяла вечност. След това в другата стая настъпи тишина. Какво правеше той?

Блайт се отдръпна от вратата. Може би Роджър искаше да я изненада. Тя седна в един стол пред камината. В продължение на цял час се взираше във вратата, която свързваше спалнята й с тази на мъжа й и чакаше. Дали не трябваше сама да влезе при него? Вече не издържаше това напрежение.

Блайт събра цялата си смелост, стана от стола и прекоси стаята. След това с трепереща ръка отвори вратата.

Веднага съзря мъжа си. Роджър седеше в едно кресло пред камината с гръб към нея.

— Сър? — пошепна Блайт.

Роджър подскочи от креслото си и се обърна.

— Защо не спите?

— Аз… аз ви очаквах.

Блайт видя как погледът му се плъзна по оскъдно облеченото й тяло, задържайки се на гърдите и извивките на ханша й. О, Боже, чувстваше се като изложен на публичен търг кон. Дали Роджър нямаше да се приближи към нея и да огледа зъбите й? Или я сравняваше с Дарнел Хауърд? Ако наистина бе така, какво ли си мислеше?

Когато погледите им се срещнаха отново, Блайт за миг зърна в погледа му смесица от изненада и жив интерес, преди маската на безразличие да заличи от лицето му всяка следа от чувства.

— Връщайте се в стаята си — нареди Роджър. Гласът му прозвуча уморено. — Тази вечер не възнамерявам да спя при вас.

Блайт трепна като ударена и му напомни с треперещ от болка глас.

— Дадохте клетва да ме почитате с тялото си.

— Излъгах — отвърна Роджър, а гласът му беше по-леден от северния вятър през зимата.

— Но…

— Вън, по дяволите.

Блайт се втурна към своята стая и затръшна вратата след себе си. За да избяга възможно най-далече от мъжа си, тя прекоси спалнята си и застана до прозореца. Когато сълзите неудържимо рукнаха по страните й, младата жена наведе глава и опря чело до хладното стъкло. Давайки воля на плача, тя очистваше наранената си душа от многобройните разочарования на този ден.

Когато сълзите й пресъхнаха, Блайт долови някакво равномерно потропване. Вдигна поглед и видя по стъклото да се стичат едри дъждовни капки. Вечерницата бе изчезнала зад един облак.

— Велика Богиньо Майко, сподели с мен мъдростта си — започна да се моли Блайт, поставяйки дясната си ръка на стъклото. — Нека свети Суидин изпрати вятъра на любовта над Роджър и мен.

За нещастие тази нощ Великата Богиня Майка запази своята мъдрост за себе си, а любовните ветрове на свети Суидин не се извиха над нея и Роджър. Един познат глас отново и отново звучеше в мислите на Блайт и й вдъхваше надежда.

Твоята любов и търпение могат да излекуват Роджър — повтаряше гласът на баща й.

— О, татко, лесно ти е да го кажеш — прошепна Блайт. — Аз съм онази, която трябва да се бори със спомена за Дарнел Хауърд.