Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (3)

2

Теб избрах.

Блайт сложи диамантения кръст на врата си и пристъпи към огледалото. Роклята, която щеше да носи на годежа си, бе изработена от розова коприна и имаше строга кройка с висока талия. Бледият неутрален цвят подчертаваше виолетовите очи на младата жена и диамантения кръст на гърдите й.

Сянка на загриженост помрачи иначе ведрото й изражение, докато търсеше недостатъци във външния си вид. Какво щеше да си помисли Роджър, когато я видеше? От последната им среща бяха изминали цели пет години. Щеше ли да я сравнява с красивата жена, която бе обичал и изгубил? Спомняше ли си унизителната сцена на тринадесетия й рожден ден, когато му се бе обяснила в любов? Щеше ли да се зарадва, научавайки, че се е съгласила да стане негова жена? Или отново щеше да отблъсне любовта й?

Първият ден на август бележеше началото на сезона, когато слънцето се свързва със земята. Затова той бе особено многообещаващ за венчавки и годежи ден в годишния цикъл и Блайт искрено се надяваше това вярване да се окаже истина. Нямаше да е лесно да спечели любовта на Роджър и имаше нужда от всяка свръхестествена помощ, която можеше да получи.

Блайт прекоси стаята, за да надникне през прозореца. Слънцето все още не бе достигнало най-високата си точка. Двамата с баща й щяха да тръгнат за Тауър след обяда, така че имаше време да се промъкне навън и да помоли за кураж Богинята Майка. Пустата градина бе най-подходящото място за тази цел.

Блайт сложи на кръста си плетен колан с висяща кожена кама, от която се подаваше инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на малък кинжал. След това взе торбичката с магическите си камъни, и се отправи към вратата.

Добрала се незабелязано до градината, се затича по моравата и се скри под клоните на своята стара приятелка върбата. След това хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой не може да я види. Накрая постави дясната си длан върху стеблото и прошепна:

— До края на дните си ще остана твоя вярна приятелка.

Лек бриз разклати клоните, след което всичко отново замря.

Блайт отстъпи крачка назад, но все пак остана скрита зад завесата от стигащи до земята клони. Тя се обърна на север и изпразни съдържанието на торбичката в лявата си ръка. Имаше шест камъка: смарагд, авантюрин, рубин, аметист, кехлибар и един черен обсидиан.

С тези камъни Блайт очерта импровизиран кръг. Смарагда постави на север, авантюрина на изток, а рубина — на юг.

— Смущаващите мисли остават отвън — каза тя и затвори кръга с аметиста.

След това застана в центъра му и постави кехлибара и обсидиана на земята. Извади кинжала си от канията. Започвайки от авантюрин на изток, тя обиколи кръга, докато отново не се озова с лице на изток.

— Добре дошъл, Паралд, господарю на изтока — прошепна Блайт. — Добре дошъл, Евър, източен ветре.

Подобно на слънцето, тя обиколи кръга, спирайки при всеки камък, за да извика нисшите духове, които владееха всяка от посоките на света.

— Добре дошъл, Диджин, господарю на запада, и ти, Зефир, господарю на западния вятър. Добре дошъл Гом, господарю на севера, и ти, Борей, господарю на северния вятър.

Накрая застана в центъра на кръга и извика:

— Добре дошъл, Нгу, господарю на четирите посоки на света и четирите ветрове — Блайт докосна диамантения кръст и рече: — Слава на теб, свети Суидин, пазителю мой. Не ме лишавай от благосклонността си. Благослови връзката ми с Роджър Дебре и ни обвържи с ветровете на любовта.

Блайт замълча за миг, повтаряйки си наум онова, което следваше. Тя събра чувствата си, както природата събира силите си. Завъртя се три пъти в кръг и разпери ръце.

— О, дух на моя път, дай ми уши за онова, което казват дърветата — Блайт затвори очи. — Дух на моите предци, дай ми уши да чувам шепота на вятъра. Дух на моя народ, помогни ми да разбирам предсказанията на облаците. Велика Богиньо Майко, отвори сърцето ми, за да надникна зад хоризонта.

Измина доста време, без да се случи нищо, а след това пред духовния й взор изникнаха образи…

Самотен орел се рееше във висините. Внезапно във въздуха се появи пеперуда. Величественият орел се спусна и я взе върху едното си крило. Орелът и пеперудата се издигнаха в синьото небе, полетяха на запад и изчезнаха във вечността.

След това образите избледняха и се стопиха.

Вече нямаше място за съмнения. Великата Богиня Майка гледаше благосклонно на предстоящата й женитба с Роджър.

— Благодаря на Великата Богиня-Майка, че сподели с мен безкрайната си мъдрост — прошепна Блайт. Тя вдигна кехлибара и черния обсидиан и рече: — Освобождавам те, Нгу, господарю на посоките на света и ветровете.

Започвайки от смарагда на север, Блайт освободи всеки от нисшите духове и събра магическите си камъни. След това още веднъж докосна стъблото на дървото и прошепна:

— Благодаря ти, че ме приюти в прегръдката си.

След това без нито дума повече се обърна и тръгна към къщата. На душата й бе доста по-леко, отколкото преди няколко минути. Завладя я радостното очакване и тя започна да се пита дали Роджър щеше да хареса промените във външността й — следи от изминалите пет години, през които не се бяха виждали.

— Търсих те — каза лейди Кийли, която я чакаше във вестибюла. — Баща ти би искал да тръгнете.

— Молих се — обясни Блайт.

— Дай ми кинжала и торбичката — с усмивка рече майка й. — Нито Роджър, нито баща ти ще останат особено доволни, ако научат, че си призовавала стихиите.

Блайт се подчини. Графът се появи тъкмо когато майка й й даваше леката наметка, която толкова подхождаше на роклята й.

— Готова ли си, съкровище?

Блайт кимна. Този ден бележеше началото на живота й с мъжа, когото винаги бе обичала, и тя нямаше търпение да постави името си под документа, който щеше да ги свърже.

Ричард погледна жена си, а след това кинжала и торбичката в ръцете й.

— Какво е това, скъпа?

— Нищо.

Графът повдигна вежди и рече:

— От деветнадесет години ти повтарям едно и също. Неверник — промърмори лейди Кийли и направи отчаяна гримаса.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас? — попита графът.

— Онова място ме потиска — отвърна графинята.

Превалящият летен ден даряваше света на хората с безоблачно синьо небе, с позлатяваща всичко слънчева светлина и с лек бриз.

Блайт улови баща си подръка и двамата прекосиха моравата по посока на кея, където ги очакваше лодката им. Младата жена потисна желанието да събуе обувките си. Обзелата душата й радост я изкушаваше да се втурне боса по моравата и да остави тревичките да гъделичкат ходилата й.

Когато стигнаха кея, графът скочи в лодката и помогна на дъщеря си да се качи. Двамата седнаха един до друг и лодката се плъзна нагоре по реката.

— Ти си първородната ми дъщеря, детето на моето сърце, и никога не бих си и помислил да те принудя да вземеш за съпруг мъж, когото не харесваш — каза Ричард. — Сигурна ли си, че желаеш да се омъжиш за Роджър.

Блайт му се усмихна лъчезарно.

— Да, татко.

Графът кимна.

— Тогава трябва да обсъдим нещо важно.

— Да?

— Животът често ни поднася лоши изненади, но Роджър Дебре е трябвало да понесе повече от всеки друг — каза той. — Опасявам се, че мъжът, когото познаваше някога, вече не съществува.

Усмивката изчезна от лицето на Блайт.

— Опитваш се да ме разколебаеш ли?

— Не, но всичко това може да се окаже твърде болезнено за теб, ако очакваш прекалено много — отвърна графът.

— Любовта ми ще излекува Роджър и ще го направи такъв, какъвто е бил винаги — отвърна тя с младежка самоувереност. — Довери ми се, защото го видях.

— А аз виждам как майката ти те е заразила със смехотворните си вярвания — отвърна графът с любвеобилна усмивка. — Никога не споменавай за това пред Роджър. Съмнявам се, че той ще те разбере. Мъжът ти рано или късно ще се върне в двора. Бъди предпазлива и обмисляй добре всяка своя дума.

— Татко, знаеш, че винаги съм предпазлива — увери го Блайт и потупа дланта му. — Запазвам ли контрола си над търговията с вълна и зърно?

— Ах, Блайт, виждам, че все пак си взела нещо и от мен — каза Ричард. — Що се отнася до въпроса ти, скрих тези клаузи между обичайните параграфи на брачния договор.

Пътуването им нагоре по реката трая цяла вечност. Движението по голямата водна улица, наречена Темза, бе невероятно оживено и създаваше куп неприятности на лодкарите. Въпреки това всички бяха в добро настроение и си разменяха поздрави с познати и непознати. Лодката на графа се плъзна безшумно под Лондон Бридж и покрай товарните кейове, откъдето се носеха миризми на подправки, зърно и дървесина.

Не след дълго Блайт различи кулите и смразяващите кръвта сиви стени на лондонската Тауър. Усетила, че увереността й се изпарява, тя докосна с пръсти висящия на гърдите й диамантен кръст. Той сякаш наистина й вдъхна кураж.

Лодката акостира до портата на кулата Сейнт Томас, известен още като Трейтърс Гейт, портата на предателите, която с покойната й слава всяваше ужас из цяла Англия. През нея бяха минали прочути затворници като Ан Болейн, а също и дъщеря й, кралица Елизабет. Някои от тях бяха излезли отново, а други бяха изчезнали завинаги.

— Сега разбирам защо мама не харесва това място — каза Блайт, вперила поглед в ужасяващата, подобна на паст, порта, погълнала нейния любим. — Оттук са минали не една и две измъчени души.

— Да, но сега е излишно да мислиш за това — отвърна баща й.

Той й помогна да слезе от лодката и я поведе към офицерските помещения, през които се минаваше, за да се влезе във вътрешния двор. След това двамата се насочиха към Бошам Тауър, която се издигаше над Тауър Грийн и злокобния ешафод.

Атмосферата във вътрешния двор бе странно потискаща, сякаш в каменните стени бе зазидано зловещо мълчание. Въздухът бе хладен и неподвижен.

Дворцовият свещеник ги очакваше на входа на Бошам Тауър. Той стисна ръката на графа и кимна на Блайт.

— Допускам, че скоро ще трябва да се лишим от компанията на Роджър — каза свещеникът с нескрито съжаление.

— Двамата с Кингстън ще намерите някой друг нещастен благородник, когото да ограбвате — увери го Ричард.

— Обиждате ме, Базилдън — каза свещеникът с усмивка и ги поведе по стълбата към втория етаж.

Блайт облиза устните си, които бяха съвсем сухи. Бе копняла за този ден, но сега почувства да я обзема неувереност и забави крачка. Ами ако Роджър не се зарадваше, че я вижда? Как щеше да прекара остатъка от дните си с мъж, който не можеше да я обича?

В този момент стълбата свърши и тя почти против волята си влезе в помещението. Огледа се смутено. Вътре нямаше никого, освен един непознат мъж.

— Кингстън, стари разбойнико — поздрави непознатия баща й.

Началникът на стражата се ухили.

— Базилдън. Роджър още е горе. Съвсем скоро ще… А, ето го и него.

Вниманието й бе привлечено от шума на ботуши, който идваше откъм витата стълба. Блайт се извърна рязко и видя Роджър да слиза по стълбата.

Беше такъв, какъвто го помнеше — висок и добре сложен, а движенията му се отличаваха с необикновено достойнство. Изглеждаше малко мрачен в строгото си черно облекло, но къдравата му светлокафява коса и изящните черти на лицето му си бяха същите.

И все пак изминалите пет години бяха променили израза на лицето му. Ведрата усмивка и закачливото пламъче в очите му бяха отстъпили място на навъсена сериозност.

Сега Роджър спря на нея пронизващите си небесносини очи. Докато я оглеждаше с изпитателния поглед на познавач на нежния пол, за миг на лицето му се изписа изненада, която обаче веднага изчезна зад маската на безразличие.

Блайт разбра стратегията му. Хиляди пъти бе виждала баща си да прави същото, когато разговаряше с придворни или търговци. Единствено в семейството си баща й си позволяваше да дава израз на мислите и чувствата си.

Блайт не откъсваше поглед от Роджър, който сега прекоси стаята и спря само на няколко сантиметра от нея. Младата жена усети избилата по страните й руменина.

— Много сте се разхубавили от последната ни среща насам — каза той и официално й целуна ръка.

Блайт кимна. Беше прекалено скромна, за да намери подходящ отговор. Свети Суидин, той навярно вече я мислеше за някоя малка глупачка. Как можеше да се сравнява с изтънчените придворни дами, с които той е свикнал да общува?

Надникна в очите му и забрави собствените си страхове. Видя разкъсващата сърцето му мъка. Можеше да я почувства също толкова осезаемо, колкото смразяващия хлад, лъхащ от стените.

Роджър неочаквано се извърна.

— Предполагам, че сте донесли брачния договор — каза той и стисна ръката на баща й.

Ричард кимна.

— Можем ли да преминем по същество.

— Преди да подпиша, бих желал да поговоря насаме с Блайт — каза Роджър.

— Можем да излезем — предложи свещеникът.

— Не е необходимо, двамата с Блайт ще се качим горе — отвърна Роджър. Той хвърли бегъл поглед на графа и добави: — Вратата ще остане отворена.

Ричард кимна отново.

Когато Роджър се обърна към нея и й подаде ръката си, Блайт се поколеба. Тя нервно погледна баща си, който й се усмихна окуражително.

— Дете, няма от какво да се боиш — сухо каза Роджър.

Блайт веднага се обърна към него и понечи да му обясни:

— Не ме разбрахте, сър.

Роджър повдигна вежди.

— Наистина ли?

Блайт кимна и прекоси стаята, насочвайки се към витата стълба. През цялото време го усещаше съвсем близо зад гърба си. Смущаващи мисли я накараха да забави крачка. Срещата по нищо не приличаше на онази, която й бе рисувало въображението, безразличието на Роджър бе прекалено явно.

Блайт влезе и спалнята и се огледа. До едната от стените имаше легло с балдахин и кожена завивка. В другата бе вградена камина, а през два прозореца в стаята влизаше следобедното слънце.

— Приятна стаичка — с престорено безгрижие рече Блайт.

— Да изгубиш свободата си, не е най-приятното нещо, което може да измисли човек — отвърна Роджър, който сега стоеше толкова близо зад нея, че тя можеше да усети уханието на лаврово дърво, идващо от него.

— Съжалявам! — извини се тя и се обърна, така че сега погледът й спря на гърдите му. — Исках само да…

— Седнете, моля — прекъсна я той.

Единственото място, където можеше да седне, бе леглото. Блайт прекоси стаята толкова бавно, сякаш отиваше на бесилото, и седна на ръба на леглото. Петте години раздяла бяха превърнали Роджър в един непознат. Той все така бе необикновено привлекателен мъж, но тя вече не бе дете. Само след няколко седмици двамата щяха да бъдат мъж и жена. А след това? Мили Боже, щяха да делят някое легло като това…

Тази неприлична мисъл я накара да сведе поглед и накара страните й да поруменеят. Руменината й се засили още повече, когато видя черните му ботуши току пред краката си.

— Нещо не е наред ли? — нежно попита Роджър. Блайт вдигна поглед от ръцете си и му се усмихна несигурно. — Не бива да се омъжвате за мен — каза Роджър.

— Аз съм доволна.

— Не сте ли се замисляла дали бъдещият ви съпруг не е убиец? — попита той.

— Вие сте невинен. Не сте сторили нищо лошо — уверено рече тя.

Роджър коленичи пред нея, без обаче да докосне ръцете й.

— Сигурна ли сте, че искате? — продължи да настоява той. — Графът ли ви принуди да вземете такова решение?

— Баща ми никога не би го сторил — отвърна Блайт. След това неочаквано протегна ръце и погали едната му буза. — Биха ли ви?

Въпросът й, изглежда, го изненада.

— Не. Защо питате?

— Виждам някакъв малък белег — отвърна тя.

— Това ми е от вас — каза той, а в очите му се появи закачлив блясък. — Спомняте ли си за една кутийка от подарък, която преди време използвахте като оръжие?

— Съжалявам — извини се Блайт с приглушен глас.

— Отдавна съм ви простил — увери я Роджър. След това се изправи и добави: — Всъщност вие бяхте права.

— В какво?

— Предрекохте, че ще съжалявам за женитбата си с Дарнел — отвърна той и й обърна гръб, за да сложи точка на разговора. — Имате ли нещо против да слизаме?

Долу граф Ричард бе разгърнал брачния договор върху масата. Бяха приготвени и мастило и перо.

— Не е много умно да подписвате договор, който дори не сте погледнали — каза Ричард, когато Роджър посегна към перото.

Младият мъж му хвърли развеселен поглед и без да отговори, сложи името си под документа. Блайт сложи подписа си до неговия. След това се подписа Ричард, последван от дворцовия свещеник и началника на стражата на Тауър.

— Носите ли пръстена? — попита Роджър.

Ричард кимна. Той извади от джоба си една малка кутийка и я подаде на младия мъж.

Роджър я отвори и се усмихна.

— Госпожице, винаги сте ми напомняли на това — каза той и постави пръстена на безименния й пръст.

Блайт сведе поглед от лицето му към лявата си ръка и в този момент разбра, че бракът им щеше да бъде благословен. Годежният пръстен представляваше изящна пеперуда, кацнала върху златна халка. Крилата и тялото й бяха украсени с рубини, смарагди, сапфири и диаманти.

Посланието му бе ясно. Тя все още бе неговата пеперуда, неговата Психе, неговата душа.

— Пръстенът е необикновено красив — каза Блайт и му се усмихна плахо. — Вечно ще го ценя.

— Вие жените умеете да цените златото и бижутата — отвърна Роджър, неспособен да скрие горчивината в гласа си. — Нищо лично, мило дете. Просто съм натрупал достатъчно опит с жените и не изгарям от желание да се оженя повторно.

Забележката му прогони усмивката от лицето на Блайт и извади на бял свят гордостта на рода Деврьо, която смени девическата й свенливост. Как смееше да я унижава по този начин? Дори една нежелана невеста заслужаваше приятни спомени от годежа и венчавката си. Срамът се смесваше с гняв и обагряше страните й, но гордостта не й позволи да му остане длъжна.

— Сър, изразявате благодарността си за моето великодушие по доста странен начин — отвърна Блайт и повдигна вежди.

— Великодушие? — попита Роджър и се извърна към нея.

Тя вирна брадичка и отвърна:

— Не аз имам нужда от тази женитба.

Блайт съжали за думите си още щом чу тихия смях на баща си. Свети Суидин, как можа толкова открито да обиди мъжа, когото обичаше? Трябваше да отвърне на недружелюбността му с любезност.

— Вървете си, госпожице — каза Роджър и наклони глава.

Блайт се опита да поправи грешката си:

— Мога ли да ви посетя преди…

— Не — лаконичният му отговор не допускаше възражения.

— Време е да се връщаме в Деврьо Хаус — обяви Ричард, нарушавайки неловкото мълчание, възцарило се след тази размяна на реплики.

Роджър стисна ръката на баща й, след което се обърна към нея.

— До септември, госпожице.

Блайт, която все още не можеше да преглътне хладното му държание, успя да кимне. След това се обърна към баща си. Изпитваше облекчение, напускайки годеника си.

— Между другото, осведомихте ли се за онзи търговец? — извика след тях Роджър, спирайки ги на прага. — Прегледах последните цифри — отново загуби. Веднъж да изляза оттук, ще докарам този негодник до просешка тояга.

Ричард се поколеба и погледна Блайт. След това се обърна към Роджър и сви рамене.

— Какъв търговец? — попита Блайт.

— Това е мъжка работа — тросна й се Роджър.

Блайт се престори, че не е чула забележката му и се обърна към баща си.

— Кого има предвид той?

— Анонимния собственик на „Елиментъл Трейдинг Къмпани“ — отвърна баща й с усмивка.

— Това копеле — промърмори Роджър.

Блайт прекоси помещението и застана пред него.

— Собственикът на „Елиментъл Трейдинг Къмпани“ съм аз.

— Вие? — повтори Роджър и така се втренчи в нея, сякаш й бе израснала втора глава.

— Има ли някакъв проблем? — попита Блайт и му се усмихна лъчезарно.

— Вие подбивате цените ми — процеди през зъби той.

— Нищо лично — отвърна Блайт, отправяйки му дързък поглед.

Лицето на Роджър поруменя от потискан гняв, а изразът му красноречиво говореше, че той с удоволствие би я зашлевил. Сега бе негов ред да я извади от равновесие с думите:

— След венчавката ни проблемът ми ще бъде решен — с усмивка каза той.

Сега Блайт изпита желание да го зашлеви. Вместо това тя му се усмихна в отговор и рече:

— Съмнявам се, милорд.

— Като ваш съпруг…

— Вие не разбирате — намеси се графът, който все още стоеше на вратата. — Блайт запазва контрола върху търговските си предприятия. Това е вписано в брачния договор.

— Няма значение — отвърна Роджър и я погледна в очите. — В деня на нашата сватба ще ми се вречете във вярност и подчинение, а аз ще ви наредя да престанете да подбивате цените ми.

— Благодаря за предупреждението — рече Блайт, успявайки да запази безизразната си гримаса. Тя му обърна гръб и се отправи към вратата, където я очакваше баща й. След това, без повече да се обръща, изчезна надолу по стълбата.

Бракът е едно — кипеше вътрешно Блайт, позволявайки си гневна гримаса, — а сделките — съвсем друго. В главата й вече се зараждаше идея, как да попречи на Роджър да съсипе процъфтяващата й търговия.

— За какво си мислиш? — попита баща й, докато прекосяваха по Тауър Грийн по посока на офицерските помещения.

— Роджър страда — отвърна Блайт. — Дали ще се съвземе?

— Твоята любов и търпение могат да го излекуват — каза баща й и я прегърна през раменете.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам, съкровище. Но сега ми кажи как смяташ да попречиш на Роджър да сложи ръка на търговията ти.

— Вече ми хрумна една идея — призна Блайт. — Но трябва да убедиш епископ Гриндал да ни съдейства. Ще го направиш ли?

— Едно щедро дарение за църквата може да направи чудеса — Ричард се ухили. — Вече мога да чуя как в дома на младото семейство Дебре летят чинии.

— Заблуждаваш се, татко — Блайт го дари с дяволита усмивка. — Онова, което чуваш, е грохотът на една търговска война.