Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (21)

Епилог

— Мисля, че трябва да изберем друго име — каза Блайт и погледна мъжа си, който седеше на ръба на леглото. Блайт държеше в ръце малката им, родена едва преди няколко часа, дъщеричка. — Аристотел не е подходящо име за момиче.

— Ти избери името на дъщеря ни — отвърна Роджър и се наведе, за да я целуне по бузата. — Когато Бог ни дари със син, аз ще му избера име.

— Искаш да кажеш богинята — поправи го тя.

— Все едно.

— Ще я нарека Уилоу на името на една моя стара приятелки — каза Блайт и с обич се вгледа в спящата си дъщеря.

— Уилоу Дебре — рече Роджър. — Добре звучи.

В стаята се възцари благоговейна тишина, докато двамата родители наблюдаваха най-красивата гледка, която някога биха виждали очите им — тяхната новородена дъщеря. Двамата се засмяха, когато Уилоу помръдна устенца, сякаш сучеше от майчината гръд.

— Днес е празникът на свети Суидин — каза Блайт и погледна към прозореца, откъдето в стаята проникваше слънчева светлина. — Каквото е времето днес, такова ще бъде в продължение на четиридесет дена.

— Уилоу заслужава само най-доброто, включително изпълнен със слънчева светлина живот — отвърна Роджър. Той постави показалец в дланта на дъщеричката си, която го обхвана с малките си пръстчета.

Сърцето на Блайт преливаше от радост, като виждаше колко щастлив бе мъжът й. Никой мъж в цяла Англия не заслужаваше повече слънчева светлина и покой от нейния любим.

— Доволна съм, че кралицата се отказа от посещението си в Идън Корт — рече Блайт. — Така ще можем цяло лято да де посветим на децата си. Ще ми се да можехме да останем тук завинаги.

— През септември трябва да присъстваме на празненствата по случай рождения ден на кралицата — напомни й Роджър. — Навярно ще успеем да се върнем в Идън Корт преди падането на зимата.

Тихо почукване на вратата привлече вниманието им. Роджър я погледна въпросително и попита:

— Готова ли си да приемаш посетители.

Блайт кимна.

— Влез — извика Роджър и стана от леглото.

Вратата се отвори и в стаята влязоха Миранда, Брандън и Джефри, които тихо се приближиха към леглото. На лицата им бе изписано очакване и известна нерешителност.

— Родейл и Хърбърт изпратиха това от Лондон — каза Джефри и постави на нощното й шкафче две запечатани писма.

Блайт се обърна към Миранда:

— Как намираш малката си сестричка?

Момичето се усмихна и вдигна палец.

— А какво смяташ за братовчедка си? — попита Блайт Брандън.

— Тя е толкова хубава, колкото майка си — отвърна момчето.

— Струва ми се, че си на път да се превърнеш в истински ласкател — със съжаление рече Блайт. — Чичо ти Джефри ти дава лош пример.

Джефри се засмя тихо.

— И как трябва да наричаме най-младия член на семейство Дебре?

— Уилоу — отвърна Блайт.

Миранда се закиска.

— Като дървото?

— Точно така.

Брандън се наведе към Миранда и прошепна нещо на ухото й. Тя кимна и се обърна към баща си.

— Тате, сигурна съм, че Уилоу много би искала да има една малка маймунка.

— Ще говорим за маймуни, когато се върнем в Лондон — каза Роджър и многозначително погледна брат си.

— Хайде да вървим — намеси се Джефри и изведе децата.

— Мисля, че добре разреших проблема с маймунката — каза Роджър и седна на ръба на леглото — Миранда няма да ми досажда повече.

Блайт се усмихна.

— Докато се върнем в Лондон.

— Толкова е мека — каза той и погали с пръст бузата на малката си дъщеричка.

— Бих искала изцяло да се посветя на Уилоу — каза Блайт, поглеждайки писмата върху нощното си шкафче. — Би ли се грижил няколко седмици за сделките ми?

— Само ако ми помагаш с онези ужасни числа — отвърна той.

— Цифрите още ли играят пред очите ти?

— Не и когато вечер ме чакаш в леглото ми.

Блайт се загледа в спящата си дъщеричка.

— Сложи я в люлката и ме вземи в обятията си.

Много внимателно Роджър взе бебето от ръцете й и го постави в люлката. За миг остана неподвижен, загледан в малкото личице, след което се наведе над люлката и прошепна:

— Татко те обича.

Седна на леглото, облегна се на таблата и взе Блайт в обятията си. Взря се в удивителните й виолетови очи и попита:

— Какъв подарък би искала за това, че ме дари с втора дъщеря?

— Би ли изпълнил желанието на моето сърце?

— И какво е то?

— Твоята любов.

Роджър се сгуши до нея.

— Вече я имаш. Имаш тялото, сърцето и душата ми.

— Никакви гардении повече? — попита Блайт и повдигна вежди.

Той се ухили.

— Никакви, само рози.

Устните им се сляха в пламенна целувка. От люлката се разнесе тихо хленчене. Двамата не му обърнаха внимание, докато то не се превърна в силен плач.

— Уилоу предпочита ръцете ми пред люлката — рече Блайт.

— Всички бебета плачат — рече Роджър и я целуна отново. — Ще трябва да почака една-две минути.

Плачът на Уилоу се превърна в оглушителен писък.

Блайт сложи край на целувката и угрижено погледна към люлката. Тогава чуха неочакван тътен. Двамата почти едновременно погледнаха към прозореца. Небето, на което само допреди миг не се мяркаше никакво облаче, бе притъмняло и едри капки дъжд шибаха перваза на отворения прозорец.

— Мили Боже! — Роджър скочи от леглото и затвори прозореца. След това взе от люлката плачещата си дъщеря и я подаде на майка й.

Уилоу престана да плаче.

— Свети Суидин — възкликна Блайт и посочи със свободната си ръка към прозореца.

Слънчевата светлина се завръщаше толкова внезапно, колкото и бе изчезнала.

Той погледна жена си, а след това малката си дъщеричка.

— Мислиш ли, че…

Блайт кимна.

— Уилоу притежава дарбата.

— Без съмнение.

— Някога мислеше, че не би могъл да ме обикнеш — каза Блайт и се сгуши в него.

— Не, малка пеперудке, боях се да не те обикна прекалено силно — отвърна Роджър.

Блайт му се усмихна лъчезарно с преливащ от обич поглед.

— Една целувка? — попита тя.

— Да, скъпа.