Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (2)

1

Април 1594 г.

Прашен и уморен, Роджър Дебре отвори вратата към стаята си и влезе. Пътуването до родовото имение на предците му Идън Корт се оказа дълго и уморително, но успя да се завърне навреме, за да присъства на празненството по случай деня на свети Джордж в Уайтхол Палас. Сега имаше нужда от едно силно питие и гореща баня, после можеше да се покаже пред света.

— Вече се върна? — попита тъмнокосата красавица, която се любуваше на отражението си в огледалото.

Роджър захвърли шапката си и й хвърли бегъл поглед, без да отговори. Вместо това прекоси стаята, приближи се към масата и си наля чаша уиски, сетне изпи на един дъх кехлибарената течност. Наля си още веднъж и се обърна, за да погледне жена си. Тя сякаш бе неспособна да се откъсне от безупречното си отражение в огледалото.

— Обзалагам се, че никой не е изминавал по-бързо пътя от Уинчестър дотук — рече Дарнел, без да го удостои дори и с поглед. — Може би Елизабет трябва да ти даде орден.

— Съжалявам, ако съм те разочаровал — отвърна Роджър и мълчаливо вдигна тост насреща й. — Двамата с настоящия ти любовник ще трябва да си намерите друго гнезденце за тазвечерната си среща.

Дарнел Дебре се усмихна самодоволно и насочи вниманието си към камериерката, която държеше пред нея отворена кутия с бижута. И извади една диамантена огърлица, поднесе я за миг към деколтето си, след което небрежно я захвърли обратно. Сега цялото й внимание бе съсредоточено върху бижутата, сякаш сигурността на кралството зависеше от това, коя огърлица ще сложи. Накрая се спря на едно диамантено колие.

— Бих искал да се изкъпя и преоблека — каза Роджър. — Отпрати момичето.

— Остави ни сами — освободи камериерката си Дарнел.

— Да ви чакам ли, милейди?

Дарнел изпитателно погледна Роджър, преди да отговори:

— Не, довечера ще се прибера късно.

Камериерката направи едва забележим реверанс и напусна стаята. Вратата се затвори след нея.

Роджър съблече връхната си дреха и я хвърли настрана. След това спря, за да погледне жена си, която довършваше тоалета си.

Някога я обичах повече от живота си — помисли с горчивина. Колко невероятно наивен се бе оказал. След като бе заченала дете от Роджър, Дарнел се омъжи за него заради парите му, въвличайки го във фиаското, наречено брак. И което бе още по-лошо, любовните й похождения заплашваха да опетнят уважаваното име Дебре.

— Деколтето на тази рокля е прекалено дълбоко дори за нравите в двора на Елизабет — забеляза Роджър. — Да не би тази вечер да възнамеряваш да задоволиш любопитството на придворните?

— Не бъди толкова праволинеен — изпуфтя Дарнел. — Освен това наистина ли те интересува как съм облечена?

— Някога ме интересуваше — каза Роджър и устоя на погледа на тъмните й очи, които го наблюдаваха от огледалото.

— Пфу! Толкова много те интересуваше, че накара златаря да гравира на годежния ми пръстен най-романтичното посвещение, което съм виждала: „На моята най-добра приятелка“ — отвърна Дарнел, без да се трогне от прозвучалото в гласа му съжаление.

Роджър се усмихна тъжно.

— Вече най-малко хиляда пъти съм ти обяснявал, че златарят беше объркал пръстена ти с подаръка за Блайт Деврьо. Освен това оттогава съм ти купил стотици други пръстени.

— Обясненията ти са излишни.

— Да, така изглежда.

Дарнел се извърна рязко, прекоси стаята и застана пред него.

— Не си ме докосвал от години — рече тя с обвинителна нотка в гласа.

— Винаги съм предпочитал по-малко оживените улици — отвърна Роджър. Гласът му бе умишлено студен, а очите му не се откъсваха от дръзкото деколте на роклята, което почти напълно откриваше пищните й гърди.

Дарнел замахна, за да го зашлеви. Със светкавично движение Роджър я сграбчи за китката и я дръпна към себе си.

— Не ме принуждавай да стигам до крайности — предупреди я той.

— Спести ми заплахите си — каза Дарнел с режещ глас и устоя на погледа му. — Всеки от придворните мисли за теб като за опасния орел на кралицата, винаги готов да посрещне изненадите, но аз те познавам по-добре и зная, че не можеш да нараниш и мравка.

— При определени обстоятелства всеки от нас е способен да извърши насилие — парира Роджър, но пусна китката й и скръсти ръце на гърдите си, за да не я удари.

Дарнел се ухили подигравателно и му хвърли един поглед, който трябваше да означава „Не ти ли казах?“. Тя се отдалечи в другия край на стаята.

— Миранда и госпожица Хартуел се чувстват чудесно в Идън Корт — каза Роджър спокойно. — Миранда с нетърпение очаква лятото, което ще прекараме заедно в Уинчестър… като истинско семейство.

Дарнел го погледна безизразно.

— Спомняш ли си за дъщеря ни Миранда? — попита той.

— Няма да прекарам лятото в Уинчестър — осведоми го тя. — Реших да съпроводя кралицата на лятното й пътешествие.

— От деня на раждането на Миранда почти не си я виждала — каза Роджър. — Ще прекараш лятото с нея в Идън Корт.

— Не вярвам — отвърна Дарнел. — Може би догодина.

— И кой е щастливецът в момента? — попита Роджър. — Едуар дьо Вер? Дъдли Марджълин? Някой от братята ми?

— Всеки от тях би бил за предпочитане пред теб — отвърна Дарнел. — Истинската дама се отличава с дискретност, знаеш ли?

— Ти не си дама — рече Роджър.

Тази обида, която бе израз на отчаянието и безсилието му, накара Дарнел да се усмихне.

— Да не искаш да кажеш, че ти нямаш любовница?

— Аз все пак не съм светец — призна Роджър. — Въпреки това трябва да се примириш с мисълта, че ще прекараш лятото с Миранда и с мен в Уинчестър. Аз също живея тук, при двора, и все пак успявам да виждам дъщеря ни пет пъти в седмицата. Ти за сетен път я разочарова. Единственото приемливо извинение за твоето отсъствие би била преждевременната ти кончина.

— Току-що ти казах, че ще взема участие в лятното пътешествие на кралицата — рече Дарнел. — Моята дъщеря ще разбере това.

Странният, почти тайнствен тон, с който бяха изречени последните думи, накара Роджър да застане нащрек. Той прекоси стаята, сграбчи жена си за ръката и я извърна с лице към бебе си.

— Какво искаш да кажеш с това моята дъщеря?

Дарнел се усмихна. Изглеждаше доволна, че е разрушила стената на безразличие, зад която мъжът й криеше чувствата си.

— Миранда е моя дъщеря, защото е излязла от моето тяло. А що се отнася до баща й… — тя сви рамене — … вече бях бременна, когато се оженихме. Би могла да е дъщеря и на някой друг.

— Лъжкиня — гневно извика Роджър.

— Така ли мислиш?

С едно импулсивно движение Роджър я стисна за гърлото. Колко лесно можеше да прогони живота от това измамно тяло.

— Не си струва да умра на бесилото заради теб — рече Роджър. — Миранда прилича на мен. Признай, че би искала да оскверниш обичта ми към нея. Толкова много ме мразиш, че не можеш да понесеш, че дъщеря ми ме обича. Тя щеше да обича и теб, ако й обръщаше малко повече внимание.

— В едно си прав — аз наистина те мразя — след тези думи Дарнел се отправи към вратата. — Не ме чакай, скъпи съпруже. Възнамерявам да танцувам през цялата нощ.

— В леглото ли? — грубо рече той.

Дарнел му хвърли изпепеляващ поглед. Вратата се затръшна след нея.

Роджър си наля още едно уиски. Вдигна тост към някакъв въображаем събеседник и промърмори:

— Ако можеше тази курва веднъж завинаги да изчезне от живота ми.

Час по-късно Роджър прекрачи прага на голямата зала за аудиенции на кралицата. В единия край на огромното правоъгълно помещение стояха най-добрите музиканти на цяла Англия, които свиреха на всевъзможни инструменти. До стената в противоположния край на залата в едно кресло върху малък, покрит с ориенталски килими подиум, седеше кралица Елизабет. Средата на помещението бе запазена за танци.

Благородниците носеха дрехи и аксесоари от златен брокат, синя коприна или кафяво-червено кадифе. От ушите им висяха обици от злато и скъпоценни камъни, а по лицата на някои от тях имаше руж. Придворните дами носеха рокли със скандално дълбоки деколтета и бяха накичили по себе си всичките бижута, които притежаваха.

Сред цялото това пъстро множество облеченият изцяло в черно Роджър приличаше на някоя граблива птица сред ято пауни. Той обходи с поглед присъстващите и откри единствения човек в залата, който подобно на него бе облечен изцяло в черно — Ричард Деврьо. Графът разговаряше със съпругата си, лейди Кийли.

Роджър вдигна ръка за поздрав и си запроправя път към тях. Едва бе направил пет крачки, когато усети върху ръката си нечия длан.

Роджър вдигна поглед към пищната червенокоса красавица, неговата настояща любовница. Той я дари с пленителна усмивка, от която пулсът й се учести.

— Добре дошъл в двора, милорд — поздрави го двадесет и двегодишната лейди Рода Белоуз.

— Благодаря, милейди — Роджър се наведе да целуне дланта й, а след това закачливо попита: — Как е съпругът ви?

Лейди Рода му отвърна с котешка усмивка.

— Бедният Реджи толкова се умори днес, че реши да се оттегли — гласът й се снижи до едва доловим шепот: — Бихме могли да се срещнем по-късно.

— Идвам направо от Уинчестър, за да видя красивото ви лице — меко каза Роджър. — За нещастие съм напълно изчерпан. Не бихме ли могли да се срещнем утре?

— Да, но никога няма да узнаете колко съм разочарована — отвърна лейди Рода.

— Сигурен съм, че моето разочарование е още по-голямо — увери я Роджър. — Но се боя, че умората би могла да ми изиграе лоша шега — той обходите поглед помещението и добави: — Бих желал да поговоря с Деврьо, преди да се оттегля. Ще ме извините ли?

— До утре — Рода се отдалечи.

Роджър отново си запроправя път към приятелите си, когато чу някой да го вика. Той се обърна по посока на гласа и видя Сара Ситуел — другата си любовница — която се приближаваше към него. С русата си коса и сини очи лейди Сара изглеждаше удивително добре за тридесет и седемте си години, благодарение на което привличаше вниманието на много по-млади от нея мъже.

— Тази вечер сте очарователна — докато изричаше този комплимент, Роджър й целуваше ръка. Сега той спря поглед върху деколтето на роклята й, усмихна се и добави: — Кройката на тазвечерната ви рокля подчертава съвършенството на вашите прелестни гърди, милейди.

— Ще имате ли време днес за една интимна вечеря в стаята ми? — очевадно поласкана попита лейди Сара.

— Изкушението е огромно — отвърна Роджър. — За нещастие идвам направо от Уинчестър и единствената наслада, която мога да си позволя тази вечер, е прелестната гледка на вашето деколте. Не бихме ли могли да отложим вечерята за утре?

— Разбира се. Няма да сте приятна компания, ако непрекъснато се прозявате — отвърна лейди Сара.

— Милейди, тактичността ви може да бъде засенчена единствено от необикновената ви красота — рече Роджър.

— Искате ли да танцуваме?

— Утре, скъпа — той хвърли бегъл поглед по посока на граф Базилдън. — В момента бих искал да поговоря с Деврьо.

Лейди Сара кимна за довиждане.

— Тогава няма да ви задържам, сър.

Роджър още веднъж й целуна ръка и се отдалечи, проправяйки си път към граф и графиня Базилдън, с надеждата, че няма да бъде спрян от никоя друга жена.

— Изглежда се радвате на голяма популярност сред дамите — подразни го лейди Кийли. — Още си спомням как като дванадесетгодишен паж си бяхте купили афродизиак.

— Не бих нарекъл тези жени дами — отвърна Роджър и се наведе, за да целуне ръка на графинята. След това разтърси ръката на графа и попита: — Как върви нашата „Левант Трейдинг Къмпани“?

— Процъфтява дори свръх очакванията — отвърна Ричард Деврьо. — Ще правите ли компания на Кийли, докато танцувам с кралицата?

— За мен е удоволствие — Роджър проследи с поглед отдалечаващия се граф и рече: — Изненадан съм да ви видя тук.

— Винаги присъствам на празника на свети Джордж — отвърна лейди Кийли. — Нещо като малка компенсация за това, че не вземам участие в ежегодните летни пътешествия на кралицата.

— Откакто се роди Миранда, прекарвам всяко лято е нея в Уинчестър — каза Роджър. — Защо двамата с Ричард никога не участвате в лятното пътешествие на кралицата?

— По същата причина — отвърна графинята. — Гостуваме на брат ми в Уелс, защото не бих могла да понеса да се разделя с децата си.

Роджър кимна с разбиране. Колко се различаваше тази жена от жена му.

— Искате ли да танцуваме? — попита той и се обърна, за да разгледа присъстващите.

— Бих предпочела да си поговорим — отвърна графинята. — В момента имате нужда от състрадателен приятел.

Роджър се извърна към нея и се взря в лицето й. Откъде би могла да знае за бремето, което тегнеше на сърцето му?

— Приличате на човек, измъчван от грижи — сякаш прочела мислите му, обясни лейди Кийли.

Роджър впери поглед в минаващите покрай тях танцьори. Забеляза, че жена му бе сменила кавалера си и сега флиртуваше с Едуар дьо Вер, граф Оксфорд и негов съперник в борбата за спечелване благоразположението на кралицата.

— Хайде, кажете, Роджър — със спокоен глас му нареди лейди Кийли. — Какво ви безпокои?

— Изобщо не трябваше да се женя за нея — призна той, посочвайки жена си. — Тя е безсрамна курва, при това е решена да опетни името Дебре. От тази връзка не излезе нищо добро.

— Ами Миранда?

— Да, дъщеря ми е известна утеха — съгласи се Роджър. — Жалко, че жена ми не дава и пет пари за нея.

— Сигурна съм, че Дарнел обича единственото си дете — възрази лейди Кийли. — Знаете ли, външният вид, често лъже.

Роджър кимна и отново се загледа в танцуващите. Внезапно го обзе гняв, виждайки Едуар дьо Вер да се навежда над Дарнел и да я целува по врата.

— Извинете ме…

— Не предизвиквайте скандал в присъствието на кралицата — предупреди го Кийли и протегна ръка, за да го задържи.

— Възнамерявам да сложа край на скандала — рече той, отблъсквайки ръката й.

Докато се приближаваше към танцуващите, на лицето му бе изписана непоклатима решителност. Той разбута многобройните пажове, които престанаха да танцуват, слисани от нечуваното му държание.

Без дори да погледне граф Оксфорд, Роджър изтръгна жена си от ръцете му и я извърна към себе си.

— За теб вечерта завърши — каза той. — Веднага се прибирай в стаята ни.

— За нищо на света — извика Дарнел, ужасена от поведението му. — Отказвам да отида където и да било с теб.

— Веднага ще си тръгнеш — нареди Роджър, сякаш не я бе чул.

— Казах не — Дарнел неочаквано го зашлеви по лицето.

Това дотолкова го вбеси, че Роджър я сграбчи за врата и я дръпна към себе си.

— Иска ми се да бе венчана не за мен, а за гроба си — изричайки тези думи, той я блъсна в ръцете на граф Оксфорд, който я улови, за да не падне.

— Докато смъртта ни раздели — рече Дарнел, която видимо се наслаждаваше на гнява и болката му — Не го забравяй, скъпи съпруже.

— В случая, скъпа съпруго, един справедлив и милостив Бог ще ни раздели по-скоро, отколкото предполагаш — Роджър се обърна и напусна залата за аудиенции и разбуненото множество.

Той измина обратния път до стаята си през осветените от факли коридори на Уайтхол Палас. Щеше да намери начин да се освободи от невярната си съпруга. И дума не можеше да става да прекара следващите тридесетина години от живота си, женен за една курва.

Някога бе вярвал в силата на любовта. Твърде късно бе разбрал, че подобни чувства са плод на безполезните умове.

Едуар дьо Вер… Дъдли Марджълин… Мили Боже, дали собствените му братя бяха спали с жена му.

Намерил спасение в стаята си, Роджър се подкрепи с чаша уиски. Заслепяващият гняв му пречеше да усети стичащия се по гърлото му огън.

Роджър въздъхна отчаяно. Какъв бе този ужасен недостатък, който пречеше на останалите да го обикнат? Бе едва петгодишен, когато почина майка му. Оттогава години наред безуспешно се бе опитвал да спечели обичта на баща си и бе страдал от безразличието му. Тогава срещна Дарнел Хауърд, в чиито тъмни очи прочете обещание за онази любов, за която така копнееше. Това сладко обещание обаче се оказа горчива лъжа.

„Нека повлеканата си намери друго място за спане“ — реши Роджър и залости вратата. Уморен, той седна на ръба на леглото и изу ботушите си. След малко стана и се съблече. Легна си гол и закри очи с ръка.

Мисълта за развод все повече го обсебваше. На сутринта щеше да поиска аудиенция при кралицата и да повдигне тази тема. Елизабет нямаше да отхвърли желанието му да се освободи от една жена, която му изневеряваше. А след това щеше да стои далеч от коварните Евини дъщери. Никога повече нямаше да се ожени. Всичко, от което имаше нужда, бе обичта на дъщеря му.

Зараждащата се надежда, че би могъл да се освободи от жена си, го успокои. Скоро потъна в дълбок непробуден сън.

Бум! Бум! Бум!

Роджър бавно изплува от дълбините на съня.

— Отворете вратата, Дебре — нареди някакъв глас. — В името на нейно величество кралицата ви заповядвам да отворите тази врата.

Роджър подскочи. Какво, по дяволите, ставаше? Той скочи от леглото, запрепъва се сънено и отвори вратата.

— Сам ли сте? — попита Едуар дьо Вер, видимо ужасен от голотата на съперника си.

Роджър кимна и впери поглед в групата мъже в коридора. Зад Дьо Вер стояха петима въоръжени стражи, а непосредствено зад тях Ричард Деврьо и Уилям Сесил.

— Какво искате? — попита Роджър и потърка очи.

— В името на нейно величество кралица Елизабет ви арестувам — обяви Дьо Вер и се втурна покрай него в стаята. — Съберете си нещата.

Думите на граф Оксфорд прогониха от съзнанието на Роджър и последните остатъци от съня.

— Защо съм арестуван?

Оксфорд се усмихна мрачно.

— Заради подозрение в убийство.

— Убийство?

— Убийството на съпругата ви Дарнел Хауърд — обясни Дьо Вер.

Роджър му хвърли объркан поглед.

— Дарнел е мъртва?

— Обличайте се. Хайде, побързайте — процеди през зъби граф Оксфорд. — Иначе ще ви замъкна в Тауър гол.

Роджър игнорира заповедта и безпомощно обърна поглед към приятелите си, които сега стояха непосредствено зад Дьо Вер.

— Какво се е случило? — попита той граф Базилдън.

— Съжалявам — каза Ричард Деврьо. — Някой е удушил Дарнел.

Роджър усети целият му свят да се срива. Само преди няколко часа бе държал жена си за врата, заплашвайки я пред целия проклет двор.

— Ние сме убедени във вашата невинност — рече Уилям Сесил, привличайки вниманието на останалите върху себе си. — Двамата с Ричард ще разнищим цялата тази история и ще открием убиеца.

— Скоро ще ви измъкнем от Тауър — добави Деврьо, подавайки на Роджър дрехите, които той бе носил предната вечер. След това хвърли презрителен поглед към Дьо Вер и добави: — Ще ви съпроводя нагоре по реката, за да съм сигурен, че Роджър ще пристигне жив и здрав.

Дарнел не е умряла, само защото желаех смъртта й — мислеше си Роджър, докато обуваше бричовете си. Тогава неизбежно се налагаше един въпрос: кой, освен него, би имал интерес да отърве този свят от Дарнел?

 

 

През този юлски ден слънцето вече бе достигнало най-високата точка от пътя си на небето и бавно започваше да се спуска на запад.

Две млади жени седяха в градината на граф Базилдън в сянката на една върба, чиито клони ги пазеха от безмилостните лъчи на слънцето. По-малките им сестри си бяха направили пикник под един дъб в другия край на градината.

— Днес е денят на свети Суидин — сподели Блайт с по-малката си сестра. — Каквото време ни изпрати днес повелителят на ветровете, такова ще е през цялата година.

— Тогава със сигурност ни очаква топла зима — отвърна Блис. — Днес е по-горещо, отколкото в дълбините на ада.

— В дълбините на ада? — повтори Блайт и преглътна една усмивка. — Ако те чуе мама, здравата ще те мъмри. Както знаеш, една дама трябва да си подбира изразите.

— Тя казва също да нямаме доверие на мъж, чиито очи са разположени прекалено близо едно до друго — напомни й Блис. — Бог да ни е на помощ, ако се доверим на мъж с трапчинка на брадичката.

— Яж си зеленчуците, иначе лицето ти ще се покрие с лунички — предупреди я Блайт, имитирайки майка си.

Двете сестри избухнаха в смях.

— Сега уелските планини навярно са приятно хладни — каза Блис с жална нотка в гласа. — Не разбирам защо тази година не можем да заминем.

— Татко съпровожда кралицата на нейното лятно пътешествие, за да разследва смъртта на лейди Дарнел — рече Блайт. — Бедният Роджър вече трети месец е в Тауър.

— Но татко се върна преди два дена — отвърна Блис, — значи бихме могли да заминем.

— А когато стигнем в Уелс, вече ще е време да се връщаме — рече Блайт и хвърли поглед към къщата. Усетила сестра й да докосва ръката й, тя се обърна и видя сериозното изражение на Блис.

— Радвам се, че не се омъжи за Роджър — каза по-малката сестра. — Сега ти можеше да лежиш в гроба.

— Сигурна съм, че Роджър няма нищо общо със смъртта на жена си — уверено каза Блайт и постави дланта си върху тази на Блис. — Но ти благодаря за загрижеността.

— Може би си права — Блис я погледна скришом и рече: — Наближава септември. Радваш ли се, че скоро ще ни напуснеш и ще поемеш задълженията си на придворна дама на кралицата?

— Не се радвам, че ще ви напусна, но това ще ми даде възможност да помогна на Роджър — отвърна Блайт, докосвайки с пръсти диамантения кръст, с който не се разделяше вече пета година.

— Но това е рисковано — предупреди я Блис. — Ако Роджър наистина е невинен, то убиецът е на свобода и се навърта из двора.

— Обещавам да бъда много предпазлива.

В този момент вниманието им бе привлечено от виковете на по-малките им сестри и братчето им. Шестте най-малки деца на граф и графиня Базилдън, на възраст между две и четиринадесет години, тичаха по моравата към тях.

— Искаме да играем на Рибо — каза четиринадесетгодишната Аврора. Това бе традиционна уелска игра, която се играеше по жътва, и която знаеше от гостуванията при семейството на майка им в Уелс.

— Още е много рано за Рибо — каза Блис.

— Ще играем Рибо на първи август — съгласи се с нея Блайт.

Четиригодишният Адам Деврьо, единственото момче и наследник на граф Базилдън, се притисна към най-голямата си сестра, допря нос до нейния и се примоли:

— Разкажи ни историята.

— Блайт! — намесиха се Самър и Оутъм, единадесетгодишните близначки.

— Хайде, хайде — обади се и осемгодишната Хоуп.

— Тогава всички трябва да седнете — рече Блайт и взе в скута си двегодишната Блейз.

Без да мислят, че ще изцапат дрехите си, децата налягаха в тревата и с очакване се втренчиха в най-голямата си сестра. Блайт се усмихна при вида на виолетовите им очи и блестящи черни коси — същите като нейните. Само Блейз, най-малката, бе наследила червените коси и смарагденозелените очи на баща им.

— Госпожице Блайт! Госпожице Блис! — прекъсна ги Дженингс, икономът на семейство Деврьо, който сега бързаше насреща им. — Графът и графинята ви очакват в кабинета.

— И двете ли?

Дженингс кимна.

— Останалите деца ще дойдат с мен при госпожица Ашмол — нареди икономът. — Време е за следобеден сън.

На прага на кабинета Блайт спря и изненадано огледа петимата възрастни, които ги очакваха вътре.

Баща й седеше зад писалището си. Престарелият лорд Бъргли, високо цененият съветник на кралица Елизабет, бе заел един стол пред писалището, а дядо й, Робърт Талбот, херцог Лъдлоу и баща й, а майка й, седеше на другия. Майка й и баба й Чеси, втората жена на дядо й, стояха до прозореца, който гледаше към градината.

— О, скъпи мои, това е един велик ден за вас — извика баба им Чеси и се впусна към тях, за да ги целуне. — Ех, ако можех отново да бъда на вашата възраст.

— Чеси, моля те — каза херцог Робърт. — Дай възможност на родителите им да им съобщят новината.

— Разбира се, просто съм прекалено развълнувана — изчурулика херцогинята.

Макар и объркана от разменените реплики, Блайт направи реверанс пред лорд Бъргли, след което целуна дядо си по бузата. Блис стори същото.

— Мога ли да започна, скъпа? — попита графът, поглеждайки жена си.

Лейди Кийли кимна и се усмихна многозначително на най-голямата си дъщеря.

— Както знаете, от три месеца Роджър Дебре лежи в Тауър — поде графът, обръщайки се към Блайт. — Липсата на доказателства не позволява да бъде започнато дело, а от друга страна, Елизабет не може да го освободи, защото това би предизвикало публични протести.

— Имам една идея — намеси се лорд Бъргли, — която ще позволи на кралицата да освободи Роджър. За да осъществим плана си обаче, имаме нужда от вашето съдействие.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна на Роджър — без колебание каза Блайт.

Ричард хвърли скрит поглед към жена си. В отговор тя прекоси стаята и се приближи към дъщеря си.

— Ако имаш и най-малкото съмнение относно този план, в никакъв случай не бива да се съгласяваш — каза лейди Кийли. — Ние ще те разберем.

Блайт бе озадачена, но кимна в знак на съгласие.

— Готова ли си да се омъжиш за сър Роджър? — попита майка й.

— Бих ли искала да се омъжа за Роджър? — повтори Блайт, слисана от тази молба.

— Роджър има нужда от съпруга, чийто баща разполага с влияние в кралския двор и същевременно се радва на популярност сред гражданите на Лондон — обясни лорд Бъргли. — Така кралицата ще може да освободи Роджър, без да се опасява от недоволство от страна на поданиците си.

Блайт докосна диамантения кръст и се втренчи в далечината, сякаш обмисляше казаното, но на устните й играеше усмивка. Предсказанието на майка й бе на път да се сбъдне! Орелът и пеперудата щяха да се реят заедно над хоризонта.

Блайт погледна майка си. Лейди Кийли кимна, сякаш бе прочела мислите на дъщеря си.

— Все още съм на мнение, че Роджър Дебре е прекалено възрастен за нея — намеси се херцог Лъдлоу, преди Блайт да успее да отговори. — Разликата между тях е почти дванадесет години.

— Колкото по-старо е виното, толкова е по-хубаво — забеляза херцогинята. — Виж ни нас, Тали, скъпи. Ти си на шестдесет и две, а аз — малко над четиридесет.

Блайт и Блис се спогледаха и прихнаха. Баба им бе малко над четиридесет, откакто се помнеха. Един Господ знаеше истинската й възраст.

— За любовта възрастта не е от значение — каза Блайт и се изчерви, забелязала, че всички присъстващи са вперили поглед в нея. — С радост ще се омъжа за Роджър — обяви тя, опитвайки се да скрие вълнението си. — Но какво ще стане със задълженията ми на придворна дама на кралицата?

— Точно тази част от плана никак не ми харесва — рече графът и погледна жена си. — Блис е още много малка, за да живее в кралския двор.

— Тали и аз ще се грижим за нея — обади се лейди Чеси. — Освен това Блис е много добродетелно момиче. Не съм ли права, скъпа?

— Ако някой мъж се опита да ме целуне, ще го зашлевя по лицето — повтори Блис онова, на което баща й учеше всичките си дъщери.

Блайт се засмя, видяла как баща й направи отчаяна гримаса, а след това погледна жена си.

Лейди Кийли сви рамене и кимна.

— Добре тогава, но трябва да знаете, че давам съгласието си с нежелание — рече накрая графът.

— Решено. Блайт ще се омъжи за Роджър, а Блис ще заеме мястото й като придворна дама — каза лорд Бъргли и се изправи. Той се обърна към графинята и добави: — Добре е сватбената церемония да бъде възможно най-пищна. Жителите на Лондон трябва да видят какво доверие Ричард има в Роджър, че му дава дъщеря си за жена.

— Смятате ли, че катедралата „Сейнт Пол“ за подходяща? — попита лейди Кийли.

Лорд Бъргли кимна и се отправи към вратата.

— Идвате ли, Ричард? Ще отидем да съобщим новината на Роджър.

— Чакайте ме след пет минути на кея — рече граф Ричард и изпрати министъра на кралицата до вратата. — Бих искал да поговоря още малко с дъщеря си.

— Ела, скъпа — рече херцогиня Лъдлоу и поведе Блис към вратата. — Най-напред ще трябва да се погрижим за гардероба ти. Имам безупречен вкус, така че спокойно можеш да ми се довериш.

Херцогът се изправи, за да последва съпругата и внучката си.

— Какво ще правиш, татко? — попита лейди Кийли.

— Старите ми кости имат нужда от много почивка, за да издържат на темпото на жена ми, която е малко над четиридесетте — ухилено рече херцогът. — Мисля, че е време за следобедния сън.

Останал сам с жена си и с дъщеря си, граф Ричард попита:

— Сигурна ли си, че искаш това?

— Да, но… — Блайт замълча.

— Но какво, съкровище?

— Ще запазя ли корабите и бизнеса си? — попита Блайт. — Една жена трябва да има собствено състояние.

— Съкровище, ти наистина си моя дъщеря — каза Ричард и я целуна по бузата. — В брачния договор ще бъде вписано всичко, което поискаш. Роджър Дебре не е в положение, което би му позволило да се пазари — след тези думи графът се отправи към вратата.

— Теб избрах — промърмори Блайт думите от посвещението, гравирано на гърба на кръста, който й бе подарил Роджър. — Предсказанието се сбъдна.

— Да, но бъди предпазлива и не забравяй предупреждението, което чух в един сън — каза лейди Кийли и улови дъщеря си подръка. — Открий щастието с гордия орел в дома на ветровете. Пази се от черното слънце.

— Роджър е орелът, а Уинчестър — домът на ветровете — рече Блайт. По гърба й полази тръпка на ужас. — Но какво значи черното слънце?

— Трябва да откриеш какво или кой е черното слънце — каза майка й. — Ще се сгодите на първи август, най-благоприятния ден за подобна стъпка.

Блайт щеше да открие щастието си в дома на ветровете в Уинчестър, където бе ковчегът с мощите на свети Суидин.

С дързостта на младостта Блайт знаеше, че притежава слънчева светлина в излишък, за да победи облаците, сенките и дори самото черно слънце. Роджър, орелът на кралицата, величествено щеше да се издигне във висините, а върху крилото на орела щеше да седи неговата Психе, неговата пеперуда, неговата душа.

 

 

— Вие раздавате.

Роджър подаде колодата с карти през масата на придворния свещеник, който тъкмо прибираше печалбата си. Погледна Уилям Кингстън, началника на стражата на Тауър, и рече сухо:

— Никога не съм предполагал, че един свят мъж може да бъде толкова талантлив картоиграч.

— Такава е Божията воля — каза свещеникът.

— Амин — добави Кингстън.

— Попаднал съм сред обирджии — оплака се Роджър, но все пак се усмихваше, докато си наливаше ново уиски. — Ако кралицата ме остави тук още малко, вие двамата напълно ще ме разорите.

— Нямаме нищо против да получим малко късче от златната планина, която сте натрупали — отвърна свещеникът.

Макар да не се отличаваше с особен лукс, стаята на Роджър в Бошам Тауър все пак бе светла, проветрива и чиста. Камината бе вградена в една от стените, а в средата на помещението имаше маса с три стола. Вита стълба в ъгъла водеше към спалнята му, която се намираше на горния етаж.

— Има ли вече новини от Базилдън? — попита Кингстън и му подаде чинията с печено пилешко.

Роджър поклати глава и впери поглед в картите си. Обзе го добре познатото, потискащо чувство.

Дарнел бе станала жертва на някой от многобройните си анонимни любовници, а Роджър трябваше да плаща за това, пилеейки времето си в Тауър. Най-лошото бе, че вече три месеца не бе виждал дъщеря си. Дарнел никога не бе намирала време за нея и Роджър се безпокоеше Миранда да не реши, че е изоставена и от баща си. Малката му липсваше.

— Питам се какво ли става в двора — рече Роджър, без да вдига поглед.

— Нейно величество е на обичайното си лятно пътешествие, заедно с двора — отбеляза свещеникът.

— Дворът е там, където е кралицата — възрази Роджър и дори успя да се усмихне.

— Прав сте — съгласи се свещеникът.

Докато тримата играчи изучаваха картите си, в стаята настъпи мълчание. Неочаквано чуха шум от стъпки. Мъжете вдигнаха погледи от картите и се обърнаха към вратата, която се отвори бавно. На прага се появи лорд Бъргли, следван от граф Базилдън.

— Господа — рече Роджър и се изправи. Изпита необикновено облекчение при мисълта, че те навярно носеха новини за смъртта на жена му.

Лорд Бъргли поздрави тримата мъже с едва доловимо кимване.

— Както виждам, тези двама разбойници обират с мъка спечелените ви пари — рече граф Ричард, който бе много по-общителен от знатния си спътник. Усмихна се и протегна ръка към свещеника и началника на стражата.

— Господа, интересите на нейно величество налагат да поговорим насаме с Дебре — каза Бъргли.

Кингстън и свещеникът кимнаха с разбиране и излязоха.

— Господа, моля седнете — рече Роджър, събирайки картите от масата.

Старият лорд Бъргли седна и му хвърли изпълнен с презрение поглед.

— Колко изгубихте? — попита той.

— Трудно е да се каже — измъкна се Роджър и за момент се почувства като ученик, кривнал от правия път.

— Доста, съдейки по уклончивия ви отговор — отвърна Бъргли.

Ричард Деврьо се засмя тихо.

— Тези две стари лисици открай време измъкват златото на благородниците, имали нещастието да попаднат в това злокобно място. Преди осемнадесет години престоят тук ми костваше цяло състояние.

— Успяхте ли да научите нещо? — попита Роджър, неспособен повече да крие любопитството си.

— Не, убиецът е изключително предпазлив — отвърна граф Ричард.

— Проклятие — изруга Роджър и удари с юмрук по масата. — Как мога да докажа невинността си, когато седя затворен тук?

— Овладейте се, Дебре — нареди лорд Бъргли. — Умният мъж никога не показва мислите или чувствата си.

— Освен ако е сред приятели.

— Ах, наистина ли? — отвърна Бъргли и повдигна вежди. — Кажете ми, по какво съдите, че приятелството на един мъж е истинско, а не престорено.

Роджър занемя. Бъргли бе прав. Човек никога не можеше да бъде сигурен в нечии приятелски чувства.

— Виждам, че сте съгласен с мен — рече Бъргли.

Роджър кимна и погледна графа, който му се усмихна.

— Дошли сте, за да ме осведомите, че няма никакви новини? — попита той. — Или да ме информирате за предстоящата екзекуция?

— Никаква екзекуция — увери го Ричард. — Просто едно отдавна отлагано посещение на двама приятели.

Приятелско посещение? Това трябва да е някоя шега — помисли си Роджър, взирайки се в графа. Двамата крояха нещо. Иначе никога нямаше да си направят труда да изминат пътя до Тауър.

— Брат ви настоява да помогне в разследването — каза Ричард, — макар двамата със снаха ви да приемат доста спокойно вашия арест. Може би просто им е неудобно. Във всеки случай не ми харесват особено.

— Седрик и Сибила? — изненадано рече Роджър. — Бих поверил живота си на брат си. Двамата със съпругата му са по-добродетелни от всеки друг в Англия — той се ухили. — С изключение на лорд Бъргли, разбира се.

— Да се държиш благопристойно е добродетел — отвърна лорд Бъргли, — но малко предпазливост никога не е излишна.

— Брат ми Джефри е този, на когото не може да се има доверие — каза Роджър и се обърна към графа. — Той е непоправим женкар.

— Както обича да казва жена ми, външността често лъже — рече граф Ричард.

— Жена ви е умна — съгласи се Бъргли. — Най-малкото, твърде умна за една жена.

— А дъщеря ми е почти толкова умна, колкото майка си — отвърна графът. Той се усмихна на Роджър и добави: — Седрик изобщо не прилича на вас.

— Седрик прилича на баща ни — обясни Роджър. — Джефри и аз приличаме на мама.

— За жалост никога не съм я познавал.

— Самият аз я познавах съвсем бегло. Бях съвсем малък, когато тя почина при раждането на Джефри.

Графът погледна Бъргли и промени темата.

— Как реагира Дьо Вер на новината, че пътувате за Лондон?

— Мислите, че Дьо Вер може да е убиецът на Дарнел? — попита Роджър.

— Едуар дьо Вер няма нищо в главата си — открито каза Бъркли. — Освен това му липсва смелост за подобна постъпка. Зная това, защото е израснал в дома ми.

Озадачен от очевидно маловажния и безцелен разговор, Роджър смутено местеше поглед от единия си събеседник към другия. В момента изпитваше желание здравата да ги поразтърси, за да ги накара да изплюят камъчето.

Роджър обаче бе прекалено умен, за да стори подобно нещо. Граф Базилдън се беше оказал добър учител. Роджър знаеше, че при най-малката проява на любопитство от негова страна двамата благородници щяха да започнат игра на котка и мишка, а след това го очакваше здраво мъмрене за проявената слабост.

— Е, в такъв случай се радвам на неочакваната ви визита — каза Роджър и наля уиски в три чаши. — За моите двама най-добри приятели — рече Роджър и вдигна третата чаша. Той изпи уискито си, след което добави: — Тукашният готвач винаги е на разположение. Не бихте ли желали да се подкрепите?

Двамата мъже му се усмихнаха, очевидно доволни от непринудеността му.

— Може би все пак не е съвсем изгубен — каза Бъргли.

— Да, държи се учудващо добре за човек, който не е израснал във вашия дом — допълни Ричард.

Бъргли кимна в отговор на комплимента и попита:

— Вие ли ще го направите, или аз?

— След вас, сър — графът почтително сведе глава пред възрастния мъж.

— Разработихме един план, който със сигурност ще ви изведе оттук — поде Бъргли. — Нейно величество вече даде съгласието си.

Роджър наостри слух.

— Разкажете ми нещо повече.

— Двамата с кралицата стигнахме до заключението, че се нуждаете от публична проява на доверие във вашата невинност от страна на човек, който разполага с влияние в двора и същевременно се радва на популярност сред поданиците на нейно величество — обясни Бъргли. — Ако такъв човек ви даде дъщеря си за жена, това ще прогони и най-малкото подозрение, че имате пръст в преждевременната смърт на Дарнел.

— Никакви женитби — отсече Роджър и погледна възрастния мъж в очите.

— Вижте, Роджър…

— Вече ви казах, никакви женитби — процеди през зъби Роджър, обръщайки се към графа. Той скочи, прекоси помещението и погледна през прозореца към моравата и ешафода в двора. За своите тридесет години бе изстрадал много. Бе живял с хладното презрение на баща си и изневерите на жена си. Ешафодът отвън му се струваше по-привлекателен от повторна женитба.

— Най-голямата от дъщерите ми скоро ще се омъжи в катедралата „Сейнт Пол“ — каза Ричард.

— За кого? — попита Роджър, без да се обръща.

— За вас.

Роджър замръзна.

— Блайт е още дете.

— Тя е на осемнадесет.

— Казах не.

— Но защо?

Роджър се извърна рязко. Когато отново заговори, не успя да скрие горчивината в гласа си.

— Най-напред идва годежният пръстен, след това — сватбеният, а накрая — колелото на мъченията. Би било твърде неприлично да се оженя повторно толкова скоро след смъртта на Дарнел, още повече, след като съм възнамерявал да се разведа с нея.

— Женитбата с Блайт е единственият ви шанс да излезете от Тауър — настоя Ричард. — Освен това дъщеря ми не е като Дарнел.

— Да, тя е мило дете — съгласи се Роджър, което по необясними за него причини накара посетителите му да се усмихнат. — И въпреки това отговорът ми си остава не. Не възнамерявам някога да се оженя повторно.

— А възнамерявате ли да прекарате следващите четиридесет години в Бошам Тауър? — попита Ричард.

— Какво искате да кажете?

— Уликите срещу вас са прекалено сериозни, за да бъдете освободен — каза Бъргли, привличайки вниманието на Роджър. — Надявам се, не сте забравили как заплашвахте Дарнел пред целия кралски двор и в присъствието на Елизабет?

— Тогава нека Елизабет ме изправи пред съд и да се свършва — рече Роджър, който постепенно започваше да се ядосва.

— Ние вярваме във вашата невинност и убедихме нейно величество, че събраните доказателства са недостатъчни за организирането на процес — с тих и спокоен глас обясни Бъргли. — Елизабет се бои от скандал, така че сме в задънена улица. Можем да издействаме освобождаването ви само в случай че се ожените за дъщерята на Деврьо.

— Искате да излезете на свобода, за да разследвате сам убийството на жена си, не съм ли прав? — попита Ричард. — Това е всичко, което двамата с Бъргли можем да сторим. Вие решавате дали ще приемете.

Роджър смутено прекара ръка през косата си. Той се обърна към графа и попита:

— Говорили ли сте за това с Блайт? Или ще я заведете насила до олтара?

— Блайт винаги много ви е ценила — отвърна Ричард. — Тя вярва във вашата невинност и би желала да ви помогне.

Роджър въздъхна. Имаше само две възможности: или трябваше да се ожени за Блайт, която бе още почти дете, или да изгние в Тауър. Всъщност нямаше никакъв избор.

— Кога ще се състои сватбената церемония, скъпи тъсте? — горчиво попита Роджър.

Ричард се ухили, стана от стола си и прекоси помещението, за да стисне ръка на младия мъж.

— Двамата с Блайт ще дойдем след две седмици за подписването на брачния договор — каза графът. — На деветнадесетия ден от септември ще бъдете освободен, за да срещнете невестата си и катедралата „Сейнт Пол“. След церемонията ще можете да поемете по пътя си.

— Ще се върнете в двора едва когато Елизабет ви покани — рече Бъргли и стана от стола. — Кралицата би желала да изчака публичната реакция на вашето освобождаване. Гарантирам ви, че ще бъдете в Хемптън Корт точно навреме за коледните празници.

— Благодаря за подкрепата — каза Роджър и стисна ръката на Бъргли. След това се обърна към графа: — Не исках да се изразя непочтително за Блайт. След пет години с Дарнел…

— Разбирам — прекъсна го Ричард. — Кълна се, че всичко ще бъде наред.

Роджър кимна, макар да се съмняваше в думите на графа.

— Имам още един въпрос към вас — каза той, когато двамата мъже понечиха да си тръгнат.

Деврьо се обърна.

— Да?

— Прегледах търговските книги на фирмите ми за търговия с вълна и зърно — каза Роджър. — За кратко време съм понесъл значителни загуби, а управителят ми твърди, че причината била в някоя си „Елиментъл Трейдинг Къмпани“. Анонимният собственик на тази фирма подбивал цените ми.

Ричард се усмихна.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да установя самоличността на този негодник.

— Благодаря, милорд — каза Роджър. След това добави: — Тук не ми позволяват да излизам. Купете на Блайт някой подобаващ годежен пръстен, а аз ще ви възстановя разходите.

— Много добре — Ричард отвори вратата и направи път на лорд Бъргли. После двамата изчезнаха надолу по стълбата.

Роджър се върна до прозореца и проследи двамата мъже, които прекосиха Тауър Грийн и се приближиха към офицерските помещения.

Роджър затвори очи и въздъхна. Колкото и да се отвращаваше от мисълта да се ожени повторно, планът несъмнено имаше и добра страна. Той трябваше да се върне в двора и да открие истинския убиец, за да докаже невинността си.

Ами Блайт Деврьо? Какво печелеше тя от този брак? Или все пак — въпреки твърденията на графа — щеше да бъде принудена да застане пред олтара?

Роджър се опита да си я представи такава, каквато трябва да бе сега, но пред очите му изникваше все същото симпатично тринадесетгодишно момиче, обяснило му се в любов. Това бе последното нещо, от което имаше нужда. Трябваше да направи всичко възможно, за да избегне последната част от тази сделка. Разполагаше с две седмици, за да измисли план за спасяване от повторна женитба.

Той погледна към офицерските помещения, където бяха изчезнали Бъргли и Деврьо. Стори му се, че забеляза някакво движение. Зад прозорците от време на време се мяркаше облечена в пурпурночервено и черно жена. Сега жената се обърна към Бошам Тауър и вдигна поглед към прозореца на втория етаж.

По гърба на Роджър полазиха студени тръпки, но той бе неспособен да отвърне поглед. Разпозна жената, край чийто портрет в Дългата галерия в Ричмънд Палас многократно бе минавал. Ан Болейн, отдавна покойната майка на кралицата.

Тогава Роджър чу предупреждението й толкова ясно, сякаш тя се намираше в стаята при него:

— Пази се от черното слънце.