Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деверо (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Heart’s Desire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 82гласа)

Информация

Сканиране
Ralna(2009)
Разпознаване и корекция
sonnni(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Патриша Грасо. Хубава като пеперуда

ИК „Ирис“, София, 2000

Американска. Първо издание

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-030-4

История

  1. —Добавяне

17

— Роджър!

Роджър спря насред покритата със сняг морава на Хемптън Корт. Той се обърна в посоката, от която бе дошъл гласът, и видя по-малкият му брат да се приближава към него. На лицето на Роджър се появи кисела гримаса.

„Коварно копеле“ — помисли си той. Привидно толкова искрената усмивка на брат му не го заблуди нито за миг.

— Добре дошъл в двора — поздрави го Джефри. — Къде е Блайт?

— Съпругата ми е в Дебре Хаус, където й е мястото — студено отвърна Роджър.

Тонът му накара усмивката да изчезне от лицето на Джефри.

— Какво те води обратно в Хемптън Корт толкова скоро?

Роджър дълго мълча, преди да отговори:

— Все още разследвам смъртта на Дарнел и покушението срещу Блайт.

— Бих могъл да ти помогна — предложи Джефри.

В първия момент това предложение изненада Роджър, но след това той прозря измамата.

— Не, благодаря. Би ли ме извинил? — Роджър понечи да продължи по пътя си, но Джефри го улови над лакътя. — Махни ръката си или ще съжаляваш.

Джефри пребледня и го пусна.

— Братко…

— Не ме наричай така — прекъсна го Роджър.

— Защо ме мразиш? — видимо смутен попита Джефри.

Роджър го погледна хладно. Нямаше намерение да му обяснява неща, които бяха известни на всички. Джефри бе непоправим женкар, за когото кръвното родство не значеше нищо, когато бе в противоречие с плътските му желания. Без да отговори, Роджър се запъти към двореца, но умолителната нотка в гласа на брат му го накара да спре.

— Моля те, Роджър, не разбирам — умоляващо рече Джефри. — Винаги сме били най-добри приятели. Аз ти се възхищавам, защото си почтен човек. Какво промени мнението ти за мен? Наистина, аз не гледам на живота толкова сериозно, колкото ти, но…

— Ти си спал с Дарнел — изфуча Роджър, който не бе в състояние повече да се владее.

— Никога не съм я докосвал — Джефри изглеждаше ужасен от тази мисъл. — Какво чудовище трябва да съм, за да легна с жената на собствения си брат?

Роджър се бореше с любовта, която някога бе изпитвал към най-малкия си брат, и с общите спомени. И двамата бяха страдали от хладното презрение на баща си. Единствено Седрик се бе радвал на благоволението и обичта му. Самотата бе сближила най-големия и най-малкия син на семейство Дебре и ги бе направила неразделни.

— Дебре!

Двамата мъже се обърнаха и видяха към тях да приближава херцог Лъдлоу.

— Трябва да обсъдя нещо важно с херцога — каза Роджър и без нито дума повече обърна гръб на брат си и се отдалечи.

— Добре дошъл в Хемптън Корт — поздрави го херцогът. — Не си губите времето.

— Открихте ли нещо ново? — без предисловия попита Роджър.

— Наистина, Роджър, имате нужда от някой и друг урок по вежливост — упрекна го възрастният мъж и се намръщи. Реакцията на Роджър обаче го накара да се усмихне и да добави: — За съжаление трябва да отговоря отрицателно на въпроса ви. Как е внучката ми?

— Блайт е добре — отвърна Роджър, докато приближаваха двореца. Младият мъж се усмихна тъжно и добави: — В момента тя не е особено щастлива с мен.

Херцогът кимна.

— Запазих ви същата стая.

— Благодаря, ваша светлост — Роджър извади от джоба си два запечатани пергамента и ги подаде на херцога. — Молбата ми може да ви се стори странна, но бихте ли наредили на някой от прислужниците ви да отнесе тези писма?

Херцогът хвърли поглед на адресатите и повдигна вежди:

— Лейди Сара и лейди Рода?

— Любезно формулирани откази от по-нататъшни контакти. Писмата им досаждат на съпругата ми, а и аз нямам намерение да продължавам връзките си с тях. За съжаление, изглежда, никоя жена не разбира значението на думата не.

— Ще наредя да бъдат предадени на дамите — отвърна херцогът и потупа Роджър по рамото.

— Къде е очарователната ви съпруга, Дебре? — попита един глас зад тях. — Да не би вече да сте я удушили?

Роджър и херцогът спряха и се обърнаха по посока на гласа. Едуар дьо Вер. Граф Оксфорд стоеше на няколко метра от тях с група приятели.

— Бихте ли ме извинили за момент? — попита Роджър.

— Разбира се — отвърна възрастният мъж.

Роджър се приближи към групичката пъстро облечени придворни и спря на крачка от заклетия си враг.

— Какво казахте? — попита той със странно спокоен глас.

— Попитах дали вече сте погребали госпожата — повтори Дьо Вер, а приятелите му се засмяха.

Роджър сви дясната си длан в юмрук и удари седемнадесетия граф Оксфорд така, че ударът го изпрати на земята. От носа на графа рукна река от кръв.

— Още една подобна забележка и ще имам удоволствието да направя сина ви осемнадесетия граф Оксфорд — заплаши Роджър. Той се усмихна на публиката и рече: — Извинете, че ви прекъснах. Приятен ден.

— Отдавна изпитвах желание да сторя същото — каза херцогът, когато продължиха по пътя си.

— Ако знаех, щях да го ударя два пъти, веднъж за себе си и веднъж заради вас.

Херцогът се засмя и го остави сам:

— Чеси искаше да поиграем на карти. Ще се видим по-късно. Успешен лов.

Роджър се запъти към стаята си. Когато влезе, огледа светлото помещение. Същото легло е балдахин, същата камина, същите две кресла.

Той погледна през прозореца. Същият изглед към Темза. Огледа още веднъж стаята си. Всичко бе същото, и все пак различно.

Липсваше Блайт.

Кога бе успял дотолкова да се привърже към нея? Роджър потръпна вътрешно. Какво разочарование се бе изписало на лицето й, когато научи, че той се връщаше в двора. Колко нещастна му се бе сторила.

Мислите на Роджър се върнаха към празната стая. Той въздъхна. Какво правеше тук? Сърцето му бе в Дебре Хаус. Блайт бе светлината на живота му. От друга страна, не можеше да се върне още същия ден. Жена му щеше да разбере, че му е липсвала и да реши, че той я обича, което щеше да донесе и на двама им само неприятности.

Утре. Утре рано щеше да изпрати за лодката и да се върне у дома. Така можеше да прекара със семейството си поне няколко часа от празника.

Но как да убие времето дотогава? Седрик. Можеше да поупражнява фехтоваческите си умения заедно с брат си. Десет минути по-късно Роджър вече стоеше пред вратата на Седрик и Сибила. Вече бе вдигнал ръка, за да почука, когато чу гневния глас на снаха си.

— Как смеят те двамата да се месят в плановете ми? — каза Сибила.

— Мисля, че трябва да бъдеш по-предпазлива — отвърна Седрик.

— Не ми говори за предпазливост — отвърна Сибила. — Ако не бях аз, щеше да си доволен от жалкия ни живот.

— Какво му е на живота ни?

— Не притежаваме никаква истинска власт и влияние в двора — извика Сибила. — Живеем единствено от щедростта на брат ти.

— Съжалявам за мига, в който разкрих душата си пред теб — рече Седрик.

— Щастието не постига страхливците — изфуча Сибила.

Какво, по дяволите, обсъждаха те? Роджър смутено се взираше във вратата. Никога досега не бе чувал брат си и сестра си да се карат, макар да допускаше, че всяка семейна двойка спореше.

Роджър вдигна ръка и почука. Вратата се отвори след миг и той се оказа очи в очи с брат си.

— Какво правиш тук? — видимо изненадан попита Седрик.

Роджър се ухили и вдигна шпагата си.

— Идвам за едно малко дуелче.

— От Дебре Хаус?

— Имах малко работа в двора — отговори Роджър. — Утре рано сутринта се връщам в Дебре Хаус.

— А как е скъпата ми етърва? — попита Сибила, която изникна, за да донесе шпагата на мъжа си. — Блайт с теб ли е?

— Тя остана в Дебре Хаус — Роджър не повярва на очите си. Само да преди миг Сибила бе крещяла на Седрик, а сега се усмихваше лъчезарно.

— Доскоро — рече на жена си Седрик, преди да излезе и да затвори вратата след себе си.

Малко по-късно двамата братя стояха в средата на покритата със сняг морава в подножието на часовниковата кула. Въоръжени с острите си шпаги, двамата заеха изходна позиция за дуел — десният крак напред, леко сгънат в коляното, тежестта пренесена върху левия. Те се наведоха един срещу друг и кръстосаха остриета.

Няколко светкавични движения и шпагата на Роджър се заби в снега на няколко крачки разстояние.

— Още една игра? — сухо попита Седрик и повдигна вежди.

Роджър избухна в смях и поклати глава.

— Братко, не бих искал да се срещна с теб в истинска битка — след това добави: — Имам нужда от помощта ти.

— Знаеш, че бих направил всичко за теб — отвърна Седрик, а в тъмните му очи проблеснаха искрици.

— Бих искал в първите дни на Великите пости да се върна в Дебре Хаус — рече Роджър. — Ще убедя Блайт да съпроводи Сибила и теб до Уинчестър, за да подготвите имението за посещението на кралицата. Така ще мога да се върна в двора, без да се безпокоя за безопасността на съпругата си. Освен това бих искал наследникът ми да се роди в Идън като мен.

— Можеш да бъдеш спокоен за съпругата си, ако ми я повериш — отвърна Седрик.

— Благодаря, братко — без нито дума повече Роджър се запъти към стаята си, за да се подготви за път.

— Къде отиваш? — извика Седрик. — Няма ли да се упражняваш.

— Не, прибирам се вкъщи при жена си.

— По това време? Докато пристигнеш, ще стане полунощ.

— Нямам повече работа тук — отвърна Роджър. — Кажи на Лъдлоу, че съм заминал.

 

 

Няколко часа по-късно след един завой на Темза и от мъглата изникна Дебре Хаус. Неговият дом. Блайт Деврьо и струящата от нея слънчева светлина бяха превърнали в дом онова, което някога бе просто една къща.

Полунощ на Силвестър. Роджър вдигна поглед към нощното небе. Хиляди звезди намигаха от черното кадифе над главата му. Старата година, която му бе донесла неизразими страдания, най-сетне си отиваше. Раждаше се новата, пълна с надежди.

При вида на блестящите звезди Роджър смръщи чело. Нещо в това красиво нощно небе го смущаваше.

Тогава разбра. По някакви необясними причини обикновено чувствата на Блайт отговаряха на състоянието на природата. Или обратно. Нощното небе бе спокойно. Значи и настроението на жена му е ведро. Ако това бе вярно, тя доста бързо бе преодоляла разочарованието от заминаването му. Прекалено бързо.

Тази абсурдна идея накара Роджър да се усмихне. Да вярва, че чувствата на жена му влияеха на времето, бе повече от абсурдно. Това бе направо налудничаво.

Тъй като искаше да види жена си час по-скоро, Роджър скочи на кея още в движение. Влезе в къщата през градинската врата и за по-пряко мина през кухнята, където прислужниците наскачаха от столовете си, смутени от неочакваната поява на господаря си.

Роджър игнорира присъствието им и се втурна нагоре по стълбите. На първия етаж забави крачка. Не след дълго вече бе пред спалнята на жена си.

Той спря и се ослуша. Отвътре не се чуваше нито звук. Изглежда, Блайт спеше.

Роджър безшумно отвори вратата и влезе. Завесите на леглото бяха спуснати, но тази нощ той искаше да стопли жена си така, както не можеха да сторят това никакви завеси и завивки. Най-напред обаче искаше да погледа невероятно красивото й лице.

Роджър пристъпи към леглото и дръпна завесите. Видът на непокътнатото легло го накара да смръщи чело.

Навярно бе легнала в неговото легло. Изпита облекчение. Искала е да бъде до него и е решила да спи в стаята му.

Без повече да се опитва да пази тишина, той отвори вратата към стаята си. Още от прага съзря празното легло. По дяволите, къде беше отишла?

— Ботъмс! — извика Роджър, втурвайки се надолу по стълбите.

Когато влезе в голямата зала, завари иконома и камериера си да стоят пред камината. И двамата държаха по една чаша с уиски.

Проклятие! Жена му се криеше, а двамата му най-доверени прислужници се наслаждаваха на вечерното си питие. И съдейки по това, как се олюляваха, Хардуик и Ботъмс, изглежда, бяха решили да се напият до безсъзнание.

— Милорд, не сте облечен за празника — извика Хардуик и ужасено заоглежда пострадалото от пътуването облекло на Роджър.

Роджър игнорира забележката му.

— Е? — попита той, обръщайки се към иконома си.

— Не ви очаквахме толкова скоро — рече Ботъмс.

— Проклятие, къде е тя?

— Замина, милорд — тъжно отвърна Ботъмс.

— Къде?

— Не мога да кажа — отвърна икономът.

— Не можете или не искате? — сухо попита Роджър.

Ботъмс го погледна високомерно и отвърна:

— И двете.

— По-късно ще поговорим за непочтителността ви — Роджър се обърна към камериера си, когото можеше да сплаши по-лесно, отколкото иконома: — Къде е лейди Блайт?

Хардуик, изглежда, се чувстваше изключително неловко. Той сви рамене и отвърна:

— Наистина не зная, милорд.

Роджър стрелна мъжа е гневен поглед.

— Мислиш ли, че ще ти повярвам, че жена ми си е събрала нещата и си е тръгнала, без да забележиш нищо?

— Това е самата истина, милорд, кълна се — извика Хардуик. — Лейди Блайт ме изпрати по работа в Лондон. Когато се върнах, вече си бе заминала.

— Извикай Дейзи — нареди Роджър. — Тя ще знае.

— Дейзи замина с нея — рече Ботъмс.

— Така поне съм спокоен, че жена ми е в безопасност — саркастично каза Роджър. Бавачката — помисли си той и напусна залата.

— Къде отивате? — извика след него Ботъмс.

Дързостта на иконома накара Роджър да спре. Той се обърна бавно и нареди:

— Доведете Хартуел.

Роджър забеляза смутените погледи, които си размениха двамата прислужници. Имаше нещо, което все още не му бяха казали.

— Лейди Блайт твърдеше, че имало неща, с които не можела да се раздели — поде Ботъмс и погледна за помощ Хардуик.

Смесица от объркване и страх обзе Роджър.

Хардуик се покашля:

— Лейди Блайт взе със себе си Миранда, Хартуел и младия Брандън Монтгомъри.

— Тя е отвлякла дъщеря ми?

— Миранда е и нейна дъщеря — защити господарката си Ботъмс.

Роджър не отвърна. Знаеше, че жена му никога не би изложила на опасност живота на Миранда. Сега му хрумна къде можеше да ги намери. Блайт бе събрала нещата си, бе взела дъщеря му и бе заминала за Деврьо Хаус. Жена му бе импулсивна, но не и безотговорна.

Роджър стрелна двамата си прислужници с презрителен поглед и понечи да напусне залата. По-късно отново щеше да си поговори с тях. Сега искаше единствено да прибере семейството си.

— Не е там — извика Ботъмс.

Роджър спря и се обърна:

— Къде не е?

— Лейди Блайт ме помоли да ви кажа, че е безсмислено да я търсите в Деврьо Хаус. Така само ще обезпокоите родителите й — каза Ботъмс.

Роджър усети дясната му буза да трепери от гняв. Той се върна и попита:

— Къде възнамеряваше да отиде?

— Не каза.

— Обясни ми нещо — каза Роджър с треперещ от гняв глас. Той с мъка се сдържаше да не се нахвърли върху иконома си. — Бременната ми жена е събрала нещата си, взела е дъщеря ми и е заминала дявол знае къде. И ти си допуснал всичко това?

— Не бих се изразил така — отвърна Ботъмс.

Роджър настоятелно погледна иконома си и попита:

— А как би се изразил?

Мъжът отвърна поглед и сви рамене.

След един безкрайно дълъг миг на мълчание Роджър взе чашата от ръката на Ботъмс и изля съдържанието й в гърлото си. Лицето му се изкриви в гримаса, когато кехлибарената течност изгори стомаха му. Роджър запокити чашата, която се пръсна на стотици малки парченца.

Какво да прави сега? Не можеше да отиде в Деврьо Хаус и да каже на граф Ричард, че търси дъщеря му.

Тогава му хрумна, че имаше само две места, където можеше да се скрие жена му — замъка Базилдън в Есекс, родовото имение на баща й, и замъка Лъдлоу в Шропшир, родовото имение на дядо й.

Роджър взе чашата от ръката на камериера си и нареди:

— Хардуик, събуди осем от хората ми. Нека половината отидат в замъка Базилдън, а останалите — в замъка Лъдлоу.

— Да, милорд — Хардуик се ухили и се завтече да изпълни заповедта на господаря си.

— Какво да правя аз, милорд? — попита Ботъмс.

— Събирай си нещата — отвърна Роджър.

— Какво? — извика Ботъмс.

— Уволнен си — рече Роджър. — Искам до десет минути да напуснеш дома ми.

Хардуик се върна и понечи да възрази:

— Но, милорд…

Ботъмс поклати глава и направи знак на Хардуик да замълчи. След това с гордо вдигната глава напусна залата.

— Ботъмс.

Икономът се обърна. На лицето му бе изписана надежда.

— Да, милорд.

— Преди да си тръгнеш, можеш да почистиш тук — нареди Роджър.

Ботъмс погледна парченцата кристал по килима, след това отново вдигна поглед.

— Вече не съм на служба при вас — каза икономът. — Почистете си ги сам.

 

 

Измина една изпълнена със страхове седмица. Втората бе дори още по-лоша.

На петнадесетия ден от изчезването на жена му Роджър седеше зад писалището в кабинета си. Небръснат и със зачервени от безсъние очи, той надигна чашата с уиски, след което я върла върху писалището. Мили Боже, през последните две седмици бе изпил огромно количество уиски.

Роджър вдигна поглед към отворилата се врата. В кабинета се появи Хардуик, който прекоси стаята и постави върху писалището пред него поднос с храна.

— Махни го — нареди Роджър.

— Имате нужда от храна — настоя Хардуик, хвърляйки поглед към чашата с уиски.

— Да не си ми бавачка?

— Просто изпълнявам задълженията на Ботъмс.

Роджър въздъхна и се облегна назад.

— Нещо ново за него? Знаеш ли къде е в момента? — попита той в нов пристъп на съжаление, предизвикан от споменаването на бившия му иконом.

— Не, милорд.

— Къде може да е старият негодник? — попита Роджър. — Трябваше да знае, че след по-малко от час вече ще съжалявам за онова, което му наговорих.

— Навярно не би било зле да помислите малко, преди да кажете нещо — рече Хардуик и прозвуча точно като предишния иконом.

Роджър игнорира дързостта му.

— Мислиш ли, че може да му се е случило нещо?

Хардуик сви рамене.

— Мъжете, които изпратихте в Есекс и Шропшир, се върнаха.

— Защо не каза веднага? — сърдито попита Роджър.

— Не видях смисъл да ви безпокоя — отвърна Хардуик. — Не са открили нищо.

— Това е всичко — освободи прислужника си Роджър. Той го проследи с поглед, докато излизаше, и се отпусна в стола си.

Къде, по дяволите, бе отвела дъщеря му Блайт? Никога нямаше да си прости, ако им се случеше нещо. Всичко, което желаеше жена му, бе неговата обич. Е, той я обичаше, но опитът от миналото го бе възпрял да й признае чувствата си. Знаеше, че дори и сега не би могъл да изрече тези две малки думички: Обичам те.

Роджър стана и напусна кабинета. Уморено изкачи стълбите и спря пред спалнята на жена си. След миг колебание бутна вратата и влезе. Ледените висулки по голите клони на дърветата отразяваха слънчевата светлина. Нищо не помръдваше, само няколко скорци прелитаха от време на време в търсене на някой останал от есента плод. Животът спеше под студената снежна покривка, както неговото дете в утробата на жена му.

Роджър си спомни за звънчето на жена си. Той обърна гръб на прозореца и влезе в съседната стая, която служеше на Блайт за преобличане и гардероб. Тъжното малко звънче висеше безмълвно на прозореца.

Роджър отвори капаците, и то веднага се пробуди. Нежният му звън го накара да се почувства по-близо до жена си. Хайде, Роджър, дари Блайт със сърцето и любовта си.

Роджър импулсивно извади от джоба си пръстена със синия сапфир и започна да го разглежда. „Любовта побеждава всичко.“ Непоправимо романтичната му жена вярваше в силата на любовта. Някога той също бе вярвал.

Ако носеше пръстена, дали Блайт щеше да се върне при него? Що за глупава идея? И все пак…

Роджър постави пръстена на безименния пръст на лявата си ръка. Пръстенът със сигурност нямаше да я върне, но независимо от това го караше да се чувства по-добре.

— Сър? Ах, ето къде сте били.

На вратата стоеше Хардуик. Прислужникът му подаде един запечатан пергамент и каза:

— От граф Базилдън.

Роджър го отвори с растящо чувство на страх. Вътре с разлетия почерк на тъста му бе написано:

„Незабавно елате в Деврьо Хаус.“

Роджър се запъти към вратата и тикна писмото в ръцете на прислужника си. Боеше от сцената, която го очакваше в Деврьо Хаус. Тъстът му нямаше да бъде особено щастлив да научи, че дъщеря му е изчезнала.

— Милорд, моля ви, не забравяйте да се обръснете, преди да се срещнете с графа — извика Хардуик, който го следваше по петите.

— Защо?

— Простете, милорд — отвърна Хардуик, — но имате запуснат вид.

Роджър се взря в прислужника си.

— И какво впечатление, мислиш, ще направя, ако се появя чист и доволен и съобщя на графа, че жена ми — неговата дъщеря е изчезнала?

— Разбирам какво имате предвид — съгласи се Хардуик.

Десет минути по-късно Роджър стоеше пред входната врата на Деврьо Хаус. Измачкан и небръснат, той изглеждаше като човек, който не е спал е дни. Роджър обаче не се безпокоеше за външния си вид, а за това, как да съобщи на графа за случилото се.

Младият мъж се подготви за най-лошото и тъкмо бе посегнал да почука, когато вратата се отвори. Роджър зяпна от изненада при вида на безукорно облечения иконом.

— Ботъмс!

— Колко добре изглеждате, милорд — провлачено рече мъжът. След това извика през рамо: — Погрижи се за него.

Роджър влезе във вестибюла и при вида на Дженингс си спомни, че двамата мъже бяха братовчеди. Беше обърнал Лондон в търсене на бившия си иконом, който през цялото време е бил през няколко врати от Дебре Хаус. Всичките му тревоги за иконома се бяха оказали напразни.

— Какво правите тук? — попита Роджър.

— Тук работя — отвърна Ботъмс.

— Моля, последвайте ме, милорд — рече Дженингс. — Всички вече са тук.

„Всички?“ — учуди се Роджър, но последва мъжа в залата.

Когато влезе, граф Ричард, графиня Кийли, а също херцог и херцогиня Лъдлоу се обърнаха към вратата. Окаяният му вид накара лейди Кийли да се завтече насреща му.

— Роджър, да не сте болен? — попита графинята.

— Добре съм, благодаря — отвърна той.

Ричард му се ухили широко и попита:

— Едно питие?

— През последните две седмици пих повече, отколкото трябва — отвърна Роджър и подсили думите си с категоричен жест с ръка.

— Мислех си, че Блайт ще настоява да ограничите алкохола — отбеляза херцогиня Лъдлоу.

Роджър не знаеше какво да отговори и замълча за миг. След това излъга:

— По този въпрос на съпругата ми й се наложи да отстъпи.

Херцогинята се усмихна многозначително. Неочаквано Роджър бе обзет от неприятното усещане, че те знаеха нещо. Ботъмс трябва да им бе разказал за изчезването на Блайт. Но защо графът бе в толкова добро настроение?

— Колко странно. Внучката ми няма навика да отстъпва в каквото и да било — забеляза херцогинята. — Знаете колко е упорита, когато си науми нещо.

Роджър се престори, че не е чул тази забележка. Той погледна родителите на жена си, но смелостта му го напусна. Граф и графиня Базилдън бяха негови приятели от детските му години. Не можеше да разбие сърцата им, съобщавайки им, че дъщеря им е изчезнала.

— Скъпи, да сте изгубили неотдавна нещо, на което много държите? — попита лейди Кийли и го улови подръка.

Жена си — помисли си Роджър.

— Не мога да си спомня да съм губил нещо — отвърна той.

— Не се обиждайте, скъпи мой, но е типично за един мъж да изгуби нещо безценно, без дори и да разбере това — рече херцогиня Лъдлоу и се засмя. — Понякога вие, мъжете, сте толкова невнимателни. Точно това обяснявах тази сутрин на Блайт — Роджър игнорира усмихнатите лица около себе си и изтръпна от ужас. След това погледна херцогинята. — Опитвах се да споделя с нея всичко, което зная за мъжете — продължи херцогинята, сякаш нищо не се бе случило. — За нещастие точно в този момент Миранда реши да разведе понито си из залата. Но най-лошото, бе, че проклетото пони имаше наглостта да изцапа пода ми. Миранда наистина е много сладко дете. Понито щяло да донесе щастие на дома.

Без да каже нито дума, Роджър се обърна и напусна залата. Той едва не се бе побъркал от грижи, докато жена му е била почти под носа му. Тази безчувствена, коравосърдечна… О, изпитваше желание да я удуши.

Тогава мрачното изражение на лицето му бе смекчено от едва доловима усмивка. Да, изпитваше желание да я удуши, но първо щеше да я целува до полуда.

— Заповядайте отново — прозвуча един глас.

Роджър погледна прислужника, който му отваряше вратата.

— Ще ни липсвате — добави Ботъмс.

— Благодаря — отвърна Роджър и повдигна вежди. — Надявам се да служите на графа по-добре, отколкото на мен — младият мъж избухна в смях, когато вратата шумно се затръшна след него.