Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (17)

16

— Брандън, седни най-сетне. От суетенето ти ми прилошава още повече.

Блайт се усмихна на момчето, което я послуша и седна до нея. Лодката бавно ги отнасяше надолу по реката към Дебре Хаус. Блайт знаеше, че възможността да стане част от едно истинско семейство не даваше мира на момчето. Сърцето й се сви при вида на изпълненото му с очакване и надежда изражение. Сирак от осемгодишен, Брандън не познаваше сигурността и топлината на любящото семейство. Блайт погледна Роджър, който изглеждаше вглъбен в търговските си книги.

Денят бе чудесен. Коледата идваше с безоблачно синьо небе и пухкава снежна покривка, която блестеше по голите клони на дърветата. Когато се приближиха към брега, доловиха в кристалния декемврийски въздух мирис на пушек.

— Яздиш ли? — обърна се към момчето Блайт.

— Да, но нямам собствен кон.

— При първа възможност графът ще те вземе със себе си на пазара Смитфийлд — обеща Блайт. — Ще го направите ли, сър?

— Да, разбира се — отвърна Роджър, без да вдигне поглед от книгите си.

— Ще си купиш черен жребец и ще го наречеш Аякс — добави тя.

— Аякс, героят от Троянската война? — попита Брандън и се усмихна.

— Знаех си, че вече сме се срещали с теб — рече Блайт, без да се замисли. — Живял си с нас в Гърция.

— Простете? — смутено попита момчето.

— Блайт — в гласа на Роджър имаше укор.

— Къде е домът на предците ти? — дипломатично смени темата Блайт.

— Монтгомъри Хаус се намира край Арден, но съм сигурен, че къщата се руши, а земята е запустяла — отвърна Брандън. — Доколкото зная, имението е конфискувано от короната.

— Докато живееш при нас, двамата със сър Роджър ще наредим къщата да бъде ремонтирана — каза Блайт. — Ако е необходимо, ще я откупим от Елизабет заедно със земята. В края на краищата не е редно граф Стратфорд да няма собствен дом. Нали така, сър?

— За какво говориш? — попита Роджър и вдигна поглед от книгите си.

— Казвам, че докато Брандън живее при нас, ще наредим да бъде ремонтирана Монтгомъри Хаус и разработена земята — повтори тя.

— Да не си се побъркала? — попита Роджър, видимо изненадан от прекалено великодушното й предложение.

Блайт го погледна укорително и отвърна:

— Сър, моля ви да не ми говорите така в присъствието на Брандън. Ако е необходимо, ще платя всичко сама.

— Дяволски си права — отвърна Роджър и се върна към заниманието си.

— Хубавото на парите е, че с тях можеш да правиш щастливи другите хора — обясни на момчето Блайт. — С какво е известен Стратфорд?

— Малц и ръкавици.

— О, чудесно. Няма да ми бъдеш конкуренция — рече Блайт. — Ще ти дам първоначален капитал и ще ти помогна да започнеш да печелиш. Не забравяй едно: не бива да ощетяваш хората, които работят за теб, дори и когато понасяш загуби. Бъди далновиден и не позволявай да бъдеш подмамен от лесни, но мимолетни печалби.

— Лейди Блайт — сериозно рече Брандън, — защо правите всичко това?

— Убедена съм в благородните ти заложби — делово отвърна Блайт. — Освен това приличаш на мъжа ми.

— Какво искаш да кажеш? — вдигна глава от книгите Роджър.

Блайт му се усмихна лъчезарно.

— Сър, Брандън има вашите очи. Ако не ви познавах, бих казала, че ви е син, племенник или някакъв друг роднина.

— Синьото си е синьо — отвърна Роджър и поклати глава видимо скептично настроен към абсурдната й идея.

Скоро пред тях изникна Дебре Хаус. Тъй като не ги очакваха преди Нова година, на кея не се мяркаше никой, но с приближаването на лодките започнаха да се събират все повече прислужници.

— Тате! — извика Миранда и се втурна през голямата зала, когато ги видя да влизат. — Мамо Блайт!

Момичето се хвърли в обятията на баща си и го прегърна така, сякаш никога повече нямаше да го пусне. След това стори същото й с доведената си майка.

— Лорд Перпендикуляр идваше всяка нощ — обясни Миранда.

— Така си и знаех — усмихнато рече Блайт. — Имам две изненади за теб.

— Обичам изненадите — извика Миранда и плесна с ръце.

— Това е Брандън Монтгомъри, граф Стратфорд. Той ще ти бъде доведен брат — представи й момчето Блайт.

— Какво е доведен брат? — попита Миранда.

— Нещо като братовчед — рече Брандън. — Винаги съм мечтал за малка сестричка.

Блайт погледна скришом мъжа си и добави:

— Баща ти най-сетне се съгласи през лятото да ти подарим едно малко братче или малко сестриче.

Миранда отново плесна с ръце.

— Какво ще бъде, тате? — попита тя.

— Не зная — отвърна Роджър. — Хайде да сядаме на масата.

Сърцето на Блайт трепна, когато четиримата седнаха на масата. Сега те бяха едно истинско семейство. Тя погледна Брандън и разбра, че момчето за пръв път сядаше на масата като член на някое семейство.

— Мамо Блайт, къде е сега бебето? — попита Миранда.

— Расте вътре в мен — отвърна тя.

— Как е попаднало там?

— Твоят татко го посади, както сади цветята в градината си.

— О! — този отговор я задоволи за момента, но след малко тя отново попита: — А как ще излезе?

Блайт се изчерви, чула Роджър да се смее. Тя погледна Брандън, който също се бе изчервил.

— Не мислиш ли, че доведеният ти брат би се радвал да види Перикъл и Аспазия? — попита Блайт.

— Кой е това? — намеси се Брандън, видимо облекчен от промяната на темата.

— Моите понита — отвърна момичето. — Би ли искал да ги нахраниш с моркови?

— С удоволствие — отвърна Брандън. Той стана и попита: — Накъде?

— Големите братя винаги държат малките си сестрички за ръка — информира го Миранда, която също бе станала от стола си.

— О, моля за извинение — рече Брандън и й подаде ръка.

След това двамата напуснаха залата.

Блайт ги проследи с поглед, след което погледна мъжа си, любопитна да види реакцията му.

— Чакат ме няколко часа работа — рече Роджър и стана. — Ще се видим на вечеря.

Макар и разочарована, Блайт успя да му се усмихне и да кимне. Предстоеше им да прекарат заедно следващите четиридесет и дори повече години. Нищо не й костваше да почака няколко часа, докато останеха сами.

Блайт постави длани на корема си и си спомни за първата вечер в Дебре Хаус, когато бе седяла сама на същата тази маса. За краткото време оттогава се бяха променили много неща.

„Не се безпокой, малкото ми — помисли си тя. — Сега, когато окончателно се върнахме вкъщи, всичко ще бъде наред.“

Блайт видя иконома да носи поднос с писма. Може би имаше нещо и за нея.

— Ботъмс — извика тя.

— Да, милейди.

— Какво е това?

— Писмата, които пристигнаха, докато господин графът отсъстваше — отвърна Ботъмс.

— Аз ще му ги занеса — рече Блайт. В носа я удари силна миризма на гардении, която сякаш й се подиграваше. — Защо не видите дали е готова стаята на Брандън?

— Да, милейди — Ботъмс остави сребърния поднос на масата пред нея и напусна залата.

Блайт се загледа в писмата, като жестоко хапеше долната си устна. Знаеше, че не биваше да прави онова, което й се въртеше в главата, но не можеше да се овладее.

Блайт прегледа десетте писма върху подноса. Всичките миришеха на гардении и бяха адресирани до мъжа й с един и същ разлят почерк.

Блайт стана от стола си и взе писмата от подноса. След това решително се отправи към камината и ги хвърли в пламъците.

„Да ми прости богинята“ — помисли си Блайт. Веднага започнаха да я глождят угризения.

Блайт се обърна и седна пред камината, за да размисли върху греховната си постъпка. Баба й Чеси навярно би аплодирала решението й, но майка й никога не би го одобрила. Ала какво друго можеше да стори? В най-лошия случай бракът й почиваше на несигурна основа и тя нямаше нужда от съперници за вниманието и сърцето на мъжа си.

Когато вечерта се качи в стаята си, Дейзи вече бе приготвила нощницата и халата й. Блайт ги облече и прибра роклята си. Малкото й любовно звънче все така висеше пред прозореца.

Блайт се усмихна. След ухаещите на гардении писма тя изпита потребност да чуе нежния му звън. Младата жена отвори прозореца, но звънчето бе занемяло. Блайт почака малко, но не долови и най-лек полъх на вятъра.

Тя се върна разочарована в стаята си, но остави вратата на стаята за преобличане леко открехната, в случай че излезеше нощен бриз. Върху черното кадифе на нощното небе блестеше една-единствена самотна звезда, която й напомняше за Роджър.

Дневникът. При мисълта за Роджър й хрумна, че дневникът на майка му лежеше в най-горното чекмедже на писалището й.

Младата жена прекоси бързо стаята и запали една свещ. След това внимателно извади подвързания в кожа дневник и го разтвори на първата страница, на която грижливо бе изписана датата:

„Май, 1563 г.“

Осем месеца преди да се роди Роджър.

Блайт се усмихна. По това време Роджър вече е бил в утробата на майка си.

— Идваш ли в леглото?

Блайт трепна, затвори дневника и погледна през рамо. Облечен в тъмносинята си пижама, Роджър стоеше на вратата, която свързваше двете спални.

„Идваш ли в леглото?“ Не: „Лягаш ли си?“

— Идвам — извика тя и върна дневника обратно в чекмеджето. Блайт изгаси свещта и стана от стола си. Мъжът й я очакваше до леглото.

— При мен ли ще спиш? — попита тя.

— Зима е — отвърна той, без да я погледне. — Ще ни бъде по-топло, ако спим заедно.

— Вярно — Блайт съблече халата си, преметна го на един стол и се пъхна в леглото.

Роджър стори същото и дъхът й секна при вида на мъжественото му тяло. Той се настани до нея и придърпа завивката чак до брадичката й.

Защо не я бе поканил в своето легло, както бе прието, когато двама съпрузи спяха в различни стаи?

— Леглото ти е по-голямо от моето — рече Блайт. — Не мислиш ли, че там ще ни бъде по-удобно?

— Обичам уханието тук — отвърна Роджър.

Този отговор я изненада.

— Стаята ми ухае?

— Също както и самата ти.

— И аз?

Роджър се усмихна.

— На рози.

— О! — Блайт отвърна на усмивката му.

Неочаквано Роджър й обърна гръб и рече:

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Не изпитваше ли желание да я докосне? Очевидно не. Тогава до нея достигна тихият звън на любовното й звънче.

Хайде, Роджър — сякаш напяваше то. — Дари Блайт със сърцето и любовта си.

Блайт се отпусна и затвори очи. Знаеше, че верният й приятел вятърът и богинята й изпращаха послание.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Роджър и седна в леглото.

Блайт го погледна. Не можеше да му признае, че звънчето бе част от любовна магия.

— Това е моето звънче — отвърна тя, без да му дава повече обяснения.

— Твоето какво?

— Окачих едно звънче на прозореца на стаята си за преобличане — отвърна Блайт. — Когато има вятър, звънът му ми действа успокояващо.

— Кой глупак оставя прозореца си отворен през зимата? — промърмори Роджър, стана от леглото и изчезна в съседната стая.

След няколко секунди звънът на любовното й звънче секна. Роджър се върна в леглото, придърпа завивката нагоре и отново обърна гръб на Блайт.

— Е, лека нощ — грубо рече той.

Блайт се премести по-близо до топлото му тяло и прошепна:

— Лека нощ, милорд. Приятни сънища…

Следващите три дена бяха истинско емоционално изпитание за Блайт. Макар и окуражена от факта, че двамата със съпруга й деляха едно легло, тя страдаше от угризения заради изгорените писма на госпожа Гардения.

На четвъртата сутрин от завръщането им в Дебре Хаус, Блайт се събуди сама в леглото, което не я изненада, защото бе спала по-дълго от обичайното. Тя се изми бързо, облече се и реши да потърси мъжа си, за да поговори с него за избора на частен учител за Брандън.

Младата жена слезе във вестибюла точно в мига, в който икономът затваряше входната врата след някого.

— Какво е това? — попита Блайт, забелязала, че Ботъмс държи нещо в ръцете си.

— Писмо за господаря.

— Аз ще му го занеса — рече тя и взе пергамента от ръцете му. — Съпругът ми в кабинета си ли е?

— Да, милейди.

Блайт понечи да разгледа почерка, с който бе изписано името на адресата, и в носа я блъсна тежкият мирис на гардении. Тя сбърчи погнусено нос и се обърна към иконома:

— Това е всичко, Ботъмс.

— Да, милейди.

Госпожа Гардения наистина бе настоятелна. Вместо да се насочи към кабинета на мъжа си, Блайт влезе в голямата зала и хвърли писмото в камината.

Тя потри мислено ръце, доволна от пъкленото си дело. След това се обърна и се оказа лице в лице с Ботъмс, който стоеше усмихнат само на десетина сантиметра от нея.

Блайт се сконфузи и го зяпна. Икономът я успокои с думите:

— Много добре, милейди. Готвачът ви е сгрял една кана превъзходно ябълково вино. Желаете ли да закусите?

— Ботъмс, с удоволствие бих пийнала малко ябълково вино.

И тази нощ Блайт спа заедно с мъжа си, но на сутринта се събуди сама. Когато слезе във вестибюла, Ботъмс отново току-що бе изпратил някакъв куриер. Икономът се обърна, видя протегнатата й ръка и рече:

— Не е напарфюмирано.

Блайт се взря в запечатания пергамент. Очевидно писмото не бе от госпожа Гардения. Трябваше ли да го занесе на съпруга си, или не.

— Откъде идваше куриерът? — попита Блайт и погледна Ботъмс.

— Хемптън Корт.

Блайт отново колебливо погледна пергамента. Роджър щеше да побеснее, ако научеше, че е хвърлила в камината нещо важно.

— От госпожа Ситуел е — привлече вниманието й икономът.

— Откъде знаете?

— Попитах.

— Благодаря, Ботъмс.

Блайт се приближи към камината и хвърли писмото в пламъците. Тя въздъхна с облекчение. Изглежда, гласът на съвестта ставаше все по-слаб с всяко ново прегрешение.

На следващата сутрин се повтори същото.

Ботъмс затвори вратата след някакъв куриер, обърна се и я видя да стои на стълбите.

— Госпожа Белоуз — рече той и механично й подаде писмото.

— Искате да кажете госпожа Плъх — поправи го тя.

— Точно така, милейди — икономът се отдалечи.

Блайт отново хвърли писмото в камината в голямата зала. Обезкуражена от броя на жените, които тичаха подир мъжа й, тя се качи в спалнята си, за да реши какво да прави. Не можеше да прекара живота си в изгаряне на любовни писма. Съпругът й все някога щеше да научи.

Тогава чу тихия звън на любовното си звънче, което сякаш й се подиграваше, вместо да я окуражава.

На четвъртата сутрин Блайт остана пред камината в стаята си. Не биваше да изгаря кореспонденцията на мъжа си, но нямаше сили да гледа как Ботъмс отнасяше писмата в кабинета му.

— Влез — извика тя, чула тихо почукване на вратата.

Блайт погледна през рамо и видя икономът да се приближава към нея със запечатано писмо в ръка.

— Госпожа Гардения — осведоми я той и й подаде писмото.

— Много е настоятелна.

— Прочетете го.

— Би било нечестно.

— Простете, милейди — провлачено рече Ботъмс. — Не зная как ми хрумна. Да го прочетете би било почти толкова нечестно, колкото да го хвърлите в камината.

Блайт се ухили, но преди да успее да отговори, чу зад себе си нечий глас:

— Какво да хвърли в камината? — попита Роджър.

Блайт подскочи. Свети Суидин, бяха я спипали! Ботъмс пусна пергамента в скута й и остана като вкаменен.

— Нищо особено — излъга тя, възвърнала говора си.

Сега Роджър стоеше пред нея и погледът му бавно се спусна от лицето й към писмото в скута й.

— Ботъмс, оставете ни сами — нареди Роджър, без дори да погледне иконома, който не се нуждаеше от повторна покана.

— Отново някоя от твоите търговски машинации? — попита Роджър.

— Не — прииска й се Роджър да бе прав.

— Дай ми писмото — нареди той.

— Писмото е за мен… От моите посредници — излъга тя.

По изражението на лицето му разбра, че не вярваше на нито една нейна дума.

— Дай ми това писмо — повтори той и протегна ръка.

Блайт му го подаде с нежелание. Знаеше, че Роджър вече бе разпознал почерка и мириса на гардении.

— Не мога да повярвам, че си паднала толкова ниско, та да изгаряш писма, които не са адресирани до теб — каза Роджър, докато четеше писмото. Пронизващият поглед на сините му очи спря върху нея: — Защо се опита да го скриеш?

Спокойните му думи я накараха да се почувства най-подлото създание на света. Знаеше, че не биваше да го прави, но желанието да изгори писмата се бе оказало по-силно от нея. Но как можеше да признае пред Роджър ревността си?

В никакъв случай. Гордостта й на истинска Деврьо не й позволяваше да говори за чувствата си.

Блайт успя да отвърне поглед от хипнотизиращите му сини очи, сви рамене и промърмори:

— Беше просто импулс.

— Импулс? — повтори Роджър с невярващ глас. — И колко такива импулса имаше, откакто сме си вкъщи?

— Не много.

— Колко?

— С този четиринадесет.

Блайт се приготви за избухването му. Ако той бе сторил нещо подобно…

Роджър застана пред нея и дълго я гледа, без да продума. Най-сетне пусна разпечатаното писмо в скута й.

— Ако си бе направила труда да го прочетеш, щеше да разбереш, че лейди Дънуич е инвестирала пари при мен — спокойно рече той. — Лусил ме осведомява за лондонските клюки, а аз влагам парите й в доходоносни начинания. Тя парфюмира цялата си кореспонденция.

Блайт усети как се изчервява от смущение. Без да каже нито дума повече, Роджър се запъти към вратата. Неспособна да устои на обзелия я импулс, Блайт попита:

— Ами лейди Сара и лейди Рода? — обвинително извика тя.

Роджър спря и бавно се обърна. Погледна я втренчено.

— Казах ти, че това е минало. Двете не означават нищо за мен.

— Изпращаха ти писма, които нямаха нищо общо със сделки — отвърна тя.

— Отговарям само за собствените си действия — сухо рече Роджър. — Изглежда, честната ми дума не ти е достатъчна.

Блайт сведе поглед. Той, разбира се, бе прав. Трябваше да му повярва. Бе развалила всичко. Как бе възможно да е такава глупачка? Сега отново щяха да спят в отделни стаи и всичко щеше да си бъде както преди. С изключение на тяхното бебе Аристотел, разбира се.

Роджър обаче я изненада.

Вечерта, малко след като бе легнала в празното си легло, Блайт чу вратата между двете спални да се отваря. Младата жена затвори очи и се престори на заспала. Леглото проскърца и тя усети как Роджър легна до нея.

— Лека нощ, малка пеперудке — прошепна той и благопристойно я целуна по бузата. След това й обърна гръб и съвсем скоро заспа.

Блайт не бе на себе си от щастие. Може би не всичко бе изгубено. С усмивка на облекчение на устните тя потъна в дълбок, непробуден сън.

На сутринта отново се събуди сама и дълго се излежава. След това закуси в леглото. Вече наближаваше обяд, когато се изми, облече и напусна стаята си.

Когато слезе във вестибюла, Ботъмс тъкмо затваряше вратата след някакъв куриер.

„Отново!“ — притеснено си помисли тя.

Ботъмс се обърна и я видя.

— От дядо ви е, херцог Лъдлоу — обяви той и й подаде писмото.

Блайт видя херцогския печат, усмихна се и рече:

— Ще го занеса на сър Роджър — тя стисна писмото, като да бе някаква скъпоценност и се запъти към кабинета на мъжа си.

Когато я видя да влиза, Роджър стана от стола си.

— Това пристигна за теб от Хемптън Корт — каза тя, подавайки му писмото.

Роджър я измери с поглед и попита:

— Какво пише вътре?

— Никога не бих отворила някое адресирано до теб писмо — отвърна тя.

— Каква приятна изненада — Роджър погледна писмото и видя печата на херцога. — От дядо ти е. Защо не седнеш? Може би ти изпраща поздрави.

— Щом настояваш — Блайт седна на стола пред писалището.

Роджър стори същото и счупи печата. След като бе прочел писмото, той го подаде на Блайт.

— Съжалявам, Блайт, но ще трябва веднага да се върна в двора. Ще остана само няколко дена.

При тези думи сърцето й се сви. Тя прочете писмото и погледна мъжа си.

— Идвам с теб — каза тя, неспособна да скрие разочарованието си.

— Не, ти оставаш тук с Миранда и Брандън — отвърна Роджър. — Ще се върна само след два-три дена.

— Но това означава да прекараме Нова година разделени.

— Предстоят ни още много Нови години, ако сега успея да открия убиеца на Дарнел…

— Но ти каза, че това е минало — възрази тя.

— В края на краищата става дума и за покушението срещу теб — отвърна Роджър.

— Завръщането ти в двора може да се окаже опасно.

— Умея да се пазя и сам.

Блайт въздъхна от растящото разочарование. С разумни доводи нямаше да стигне далече. Щом не можеше да го съпроводи, трябваше поне да го убеди да сложи пръстена, който му бе подарила по случай сватбата им. Тогава любовта й щеше да го закриля.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя.

— Каква?

— Да носиш сватбения ми подарък.

Роджър се загледа в лавицата с книги зад гърба й и се престори, че не помни за какво става дума.

— Какво пък беше това?

Блайт бе на крачка от отчаянието. Съпругът й не само не носеше пръстена, който му бе подарила, но и напълно го бе забравил.

— Сапфирът с надпис „Любовта побеждава всичко“ — измъчено прошепна Блайт.

— Пфу! Не мога да нося пръстен с посвещение, в което не вярвам — каза Роджър, без да я погледне. — Но благодаря, че мислиш за мен. А сега ще ме извиниш ли? Бих искал да свърша още нещо, преди да отпътувам.

Блайт кимна, но не каза нищо. Тя стана и напусна стаята.

Оттегли се в стаята си и се приближи към покрития със скреж прозорец. По клоните на върбата имаше ледени висулки.

В продължение на часове Блайт се опитваше да се справи с мъката си, но всичко, което постигна, бе да се сдобие с главоболие. Съпругът й отказваше да носи пръстена, защото не я обичаше, никога не я бе обичал и никога нямаше да я обича.

Обсебена от мъката си, тя не бе забелязала, че не е сама, докато не чу гласа:

— Време е да тръгвам — каза Роджър.

Блайт изправи рамене и скри чувствата си зад маска на безразличие. Тя бавно се обърна и погледна ръката му. Нямаше пръстен.

— Желая ти приятно пътуване — каза тя с по-студен от зимния вятър глас. Роджър не се реши да се приближи към нея.

— Съжалявам, че ти развалям празника — извини се той. — Ще се върна след няколко дена.

— Надявам се да откриеш онова, което търсиш.

За миг Роджър като че ли се поколеба, но след това само кимна.

— Благодаря — каза той и излезе от стаята.

Когато отново надникна през прозореца, очите на Блайт се наляха със сълзи. Видя го да пресича градината и да се отправя към кея. След малко една лодка се отдели от брега и пое нагоре по течението към Хемптън Корт.

„Жалко, че Темза още не е замръзнала“ — помисли си Блайт. Пътуването по суша щеше да бъде доста по-дълго и изморително.

Блайт отчаяно се бореше с напиращите сълзи, а в гърлото й бе заседнала буца. Беше се омъжила за човек, който бе неспособен да обича, а сега носеше и детето му. Колко ли често през следващите четиридесет години щеше да я зарязва, за да се отдаде на неморалните си удоволствия с леките жени от двора на Елизабет?

Тогава в гърдите й се надигна гордостта на рода Деврьо. Ако това бе бракът, който желаеше Роджър Дебре, тя щеше да поиска развод.

Мъжът й заслужаваше един урок, който да му даде да разбере, че по невнимание човек може да изгуби нещо скъпоценно. Вече знаеше къде ще отиде, докато той осъзнаеше, че бе на погрешен път. Ако искаше истински брак, Роджър много скоро щеше да я потърси.

Блайт се усмихна. Разбира се, преда да му прости, щеше да поиска от него да коленичи и да я помоли за прошка.