Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (15)

14

Роджър се върна рано, и то трезвен, и доживя още един изгрев, но семейните проблеми на Блайт не се решиха с това, че двамата с мъжа й спяха в едно легло. В продължение на цели пет дена той напълно игнорираше присъствието й.

Роджър ставаше всяка сутрин, изяждаше донесената от прислужника закуска и напускаше стаята. Късно следобед се връщаше, за да се преоблече, и отново излизаше.

И макар да настояваше, че разследвал убийството на Дарнел, Блайт чувстваше как пукнатината между тях се превръща в море от недоверие. Двамата с мъжа й не бяха нищо повече от съжителстващи по принуда непознати.

Блайт посещаваше сестра си и баба си, но вечер не се появяваше в залата за аудиенции. Твърдеше, че бременността я изморявала, но в действителност нямаше желание да гледа как мъжът й флиртува с любовниците си. Другата причина, която я възпираше да се появява на вечерните празненства в залата за аудиенции, бе мисълта, че Едуар дьо Вер щеше да й разказва истории от любовния живот на мъжа й.

Блайт бе създание на слънчевата светлина и знаеше, че самоувереността и жизнерадостта й щяха да се върнат, когато свещеният обред ознаменува слънчевия поврат. Най-дългата нощ в годината щеше да отбележи края на нейната несигурност. Слънчевата светлина щеше да се завърне и да става все по-силна с всеки изминал ден. Може би тогава щеше да разбере какво означава черното слънце.

Блайт стана от креслото пред камината и се приближи към прозореца. Макар да наближаваше пладне, тя все още бе по нощница и халат.

Младата жена се загледа по посока на Темза, където от една лодка слизаха артистите, които вечерта щяха да представят най-новата пиеса на Уилям Шекспир. Никога досега не бе присъствала на театрално представление и съжаляваше, че нямаше да може да изгледа пиесата до края. Тази вечер, докато останалите придворни се забавляваха, двете с Блис щяха да помогнат на нещастната душа в Дългата галерия да се отправи на Великото пътешествие.

Блайт въздъхна. В живота си щеше да гледа и други пиеси. Най-важното бе да помогнат на клетата душа на Кет Хауърд.

На вратата се почука и Блайт се учуди кой ли можеше да е това. Бе освободила Дейзи до обяд, а сестра й щеше да се появи едва след час.

— Кой е? — извика тя, спомняйки си предупреждението на Роджър.

— Брандън Монтгомъри.

Блайт отвори вратата и се усмихна на момчето. В погледа на пронизващите му сини очи се четеше обожание. Боже, колко й напомняше за нейния орел. Може би заради тези невероятно сини очи.

Брандън Монтгомъри се поклони и й се усмихна.

— От няколко дена чакам удобен момент да говоря с вас — каза той. — Бих искал да ви благодаря за това, че сте поискали съгласието на кралицата да дойда с вас в Дебре Хаус.

— Значи съпругът ми вече е говорил е теб?

— Да, милейди.

— Не забравяй, Брандън, че всекидневно се случват чудеса — каза Блайт. — Би ли ми правил компания, докато се появи сестра ми?

— С удоволствие.

Блайт се отдръпна, за да го пусне да влезе и затвори вратата след него. След това отново седна в креслото пред камината. С изумление видя момчето да коленичи пред нея.

— Госпожо Дебре, задължен съм ви до гроб — пламенно обяви Брандън. — Кълна ви се в непоклатима лоялност и ви уверявам, че с радост бих пожертвал живота си, за да защитя вас и близките ви.

— Смирено приемам клетвата ти, но се съмнявам, че ще се наложи да рискуваш живота си — също толкова тържествено отвърна Блайт. Тя изпитваше желание да се разсмее, но знаеше, че това безмерно би оскърбило момчето, затова добави като някоя кралица от отдавна отминали времена: — Станете, галантни ми господине, и седнете в това кресло — Брандън изпълни желанието й. — Наричайте ме лейди Блайт.

Момчето се усмихна скромно и впери поглед в пода.

— С удоволствие, милейди — отвърна то.

— Винаги гледай в очите онзи, с когото говориш — Брандън вдигна поглед, погледна я в очите и се ухили. — И ако доброто име е твоето скъпоценно богатство, не си пилей времето с подигравките на глупаци като Гримсби, Спенимуур и Кокърмаут.

— Моите уважения, милейди, но честта изисква да приема хвърлената ръкавица и да се защитя, когато е необходимо.

Момчето звучеше като мъжа й, когато бе разгневен. Когато станеше дума за чест, всички мъже — били те на осем или на осемдесет години — се държаха като глупаци.

— Намирам, че трябва да подбираш противниците си по-грижливо — с усмивка допълни тя. — Не би ли искал да узнаеш колко е нараснал капиталът ти?

Момчето й се усмихна смутено.

— Какъв капитал?

— Златната монета, която инвестирах от твое име.

Брандън кимна.

Блайт стана, приближи се към масата и се върна с една от търговските си книги.

— Ах, ето я — каза тя, разлиствайки страниците. — Златната ти монета се е превърнала в пет златни монети.

— Пет златни монети? — слисано повтори Брандън.

— Това казах. Какво би предпочел, да ги похарчиш или да ги инвестираш отново.

Момчето облиза устни, трескаво обмисляйки какво да направи.

— Как бихте постъпила вие, лейди Блайт?

За Блайт не бе трудно да отгатне, че на света нямаше нещо, което Брандън да желаеше повече от това, да вземе петте златни монети, да се втурне през вратата и да се направи на богатия благородник пред Гримсби, Спенимуур и Кокърмаут. Той обаче трябваше да се научи колко важно бе да се инвестира печалбата и да се обмислят разходите.

— Бих похарчила една златна монета, а останалите бих вложила отново — отвърна Блайт.

— Има ли опасност да ги изгубя?

— Не.

— Тогава ще взема едната, а останалите четири ще инвестирам отново.

— Мъдро решение — Блайт остави книгата настрана и стана, за да извади кесията си от едното от чекмеджетата на масата. Тя подаде на момчето една монета и попита: — Брандън, чувал ли си някога израза черно слънце?

— Не, милейди. Защо?

— Просто питам — каза тя. — Ела, ще те изпратя — двамата прекосиха стаята. Тя открехна вратата, но след това спря и попита момчето: — Ако някога имам нужда от твоята помощ, мога ли да разчитам на дискретността ти?

— Току-що ви се заклех във вярност — отвърна момчето. — В честта си.

— Добре. Бих искала да направиш нещо за мен — със затворническа усмивка каза Блайт. — Довечера, докато останалите гледат пиесата на маестро Шекспир, трябва да се промъкна в Дългата галерия, където ще ме чака сестра ми. Мога ли да разчитам, че ще ме заведеш там и няма да кажеш на никого?

— Разбира се, но защо ще ходите в Дългата галерия? — попита Брандън.

— Все още не мога да ти кажа, но…

Момчето изглеждаше разочаровано и наранено — две чувства, които очевидно му бяха добре познати, а Блайт не искаше да прибавя ново разочарование към дългия му списък. Повече от всичко друго Брандън имаше нужда от доверие.

Блайт наведе глава към него и рече:

— В Дългата галерия има призрак и…

— Призрак? — извика момчето.

— Двете с Блис ще се опитаме да убедим клетата душа да се отправи към другия бряг — обясни Блайт.

— Какъв друг бряг?

— Раят — Блайт се наведе още по-близо до него и попита: — Ще ми покажеш ли пътя до Дългата галерия?

— Ще ви закрилям с цената на живота си — врече се Брандън.

— Няма да е необходимо — отвърна младата жена. — Няма никаква опасност, а освен това можеш да не влизаш с мен в галерията. Искаш ли все пак да го направиш?

Брандън кимна.

Блайт забеляза изписаното на лицето му вълнение и разбра, че момчето предпочита това приключение дори пред възможността да натрие носовете на тримата си млади врагове.

— Ще се видим довечера в залата за аудиенции — каза Блайт. Тя отвори вратата и зяпна от учудване, когато се оказа очи в очи с етърва си. — Сибила, какво правите тук?

— Със Седрик не сме ви виждали повече от пет дена — отвърна тя. — Исках да се убедя, че сте добре.

— Върви, Брандън — рече Блайт. След като момчето бе изчезнало по коридора, тя отново се обърна към етърва си: — Чувствам се добре, но трябва да си почина малко, ако довечера искам да изгледам цялата пиеса на господин Шекспир.

— Тогава няма да ви задържам — отвърна Сибила. — Двамата със Седрик бяхме обезпокоени за здравето ви. Някои придворни вече се питаха дали не ви е постигнала участта на Дарнел. Вие не знаете що за хора са това.

— Довечера ще успокоя всички, като се появя в залата за аудиенции — каза Блайт. — А сега моля да ме извините.

Блайт затвори вратата и спусна резето. Замисли се дали придворните наистина спекулираха със смъртта на Дарнел и се питаха дали Роджър не е убил и втората си съпруга. Клетият Роджър. Искаше й се мъжът й час по-скоро да успее да разкрие истинския убиец и да очисти петното от името си.

Блайт се запъти към прозореца, но в този момент на вратата се почука. Младата жена изруга тихо, върна се и попита:

— Кой е?

— Блис.

— Как си, сестричке? — рече за поздрав Блайт, докато отваряше вратата.

— Готова ли си? — попита сестра й, която държеше в ръцете с дълга бяла свещ.

Блайт кимна и затвори вратата. Прекоси стаята, за да донесе кинжала и вълшебните си камъни.

— Рода и Сара са бесни — подхвърли Блис, докато обличаше бялата си церемониална роба. — Изглежда Роджър ги пренебрегва.

Тази информация изпълни сърцето на Блайт с радост. Може би не трябваше да се безпокои за нощните занимания на мъжа си.

— Благодаря, че ми казваш — рече Блайт и нахлузи бялата си роба. — С наближаването на коледните празници слънцето взема надмощие над мрака. Може би утре и слънцето в моя живот ще грее по-ярко.

Пред погледа на сестра си Блайт започна да очертава в центъра на стаята магическия кръг. От деня на сватбата си с Роджър, но се бе молила истински и сега в нея се пробуди зовът на предците й.

На север постави смарагда, на изток — авантурина, а на юг — рубина. След това направи знак на сестра си да влезе в кръга през отвора, който бе оставила на запад.

— Смущаващите мисли остават отвън — рече Блайт и затвори кръга с аметиста.

Тя постави кехлибара в центъра, душата на кръга, до черния обсидиан, който предпазваше от черна магия, взе инкрустирания със скъпоценни камъни кинжал и очерта невидима окръжност. След като се бе върнала в центъра на кръга, двете със сестра й се обърнаха на изток и коленичиха.

— Древните са тук, наблюдават и чакат — поде молитвата, която знаеше от майка си, Блайт.

— Звездите говорят чрез камъните и през най-гъстите клони прониква светлина — продължи Блис.

— Земя и Небе са едно царство — рече Блайт.

— Поздрав, Велика Богиньо Майко — извика Блис, запали коледната свещ и я вдигна високо. — Ти правиш светлина от мрака и ново раждане от смъртта.

— Имам една молба — рече Блайт. — Закриляй детето, което нося в утробата си, и съхрани любимия ми от невидимото зло, от черното слънце.

Неочаквано въздухът в стаята се раздвижи и изгаси свещта. Двете сестри изпищяха уплашено и чуха вратата да се затваря с трясък.

— Мили Боже, какво по дяволите, правите тук?

— Проклятие — промърмори Блайт.

— Ти го каза — прошепна Блис.

Двете сестри се обърнаха бавно. Роджър Дебре се приближаваше към тях като генерал, който влиза във вражеския лагер.

— Не — извика Блис.

— Забранено е да се влиза в магическия кръг — извика Блайт.

Роджър игнорира протестите им и прекрачи невидимите очертания на магическия кръг, за да накара жена си да се изправи. След това стрелна с гневен поглед снаха си и нареди:

— Вън.

Блис не дочака втора подкана. Тичайки към вратата, тя изхлузи робата си и след като за миг спря, за да хвърли съчувствен поглед към сестра си, изчезна през вратата.

Блайт погледна мъжа си. Роджър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне. В напразен опит да отклони гнева му, тя се обърна и започна да събира магическите си камъни. Единствено богинята знаеше какво щеше да стане сега, след като Роджър бе прекъснал молитвата им.

Блайт се приближи към масата, за да прибере камъните и кинжала си, но ръката на мъжа й я спря. Тя погледна най-напред дланта, а след това и лицето му.

— Беше ми обещала да бъдеш предпазлива — обвинително рече Роджър.

— Аз съм предпазлива — отвърна Блайт. — Обикновено се моля навън.

— Ами ако вместо мен тук бе нахълтал някой друг? — попита Роджър, сякаш не я бе чул. — Защо не си залостила вратата? Да не би да искаш убиецът на Дарнел да спипа и теб? Или искаш да бъдеш обесена като вещица и да отнесеш в гроба нашето дете?

— Не желая нищо от онова, което изброи — отвърна тя. — А ти за кого се тревожиш — за детето или за мен?

— И за двама ви, малка глупачке.

Роджър я дръпна към себе си. В отговор на учудения й поглед я целуна дълго, страстно и интимно. Блайт обви ръце около врата му и се отдаде на страстта му.

— Ела с мен в леглото — прошепна Блайт, която копнееше да усети как телата им се сливат, а дъхът й погали устните му.

Думите й имаха точно обратното на желаното въздействие. Любовната магия, която ги обгръщаше, бе разрушена.

Роджър отстъпи крачка назад, сякаш внезапно осъзнал какво правеше. Той й хвърли изпепеляващ поглед и избоботи:

— Залости вратата след мен — след това, без нито дума повече, се обърна и напусна стаята.

 

 

Няколко часа по-късно Блайт стоеше пред огледалото и търсеше недостатъци в облеклото си в очакване мъжът й да се появи. Беше облечена семпло, но елегантно. Носеше черна, обшит със злато, рокля с дълбоко четириъгълно деколте и прилепнала горна част. Бе прибрала черните си коси на тила в строг кок.

Блайт чу тихо почукване, но се забави за миг, за да хвърли последен поглед върху отражението си в огледалото. Надява се, че бе подходящо облечена за вечерта, защото не желаеше Роджър да се срамува заради нея.

— По дяволите, Блайт — дочу гласа на Роджър. Последва силно тропане по вратата. — Отвори проклетата врата.

Блайт прекоси забързано стаята и отвори вратата. След това отстъпи крачка назад, за да направи място на Роджър да влезе.

— Надявам се, че си готова — каза той, без да я погледне.

— Нареди ми да залостя вратата — напомни му Блайт и впери гневен поглед в гърба му. — Нали не си очаквал да стоя зад нея, за да я отворя веднага, в случай че благоволиш да се върнеш?

При тези думи Роджър се обърна и се втренчи в нея така, сякаш за пръв път от пет дена насам я виждаше истински. Усмивка разведри лицето му, докато я оглеждаше.

— Извини ме за грубостта — рече той и пристъпи към нея, да поднесе ръката й към устните си. — Ти си най-красивото цвете, което съм виждал от дни.

— Вие също изглеждате добре, сър — върна комплимента Блайт и се усмихна на мъжа си. — Останалите придворни ще позеленеят от яд при вида ни.

— Да тръгваме ли, милейди? — попита той и наведе глава.

— Толкова съм развълнувана — каза тя, излизайки първа през вратата. — Досега не съм била на театър.

— Ако ти хареса, ще те водя толкова често, колкото пожелаеш.

Блайт го погледна.

— Сигурна съм, че и на Миранда ще й хареса.

— Тогава ще я вземаме с нас — обеща Роджър.

Пиесата щеше да се играе в главната зала. Седрик и Джефри първи ги посрещнаха на входа на пълната зала.

— Ах, скъпа снахичке, необикновената ви красота засенчва тези вехнещи рози, които растат в двора на Тюдорите — Джефри й целуна ръка.

— Не знаех, че сте толкова дързък ласкател — зарадвана рече Блайт и дари девера си с лъчезарна усмивка. След това погледна мъжа си, който не изгледаше особено щастлив от тази размяна на комплименти. Блайт се обърна към Седрик и го поздрави усмихнато.

— Как сте, скъпа госпожо? — вежливо попита Седрик и й целуна ръка.

— Добре — отвърна тя. — Защо сте без съпругата и шпагата си?

— Тази вечер Сибила не се чувства добре — каза Седрик. — Ще дойде по-късно, ако се почувства по-добре.

— Надявам се, нищо сериозно.

— Сигурен съм, че е уморена от продължителния престой в двора.

— Сиби е източник на жизнерадост — сухо рече Джефри. — Не зная какво ще правим тази вечер без нейното чаровно присъствие?

— Виждам родителите на мама — обърна се към мъжа си Блайт. — Бих искала да ги поздравя, преди да се появи кралицата.

— Ще дойда с теб — каза Роджър.

Двамата прекосиха залата. Изглежда херцогът и херцогинята се радваха на благоволението на кралицата, защото седяха непосредствено до подиума.

— Видях Седрик да се дуелира с Едуар дьо Вер — прошепна на мъжа си Блайт.

Роджър сви рамене.

— Седрик би се упражнявал дори и с охлюв, ако наблизо няма никои друг.

— Добър вечер, дядо — поздрави херцог Лъдлоу Блайт и го целуна по бузата. След това прегърна херцогинята: — Бабо.

— Седни, скъпа — покани я баба й.

Блайт седна на празния стол до нея. Забеляза, че Брандън Монтгомъри стоеше наблизо, небрежно подпрян на стената.

„Умно момче“ — помисли си Блайт и кимна на пажа.

Брандън кимна с глава в отговор.

— Извинете ме за момент — неочаквано рече Роджър. — Трябва да говоря с Бъргли, преди да се е появила кралицата.

Блайт проследи мъжа си с поглед. Тя искаше да поговори с баба си, но в този момент кралицата и свитата й влязоха в залата. Всички станаха от местата си и се поклониха. След като Елизабет седна на стола си, същото сториха и останалите присъстващи.

Чембърлейнс Мен, трупата на Уилям Шекспир, започна представлението си веднага. Артистите се поклониха пред кралицата и започнаха с пролога:

„Два рода, равно знатни от Верона,

чиято красота е тук пред вас,

отново нарушавайки закона,

проливат ближна кръв със вражи бяс.

Двамина млади през стени от злоба…“

Погледите на сестрите Деврьо се срещнаха. След като бе кимнала на Блис, Блайт се наведе към баба си и й прошепна:

— Извини ме за момент. В моето състояние… нали знаеш. Брандън Монтгомъри ще ме съпроводи.

— Ще кажа на Роджър, когато се върне — отвърна херцогинята и потупа дланта й.

Блайт стана и покрай стената на залата забърза към главния изход. Блис също стана и се насочи към един друг изход, за да не привлича вниманието.

Блайт се молеше наум Роджър да не се изпречи на пътя й, преди да бе напуснала залата. Тогава той навярно щеше да пожелае да я изпрати лично до стаята им, а това би осуетило плановете й.

На вратата потърси с поглед мъжа си и едва не се спъна, когато го видя да седи до Сара Ситуел. Точно в този момент Роджър се бе навел над блондинката, за да чуе по-добре онова, което му казваше тя.

Блайт усети стомаха й да се свива на топка. Може би бившите любовници на мъжа й все още не бяха съвсем бивши. Сянка на горчива неувереност легна на сърцето й.

Напусна залата и с мрачна решителност се запъти по коридора. Нямаше да позволи изневерите на мъжа й да я разстроят. Всяко безпокойство можеше да навреди на бебето.

— Лейди Блайт?

Тя се обърна.

— Да?

— Не искам да бъда непочтителен — рече Брандън, — но това не е пътят за галерията — Блайт кимна замислено и се върна обратно. След това двамата поеха по един друг коридор. — Случило ли се е нещо? — попита момчето. — Изглеждате ми малко бледа.

— От бременността е — излъга Блайт.

Брандън се изчерви, но продължи да я води по безкрайния лабиринт от коридори и галерии. Най-сетне стигнаха входа на Дългата галерия.

Блайт спря и рече:

— Ще стоиш тук, каквото и да се случи — нареди тя на момчето.

— Разбирам.

Младата жена решително влезе в галерията. Не можеше да чака сестра си, защото, ако се поколебаеше дори само за миг, при мисълта за ужасяващата безнадеждност, царяща в галерията, никога нямаше да събере смелост да влезе вътре.

Дългата галерия тънеше в пълен мрак и изглеждаше неестествено и зловещо. Блайт не можеше да различи другия край на помещението, макар в коридора, който водеше към покоите на кралицата, да се виждаше факла. В средата на галерията гореше една-единствена дълга свещ.

Блайт се запита защо ли помещението бе толкова тъмно по това време на деня. Когато за пръв път бе влязла тук, от двете страни на галерията горяха множество свещи. Дали на път за голямата зала сестра й не бе минала оттук и не бе ги изгасила? Винаги бе по-лесно да се надникне зад хоризонта, когато земният поглед не отвличаше мислите.

Блайт си пое дълбоко дъх и направи още няколко крачки. Отново почувства безутешната тягостна атмосфера. Сякаш цялата безнадеждност на този свят бе сбрана в това помещение. По гърба й полазиха тръпки и тя погледна към единствената свещ, която дори не трепваше.

От тъмния край на галерията до слуха й достигна някакво проскърцване и Блайт разбра, че не е сама.

— Кет Хауърд? — извика тя е треперещ глас. — Ваше величество? — никакъв отговор. Нищо не помръдваше. — Името ми е Блайт Дебре — извика тя, сигурна, че звукът на собствения й глас ще й вдъхне смелост. — Дойдох, за да ви помогна да се отправите на Великото пътешествие. Ваше величество, боя се, че отдавна сте мъртва…

Неочаквано във врата й се впи един шнур. Някой с все сила дръпна двата края.

Блайт направи опит да извика и сграбчи шнура. Тя се бореше отчаяно, нанасяйки удари във всички посоки. В обзелата я паника реши, че покойната кралица се опитваше да я убие. Секунда по-късно вече знаеше, че човекът зад нея бе от плът и кръв — убиецът на Дарнел!

Блайт се опита да мушне пръст под шнура. Усещаше как силите й я напускат. Боже, не! Бебето й щеше да умре, а Роджър — да увисне на бесилото, обвинен, че е удушил и нея, подобно на първата си съпруга.

— Блайт! — някъде безкрайно далече прозвуча гласът на сестра й.

Смъртоносната хватка се поотпусна.

Блайт си пое дъх и се строполи на земята. До слуха й достигна шумът от отдалечаващи се стъпки. Някой запали свещ. Блис изпищя.

— Брандън! — извика тя и коленичи, за да положи главата на сестра си в скута си. — О, сестричке, съжалявам, че закъснях. Седрик Дебре ме задържа.

— Не си закъсняла — изхърка Блайт и отвори очи. — Идваш точно навреме.

— По дяволите, вижте врата й — извика Брандън Монтгомъри и я зяпна с разширени от ужас очи.

— Доведи Роджър — закашля се Блайт.

— Помощ! Милорд! — извика момчето и изхвърча от галерията.

— Сега ще дотичат всички — дрезгаво простена Блайт.

Така си и беше.

Само след минути над нея вече бяха надвесени десетки угрижени лица, сред които тези на херцогинята, херцога и двамата й девери. По-угрижен от всякога, Роджър коленичи до нея и я взе в обятията си.

— Някой се опита да я удуши — каза Блис, макар това да бе очевидно за всички.

— О, горкичката ми — проплака баба й. — Дръж ме, Тали. Чувствам се толкова слаба при мисълта за онова, което можеше да се случи.

— Направете място, дайте й възможност да си поеме дъх — нареди Роджър на растящото множество от придворни. Той я погледна и попита: — Видя ли нападателя си? Можеш ли да ми го опишеш?

Блайт поклати глава. Сега, когато бе в безопасност в обятията на мъжа си, от очите й бликнаха сълзи на страх и облекчение.

— Някой от вас видя ли нападателя? — попита Роджър Блис и Брандън.

Двамата поклатиха глави.

— Вие не бяхте в залата, когато Монтгомъри извика за помощ — чу се един познат глас. — Къде бяхте, Дебре?

Едуар дьо Вер. Граф Оксфорд намекваше, че собственият й съпруг се бе опитал да я удуши.

Роджър я погледна, поколеба се, след това стрелна с гневен поглед граф Оксфорд, но не отвърна нищо.

— Помогни ми да се изправя — рече Блайт и отвлече вниманието от Роджър.

Той я подкрепи и продължи да я държи в прегръдката си. Тя го погледна и му се усмихна.

— Е, Дебре, очакваме отговора ви — подигравателно рече граф Оксфорд.

— Ръцете на нападателя бяха на жена — излъга Блайт, в отговор на което всички ахнаха.

— Роджър, това доказва вашата невинност — обади се херцог Робърт.

— Съгласен съм с вас — намеси се и Бъргли. Някои от придворните закимаха в знак на съгласие.

— Следите по врата ви не ми изглежда да са от голи ръце — рече Оксфорд и се приближи към нея. — Тази гънка права линия ме навежда на мисълта, че похитителят е използвал връв или шнур. Опитвате се да прикриете съпруга си ли?

— Оксфорд, вие наистина сте по-глупав и от конски задник — рече Блайт. Всички се засмяха. — Защо ми е да прикривам мъжа, който се опита да ме убие?

— Наистина обезпокояващ въпрос — отвърна Дьо Вер и се изчерви от смущение и гняв. — Какво криете, Дебре? Защо не кажете къде сте били?

— Роджър беше при мен — обяви Сара Ситуел.

— Блайт, не е онова, което си мислиш — рече Роджър.

— Бих искала да се върна в стаята си — отвърна тя и го погледна студено.

На лицето на Роджър бе изписано болезнено съжаление. Той вдигна жена си на ръце и я понесе през галерията. Няколко приятели и роднини го последваха. Преди да влезе в стаята, той се обърна към тях и рече:

— Ще се погрижа за съпругата си. Можете да я посетите утре — и нареди на Хардуик и Дейзи: — Оставете ни сами.

Роджър прекоси стаята и внимателно постави Блайт да седне на леглото, после се върна, за да залости вратата. Преди отново да се приближи към жена си, той дълго я гледа, без да продума.

— Ще ти помогна да се съблечеш — рече Роджър и седна на ръба на леглото.

— Мога да се съблека и сама — каза тя.

— Моля те, позволи ми да ти помогна — умоляващо рече той.

Блайт разбра, че Роджър изпитваше угризения на съвестта за това, че е бил със Сара, вместо да закриля жена си. Тя искаше да го поизмъчи малко, но нямаше сърце да го стори. Болезненото съжаление, изписано на лицето му, й се струваше непоносимо. Тя кимна, но надигащите се в гърдите й чувства не й позволиха да продума.

Роджър я съблече и й помогна да облече нощницата и халата си. Тя се облегна на таблата на леглото и мълчаливо впери поглед в мъжа си.

Когато той й предложи чаша уиски, младата жена поклати глава и рече:

— Не пия спиртни напитки.

— Понякога спиртните напитки са по-безопасни от заниманията със спиритизъм — подразни я Роджър и се усмихна криво.

Блайт се усмихна в отговор и прие чашата. Тя отпи малка глътка и разкриви лице в гримаса, когато изгарящата кехлибарена течност се стече по гърлото й.

Роджър взе чашата от ръцете й и я постави на масата. След това повдигна брадичката й, за да огледа раната.

— Съжалявам, че не бях до теб, за да те закрилям — сломено рече той.

Блайт не отвърна. Роджър едва ли щеше да е толкова разкаян, ако знаеше какво бе възнамерявала да стори.

— Не съм имал нищо със Сара — без предисловия рече мъжът й — Тя ме помоли да напуснем заедно залата, защото се нуждаела от съвета ми във връзка с някаква инвестиция.

— Вярвам ти — рече Блайт и посегна към ръката му. На лицето му се изписа облекчение, което го правеше да изглежда по-млад отколкото бе.

— Какво търсеше в Дългата галерия? — попита той. — Не е трябвало да се отдалечаваш толкова много от залата.

— Имах среща с Блис.

— Защо?

— Двете с нея искахме да помогнем на Кет Хауърд — искрено отвърна Блайт.

Той също бе искрен с нея, как можеше да го излъже?

— За какво говориш? — пожела да узнае Роджър.

— В Голямата галерия е затворен духът на Кет Хауърд и…

— Ти, малка глупачке, духове и призраци има само в празните ви глави — изфуча Роджър. — Не помисли ли за опасността? В двора се разхожда убиец, който не би се спрял пред нищо, за да получи главата ми.

— Като оставим настрана раната, се чувствам добре — настоя тя.

— Не си добре, а си имала дяволско щастие — поправи я той. — Забранявам ти да мърмориш онези инфантилни молитви, разбрано?

— Със същия успех би могъл да забраниш на слънцето да свети — отвърна Блайт.

— Благодаря за съвета — сухо рече Роджър. — Утре рано сутринта заминаваш за Дебре Хаус.

— Не отивам никъде.

— Даде обет да ми се подчиняваш.

— Не и за това — Блайт постави дланите си на бузите му. — Мога да ти помогна да откриеш убиеца на Дарнел.

— Ако съм зает с това, да те закрилям, няма да мога да разследвам убийството — отвърна Роджър.

— Брандън Монтгомъри няма да се отделя от мен… Роджър, може ли да поговорим за това утре? — уморено попита тя. — Сега имам нужда от теб. Прегърни ме силно. Моля те, не ме оставяй сама тази вечер.

Роджър кимна. Взе я в обятията си и благопристойно я целуна по челото.

— Страх ме е — призна Блайт и нежно склони глава на гърдите му.

— Повярвай, скъпа — дрезгаво прошепна Роджър. — Когато те видях да лежиш там, аз също изпитах страх.