Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (14)

13

— Амин — каза Блайт и гневно се обърна към него. — Един добър палач би спестил много и на мен.

Изненадан от избухването й, Роджър я погледна, но не забеляза изписания на лицето й гняв.

— Нарочно го направи — обвини я той, сочейки я с пръст. — Подмами ме в клопка.

— Нещо не ми е ясно — изфуча Блайт. — Аз се скрих под прозореца ти, а когато ти излезе, те взех на ръце, занесох те в леглото си и ти отнех девствеността, така ли?

— Сарказмът ти е неуместен — каза Роджър и й обърна гръб. Той посегна към дръжката на вратата, но думите й го спряха.

— Твоята жестокост още повече — с треперещ глас рече Блайт.

Болката й не остана скрита за Роджър.

— Съжалявам — с въздишка каза той и бавно се обърна към нея. — Права си. Сам влязох в този капан. Нямам право да те виня за това, че не устоях на изкусителния ти зов, малка сирено.

Само слепец не би видял изписаната на лицето му болка.

— Роджър… — пристъпи към него Блайт, за да го утеши.

— Кралицата ме очаква — каза той и вдигна ръка, за да я накара да остане на мястото си. — Залости вратата и не пускай никого, освен Блис, баба си и дядо си.

— Защо?

— В двора има убиец — напомни й той.

— О, бях забравила.

— Това би могло да ви коства живота, милейди.

— Обещаваш ли да бъдеш предпазлив? — угрижено попита Блайт. Който и да бе убиецът на Дарнел, той се опитваше да се освободи от съпруга й и навярно този път щеше да има по-голям късмет, отколкото на пазара Смитфийлд.

— Не се безпокой за мен — каза Роджър, а изражението на лицето му омекна.

— Не забравяй, умният мъж се доверява единствено на себе си.

— Благодаря за съвета — каза Роджър и се обърна. — А сега залости вратата.

Блайт стори каквото й бе наредил. Когато остана сама, преглътна напиращите сълзи и облече нощницата си. Вместо да си легне обаче, младата жена разпали огъня и седна в едно от креслата пред камината.

Едва сега даде воля на безпокойството си за Роджър. Колкото по-близо бе той до убиеца на Дарнел, толкова по-голяма бе заплашващата го опасност.

При първа възможност двете със сестра й трябваше да се помолят. Навярно заедно щяха да успеят да съберат достатъчна сила, за да надвият черното слънце. Мисълта, че детето й можеше да израсне без баща, бе непоносима.

Блайт съсредоточи вниманието си върху хипнотизиращите пламъци. Огънят я стопляше и вливаше живот в жилите й. Всичко щеше да се оправи. Орелът и пеперудата щяха да се възнесат заедно към рая и дори отвъд него. Завинаги.

 

 

Бум! Бум! Бум!

— Пусни ме да вляза, скъпа женичке — викаше Роджър и блъскаше по вратата.

Блайт вдигна резето и отвори.

Роджър й се усмихна с хлапашко безсрамие и влезе.

Блайт повдигна вежди в знак на неодобрение, а в носа я блъсна миризма на вино.

След като отново бе залостила вратата, младата жена се обърна и се зае да наблюдава мъжа си. Той бе седнал на ръба на леглото и сега се бореше с ботушите си.

— Ботушите ми не искат да се събуват — каза Роджър, сякаш тя и сама не виждаше. — Ще ми помогнеш ли?

Блайт кимна и прекоси стаята, за да издърпа ботушите му.

— Колко си талантлива — с усмивка рече той — Чуй това: един ирландец, един шотландец и един испанец поправяли покрива на катедралата „Сейнт Пол“. Неочаквано излязъл силен вятър. Знаеш ли какво се случило? — Блайт не отговори, а само го гледаше погнусено. — Какво има? — каза Роджър, вдигна рамене и се ухили.

— Безсърдечно е да ми разказваш такива неща — с укор в гласа рече Блайт, като присви очи. — Знаеш, че имам роднини ирландци и шотландци.

— О, моля за извинение — Роджър изглеждаше искрено разкаян. Той се усмихна криво и каза: — Чуй това: един испанец, един италианец и един французин поправяли покрива на…

— Все ми е едно — прекъсна го тя.

— Вече си чувала историята — с гримаса на разочарование рече Роджър. — Защо не ми каза?

Блайт нямаше опит с пияни мъже, а мъжът й се държеше като същински глупак.

— Ела тук, жено — нареди Роджър и потупа с ръка леглото. — Дай ми една целувка.

— Скоро ще съмне — каза тя. — Лягай си.

— Искам една целувка — Роджър се ухили цинично, но неустоимо чаровно и добави: — Искам много повече от това, но възнамерявам да започнем с една целувка.

— Целуни ме отзад — каза Блайт, използвайки любимия израз на камериерката си.

— Една целувчица, милейди — настоя Роджър и й намигна. Той се излегна напреки на леглото, хвана се за слабините и каза: — Ела, госпожо пеперуда, кацни тук.

— Мислиш си, че можеш да ме имаш винаги, когато пожелаеш? — гневно попита тя.

— Да.

— Ти, жалка грешка на природата.

— Това „не“ ли означава? — разочаровано попита Роджър — С кого тогава да го правя?

— Върви по дяволите — изфуча тя и му обърна гръб.

— Жено, твоят господар и любим копнее по хубавите ти цици — строго рече Роджър. — Бих искал да го направя с теб… Хей…

Роджър протегна ръка, за да я сграбчи. Блайт се извърна, сви ръце в юмруци и го удари. Той изгуби равновесие, падна по гръб на леглото, промърмори нещо неразбираемо и захърка.

Блайт въздъхна. Мъжете можеха да бъдат същински деца. Баба Чеси и майка й никога не й бяха споменавали за това. Навярно опасявайки се, че може да откаже да се омъжи.

Блайт взе една вълнена наметка и покри мъжа си с нея. После добави дърва в камината, загърна се в кожената си наметка и отново седна в креслото.

Когато се събуди няколко часа по-късно, през прозореца в стаята проникваше ослепителна слънчева светлина. Блайт разбра, че е спала по-дълго от обикновено. Откъм леглото дочу силно хъркане.

Тя стана, протегна се и разпали огъня. След това се изми възможно най-тихо, за да не събуди мъжа си, и облече семпла дневна рокля. Сестра й скоро щеше да почука на вратата, за да й покаже тайнственото си откритие.

Блайт чу леглото проскърцва. Веднага последва тих стон. Тя прекоси стаята и прошепна успокоително:

— Остани легнал, Роджър. Не отваряй очи.

— Защо? — Роджър отвори очи и направи опит да седне в леглото. Веднага след това простена, заслепен от слънцето, падна обратно в леглото и се зави презглава.

— Нали ти казах да не отваряш очи? — развеселена попита Блайт.

— Трябва ли да звучиш толкова весело? — долетя изпод наметката приглушеният глас на Роджър. — Направи нещо.

Блайт едва се въздържа да не прихне. Погледът й спря върху очертаващото се под наметката тяло на мъжа й и тя отстъпи назад при вида на една необикновено голяма издутина там, където трябва да бяха слабините му. Това беше невъзможно? След толкова много вино и при такъв ужасен махмурлук?

— Помогни ми — простена Роджър, а гласът му прозвуча като гласа на твърдоглав хлапак.

— Ще се моля за теб — каза тя.

— Проклятие — изруга той. — Направи нещо реално.

Блайт отвори уста, за да му каже, че не знае как би могла да облекчи мъките му, но вниманието й бе привлечено от тихо почукване на вратата.

— Това трябва да е Блис — каза тя. — Време е да вървя.

— Не ме оставяй сам — простена той.

— Веднага се връщам — извика през рамо тя, докато отваряше вратата. Последното, което чу, бе възмутения му стон.

Блайт затвори тихо вратата и се усмихна на сестра си.

— Да не би Роджър да е болен? — попита Блис.

— Най-обикновен махмурлук.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Снощи, след като се оттеглих, да е танцувал е Рода или Сара?

— Не.

— Танцувал ли е с някоя друга жена?

— Не.

— Тогава можеш да му помогнеш, когато се върнем — рече Блайт. — Така хубаво са го казали гърците: „Страданията ни правят по-мъдри“, а моят орел има нужда от един малък урок относно опасностите от злоупотребата с алкохол.

— Сестричке, липсва ти състрадателност, за да придобиеш умението да лекуваш — отбеляза Блис. — Между другото, сърдиш ли ми се заради вчера?

— Знаеш, че не мога да ти се разсърдя — каза Блайт. — И без това скоро всички щяха да научат. Просто ми спести усилието да събера малкото останала ми смелост.

Блис я поведе през слабо осветени пусти коридори и галерии. От време на време срещаха някой прислужник, чиито господари все още спяха след прекараната в гуляи нощ.

— Къде ме водиш? — попита Блайт.

— В Дългата галерия — отвърна Блис. — Галерията води към кралския параклис и към частните покои на кралицата.

Двете сестри повървяха още десетина минути, преди да достигнат целта си. На входа на галерията Блис направи знак на сестра си, че са пристигнали и влезе.

— Какво искаше да ми покажеш? — попита Блайт.

— Ела с мен до другия край на галерията — отвърна Блис. Блайт се усмихна смутено и последва сестра си. Не бе направила и пет крачки, когато усети по гърба й да полазват тръпки.

— Тук става течение — отбеляза тя.

Блис не отвърна нищо, а само посочи стената на пустата галерия.

Блайт погледна редиците дълги, изострени в края, свещи покрай стените на галерията. Пламъчетата им дори не трепваха.

Блайт стисна ръката на сестра си. Чувстваше някаква потискаща безутешност и нервно погледна Блис, която внимателно наблюдаваше реакцията й. Дългата галерия изглеждаше безкрайна.

Блайт забави крачка. Постепенно я обземаше паника, а сърцето й биеше учестено. Неочаквано тя се отскубна от ръката на сестра си и хукна по обратния път. Чу Блис да вика името й, но не се обърна и не спря, докато не излезе от галерията.

Блайт затвори очи и се облегна на стената, благодарна за пронизващия треперещото й тяло хлад.

— Усети ли нещо?

— Очевидно — сухо рече Блайт и погледна сестра си. — Какво беше това?

— Катрин Хауърд — делово отвърна Блис.

— Кет Хауърд? — Отговорът шокира Блайт. — Тя е мъртва вече повече от петдесет години.

Блис кимна.

— Когато клетата кралица била арестувана, тя се втурнала по тази галерия в отчаян опит да се добере до краля, за да измоли милост.

— Значи душата й е затворена в тази галерия повече от петдесет години — каза Блайт и потрепери, поглеждайки към входа на галерията. — Трябва да й помогнем да се отправи на Великото пътешествие.

— Знаех си, че ще помогнеш — каза Блис.

— Защо досега не си предприела нищо?

— Не ми се искаше да стоя сама тук вътре.

— Разбирам — каза Блайт. — Кога ще й помогнем?

— На двадесет и първия ден от декември маестро Шекспир ще представи на кралицата най-новата си пиеса, „Ромео и Жулиета“ — каза Блис, улови сестра си подръка и я поведе по коридора. — Докато всички се забавляват в залата, ще се измъкнем и ще се срещнем тук.

Блайт кимна в знак на съгласие.

— Ще помогнеш ли сега на мъжа ми?

— Разбира се.

Роджър лежеше в леглото така, както го бе оставила — завит през глава и хъркащ. Двете сестри се приближиха към леглото.

Блайт предпазливо издърпа наметката от лицето му, а Блис постави върха на пръстите си върху слепоочията му и замижа, за да се съсредоточи. Устните й се раздвижиха в беззвучна молитва.

Няколко мига по-късно Блис отвори очи и кимна на сестра си. Блайт внимателно покри с наметката лицето на мъжа си.

— Ще се оправи ли? — прошепна тя, докато изпращаше сестра си до вратата.

— Да, но преди да съмне, е най-тъмно — отвърна Блис и й намигна.

Блайт знаеше какво има предвид сестра й. Тя едва се сдържа да не се закиска и тихо затвори вратата. След това опря чело до гладкото дърво и за миг остана неподвижна. На самата нея също малко й се гадеше.

— Какво направи с мен сестра ти?

Гласът му накара Блайт да трепне и да се обърне. Беше си мислила, че мъжът й спи.

— Никога не бих сбъркал твоето докосване с нечие друго, а ти не би допуснала до леглото ми друг, освен член на семейството си. Значи…

Роджър замълча неочаквано, ококори слисано очи и се хвана за корема. Скочи от леглото и се втурна покрай нея към вратата.

Блайт го чу да повръща в коридора. Надяваше се да не й се наложи да почиства след него. Тя усети по горната й устна да избиват ситни капчици пот. Боже, на нея също й се гадеше.

— Казах ти, че тези заклинания няма да помогнат — промърмори Роджър, когато след няколко минути се върна в стаята. Лицето му обаче бе възвърнало здравия си цвят.

— Блис се помоли да се освободиш от отровата — отвърна тя.

— Вече съм по-добре — призна Роджър. — Струваш ми се бледа.

— Ако можех да си полегна малко…

Роджър я прегърна през кръста и я отведе до леглото.

— Дейзи ще се появи всеки момент — каза той. — Ще й поръчам да ни донесе закуска. Толкова съм гладен, че бих могъл да погълна цял вол.

— Не ми говори за ядене — простена Блайт и си спечели една усмивка от негова страна.

— Който купува на вересия, трябва да плаща сметката — каза Роджър с иронична усмивка. — На теб, малка пеперудке, ще ти се наложи да плащаш през следващите осем месеца.

— Роджър, снощи си се опитвал да удавиш в пиене мъката си ли? — попита Блайт и си даде сметка, че се боеше от отговора.

— Каква мъка имаш предвид?

— Говоря за детето.

Роджър застана до леглото и погали бледата й буза.

— Скъпа, снощи се напих, за да отпразнувам бъдещата поява на бял свят на второто си дете.

— Благодаря — Блайт му се усмихна.

Преди той да успее да отвърне нещо, на вратата се почука и в стаята влязоха Хардуик и Дейзи.

— О, вече сте облечен — възкликна Хардуик. — Простете за закъснението.

— Тази сутрин графинята не се чувства добре — каза Роджър. — Нека Дейзи отиде в кухнята и донесе чаша бистър бульон и парче хляб. Никакво масло.

— А какво да донесем за вас, милорд? — попита Хардуик.

— Всичко, което е горещо и лютиво — отвърна Роджър. Той погледна жена си и добави: — Сервирайте ми в залата. Ще дойда там веднага, щом Дейзи се върне от кухнята.

Когато Хардуик и Дейзи излязоха, Роджър обърна гръб на Блайт и се приближи към масата, върху която стоеше легенът за миене. Съпругът й съблече ризата си и започна да мие лицето си.

— Ако всяка сутрин преди ставане изяждаш парче хляб, няма да ти се гади толкова — извика през рамо той. — Избягвай мазните ястия, иначе отново ще ти прилошее.

— Откъде знаеш всичко това? — изненадано попита тя.

Роджър се обърна, а водата се стичаше от лицето му, докато я гледаше усмихнат:

— Вече съм го преживял, забрави ли?

Блайт кимна и продължи да го наблюдава. В гърдите й се разля непозната топлина, докато го наблюдаваше да се бръсне и да облича чисти дрехи.

Такъв трябваше да бъде един брак. Съпрузите живееха заедно и споделяха всичко — и добро, и лошо. Мъжът се грижеше за жената, която носеше семето му и раждаше децата му.

В този миг Роджър развали магията. Той прекоси стаята и седна на ръба на леглото.

— Наслаждавай се на престоя си тук, защото няма да се повтори — каза той. — Когато след няколко седмици се върнем в Дебре Хаус, това ще е краят на светския ти живот.

Думите му я объркаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Повече няма да се върнеш в двора.

— Сър, разбирам смисъла на думите ви, но не и причината за тях.

— Не възнамерявам да повтарям грешките си — каза Роджър.

— Какви грешки?

— Все едно.

— Бих искала да зная какво престъпление съм извършила според теб — настоя Блайт.

— Все още никакво — отвърна Роджър. — И няма да ти дам възможност да се правиш на курва.

— Да се правя на курва? Как смееш! — извика тя. — Може би си спомняш, че предпочитах да остана с Миранда, но ти настоя да дойда тук с Тео.

Роджър стана от леглото, без да отвърне, и я погледна.

— Детето, което носиш в утробата си, ще ти е първото и последното.

Вратата се отвори и Дейзи прекоси стаята, за да постави подноса със закуската върху нощната масичка. Блайт се облегна на таблата на леглото и посегна към чашата с бульон.

— Изяж хляба и заспивай. Ще се почувстваш по-добре. Не забравяй срещата си с кралицата — след тези думи Роджър напусна стаята.

— Събуди ме след два часа — нареди на камериерката си Блайт, след като мъжът й бе излязъл. — Бих искала да се изкъпя преди срещата си с кралицата. Погрижи се, когато се събудя, банята да е готова.

Дейзи кимна и дръпна завесите на леглото.

Блайт се чувстваше уморена след неспокойната нощ, прекарана пред камината, но грижите не й даваха покой. Странното поведение и обвиненията на мъжа й я объркваха и тя отново се запита какво ли се бе случило между него и Дарнел. Какво го бе превърнало от младежа е великодушна усмивка, когото познаваше някога, в гневния наранен мъж, който бе сега.

 

 

Няколко часа по-късно Блайт стоеше пред огледалото и довършваше приготовленията си за срещата с кралицата. Развълнувана и нервна, младата жена обмисляше онова, което щеше да каже на Елизабет. Мисълта, че Блис щеше да бъде до нея, я успокояваше. Ако имаше късмет, херцогиня Лъдлоу също щеше да бъде там. Баба й Чеси притежаваше забележителния талант да поддържа дори и най-скучния разговор.

На вратата се почука. Блайт излезе иззад паравана и кимна на Дейзи, която отвори. На прага стоеше дванадесетгодишен паж в синя ливрея.

— Госпожица Блис ме изпраща, за да отведа госпожа Дебре до личния кабинет на кралицата.

Блайт се усмихна на симпатичното момче, чиито тъмни очи чудесно подхождаха на гъстата му черна коса.

— Как се казваш? — попита тя пажа, който я поведе през безкрайния лабиринт от коридори и галерии.

— Брандън Монтгомъри — отвърна момчето, без да я погледне.

— Откъде са синините под очите ти? — попита Блайт.

— От конюшните.

Тя му се усмихна.

— Имах предвид от какво?

— Враговете ми се бяха съюзили срещу мен — каза той.

— Кои са враговете ти?

— Гримсби, Спенимуур и Кокърмаут.

— Трима срещу един не ми изглежда много честно — отбеляза Блайт.

Момчето забави крачка.

— Както сама можете да се убедите, не бе никак честно — с пленителна усмивка каза то. — Но и всеки от тях получи по една хубава синина, така че резултатът е в моя полза.

— Насилието е излишно — укорително рече Блайт. — Винаги има и други възможности за разрешаване на конфликтите.

— Кажете го на Гримсби, Спенимуур и Кокърмаут.

— За какво спорихте?

Момчето се поколеба.

— За покойните ми родители.

— Какво за тях?

Брандън Монтгомъри спря неочаквано и я погледна.

— Аз съм наследникът на Стратфорд.

Блайт го погледна недоумяващо. Момчето, изглежда, бе очаквало друга реакция.

— Е, и?

— Не знаете ли? — изненадано попита Брандън. — Дядо ми, граф Стратфорд, бил екзекутиран като предател.

— Щом си паж тук, значи кралицата няма нищо против теб — рече Блайт.

— Аз съм сирак. Баща ми ме остави под опеката на кралицата — обясни момчето. — Не мога вечно да остана паж, но, изглежда, никой не иска да ме вземе в дома си.

— Заради дядо ти ли? — изненадано попита Блайт. — Какво се е случило с родителите ти?

Брандън я фиксира с пронизващите си сини очи.

— Баща ми удуши майка ми, а след това се удави в Ейвън — сухо отвърна той.

— Съжалявам — каза Блайт и докосна рамото му. Гордото изражение на лицето му и невероятно сините очи й напомняха за Роджър. — Познаваш ли мъжа ми?

— Всеки познава орела на кралицата.

— Харесваш ли го?

— Възхищавам му се — с пленителна усмивка каза момчето.

Блайт кимна в отговор на комплимента.

— Можеш да дойдеш в Дебре Хаус. Ще ти дадем възпитанието, което заслужава внукът на един граф.

— Моите уважения, милейди, но преди да ми направите подобно предложение, трябва да говорите със съпруга си.

— Не се безпокой за това. Ще говоря за теб с кралицата.

Пред входа на Дългата галерия Блайт забави крачка. Беше забравила, че до покоите на кралицата можеше да се стигне единствено през галерията. Брандън я погледна въпросително, но в този момент се появи Блис, която буквално изхвърча от галерията.

— Значи вече си тук — каза Блис, останала без дъх от тичането. — Ще те съпроводя оттук нататък.

Блайт извади от джоба си една златна монета и я подаде на момчето.

Брандън поклати глава.

— За мен беше удоволствие, госпожо Дебре.

— Въпреки това имаш нужда от джобни пари.

Той се усмихна.

— Вярно, но не и от вас.

— Ще инвестирам тази монета от твое име — каза тя.

Брандън кимна.

— На вашите услуги, госпожо Дебре — след това се обърна и изчезна обратно по коридора, по който бяха дошли.

— Трагична съдба — рече Блис по адрес на момчето и улови сестра си за ръка. — Как е Роджър?

— Много по-добре.

Хванати за ръка, те влязоха в галерията. След няколко крачки двете сестри се спогледаха и си кимнаха. Те повдигнаха полите на роклите си, хукнаха през галерията и спряха едва в другия й край.

Блайт се облегна на стената, опитвайки да си поеме дъх. Когато след няколко минути дишането й се успокои, тя кимна на сестра си, която я поведе по някаква друга галерия.

— Това са покоите на кралицата — рече Блис и влезе в едно помещение, в което седяха и разговаряха придворните дами на нейно величество.

Блайт мина покрай тях и последва сестра си, която в този момент влизаше в личния кабинет на кралицата. Помещението беше тъмно и задушно и имаше само един прозорец. Декорациите правеха удивително малкото помещение да изглежда още по-малко и задушно.

Двете сестри направиха дълбоки реверанси пред кралицата. В кабинета бяха също херцогиня Лъдлоу и дългогодишната й приятелка, лейди Теси Пайнс.

— Добре дошла, госпожо Дебре — поздрави я Елизабет. — Седнете.

— За мен е чест, Ваше величество — почти шепнешком отвърна Блайт.

— Как са родителите ви? — попита кралицата.

— И двамата се радват на чудесно здраве.

— Добре — Елизабет се обърна към по-възрастните жени. — Довършете историята си, Теси.

— Казах на Пайнс да плати на търговеца петстотинте фунта, които му дължах — поде лейди Теси.

Херцогинята на Лъдлоу се засмя гърлено.

— Какво каза той?

— Пайнс попита: „За какво?“ — продължи лейди Теси. — А аз: „Не искаш да спорим две седмици преди Коледа, нали?“

— И какво стана?

— Пайнс излезе от стаята и се върна след малко — продължи Теси. — Попитах го дали е платил на търговеца, а той ми отвърна, че се е погрижил за всичко и не желаел повече да говорим за това. Да съм смятала, че Коледата е настъпила.

Елизабет и херцогинята се засмяха.

— Значи тази брошка ще бъде коледният ти подарък? — попита Чеси.

— Не и ако иска някога отново да легне между краката ми — отвърна лейди Теси.

Всички се засмяха, а Блайт се изчерви. Не бе допускала, че в присъствието на кралицата могат да се водят толкова вулгарни и безсмислени разговори.

— Е, Чешир и Пайнс, благодаря ви за компанията — освободи двете възрастни дами кралицата. — Сега бих искала да си поговоря със скъпата си Блис и нейната сестра.

Двете жени станаха и направиха реверанси.

— Ще се видим по-късно, скъпи мои — извика през рамо Чеси.

Когато вратата се затвори, Елизабет съсредоточи цялото си внимание върху Блайт.

— Надявам се, че днес се чувствате по-добре — каза кралицата.

— Днес се чувствам много по-добре, Ваше величество.

— Виждам, че не сте си донесли ръкоделие.

— Не обичам да бродирам.

— Скъпата ми Блис също не обича — рече Елизабет. — Разкажете ми за сделките си. Носят ли печалба?

— Сестра ми доскоро бе в търговска война със съпруга си — вметна Блис.

Кралицата се усмихна.

— И кой спечели?

— Аз — отвърна Блайт, — но след, това сключихме примирие.

Елизабет се засмя.

— Колко се радвам на дъщерите на скъпия си Мидас. Знаехте ли, че преди време съпругът ви помогна на майка ви да прескочи оградата на личната ми градина?

Блайт и Блис се спогледаха и прихнаха.

— Като паж Роджър постоянно бе замесен в някоя бъркотия — продължи Елизабет. — Веднъж бе взел по една златна монета от всеки от пажовете, за да им покаже някакъв несъществуващ призрак в Дългата галерия — Блайт многозначително погледна сестра си. — Майка ви му бе разказала, че в галерията ми се навъртал призрак и Роджър възнамеряваше да направи пари от това — добави кралицата. — Призракът, разбира се, така и не се появи.

— Като стана дума за пажове, Ваше величество — осмели се да каже Блайт, — възможно ли е да вземем Брандън Монтгомъри в Дебре Хаус, за да го възпитаме и да му дадем добро образование.

— За какво ви е да правите това? — попита Елизабет видимо изненадана.

— Харесвам момчето.

— Младият Монтгомъри не разполага с наследство и с нищо, което да говори в негова полза — каза кралицата.

— Аз съм богата и нямам нужда от пари — отвърна Блайт. — Момчето, изглежда, притежава качества, на които се възхищавам.

Елизабет впери сивите си очи в Блайт и попита:

— Например?

— Дързост, гордост и добро сърце.

— Ти го познаваш едва от десет минути — вметна Блис.

— Не е лесно да се скрият дързостта и гордостта.

— Нямам нищо против момчето да замине за Дебре Хаус — каза Елизабет. — В случай че Роджър се съгласи, разбира се.

— Мъжът ми ще се съгласи — уверено рече Блайт.

— А ако все пак не се съгласи?

— Тогава още преди Великден ще съм го разорила.

— Лейди Блайт, възхищавам се на сърцатостта ви — усмихнато каза Елизабет. — Сега трябва да се подготвя за срещата си с няколко посланици. Като излизате, ми изпратете придворните дами.

Двете сестри направиха реверанси и заотстъпваха гърбом към вратата. Когато излязоха, Блайт щракна с пръсти по посока на личния кабинет на Елизабет и придворните дами побързаха да се явят пред кралицата.

Вместо да се разделят, двете сестри решиха да глътнат малко чист въздух. В една от градините видяха Седрик Дебре и Едуар дьо Вер да се упражняват с шпагите си.

— Добър ден, Седрик — извика Блайт, когато мъжът ги забеляза. Тя се питаше защо Седрик общува със заклетия враг на брат си.

Двамата мъже прекъснаха заниманието си и се приближиха с бавна крачка. Седрик й целуна ръка, а Дьо Вер кимна високомерно.

— Познавате ли сестра ми — попита девера си Блайт.

Седрик се обърна към Блис и рече:

— Вие сте също толкова очарователна, колкото сестра си.

— Благодаря, сър.

— Запознахте ли се вече е метресите на съпруга си? — сухо попита Оксфорд. Блайт имаше чувството, че са я зашлевили. Грубостта на графа я накара да занемее. — Обърнете се и ще видите една от тях.

Блайт не можа да устои да не се обърне и видя Роджър да се разхожда с Рода Белоуз. Само слепец не би разпознал огненочервените коси на лейди Рода.

Блайт усети върху себе си любопитните погледи на мъжете. Пое си дълбоко дъх и запази спокойствие. Една разходка пред погледите на всички едва ли можеше да се нарече любовна афера.

— Може би трябва да влезем вътре — обърна се към сестра си Блайт, след което погледна към небето, на което бързо се скупчваха сиви облаци. — Боя се, че времето се разваля.

Блис кимна, улови сестра си за ръка и я поведе през парка.

— Чувстваш ли подобрение от докосването ми? — попита тя.

— Не особено.

— Не позволявай на Оксфорд да те разстройва — посъветва я Блис пред вратата на стяга й — Имаш ли нужда от компания?

Блайт поклати глава. Останала сама в стаята си, тя се приближи към прозореца, но Роджър и Рода не се виждаха никъде.

Онова, от което се нуждаеше, за да повдигне настроението си, бе една гореща баня, но днес вече се бе къпала. Прислужниците на кралицата навярно щяха да сметнат за комично някой да се къпе по два пъти дневно, при положение че много от тях го правеха веднъж годишно.

Въздухът бе също толкова прекрасна стихия, колкото и водата.

Блайт придърпа един стол към прозореца и отвори капаците. След това взе покривката от леглото и я метна на стола. Накрая се съблече гола, седна на стола и остави свежия въздух да гали тялото й.

Блайт затвори очи и си представи една стълба. Бавно, но решително тя се изкачваше по нея. Най-горе се отвори една врата. Влязла през вратата, Блайт се оказа в прекрасна градина, истински рай с върби, рози и пеперуди. Небесният звън на детски смях я накара да се усмихне…

Вратата на стаята се отвори и я изтръгна от унеса й.

Блайт погледна през рамо и видя мокрия до кости Роджър.

Съпругът й промърмори нещо за непостоянното време, погледна към нея и замръзна на мястото си с отворена от изненада уста. След това в погледа му припламна желание.

— Мили Боже, ти си гола! — извика Роджър. — Веднага се покрий с нещо!

— Какво лошо намираш в това? Все пак сме съпрузи, забрави ли? — попита Блайт.

Роджър взе една наметка и загърна жена си. След това й обърна гръб и се запъти към другия край на стаята, за да се преоблече.

— Спести си времето и усилията — посъветва я той. — Планът ти, няма да мине.

— Какъв план?

— Планът ти да ме прелъстиш — отвърна той и облече един халат. — Имам богат опит с жените и зная кога някоя от тях се опитва да ме изкушава с тялото си. Няма да се оставя да бъда прелъстен.

Блайт знаеше, че той се опитва да я ядоса, затова му се усмихна сладко и отвърна:

— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си!

Роджър й хвърли гневен поглед, наля си едно уиски и седна пред камината.

Блайт дълго го гледа, след което стана и също придърпа стола си към камината.

— Трябва да обсъдим нещо, сър — без предисловия каза тя.

— Зърно или вълна?

— Бих искала да вземем Брандън Монтгомъри с нас в Дебре Хаус.

По всичко личеше, че бе привлякла вниманието му. Роджър обърна глава, за да я погледне, и попита:

— Защо?

— Някой трябва да вземе момчето в дома си, за да го възпита и образова.

— Блайт, хората вземат някое момче в дома си, когато имат изгода от това.

— Наистина ли?

— Брандън Монтгомъри няма нито пфениг, а освен това името Монтгомъри носи нещастие — каза Роджър.

— Нещастие? — повтори тя.

— Дядо му бе екзекутиран за измяна — обясни Роджър, — а баща му се удави, след като бе удушил съпругата си. Във вените на момчето тече прокълната кръв.

— Грешиш — извика Блайт. — Брандън притежава повече дързост, гордост и достойнство от десетима от твоите повърхностни придворни.

— Първо купуваме слепи понита, а сега искаш да вземем в дома си едно момче, което всички избягват — изфуча Роджър. — Колко ли още нещастници ще осиновиш?

Блайт повдигна вежди, което винаги вещаеше неприятности.

— Грешите, милорд. Най-напред се смилих над вашето нещастие, а после и над това на Миранда. Сляпото пони бе едва трето… Роджър Брандън Монтгомъри ще бъде приет в обществото, ако израсне у нас.

— Интересува ли те моето желание? — примирено попита той.

— Съжалявам за онова, което казах. Разбира се, че желанията ти имат значение за мен. Ти ще бъдеш негов настойник и ще се грижиш за образованието му — тя добави с по-мек глас: — Момчето е толкова самотно. Не би ли искал някое мило семейство да се погрижи за Миранда, ако тя си нямаше никого на света?

Роджър въздъхна дълбоко и се взря в пламъците на огъня в камината.

— Добре тогава, когато си тръгнем, ще вземем момчето с нас.

— Благодаря — Блайт протегна ръка, за да го докосне. — В някой друг живот ще бъдеш възнаграден за това… Какво правехте днес с лейди Рода?

Роджър бавно обърна глава към нея и попита:

— Шпионираш ли ме?

— Да те шпионирам? — повдигна вежди Блайт.

— Ти си моя съпруга, нищо повече — каза Роджър. — Онова, което правя с Рода Белоуз, Сара Ситуел или която и да било друга жена, не те засяга.

— Що за логика? — повиши глас Блайт. — Дължиш ми вярност.

— Вярност? — отвърна Роджър. — Каква непривична за една жена дума. Не забравяй, че женитбата ни бе наложена от обстоятелствата.

Блайт потръпна като ударена.

— Сега резултатът е изравнен — каза тя. — Отначало аз те нараних, а сега и ти мен.

Настъпи потискащо мълчание. Пропастта помежду им изглеждаше твърде голяма, за да може да бъде преодоляна.

— Да изпратя ли за Дейзи? — наруши мълчанието Роджър.

— Днес няма да празнувам — отвърна тя, отказвайки да го погледне.

— Отсъствието ти ще направи лошо впечатление — каза той.

— Все ми е едно — отвърна Блайт. Направи пренебрежително движение с ръка и добави: — Върви и танцувай с курвите си, милорд, но те предупреждавам, че ако се върнеш пиян, няма да отворя вратата.

— Може би ще спя някъде другаде.

— И може би това ще е последната ти нощ на тази земя.