Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (11)

10

Сибила Дебре, Рода Белоуз и Сара Ситуел бяха отнели душевния й покой.

Сега Блайт знаеше защо майка й избягваше двора на Тюдорите и придворните на Елизабет. Ако трите жени, с които се бе запознала през този ден, даваха поне приблизителна представа за придворните дами, то Елизабет бе заобиколена от повърхностни и неморални жени. Блайт не смееше дори да си помисли какви бяха мъжете.

Какво щастие, че се бе омъжила за Роджър и не й се налагаше да живее в двора. Мисълта за онова, което трябваше да понесе Блис, й се стори нетърпима.

Блайт излезе от спалнята си и се запъти към края на коридора, където се намираше стаята на Дейзи. Тя почука на вратата.

Никакъв отговор.

— Дейзи? — извика младата жена. Отново никакъв отговор.

Изглежда Дейзи все още вечеряше. Блайт се радваше, че прислужниците на Роджър приемаха братовчедка й.

Реши да я потърси в кухнята. Погледът й спря върху годежния пръст с пеперудата от рубини, смарагди, сапфири и диаманти.

Теб избрах!

Роджър вече бе избрал пътя си в живота. Съвсем скоро щеше да покаже на тези две безсрамни жени, че няма да търпи изневери от страна на съпруга си. Роджър вече бе налапал въдицата. Оставаше й само да го вкара в леглото си, и тогава за него нямаше да има път назад. Ех, ако можеше да го накара да носи сватбения й подарък. Силата на любовта, олицетворявана от пръстена, щеше да пази мъжа й от всички опасности, които дебнеха в тази къща. Може би едно синджирче — този символ на вечността — щеше да го закриля още по-добре, но тя нямаше представа как би могла да накара мъжа си да носи подобно нещо.

Блайт слезе по стълбите във вестибюла. Докато минаваше покрай вратата на голямата зала, видя тримата братя Дебре да седят край камината. Етърва й изглежда се чувстваше гузна и се криеше в стаята си.

На път за кухнята Блайт вече отминаваше кабинета на мъжа си, когато неочаквано забеляза, че вратата бе леко открехната. Досега никога не бе виждала тази врата да стои отворена. Тя се върна и понечи да я затвори, но отвътре дочу нещо като шумолене на пергамент. Младата жена тихо бутна вратата и видя етърва си да стои зад писалището на мъжа й и да рови в купчина книжа.

— Какво правите тук? — попита Блайт с глас, който прозвуча пресилено високо в тихата стая.

Русата жена трепна и вдигна поглед от купчината книжа.

— Преследвате ли ме? — попита в отговор тя.

— Ако не ми отговорите какво правите тук, ще повикам Роджър — заплаши Блайт и пристъпи към нея.

— Извикайте го, щом искате — отвърна Сибила и размаха парче пергамент. — Исках да напиша едно писмо, но нямах хартия.

Блайт се намръщи, убедена, че Сибила лъже.

— Питали ли сте Роджър дали можете да влезете в кабинета му?

— Трябва ли да искам позволение да се разхождам в собствената си къща?

— Това е къщата на мъжа ми.

— Точно така, скъпа етърво — отвърна Сибила. — На мъжа ви, не вашата. Роджър винаги ми е казвал да се чувствам тук като у дома си.

Сибила заобиколи писалището и се насочи към вратата. Докато минаваше покрай Блайт, рече:

— Вместо да ме преследвате, помислете върху това, как да накарате Роджър да ви остане верен. Рода и Сара са доста привлекателни, а и знаят как да се харесват на мъжете — след тези думи тя изчезна по коридора.

Блайт си даде сметка, че Сибила търси нещо много важно и реши на всяка цена да узнае какво е то. Докато затваряше вратата на кабинета, тя погледна по протежение на коридора. Сибила спря пред вратата на залата, направи отрицателен знак с глава и влезе вътре. Блайт нямаше много опит с интриги, но знаеше достатъчно, за да не се остави да бъде заблудена от плитките лъжи на етърва си и да разбере достатъчно красноречивия й жест. Единствената загадка бе, за кого е предназначен този жест и какво всъщност търсеше етърва й.

Блайт продължи по водещия към кухнята коридор. Не след дълго тя дочу гласовете на прислугата и тихия смях, който от време на време прекъсваше разговора. Младата жена се усмихна и си спомни, че като малко момиче кухнята бе едно от любимите й места. Тя водеше сестрите си в това топло помещение, винаги изпълнено с чудесни миризми, за да похапнат нещо сладко и да послушат разговорите на прислугата.

Блайт отвори вратата и влезе. Разговорите веднага секнаха и всички погледи се обърнаха към нея. Изглежда, господарката на дома не бе толкова добре дошла в кухнята, колкото едно дете. Блайт се усмихна колебливо, докато търсеше с поглед Дейзи.

— Милейди, мога ли да ви бъда от полза? — попита икономът.

— Питам се, къде ли е изчезнала Дейзи — отвърна тя.

Няколко от прислужниците се усмихнаха, а други дори се закискаха, но смехът им секна, когато тя ги погледна.

— Мисля, че господин Хардуик ще знае къде можете да я намерите — отвърна Ботъмс.

— Хардуик? — повтори Блайт. — Какво общо има тук Хардуик? Дейзи не може да го понася — по необясними за нея причини думите й предизвика приглушен смях. — Къде да намеря Хардуик?

Ботъмс я дари с широка усмивка. За миг й заприлича на котка, която току-що бе уловила жертвата си.

— По това време Хардуик обикновено пие греяно вино в стаята си — отвърна икономът.

— Благодаря, Ботъмс.

Блайт напусна кухнята. Едва бе затворила вратата след себе си, когато вътре избухна бурен смях. Младата жена спря и впери поглед в затворената врата. Недоумяваше какво толкова смешно се бе случило.

Минавайки покрай залата, надникна вътре и въздъхна с облекчение. Етърва й седеше пред камината и Блайт не трябваше да се притеснява, че тя отново тършува из къщата.

Младата графиня продължи към стаята на Хардуик. Тъкмо бе вдигнала ръка, за да почука, когато отвътре дочу тих стон.

— Хардуик, болен ли сте? — извика Блайт и се втурна в стаята. Видя Хардуик да сяда в леглото си, а до него лежеше Дейзи.

Без съмнение и двамата бяха голи.

— Свети Боже — изпищя Блайт.

— Не, милейди! — панически извика Хардуик и понечи да стане.

Дейзи го задържа и рече:

— Дига, забрави ли, че си гол.

Думите й накараха Блайт да изпищи още по-силно. Не след дълго в стаята се втурнаха Роджър и братята му. Тримата слисано се втренчиха в двойката, която се криеше под завивките.

— Това е нечувано — извика Блайт. — Дейзи бе девствена, преди да срещне този… този негодник.

— М-м-милорд, мога да обясня всичко — заекна негодникът.

Джефри Дебре се засмя гръмко. Блайт тропна с крак, за да го накара да замълчи.

— Утре сутрин — обърна се към мъжа си Блайт — ще изпратиш за някой свещеник, който да ги венчае.

— Да ни венчае? — изквича Хардуик.

— Какво лошо има в това, по дяволите? — попита Дейзи.

Роджър понечи да възрази:

— Блайт, не мога да го принудя…

— Или Хардуик ще се ожени за Дейзи, или ще повикам баща й — заплаши Блайт.

— Одо Лойд? — Роджър хвърли на камериера си дълъг съчувствен поглед и потръпна пресилено. — Това значи или сватба, или погребение, Хардуик. Ти избираш.

— Сватбата трябва да бъде обявена три седмици предварително — рече Хардуик.

— Баща ми може да уреди този въпрос — отвърна Блайт. — Утре сутрин ще отидеш в Деврьо Хаус. Сигурна съм, че Одо Лойд ще ти даде любимата си дъщеря за жена.

Блайт затръшна вратата след себе си и се запъти към стаята на Миранда, за да се увери, че момичето не е чуло виковете. После, доволна, че Миранда спи дълбоко, се върна в стаята си, младата жена застана до прозореца и се загледа в нощното небе.

След малко чу вратата да се отваря и се обърна. Роджър се усмихваше насреща й.

— Утре сутринта ще изпратя Хардуик в Деврьо Хаус. Известих баща ти и го помолих да намери пастор, който да извърши бракосъчетанието.

Блайт кимна.

— Благодаря, сър.

— Бих искал да се извиня за Рода и Сара — продължи той. — Не съм… бил с никоя от тях, откакто Дарнел…

— Благодаря ти, че ми казваш — рече Блайт, усетила в сърцето й да покълва нова надежда. Красивото й чело бе леко смръщено, когато попита: — Роджър, има ли нещо вярно в това, което лейди Сара каза за семейството ми?

— Откъде да зная?

— Ти си бил в двора, когато родителите ми са се оженили.

— Тогава бях едва дванадесетгодишен и не бях посветен в дворцовите клюки — Блайт повдигна вежди и се усмихна. — Доколкото си спомням, баща ти тичаше след майка ти — рече Роджър. — Освен това не вярвам графът да е имал връзка със Сара, която тогава още не бе омъжена. Като ерген баща ти си имаше работа само с омъжени жени…

Блайт се изчерви. Никога не бе помисляла за това, че родителите й са имали личен живот и преди нейното раждане. А фактът, че баща й е бил женкар, я шокира.

— Що се отнася до дядо ти — Роджър сви рамене, — би трябвало да попиташ него.

Блайт изпита облекчение. Казаното от Роджър съвпадаше с онова, което знаеше от баба си Чеси.

— Трябва да обсъдим още нещо важно — рече Блайт. — Тази вечер заварих Сибила да рови из стаята ми. Казва, че била изгубила някаква обеца, но аз не й вярвам.

— Звучи ми съвсем правдоподобно — отвърна Роджър.

— Спипах я също да рови из някакви книжа върху писалището ти.

Роджър се намръщи.

— И какво обяснение ти даде?

— Каза, че й трябвал пергамент за някакво писмо.

Лицето му отново се разведри.

— Това също ми звучи логично.

— Сигурна съм, че лъже — възрази Блайт. — Трябва да поставим ключалки на вратите или стража.

Роджър отхвърли предложението.

— Ключалките и стражите само ще създадат проблеми — той протегна ръка и повдигна с пръст брадичката й. — Благодаря за загрижеността… Казах ли ти, че изглеждаш чудесно.

Блайт се усмихна.

— Мислех, че не забелязваш.

— Забелязах го още в мига, в който се появи в залата — каза той. — Приличаш ми на красива екзотична пеперуда.

— А ти ми приличаш на горд орел — отвърна Блайт. Роджър се усмихна. — Милорд, мисля… — прекалено объркана, Блайт сведе поглед.

— Какво има, малка пеперудке?

Блайт го погледна и рече:

— Мисля, че той й е причинил болка.

Роджър повдигна брадичката й в очакване жена му да събере смелост и да го погледне в очите.

— Кой е причинил болка и на кого?

— Хардуик е причинил болка на Дейзи.

— Защо мислиш така? — попита той и я погледна учудено.

— Докато стоях пред вратата, чух… стонове и… — Блайт замълча.

Роджър затвори очи и остана така цяла вечност. Изглеждаше едновременно развеселен и изненадан.

— По-невинна си от новородено — каза той, отваряйки очи, а на устните му трепна блага усмивка. — Вярвай ми, малка пеперудке, Хардуик не е причинил болка на Дейзи.

— Но стоновете…

— Стонове на наслада, сладка моя.

Блайт се изчерви.

— Никой не стене от наслада — каза тя. — Човек стене само от болка.

Роджър се усмихна, а лицето му се приближи към нейното. Блайт вече знаеше, че той ще я целуне. Тя го погледна, а пулсът й се учести от радостно очакване.

В последния миг затвори очи. Устните им се сляха в дълга страстна целувка, която сякаш нямаше да има край.

Силните ръце я привлякоха към мускулестото му мъжко тяло. Блайт обви своите около врата му и се отдаде на прекрасното усещане от допира на топлите настойчиви устни на мъжа й.

Целувката и лекото ухание на лаврово дърво, излъчвано от тялото му, опияняваха сетивата й. Тя отвърна на тази целувка.

— Човек може да се изгуби в тайнствените дълбини на виолетовите ти очи — дрезгаво прошепна Роджър. Целуна я още веднъж и добави: — Забравям се.

— Сър, Дейзи е заета. Бихте ли могъл… — Блайт посочи копчетата на гърба си.

Роджър кимна и й направи знак да се обърне. След това бързо изпълни онова, което се очакваше от него.

Блайт усети топлите му устни върху шията си и по гърба пробяга сладострастна тръпка.

— Готово, малка пеперудке — чу го да шепне.

— Благодаря, сър — каза тя и се обърна с лице към него. На лицето му бе изписана смесица от желание и съжаление.

— Защо си тъжен? — попита Блайт.

— Откъде знаеш? — отвърна й с въпрос той.

— Виждам съжаление в очите ти.

— Ти за нищо ли не съжаляваш, малка пеперудке?

— За нищо.

Роджър погали копринената кожа на бузата й. След това я придърпа към себе си. Притискаше я толкова силно, сякаш възнамеряваше никога повече да не я пусне.

— Ако можех още веднъж да бъда толкова млад и невинен като теб — каза той с изпълнен с болка глас.

— Не бих казала, че си престарял — възрази Блайт и отметна глава назад, за да го погледне в очите.

— Тук съм стар — отвърна Роджър и посочи сърцето си. — А това не е без значение.

— Беше казал, че нямаш сърце — нежно го подразни Блайт.

— Може да съм излъгал — Роджър отстъпи две крачки назад, сякаш си нямаше доверие, когато бе прекалено близо до нея. — Приятни сънища — каза и изчезна в стаята си.

За миг Блайт остана втренчена във вратата, която свързваше двете спални, след което се приближи към прозореца. Черното кадифено небе бе обсипано с хиляди звезди. В този момент дочу любовното си звънче.

Хайде, Роджър — сякаш напяваше то. — Дари Блайт със сърцето и любовта си.

Блайт въздъхна и вдиша дълбоко освежаващия хладен нощен въздух. Друидският й инстинкт й подсказваше, че нейният час щеше да настъпи съвсем скоро. Скоро орелът и неговата пеперуда щяха да се издигнат заедно във висините. Завинаги.

 

 

— Хайде, Хардуик, признай, че се радваш — подразни камериера си Роджър, докато яздеха по брега към Дебре Хаус.

— Е, добре — съгласи се Хардуик. — Мисля, че с Одо Лойд шега не бива.

— Съдейки по измъченото ти изражение, никога не бих предположила, че си щастлив — намеси се Дейзи. — Сигурен ли си, че не те стискат обувките?

Хардуик хвърли на жена си изпълнен с укор поглед.

Роджър и Блайт се спогледаха и се усмихнаха.

Септемврийското слънце бе достигнало най-високата точка от пътя си на небето и бавно започваше да слиза на запад, хвърляйки дълги сенки. Когато поеха по частния път към Деврьо Хаус, Блайт прецени, че ще да е някъде около два след пладне.

— На колко години трябва да стана, за да се омъжа? — попита Миранда.

Роджър се засмя тихо.

— Защо, съкровище? За кого би искала да се омъжиш?

— За теб.

— Малките момиченца не могат да се омъжват за бащите си — обясни Блайт. — Освен това баща ти вече е женен за мен.

— За кого тогава да се омъжа?

— За някого, който да е също толкова чудесен като баща ти — отвърна Блайт и погледна мъжа си.

— Но кой?

Блайт се усмихна двусмислено.

— Мъжът на твоите мечти.

— Татко мъжът на твоите мечти ли е?

Блайт се изчерви, усетила върху себе си погледите на тримата възрастни.

— Той е прекрасен човек… Означава ли въпросът ти, че сватбата на Дейзи и Хардуик ти е харесала?

Миранда кимна.

— Хайде да оженим Ботъмс и Хартуел. Така отново ще имаме повод да празнуваме.

Предложението на момичето накара четиримата възрастни да се засмеят.

— Смейте се — рече Хардуик, — но идеята на малката не е съвсем лоша.

В двора мъжете слязоха от конете, за да помогнат на жените си. Петимата спряха за момент във вестибюла, преди да се разделят.

— Днес двамата с лейди Блайт няма да имаме нужда от вас — каза Роджър. — През останалата част от деня сте свободни да отпразнувате сватбата си.

— Благодаря, милорд — рече Хардуик, който вече тикаше Дейзи нагоре по стълбите.

— Мислех, че миналата нощ вече са я отпразнували — пошегува се Блайт.

Роджър сви рамене и се усмихна.

— Е, госпожо Дебре, не се ли радвате, че се отказахме от идеята за ключалки и стражи? В противен случай Седрик и Джефри щяха да ни чакат, за да се нахвърлят върху ни веднага щом се появяхме на прага.

Госпожа Дебре. Не звучеше никак зле. Тези мимоходом подхвърлени думи стопляха сърцето й.

— Наредих на госпожица Хартуел да стои в стаята ми, докато ме няма, а Ботъмс да си намира работа в кабинета ти. Предпазливостта никога не е излишна, милорд.

— Как съм могъл да оцелея през изминалите тридесет години без твоите грижи? — подразни я Роджър.

— Късметът на начинаещия, предполагам — Блайт му намигна и забеляза, че Ботъмс чакаше, за да ги поздрави.

— Сър Роджър, това пристигна от двора, докато ви нямаше — каза Ботъмс и подаде на Роджър един запечатан пергамент. Икономът се обърна към Блайт и рече: — Господата Родейл и Хърбърт ви очакват в кабинета на негова светлост.

— Трябвало е да ги оставите да чакат в залата — рече Блайт, която бе сигурна, че мъжът й няма да одобри присъствието на търговските й посредници в кабинета му.

— Беше невъзможно — отвърна Ботъмс. — Госпожа Сибила имаше гост и не позволи господата да останат в залата.

— Хайде, върви — каза Роджър. — Двамата с Миранда ще чакаме в залата, докато приключиш.

— Добри новини? — попита Блайт, посочвайки пергамента.

— Възможно най-добрите — отвърна той. — Поканен съм в свитата на кралицата веднага щом нейно величество се върне в Хемптън Корт.

— Честито, милорд — Блайт се запъти към кабинета на мъжа си. Случайно ли бе, че Роджър бе казал „аз“? Дали не възнамеряваше да я остави в Дебре Хаус? И дума да не става. Тя не се отделяше от мъжа си.

— Добър ден — извика Блайт на влизане в кабинета.

Родейл и Хърбърт скочиха на крака.

— Добър ден, милейди.

— Бихме искали да се извиним — с умоляващ глас рече Хърбърт. Думите му прозвучаха по-скоро като скимтене на гладно кученце. — Не беше редно да говорим с граф Ричард без ваше позволение.

Блайт реши да ги поизпоти малко. В интерес на бизнеса подчинените й трябваше да знаят чия бе последната дума.

— Значи се извинявате за това, че сте действали зад гърба ми — констатира тя.

— Точно така — потвърди Родейл и се изчерви.

— Сторихме го с най-добри намерения — почти изплака Хърбърт.

Блайт му се усмихна презрително:

— Както се казва, пътят към ада е осеян с добри намерения.

Двамата мъже сведоха глави. Бяха готови да се съгласят с почти всичко.

Споразумейте се за цените и живейте в разбирателство — чу думите на майка си Блайт.

— От днес нататък искам цените ми да бъдат същите като тези на господин графа. Когато той повиши своите, повишаваме цените си и ние, и обратното. Няма печеливши, няма губещи.

— Мъдро решение — съгласи се Родейл.

— Има още нещо — каза Хърбърт и се поколеба, сякаш трябваше да й съобщи нещо много неприятно.

Блайт го погледна с виолетовите си очи.

— Става дума за баща ви — поде Хърбърт и погледна за помощ колегата си.

— Оставете на мен — рече Родейл. — Милейди, изглежда, графът иска да даде малък урок на вас и съпруга ви.

— Господин графът понижи цените си — изплю камъчето Хърбърт.

— Това не променя нищо. Правете каквото ви казах — рече Блайт. — Баща ми ще вдигне цените си, когато види, че двамата с господин графа сме постигнали съгласие.

— Не съм си и помислял, че господин графът би пожелал да навреди на дъщеря си — каза Родейл.

— Тогава ще ви очаквам след седмица с информация за състоянието на търговските ми предприятия — каза Блайт, давайки да се разбере, че не желае да ги вижда преди това.

Двамата мъже кимнаха и напуснаха кабинета. Вратата се затвори след тях.

Блайт въздъхна с облекчение. Бе направила първата стъпка към помирението с мъжа си. Нейният орел бе толкова горд. Търговската им война се бе оказала пълна безсмислица.

Вместо веднага да напусне кабинета, Блайт прекоси помещението и застана до прозореца, за да хвърли поглед към есенния пейзаж в градината. Питаше се как ли щеше да реагира Роджър на този й ход. Загубата на пари от гордост бе висша проява на глупост. Той навярно щеше да си даде сметка за това.

Блайт зърна в другия край на градината Седрик да се дуелира с невидим противник. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си.

Тогава видя шпагата му да разсича клоните на любимата й върба. Почти можеше да почувства болката на дървото. Тя отвори прозореца и извика с все сила:

— Хей! Престанете!

Седрик спря и се огледа, но не можа да разбере откъде идваше гласът и възобнови играта си.

Блайт посочи сърцето си с показалеца на десния си пръст, който след това допря до устните си. Накрая посочи мъжа под върбата. Над градината неочаквано се изви вихрушка и клоните на върбата се увиха около него.

Блайт се усмихна, чувайки девера си да ругае.

— Тук съм, в кабинета — извика тя.

Седрик се освободи от клоните, обърна се и погледна към прозореца на кабинета. След това се втурна през градината натам. Тъмните му очи блестяха заинтригувано.

— Как мина сватбата на десетилетието? — попита той.

— Много добре — каза Блайт. — Бих искала да ви помоля да престанете да сечете дърветата с шпагата си. Особено върбата, която по случайност е моя добра приятелка — тя замръзна, осъзнала какво бе казала току-що.

— Приятелка? — повтори Седрик.

Блайт се изчерви.

— Имам предвид любимо дърво.

— Мисля, че я наредих добре — сухо рече той, след което добави: — Добре ли познавате онези дъбове там?

— Да не сте посмели да им сторите нещо — извика тя. — Да не сте посмели да сторите нещо на някое дърво или храст, на някое двете или животно — Седрик я гледаше безмълвно. — Какво толкова интересно намирате в това, да се дуелирате със същества, които не могат да ви отвърнат? — попита Блайт.

— С кого другиго да се дуелирам?

— Ако имате нужда от партньор, можете да се дуелирате с мен.

— Не вярвам, милейди — усмихнато отвърна Седрик, а погледът му стана още по-пламенен, докато изричаше невинните си, но многозначителни думи: — Единствената шпага, с която бих ви предизвикал, няма да е от стомана, а от плът и кръв.

Блайт се взираше в него недоумяващо.

— За какво, по дяволите, говорите?

Седрик се засмя тихо, което я обърка още повече. Той тъкмо бе отворил уста, за да отвърне, когато вратата на кабинета се отвори.

— Видях Родейл и Хърбърт да си тръгват — каза Роджър. — Какво правиш?

— Говоря със Седрик — отвърна през рамо тя.

Роджър прекоси стаята и застана зад нея.

— Жена ти ми нареди да престана да се дуелирам с дърветата и да обезглавявам цветя — обясни Седрик. — Идваш ли, братко?

Роджър поклати глава.

— Имам още малко работа.

Седрик го поздрави, вдигайки шпага.

— Тогава съм принуден да се дуелирам със собствената си сянка.

Роджър затвори прозореца.

— Това постоянно размахване на шпага е обезпокояващо — обърна се към мъжа си Блайт. — Върши ли той всъщност нещо полезно?

— Той живее от състоянието на брат си и се надява да остана без наследник — отвърна Роджър.

— Намирам тази мисъл още по-обезпокоителна.

— Това беше шега — рече Роджър. — Миранда те очаква пред камината.

Блайт кимна и напусна стаята. Онова, което завари в залата, я накара да кипне вътрешно. Миранда стоеше сама пред камината, докато Сибила и Сара Ситуел седяха на почетната маса, напълно игнорирайки присъствието на момичето. Вместо към Миранда, Блайт се насочи към почетната маса, твърдо решена да не посреща в дома си бившите любовници на Роджър и да не търпи грубостите на етърва си. Отсега нататък всеки, който нараняваше чувствата на заварената й дъщеря, щеше да отговаря пред нея.

— Бих желала да напуснете дома ми — обърна се към лейди Сара. — И, моля ви, повече не идвайте без покана.

— Аз я поканих — рече Сибила.

Блайт прониза етърва си с леден поглед.

— Ако искате да приемате гости, предлагам да си купите собствена къща. Дебре Хаус е на съпруга ми и мой дом.

От гняв лицето на Сибила се покри с червени петна.

— Чуйте…

— Не, вие ще ме чуете — прекъсна я Блайт. — Никой, който говори пренебрежително за майка ми, не е добре дошъл в този дом. Освен това не възнамерявам да каня бившите любовници на мъжа си. Ако това не ви харесва, можете да напуснете Дебре Хаус по всяко време. Никой няма да ви спре.

— Ще видим тази работа — просъска Сибила. Тя се обърна към гостенката си: — Извинявам се за непростимото държание на етърва си. Ще ви изпратя.

— Лошото възпитание не може да бъде скрито — жлъчно отбеляза Сара и се изправи. Тя погледна Блайт и добави: — Все още не съм бивша.

Блайт не отвърна нищо. Проследи с поглед двете жени, а след това се приближи към Миранда. Може би трябваше да сдържи темперамента си в присъствието на момичето. Миранда й се ухили.

Блайт седна и посочи скута си. Момичето нямаше нужда повторна покана.

— Леля Сибила също няма да отиде на небето — каза момичето, а очите му блестяха лукаво. — Мамо Блайт, какво е любовница?

— Зарежи това — рече Блайт. — Искаш ли да ти разкажа приказка.

Миранда кимна.

— Милейди?

Блайт вдигна поглед към Ботъмс, който се бе приближил незабелязано.

— Сър Роджър би искал да говори с вас в кабинета си — каза икономът.

— Отведете, моля, Миранда при госпожица Хартуел — отговори Блайт и се изправи. — Тъкмо ще се упражните.

— Да се упражня?

— В края на краищата, вие сте главният виновник за сватбата на Хардуик и Дейзи — каза тя, намигвайки заговорнически. — Може би няма да имате нищо против да станете кръстник първото им дете. Добре свършена работа, Ботъмс.

— Благодаря, милейди — отвърна икономът с басовия си глас — Беше прекалено лесно.

Блайт спря пред вратата на кабинета, но в крайна сметка реши да не чука. Тя се усмихна лъчезарно, втурна се в стаята, давайки знак на Роджър да не става и седна на стола пред писалището му.

Роджър изглеждаше измъчен. Изглежда, етърва й му се бе жалвала.

— Сибила току-що бе тук — рече Роджър.

— Не съжалявам за нищо от онова, което казах — обяви Блайт, без да го попита какво му бе разправила Сибила.

Роджър се усмихна пленително и попита:

— Би ли дошла с мен в двора?

— Това и възнамерявах да сторя.

— Ако искаш да имаш успех в двора, не бива да наскърбяваш никого — посъветва я той. — Сега вече имаш двама неприятели.

— Искаш да кажеш трима. Забравяш лейди Рода.

Роджър кимна.

— Разчитам да ми помогнеш да открия убиеца на Дарнел, като даваш ухо на клюките на придворните дами. Някоя неволно изпусната забележка може да се окаже от огромна полза.

— Разбира се, че ще ти помогна.

— Ще ми направиш ли още една услуга?

— Каквото пожелаеш — без да се колебае, отвърна Блайт и се наведе напред.

— Бъди търпелива със семейството ми — каза Роджър. — Мисля, че до няколко дена ще си тръгнат.