Сандра Браун
Единствено ти (9)

Девета глава

— Какъв е тоя бъркоч, по дяволите? — възропта Логан. Бяха го хванали да храни най-малкото отроче на Спъд, докато тя и Дани пренасяха обяда от кухнята върху градинската маса в двора. — Хлапето не го понася. Оплю всичко наоколо.

Спъд не беше впечатлена нито от недоволството на Логан, нито от неохотата на бебето към пресованите зеленчуци.

— Полезен е за него.

Логан подозрително подуши лигавата каша.

— Много ми прилича на оная работа, с която беше покрит кокошарникът на баща ми.

— Логан! — тонът на Дани беше укорителен, но погледът й бе изпълнен с абсолютно обожание. Разроши косата му, докато се навеждаше да го целуне по бузата. Оставяйки бебето да ближе пръстите му, Логан се извъртя на пейката, разтвори колене и притегли Дани между двамата. Зарови глава в корема й и започна да ръмжи и безсрамно да я гъделичка.

— Спъд, другата храна готова ли е? — извика Джери откъм грила. — Ребрата се опекоха.

— Донеси ги тогава, какво чакаш? Ако Дани и Логан продължават в същия дух, ще трябва да пратим децата вътре.

Обядът беше цяло преживяване. Децата се пресягаха, бъбреха и плюеха. Дани и Логан, седнали колкото може по-близо един до друг, често си подаваха хапки храна и се целуваха между хапките.

— Искаше ми се вие двамата най-сетне да се съберете, но не си представях, че ще превъртите чак толкова — констатира Спъд.

Бебето блъскаше по пластмасовата табла пред столчето си с една чаша. Другите деца се бяха пръснали да играят. Дани и Логан бяха изключили напълно, отдадени на милувките си.

— Остави ги на мира — каза Джери на жена си.

— Аха, остави ни на мира — повтори Логан като ехо. — Какво толкова е станало? И преди сте ни виждали така.

— Тогава бяхме луди, безразсъдни хлапета. Пък и не се намираме в автокино. Посред бял ден е. Не може ли да се държите като зрели хора?

— Това, за което си мисля сега, е много зряло. По-зряло от това — здраве му кажи!

Джери се изкикоти.

— Карай я по-леко, Спъд. Такива известни личности са удостоили с посещението си скромния ни дом.

Логан, въздъхвайки доволно, докато се взираше в очите на Дани, най-сетне се обърна към приятеля си.

— Известни личности? Ние? Хайде стига!

— Във вечерния брой на вчерашния вестник имаше пълна информация за пресконференцията. Не сте ли го чели? — попита Джери.

Лицето на Дани за пореден път омайваше Логан.

— Не, вчера не си губехме времето да четем вестници.

— Не ставай глупак, Джери — рече Спъд. — Разбира се, че не са чели вестника.

— Е, в случай че се интересувате — продължи Джери, нехаен към забележката на жена си, — изкарали са те цял Карнеги^[1], да си раздаваш земята така.

— Не е чак толкова много — избъбри Логан с очарователна скромност.

— Как ли пък не! — присмя се Джери. — Във вестника пише, че организацията на Дани е предлагала да я закупи от теб.

Пръстът на Дани проследи веждата на Логан, изглаждайки я, докато говореше унесено:

— Да, защо ни я даде, Логан? Заради онова, което стана вчера сутринта?

— Какво е станало вчера сутринта? — Спъд се наклони през масата към тях с подновен интерес. Беше безнадеждна романтичка. Интригите я очароваха.

— Не, Дани — прошепна Логан. — Не купувах опрощението ти. Не беше тази причината.

— Опрощение за какво? — попита Спъд също толкова озадачения Джери. — За какво трябва да му прощава? — Джери вдигна рамене.

— Тогава защо? — попита тихо Дани.

— Защото ти ме помоли — прошепна Логан. Взимайки ръката й, той я поднесе към устните си и обсипа с леки целувки пръстите й. — Бях решил да ти дам земята още преди да… преди да…

— Преди какво? — настояваше Спъд.

— Дори още когато сключвах сделката с теб…

— Каква сделка?

— … вече бях решил да ти дам земята.

— Защо? — очите на Дани плуваха в сълзи. Любовта й бе толкова поглъщаща, че трябваше да намери отдушник.

— Защото ти я искаше. А аз имах възможността да ти я дам. Винаги трябваше да се примиряваш с черешов сок, докато другите момчета купуваха на момичетата си кола. И вечно ти подарявах карамфили, вместо орхидеите, които смятах, че заслужаваш. Сега имах нещо, което ти искаше. Знаеш ли колко щастлив бях, че ще мога да ти го дам?

— Защото ме обичаш?

— Точно.

Целунаха се нежно след това признание и откъснаха устни едва когато чуха тихите хлипащи звуци. Погледнаха през масата към Спъд. Тя безрезултатно попиваше пороя сълзи с книжна салфетка.

Джери я потупваше по тресящите се рамене.

— Спъд, за Бога…

— Просто толкова е х-ху-хубаво.

Те усмихнато я изчакаха да се наплаче. После, някак притеснена от сантименталността си, тя се изправи и започна да събира остатъците от обяда.

— Толкова съм щастлива за вас двамата. Трябваше да сте заедно през последните десет години. Сега вече се събрахте и на мен ми е толкова приятно.

Другите станаха да й помогнат. Логан потупа Дани по облеченото с джинси дупе и изръмжа в ухото й:

— И на мен — целувайки я нежно, той побърза да помогне на Джери да избута грила, за да се освободи място за започналата игра на софтбол^[2], докато Спъд четеше на децата лекция за опасностите от размахването на бейзболни бухалки един срещу друг.

Никой не забеляза покрусеното изражение на Дани. Сякаш току-що я бяха събудили от великолепен сън, поливайки я с кофа студена вода.

— Ще ми кажеш ли какво има?

Чувствителността на Логан към настроението й я изненада. Беше се постарала да скрие внезапно обзелото я отчаяние от всички, докато си взимаха довиждане със Спъд и Джери. Сега минаваше през входната врата, която той държеше отворена за нея, и метна чантата си на един от диваните във всекидневната му. Отивайки до широките прозорци, тя скръсти ръце на кръста и обхвана лактите си.

— Защо мислиш, че има нещо?

— Защото след обяда много се умълча. А и очите ти вече не блестят така. И защото не си ме целунала в продължение точно на двайсет и две минути и шест секунди. Чувствам се изоставен, а ти дори не забелязваш.

Тя обърна глава и му се усмихна.

— Ще поправя пропуска си.

Целуваха се ненаситно. После, обвивайки я с ръце изотзад и облягайки брадичка върху главата й, той се присъедини към разглеждането на зеленината отвън.

— Тази целувка ще ми държи влага известно време, но въпреки това бих искал да ми кажеш какво те тревожи.

Тя се облегна на силните му гърди, наслаждавайки се на усещането от стегнатото му тяло зад нея, наслаждавайки се на усещането от ръцете му, познаващи всяка чувствителна част от тялото й, наслаждавайки се на ниския тембър на гласа му, въздействащ й като милувка, наслаждавайки се на обятията му и на мекотата на дъха му в косите си.

— Може би просто съм уморена. Изглежда, миналата нощ си казва думата.

— И аз съм уморен — ръцете му се плъзнаха по гърдите й. С удоволствие установи, че не носеше сутиен под плетената памучна блузка. Захапа ухото й с търсещи устни. — Искаш ли да се качим горе да се гушкаме?

— Чудесно звучи — каза тя, докато пръстите му се заиграха с втвърдените й зърна. — Може би по-късно.

Логан тутакси отпусна ръце и я обърна с лице към себе си.

— Какво има, Дани?

Тя храбро вдигна очи към него. Както и да подхванеше този разговор, нямаше да е лесен. Чувстваше го. Подсказваше го инстинктът й, който с всяка изминала секунда все повече стягаше стомаха й.

— Как ни виждаш оттук насетне, Логан? Какви планове имаш за бъдещия ни живот заедно?

Той прокара ръка през косата си.

— Ами — изсмя се късо — мислех си утре да идем на гости на моите старци. Обадиха се сутринта, докато ти беше под душа. Прочели са вестника и искат да те видят.

— И на мен ще ми е приятно да ги видя — тя се обърна с гръб към него. — Но нямах точно това предвид. Имах предвид като цяло. Изобщо.

— Като цяло и изобщо смятам да се оженим или всъщност отново да се оженим — колкото може по-бързо. Смятам да живеем тук и да отглеждаме деца, и да се любим всяка вечер и толкова утрини и следобеди, колкото успеем да откопчим, и най-сетне да остареем, изживявайки дните си заедно. А ти какво смяташ?

В гласа му се прокрадваше едва забележима ожесточеност, която затвърди интуицията на Дани. Нямаше да е лесно. Никак.

— Ако… ако това се бе случило…

— Би ли се обърнала с лице към мен, докато говориш, Дани? — прекъсна я той.

Не й се щеше. Ако го стори, може да бие отбой, да направи компромис, да се предаде, а не биваше. Но зачете молбата му, макар погледът й така и да не се спря на него.

— Ако през цялото това време бяхме женени, може би щеше да стане точно така и щеше да е прекрасно. Но не стана така, Логан. Вече не сме хората, които бяхме тогава.

— Аз съм си същият. Още те обичам и те желая по същия начин. Дори повече.

— Е, добре — каза тя твърдо. — Аз обаче се промених. Проумях, че животът невинаги се оказва такъв, какъвто бихме искали. Случват се разни неща. Непредвидени неща. Намесва се съдбата.

— Накъде биеш с тази философия?

— Че вече не вярвам в хепиенда.

— А аз още вярвам.

— Искам да кажа, че не мога да престана току-тъй да бъда това, което съм в момента, и изведнъж да се превърна в онова, което ти очакваш от мен.

— Мисля, че имам нужда да пийна нещо — той отиде до мокрия бар, сипа си скоч в една чаша и я пресуши на един дъх. — Онова, което се опитваш евфемистично да ми кажеш, е, че няма да си щастлива като моя съпруга, живеейки тук с мен.

— Ще съм неизказано щастлива, Логан — каза тя с жар. Върху миглите й проблесна първата от напиращите сълзи.

— Тогава за какво спорим? Ние спорим, нали? Защото на мен ми прилича на спор.

— Не искам да споря. Просто имам отговорности, от които не мога да избягам.

Логан кръстоса глезените и ръцете си, докато се облягаше на бара.

— Преди десет години ти избяга от мен. Защо сега ти е толкова трудно да избягаш и да обърнеш гръб на други неща?

Тя го погледна гневно, опитвайки се отчаяно да възпре надигащия се яд.

— Упрекваш ме несправедливо, Логан. Тогава не можех да се омъжа за теб, не мога и сега. По различни причини, но не по-малко съществени.

Той преброи наум до десет — неговият начин да се пребори със собствения си яд. На езика му бяха няколко доста неприлични думички, но се задоволи само да я прониже с пламналия си поглед.

— Отново те питам, накъде биеш?

— Ами двамата да продължаваме, както досега. Да се виждаме, когато можем.

— Да бъдем приятели и любовници, но да не живеем заедно? Това ли е същината?

Тя не хареса непочтителния му тон, нито измамно спокойното му изражение, но бързо облиза устни и каза:

— Нещо подобно.

— Няма начин — той категорично разтвори ръце, обърна се да си налее още уиски и го глътна наведнъж. — Искам да бъдеш моя жена, Дани, не случайна любовница, която да виждам по няколко часа всяка седмица, като някакво хоби! Ако исках това, щях да се заловя с голф.

— Всичко или нищо? Така ли?

— Винаги е било така — каза той с принудено спокойствие.

— Проявяваш излишно твърдоглавие — обвини го тя. — Мога да идвам често. Ти можеш да идваш с твоя шикозен самолет в Далас и…

— И да си разменям сладки приказки с хайлайфните ти приятелчета? Да се омешвам с хора като бившия ти съпруг? Няма да стане, любима. Би трябвало да ме познаваш по-добре, Дани. Какъвто и да е размерът на банковата ми сметка сега, аз не съм се променил. Все още принадлежа на тази земя, на този град, на хора като Джери и Спъд — обикновени, трудолюбиви, от средната класа, гръбнакът на американския народ.

— Това няма нищо общо с хората. Или социалните прослойки. Има общо само с мен — тя разтвори ръка върху гърдите си за по-голяма убедителност. — Имам задължения, Логан, отговорности.

— Толкова много ли означава за теб да организираш всичките тези партита, балове и обеди?

— За теб може да са само партита, Логан. Но парите, които идват от тях, са жизнено необходими.

— Признавам това. И ако е толкова важно за теб, ще се гордея да вършиш такава работа тук.

— Но аз вече съм се заела с работа, която не е довършена.

— И тя има предимство пред мен? Пред любовта ни? Пред живота ни заедно?

Погледът й не можа да устои на изгарящата сила на неговия. Тя смаяно видя, че ръцете й треперят. Не беше в състояние да спре сълзите и ги остави да капят.

Защо се получи така? Обичаше Логан с всяка частица от тялото си, с всяка мисъл, с всеки удар на сърцето. Но преди една година бе поела задължение. И то беше задължение по любов, макар и различна. Трябваше ли да избира между двете?

Логан никога няма да разбере. Ще се опита да промени решението й, да я убеди да направи компромис. Не можеше. Беше се зарекла да доведе нещата докрай. Тогава значи наистина нямаше избор.

Пое си дълбоко дъх, който прониза душата й и всъщност сложи край на всяка възможност за живот с Логан. Не биваше да мисли за това прекалено, иначе нямаше да може да произнесе думите. Насили се да ги изговори:

— Благотворителната ми работа има предимство.

Той остави чашата си на бара. Очите му внимателно проследиха движението на ръката, докато я сваляше. Вдигна ръката си, стискайки чашата за един дълъг миг, и не я пусна, докато пръстите му не побеляха. Когато се обърна към нея, презрителният му поглед изпепели вътрешностите й.

— Трябва да го повторим след десет години. Чудесно беше.

 

 

— Ама наистина, Дани, много си разсеяна — смъмри я мисис Менефи, разклащайки възмутено двойната си брадичка и сребристосините си къдрици.

Дани се намръщи в стола си.

— Мислех си… Какво попитахте?

— Попитах колко автобуса ще отидат следващата седмица в Кемп Уебстър за откриването му?

— Два, мисля, макар че доста семейства ще дойдат с колите си.

— Колко хора очакваме горе-долу?

— Около двеста и петдесет. Приблизително.

Председателката се обърна към друг член на комитета.

— Можеш ли да осигуриш достатъчно храна за толкова? Без престараване. Бисквити и пунш.

Временно оставена на мира, Дани отново даде воля на мислите си. Изглеждаше невъзможно да са изминали почти два месеца, откак си бе тръгнала от дома на Логан оня ден. Как може болката да продължи толкова дълго и да е все още тъй остра, тъй мъчителна? Очакваше всеки миг да умре от нея, но успяваше да се държи. Изтощителната работа, в която се хвърляше през последните седмици, не можа да й донесе забрава и облекчение.

— Наистина е прекрасен човек, прекрасен. Не си ли съгласна, Дани?

Въпросът на мисис Менефи експлодира като снаряд в мозъка й.

— Какво? Кой?

— Мистър Уебстър, разбира се — за да им стане ясно и на другите, тя продължи: — Заложил е сърцето и душата си в този проект. Лично наблюдава възстановяването на сградите, дори върши част от дърводелската работа. Когато говорих с него по телефона, ме увери, че до следващата седмица всичко ще е тип-топ. Дани, уведоми ли всички телевизионни станции и вестниците?

— Съмнявам се, че телевизията ще се появи, мисис Менефи — разумно прецени тя, — но съм дала официално съобщение в печата.

— Добре — тя набързо закри съвещанието, но успя да хване Дани, преди да избяга. — Изненадана съм, че си оставила повечето работа да се върши в Кемп Уебстър, Дани.

Дани вече си беше получила порцията критика, която можеше да понесе от мисис Менефи. Жената приличаше на сладка малка старица, но имаше упоритостта на парен локомотив и език като рапира. Можеше да те промуши и да прокървиш, преди още да си се усетил, че те е пронизала.

— Бях заета с други проекти — каза Дани хладно. Онова, което не каза, но даде да се разбере, бе, че ако на бабишкерата не й харесва, може да върви по най-кратката процедура на майната си.

— Разбира се, скъпа — рече мисис Менефи и потупа Дани по ръката. — Нямах предвид, че бездействаш.

— Как ли пък не, по дяволите!

Измъкна се, преди дъртата злоба да успее да се възстанови от шока, предизвикан от ругатнята й. Ръцете й трепереха, докато пъхаше ключа за запалване на колата. Подкара към къщи механично, скърцайки гневно със зъби. Ядът, стегнал стомаха й, беше добре дошъл. Беше силно, истинско чувство след седмици стерилна апатия.

Мисис Менефи имаше известно основание да я критикува. Щом се върна с нотариалния акт за земята на Логан в ръка, Дани бе прехвърлила повечето работа на други доброволци. Особено когато научи, че „Приятели на децата“ искат да открият лагера, преди времето да се влоши.

Дани тенденциозно се бе оттеглила настрани. Чула беше, че Логан участва активно в проекта и не искаше да рискува да попадне на него на някое съвещание в Далас или на обекта. Определи други хора за тази работа.

Но нямаше как да си спести ходенето там следващата седмица. Децата осъзнаваха, че ще се случи нещо голямо. Бяха възбудени като родителите си. Не можеше да ги разочарова.

Ала как щеше да изтърпи дозата презрение от страна на Логан? Не можеше да му каже причината, поради която бе така силно свързана с тази дейност. Би могъл да си помисли, че търси съжалението му, а тя не се нуждаеше от ничие съжаление. И дали щеше някога да разбере необходимостта от подобен ангажимент? Собственият й съпруг, родителите й не бяха.

Това й припомни майка й при срещата им миналата седмица.

— Дани, изглеждаш бледа, скъпа. Да не си болна?

— Не мога да спя.

— Кофеин. Трябва да намалиш кафето, колите и чая. Е, не веднага.

Майка й й подаде чаша възтопъл чай, който тя ненавиждаше. Но винаги щом дойдеше на задължителното посещение, трябваше да понесе чаша чай във всекидневната — стая толкова официална, че я задушаваше.

Мисис Куин отпи от чая си и критично прецени дъщеря си над ръба на чашата.

— Откак се върна от пътуването до онова проклето градче, не си същата. Не те виня. Мразех мястото от деня, когато баща ти ни премести там. Никога няма да му го простя.

— Бях много щастлива там. Градчето ми харесваше.

— Там дори нямаше частно училище.

— На мен ми хареса държавното. Това бяха най-щастливите ми две години в училище.

— Предполагам, че си го видяла.

Беше един от онези малки коментари, които майка й често подхвърляше по време на разговор. Определено имаха за цел да накарат другия човек да започне да се оправдава.

— Да, видях го — каза Дани, оставяйки чашата си и поглеждайки майка си, без да мигне. — По-красив е от всякога. Зашеметяващ. Неустоим. И аз все още отчаяно го обичам.

— Не се дръж като идиотка, Даниел! — сопна й се майка й. — Двамата с баща ти направихме онова, което беше най-добре за теб.

— Не, не е вярно. Направихте онова, което беше най-добре за вас. Никога не съм преставала да го обичам, майко. Той е единственият мъж, когото съм обичала.

— Той продължава да е толкова нахален и недодялан, колкото си беше. О, да, четох за него. Сега, като се е видял с малко пари, ги пръска наоколо като глупак. Отвратително. Презирам подобно вулгарно парадиране с материални възможности.

Дани се огледа из всекидневната. Беше премебелирана три пъти през последните четири години.

— Да, виждам, че е така — каза тя сухо, знаейки, че майка й е глуха за сарказъм.

— Е, сега, като си го видяла отново и все още таиш тази смешна любов, трябва ли да се опасявам, че мога пак да налетя на него? Баща ти ще получи удар.

— Не, майко. Можете да бъдете спокойни. Този път окончателно скъсахме.

— Като имам предвид колко търсен е станал напоследък, сигурно не ти е обърнал кой знае какво внимание.

— Колкото до това — каза Дани, надигайки се, — помоли ме отново да се омъжа за него.

— И ти му отказа? Защо?

Тя се втренчи в майка си и съжали, че винаги се разминават толкова, че винаги се бяха разминавали и винаги щяха да се разминават.

— Не биваше да ми задаваш този въпрос, майко.

Майка й замълча, отпивайки от чая си.

— Двамата с баща ти ще посетим Кемп Уебстър по покана на мисис Менефи. Обади се днес — това бе друга малка бомба, хвърлена с намерението да предизвика неприятен втори шок.

И бе успяла да стори точно това, припомни си Дани, докато вкарваше колата в гаража до жилището си. Фактът, че родителите й ще бъдат в Кемп Уебстър в деня на откриването, беше потискаща новина.

Но всъщност Дани не биваше да се изненадва, че бяха приели поканата на мисис Менефи. Никога не биха пропуснали възможност да видят колко нахален, недодялан и богат беше Логан в действителност.

 

 

Той я зърна в момента, когато слизаше от автобуса. Защо беше пътувала с автобус? Не беше от модерните луксозни возила. Беше стар училищен автобус, чиято ярка нова боя не можеше да замаскира липсата на удобства.

Изглеждаше красива, макар и малко уморена и поотслабнала. Върху бежова рокля бе облякла блейзер с цвят на карамел. Косата й бе прибрана назад, което донякъде подсилваше отсечеността на чертите й. Държеше за ръката едно дете и го водеше по стълбите на автобуса. Момчето беше ненормално. Когато видя ярките знамена и издутите балони, когато чу музиката и видя другите деца да играят щастливо на тревата, то се усмихна на Дани, сякаш тя бе някаква богиня, изпълнила най-съкровеното му желание. След като чу няколко окуражителни думи от нея, изтича да се присъедини към останалите на бюфета.

Логан стоеше, скрит зад дърветата, за да може да я наблюдава незабелязано.

Дани беше поздравена и приветствана както от богатите, тъй и от бедните, от дарителите и облагодетелстваните. Тя прегръщаше децата поред, а много от родителите прегръщаха нея. Докато обясняваше преимуществата на лагера, те поглъщаха всяка нейна дума. Явно беше, че я боготворят.

Във възбудата си едно от децата, без да иска, изсипа чаша червен пунш върху красивата рокля на Дани и избухна в сълзи от огорчение. Дани взе една книжна салфетка от бюфета и коленичи, но не за да попие увеличаващото се петно върху роклята си. Започна да бърше сълзите на детето, докато то отново се усмихна.

Това ли бе хайлайфната кокетка?

Изведнъж го изпълни някакво предчувствие. Постепенно то се превърна в чудовищна сигурност, която впи зъби в съвестта му.

Той беше сбъркал!

Още един автобус се появи и паркира под дърветата. Имаше механичен асансьор, по който спуснаха инвалидна количка. Детето в количката беше жалка гледка. Краката му бяха извити, тялото — деформирано. Неспособно да държи главата си изправена, то сякаш се криеше страхливо от света, в който се бе озовало. Но щом Дани приближи момиченцето и се наведе към него, една изкривена костелива ръчичка посегна да докосне златистата корона от коси на Дани. Безпомощните му пръстчета издърпаха няколко кичурчета и развалиха прическата. Дани, изглежда, не забеляза. Беше погълната от разговора с малкото момиченце.

Дани посегна към джоба на блейзера си и извади носна кърпа. Логан я наблюдаваше как попива олигавената уста на детето. Направи го спонтанно, естествено, обичливо, без колебание. Не се погнуси от неприятната задача. Всъщност, изглежда, не я възприемаше като такава. Изглежда, изобщо не се замисли върху това. Просто го направи, докато продължаваше да говори и да се смее с детето.

Едно семейство, стеснително и несигурно в нещастието си, слезе от автобуса. Дани сърдечно поздрави и посочи към сградите, които смяташе, че трябва да видят. Бащата забута натам количката. Детето продължаваше да се усмихва и да прави храбри опити да помаха на Дани за довиждане.

Лицето на Дани сияеше, сякаш тя намираше огромна радост в нещо толкова безрадостно, сякаш имаше някакъв таен източник на щастие. Сякаш…

О, Боже! — изкрещя умът му.

Дългите му крака не смогваха да преминат разстоянието помежду им достатъчно бързо.