Сандра Браун
Единствено ти (2)

Втора глава

Тя остана да се взира в него повече от минута — парализирана, неспособна да помръдне, да мисли, да диша. След първоначалния шок значението на думите му постепенно проникна в съзнанието й.

— Не искаше да кажеш това — прошепна тя.

— Точно това исках да кажа.

— Не и буквално.

— Съвсем буквално — тихо натърти той.

Тя облиза устни, молейки се той да се отдръпне. Все още се притискаше в нея толкова близо, че тя усещаше всяка интимна извивка на тялото му. Издутината между краката му се бе отпечатала върху копринената й рокля. От тази допирна точка по тялото й се разля топлина. Гърдите й копнееха за докосването му. Жадуваше за ласките, които бе отказала да си спомни.

Но на подобни желания бе невъзможно да се даде израз. Как би могла да го вразуми, когато всяка негова частица й казваше, че мъжът е дяволски сериозен? Разочарованието и безсилието бяха гноясвали в него в продължение на десет години.

— Логан, тогава бяхме деца — приплака тя.

— Бяхме млади, да. Но не и деца. Децата не знаят какво правят. Ние знаехме, Дани. Знаехме точно какво правим. Знаехме какво искаме. Всеки от нас искаше другия.

Тя се улови за последната сламка. Беше познат аргумент, който тя си изтъкваше вече десет години и винаги губеше. Как би могла да спечели срещу него?

— Признавам, че се желаехме физически, но не осъзнавахме…

— Ако това бе всичко, което исках, Дани, нямаше да се въздържам през двете години, докато ходехме — болезнена самоиронична усмивка изкриви устните му. — Ходех с най-хубавото момиче в класа, за което всяко момче би дало мило и драго само за една среща. Но ти беше още и най-милото момиче, което никога не подвеждаше.

— Извинение ли очакваш?

— Не.

— И аз да не разбера каква огромна саможертва си правел — саркастично каза тя.

— Саможертва, да. Но не огромна. Исках да съм с теб независимо от начина.

— Тогава защо ми четеш морал сега?

Беше успяла да опъне нервите му до скъсване.

— Защото искам да разбереш, че не се ожених за теб само за да легна с теб. Обичах те, по дяволите! — той я сграбчи грубо за раменете. — Не мислех само за сватбената нощ, когато избягахме, за да намерим мирови съдия. Мислех за останалия ни живот заедно. Изпитвах към тази церемония наивно благоговение, за мен тя не бе само механично повторение на думи, които да узаконят сексуалните ни отношения. Означаваше много повече.

Мъжът дишаше тежко и пръстите му се впиваха в плътта над лакътя й.

— Знаеш ли колко унизително бе да излезеш от канцеларията на мировия съдия младоженец и веднага да те арестуват? За Бога, Дани, постави се на моето място. Опитай се да си представиш как се чувствах.

Дотук бе слушала думите му сдържано. Сега, припомняйки си проблясващите червени и сини светлини, глъчката, неудобството, гнева върху лицата на родителите си, яростта върху лицето на Логан, тя безсилно се отпусна върху му.

— И аз се чувствах по същия начин. Щом си спомняш толкова добре, значи си спомняш и това, че докато те влачеха към колата на шерифа, аз пищях истерично. Умолявах ги да не ти причиняват нищо лошо.

— Всичко, което видях, бе как майка ти и баща ти те успокояваха, сякаш съм те отвлякъл или нещо от този род.

— Имаха право да се безпокоят. Неразумно беше от наша страна да избягаме.

— Значи оправдаваш баща ти, че накара да ме арестуват, задето уж бях откраднал колата ви?

— Не, не — отчаяно проплака тя. — Това беше отвратително. Но не знаеше как другояче да ни спре.

— Е, оказа се дяволски успешно. Получи се — ръцете му се плъзнаха по нейните. — Той се отказа от обвинението, но не и преди да прекарам няколко дни в затвора, а през това време те отмъкнаха скорострелно в Далас и анулираха брака ни.

Непоносимото страдание на онези дни изплува в съзнанието й и я заля със задушаващи вълни. Бе плакала, умолявала, беше се пазарила, заплашвала да избяга, да се самоубие, ако не й позволят да се види с Логан. Родителите й бяха останали непреклонни. Той не беше за нея — така й казваха. Щеше да я направи ужасно нещастна. Не би могъл да й осигури стандарта на живот, който те искаха за нея, стандарта, на който тя бе свикнала. Не беше от техния „сой“. Когато цялата й енергия се бе изчерпала, в продължение на месеци бе живяла като в мъгла.

— Дойдох в Далас и най-сетне успях да се видя с баща ти — каза Логан. — Но ти и майка ти вече бяхте заминали за Европа. Той ми каза, че съжаляваш за стореното и че не искаш повече да ме виждаш.

— Никога не съм казвала подобно нещо — отвърна тя със същата апатия, която бе изпитвала тогава. — Принудиха ме на това пътуване. Останахме шест месеца. Когато се върнахме, дадох си сметка, че вече е безнадеждно.

Той отново я сграбчи и леко я разтърси.

— Не беше безнадеждно. Не и преди да се признаеш за победена. Ех, защо не им се противопостави по-твърдо!

— Не можех. Те ми бяха родители.

— А аз ти бях съпруг — думите бяха изречени остро и с категоричност, която я накара да потрепери: дали от страх или в очакване на нещо — не би могла да каже. — Имах булка, Дани, но никога съпруга. Възнамерявам да си взема каквото ми се полага.

Младата жена опита да се освободи от ръцете му и изпита леко разочарование, когато й се удаде.

— Това е невъзможно.

Той се засмя тихо и прокара показалец по долната й устна.

— Съвсем не е невъзможно. И двамата сме здрави, зрели хора.

Тя отмахна ръката му.

— Нищо няма да излезе.

— Ще излезе — обяви той с увереност, която я вбеси. — Никога нямаше да дойда да тичам подире ти в Далас, ала сега ти си на моя територия. А който се осмели да я пристъпи, вече е мой.

— Звучи ми като заплаха.

— Такава е. Или обещание — зависи как ще го погледнеш.

— Безсмислена заплаха, Логан. Довечера се връщам в Далас.

Мъжът посегна към медальона, висящ на шията й, и я притегли напред, докато главата й се наклони назад под неестествен ъгъл. Устните му бяха толкова близо до нейните, че тя можеше да усети движението им, преди да чуе изговорените със съскане думи:

— И още веднъж да ми покажеш каква страхливка си? Не мисля така, Дани — тя почти вкуси целувката, която така и не се материализира, и отново се почувства разочарована.

Той я пусна.

— До утре — направи няколко крачки назад, фиксирайки я с високомерна усмивка, после излезе от килера, затваряйки вратата след себе си.

 

 

— По дяволите!

Дани метна чантата си на леглото в мотелската стая и се хвърли до нея. Лягайки по гръб, изрита обувките си. Впери очи в тавана, сякаш виждаше там самодоволната усмивка на Логан, когато я остави. Заудря с юмруци по неудобния матрак.

— Нагъл, арогантен…

Ала на яростта й липсваше убедителност и тя го знаеше. Претъркулвайки се на една страна, тя се сви на топка и положи буза върху ръката си. Беше арогантен и самоуверен, и мъничко самомнителен. Беше роден водач, блестящ златен бог, към когото хората автоматично гравитираха. Беше забавен, щедър и в повечето случаи — мил. Знаеше, че бе искал да я нарани по начина, по който самият той бе наранен. Но и чудесно разбираше, че никого не би обидил нарочно.

И знаеше, че поради всичките тези причини все още го обича.

— О, Господи, какво да правя?

Дали не извърши огромна грешка, като дойде пак в Хардуик? На няколко пъти почти бе успяла да убеди себе си да не идва за честването. Но нещо неумолимо я теглеше назад, мазохистично принуждавайки я да види как изглежда той, какъв е животът му сега. В статията от списанието не се споменаваше за мисис Уебстър, нито за деца, но кой гарантираше на Дани, че няма да открие, че е щастливо задомен? Ако това бе станало, болката сигурно щеше да я убие.

Но дали нямаше да е по-добре от затруднението, в което се озова сега? Трябва да си тръгне. Тази вечер. Но ако го стори, щеше да подведе толкова много хора, които разчитаха на нея.

Всичко бе станало толкова невинно. Беше на събранието на един комитет и обсъждаха възможностите за благотворителен обяд.

— Този петък няма да съм в града — спомни си, че бе казала Дани. — Отивам в Хардуик, ще честваме десет години от завършване на гимназията.

— Хардуик? — ушите на председателката бяха щръкнали като на ослушващ се прегладнял вълк. — Това е в Източен Тексас, нали?

— На три часа път оттук — беше казала Дани. — Малко градче е. Баща ми имаше дъскорезница там.

Мисис Менефи бе отишла до бюрото си и бе затършувала из чекмеджетата, докато откри една карта. Разгледа я и възбудено възкликна:

— Така си и мислех. Дани, Хардуик е близо до стария скаутски лагер, който се опитваме да закупим.

— О-о?

— Да. А собственикът на цялата тази земя живее в Хардуик. Почти съм сигурна — тя прелисти бележника си. — Да! Мистър Логан Уебстър. Занимава се със скотовъдство, недвижими имоти, нефт не, но мисля — природен газ. Закупил е този лагер преди няколко години, но не е предприел нищо засега. Писахме му, с надеждата, че може да ни го продаде. Досега не ни е отговорил.

Дани беше една от основателките на „Приятели на децата“. Единствената цел на организацията беше да събира средства за деца с умствени и физически недъзи. Отдавна мечтаеше да осигури за тези деца летен лагер, където да почиват.

— Познаваш ли го? — беше я попитала мисис Менефи.

Когато проницателният поглед, който би могъл да изтръгне стодоларова банкнота и от най-силно свития юмрук, се впери в нея, Дани отклони очи.

— Да — прочисти гърлото си. — Поне съм чувала за него.

— Докато си там, защо не му се обадиш? Ако някой би могъл да го придума да продаде евтино земята за нашата кауза, това си ти.

Жената беше настоявала, бе преодоляла всички неубедителни аргументи на Дани и накрая бе изтръгнала от нея обещание да се види с мистър Уебстър, докато е в Хардуик.

— Добре, ще се видя с него — каза тя решително на образа си в огледалото в банята, когато започна да се разсъблича. — Но не мисля, че е в настроение да дава.

Искаше да взима, не да дава. А онова, което искаше да вземе…

Тя потръпна, докато навличаше нощницата. Отивайки към леглото, погледът й случайно попадна върху куфара, поставен на масата. Приближи и взе една от брошурите, които бе донесла със себе си.

От многобройните фотографии към нея гледаха деца и сърцето й се обърна, както ставаше винаги. Работата й беше толкова важна, далеч по-значима от личните й проблеми. Когато човек сравнеше живота й с трудностите и изпитанията, с които тези деца и родителите им се сблъскваха всеки ден, безпокойствата й изглеждаха егоистични и дребнави.

Изключвайки осветлението, тя вече знаеше, че утре ще отиде в къщата на Логан, следвайки указанията върху картата, която й бе дала Спъд.

Обещала беше да говори с Логан за тази земя. Дори нещо повече — обрекла се бе на каузата си от години. И нищо, дори заплахите на Логан, не можеше да я спре да изпълни поетия ангажимент.

 

 

— Как ми се иска да мога да те мразя! — Спъд бе захапала крайшник тортила^[1]. Дани седеше срещу нея до покрита със стъкло градинска маса. Ресните на слънчевия чадър се диплеха под топлия летен бриз.

Дани се засмя.

— Защо?

— Защо? Ами погледни се само. Ти не се потиш. Мисля, че е извънземно — каза Спъд на съпруга си с театрален шепот.

— Кой е извънземно? — Логан приближи изотзад тъкмо навреме, за да чуе коментара й.

— Дани. Не се поти. Косата й никога не се роши. А пък плува! А аз, като плувам и после изляза от водата, изглеждам като космат воден бизон. Появява се от водата, сякаш е някаква русалка.

Логан сви коляно, за да надникне под чадъра към Дани. Докато се взираха един в друг, врявата на лудуващите плувци, виковете на запалените по волейбола играчи, глъчката наоколо им се разтвориха в нищото.

— Изглежда толкова добре, че ти се иска да я схрускаш — тихо каза Логан.

Дани се изчерви под широкополата сламена шапка, а тъмните й слънчеви очила не успяха да скрият сведените клепачи. Под плажната й рокля с презрамки, облечена върху банския костюм, кожата й буквално пламна от горещия поглед на Логан.

— Мога ли да заема тръстиково слабото ти тяло само за един следобед? — попита я Спъд.

Благодарна на намесата на Спъд, Дани шеговито попита:

— И какво ще правиш с него?

— Ще тичам гола по плажа.

Логан подсвирна и се наведе да прегърне Спъд. Похотливо прошепна в ухото й:

— Защо ти трябва друго тяло, за да го направиш? Сигурен съм, че твоето собствено ще обере всички точки. Ще си купя място досами сцената.

Спъд широко отвори очи.

— Нима? Значи си забелязал? След всичките тези години изведнъж откривам, че Логан Уебстър се е интересувал от тялото ми и е копнял за него в сърцето си!

Логан й отправи ослепителна усмивка.

— Безброй пъти.

— Джери, чу ли го какво каза? Не ревнуваш ли безумно? — Спъд се обърна настойчиво към съпруга си.

— Безумно? — той отегчено отпи от своята „маргарита“^[2]. Около тях вече се бе събрала тълпа и всички се смееха. Джери продължи с ироничен глас: — Не мога да обеся всяко момче, дето се е пулило в теб, Спъд. Искаха само да гледат, не да пипат. Аз се ожених за теб.

— Но… но ти винаги си твърдял, че моите… — тя посочи с ръце — … моите, знаеш какво, нямат нищо общо с чувствата, които изпитваш към мен.

По добродушното лице на Джери се разля виновна усмивка.

— Лъгах те.

— Джери Пъркинс! Затова ли винаги искаше да сядаш до мен в автобуса? — глуповатото му ухилване го издаде. — Но аз — никога!

— Напротив — напомни й Джери с похотливо намигване. — Много пъти.

— О-о! — изпъшка Спъд. После веселият й нрав надделя и тя започна да се смее. — Значи го правех, а? Е, какво пък, по дяволите, приятно ми беше и все още е така. Подай ми още начо^[3].

Сред последвалия взрив от смях един от бившите спортисти на класа каза:

— Никога не сме се забавлявали толкова, колкото когато се връщахме с автобуса от някое състезание.

— Да бе, спомняте ли си? Я да видим… Джери и Спъд…

— Логан и Дани.

— Ама разбира се. Как успяваше винаги да седнеш на задната седалка, Уебстър?

— Винаги се гушкаха като влюбени гълъбчета.

Очите на Логан се впиха над масата в Дани.

— Помните ли състезанието по целуване, което направихме на връщане от Лампасас?

— Истинско целуване, иначе не се броеше — напомни им Спъд.

— Кой спечели?

— Кой мислите? Логан и Дани. Те продължиха, след като всички останали бяха спрели, за да си поемат дъх.

— Хей, ние изостанахме само с половин миля — раздразнено се обади Джери.

Всички се засмяха. Всички, с изключение на двама, които продължаваха да се гледат втренчено.

— Кой още участваше в това състезание? О, Джейни и Пи Джей.

— Къде е Джейни? Мислех, че е тук?

— Живее в Бимонт. Току-що е родила — трето дете, и не можа да дойде.

— Пи Джей е в Калифорния, правист, женен. Чух, че жена му също е адвокатка.

— Без майтап?

Приказката се завъртя около Дани и Логан. Те продължаваха да са погълнати един от друг.

— Помните ли Били Клайд, как му беше фамилията?

— Уинслоу?

— Да, Били Клайд Уинслоу. Записал се в армията. Отишъл в Камбоджа и се върнал куку. Нещо превъртял.

— Наркотици?

— Така изглежда.

Логан съзерцаваше устата на Дани. Тя усещаше погледа му. Не сваляше очи от устните й и тя почувства как набъбват под изгарящия му взор. В отговор тя също изучаваше устата му, трапчинката в брадичката и си припомняше нощите в училищния автобус. Вечно духаше. Студеният есенен вятър просвирваше през раздрънканите прозорци, ала на нея й беше толкова уютно. Двамата се гушеха под якето му. Не откъсваха устни, докато не останеха без дъх; ръцете му жадно опипваха тялото и възпламеняваха всичките й сетива.

Разочаровани поглеждаха табелката на града, искаше им се да се возят в здрачния автобус до края на света, потънали в обятията си. Когато той я оставяше пред входната врата, тя се чувстваше отмаляла и възбудена, приятно уморена и в превъзходно настроение. Сърцето й биеше в такт с лекото й дишане. Между краката си усещаше възхитителна непозволена влага. Сега изпитваше същото само като го гледаше.

— Логан?

Мъркащият глас на Лана прекъсна мислите на Дани като взрив от барабанни удари.

— Ал иска да ми намаже гърба с плажното масло. Знаеш ли къде може да съм го оставила? — беше с плетени бикини, които едва прикриваха най-същественото. Точно над венериния й хълм прелъстително се полюшваше тънка златна верижка, прихваната през средата така, че да имитира устни.

Логан я погледна, сякаш бе досадно дете. Официално тя бе гаджето му за уикенда. Искаше му се да я няма. През целия ден не преставаше да кокетничи с горкия Ал. Ако се надяваше да накара Логан да ревнува, само си губеше времето. И все пак не обичаше да е груб.

— Не знам къде е, Лана. Виж в съблекалнята — когато се обърна, Дани се бе извинила и си проправяше път през тълпата към къщата.

Влезе в просторната кухня през една от многобройните врати откъм двора. Сваляйки шапката и слънчевите очила, тя ги остави встрани и притисна длани към парещите си бузи, надявайки се да ги охлади.

Огледа стаята. Беше страхотна — като останалата част от къщата, която я бе очаровала. Преди десет години имаше смътна представа къде се намира фермата на Логан, макар той никога да не я бе водил там. Пътят се бе променил оттогава и тя бе помислила, че е взела грешен завой, когато картата я отведе до трилентова алея, стигаща до огромна модерна сграда.

Построена от камък и кедър, тя бе чудо на архитектурата, с широки блестящи прозорци и сложни чупки. Басейнът и съблекалнята бяха заобиколени от субтропични растения и богати цветни лехи. Зад конюшнята и останалите пристройки се простираше безкрайно пасище, наподобяващо езеро, чиито зелени вълни се разбиваха в гъста борова гора. Спомняше си, че Логан й бе казал, че семейната им ферма е само няколко оскъдни акра. Очевидно бе закупил още много земя, заобикаляща първоначалния парцел, бутнал бе старата къща и бе построил собствена империя.

Интериорът беше великолепен. Покрити с теракота подове, освежени с леки килимчета, свързваха внушителните по размери стаи. Модерни, но удобни мебели, тапицирани с естествени материи, караха стаите да изглеждат уютно въпреки сводестите тавани. Кухнята бе слънчева и модерна. Но сега бе покрита с боклуци. От партито бяха останали зашеметяващо количество отпадъци. Дани се зае да прибира остатъците в голяма найлонова торба.

— Това трябва да е новост при теб.

Поглеждайки през рамо, тя видя силуетът на Логан да запълва рамката на вратата.

— Защо?

— Да вършиш слугинска работа. Нямаш ли си прислужница, която да прави тези неща вместо теб?

Тя прехапа устни, за да не му отвърне подобаващо. През целия ден не бяха оставали сами. А сега, когато бяха, той нарочно се заяждаше, но тя не биваше да му обръща внимание. Имаше мисия и дори това да я убиеше, възнамеряваше да предразположи Логан.

Обръщайки се отново към мивката, започна да плакне чашите и да ги поставя в миялната машина.

— Не, нямам прислужница. Живея сама в малък апартамент. Вкъщи няма достатъчно работа за мен самата, камо ли за прислужница.

— Без прислужница. Малък апартамент. Караш скромен буик — приближавайки до нея, той опря гръб в плота, кръстоса ръце на гърдите си, метна крак връз крак и се наведе към нея. Добре прилепналите панталони очертаваха мъжествеността му по определено смущаващ начин. — Съпругът ти не ти ли плаща издръжка?

Младата жена рязко вдигна глава и ръцете й замръзнаха във въздуха. От чашата, която държеше, върху пода закапа сапунена пяна. Не мислеше, че той знае, че е била омъжена. Не беше негова работа как е уредила проклетия развод и смяташе да му го изтъкне.

Но предизвикателната му усмивка я накара да се откаже да отвърне на явната провокация. Наведе се да постави чашата в машината, прекрасно съзнавайки, че правейки това, бедрото й ще се опре в крака на Логан.

— Не получавам издръжка. Не пожелах. Не исках нищо от него. Дори името му.

— Твоите бракове май не траят дълго. Поне успя ли да те вкара в леглото, преди да му духнеш под опашката?

Тя с трясък затвори вратата на миялната машина и рязко се обърна към него. Ръцете й бяха свити в юмруци отстрани на бедрата, ноктите й се впиваха в дланите. През побелели от гняв устни изрече:

— Моят брак…

— Кой точно?

— Истинският.

— Нашият беше истински.

— Добре, вторият, беше голяма грешка.

— Чух, че имал къща за пет милиона в Търтъл Крийк, от стар даласки род, членства в най-добрите клубове и приходи от петрол, които биха накарали дори някой шейх да му завиди. Звучи съвсем в твоя стил, Дани.

Думите му я нараниха. Такова ли беше мнението му за нея? Смръщи чело и устните й болезнено се разтвориха.

— Извини ме — каза тихо и се обърна да си върви.

Той я улови за китката с издължените си пръсти, хватката му, макар и хлабава, бе непреодолима и тя рязко спря. Но продължи да стои с гръб към него, докато той нежно я теглеше за ръката.

— Съжалявам. Гадно беше от моя страна. Защо не ме удариш? — тя продължаваше да стои с гръб към него и пръстите му се плъзнаха над лакътя й и гальовно обвиха чувствителната плът. — Дани, погледни ме — тя се обърна, в очите й плуваха сълзи. — Съжалявам.

— Ужасно несправедлив си, Логан. С всички други се държиш мило. Защо искаш да ме нараниш?

— Би трябвало да знаеш — тихо отвърна той.

— Защото аз те нараних.

— Нещо такова.

— Не можем да променим миналото.

— Смятам да опитам.

Погледът на сините му очи бе толкова изгарящ, че тя трябваше да се извърне, за да не се разтопи. Тихият му смях я накара да вдигне глава.

— Не се страхувай толкова. Няма да упражня насила съпружеските си права над теб. Особено пред толкова многобройна публика — той кимна към двора, където останалите сякаш не забелязваха отсъствието им. — Хайде, ела. Знам къде можем да поговорим — затегли я навън през няколко други врати, за да избегнат тълпата.

— Къде отиваме?

— Някъде, където никой няма да подслушва. А ако случайно чуят, няма да могат да го повторят.

— Къде ме водиш — в плевнята?

— Или в хангара.

— В обора. Искам да видя конете ти.

Обор едва ли беше подходящата дума за сградата, в която я заведе. Беше супермодерна и отлично поддържана. Логан отвори огромната плъзгаща се врата и преди тя да усети намеренията му, я пое в обятията си и я понесе вътре.

— Какво правиш?

— Не си облечена подходящо за обор и не бих искал да стъпиш върху нещо неприятно — наведе глава към краката й, обути само в сандали с тънки каишки, обвити около глезените.

— Вероятността за това е много малка. Мястото е по-чисто и от къща.

Но не опита да се освободи. Двамата се гледаха щастливо, докато се възприемаха по нов начин. Младата жена усещаше мускулестата му ръка на голия си гръб.

Чувстваше силата й, чувстваше пухкавите косъмчета до кожата си. Той позна кадифената мекота на голите й крака, провесени през другата му ръка. Собствените й ръце бяха свободно обвити около врата му. Лицата им бяха близо едно до друго.

— Не ти ли тежа? — дрезгаво попита тя, гърдите й бяха притиснати към твърдия му гръден кош. Усещането бе прекрасно.

— Никога не си ми тежала.

Той тръгна по централната пътека в обора, спирайки при всяко отделение, за да й покаже коня вътре. Щом стигнаха в другия край, остави я върху един затворен варел и отстъпи назад.

— Какво ще кажеш? — гордостта му от животните беше очевидна.

— Мисля, че всички са красавци.

Господи, тя е красавицата, помисли той. През малкото прозорче се процеждаха слънчеви лъчи и падаха отгоре й като разсеяната светлина на прожектор. Косата й, все още влажна от плуването, беше прибрана в конска опашка. Улавяше всеки лъч светлина, преди да го отрази в очите му. Кожата й блестеше, сякаш бе прозрачна. Във въздуха около нея танцуваха прашинки в екстаз от възможността да са близо до такава прелест. Изглеждаше тъй, сякаш бе изтъкана от слънце, със златната си коса и златистите очи, слънчев подарък в опаковката на красива жена.

На усмивките им играеше удоволствието от присъствието на другия. Но Дани забеляза как бръчката между веждите му става по-дълбока.

— Само допреди миг се усмихваше. Сега се мръщиш.

— Какво се случи с брака ти, Дани?

Въздъхвайки, тя изправи гръб върху капака на варела и залюля крака напред-назад.

— Беше точно това, което искаха родителите ми.

— Така си и мислех. А ти?

— Бях ужасно нещастна и затова уязвима. Готова да се уловя за сламка. Той беше очарователен и забавен и вечно организираше партита. Мислех си, че разнообразието, което предлага, ще излекува меланхолията ми.

— Не се ли получи?

— Не.

— Затова ли се разведе с него?

— Това и… още много неща — каза го по начин, който му даде да разбере, че темата е приключила.

— И оттогава живееш сама? — той се опита да прозвучи нехайно, ала не успя да я заблуди.

— Интересува те дали е имало други мъже в живота ми? Не. Можеш ли да кажеш същото за себе си?

Очите му проблеснаха гневно, после чувствително омекнаха и той извърна поглед.

— Аз съм мъж, Дани.

— И това извинява демонстрациите ти? Щом си мъж, значи са ти разрешени случайни връзки и секс за развлечение? — забелязала, че раменете му ядно се стягат, тя въздъхна. — Няма значение. Знам за сексуалните ти лудории. Съучениците ни ме информираха с подробности.

— Не вярвай на всички приказки. Повечето са измишльотини.

— Основаващи се на известна истина?

— Основаващи се на известна истина — неохотно призна той.

Тя се вгледа в него за миг.

— Харесва ти да си това, което си в момента, нали, Логан?

Мъжът обмисли думите й, преди да отговори.

— Да, така е. Сигурно трябва да се извиня, че се гордея от това, което съм направил, или че съм стигнал толкова далеч, но проклет да съм, ако го сторя. Нищо не съм спечелил лесно.

Стоеше пред нея почти сърдит и определено предизвикателен.

— Знаеш, че бях две години по-голям от останалите в класа. И знаеш ли защо? Защото когато бях съвсем малък, трябваше да остана вкъщи и да помагам, понеже в противен случай нямаше да сме просто бедни. Щяхме да гладуваме. Не ходех редовно на училище и се наложи да загубя две години, за да се изравня с останалите. Трябваше да бъда добър спортист, добър ученик. Трябваше да спечеля всеобщото одобрение, защото бяхме бедни. Иначе щях да стана за посмешище. Докато ти ходеше по забави в университета, аз си съдирах задника от работа, за да си плащам таксите в Техническия и да пращам пари вкъщи. Отне ми пет години вместо четири да се сдобия с бакалавърска степен. Но накрая успях и когато се върнах тук, заклел се бях в най-свидното си да постигна нещо.

— Не е трябвало да доказваш нищо на никого, Логан. Ти винаги си бил нещо.

Той упорито поклати глава.

— Но не нещо достатъчно добро. Не бях достатъчно добър, за да имам жената, която желаех — тя се загледа в ръцете си, ала той мушна пръст под брадичката й и грубо изправи главата й. — Нали знаеш дъскорезницата, която баща ти продаде, когато се преместихте в Далас? Сега е моя. И оборотът й е двойно по-голям, отколкото е бил неговият. Нали затова се бяхте преместили тук в десети клас, да може баща ти по-добре да ръководи бизнеса?

— Да. Но това е стара история. Радвам се за теб, Логан. Ала не съм изненадана. Знаех си, че от теб ще излезе добър бизнесмен.

— Но не и достатъчно добър съпруг за теб.

— Не смятах така. Родителите ми го мислеха.

— Но ти ги послуша! — изкрещя той.

— Да. Навремето — да. Бях изплашена, стресната от това, което бяхме сторили. Да, тогава ги послушах.

— Ох, Дани! — той дойде близо до нея и притегли главата й към гърдите си. Неговата глава се сведе над нейната. Потърка голия й гръб. — Как мога да те виня за това, което направи? Ти не знаеше нищо за живота. Не знаеше какво е да си беден. За теб беше естествено да следваш в университета и да получиш диплома по психология, която никога няма да използваш.

— Използвам я — промърмори тя в гърдите му, но, изглежда, мъжът не я чу.

— За теб бе естествено да се държиш точно както се държа — той вдигна главата й, обхващайки с длани бузите й. — Само че и ти ме разбери. Трябваше със зъби и нокти да се боря за всичко, което имам — целуна я бързо и леко по устата. — Все още се боря.

После устните му настойчиво се впиха в нейните.