Сандра Браун
Единствено ти (6)

Шеста глава

Пътуваха към къщата му в мълчание. Логан всеки момент можеше да експлодира. Дани не смееше да го докосва или да каже нещо, което би могло да подпали фитила. Мъчителното му въздържание бе очевидно. Беше толкова напрегнат, толкова издут, сякаш изпитваше способността на дрехите си да го удържат.

— Ще вечеряме по-късно — той отключи входната врата и я пропусна пред себе си.

Тя се извърна. Очите му бяха леко замъглени.

— Чудесно. И без това не съм гладна.

— Аз ще… имам да свърша някои неща, преди… Защо не се качиш горе, ще дойда след малко.

— Добре, чудесно.

Той я докосна по бузата.

— Няма да се бавя.

Докато се качваше нагоре по стълбите, внезапно осъзна, че ще си тръгне. Сега. Преди да се е случило нещо. Затвори вратата на стаята за гости и се облегна на нея, чудейки се откъде да вземе силата отново да го остави. Мисълта я изпълваше с болка. Притисна юмруци към слепоочията си.

Ох, божичко, искаше да остане. Искаше да легне с Логан и да сподели с него не само тялото си, но и цялата любов, която бе сдържала в продължение на десет години.

Сърцето и душата й можеха да му принадлежат, ако го пожелаеше. Това нямаше да е временен каприз, падаща звезда, която проблясва ярко за миг, преди да изгори. Щом опознаеше прелестта да обича Логан, никога нямаше да иска да се откаже от него. А щеше да й се наложи. Животът на Логан бе тук. А нейният — в Далас.

Не можеше да жертва това дори и заради Логан. Но как щеше да понесе да го остави, да остави страстната му любов, нежността, топлотата и грижовността му? И щеше ли да продължава да бъде нежен, сърдечен и мил и след като страстта му е задоволена?

Дали не беше ужасно наивна? Сигурно Логан не гледаше толкова идеалистично на любовта им. Вече не бе неопитният Ромео, трескаво и горещо влюбен в своята Жулиета. Не беше повече младоженецът, очакващ брачната нощ, през която да направи своята девствена булка своя жена.

Познал беше безброй жени. Беше ги обладавал и отритвал, щом му омръзнеха. За него това нямаше да е акт на любов, а само изплащане на дълг, което отдавна очакваше. Ако наистина я обичаше, защо вече не беше спал с нея? Какъв беше смисълът да не дава воля на страстта си? Освен ако не искаше да си поиграе злорадо с нея, да я угои и после да я заколи, както правеше с обичните си херефордски говеда?

Е, тя не беше тъпо животно, което можеха да поведат в блажено неведение на заколение. Дани почувства как болката в сърцето й отстъпва на гнева и го прие с радост. Гневът щеше да й даде стимула, от който се нуждаеше, за да направи каквото трябва. Докато събираше нещата си и ги натъпкваше в куфарите, горчивината зареждаше действията й.

Не вярваше Логан да се пазари за добруването на нещастните деца. Сигурно накрая щеше да види колко е глупава сделката им. Щеше да му даде време да се поохлади, преди да се свърже с него. Ако не се съгласи да й продаде имота, имот, който дори не използва, то тогава значи изобщо не го е познавала.

Дани не желаеше скандали. Дори в момента можеше да промени решението си, ако го видеше. Щом свърши с прибирането на багажа, тя предпазливо отвори вратата и се ослуша. Не чу нищо. Промъквайки се безшумно през къщата, тя не обръщаше внимание на раздиращата болка в сърцето. Не мислеше за мъжа, когото напуска. Беше се съсредоточила да избяга тъй, че това да не предизвика сцена.

 

 

Какво носи джентълменът в будоара на една дама късно следобед? — чудеше се Логан. Беше отишъл до съблекалнята край басейна, предпочитайки да си вземе душ там, отколкото в голямата спалня на втория етаж. Страхуваше се, че ако отново се приближи толкова близо до Дани, няма да може да се овладее и щеше да развали романтичната интерлюдия, която планира.

Усмихна се вътрешно, издърпвайки чифт памучни бански гащета от шкафа си в съблекалнята. Сигурно и Дани се чудеше какво да облече. Дали щеше да предпочете неглижето? Най-обикновена нощница? Или щеше да го чака между чаршафите съвършено гола?

От тази мисъл по тялото му, току-що излязло от душа, избиха малки капчици пот. За да се охлади, той обля с одеколон лицето, гърлото и гърдите си. Припомни си как устните й се бяха движели по кожата му и ръката му затрепери, докато нетърпеливо прокарваше четката през влажната си коса.

Беше ли й дал достатъчно време? Дали не бе изпаднала в паника, че ще влезе при нея, преди да е готова? А може би бе изчакал прекалено дълго? Дали тя вече не се чудеше какво, по дяволите, го задържа? Искаше всичко да е съвършено. Още не бе чувал за младоженец, който е трябвало да чака десет години за брачната си нощ.

Отиде до хладилника, обикновено зареден с бира и безалкохолни напитки за гостите, ползващи басейна. Сега бе пълен с рози, които бе поръчал да му доставят предишната сутрин. Извади една съвършена пъпка от вазата, после взе бутилка шампанско от етажерките на вратата. Огледа я и доволен посегна към друга. Нощта може да е дълга, а аз смятам да я накарам наистина да ожаднее — прошепна той.

Ръцете му бяха станали толкова хлъзгави от превъзбудата, че за малко да изпусне тежките бутилки, докато излизаше от съблекалнята и прекосяваше двора.

Чувстваше се глупаво. Държеше се като дете, като невинен младоженец, запътил се да поиска невинната си булка. Наистина се бе вживял в очарователната си роля. Но глупостта му бе извинима, защото бе влюбен. А влюбените хора обикновено действат малко…

Мъжът замръзна на място. Дори не усещаше как нажежените от слънцето плочки изгарят ходилата му. Изумлението го бе лишило от сетива. Видя Дани да приближава забързано колата си, понесла куфарите и чантата си. Дори забързана, в походката й се усещаше предпазливост. Той я наблюдаваше, докато отключи колата, небрежно метна куфарите вътре и ги последва с резки, припрени движения. Моторът на колата забоботи. Чакълът изхрущя под завъртелите се колела. Наблюдаваше я как заминава, оставяйки облак прах подире си.

Не извика след нея. Не направи и най-малкия опит да я спре. Изобщо не помръдна. Сякаш всичко в него бе умъртвено. Бутилките шампанско се покриха с кондензирана пара. Розата започна да клюма под изгарящата топлина на западното слънце. Той продължаваше да стои, наблюдавайки как прахът се уталожва.

Хората бяха виждали очите на Логан Уебстър да блестят с хладен гняв, да искрят с добродушен хумор и да се замъгляват от страст. Но никой не ги беше виждал каквито бяха сега, плувнали в сълзи.

 

 

Без да сваля студения компрес от очите си, Дани посегна към звънящия телефон. Напипа слушалката, превъртя я в ръката си и накрая успя да я допре до ухото си.

— Ало? — освен ако не бе Логан, обаждайки се да й декларира неумиращата си любов, не желаеше да разговаря с никой друг.

Не беше Логан. Беше мисис Менефи от Далас.

— Скъпа, безпокоях се за теб. Очаквах да се върнеш преди няколко дни.

— Съжалявам. Трябваше да се обадя.

— Нищо лошо, надявам се. Проблеми с колата?

Господи, главата я цепеше. Сякаш всеки косъм проникваше в мозъка й като игличка. Очите й горяха. Сърцето я болеше. Съпротивляваше се на всеки удар, сякаш му бе противно да полага усилия.

— Не, нищо лошо. Просто реших да остана още малко.

— От няколко дни звъня в стаята ти — в резкия й глас се прокрадна едва загатнат упрек. По всяко друго време Дани щеше да настръхне от това неделикатно нахлуване в личния й живот. Но сега бе твърде апатична, за да реагира.

— Отседнах при приятели — каза неясно. — Едва тази вечер реших да се върна в мотела.

— Всички изгаряме от нетърпение да научим. Срещна ли се с мистър Уебстър?

Логан, играещ волейбол. Логан в топлата вана, с вода, плискаща се по кожата му. Логан на масата в трапезарията, със светлината от свещите, отразена в очите му. Логан, изпънат на одеялото под дървото, с процеждащите се слънчеви лъчи, проблясващи в златистата му коса.

— Да, срещнах се — каза глухо.

И понеже не продължи, другата жена не издържа и даде воля на раздразнението си:

— Е, и?

— Споменах за имота.

— Хайде, Дани, какво каза той? Или искаш да те моля да продължиш?

— Съжалявам. Ужасно ме боли главата. Бях задрямала, когато позвъни, затова прощавай, ако съм малко замаяна — излъга вяло, ала в ума й бе бъркотия. Какво щеше да каже на мисис Менефи? Как да смекчи истината, че се е провалила толкова жалко?

— О, съжалявам, скъпа. Ако не ми беше наложително да ти се обадя, щях да изчакам да се върнеш и тогава да разговаряме.

— Защо е наложително?

— Утре „Приятели на децата“ ще апелира към местните индустриалци за дарение. Искаме да използваме най-добрите си козове. Ако спомена имената на няколко важни личности, които вече са помогнали на каузата ни, това може да ги направи по-щедри.

— О, разбирам — по дяволите! Трябваше да съобщи на мисис Менефи лошата новина. А когато я попита защо Логан Уебстър е бил толкова неотзивчив, какво щеше да й каже?

— Между впрочем, Дани, днес бях в центъра за следучилищни занимания — нямаше и година, откак Дани бе организирала центъра, за да помага на семейства с изостанали деца. Сега децата разполагаха с добре поддържано уютно място, където да отиват след специалните часове, а майките им можеха да работят, за да допълват семейния бюджет. — Щом споменах идеята ти за летния лагер, всички изпаднаха в екстаз — и родители, и учители.

— О, не биваше да го правиш! Още е рано да се разгласява. Не искам хората да се разочароват, ако нищо не излезе — прииска й се да увие телефонната жица около двойната брадичка на мисис Менефи и да я удуши.

— О, Дани, скъпа, това е още една причина, поради която толкова те обичаме и ценим. Работиш всеотдайно, но не искаш никакво признание. Прекалено си скромна. Знам, че ще се справиш. Да накараш мистър Уебстър да се съгласи да ни продаде земята е само първата стъпка. Какво каза той?

За един кратък миг й се прииска всичките й други проекти да не бяха толкова успешни. Толкова хора разчитаха на нея отново да се наложи. Може би просто ще трябва да потърси друга алтернатива. Би могла да придума баща си да им отстъпи някой от неразработените си парцели.

— Хей, Дани? Да не заспа? Какво каза той?

— Той… той не каза точно „не“ — уклончиво отвърна тя.

— Чудесно. Знаех си, че можем да разчитаме на теб. Сега трябва да вървя. Довиждане.

Дани уморено постави слушалката на вилката. Не беше излъгала, но не бе казала и истината. Смяташе да се върне в Далас утре. Още щом пристигне, ще уреди нещата. Ще измисли някаква история за Логан и ще им изложи алтернативен план, който ще удовлетвори комитета и няма да разочарова децата и техните семейства.

Щом стана, за да си облече нощницата, почувства раменете си натежали от отговорност. Но никоя нейна част не й тежеше колкото сърцето. Щом отново се пъхна в леглото, започна да се пита дали нямаше да е по-добре изобщо да не бе идвала в Хардуик. Беше се отнесла надменно със съдбата, като се върна да види Логан отново. Получи суров урок, но вече знаеше. По-добре да оставиш някои неща каквито са си.

 

 

Веригата на вратата й издрънча и тя отвори очи. Беше утро. Светлината надничаше от пролуките на неизменно износените мотелски завеси. Дани се обърна на една страна, наблюдавайки как вратата се отваря. Но веригата й попречи да се открехне повече от няколко сантиметра.

— От персонала ли сте? — попита все още замаяно. — По-късно, моля.

И точно тогава веригата се откъсна под ритника на обут в ботуш крак. Пантите на вратата се изтръгнаха от мекото дърво на касата, оставяйки я да виси безпомощно.

Логан нахълта в стаята.

— Не, не е персоналът. А колкото до „по-късно“, това, за което съм дошъл, не търпи и минута отлагане.

Дани седна стреснато в леглото и се накани да скочи оттам.

— Не си прави труда — стоманеният глас я парализира. — Намираш се точно където ми трябваш.

Той тръшна разбитата врата и влезе в стаята. Нямаше нужда да се пита какво е настроението му. Беше бесен, буквално треперещ от ярост. Мускулите на лицето, врата и ръцете му бяха опънати от потиснат гняв. От очите му излизаха искри. Приличаше на някой пълководец-викинг, решен да изпълни дълга си.

Дани придърпа завивките до брадичката си, смътно осъзнавайки, че дори да бяха направени от желязо, пак нямаше да могат да я защитят от него.

— Какво искаш да кажеш с това? Не можеш да влизаш…

— Мога и го направих.

Не можеше да оспорва думите му. Беше застанал в края на леглото, изгаряйки я с поглед, карайки я да се чувства малка и беззащитна.

— Настоявам за обяснение, Логан. Веднага — опитваше се да изглежда самото хладнокръвие, но вътрешно трепереше. Никога не го бе виждала, никога не бе виждала никой в такова ужасяващо настроение. И защо я гледа тъй, сякаш я мрази? Защото си беше тръгнала от него? Ако е така, защо не я бе последвал миналата нощ?

— Нямаш нужда от обяснение — изръмжа той. — Но го прочети за собствено удовлетворение, а после ще си взема онова, което ми дължиш от толкова време.

Той измъкна парче вестник от задния си джоб и го хвърли към нея. Като го гледаше неразбиращо, тя разгърна изрезката. Откъсвайки най-сетне взор от Логан, видя, че държи част от тазсутрешното издание на далаския ежедневник. Светската рубрика. Видя обичайната си снимка, прочете заглавието и първите няколко реда от статията и почувства, че й се повдига.

— Не съм им казвала това — прошепна тя, очите й бързо препускаха през статията. Всеки ред възхваляваше благотворителната й дейност, макар че при сегашните обстоятелства това й звучеше като упрек. Според вестника последното й постижение бе придобивката на някакъв имот от мистър Логан Уебстър от Хардуик, предназначен за летен лагер.

Тя най-сетне остави вестника и умолително се втренчи в обвинителя си.

— Не съм им дала подобна информация. Не съм.

— Да не очакваш да повярвам, че са ясновидци? — ревна мъжът.

— Тя… тя се обади тук снощи.

— Коя?

— Председателката на комитета — мисис Менефи. Тя беше тази, която ме помоли да говоря с теб. Искаше да знае дали си се съгласил да ни продадеш земята.

— И ти й казала, осигурявайки си по този начин хвалебствия в тазсутрешния вестник?

— Не — тя поклати глава, косата й се разлюля. Главоболието от предната вечер не бе изчезнало със съня. Главата й туптеше, а може би бе сърцето? — Не се чувствах добре. Не желаех да се впускам в пространни обяснения. За да спечеля време, само й споменах, че не си казал точно „не“ — тя облиза устни. — Както… както и беше.

Погледна мрачното му изражение. Не й вярваше.

— Кълна се, Логан. Нямах представа, че веднага ще дотърчи в редакцията на вестника!

— Не ми се вярва това да те е разстроило особено. Виж каква героиня те е изкарала.

— Ами ти? Превърнала те е в потенциален генерал на Армията на спасението!

— Нещо, което и двамата знаем, че не заслужавам.

— Страшно си прав. Да не би да ми се сърдиш, защото сега ще трябва да се разделиш с един акър от скъпоценната си земя? Нещо, за което непрекъснато напомняш на всички — колко трудно е било да придобиеш.

— Караш ме да изляза от кожата си, Дани — каза той с неочаквано тих, но много по-заплашителен глас.

— Защо тогава нахълтваш в стаята ми?

— Защото — каза с кадифен глас — сключихме сделка, която няма нищо общо с „Приятели на децата“ или този имот, или каквото и да било друго, с изключение на нас двамата — мъжът бавно започна да разкопчава ризата си.

— Какво правиш? — попита тя, едва поемайки си дъх.

— Ще ти дам възможност да си изплатиш дълга — ризата му вече бе разкопчана и пешовете й висяха свободно около бедрата му. — Ти получи каквото искаше, Дани. Сега аз съм принуден да ти дам тази земя, независимо искам или не. Време е и ти да поемеш своята част от сделката — той рязко издърпа колана от гайките и дръпна ципа на панталоните.

— Не — прошепна Дани, отстъпвайки колкото може по-назад към таблата на леглото. — Логан, ти не разсъждаваш трезво. Ядосан си. Разбирам те. Съжалявам за случилото се.

— И аз. Не ми се искаше да стане по този начин.

— Правиш го, защото гордостта ти е наранена. Аз си тръгнах от теб.

— Щях да го преживея. Онова, което не мога да простя, е, че си тръгна и после ми сви този гаден номер — той махна с ръка към вестника. — Казах ти още в началото, че не можеш да ме манипулираш. Е, ти го направи. Но кълна се в Бога, няма да те оставя да се измъкнеш просто така.

— Искаш да кажеш, че ще ме насилиш?

— Опитах всички начини да те накарам да ме заобичаш отново.

Той си припомни чувството на пълно отчаяние, докато я гледаше как бяга. Колко ли смешно бе изглеждал с шампанското и розата, истински мухльо, оглупял от любов. Споменът само засили гнева му и той заобиколи ръба на леглото.

— Не прави това, Логан — тя понечи да се отдръпне, но той улови края на нощницата й.

— И аз крещях същото в нощта, когато ми пристана: „Не им позволявай да направят това, Дани.“ Но ти просто стоеше там, докато ме натикваха в проклетата шерифска кола. Остави ги да ни разделят, макар че аз те умолявах да ги спреш.

— Бях в шок.

— И аз, щом прочетох вестника тази сутрин.

— Това се случи преди десет години. Бях дете. Не можеш да ме държиш отговорна.

— Същото се отнася и за мен.

Первайки я с юмрук, той я просна на леглото.

— Не е така — извика, изпадайки в паника. — Ще се намразиш за това, Логан.

— Вече се мразя. Задето съм бил такъв глупак през последните десет години. Задето си въобразявах, че си нещо повече от една куха дамичка, която си играе с живота на хората. Сигурно ще съжалявам за това, но поне всичко ще приключи. След това вече ще мога да те забравя.

— И това ли е последното нещо, което искаш да си спомняш? Така ли искаш да свърши? С изнасилване?

— Така ли го наричаш?

— Да, защото няма да ти се оставя. Ще се съпротивлявам.

— Както обичаш.

— Ще викам.

— Не, няма. Не би искала да се разчуе.

— Нито пък ти. Помисли. Всички в града ще разберат.

— Не ми пука. За нищо не ми пука, освен да те имам.

После той се надвеси над нея, прихващайки я през талията, и заедно с нея падна на разхвърляното легло. Бедрата му яхнаха нейните и я приковаха. Дани изпъшка шокирано и невярващо и яростно замята тяло, щом той сграбчи с две ръце нощницата й и я разкъса.

— Логан, престани. Господи, не е възможно това да се случва.

Той не чуваше, не разсъждаваше. Устата му грубо легна върху нейната. Със смазваща сила улови китките й и ги вдигна над главата й. Ръката, която бе обездвижила челюстта й, по нищо не приличаше на онази, която я бе галила и милвала, обичала с изключителна нежност, възбуждала я с игрива ласка.

Мъжът задълба коляно между нейните и я принуди да разтвори бедра. Тялото му се вклини между тях с яростна агресивност. Ръката му замачка гърдите й. Безпощадните му пръсти накараха зърната й да щръкнат болезнено и тя бе отвратена от предателството на собственото си тяло.

Освободи я от грубата си, отнемаща дъха целувка и наведе глава към гърдите й. Езикът му се заигра със зърното й. Тялото му се притискаше плътно в нейното, безсилно, защото дрехите все още ги разделяха. Той ги заопипва, за да се отърве от тях.

— Логан.

В името му се бе просмукало толкова отчаяние и безсилие, че шепотът й проникна през стената от освирепялост, обгърнала мозъка му, както не биха го сторили никакви писъци или викове. Устните му престанаха да нараняват нейните. Повече нямаше нужда ръката му да държи китките й; тялото й се бе отпуснало. Тя вече не се съпротивляваше. Бедрата й останаха разтворени и апатични, без да се опитват повече да предпазят мекотата й от него.

Дишането му бе тежко и неравно, когато вдигна глава и я погледна. Очите й бяха затворени, но под миглите се отцеждаха сълзи. Той спусна поглед по тялото й, видя я — беззащитна и победена, видя себе си — нараняващ и брутален, и осъзна низостта, която за малко не извърши.

Вина и съжаление го задушиха като в стоманена мантия и той се наведе към нея по различен начин, защитавайки я от себе си. Ръцете му обхванаха главата й. Прокара пръсти през косата й, докато заравяше лице в ямката на шията й.

— Дани, Дани — дрезгавите, пропити с болка думи мъчително се отрониха от дълбините на душата му. — Господи, какво направих? Какво направих?

Останаха да лежат така в продължение на дълги минути. Единствените движения идваха от пръстите му, потриващи нежно, извинително тила й. Щом дишането му горе-долу се нормализира, той се отмести от нея и седна отстрани на леглото. Поглеждайки към смазаната й поза, почувства толкова силен срам, че му се доповръща. Презираше се. Пресегна се към нея да придърпа нежно скъсаната нощница върху гърдите й. При докосването му тя потрепна и той усети как сърцето му се разцепва на две.

Стана от леглото. Подпирайки се с ръка на стената, притисна глава в стиснатия си юмрук. Едното му коляно бе леко прегънато, докато се облягаше на стената. Панталоните му се бяха свлекли по бедрата. Ризата му висеше отпуснато от едното рамо като бойното знаме на армия, претърпяла унизително поражение, лишена от последните остатъци чест и доблест.

Усети я, когато седна в леглото. Събрал най-сетне достатъчно кураж да я погледне, той извърна глава. Тя се бе втренчила в него. Златистите й очи бяха широко отворени и уморени, устните й — подути от целувките му. Забеляза как по бузата й се отърколи горчива сълза.

— Знам, че сигурно ме мразиш, Дани. Но те уверявам — не повече, отколкото аз се мразя.

Тя не проговори, но тялото й реагира на думите му, потрепервайки. Вдишаният въздух се заблъска в гърлото й, преди тя отново да се успокои.

— Съжалявам. Аз… — той се втренчи в стената за миг, преди да отпусне ръце и да се обърне към нея. — Господи, нищо повече не мога да кажа.

— Предпочитам да не казваш нищо — тя хвана скъсаните краища на нощницата и я уви около тялото си.

— Боли ли те някъде? Сигурно съм…

— Не, не — каза тя, поклащайки глава.

— Не бях на себе си от яд, Дани. Кълна се, не знаех какво правя. Искам да кажа, знаех, но… — той потърси отговора в тавана. Накрая широко разтвори ръце.

— Никога не бих повярвал, че може да съм толкова груб, че може да те нараня. Теб. Боготворя всеки сантиметър от тялото ти — гласът му се прекърши. — Как можах да…

— Логан, моля те, недей. Това няма да помогне на никого от двама ни. Мисля, че ще е най-добре да си вземем сбогом и да ме оставиш на мира засега.

— Това е най-отвратителното, Дани — искреното разкаяние в гласа му я накара да вдигне глава и да го погледне. — Точно сега не мога да те оставя на мира.