Сандра Браун
Единствено ти (10)

Десета глава

— Дани.

Не биваше да се шокира, чувайки гласа му. Знаеше, че той ще е тук. Но все още не беше готова да го види отново. И никога нямаше да бъде. Както и да е, беше неизбежно. Тя се обърна с лице към него.

— Здравей, Логан.

Той се взираше в нея с настойчивост, която я объркваше. Очите му изпитателно я пронизваха. Беше напрегнат, почти настръхнал от някакво накипяло чувство, което тя не успяваше да определи. Не беше гняв или враждебност, както бе очаквала. Беше… Не знаеше какво беше.

Ръцете й нервно се затърсиха на кръста и овлажнели, се вплетоха една в друга.

— Много ти благодаря, Логан. Всичко изглежда прекрасно. Направили сте чудеса. Децата са…

— И ти имаш такова, нали?

Дробовете й се задъхаха, сякаш й бяха нанесли удар с ковашки чук. Въздухът изсвистя през устните й и беше невъзможно отново да го поеме. Никога не й бе минавало през ума да излъже или да отговори уклончиво. Поведението му, очите му, гласът му изискваха абсолютната истина.

— Да. Имах — тихо каза тя. — Тя почина.

Той стисна плътно очи и разкриви устни в ужасна гримаса. Напрежението бавно се оттече от него. Най-напред вратът, после раменете и най-накрая ръцете му се отпуснаха. Когато отново отвори очи, каза:

— Разкажи ми.

Сега, когато той вече знаеше, й се прииска да сподели с него цялата история. Беше отключено здраво затворено отделение в сърцето й. Какво облекчение ще е най-сетне да се довери на Логан — нещо, което се бе изкушавала да направи толкова пъти през последните няколко години. Не обсъждаше причината за всеотдайността си с никого. Не беше някаква ужасяваща мания, но не бе и нещо, което би искала да забрави.

Хващайки го за ръка, тя го поведе към един от откритите павилиони, предназначени за различни лагерни занимания. Седна на крайчеца на една пейка. Той седна в другия край.

— Моето момиченце — Манди — се роди сакато и умствено изостанало — започна тя без предисловие. — Да, двойно ограбено от природата, колкото и да е жестоко. Цяло чудо е, че изобщо оцеля след раждането.

— Никога не съм знаел, че си имала дете.

Тя тъжно се усмихна.

— Малцина знаеха. Бях очарована, когато забременях и прекратих всички социални задължения, за които успях да получа разрешение от Фил. Когато Манди се роди, Фил беше ужасен от нея, както и моите, и неговите родители. Те я наричаха — тя си пое дъх на пресекулки — с отвратителни имена. Фил дори не искаше да я донесе вкъщи от болницата. Искаше веднага да я даде в някой дом, да се отърве от нея, да скрие съществуването й.

Очите й се изпълниха с болка при тези спомени. Логан виждаше побелелите кокалчета на крехките й ръце. Бяха бели като тебешир, но той устоя на импулса да ги покрие със своите. Копнееше за друго — да увие пръстите си около гърлото на онзи негодник Фил.

— Те всички бяха против мен. Трябваше да започна битка дори за да взема детето си у дома — тя вдигна влажните си очи към него. — Обичах я, Логан. Не беше красива, в никакъв случай. Но беше толкова безпомощна и толкова отчаяно се нуждаеше от любов. Беше моя. И аз я обичах.

— Продължавай — пресипнало изрече той.

— Нещата ставаха от лоши по-лоши. Напуснах обществото, за да се грижа за Манди. Това вбеси Фил. Най-накрая ми постави ултиматум — или тя, или той — засмя се тъжно. — Не знаеше какво облекчение почувствах, когато поиска развод. Не можех да го гледам, знаейки какво изпитва към собствената си дъщеря.

Тя подръпна подгъва на полата си. Червеният пунш бе оставил лепкаво петно. Никой от двамата не го забеляза.

— Фил ме осигури добре — плащане в брой и къщата. Родителите ми не ми говореха цели месеци след развода, но това не ме притесняваше. Имах си други проблеми. Манди не вървеше на добре. Вече беше станала на две. Бяха я оперирали три пъти за една година. Няма да те отегчавам с подробности…

— Искам подробностите — тихо каза той.

Тя го погледна в очите за един дълъг, изпълнен с чувство миг, преди да продължи.

— Така и не успях да платя за хоспитализирането й. Родителите ми не искаха да плащат за лечението й — очите й отново заплуваха в сълзи. Тя ги обърса с ръка. — Искаха да умре, та да не се срамуват повече от нея. Както и Фил. Продадох къщата, повечето си бижута, всичко, с което можех да се разделя, за да плащам сметките за болницата, но… — гласът й заглъхна и тя с мъка преглътна. — Лекарите не можеха да направят нищо, за да я спасят. Една нощ, в съня си, тя просто престана да диша.

Потънаха в тягостна тишина. Шумното веселие наоколо сякаш бе отдалечено на милион мили. Накрая Дани каза:

— В деня на погребението й обещах пред Бога да работя с подобни деца. Обещах да дам на другите грижите, любовта и помощта, които не успях да дам на Манди. Това е обет за цял живот, Логан. И не го дадох с лекота.

Логан стана от пейката и отиде до един от кедровите стълбове, подпиращи покрива на павилиона. Облегна се на него и се загледа невиждащо в гората, която се простираше отвъд.

— Съжалявам, Дани. Съжалявам за всичко — изруга едва чуто и удари с юмрук стълба. — Господи, само като си помисля за нещата, които ти наговорих! Презрителния начин, по който те преценявах. Обвинявах те, че си лекомислена, разглезена…

— Не би могъл да знаеш, Логан.

— Но трябваше да знам, трябваше — извика той, обръщайки се рязко към нея. — Как можах да съм толкова сляп за човека, когото обичам? Сигурно ме мразиш за нещата, които ти наговорих.

— Да те мразя? О, Логан, не.

— А би трябвало.

— Защо?

— Защо ли? Защото съм проклет идиот, затова.

— Изобщо не си такъв — опроверга го тя буйно и тръгна към него. — Обичам те. Как бих могла да обичам един проклет идиот?

— Дани — само с две крачки той стигна до нея. Притисна я с всички сили към себе си и наведе главата си ниско над нея. — Защо, скъпа, защо? Защо не дойде при мен? Само като си помисля, че си преживяла всичко това с Манди сама. Защо не ми позволи да облекча болката ти?

Изтласквайки го от себе си, тя безмълвно се взря в него.

— Искаш да кажеш, че… че би я споделил?

— Да, за Бога, да — каза той, прегръщайки я силно. — Защо не ми каза?

— Искаше ми се — въздъхна тя, опряна в гърдите му. — Толкова пъти не знаех към кого да се обърна. Нуждаех се от теб. Все още те обичах, но не знаех ти какво изпитваш към мен. Бях те оставила на милостта на шерифа, не помниш ли? Имах всички основания да мисля, че ме мразиш.

— Добре, разбирам. Макар че трябваше да ме познаваш по-добре. Но си имала предостатъчно възможности да ми го кажеш по-късно. Оня ден, когато ти се подигравах за хайлайфните ти партита например. Защо не се защити и не ми каза за обета си?

— Това е моята голгота. Не можех да искам от теб или от когото и да било подобен ангажимент. Не можех да очаквам, че ти ще се чувстваш по същия начин като мен.

— Аз никога няма да изпитам същото като теб, Дани, защото не познавам толкова непосредствено болката — меко каза той. — Но мога да я разбера. С радост ще споделя голготата ти. Щях да го сторя още преди седмици, години, ако ме беше помолила.

— Боях се, че ще се опитваш да ме убеждаваш да се откажа.

— Никога. При никакви обстоятелства и особено ако знаех причината за посвещението ти.

— Освен това не желаех да ме съжаляваш.

— Не те съжалявам. Обичам те.

— И аз. Знаеш го. Но ти искаш да се оженим. Искаш да имаме деца. Ако знаеше за Манди, може би нямаше да искаш да рискуваш…

Той постави пръст на устните й.

— Дори не си го помисляй. Ако се омъжиш за мен, ще си имаме бебе, Дани. И аз ще го обичам, независимо как изглежда, защото ще сме го създали двамата с теб.

Силните чувства, които задръстваха гърлото й, й пречеха да говори.

— Ако вече не те обичах толкова, щях да те заобичам само заради тези думи.

— Наистина го мисля — той я прегърна още по-силно. — Прости ми за всичките ужасни неща, които си помислих за теб и ти ги наговорих.

— Прощавам ти. Знам източника им. Основавайки се на фактите, с които разполагаше, ти имаше пълно право да си засегнат — тя постави длани на гърдите му и го загледа сериозно. — Искам да знаеш, че когато дойдох тук, не възнамерявах да ти разказвам всичко това. Исках само да те видя още веднъж, да се уверя, че си жив и здрав и щастлив.

— Не съм бил щастлив от вечерта, когато се разделихме.

— Нито пък аз.

— Сигурно ти е бил необходим изключителен кураж да се върнеш, знаейки колко студено щях да се отнеса към теб.

Тя го изгледа кисело.

— Това е много меко казано.

Мъжът тихо се засмя.

— Дори и когато се държах като кретен, аз те обичах до болка. Колкото повече те обичах, толкова по-зле се държах. Съжалявам.

Той я целуна с нежна страст. Терзанията, оковавали я в продължение на седмици, се смъкнаха от нея като стара кожа. Вълшебството на целувката му я възроди.

— Омъжи се за мен, Дани.

— Искам, о, как искам — повтори тя с тих шепот, притисната в бузата му.

— Тогава да го направим.

— Безкрайно те обичам, но съм ангажирана с работата си.

— А аз съм ангажиран с теб. С всичко, което представляваш. Какво те кара да мислиш, че посвещаването ти на тези деца ще бъде изключено от нашата любов? Не бих те обичал толкова, ако се откажеше заради мен или когото и да било друг.

— Ще се налага често да ходя до Далас. Ще трябва да го приемеш.

— Ще те карам дотам със самолета. Помисли си само колко ще ни е удобно да наблюдаваме как вървят нещата в Кемп Уебстър — с пръст под брадичката й, той повдигна главата й нагоре. — Е, чакам да чуя — ще се омъжиш ли за мен или не?

Тя притисна бузите му между дланите си и притегли устата му към своята.

— Ще се омъжа за теб, вече ти го казах преди десет години.

— Този път ще гледам да не се отметнеш.

Целунаха се отново. Прегръдката ги сгорещи и той я отстрани от себе си, простенвайки.

— По-добре да се връщаме при другите, преди да съм загубил контрол. Имаме да изпълняваме задължения.

— А задълженията, които имаме към себе си?

Той лекичко стисна талията й.

— Определено смятам да ги изпълня по-късно.

Излязоха от павилиона и се озоваха лице в лице с родителите й. Явно бяха станали свидетели на прегръдката. И двамата имаха хладен, непреклонен вид.

— Здравейте, майко, татко — спокойно рече Дани. — Чудех се дали сте пристигнали. Помните Логан, нали?

— Мисис Куин, мистър Куин — каза Логан учтиво, но безразлично.

— Може да ни поздравите първи. Логан и аз ще се женим. Отново.

Последва миг смразяваща тишина, преди мистър Куин да каже:

— Сигурно го правите, за да ни върнете за онова, което се случи преди десет години.

— Точно обратното, татко. Правим го по същата причина, както и тогава. Ние се обичаме.

— Той знае ли за детето ти? — попита майка й.

Тялото на Дани се стегна от отвращение. Разбира се, че щяха да паднат толкова ниско, да опитат всичко, за да я разделят от Логан, и то не защото не беше от тяхната черга, а просто за да не се признаят за победени.

— Да. Знае. Знае също, че Манди ми даде смелост да разтрогна един брак, който така и не ми беше по сърце, да се измъкна от вечната ви опека и да мога сега да ви се противопоставя. Логан и аз ще се оженим и вие не сте в състояние да направите нищо. И този път не си правете труда да изпращате подире ни шерифа. Логан е приятел на губернатора.

— Дани — тихо я смъмри той. Обгърна с ръка раменете й и това имаше моментален успокоителен ефект. Тя доверчиво се облегна на него. Разбираше гневния й изблик, но единственото, което той изпитваше към родителите й, беше съжаление. Те не познаваха любовта и радостта. Всичко в живота им се измерваше с аршина на парите. Слава богу, че Дани не бе успяла да усвои този урок от тях. — Ще ви известим за деня на сватбата. Дани и аз бихме искали да присъствате. А сега ни извинете. Мисис Менефи ни маха сред тълпата репортери.

 

 

— Не ми е ясно за какво беше цялата тази олелия — каза Джери Пъркинс, разхлабвайки вратовръзката и вдигайки крака на масичката за кафе. Отпи от чашата си с изстудено шампанско.

Спъд се бе сгушила в ъгъла на дивана и също отпиваше шампанско. Обувките й бяха захвърлени встрани и седеше със свити под тялото крака.

— Може би защото трябваше да се оженят — подигра го тя, поглеждайки към прегърнатата двойка на отсрещния диван. Когато не захапаха въдицата й, тя изведнъж се престори на смаяна. — Всъщност оженихте ли се или не?

Логан откъсна поглед от лицето на булката и се обърна към Спъд.

— Не, не се оженихме — после, поглеждайки към Дани, попита: — Оженихме ли се?

Тя се засмя и зарови нос в ямката на шията му, оголила се под разхлабената вратовръзка и няколкото разкопчани копчета на ризата му.

— Не. Но ми се искаше да бяхме го сторили. Нямам търпение да ти родя едно бебче.

Той допря устни до нейните и прошепна:

— Ще се постарая максимално да ти помогна.

Сватбата се бе състояла едва три дни след откриването на Кемп Уебстър. Бяха изтощителни дни, през които Дани и Логан бяха преместили багажа й от Далас в неговата къща. Решиха да запазят апартамента за удобство, когато щяха да посещават Далас.

Церемонията се извърши късно следобед. На църковната служба бяха поканени само неколцина приятели, макар че целият град не говореше за нищо друго. После всички бяха поканени в дома на младоженците за лека вечеря. Спъд и Джери щедро бяха предложили помощта си на икономката на Логан за необходимите приготовления.

Булката, облечена в копринена рокля с цвят на кехлибар, който подхождаше на очите й, изглеждаше приятно уморена, докато се гушеше в ласкавите обятия на съпруга си. Той бе освободил косата й от фибите и сега ръката му се ровеше в дългите лъскави кичури.

— Е, изядохме ви храната, замразихме остатъците, изпихме шампанското, изхвърлихме боклука — каза Спъд. — Можем ли да направим нещо друго за вас?

— Да — измърмори Логан, докато хапеше лекичко връхчетата на пръстите на Дани. — Можете да си тръгнете.

Спъд се изправи рязко на дивана.

— Каква грубост!

— Хайде, скъпа — каза Джери, оставяйки чашата с шампанско и смъквайки длъгнестото си тяло от дивана. — Мисля, че сега е моментът да си ходим — той повдигна Спъд от възглавниците. — Да не си забравиш обувките.

— Ей, къде се разбързахте? Нямах предвид това — мило рече Логан.

— Не сме се разбързали — Джери се усмихваше като сатир. — Всичките тия приказки за сватби и бебета ме настроиха романтично.

— Ти винаги си настроен романтично — сухо каза Спъд, облягайки се на подадената му ръка, за да запази равновесие, докато напъхваше крака в обувките. — И зарежи тия гениални идеи за бебета. Ако пак забременея, ще те убия. Или нещо още по-лошо.

— Ами, ще ме убиеш — провлече той. — После кой ще те обича като мен? — целуна я звучно и Спъд се изкикоти. Сбогуваха се набързо и си тръгнаха прегърнати.

— След всичките тези години още са щастливи заедно — тихо каза Дани, щом вратата се затвори след приятелите им.

— Не повече от мен — Логан залепи една целувка на слепоочието й. — Никой не е по-щастлив от мен.

— И от мен — каза тя, обръщайки се към него. — Толкова ми е хубаво тази вечер, че искам целият свят да е щастлив.

Улавяйки с шепи от косата й, той притегли лицето й към своето за целувка. Езикът му се плъзна между устните й с предизвикателно сладострастие, докато устата му се впиваше в нейната. Накланяше главата си в различни посоки. Зъбите му лекичко хапеха устните й. Езикът му пируваше. Когато най-сетне се отделиха един от друг, тя бездиханно се свлече отгоре му, поставяйки ръка на бедрото му и глава на гърдите му.

— Уморена ли си? — той прибра встрани тежките кичури коса и я погали по шията. Пръстите му умееха да превръщат и най-обикновената милувка в еротична.

— Просто замаяна от щастие.

— Твърде уморена да се движиш?

— Зависи какво имаш предвид — отговори тя закачливо, подръпвайки златистите косъмчета на гърдите му.

— Имам предвид, че и да си, това няма никакво значение за мен. Цял живот копнея да те катурна върху дивана във всекидневната.

Смеейки се, тя повдигна глава достатъчно високо, за да го погледне.

— Шегуваш се! Защо?

— Помниш ли всичките онези пъти, когато нарочно вдигахме шум до Бога, когато те изпращах вкъщи, за да сме сигурни, че родителите ти са чули? Ти се качваше горе и десет минути по-късно се промъкваше обратно във всекидневната, където аз те очаквах.

— Как изобщо си успявал да ме придумаш? Не мога да повярвам, че съм се осмелявала да го правя.

— Осмелявала си се? Ами какво да кажем за мен? Те дори не искаха да се срещаме, да не говорим за натискане върху дивана във всекидневната им. Ако ни бяха хванали, можеха да ме застрелят — той я погали по бузата. — Чудя се как ли се чувстват сега, когато най-накрая и най-безапелационно им станах зет?

— Срамувам се да го призная, но сигурно ще се преструват на много доволни. Макар и те самите да не мислят така, всички останали ни слагат в тяхната социална прослойка. А онова, което мислят всички останали, е от голямо значение за тях.

— Не ги съди толкова строго, Дани.

— Май трябва да смятам присъствието им на сватбата като гигантска стъпка в правилната посока. Просто ми се искаше да знам, че искрено се радват за нас, както се радват твоите родители.

— Ще омекнат. Ще ги омая с чара си.

— А ако не омекнат?

Той погали косата й и тихо каза:

— Няма да се безпокоим за това — целувката му беше нежна, сладостна. — Но ти ме отклони от темата. Говорехме си за всичките ония боричкания върху дивана във всекидневната. Ако ме бяха застреляли, щеше да си струва всяка минута.

— Щеше ли?

— Хммм — той я притисна към меките възглавници и се намести отгоре й, безразличен към опустошенията, които нанасяше на дрехите им. — Не знам как съм се сдържал да не те взема още тогава.

— Съпротивата нямаше да е кой знае каква — тя разкопча ризата му, докато той се подпираше над нея на лакти.

— И ми го казва чак сега — с една ръка ловко разкопча роклята й и освободи сутиена й. Издърпвайки дрехите встрани, започна да се любува на гледката. Бавно се сниши над нея, докато устните им ненаситно се сляха. Целувката и езиците им бяха лакоми и смели. — Ох, Дани, обичам да те вкусвам.

Ласките му ставаха все по-нежни. Обхващайки с длан гърдата й, той започна лекичко да я масажира. Крайчетата на пръстите му превърнаха зърното й в стегнато малко връхче. Той пое пъпката с вкус на мляко в устата си и я загали с език.

Дани цялата потръпна. Притисна се в него, вкопчи се в косата му, изви бедра към неговите.

— Не ме карай да чакам, Логан.

Той простена и ръката му се зарови под полата й и се плъзна нагоре, милвайки атлазената мекота на бедрото й. Откри края на чорапа й и продължи внимателно пътя си. Пликчетата й бяха толкова ефирни, почти невидими. Той бързо ги издърпа и отново се намести. Тя го прегърна нежно, увивайки се около него.

— Дани — мъжът потъна дълбоко в сочната й загадъчност. Устата му намери ухото й и словата, които зашептя в него, бяха поетични и възбуждащи. Тя се опиваше от тях, сякаш бяха тайни послания на някой бог.

За един дълъг миг останаха да лежат неподвижни. Времето сякаш спря. Превърнаха се в едно тяло.

После той започна да се движи и летаргията, лишила я от всичките й сили само допреди секунди, изчезна. Почувства нов прилив на енергия — източникът беше Логан. Когато той ускори тласъците и извика в екстаз, тя заедно с него потъна в черното кадифе на забравата, чиято наслада бе позволена само на любовници, отдаващи се напълно един на друг.

Минаха дълги минути, преди Дани да се размърда под него.

— Тежа ли ти? — попита той.

— Малко.

Той се повдигна и седна. Очите й се разшириха.

— Логан, ти още си…

— Ти си виновна, безсрамна изкусителке.

Необуздана преди броени мигове, сега тя се изчерви, както подхожда на булка.

— Съжалявам.

Той се изсмя високо.

— А аз не съжалявам. Пълен съм с идеи.

Дрехите им лежаха разхвърляни на купчини наоколо. Наслаждавайки се на голотата си, те лежаха, вплели тела на дивана, толкова близо един до друг, че ударите на сърцето на единия отекваха в тялото на другия.

— Струва ми се, че една почтена булка би трябвало по някое време да отведе жениха си в спалнята — мързеливо произнесе Логан, докато пръстите му също толкова мързеливо галеха гърба й.

— Всяка почтена булка би сторила точно това.

— Е, аз поне винаги съм се смятал за достатъчно почтен — каза той, освобождавайки се от прегръдката й и помагайки й да стане от дивана. — Хайде да вървим.

Прегърнати през кръста, те бавно се заизкачваха по стълбите.

— Нямам търпение да се събудя утре сутринта — каза той. — Десет години чаках да се събудя с жена ми, спяща до мен — любящо я целуна по главата.

— Това означава ли, че брачната ни нощ приключи?

Той спря поразен и я погледна.

— А не е ли? Не си ли уморена?

Тя му се усмихна с престорена стеснителност, докато ръката й, плъзгаща се по корема му и по-ниско, изобличаваше невинното й изражение.

— Само ако ти си уморен.

Изпъшквайки, той се обърна и тръгна надолу.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Да си взема една опаковка витамини.

— Витамини?

— Или още една бутилка шампанско — което намеря най-напред.

Облягайки се на стената, тя тихо се засмя. Наблюдаваше го как се отдалечава, вперила влюбен поглед в стройния му гръб, в начина, по който мускулите му се гънеха под кожата, в прибраната му талия, в тесните стегнати бедра, в силните му крака. Обичаше голотата му. Обичаше полюшващата му се каубойска походка. Обичаше мъжа, скрит зад този динамичен, съвършен външен вид.

Обичаше го, обичаше го, обичаше го…