Сандра Браун
Единствено ти (1)

Първа глава

Беше изнервена.

— Ставаш смешна — измърмори на себе си. — Престани — за жалост усещането, че подобна нервност е нелепа, не я отстрани като по чудо. А започне ли някой да си говори сам, нещата направо са за окайване.

Лепкавите й ръце трепереха, докато заключваше колата и пъхаше чантата от змийска кожа под мишница. Прокара влажна разтреперана ръка през златистата си коса, навита в елегантен стегнат кок на тила. Ех, защо притеснението й не можеше да се контролира със същата лекота като косите!

Поемайки дълбоко дъх за последен път, тя закрачи по тротоара към Елкс Лодж. От сградата гърмеше музика, популярна преди десетина години. Младата жена мина през вратата, нарочно оставена отворена, за да се избегне евентуално задръстване. Ритъмът на ударните инструменти й подейства като лек тласък в гърдите. Ярката светлина, идваща от осветената с прожектори огледална топка, въртяща се на тавана, я заслепи. Смях и шумни разговори я заляха с почти осезаеми вълни. Сетивата й се възбудиха от завладяващия ритъм на партито, но въпреки това тя продължаваше несигурно да стои на прага.

— Дани! О, небеса, та това е Дани! Дани Куин!

Жената, седнала зад масата, изпълняваща ролята на гише, скочи с широко разтворени ръце. Дани потъна в енергична прегръдка, притисната до гърди, още по-пухкави, отколкото преди десетина години. Навремето въпросните гърди изпълваха със завист всяко момиче в класа; всъщност в цялото училище.

Притежателната на предизвикващата завист гръд избута Дани назад и още веднъж я изгледа продължително от глава до пети. На одухотвореното й лице се изписа отвращение.

— Кълна се в Бога, мразя те. Не си натрупала и грамче за десет години! Великолепна си. Великолепна!

Дани се засмя.

— Здравей, Спъд^[1]… Искам да кажа, Ребека.

— По дяволите, все още съм Спъд! — провикна се жената с дрезгав смях.

— Искаш да кажеш, че още си падаш по пържените картофи?

Спъд потупа бедрата си, които вече бяха достигнали размерите на гърдите и може би малко ги превишаваха.

— Не си ли личи?

Жените се засмяха и отново се прегърнаха.

— Никога няма да се промениш, Спъд. Толкова е хубаво да те види човек.

— И теб, макар че непрекъснато те гледаме в даласките вестници. Надявах се, че отблизо все ще забележа някакви признаци на възрастта или поне издайнически белези — внимателно разгледа овала на Дани. — Не си си правила пластична операция. Чисто и просто естествено красива и неостаряваща, да те вземат дяволите. Стой настрана от Джери — изръмжа тя.

— Ти и Джери още ли сте заедно?

— Да, по дяволите! Кой друг ще ме търпи?

Джери и Спъд бяха гаджета от десети клас в гимназията. Дани завиждаше на простичките им отношения.

— Деца?

— Четири. Същински диваци. Но тази вечер извиках жена да ги гледа и за няколко благословени часа съм ги забравила, смятам и да си пийна като хората — тя отиде до масата. — Ето ти табелката с името, макар че едва ли някой те е забравил. Най-красивото момиче в класа.

— Благодаря.

Спъд отлепи гръбчето на табелката и майчински я прикрепи към роклята от естествена коприна на Дани.

— Караш ни да се чувстваме като същински селяци, Дани. Какъв тоалет само! — тя спусна приятелски поглед по стройната фигура на Дани, спря се на широкия плетен колан с огромната му месингова тока и изрязаните обувки от змийска кожа, подхождащи на чантата. — Нойман-Маркъс? Всъщност ти винаги си ни карала да изглеждаме тъй, сякаш е най-добре да се приберем вкъщи и да започнем всичко отначало.

— Джинси ли трябваше да облека?

Спъд я потупа по ръката.

— Скъпа, класата няма нищо общо с дрехите. Ти ще изглеждаш по същия начин, облечена и в зебло — сниши глас и се наведе по-близко. — Видя ли го вече?

Дани навлажни устни и отклони очи.

— Кого?

— Ах, по дяволите, Дани! Знаеш кого. Логан.

Най-после. Свърши се. Сега вече нямаше да се бои от това.

В продължение на седмици, още откакто бе получила писмото на Спъд, уведомяващо я за честването на десетгодишнината от завършването на гимназията, тя се бе бояла как ще чуе името му, произнесено за първи път. Е, ето че бе оцеляла. Всичките й жизненоважни органи се преобърнаха и трябваше да мине време, за да заемат старите си места, ала тя все още се крепеше на крака, все още дишаше. Е, вярно, че дишаше трудно, но все пак дишаше.

— Логан? Не, не съм го виждала от… чакай да видим… ами от десет години. Той ще дойде ли?

— Лидерът на класа? Най-добрият ученик? Разбира се, че ще дойде. Участва във всичко, което става в Хадуик. Неотменен стълб на малкото ни общество. Помогна ми да уведомя всички ви за честването.

Треперещите пръсти на Дани си проправиха път към златния медальон на шията й.

— Как е той? — не си въобразяваше, че безразличният й тон успя да заблуди Спъд.

— Искаш да кажеш как изглежда? — засмя се похотливо Спъд. — Ще ти отвърна по следния начин: предупредила съм Джери, че на света има трима мъже, заради които бих рискувала десет години щастлив брак, за да прекарам една нощ с тях. Робърт Редфорд и Ричард Гиър са първите двама.

— О-о.

— За жалост Логан винаги ме е смятал само за свое добро приятелче — Спъд сграбчи Дани за ръката и я избута към навалицата. — Защо ли те държа тук? Върви! Смеси се с тълпата, вземи си нещо за пиене. Толкова хора искат да те видят. Ще си наваксаме приказката по-късно.

Отначало стеснително, а после — щом разпозна голяма част от бившите си съученици — с повече ентусиазъм Дани се потопи в партито. Разговаря с мнозина, запознаваха я с половинките си, изслуша историите на живота им през последните десет години. Ромеото на класа, който никога не се отказваше от маниера си и след три неуспешни брака и шест деца продължаваше да не се отказва, взе Дани под крилото си.

— Дани, сладурче, не си ли жадна? Каква отрова пиеш?

— Кола, ако обичаш.

Очите му се разшириха от очарована изненада.

— Нашата Дани най-после се е отървала от скрупулите си! Чувал съм, че на Грийнвил Авеню в Далас знаят как да живеят. Няма ли да научиш старите си приятели на някои нови номера?

— Кола като в кока-кола, Ал. С лед, ако обичаш.

— О-о! — съкрушено рече той. — Добре тогава, стой тук и не мърдай.

Смеейки се беззвучно, тя погледна към бюлетината, която някой бе пъхнал в ръката й. По-късно вечерта, след като всички вече щяха да са се видели, щяха да награждават с дребни подаръци най-плешивия, най-променения, онзи с най-многото деца, онзи, който бе дошъл от най-далеч за честването, и други подобни.

— За кого ще гласуваш?

Бяха изминали десет години и все пак тя моментално разпозна гласа. Беше по-дълбок, по-гърлен. Но тъй като той бе две години по-голям от останалите в класа, когато се бяха дипломирали, гласът му вече бе съзрял до този нисък тембър. Беше до болка познат и като излязъл от сънищата й.

Тя вдигна глава и го погледна. Вътрешностите й изстинаха.

Беше по-красив и по-магнетичен, отколкото го помнеше. Подобно на листо във водовъртеж, тя бе пометена от вълшебната аура, която го обграждаше и правеше толкова очарователен и за мъже, и за жени.

Сякаш извадено от рекламен скандинавски туристически плакат, лицето му бе понесло добре последните десет години. Наистина бръчките бяха леко вдълбани около очите и от двете страни на устата, но само му придаваха допълнителен чар.

Коса с цвят на узряло жито, както винаги разрошена и отказваща да се подчини, падаше върху широко чело. Гъсти вежди, само един тон по-тъмни от косата, се надвесваха над очи, кристално сини като небето на Тексас през лятото. Красивият му нос се разширяваше леко над уста, свидетелстваща едновременно за чувственост и сила. Отвесната трапчинка в брадичката му бе по-дълбока, отколкото я помнеше, но челюстта бе точно толкова квадратна и точно толкова решителна.

— И тъй — каза той, — за кого ще гласуваш?

Стомахът й пламна, сетивата й се замаяха, сякаш току-що бе изпила глътка от най-силното бренди. Периферното й зрение бе обгърнато от стелеща се мъгла и всичко наоколо й изсветля и се размаза. Само образът на Логан оставаше стряскащо ясен.

— Гласът ми? За коя категория?

— Изненадан съм да те видя тук — той не се усмихваше. Очите му напрегнато изучаваха всяка черта от лицето й.

— Мислел си, че няма да дойда?

— Не знаех дали ще дойдеш.

— Защо си мислел, че няма да дойда?

— Защото мислех, че няма да ти стигне куражът.

Сега се усмихваше. А ленивата усмивка беше като шамар след онова, което бе казал. Дани бе наскърбена и обидена. Преди да успее да отговори, Ал й буташе чаша кола в ръката с такова излишество от темперамент, че течността се разля наоколо.

— Опаа, съжалявам, Дани. Здрасти, Логан!

— Салфетка? — попита Дани, отмахвайки стичащата се по ръката й кола.

— Салфетка? — глупаво повтори Ал. — О, не.

По някакъв начин Логан съумя да напъха ръка в задния джоб на джинсите си и извади снежнобяла кърпичка. Разгъвайки я, церемониално я подаде на Дани.

— Благодаря — сковано каза тя, искаше й се да има куража да му я хвърли в лицето. Щом попи ръката си, върна му я обратно.

— Пак заповядай — очите му се задържаха върху нея, докато питаше: — Тази вечер коя от жените си си довел, Ал?

— Много смешно, Логан — Ал пренебрежително отпи от скоча си. Пламналото му лице говореше, че питието не е първото. — Господи, човече, ще ме изцедят като лимон. С тия издръжки ще се разоря. Децата непрекъснато се нуждаят от скоби за зъбите, от уроци по танци и един Бог знае от какво още.

Неискреността в съчувствието на Логан бе прозрачна.

— Ето как ти се отблагодаряват, че искаш да увеличиш населението на Източен Тексас.

— Е, да, ти май постъпваш най-правилно. Обичай ги и ги напускай — о, по дяволите, съжалявам, Дани.

В този момент й се искаше да бъде където и да е на земята, само не и тук. Защо бе дошла? Щеше да е по-лошо, отколкото мислеше.

— Няма нищо, Ал — усмивката й бе несигурна, имаше чувството, че лицето й ще се спука от напрежение.

— Добре правиш, че не се жениш — продължи Ал в пристъп на откровение. — Бракът е като трън в задника.

— Бракът или разводът? — попита Логан.

— В моя случай те са едно и също — дори Дани се присъедини към смеха на Логан, виждайки съкрушеното изражение на Ал.

— Скъпи, изгарям от жажда — някаква червенокоса дама се бе промъкнала до Логан и обви греховна ръка около талията му. Другата си ръка постави гальовно на гърдите му.

Дани внезапно се почувства засегната. Жената бе с бухнали червени къдрици, които обрамчваха предизвикателното й лице и се спускаха на вълни до раменете. Белият й атлазен гащеризон беше не на място за такова парти. Горнището й с презрамки едва удържаше съблазнителните й гърди. Зърната й бяха розови, едри, ясно очертани под лъскавата материя — факт, който, изглежда, я очароваше, докато поглеждаше към мъжете с премрежени очи. Излъчваше сексуални послания толкова загатнато, колкото пронизителната свирка на товарен влак. Дани се чудеше как съответните мускули съумяваха да удържат изхвръкналите очни ябълки на Ал в гнездата им.

Логан собственически обви ръка около голите рамене на червенокосата.

— Лана, запознай се с Дани Куин. Познаваш Ал.

— Здравей! — каза тя нацупено, после извъртя широко отворени, примигващи очи към гаджето си. — Скъпи, умирам да пийна нещо.

— Окей — обръщайки я кръгом, Логан каза през рамо: — Ще се видим по-късно — двамата поеха към бара.

— По дяволите! Уебстър винаги е имал страхотен успех с жените — възропта Ал.

Дани наблюдаваше двойката, докато се скри сред тълпата. Погледът й беше прикован в гърба на Логан. Той беше олицетворение на мъжествеността. Широки рамене, опънали избелелия памук на каубойската риза. Торсът прибран в тясна талия. Докато го гледаше, нетърпеливата ръка на Лана се плъзна надолу по улея на гръбнака му и се пъхна под колана. Дани не можеше да укори момичето. Самата тя копнееше да докосне плитката вдлъбнатина.

Логан имаше ленивата походка на неслизащ от седлото роден тексасец, предавана от поколение на поколение. Беше секси, без да полага и най-малкото усилие за това. Несъзнателното въртене на бедрата, лекото поклащане, присвитите колене, приведената стойка, измамната леност, в която имаше скрита агресивност — всичко това беше наситено със сексуалност. Джинсите, неизбежно носени от мъжете с „походка“, винаги бяха тесни, плътно прилепнали отпред и отзад, подчертаващи мъжествеността. Джинсите на Логан му стояха по-добре, отколкото на мнозина. Имаше какво повече да подчертаят. Извайваха стегнатото дупе и дългите стройни бедра по начин, който отнемаше дъха.

— Затуй така и не успях да си го обясня.

Озадаченият тон на Ал изтръгна Дани от транса й.

— Да си обясниш какво?

— Защо те изпусна.

Прииска й се да захапе долната си устна, докато прокърви. Вместо това безгрижно каза:

— Просто не ни е било писано.

— Хмм — каза Ал, оглеждайки се наоколо. — Ще танцуваш ли с мен, Дани?

Защото беше на двайсет и осем, а изглеждаше двайсет години по-стар, защото бе жалък и защото тя знаеше, че единственият начин да преживее уикенда е да се прави на непукистка, Дани му се усмихна лъчезарно.

— Разбира се. Защо не.

Директорът на гимназията в Хардуик, ръководил училището преди десет години, когато този клас завършваше, беше на микрофона.

— Тази вечер сте късметлии — той бързо отстъпи назад, за да предотврати кънтящия звук, резултат от включването на високоговорителя. После отново изпробва микрофона, за неудоволствие на публиката, която смяташе, че е приключил. — Тази вечер сте късметлии, защото при вас са любимите ви съученици Логан Уебстър и Дани Куин. Приключвайки с кратката си реч, бих искал да ги поканя да открият следващия танц. Вие бяхте клас, с който училището може да се гордее. Приятно прекарване и знайте, че винаги сте добре дошли в гимназията на Хардуик.

Чуха се несмели учтиви ръкопляскания, извисили се над подрънкването на чашите и нестихващите разговори. Половината хора в стаята наблюдаваха Логан; другата половина наблюдаваше Дани. Всички стояха в очакване.

Раздадените награди бяха посрещнати с шумно веселие. Бяха изпити значителни количества алкохол. Диетите се разбиваха на пух и прах пред бюфета. Разнищваха се стари клюки. Започваха се нови. Всички се забавляваха чудесно.

Но това бе първият драматичен момент за вечерта. Всички си спомняха времето, когато на всяко парти Логан и Дани танцуваха заедно.

На Дани й се прииска да се изпари и да не й се налага да изтърпи двете минути музика върху плочата, поставяна в момента в грамофона. Погледна през дансинга към Логан, който все още държеше нехайно ръка върху раменете на гаджето си. Пъхната между показалеца и останалите пръсти на другата му ръка, се полюшваше бутилка бира. С помощта на дланта си той я вдигна към устата, махна капачката и отпи, после с очи, изгарящи Дани, подаде бутилката на нацупената Лана.

С бавната премерена стъпка на хищник, готвещ се да погълне жертвата си, той прекоси дансинга и застана на сантиметри от нея.

— Ще танцуваме ли, Дани?

— Май нямам избор.

— Точно така. Нямаш избор. Всички гледат. Не можеш да се измъкнеш, дори и да искаш.

Това беше предизвикателство — подличко, недоизказано предизвикателство, на което не можеше да откаже. Повдигна енергично брадичка и в погледа й блесна решителност. Логан наблюдаваше промяната й и доволна усмивка изви ъгълчетата на устните му. Разтвори ръце и тя пристъпи към него. Съучениците им изръкопляскаха.

— Давай, Дани! Давай, Логан! — чу Дани мощния окуражаващ глас на Спъд.

Станаха обект на подвиквалия, дюдюкания и подсвирквания, докато Логан я притегляше още по-близо и плътно обвиваше ръце около нея. Държеше я по стария начин — с двете ръце, здраво сключени около талията й. Не й оставаше да направи нищо друго с ръцете си, освен да ги постави на раменете му.

— Лана ни гледа.

— Интересува ли те?

— Нея я интересува. Прегърнал си ме много плътно.

— Това е бавен танц.

Усещаше дъха му в косите си. Усещаше всичко. Сякаш спали с години, сега сетивата й се пробуждаха с неустоимия копнеж да опитат от всичко, което са пропуснали. Чувстваше се възхитително безразсъдна и знаеше, че погледът й е предизвикателен, когато вдигна очи към него.

— Искаше ли да е бавен танц?

— Да.

— Защо?

— Тъп въпрос, Дани — не можеше да я прегърне по-силно, защото вече се допираха навсякъде. Но се притискаше към нея. — За да мога да те държа в обятията си. Да видя дали не си се променила.

— Би ли си спомнил?

— Бих.

— И?

— Има малка промяна на някои места.

— Къде по-точно? — тя се усмихна кокетливо.

— На някои места — докато изговаряше думите, погледът му я разсече от едната гърда до другата.

Свенливост стопи усмивката й.

— О-о!

Гъргорещ смях изду гръдния му кош и премина през нейния.

— Притесних ли те?

— Никога не си ми говорил така преди.

— О, тогава бях момче с потящи се длани. Сега съм мъж и мога съвсем точно да се изразявам — той игриво я притисна. — Впечатлен съм от зрялата ти фигура.

— Никога няма да стигна Спъд.

Той се засмя.

— Горкият Джери! Целият му живот ще мине със съзнанието, че почти всяко момче в класа се е опитвало да опипа жена му.

— А ти?

— Какво?

— Опитвал ли си да я опипаш?

— Май се опитах, когато бяхме в осми клас. Тя ме цапардоса по главата. Цяла седмица виждах искри и повече не посмях да повторя.

На дансинга бяха излезли и други двойки и те вече не биеха на очи. Усмихнаха се един на друг, но усмивката на Логан се стопи, щом се взря в нея с пламнал поглед.

— Добре изглеждаш, Дани.

— Благодаря.

— Не казвай това — изсъска той гневно. — Не ти правя скучни комплименти. Знаеш, че си толкова хубава, колкото си била винаги. Дори по-хубава. И знаеш, че точно твоят тип красота ме възбужда неудържимо — сякаш за да й покаже колко много, ръцете му я притиснаха още по-силно. Бедрата им се съединиха, коремите се притиснаха, гърдите й се сплескаха върху твърдата му гръд.

Музиката спря.

Тя опита да се измъкне от прегръдката му, ала той не й позволи.

— Логан, музиката — задъхано каза тя, избягвайки погледа му от страх да не я изпепели.

— Пак ще почне.

— Ами гаджето ти? — напомни му тя обезсилено, щом звуците на друга бавна балада изпълниха стаята.

— Тя ще почака.

— Сигурен ли си?

— Не. Просто не ми пука какво ще прави.

— Не се изразяваш много ласкаво за нея.

Той изсумтя презрително.

— Ако Лана смята, че ще прекара добре, няма пречки да си я наемеш за вечерта.

— Такива ли са взаимоотношенията ти с жените сега?

— Разбира се. Приятни и прости. Какво има да губя?

— Самоуважение.

Той дрезгаво се изсмя, но в очите, които я изгаряха, липсваше веселие.

— Отдавна загубих самоуважението си, Дани. Когато ти…

— Моля те, Логан, недей.

Изглежда, начинът, по който тя изговори името му, разсея гнева му. Това, заедно с начина, по който младата жена наведе глава и опря чело на гърдите му, напълно го обезоръжи. Гневът отстъпи място на желанието да я прегърне силно, да я вземе за себе си, да я защитава и обича, както винаги бе искал.

Продължаваше да я стиска здраво, но сега в прегръдката му имаше мекота. Погледна към лъскавата й коса и закопня да целуне пътя й. В косите й все така се преплитаха лунна светлина и златист мед.

Тялото й все тъй бе нежно и стегнато и в същото време съвършено женствено. Докато бавно се полюшваха под ритъма на музиката, той можеше да чуе тихото шумолене на дрехите й. Закопня да ги отдели, пласт по пласт, да види мекотата и цвета на кожата й, да я сравни със своята.

Парфюмът й имаше сладостното упойващо ухание на гардения и едва доловим мирис на цитрусови цветове. Закопня да потърка нос в ухото й, да докосне диамантената обица с устни, да усети вкуса на прасковения мъх с езика си. Искаше да я опита. Цялата.

Той вдигна едната си ръка и свали нейните от врата си. Ръцете им потънаха една в друга. Пръстите на Дани се отпуснаха и опънаха между неговите и се плъзнаха в дланта му, напипвайки мазолите там.

— Още трябва да се трудя без отдих за хляба си, Дани.

— На фермата на родителите ти?

— Не съвсем. Същата земя, но… Всъщност утре ще я видиш. Там ще е пикникът. В моя дом.

— Родителите ти с теб ли живеят?

Той поклати глава.

— Преместиха се в града. Вече са доста възрастни и живеят в малка къща.

— Знам, че си постигнал успех в живота. Четох за теб в „Тексас Мантли“.

— Как жабата се превърнала в принц, а?

— Никога не съм се съмнявала в това.

— Но другите се съмняваха. Твоите родители например — додаде той горчиво.

Тя сведе поглед и това го ядоса.

— Кажи ми, Дани, какво ли щяха да си помислят, ако ни видеха сега да танцуваме заедно? Дали тези мръсни фермерски ръце нямаше да са все така прекалено мръсни, за да те докосват.

— Това беше отдавна, Логан.

— Не толкова отдавна, че да забравя. Достатъчно чист ли съм, достатъчно добър ли съм, достатъчно богат ли съм, за да те докосвам сега, Дани?

— Това никога не е имало значение за мен! — леко повиши глас тя.

— О, не, имаше — каза той свъсено, навеждайки се към нея. — Щом свалихме картите, оказа се, че ужасно те засяга!

— Пусни ме — тя го блъсна в гърдите и го принуди да разхлаби прегръдката си. Обръщайки се невиждащо, налетя на Ал.

— Готова ли си за друг партньор, Дани? — попита той с пиянски глас.

— Не сега, Ал. Отивам в тоалетната.

Избяга от дансинга и намери тоалетната, където си беше открай време. Тя и останалите момичета се бяха тълпели тук да си разменят гребени, червило и клюки по време на всеки танц, който Дани можеше да си спомни. Сега тя потърси уединението на едно от отделенията, не желаеше да вижда никого, докато не се успокои.

Логан я бе прегръщал и блаженото болезнено усещане бе същото. Не, не съвсем същото. Вече не бяха невинно влюбени деца. И двамата бяха загубили илюзиите си с цената на разбито сърце. Тя вече не беше момичето, откриващо романтика във всичко, смятащо, че краят на историята ще е толкова прекрасен, колкото финалните страници на някоя приказка.

Сега беше жена. Желанията й бяха зрели и изчистени. Някога бе наивна по отношение на нуждата й към Логан, някога копнежите на тялото й бяха мистерия, непознато качество, но сега вече знаеше точно какво иска. Искаше го целия.

Ала проблемът си оставаше. Тя не можеше да го има. Сега дори бе по-невъзможно от преди.

Взимайки се в ръце, тя излезе от тоалетната и пое по безлюдния коридор към залата за танци. Подмина една врата от лявата си страна и импулсивно я отвори. Беше килер и бе точно толкова уютен, колкото и преди.

— Стаичката за срещи.

Завъртайки се кръгом, тя се стресна, виждайки Логан да се надвесва над нея. Той властно я избута в малкото пространство и затвори вратата зад себе си.

— Какво каза? — задъхано попита тя.

— Така я наричаха момчетата. Стаичката за срещи. Редувахме се кой ще примами гаджето си тук по време на танците. Чудя се дали семейство Елкс знаят колко пословичен е килерът им.

Тя се усмихна. Сърцето й се блъскаше в гърдите, гърлото й бе пресъхнало, но се стараеше да не показва състоянието си.

— Ние, момичетата, знаехме какво правите.

— А, наистина ли? И ние така си мислехме. Но това дори повече ни забавляваше — той направи още една стъпка напред. Стената зад нея блокира възможността й за отстъпление.

Не искаше той да знае колко безпомощно впримчена се чувства.

— Приятно ми беше да те видя отново, Логан. Тъкмо си тръгвах и…

— Спомняш ли си последния път, когато бяхме тук с теб?

— Ами Лана?

— Какво Лана? — нетърпеливо попита той.

— Тя ще те търси.

— Не, няма. Прехвърлих я на Ал — приближи се още. — Забрави Лана, забрави за всичко — освен за последния път, когато бяхме в тази стаичка. Спомняш ли си?

— Не. Всъщност да. Не съм сигурна. Тръгвам си, Логан. Лека нощ.

Той сграбчи ръката й, докато се опитваше да се промуши покрай него, и я притисна към стената.

— Спомняш си. И аз си спомням. Беше с розова рокля. Беше с едно открито рамо и тук имаше набор — ръката му описа изгарящ откос от едното рамо през гърдите до другата й ръка. Тя тихичко простена. Всяка ерогенна клетка в тялото й изпращаше тревожни сигнали. — Имаше миниатюрни перлички на ушите и едно герданче тук — пръстът му проследи основата на гърлото й и се задържа там гальовно. — Косата ти беше прибрана, но имаше къдрици, които докосваха бузите ти, ето тук — той нежно издърпа няколко кичура коса около лицето й, докато те паднаха от елегантната й прическа и загалиха бузите й.

Споменът беше жив, но тя го отхвърляше.

— Не си спомням.

— Не, спомняш си — гласът му беше близо колкото тялото и бе също толкова властен и настойчив.

Тя се обърна с лице към стената, давайки му гръб. Ала той не се отказа. Пристъпи толкова близо, че тя усещаше дъха му във врата си, бедрата му до своите.

— Бяхме танцували толкова плътно и така се бяхме притискали, че още малко да се разтопим. Дойдохме тук и се целувахме и целувахме, докато устните ни се подуха. Ти беше вкусна и сладка и аз не можех да се наситя на устата ти. Когато те помолих да ме докоснеш, ти издърпа краищата на ризата ми от панталоните и постави ръце на гърдите ми.

— Престани, Логан!

— Точно това каза тогава. Когато докоснах гърдите ти, каза „не“. Но не искаше да спирам. Не и истински. Продължих да те докосвам, галих те, докато и двамата не се подлудихме от ласките. Ти ме желаеше точно толкова силно, колкото и аз теб.

— Не прави това — умоляваше го тя хрипливо. Главата й се отпусна напред, но това само му позволи да положи устни отзад на врата й.

— Защо не? Искам да си спомниш. Искам да си спомниш колко влюбени бяхме.

— Помня.

— Нима? Тогава защо не каза на родителите си какво изпитваме един към друг?

Тя рязко се извъртя и го погледна в очите.

— Казах им!

— Явно не си била убедителна — изръмжа той. — Можеш ли да си представиш как се почувствах, когато ти избра тях вместо мен?

— Нямах избор.

— Беше на осемнайсет. Независима според закона. Имаше избор.

— Нямах! — изкрещя тя. За един дълъг безмълвен миг думите й останаха да кънтят.

— Е, добре, но сега си избрала да се върнеш — каза той с бавна неумолимост. Наклони се към нея и телата им се допряха плътно — от гърдите до коленете. — Тогава ти си тръгна с тях, но сега си тук с мен.

Нагорещеният до бяло блясък в очите му я изплаши, но въпреки това направи отчаян опит да прояви кураж.

— Пусни ме, Логан. Вече не сме деца, които се гушкат в дрешника.

— Представа нямаш колко си права. Сега искам къде-къде повече от някакво си петминутно гушкане с теб.

Тя опита да се отскубне от него, но тялото му буквално я закова към стената.

— Не биваше да идваш отново, Дани. Не и ако не искаш да ми върнеш дълга си.

Гърлото й бе задръстено от страх и страст.

— Какъв дълг? Какво искаш от мен?

— Май се шегуваш. Знаеш какво искам — той сниши лице над нейното, докато устните им се озоваха на сантиметри разстояние. — Дължиш ми една брачна нощ.