Сандра Браун
Единствен изход (7)

Седма глава

Сега го управляваха мъжките инстинкти. Устните му се впуснаха в дълбока, дълга, жадна целувка, а тялото му се намести тежко върху нейното.

Отначало Ръсти бе шокирана. Прекрасната му голота бе зашеметяваща изненада. После, преди да се е възстановила от нея, бе увлечена от бурната целувка.

Следващата й реакция бе спонтанен копнеж. Той се надигна в тялото й, преобърна сърцето и ума й, изтривайки всичко, освен мъжа, който бе пленил устните й. Ръцете й се обвиха около врата му и го привлякоха по-близо. Тялото й инстинктивно се изви към неговото. Купър простена и скри лице във врата й.

— Какво искаш, Купър?

— Не е ли очевидно? — изсмя се той рязко.

— Знам. Но какво искаш да правя аз?

— Или ме докосвай навсякъде, или изобщо не ме докосвай — горещият му дъх изгаряше лицето й. — Но каквото и да решиш, реши го веднага.

Ръсти се колеба само половин удар на сърцето, преди да зарови ръка в косата му.

Устните им се срещнаха в нова ненаситна целувка. Той прекара език по долната й устна. Тя настръхна и простена. Купър прие това като знак за окуражаване и продължи с целувки надолу по врата й. Не бе човек, който би искал разрешение. Смело протегна ръка към гърдите й, обхвана ги и започна да ги гали.

— Полудявам от желание. Мислех, че ще се побъркам, преди да те докосна, да те вкуся.

Разтвори устни над гладката плът, всмука я между зъбите си и без да бърза, започна да гали зърното й. Когато то се втвърди, подлудяващите му ласки станаха по-бързи. Ръсти не бе на себе си.

— Престани, Купър — задъха се тя. — Не мога да дишам.

— Не искам да дишаш.

Той наведе глава и през фланелката прекара език по настръхналото зърно и игриво го пое в зъбите си. Ръсти заби пети в леглото и се изви към него. Но и това не му бе достатъчно.

— Кажи, че ме желаеш — прошепна той.

— Да, желая те. Да, да!

Водена от див, неконтролиран глад, без да се замисля за последствията, Ръсти го отблъсна и се превърна в агресор. Устните й тръгнаха надолу по гърлото му, по гърдите и корема му, бързи като дъждовни капки по изсъхнала земя. Всеки път, когато го докосваше, произнасяше името му. Звучеше като молитва.

— Ти си красив, красив — прошепна тя над пъпа му, наведе се още по-надолу, потърка буза в гъстите тъмни косми и въздъхна: — Купър…

Страстта й го потресе. Той отметна глава и се загледа в нея. Косата й се стелеше по корема му. Дъхът й гъделичкаше кожата му. Любовните думи, които припяваше, създаваха най-еротичния ритъм, който някога бе чувал. Устните й… Господи, устните й… оставяха влажни следи по него. Главата й, наведена над него, бе най-възбуждащата, най-красивата гледка, която бе виждал. И тя го изплаши до смърт. Отблъсна я и припряно се изправи. После стана, треперейки видимо и изруга тихо.

Можеше да понесе тежък, страстен, безпаметен секс. Но не това. Не искаше никакъв истински копнеж или чувство. Не, благодаря. Бе правил всичко, което е физически възможно да се прави с една жена. Но не помнеше да е срещал такава искрена страст. Това, което предлагаше Ръсти, предполагаше близост между тях, отиваща отвъд чисто физическото.

Купър нямаше нужда от това. Не искаше чувства. Не искаше любов. Не, благодаря.

Временно бе отговорен за оцеляването на Ръсти Карлсън, но желаеше да поема отговорността за емоционалното й равновесие. Ако искаше секс, чудесно, но нямаше да й разреши да се залъгва, че той означава нещо повече от физическо задоволяване. Тя можеше да прави каквото си иска с тялото му. Би й позволил, при това с удоволствие, да задоволи и най-похотливите си желания. Но дотук. Никой нямаше право да навлиза в територията на чувствата му.

Ръсти го гледаше объркано и обидено.

— Какво има? — вече бе дошла на себе си и придърпа чаршафа до брадичката си.

— Нищо ли?

Купър пресече стаята и хвърли още едно дърво в огъня. То избухна в искри и обля с краткотрайна, но ярка светлина стаята. На тази светлина тя видя, че той все още е възбуден. Той пък видя питащите й очи.

— Заспивай — заповяда сърдито. — Вълците си отидоха. Освен това ти казах, че не могат да ти направят нищо. Престани да се държиш като бебе и не ми досаждай повече — върна се в собственото си легло и се зави презглава. Да я вземат дяволите! Тялото му още гореше.

По дяволите! Защо отговори по този начин? Толкова искрено, без фалшив свян, без преструвки. Устните й бяха толкова приканващи, толкова щедри. Стисна зъби. Не искаше да си спомня. Дали не беше глупак, че не прие това, което тя му предлагаше така безрезервно?

Но точно в това бе въпросът. Не беше безрезервно. Иначе сега щеше да лежи между кадифените й бедра, а не в собствената си пот. Замаяното й изражение му подсказваше, че за нея това означава нещо повече от обикновено плътско желание. Ръсти търсеше в това неща, които той никога не би могъл да й даде.

С какво удоволствие би потънал дълбоко в това сладостно женствено тяло и да достави и на двамата физическо удоволствие. Но не можеше да изпита чувства, а тя точно това искаше. Може би дори го заслужаваше. Но той го нямаше, за да й го даде. Сърцето му бе една пустиня от емоционални отпадъци.

Не, по-добре да я нарани сега и да приключи. По-добре сега да се държи като мръсник, отколкото да се възползва от положението. Той не се обвързваше дълготрайно. Във всеки случай вече не. А едни отношения между тях биха отишли по дяволите в момента, в който ги намерят.

Дотогава той щеше да живее. Въпреки разпространената легенда, един мъж не можеше да умре от това, че непрекъснато е възбуден. Нямаше да е приятно, но щеше да го преживее.

На следващата сутрин очите на Ръсти бяха толкова подути от плач, че едва ги отвори. С усилие вдигна клепачи и видя, че другото легло в колибата е празно. Завивките бяха старателно сгънати.

Добре. Той нямаше да забележи подпухналите й очи, преди да ги е измила със студена вода. Беше страшно ядосана заради слабостта, която бе проявила снощи. Колкото и да е глупаво, бе се уплашила от вълците. Те въплъщаваха всички заплахи, които я заобикаляха и правеха несигурността на положението й съвсем реална.

Поради някаква необяснима причина, ужасът й се прояви като желание. Купър отговори. Тя също откликна. Слава Богу, че той се осъзна, преди да се е случило нещо непоправимо.

Много й се искаше тя да бе изтрезняла първа. Сега той можеше погрешно да реши, че е желаела него, когато всъщност тя желаеше когото и да е. Просто той беше единственият наоколо. И ако си мислеше нещо друго, жестоко бъркаше.

Оправи си леглото, имитирайки го — великия специалист по оцеляване. После отиде до умивалника, изпомпа вода и наплиска лицето си. Облече си същите панталони като вчера, но чиста блуза. Среса си косата и я върза с една връзка за обувка. Чак когато започна да си обува чорапите, осъзна, че се движи без патерици. Кракът почти не я болеше. Шевовете на Купър може и да не бяха красиви, но я излекуваха.

Не искаше да изпитва никакви добри чувства към него. Сложи още дърва в печката, напълни чайника с вода и добави две лъжици кафе, спомняйки си с тъга за автоматичната кафе машина у дома.

Потисна носталгията си и се залови да приготви овесена каша за закуска. Прочете указанията на кутията, която бе намерила сред другите запаси и с удоволствие откри, че овесената каша не изисква никакви други готварски умения, освен да се кипне вода и да се изсипе в нея нужното количество овесени ядки.

За съжаление, оказа се, че не е познала.

Купър влезе с тропот в колибата и без предисловия попита:

— Готова ли е закуската?

— Да — отвърна тя също толкова рязко. — Сядай.

Искаше й се да му сервира димяща чиния с млечнобяла каша като онези от рекламите по телевизията. Когато обаче вдигна капака на тенджерата, видя лепкава маса с цвят на засъхващ цимент, само че по-неравна. Ужасена, но твърдо решила да не го показва, изправи рамене и сипа по две лъжици в тенекиените чинии, които натежаха като олово. Занесе ги до масата, с пресилена надменност и седна срещу него.

— Кафе? — попита той.

Тя прехапа устни от изненада, но стана, сипа кафето и се върна на масата, без да каже нито дума. Остави езикът на тялото й да изрази неодобрението й от средновековното му поведение.

Той загреба една лъжица и я претегли скептично. Ръсти мълчаливо го предизвикваше да каже нещо обидно за нейната овесена каша. Купър сложи лъжицата в уста.

Сякаш му показваше какво да прави по-нататък, тя също гребна от своята чиния. Едва не изплю безвкусната гадост, но знаеше, че той я гледа и започна да дъвче. Струваше й се, че вместо да става по-малко, кашата се уголемява в устата й. Накрая нямаше какво друго да направи, освен да я преглътне, за да се отърве от нея. Стомахът й сигурно реши, че яде топки за голф. Отми неприятния вкус с изгаряща глътка кафе.

Лъжицата на Купър изтрака по чинията му.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

Искаше й се да му отвърне: „Снощи най-доброто ли беше, което ти можеш да направиш?“ Но съобрази, че такава обида към способностите на един мъж в леглото би била достатъчно основание за убийство и благоразумно отговори:

— У дома не готвя много.

— Сигурно си много заета да прелиташ от един скъп модерен ресторант до друг.

— Да.

С ужасна гримаса той лапна още една лъжица от отвратителната каша.

— Това не ти е онзи пресолен и подсладен овес, който се продава в симпатични малки кутийки с мечета и зайчета по тях. Това са истински овесени ядки. Следващия път сложи във водата сол. Сипи наполовина по-малко овес и го поръси със захар. Но не много, защото трябва да пестим продуктите.

— Ако толкова разбираш от готвене, защо не готвиш ти? — попита тя сладко.

Той отмести чинията и опря лакти на масата.

— Защото трябва да ходя на лов, да ловя риба и да сека дърва за огнището. Но, като си помисля, готвенето е много по-лесно. Искаш ли да се сменим? Или смяташ да ме караш да върша всичката работа, докато ти се излежаваш и гледаш как ти растат ноктите?

В следващия миг тя блъсна стола си назад, изправи се и се надвеси през масата.

— Нямам нищо против да върша моята част от работата и ти го знаеш. Но съм против да ме критикуваш, когато най-много се старая.

— Ако това е резултатът, когато най-много се стараеш, до една седмица ще умрем от глад.

— Ще се науча! — извика тя.

— Няма да е достатъчно бързо като за мен.

— А, така ли? — тя се извъртя рязко и ризата, която бе оставила незакопчана, се разтвори.

Купър бързо протегна ръка и я хвана за рамото.

— Какво е това? — бръкна в отворената пазва и смъкна презрамката на потника.

Ръсти проследи погледа му към бледия кръгъл белег на горната извивка на гърдата й. Вдигна очи към него.

— Белег от… целувката ти… — не можа да продължи и безпомощно махна с ръка. — Снощи — добави дрезгаво.

Купър отдръпна ръката си като опарен. Чувстваше се виновен като Адам, хванат да опитва от забранения плод. Ръсти усети как по врата й се разлива червенина заедно с погледа му, който се плъзгаше по нея. Той забеляза още, че наболата му брада е ожулила кожата около устните й, намръщи се и потърка бузата си. Чу се стържещ звук, който изпълни тишината.

— Извинявай.

— Няма за какво.

— Боли ли те?

— Не.

— Болеше ли те, когато… нали знаеш?

— Тогава не забелязах — поклати глава тя.

И двамата виновно погледнаха настрани. Купър отиде до прозореца. Навън ръмеше. От време на време по някоя мокра снежинка се удряше в стъклото.

— Мисля, че трябва да ти обясня за снощи — каза той тихо.

— Не. Няма нужда от обяснения. Наистина.

— Не искам да си мислиш, че съм импотентен или нещо такова.

— Знам, че не си импотентен.

Купър обърна глава към нея и очите им се срещнаха.

— За теб сигурно не е тайна, че бях готов.

Ръсти преглътна мъчително и наведе глава.

— Да.

— Значи имах желание — тя не вдигна глава. — Е, не си ли поне любопитна защо не продължих? — попита той след дълго мълчание.

— Не съм казала, че не съм любопитна. Казах само, че няма нужда да обясняваш. В края на краищата, ние сме чужди хора. Не си дължим никакви обяснения.

— Но си се чудила — той насочи обвинително пръст към нея. — Не отричай, че си се чудила защо не продължих.

— Реших, че някой те чака вкъщи. Жена.

— Не жена — сопна се той, но забеляза изненаданото й изражение и се усмихна накриво: — Нито пък мъж.

Тя се засмя притеснено:

— Това не ми беше дошло наум.

Шегата ги разведри не за дълго и скоро усмивката му се превърна в гримаса.

— Не искам да се обвързвам.

— Не помня да съм те молила за такова нещо — вирна глава тя.

— Не е било и необходимо. Ако ние… Ако аз… Както сме само двамата тук, един Бог знае колко време още, щеше да се стигне дотам. И без това вече зависим един от друг за толкова много неща. Няма смисъл да усложняваме положението още повече.

— С нищо не съм била по-съгласна — отвърна тя безгрижно. Никога не бе понасяла да я отхвърлят, но пък и никога не си бе позволявала да покаже обидата си. — Снощи се бях побъркала. Бях уплашена и по-изтощена, отколкото предполагах. Ти беше до мен, държа се човешки и ме успокои. Като резултат нещата излязоха извън контрол. Това е всичко.

Гънките от двете страни на устата му станаха по-дълбоки.

— Точно така. Ако се бяхме срещнали другаде, сигурно нямаше и да се погледнем.

— Най-вероятно — съгласи се тя с пресилена усмивка. — Не мисля, че би подхождал на моята космополитна компания. Щеше да си като бяла врана.

— А на теб с твоите модни дрехи в моята планина щяха да ти се смеят.

— Значи всичко е наред.

— Наред е.

— Разбрахме се.

— Точно така.

— Нямаме проблеми.

Защо тогава се гледаха като боксьори, готови за бой, а въздухът между тях бе натежал от враждебност? Бяха стигнали до съгласие. Образно казано, бяха подписали примирие. Но изглеждаше, че още са във война.

Купър пръв се обърна и взе якето и пушката си.

— Отивам да видя каква риба ще ни предложи потокът.

— Ще я стреляш ли? — кимна тя към пушката му.

Той се намръщи на сарказма й.

— Запалил съм огън под котела отвън. Изпери.

Ръсти с неприкрито учудване проследи погледа му към високата купчина мръсни дрехи. Когато отново се обърна, мястото, където бе стоял допреди малко бе празно. Тя се показа на вратата колкото бързо й позволяваше раненият крак и извика:

— Щях да изпера и без да ми казваш!

Ако я чу, с нищо не го показа. Ръсти изруга и затръшна вратата. Почисти масата. Близо половин час стърга тенджерата, в която бе варила овесената каша. Следващия път нямаше да забрави да налее гореща вода, веднага щом изпразни съда. После се нахвърли върху купчината мръсни дрехи. Искаше да свърши с всичките си задачи, докато той се върне, за да му докаже, че снощният й срив е бил случайност.

Свали си якето, изнесе първата част от дрехите и ги пусна в котела. Досега бе мислила, че такива черни чугунени котли, окачени над жарава, съществуват само във филмите. С една гладка тояга започна да ги блъска и разбърква, докато станаха толкова чисти, колкото според нея биха могли да станат. После ги извади с тоягата и ги пусна в панера, който Купър бе измил предния ден.

Когато изпра всичко по този архаичен метод, ръцете й се огъваха от умора. А докато ги изстиска и простре на телта от ъгъла на къщата до най-близкото дърво, имаше чувството, че е останала направо без ръце. Не само това, мокрите й длани бяха замръзнали, както и носът й, който непрекъснато капеше. Кракът бе започнал отново да я боли. Но пък бе доволна от мисълта, че най-накрая свърши. Влезе в колибата, стопли си ръцете на огъня, събу се и уморено се отпусна на леглото. Ако някой заслужаваше да дремне преди вечеря, това бе тя.

Изглежда бе заспала много по-дълбоко, отколкото смяташе, защото когато Купър се втурна в колибата, викайки името й, тя се изправи толкова рязко, че й се зави свят и пред очите й затанцуваха жълти кръгове.

— Ръсти! — крещеше той. — По дяволите, какво правиш в леглото? — якето му бе разкопчано, косата разрошена, лицето зачервено. Дишаше тежко, сякаш бе тичал.

— Какво правя в леглото ли? — прозя се тя. — Спя.

— Спиш ли? Спиш! Не чу ли самолета?

— Самолета?

— Престани да повтаряш всяка моя дума! Къде е сигналният пистолет?

— Сигналният пистолет?

— Да, сигналният пистолет — повтори той вбесено. — Над нас бръмчи самолет.

Тя спусна крака на пода.

— Нас ли търсят?

— Откъде по дяволите да знам? — той се замята из колибата, преобръщайки трескаво всичко по пътя си. — Къде е… А, ето го! — втурна се навън, размахвайки пистолета, наведе се през верандата и заоглежда небето.

Ръсти закуцука по чорапи след него.

— Виждаш ли го?

— Млъкни! — наклони глава и се заслуша внимателно. Недвусмисленият шум от самолетен двигател долетя до тях по едно и също време. Двамата едновременно се обърнаха.

Наистина беше самолет. Очевидно спасителен самолет, защото летеше ниско, но в противоположна посока. Да изстрелят сигналните ракети в момента означаваше само да ги изхабят. Два чифта очи останаха приковани към отдалечаващото се петънце, което много скоро изчезна и бръмченето на двигателя вече не се чуваше. След него остана оглушителна тишина. Заедно с шума се стопиха и техните надежди за спасение.

Купър бавно се обърна към нея. Очите му бяха студени, безцветни и толкова убийствени, че тя неволно отстъпи крачка назад.

— Защо по дяволите спеше?

Ръсти предпочиташе да й крещи. Тогава знаеше как да се държи с него. Но този тих, съскащ, злокобен глас я ужасяваше.

— Аз… свърших прането — заговори тя бързо. — Бях много уморена. Трябваше да вдигна…

Изведнъж се сети, че не му дължи никакви заекващи оправдания. От самото начало той беше приел, че сигналният пистолет е негова грижа. Откакто напуснаха разбития самолет, го държеше у себе си.

Войнствено сложи ръце на кръста си.

— Как смееш да обвиняваш мен?! Защо си излязъл без сигналния пистолет?

— Защото сутринта, когато излизах, бях бесен. Забравих го.

— Значи вината е твоя!

— Ти си виновна, че бях бесен.

— Ако не можеш да си владееш нервите, как очакваш аз да мога?

Очите му потъмняха.

— Дори ако пистолетът бе у мен и бях стрелял, можеха да не го забележат. Но със сигурност щяха да видят дима от комина. Обаче не. На теб ти е трябвало да дремнеш за разкрасяване. Затова си заспала и си оставила огъня да изгасне.

— Защо не запали голям сигнален огън, който никой самолет да не може да отмине?

— Не мислех, че е необходим, след като имаме комин. Разбира се, не съм предполагал, че следобед ти ще си лягаш.

Тя се поколеба и каза оправдателно:

— И без това димът от комина не би привлякъл вниманието им. Това не е нищо необичайно.

— Толкова далеч от света е необичайно. Поне щяха да направят някой кръг, за да видят какво има.

Ръсти се замисли за друго алиби.

— Вятърът е прекалено силен и щеше да разсее дима. Дори ако огънят гореше, нямаше да го видят.

— Но щеше да има поне някакъв шанс.

— Не толкова голям, колкото ако беше взел сигналния пистолет.

Би било по-благоразумно точно в този момент да не му напомня, че той не е изпълнил задълженията си. Купър направи заплашително крачка напред.

— Иде ми да те убия, че го изпусна.

Тя тръсна глава:

— А защо не го направиш? Бих предпочела, вместо непрекъснато да ми натякваш недостатъците ми.

— Но ти ми даваш толкова много поводи! При теб са в такова изобилие, че години наред да стоим тук, пак няма да ми стигне времето да ги изброя.

Бузите й пламнаха от възмущение.

— Признавам! Не ме бива да живея в една ръждясала колиба на края на света. Не това е животът, който съм си избрала.

— Не можеш дори да готвиш.

— Нито съм искала, нито ми е трябвало. Аз съм жена с професия.

— Знаеш ли колко ми помага на мен твоята професия в момента?

— На мен, на мен, на мен! — извика Ръсти. — През цялото време мислиш само за себе си.

— Ами! Нямам този късмет. Трябва да мисля и за теб, а ти си напълно безпомощна.

— Не съм виновна, че кракът ми е ударен.

— Сигурно ще ми кажеш, че не си ти виновна и задето онези двамата изкукуригаха заради теб.

— Не съм!

— Така ли? — той изсумтя презрително. — А не спираш да ми показваш, че ме искаш в гащите си.

По-късно Ръсти не можеше да повярва, че наистина го е направила. Никога не бе допускала, че има наклонности към насилие. Дори като малка винаги бе отстъпвала на другите деца, за да избегне скандала. По природа бе миролюбива и никога не прибягваше до агресия.

Но при умишлено обидните думи на Купър сви юмруци и се хвърли към самодоволно ухиленото му лице. Така и не го достигна. Стовари се тежко върху ранения си крак, който се огъна под нея. Тя изпищя от болка и падна на замръзналата земя.

Купър в същия миг се озова до нея и я подхвана. Тя го заблъска толкова яростно, че трябваше здраво да я стисне в ръцете си.

— Престани или ще те ударя така, че ще ти причернее.

— Хайде де! — предизвика го тя задъхано.

— И при това с удоволствие.

Борбата й утихна, повече от слабост и болка, отколкото от капитулация. Той я отнесе вътре и я остави на стола до камината, погледна я укорително и клекна да разбърка почти загасналия огън.

— Още ли те боли кракът?

Тя поклати отрицателно глава. Болеше я ужасно, но по-скоро би отхапала езика си, отколкото да си признае. Нямаше изобщо да му говори след това, което бе казал. Беше детинщина, но продължи да мълчи и когато Купър разтвори разрязания й крачол, смъкна чорапа и започна да разглежда нащърбената рана.

— Не стъпвай на него до края на деня. Ходи с патерици — намести обратно дрехите й и се изправи. — Отивам да взема рибата. Хвърлих я, когато се втурнах презглава към колибата. Надявам се някоя мечка още да не се е навечеряла с нея — на вратата се обърна: — И ще я сготвя аз, ако на теб ти е все едно. Рибата изглежда добра, а ти сигурно ще я развалиш.

Вратата се затръшна зад него.

Рибата бе добра. Всъщност, превъзходна. Той я изпържи в тигана така, че отвън имаше хрупкава коричка, а отвътре бе сочна. Ръсти със съжаление се отказа от втора порция, но не можеше да я изгълта така лакомо, както първата. Купър още повече я обиди, като я изяде вместо нея. Искаше й се да се беше задавил с някоя кост и да умре. Вместо това той доволно облиза пръстите си, мляскайки шумно, и се потупа по корема:

— Натъпках се.

Божичко, можеше ли да му отговори в същия стил? Но тя не наруши леденото си мълчание.

— Разчисти тук — заповяда той и й остави мръсната маса и печка.

Тя се подчини. Но нарочно вдигна ужасен шум, който кънтеше из цялата колиба. Когато свърши, се тръшна на леглото и се загледа в тавана. Не знаеше дали е повече обидена или ядосана. Но във всички случаи Купър Ландри бе предизвикал повече емоции в нея от всеки друг мъж досега — емоции в цялата гама от благодарност до омраза.

Той бе най-лошото, най-зло човешко същество, което бе имала нещастието да срещне и тя го мразеше със страст, която я ужасяваше. Наистина, снощи го бе помолила да легне при нея. Но за да я успокои, не да я люби! Не се бе молила за това, не го бе искала. Просто се случи. Той трябваше да осъзнае това. Но напомпаното самочувствие и егоизмът не му даваха да го осъзнае.

Е, в едно беше сигурна. Отсега нататък щеше да бъде скромна като монахиня. Той можеше да види лицето й, може би врата й, със сигурност ръцете й, но нищо повече. Нямаше да е лесно. Не и когато живееха заедно в тази…

Изведнъж мярна над главата си нещо, което разрешаваше този проблем. Над леглото й имаше куки, също като онези, на които Купър бе закачил завесата пред коритото.

Обзета от внезапно вдъхновение, стана бързо от леглото и взе едно одеяло от лавицата до стената. Без да обръща никакво внимание на Купър, който внимателно я наблюдаваше, издърпа стола точно под една от куките и се покатери на него. Трябваше да се протегне повече, отколкото на занятие по аеробика, но накрая успя. После премести стола под следващата кука и повтори цялата процедура. Накрая имаше около леглото си нещо като завеса, която й осигуряваше спокойствие и усамотение.

Хвърли един самодоволен поглед на съквартиранта си и се скри зад завесата. Нека сега да я обвини, че е искала „това“!

Потрепери при спомена за грубите неща, които й бе казал. Добави „недодялан“ към всичките му непоносими качества. Съблече се и се пъхна в леглото. Заради дрямката следобед не можа веднага да заспи. Дори след като чу, че Купър си легна и равномерното му дишане й показа, че дълбоко е заспал, тя продължаваше да лежи будна и да наблюдава отблясъците, които огъня хвърля по тавана.

Когато вълците започнаха да вият, се сви на кълбо, зави се презглава с одеялото и се опита да не слуша. Захапа пръста си, за да не се разплаче, за да не се чувства изгубена и самотна и за да не помоли Купър да я прегърне, докато заспи.