Сандра Браун
Единствен изход (11)

Единадесета глава

— Боже мой, не мога да повярвам! Нашата Ръсти в самолетна катастрофа!

— Трябва да е било ужасно.

Ръсти вдигна поглед от възглавниците на болничното легло към двете елегантни жени на прага и си пожела да изчезнат в облак дим. Още щом пъргавата жизнерадостна санитарка отнесе таблата от закуската й, двете й приятелки влетяха в стаята. Пропити от екзотични парфюми и нескривано любопитство, те й казаха, че искат да са първите, които да изразят съчувствието си. Ръсти подозираше, че всъщност искат да са първите, които да чуят пикантните подробности за нейната „канадска лудория“, както някой я бе нарекъл.

— Не, не бих казала, че беше много забавно — отвърна тя уморено.

Бе се събудила много преди да й сервират закуската, защото напоследък бе свикнала да става по изгрев-слънце. Но благодарение на приспивателното снощи бе спала дълбоко и липсата на жизненост се дължеше по-скоро на униние, отколкото на умора. Бе в много лошо настроение и опитите на приятелките й да го подобрят имаха обратен ефект.

— Щом излезеш оттук, ще те заведем в салона да се погрижиш за себе си. Коса, грим, масаж. Само погледни горките си нокти — едната вдигна отпуснатата й ръка и зацъка с език. — Опропастени са.

Ръсти се усмихна изнурено, спомняйки си колко бе разстроена, когато Купър ги изряза с ловджийския си нож.

— Нямах време да си правя маникюр — това трябваше да прозвучи като шега, но приятелките й закимаха съчувствено. — Бях прекалено заета да се опитвам да остана жива.

Едната тръсна изрусената си коса и деликатно потрепери, от което хермелиновото й наметало се смъкна. Десетината сребърни гривни на ръката й звъннаха като коледни камбанки.

— Била си толкова смела, Ръсти. Мисля, че аз по-скоро бих умряла, вместо да премина през всичко това.

Ръсти понечи да й възрази, но си спомни, че не много отдавна тя самата би казала нещо също толкова глупаво.

— И аз винаги така съм мислила. Но ще се изненадаш колко силни са инстинктите за самосъхранение. В ситуация като тази, в която аз попаднах, те вземат връх.

Приятелките й обаче не се интересуваха от философия, а от клюката. Едната бе седнала на леглото до краката й, другата се бе навела от стола до него. Приличаха на лешояди, които нямаха търпение да я изчакат да умре, за да оглозгат костите й.

Историята за катастрофата и последвалите я събития днес се бе появила на първа страница на сутрешния вестник. Авторът, ако се изключат няколко дребни грешки, добросъвестно бе предал разказа на Ръсти и Купър. Статията бе сериозна и журналистически добре издържана. Но публиката имаше склонността да чете между редовете. Искаше да чуе онова, което е било премълчано. Публиката, включително нейните приятелки, искаше голата истина.

— Страшно ли беше? Ставаше ли тъмно, когато слънцето залезеше?

— В колибата имахме няколко газени лампи.

— Не, искам да кажа навън. Преди да стигнете до колибата. Когато е трябвало да спите на открито в гората.

Ръсти въздъхна уморено:

— Да, беше тъмно. Но имахме огън.

— А какво ядяхте?

— Обикновено зайци.

— Зайци! Бих умряла.

— Аз не умрях! — избухна Ръсти. — И ти нямаше да умреш.

Защо се държа така? Защо не го пусна покрай ушите си? Те изглеждаха обидени и смутени и не разбираха защо се нахвърли така върху тях. Защо не им каза нещо остроумно и светско, например че заешко се сервира в някои от най-добрите ресторанти?

Това, разбира се, й напомни за Купър. Обзе я копнеж да го види.

— Ужасно съм уморена — рече тя. Имаше нужда да си поплаче, без да трябва да обяснява защо.

Но този дует не разбираше от намеци. Нямаха и намерение да си тръгват.

— И бедният ти крак! — ръцете с гривните в ужас се притиснаха към бузите на собственичката им. — Сигурен ли е докторът, че ще го оправи?

— Съвсем сигурен — успокои я Ръсти.

— Колко операции ще са необходими, за да се махне този противен белег? — Ръсти усети полъх. Другата махаше енергично с ръце, за да направи знак на нетактичната си приятелка. — О, нямах това предвид. Не е противен. Имах предвид…

— Знам какво имаше предвид — прекъсна я тя и отвори очи. — Наистина е противен, но е по-добре, отколкото ако бях останала без крак. А по едно време се страхувах, че ще се стигне дотам. Ако Купър… — изведнъж замълча. Неволно бе произнесла името му. Лешоядките веднага го сграбчиха в хищните си нокти.

— Купър ли? — попита едната любопитно. — Мъжът, който оживя от катастрофата заедно с теб?

— Да.

Двете жени си размениха поглед, сякаш хвърлиха наум ези-тура, за да решат коя първа да започне с безкрайните въпроси.

— Видях го снощи по телевизията. Боже мой, Ръсти, той е разкошен!

— Разкошен ли?

— Е, не в смисъл съвършен. Не като модел. Исках да кажа груб, мъжествен, потен, космат, секси.

— Той ми спаси живота — каза Ръсти тихо.

— Знам, скъпа. Но ако трябва да ти бъде спасен живота, по-добре да е от някой, който изглежда като твоя Купър Ландри. Тези мустаци! — приятелката й се усмихна дяволито и облиза устни. — Вярно ли е това, което казват за мустаците? Нали помниш вица?

Ръсти помнеше вица. Бузите й поруменяха, а устните й пребледняха. Това, което казваха за мустаците, бе вярно.

— Наистина ли раменете му са толкова широки?

— Да, доста е як — призна Ръсти безпомощно. Но…

— А наистина ли бедрата му са толкова тесни? — дамите се изкискаха.

Искаше й се да изпищи.

— Той може да прави неща, за които аз никога не бих се сетила. Направи от коженото ми палто шейна и ме влачи километри наред. Дори не си представях колко далеч, преди да видя от хеликоптера.

— В него има нещо прелестно опасно — едната потрепери сладостно. Не бе чула и дума от това, което Ръсти й каза. — Нещо заплашително в очите. Винаги съм смятала този първобитен тип мъже за много секси.

Другата на стола притвори унесено очи.

— Престани, става ми горещо.

— Във вестника пише, че е убил двама души, биейки се за теб.

Ръсти едва не изскочи от леглото.

— Във вестника въобще не пише такова нещо!

— Е, аз знам колко прави две и две.

— Това беше самоотбрана!

— Миличка, успокой се — тя я потупа по ръката. — Щом казваш, че е било самоотбрана, значи е било самоотбрана — намигна й. — Слушай, мъжът ми познава Бил Фридкин. Той мисли, че от вашата история ще излезе страхотен филм. Те двамата ще обядват заедно следващата седмица…

— Филм! — ужаси се Ръсти. — О, не! Моля те, кажи му да не говори нищо. Не искам от това да излиза каквото и да е. Просто искам да го забравя и да продължа да си живея живота.

— Не сме искали да те разстройваме, Ръсти — жената от стола се изправи, приближи се до леглото и сложи ръка на рамото й. — Просто ние сме двете ти най-добри приятелки. Ако има нещо ужасно, за което би искала да поговориш с някого, нещо… нали разбираш, нещо лично, за което не можеш да кажеш на баща си, ние сме на разположение.

— Какво например? — Ръсти се отърси от ръката й и вдигна очи към тях.

Двете се спогледаха многозначително.

— Почти две седмици си била сама с този мъж…

— И какво? — попита тя сприхаво.

— И във вестника пише, че колибата е била само с една стая.

— Е, и?

— Хайде, Ръсти — приятелката й започваше да губи търпение. — Човек може да си помисли какво ли не. Ти си млада, хубава, а той определено е готин и със сигурност много мъжествен. И двамата сте свободни. Била си ранена. Той се е грижил за теб. Почти изцяло си зависила от него. Мислила си, че може да изкараш там цяла зима.

Другата пое топката и продължи възбудено:

— Да живеете заедно така, толкова близо един до друг на края на света… Е, това определено е най-романтичното нещо, за което съм чувала. Разбираш за какво говоря.

— Да, разбирам — гласът на Ръсти бе студен, но очите й горяха. — Искаш да знаеш дали съм спала с Купър.

Точно в този момент вратата се отвори и обектът на техния разговор влезе в стаята. Сърцето на Ръсти едва не изскочи от гърдите. Приятелките й, забелязали сияещата й усмивка, бързо се извъртяха към вратата. Той сякаш не ги видя. Очите му бяха приковани към нея. Огненият поглед, който двамата си размениха, би трябвало да даде отговор на всички въпроси относно степента им на близост.

Ръсти най-после се овладя дотолкова, че да може да говори.

— Ъъъ… Купър, това са две от най-добрите ми приятелки — представи ги по име.

Той им кимна безразлично.

— О, господин Ландри, за мен е такава чест да се запозная с вас — възкликна едната задъхано с разширени от възбуда очи. — В „Таймс“ пишеше, че сте избягал военнопленник. Направо свят ми се завива. Искам да кажа, от всичко, през което вече сте преминали. А след това да преживеете и самолетна катастрофа…

— Ръсти казва, че сте спасили живота й.

— Ние със съпруга ми бихме искали да ви поканим двамата на вечеря, когато тя се оправи. Моля ви да приемете.

— Кога пък го решихте това? — засегна се другата. — Аз исках да ги поканя на вечеря.

Глупавото им бръщолевене бе дразнещо и смущаващо. Дърпаха се като двете доведени сестри от „Пепеляшка“.

— Сигурна съм, че Купър няма много време — прекъсна ги Ръсти, забелязала, че той става все по-нетърпелив. Както и тя. Сега, когато той бе тук, искаше да се отърве от така наречените си приятелки и да остане насаме с него.

— Достатъчно поседяхме — обади се едната от тях и взе чантата и палтото си. Наведе се над Ръсти да я целуне и прошепна: — Ах ти, хитруша такава. Няма да ти се размине. Искам всичко да ми разкажеш.

Другата се приближи и каза:

— Сигурна съм, че самолетната катастрофа си е струвала. Той е божествен. Толкова естествен, толкова… Е, сигурна съм, че няма нужда да обяснявам точно на теб.

До вратата спряха да кажат довиждане на Купър. Едната дори го потупа по гърдите, за да му напомни за вечерята, която ще организира в негова чест. Измъкнаха се, усмихвайки се самодоволно през рамо на Ръсти и вратата се затвори зад тях.

Купър ги изчака да излязат и се приближи към леглото.

— Няма да ходя на тази тъпа вечеря.

— Не съм и очаквала. Като й попремине интересът, ще я посъветвам да се откаже от тази идея.

Оказа се, че е опасно да го гледа. Очите й се изпълниха със сълзи. Тя смутено ги избърса.

— Нещо не е ли наред?

— Не, аз… — поколеба се дали да му го каже, но реши да рискува. Времето за тайни между тях отдавна бе минало. Смело вдигна очи към него: — Просто много се радвам да те видя.

Той не я докосна, макар че нямаше значение. Погледът му бе също толкова собственически, колкото и ласката му. Плъзна се по нея, както лежеше под одеялото, после се върна нагоре. Спря се на гърдите й, съблазнително очертани от копринената нощница.

Тя нервно вдигна ръка и замачка дантелата по врата си.

— Ъъъ… нощницата ме чакаше тук, когато постъпих.

— Хубава е.

— Всичко е по-хубаво от наполеонки.

— Изглеждаш съвсем добре и в наполеонки.

Усмивката й угасна. Той бе тук. Тя го виждаше, вдъхваше чистия му аромат на сапун, чуваше гласа му. Бе с нови дрехи — панталони, ежедневна риза и яке. Но не те бяха причината за отчуждението му. Не й се искаше да го признае, но това го имаше, очевидно като непроницаема стена.

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш — каза тя, като не можа да измисли нищо друго. — Помолих баща си да те намери и да ти съобщи къде съм.

— Баща ти не ми е казвал нищо. Сам те открих.

Ръсти се окуражи. Той я бе търсил. Може би цяла нощ.

Може би, докато тя бе спала, упоена от приспивателните, той е кръстосвал улиците. Но Купър прекърши надеждите й, като добави:

— В сутрешния вестник пишеше, че си тук. Доколкото разбирам, някой пластичен хирург ще ти оправи шевовете.

— Аз защитих твоите шевове.

Той сви безразлично рамене.

— Свършиха работа. Това е всичко, което ме интересува.

— Мен също.

— Сигурно.

— Така е! — надигна се в леглото, ядосана от снизхождението му. — Не беше моя идеята да дойда тук направо от летището. Баща ми беше решил така. Аз бих предпочела да си отида у дома, да си проверя пощата, да си полея цветята, да легна в собственото си легло.

— Защо не го направи? Ти си голямо момиче.

— Току-що ти казах. Баща ми беше уредил всичко. Не можех да искам да го промени.

— И защо така?

— Не ставай глупав! И защо да не искам да ми махнат този белег? — извика тя сърдито.

Той погледна настрани и захапа ъгъла на мустака си.

— Трябва да искаш. Разбира се, че трябва.

Ръсти се отпусна нещастно на възглавниците и изтри очи с края на чаршафа.

— Какво ни става? Защо се държим така?

— Не трябва цял живот да носиш този белег. Не съм искал да ти кажа такова нещо.

— Не ти говоря за белега. Говоря ти за всичко. Защо изчезна снощи на летището?

— Бях там, пред очите на всички.

— Но не с мен. Аз те извиках. Не ме ли чу?

Той не отговори на въпроса й.

— Не личеше да ти липсва внимание.

— Исках твоето внимание. И го имах, докато излязохме от самолета.

— Трудно в тази тълпа бихме могли да правим това, което правехме в самолета — очите му демонстративно я огледаха. — Освен това, ти беше много заета — устните му отново бяха изкривени в презрителна усмивка, която сега изглеждаше много неестествена, защото Ръсти не я бе виждала, откак правиха любов.

Тя бе зашеметена. Кога и къде бе отишло всичко между тях?

— А ти какво очакваше да се случи, когато пристигнем в Лос Анджелис? Ние бяхме и продължаваме да бъдем сензация. Не бях аз виновна, че имаше журналисти. И баща ми. Той се беше поболял от тревоги по мен. Помогна да се финансира нашето издирване. Нима очакваше, че ще приеме завръщането ми спокойно?

— Не — ной прекара пръсти през косата си. — Но трябваше ли всичко да е толкова показно? Защо беше цялото това представление? Онова палто например.

— Той разбира нещата по този начин.

И сега й ставаше неудобно, като си спомнеше натруфения жест на баща си, но се хвърли да го защитава. Палтото бе израз на любовта му към нея и на радостта, че отново я вижда жива. Нямаше значение, че ги е изразил безвкусно. Тъжното бе, че Купър не можеше да го разбере и да не обръща внимание на маниерите му.

Купър крачеше неспокойно из стаята, сякаш бе в клетка. Движенията му бяха резки и непохватни, като на човек, който не се чувства удобно в дрехите си.

— Виж какво, трябва да тръгвам.

— Да тръгваш? Сега? Защо? Къде отиваш?

— У дома.

— В Роджърс Гап?

— Да. Където ми е мястото. Трябва да се погрижа за ранчото си. Не ми се мисли в какъв вид ще го заваря — погледна към десния й крак и добави, като че ли току-що се е сетил: — Какво става с крака ти? Ще се оправи ли?

— След време — отвърна тя безизразно. Той заминава. Отива си. Отива си от мен. Може би завинаги. — Ще трябва да се направят няколко операции. Първата е утре.

— Надявам се, че не съм ти причинил повече вреда, отколкото полза.

Гърлото й се бе свило.

— Не си.

— Време е да си вървя — той се запъти към вратата, като се опитваше това да не прилича на бягство.

— Може би някога бих могла да дойда в Роджърс Гап да ти кажа едно здрасти. Но засега не знам кога ще съм в състояние.

— Да, разбира се. Би било чудесно — пресилената му усмивка говореше друго.

— Колко… колко често идваш в Лос Анджелис?

— Не много — призна той. — Е, всичко хубаво, Ръсти — завъртя се на пети и посегна към дръжката на вратата.

— Купър, почакай! — той се обърна. Ръсти се бе изправила в леглото, готова да скочи след него, ако се наложи. — Така ли ще свърши всичко? — той кимна рязко. — Не може. Не и след всичко, което преживяхме заедно.

— Трябва.

Тя поклати глава толкова енергично, че косата й се разлетя на всички страни.

— Вече не можеш да ме излъжеш. Само се правиш на безчувствен, за да се защитиш. Знам го. Ти искаш да ме прегърнеш не по-малко, отколкото го искам аз.

Той стисна зъби, сви юмруци и няколко секунди се бори със себе си, докато накрая загуби битката. С няколко скока прекоси стаята и грубо я сграбчи. Отпусна се на края на леглото и силно я притисна към себе си. Тя обви ръце около него. Лицето му бе заровено в червеникавите й коси, нейното бе сгушено във врата му.

— Ръсти, Ръсти…

— Снощи не можах да заспя без приспивателно — каза му тя, развълнувана от страданието в гласа му. — Все се ослушвах за твоето дишане. Липсваше ми прегръдката ти.

— А на мен ми липсваше, че не си притисната към мен — той наведе глава в момента, в който тя вдигна нейната и устните им се сляха в отчаяно страстна целувка.

— Снощи толкова те желаех, та ми се струваше, че ще умра — простена той.

— Не искаше ли да се разделим?

— Не по този начин.

— Защо тогава не отговори, когато те извиках на летището? Чу ме, нали?

Той се смути, но кимна утвърдително.

— Не можех да съм клоун в този цирк, Ръсти. Нямах търпение да се измъкна оттам. При завръщането ми от Виетнам, ме посрещнаха като герой. А аз не се чувствах такъв. Бях минал през ада. През червата на ада. Някои от нещата, които ми се беше налагало да правя… Е, да кажем, че не бяха много героични. Не заслужаваха прожектори и фанфари. Не ги заслужавах. Исках просто да ме оставят на мира, за да мога да забравя — отметна глава и я погледна със стоманеносивите си очи. — Сега също нито заслужавам, нито искам прожектори. Направих това, което беше необходимо, за да си спасим живота. Всеки мъж би го направил.

Тя го докосна с любов по мустаците.

— Не всеки, Купър.

Той не прие комплимента.

— Само дето аз имам повече опит в оцеляването от другите.

— Ти просто отказваш да приемеш наградата, която заслужаваш, нали?

— Това ли искаш ти? Награда, че си оцеляла?

Тя си помисли за баща си. Би била щастлива да чуе от него две думи за похвала на храбростта си. Вместо това й разказа за приключението на Джеф и колко добре се е справил той с опасността. Сравняваше я с брат й не от лошо сърце. Не искаше да каже колко по-добър е бил от нея. Но така прозвуча. Какво ли трябваше да направи, за да спечели одобрението на баща си?

Но, кой знае защо, сега вече не й се струваше толкова важно да спечели одобрението му. Всъщност, май изобщо не я интересуваше. Далеч по-силно я вълнуваше какво мисли Купър за нея.

— Не искам награда, Купър. Искам… — спря се, точно преди да каже „теб“. Вместо това облегна глава на рамото му. — Защо не дойде с мен? Не ме ли искаш вече?

Той сложи ръка на гърдите й.

— Искам те — но желанието, от което гласът му пресекваше, не бе чисто физическо.

Ръсти разбираше колко силно е то, защото и тя го чувстваше. То извираше от празнотата, която я измъчваше, когато той не бе до нея.

— Защо тогава?

— Снощи не тръгнах след теб, защото исках да ускоря неизбежното.

— Неизбежното?

— Ръсти — прошепна той, — тази сексуална зависимост, която изпитваме един от друг, е съвсем нормална. Описана е в учебниците. Често се среща сред хора, които са преживели заедно кризисни моменти. Дори похитителите и техните заложници понякога започват да чувстват някаква неестествена привързаност.

— Всичко това го знам. Стокхолмският синдром. Но това е различно.

— Така ли? — веждите му се смръщиха иронично. — Детето обича този, който го храни. Дори дивото животно се сприятелява с човека, който му оставя храна. Аз се грижех за теб. Съвсем естествено е, че ти придаваш по-голямо значение…

Внезапно тя го отблъсна сърдито. Очите й святкаха предизвикателно.

— Да не си посмял да омаловажаваш това, което се случи между нас! Всички тези приказки за психология са пълни глупости. Това, което чувствам към теб, е истинско.

— Никога не съм казвал, че не е — гневът й го възбуждаше. Най-много я харесваше, когато бе гневна. Привлече я отново към себе си. — Винаги сме се привличали — обхвана гърдите й и прекара пръсти по върховете им.

Тя трепна, прошепна едно беззвучно „недей“, на което той не обърна внимание, и притвори очи.

— Приближаваме се един към друг. Аз ставам като камък. Ти се разтапяш. Винаги. Още от първия път, когато се срещнахме в самолета. Вярно ли е?

— Да — призна тя.

— Желаех те още тогава, преди да излетим.

— Но нито ми се усмихна, нито ме заговори, нито показа с нещо, че нямаш нищо против аз да те заговоря.

— Така е.

— Защо? — не можеше да издържа повече ласката му и да запази разсъдъка си. Отмести ръката му. — Кажи ми защо.

— Защото още тогава отгатнах това, което сега знам със сигурност: ние живеем в различни светове.

— Разбирам за какво говориш. Мислиш, че съм глупава и неестествена, като тези мои приятелки, с които се срещна тук. Не съм! — сложи ръце на раменете му и сериозно каза: — Те и мен ме дразнеха. Знаеш ли защо? Защото видях себе си, такава, каквато бях преди. Днес ги съдех така, както ти си съдил мен, когато за пръв път се срещнахме. Но моля те, бъди снизходителен към тях. Към мен. Това е Бевърли Хилс. Нищо не е истинско. С някои части на града аз нямам нищо общо. Колибата на Герилоу бе нещо непонятно за мен. Но сега нещата са съвсем други.

— Никога не си била като тях, Ръсти. Мислех така, но вече знам, че не е вярно — обхвана лицето й в длани. — Но това е животът, който ти познаваш. Това е тълпата, в която се движиш. А аз не бих могъл. И не бих искал. Ти пък би се чувствала не на място в моя живот.

Наранена от болезнените истини, които той й казваше, Ръсти реагира с гняв и отблъсна ръцете му.

— Твоят живот! И какъв живот? Откъснат от света. Сам и самотен. Вкопчен в горчивината си като в спасителна сламка. И ти наричаш това живот? Прав си, Купър. Аз не бих могла да живея така.

Той стисна устни. Ръсти разбра, че го е улучила право в сърцето, но не усети радост от победата.

— Значи ме разбра — каза Купър. — В леглото сме страхотни, но никога не бихме могли да живеем заедно.

— Защото си прекалено голям инат и не искаш да опиташ! Никога ли не си правил компромиси?

— Не. Не искам нищо от този пейзаж — разпери ръце, за да обхване и луксозната стая, и всичко, което се простираше зад прозореца.

Ръсти насочи обвинително пръст към него.

— Ти си сноб!

— Сноб ли?

— Да, сноб. Презираш обществото, защото се чувстваш нещо повече от масите. Нещо повече и по-праведен, заради участието си във войната и заради пленничеството. Заключен там горе на твоята самотна планина, ти се правиш на Бог и гледаш отвисоко на всички, които се осмеляваме да се търпим, въпреки човешките си слабости.

— Не е така — процеди през зъби той.

— Не е ли? Не си ли поне малко самодоволен и сигурен в присъдите си? Ако нашият свят е толкова лош, ако толкова му се подиграваш, защо не направиш нещо, за да го промениш? Какво постигаш, като се оттегляш от него? Обществото не те е отхвърлило. Ти си го отхвърлил.

— Не я напуснах, преди тя…

— Тя?!

Лицето на Купър се превърна в безизразна маска. Светлината в очите му угасна.

Потресена, Ръсти притисна ръка към сърцето си. Значи жена е била причината за цинизма на Купър. Коя? Кога? В главата й се блъскаха стотици въпроси. Искаше да му ги зададе всичките, но първо трябваше да издържи ледения му враждебен поглед. Той бе ядосан на себе си и на нея. Тя го бе принудила да възкреси нещо, което е искал да погребе.

Сърцето й се блъскаше ревниво в гърдите. Някоя жена е имала такова въздействие върху Купър, че да промени целия му живот. Може би той е бил едно щастливо момче, преди тази вълчица да впие зъби в него. За да трае толкова дълго тази горчивина, трябва да е била забележителна жена. Той все още бе под нейно влияние. Толкова много ли я бе обичал?

Мъж като Купър Ландри не би изкарал дълго без жена. Но Ръсти си представяше, че връзките му са били повърхностни, чисто физически, без кой знае какво друго. Никога не й бе минавало през ума, че някога е имал сериозни отношения. Оказа се обаче, че не само е имал, но и досега го боли от раздялата.

— Коя е тя?

— Забрави.

— Преди да заминеш за Виетнам ли се запозна с нея?

— Остави, Ръсти.

— Да не се е омъжила за някой друг, докато си бил в плен?

— Казах ти да забравиш.

— Обичаше ли я?

— Слушай, беше добра в леглото, но не колкото теб. Стига ли ти? Какво искаш, да ви сравня ли? Добре, да видим. Не беше червенокоса, значи нямаше твоя плам. Имаше страхотно тяло, но изобщо не можеше да се сравни с твоето.

— Престани!

— Гърдите й бяха по-едри, но не така чувствителни. Зърната? По-големи и по-тъмни. Бедрата? Нейните бяха също толкова гладки, но не толкова стегнати, колкото твоите.

Тя притисна ръка към устните си, за да не изхлипа от болка и гняв. Дишаше тежко като него. Гледаха се с такава свирепа враждебност, с каквато страст се бяха любили.

Точно в тази нажежена атмосфера съвсем не навреме Бил Карлсън отвори вратата.

— Ръсти!

— Татко? — възкликна тя и скочи. — Влез… Добро утро. Това… — усети, че устата й е пресъхнала, а ръката, с която посочи към Купър, трепери. — Това е Купър Ландри.

— А, господин Ландри — Карлсън протегна ръка. Купър я стисна силно, но с доловимо неодобрение и липса на ентусиазъм. — Поръчал съм на няколко души да ви търсят — Купър не обясни къде е бил през нощта, затова той продължи: — Исках да ви благодаря, че сте спасили живота на дъщеря ми.

— Не е необходимо.

— Разбира се, че е необходимо. Тя е всичко за мен. Както ми обясни, без вас нямаше сега да е жива. Всъщност тя ме помоли снощи да ви намеря.

Купър погледна първо към Ръсти, а после към Карлсън, който бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади бял плик.

— Ръсти искаше да ви благодари по специален начин — подаде му плика.

Купър го отвори и дълго гледа вътре, после вдигна очи към Ръсти. В тях се четеше ледена омраза. Краят на мустаците му трепна в презрителна усмивка. После рязко скъса плика заедно с чека в него и хвърли двете половини върху леглото й.

— Благодаря, госпожице Карлсън, но през последната ни нощ заедно заплатихте повече от достатъчно за услугите ми.