Сандра Браун
Единствен изход (10)

Десета глава

Щеше да изпусне хеликоптера. Знаеше го. Винаги го изпускаше. Но продължаваше да тича. Винаги. Буйната растителност на джунглата му препречваше пътя. Втурна се към сечището. Тичаше толкова силно, че дробовете му горяха. Тежкото му дишане отекваше в собствените му уши.

Но още чуваше въртящите се перки. Близо. Толкова близо. Шумно.

Този път трябва да успея, каза си той. Трябва да успея, или отново ще ме хванат.

Но знаеше, че няма да го направи, въпреки че продължаваше да тича, да тича, да тича…

Както винаги след кошмар, Купър скочи в леглото, задъхан и облян в пот. Господи, колко реално беше всичко този път! Тропотът на тези перки изглеждаше…

Изведнъж осъзна, че още чува хеликоптера. Буден ли беше? Да. До него кротко спеше Ръсти. Това не беше Виетнам, това беше Канада.

Надигна се и стъпи на леденостудения под. От деня, в който изпуснаха спасителния самолет, сигналният пистолет лежеше на лавицата до вратата. Грабна го и се втурна навън. Сниши се на верандата — бе още гол. Но стискаше здраво пистолета в дясната си ръка.

Засенчи очи и огледа небето. Слънцето грееше ярко над самите върхове на дърветата. Очите му се насълзиха от ярката светлина. Нищо не можеше да види. Изстреля само шест патрона. Не трябваше да ги хаби. Но още чуваше перките. Затова инстинктивно стреля още два пъти право нагоре.

— Купър, това е…

— Хеликоптер.

Ръсти изтича на верандата и му хвърли джинсите. Когато се събуди, първо от интуитивното усещане, че той не лежи до нея, а после от звука на хеликоптера, припряно навлече панталоните и пуловера си. Сега и тя, с ръка над очите, оглеждаше небето.

— Трябва да е видял сигналните ракети — извика възбудено Купър. — Връща се!

— Не го виждам. Откъде знаеш?

— Познавам по звука.

Явно наистина познаваше. След секунди хеликоптерът изви над върховете на дърветата и увисна над колибата. Купър и Ръсти започнаха да викат и да размахват ръце, макар очевидно мъжете да ги бяха забелязали. Виждаха дори широките им усмивки.

— Видяха ни! О, Купър, Купър!

Тя се хвърли към него. Купър я грабна в бясна прегръдка, вдигна я и я завъртя.

— Успяхме, Миличка, успяхме!

Поляната пред колибата бе достатъчно широка. Хеликоптерът кацна. Ръка за ръка, Ръсти и Купър се втурнаха към него. Тя не чувстваше болката в крака си. Пилотът отдясно разкопча колана си, излезе и се затича към тях, приведен под въртящите се перки.

— Гуспо’ица Карлсън? — южняшкият му акцент бе гъст като сироп. Ръсти закима, изведнъж загубила дар-слово, тя свенливо се притисна към рамото на Купър.

— Купър Ландри — представи се той и сърдечно раздруса ръката на пилота. — Ужасно се радваме, че ви виждаме, момчета.

— И ний също. На гуспо’ица Карлсън таткото ни нае да я търсим. Не му хареса как я търсят властите.

— Съвсем в негов стил — надвика Ръсти шума от перките.

— Само вий ли съ спасихте? — те кимнаха печално. — Е, ’ку не щете да висите тука, да ви караме да зарадваме татко ви.

При споменаването на бащата на младата жена пилотът хвърли към Купър разтревожен поглед, забелязал, че джинсите му не са закопчани, а под тях очевидно няма нищо. Ръсти пък имаше доволния и размъкнат вид на жена, която е правила любов цяла нощ. Нямаше нужда от обяснения, за да съобрази какво е положението.

Върнаха се в колибата, само колкото да се приведат в приличен вид. Купър взе единствено скъпата си пушка и излязоха. Ръсти погледна през рамо към колибата. Как мразеше това място. Сега, когато го напускаше, изпита известна тъга.

Купър изглежда не споделяше чувствата й. Двамата с пилота се смееха и шегуваха, открили, че са ветерани от една и съща война и са служили по едно и също време. Ръсти трябваше да подтичва, за да ги настигне. Когато се изравни с тях, Купър я прегърна през раменете и й се усмихна. Вече всичко беше наред. Или поне по-добре.

— Аз съм Майк — съобщи пилотът и им помогна да се качат. — А туй е Пат, моят брат-близнак — другият пилот ги поздрави.

— Пат и Майк? — извика Купър. — Без майтап?

Това им се стори много смешно и всички се разкикотиха. Хеликоптерът се издигна над земята и направи един кръг над дърветата, преди да набере височина.

— Преди няколко дни спасителният самолет откри мястото на катастрофата — посочи Майк надолу.

Ръсти погледна. Бе изненадана, че са извървели такова разстояние, особено както Купър я влачеше в самоделната шейна. Без него никога нямаше да оцелее. Ами ако и той бе загинал? Потрепери от тази мисъл и сложи длан на рамото му. Той несъзнателно обви ръка около бедрото й.

— Другите пет души загинаха на място — съобщи Купър на летците. — Ние с Ръсти седяхме на последния ред. Предполагам, че затова оцеляхме.

— Кат’ съобщиха, че самолетът не е изгорял или нещо таквоз, господин Карлсън настоя да се търсят оцелели — каза Майк. — Повика мен и брат ми от Атланта. Ний сме специализирани по спасителни акции — обърна се към тях и облегна ръка на седалката: — Как се озовахте в таз колиба?

Купър и Ръсти се спогледаха разтревожено.

— Дълга история. Ще почакаме да я разкажем само веднъж, ако не възразявате — каза Купър.

Майк кимна.

— Ще съобщя по радиото, че сме вя намерили. Много хора ви търсят. Времето беше много шибано… Ще прощавате, гуспо’ице Карлсън.

— Няма нищо.

— Бяхме с вързани ръце до вчера, докат’ се разчисти. Нищо не се виждаше. И таз сутрин тръгнахме рано.

— Къде ни карате? — попита Купър.

— Йелоунайф.

— Баща ми там ли е?

Майк поклати глава.

— В Лос Анджелис е. Сигур още днес ще ви измъкне там.

Новината й хареса. Не знаеше защо, но се страхуваше от мисълта, че ще трябва да разкаже на баща си за премеждията си. Съобщението, че няма да се срещне веднага лице в лице с него бе успокояващо — може би заради това, което се случи снощи. Не бе имала време да го осмисли. Искаше първо да се наслади на преживяването.

Спасението дойде като намеса в личния й живот. Радваше се, разбира се. Въпреки това й се искаше да остане насаме с мислите си. Единственият човек, който би искала да я разсейва, бе Купър. Отново я обзе тази необичайна свенливост и се сгуши в него.

Той сякаш прочете мислите й, повдигна главата й към себе си и се взря в очите й. Наведе се, целуна я звучно по устните и притисна ръката й към гърдите си. Обхвана с ръка косата й. Поведението му бе и покровителствено, и собственическо.

Останаха в тази поза до края на полета. Никой от пилотите не се опита да завърже разговор с тях. Уважаваха потребността им да останат сами. Въпросите щяха да почакат.

— Бая тълпа сте сбрали — Майк погледна към тях през рамо и кимна към летището, което бе малко в сравнение с летищата на големите градове, но достатъчно голямо като за техния хеликоптер.

Ръсти и Купър видяха, че долу гъмжи от хора. Развълнуваната тълпа не проявяваше никакво уважение към забраните по пистата. От единия до другия й край бяха паркирани микробуси с надписи на телевизионни компании, за които в този отдалечен район хората не бяха и чували.

Купър изруга тихо.

— Кой по дяволите ги повика?

— Катастрофата беше голяма новина — обясни Майк с извинителна усмивка. — Вий сте единствените оцелели. Сигур сички искат да чуят к’во ще разкажете.

В момента, в който Пат приземи хеликоптера, тълпата репортери се втурна през загражденията. Полицаите едва ги удържаха. Няколко мъже с официален вид се затичаха към тях. Въздушната струя от въртящите се перки прилепваше костюмите по телата им и блъскаше вратовръзките в лицата им. Най-после моторът спря.

Майк скочи на бетона и помогна на Ръсти да слезе. Тя се сви срамежливо до вратата, докато и Купър дойде. После благодариха както трябва на пилотите от Джорджия и тръгнаха напред, здраво хванати за ръка.

Мъжете, които ги посрещаха, бяха представители на Канадското бюро по безопасност на полетите и Националното бюро за транспортна безопасност. Да разследва катастрофата бе поканена и американската агенция, защото всички пътници бяха американци.

Чиновниците почтително приветстваха Купър и Ръсти със завръщането им в цивилизацията и ги прекараха покрай негодуващата и крещяща стена от журналисти, чието поведение бе всичко друго, но не и цивилизовано. Те ги бомбардираха с въпроси, изстреляни като от картечница.

Замаяните герои бяха вкарани през един от служебните входове, по коридора и в кабинета, отделен специално за тях.

— Баща ви е уведомен, госпожице Карлсън.

— Много ви благодаря.

— Беше щастлив да чуе, че сте добре — добави усмихващият се служител. — Господин Ландри, има ли някого, на когото да съобщим за вас?

— Не.

Ръсти се бе обърнала към него и чакаше отговора му. Той никога не бе споменавал нищо за семейството си, затова бе решила, че няма такова. Струваше й се ужасно тъжно, че никой не го чака. Прииска й се да протегне ръка и съчувствено да го погали по бузата. Но чиновниците се бяха струпали около тях.

Един от тях направи крачка напред.

— Доколкото разбирам, вие сте единствените оцелели.

— Да. Останалите загинаха на място.

— Уведомили сме семействата им. Някои от тях са отвън. Искат да говорят с вас — лицето на Ръсти пребледня като кокалчетата на пръстите й, които още бяха вплетени в пръстите на Купър. — Но това може да почака — успокои я бързо мъжът, усетил смущението й. — Бихте ли могли да ни помогнете да разберем причината за катастрофата?

— Аз не съм пилот — отвърна Купър лаконично. — Но съм сигурен, че бурята изигра голяма роля. Пилотите направиха всичко, което можеха.

— Значи не обвинявате екипажа за катастрофата? — опита пак човекът.

— Може ли чаша вода, моля? — обади се Ръсти тихо.

— И нещо за хапване — добави в същия тон Купър. — Тази сутрин не сме яли нищо. Дори кафе не сме пили.

— Разбира се, веднага — някой беше изпратен да им поръча закуска.

— И е добре да доведете необходимите длъжностни лица. Трябва да съобщя за смъртта на още двама души.

— Какви двама души?

— Тези, които убих — всички замръзнаха. Бе успял да прикове вниманието им. — Сигурен съм, че някой трябва да бъде уведомен. Но първо, какво става с кафето? — гласът му прозвуча властно и нетърпеливо. Стана й почти смешно как всички се разбързаха. През следващия един час чиновниците се щураха около тях като мухи без глави.

Донесоха им огромни закуски от пържоли и яйца. Ръсти най-много се зарадва на пресния портокалов сок. Все не можеше да му се насити. Докато се хранеха, отговаряха на безкрайни въпроси. Пат и Майк бяха доведени, за да потвърдят разположението на колибата спрямо мястото на катастрофата. Веднага бяха изпратени екипи, за да огледат останките от самолета и да направят ексхумация на телата, които Купър бе погребал.

Насред цялата тази бъркотия някой бутна в ръката на Ръсти телефонна слушалка и в ушите й прогърмя гласът на баща й:

— Ръсти, слава Богу. Добре ли си?

Очите й се напълниха със сълзи. За момент не можеше да говори.

— Добре съм. Много съм добре. Кракът ми почти се е оправил.

— Кракът ти! Какво се е случило с крака ти? Никой нищо не ми е казал.

Тя обясни, доколкото можа, кратко и несвързано.

— Но сега е добре, наистина.

— Не ти вярвам. Но ти не се безпокой за нищо. Ще уредя всичко тук. Довечера ще те докарат в Лос Анджелис, а аз ще те чакам на летището. Цяло чудо е, че си оцеляла.

Тя погледна към Купър и тихо повтори:

— Да, цяло чудо е.

Около обед ги заведоха в един мотел от другата страна на улицата и им дадоха стаи, в които да вземат душ и да се преоблекат в дрехи, осигурени от канадското правителство.

На вратата на своята стая Ръсти неохотно пусна ръката на Купър. Не можеше да понесе да не го вижда непрекъснато пред очите си. Чувстваше се самотна, отчуждена. Нищо не й изглеждаше реално. Всичко и всички й приличаха на отражения в криви огледала. Трудно й беше да облече мислите си в думи. Всичко бе странно — освен Купър. Единствено Купър бе реален.

Той изглеждаше вкиснат, но едва ли би било удобно да се настанят в една стая, затова стисна ръката й и прошепна:

— Ще съм до теб, съседната врата.

Изчака я да влезе в стаята си и да заключи вратата. Едва тогава и той отиде в своята. Стовари се в единствения стол и закри лицето си с ръце.

— И сега какво? — попита четирите стени.

Ако само бе издържал още една нощ. Ако само тя не му бе задала този въпрос вчера след закуска. Ако не бе проявила такава страст… не бяха пътували в един и същ самолет и не бяха катастрофирали. Ако само някой от другите бе оживял и не бяха останали сами…

Можеше да измисли още хиляди „ако само“, но истината бе, че са правили любов през целия вчерашен ден и чак до малките часове на днешния.

Не съжаляваше — за нито една задъхана секунда. Но не знаеше как, по дяволите, ще живее оттук нататък. Би трябвало да се прави, че нищо не се е случило и да не обръща внимание на блестящите й очи, в които грееше потвърждението за споделена страст. Но точно в това бе въпросът. Не можеше да не обръща внимание на разтапящите й погледи.

Нито пък можеше коравосърдечно да махне с ръка на нейната зависимост от него. Правилата, които бе наложил в колибата, още бяха в сила. Тя още не се бе аклиматизирала. Бе неспокойна. Току-що бе преживяла една травма. Не можеше толкова скоро да я подложи на още една. Тя не беше твърда като него. С нея човек трябваше да се отнася внимателно и тактично. След изпитанията, на които я подложи, тя заслужаваше поне това съобразяване.

Разбира се, бе се примирил, че ще се разделят. Искаше му се Ръсти да е първата, която да му обърне гръб. Това щеше да му спести отговорността, че я е наранил.

Но, по дяволите, тя не искаше. А той не можеше. Не още. Не и докато не бе абсолютно необходимо. Дотогава, макар да знаеше, че е безразсъдно, щеше да продължава да е нейният рицар, нейният защитник, нейният любовник.

Господи, харесваше му тази роля!

Лошото само бе, че е прекалено временна.

 

 

Горещият душ бе прекрасно усещане и я съживи физически и душевно. Тя изми два пъти косата си с шампоан и я плакна, докато започна да скърца. Когато излезе от ваната, се чувстваше почти нормално.

Но не беше. Нормално нямаше да забележи колко меки са кърпите в мотела. Щеше да приеме меките кърпи за нещо подразбиращо се. Бе се променила и по много други начини. Когато извади крака си от ваната, забеляза грозния назъбен белег по кожата си. Носеше и други белези. По-дълбоки, неизлечимо издълбани в душата й. Ръсти Карлсън вече никога нямаше да бъде същата.

Дрехите, които й бяха дали, бяха простички и малко големи, но я накараха отново да се чувства човек и жена. Обувките й станаха, но й се сториха необичайно леки. За пръв път от седмици обуваше нещо друго, освен туристически обувки. Почти една седмица в хижата и почти две след катастрофата.

Две седмици? Само толкова?

Когато излезе от стаята, Купър я чакаше пред вратата. Бе изкъпан и обръснат. Косата му бе добре сресана и още влажна. Новите дрехи изглеждаха не на място върху стройното му тяло.

Приближиха се един към друг предпазливо, смутено, почти извинително. После очите им се срещнаха и интимността отново избухна. А с нея и още нещо.

— Различен си — прошепна Ръсти.

— Не, не съм — поклати той глава. — Може да изглеждам различно, но не съм се променил.

Хвана я за ръката и я измъкна настрани, като погледна предупредително към хората, които иначе щяха да се струпат около тях. Щом се отдалечиха достатъчно, та да не се чува, й каза:

— В цялата тази бъркотия не успях да ти кажа нещо.

Чист, миришещ на сапун и крем за бръснене, той й се стори много привлекателен. Очите й се плъзнаха гладно по него, неспособни да възприемат новия Купър.

— Какво?

Той се наведе към нея.

— Харесва ми начинът, по който езикът ти се разхожда по корема ми.

Ръсти ахна и погледна към групата, която се бе скупчила на дискретно разстояние и ги наблюдаваше с любопитство.

— Ти си възмутителен…

— И не ми пука — приближи се още повече. — Хайде да им дадем нещо, за което да има да си приказват.

Обви ръка около врата й, повдигна брадичката й към себе си и я целуна безпощадно. Взе каквото искаше и й даде повече, отколкото тя би се осмелила да поиска. Не бързаше. Езикът му проникна в устата й бавно, сладко и в чисто сексуален ритъм. Най-после се отдръпна и изръмжа:

— Искам да те нацелувам така цялата. Но — хвърли един поглед към потресената им публика — това ще трябва да почака.

Ръсти не разбра как напусна мотела. Целувката на Купър я бе хвърлила в транс.

Часовете на следобеда се влачеха безкрайно. Предложиха им още веднъж да ядат. Ръсти си поръча огромна салата. Умираше за студени, хрупкави, свежи зеленчуци, но успя да изяде едва половината.

Липсата й на апетит отчасти се дължеше на закуската, която им бяха поднесли само преди два часа, но най-вече на тревогата й от разпита, на който бяха подложени във връзка със смъртта на Куин и Рубен Герилоу. Бе пристигнал следовател, който да вземе показанията на Купър. Той разказа как са срещнали двамата отшелници, как те са им дали подслон и са им обещали да им помогнат, а после са ги нападнали.

— Животът ни беше в опасност — завърши той. — Нямах избор. Това беше самоотбрана.

Ръсти преценяваше реакцията на полицаите и виждаше, че не са убедени. Те шепнеха помежду си и непрекъснато хвърляха подозрителни погледи към Купър. Разпитаха го за службата му във Виетнам и стигнаха до пленничеството му. Поискаха да разкаже как е успял да избяга от лагера. Той отказа с мотива, че това няма нищо общо с въпроса.

— Но сте бил принуден да… да…

— Да убивам? — подсказа им Купър с безпощадна прямота. — Да. Много хора убих, докато се измъкна. И бих го направил отново.

Размениха се многозначителни погледи. Някой се изкашля притеснено.

— Той пропуска важна подробност — намеси се Ръсти.

Всички очи се насочиха към нея.

— Ръсти, не! — Купър я погледна с безмълвна молба да внимава и да не говори. — Не е нужно.

— Нужно е — отвърна тя на погледа му с любов. — Опитваш се да ми го спестиш. Оценявам това. Но не мога да ги оставя да си мислят, че си убил двама души без сериозна причина — обърна се към слушателите си: — Куин и Рубен Герилоу, щяха да убият Купър и… и да задържат мен.

Всички изглеждаха потресени.

— Откъде знаете това, госпожице Карлсън?

— Просто го знае и толкова. Можете да подозирате, че аз лъжа, но нямате основания да мислите, че тя лъже.

Ръсти сложи ръка на рамото му, за да го спре.

— По-възрастният, Куин, ме нападна — разказа им простичко какво й е сторил Герилоу онази сутрин в колибата. — Кракът ми още беше доста зле. Бях практически безпомощна. Купър се върна точно навреме, за да предотврати изнасилването. Герилоу посегна към пушката си. Ако Купър не беше действал, когато и както трябваше, убитият щеше да е той, а не Герилоу. А моят живот щеше и досега да зависи от милостта на стареца.

Размениха си дълъг разбиращ поглед с Купър. Тя никога не беше съблазнявала съзнателно бащата и сина. Той знаеше това през цялото време и безмълвно я помоли да му прости обидите, а тя го помоли да й прости, че се е страхувала от него.

Той преметна ръка през раменете й и я притисна към себе си. Без да обръщат внимание на никого в стаята, двамата седяха здраво прегърнати и леко се поклащаха.

Половин час по-късно от Купър бяха снети всички обвинения за смъртта на Куин и Рубен Герилоу. Сега им предстоеше срещата със семействата на жертвите. Ридаещата печална група бе въведена в стаята. Близо цял час Ръсти и Купър разговаряха с тях и доколкото можеха отговаряха на въпросите им. Опечалените изпитаха известно облекчение, като научиха, че обичаните от тях същества са загинали моментално и без да страдат. Със сълзи на очи благодариха на оцелелите, за търпението. Всички присъстващи бяха дълбоко развълнувани.

Срещата с журналистите бе нещо съвсем различно. Когато Ръсти и Купър влязоха в голямата зала, определена за пресконференция, бяха посрещнати от доста неспокойна тълпа. Таванът не се виждаше от облака тютюнев дим. Седнаха на една маса с микрофони и се приготвиха да отговарят на канонадата от въпроси, колкото можеха изчерпателно, но сбито. Някои от въпросите бяха глупави, други бяха умни, трети бяха болезнено лични. Накрая, когато един нетактичен журналист попита какво е да делиш колиба с напълно непознат, Купър се обърна към един от служителите и отсече:

— Достатъчно. Изведете Ръсти оттук.

Чиновникът не се размърда достатъчно бързо според него, затова той я хвана под ръка и й помогна да стане от стола. Докато се движеха към изхода, към тях тичешком се приближи човек, който размахваше служебна карта. Представи се като журналист от списание и им предложи огромна сума за изключителните права върху тяхната история.

— Но ако това не е достатъчно — добави той припряно, като видя враждебния поглед на Купър, — ще вдигнем заплащането. Предполагам, че не сте правили никакви снимки?

Купър с груба ругатня отблъсна журналиста и му обясни какво може да направи със списанието си.

Когато се отправиха към самолета за Лос Анджелис, Ръсти бе толкова изтощена, че едва ходеше. Десният крак я болеше. Купър трябваше направо да я внесе на ръце. Още щом я остави на седалката в салона за първа класа и се разположи на съседното място, помоли стюардесата да донесе бренди.

— А ти няма ли да пиеш? — попита тя след няколко огнени, но възстановителни глътки.

Той поклати глава:

— Заклел съм се известно време да не пия — ъгълчетата на устните му трепнаха в лека усмивка.

— Вие сте много красив, господин Ландри — забеляза Ръсти, загледана в него, сякаш го виждаше за пръв път.

Купър взе чашата от отпуснатите й пръсти.

— Това е заради алкохола.

— Не, заради теб е — вдигна ръка и докосна косата му.

— Радвам се, че мислиш така.

— Госпожице Карлсън, господин Ландри, вечеря?

С изненада видяха, че самолетът вече е излетял. Бяха толкова заети един с друг, че дори не бяха забелязали кога са се отделили от земята. Което не беше лошо. Полетът с хеликоптера не й се отрази зле, защото нямаше време да се осъзнае. Но с напредването на деня мисълта за пътуване по въздуха до Лос Анджелис я изпълваше с мрачни предчувствия. Още не можеше да лети спокойно — ако изобщо някога щеше да може.

— Вечеря, Ръсти? — попита Купър. Тя поклати глава. Той отговори на стюардесата: — Не, благодаря. Днес няколко пъти ни храниха.

— Позвънете, ако имате нужда от нещо — каза тя любезно и се оттегли. Останаха сами за пръв път, откакто ги намериха.

— Знаеш ли, смешно е — обади се Ръсти озадачено. — Бяхме толкова дълго заедно, та си мислех, че ще се радвам, когато дойде моментът да се разделим. Мислех си, че ми липсват другите хора. Но днес не можах да понеса тълпите. Цялото това блъскане и надвикване. И всеки път, когато те изгубех от погледа си, изпадах в паника.

— Съвсем естествено — прошепна той и отметна кичур от косата й. — Толкова дълго си била зависима от мен, че ти е станало навик. Ще ти мине.

— Ще ми мине ли?

— А няма ли?

— Не съм сигурна, че искам.

Той произнесе тихо името й и в следващия момент устните му се притиснаха към нейните. Целуна я пламенно и отчаяно, сякаш това бе последният му шанс. Ръсти обви ръце около врата му и скри глава в рамото му.

— Ти спаси живота ми. Благодарих ли ти? Казах ли ти, че без теб щях да умра?

Купър трескаво целуваше врата й, ушите, косата.

— Няма нужда да ми благодариш. Аз исках да те защитавам, да се грижа за теб.

— Направи го. Много добре — отново се целуваха, докато, останали без дъх, бяха принудени да спрат. — Докосни ме.

— Да те докосна? — погледна устните й, все още блестящи от целувката му. — Тук? Сега?

Тя бързо закима:

— Моля те, Купър. Уплашена съм. Нужно ми е да знам, че си тук, че наистина си тук.

Той разтвори якето, предоставено от канадското правителство и пъхна ръка вътре. Обхвана гърдите й — женствени и топли под пуловера. Притисна буза към нейната и прошепна:

— Зърната ти вече са твърди. Сякаш не си изненадана.

— Не съм.

— Винаги ли е така? Къде си била, когато аз бях четиринайсетгодишен?

Тя се засмя тихо.

— Не, невинаги. Мислех си за снощи.

— Снощи беше цяла безкрайност. За кога по-точно?

— Помниш ли, когато… — прошепна му нещо пикантно.

— Господи, да! — простена той. — Но не говори за това сега. Защото иначе ще трябва да седнеш в скута ми.

Тя го докосна.

— За да скрия това ли?

— Недей, Ръсти — процеди той през зъби. А когато й каза какво биха правили, ако седне в скута му, тя целомъдрено отдръпна ръката си.

— Не мисля, че би било прилично. Всъщност, ако става дума за приличие, не мисля, че е прилично и това, което правиш ти. Може би е по-добре да спреш — той извади ръката си изпод пуловера й. Двамата се гледаха с изписано в очите чувство за загуба. — Иска ми се да не бяхме толкова твърдоглави. Иска ми се да бяхме правили любов и преди миналата нощ.

— Точно това си помислих — въздъхна той дълбоко.

В гърлото й се надигна ридание.

— Прегърни ме, Купър — той я обхвана здраво и зарови лице в косата й. — Не ме пускай.

— Няма. Не сега.

— Никога. Обещай ми.

Сънят я покори, преди да е получила исканото обещание. Той й спести и мрачното си изражение.

Изглеждаше, сякаш цялото население на Лос Анджелис чака пристигането им на летището. Кацнаха за малко в Сиатъл, без да трябва да се прехвърлят. В салона за първа класа бяха сами. Излитането също мина без премеждия.

Сега, очаквайки тълпа, старшата стюардеса ги посъветва да излязат последни. Ръсти се зарадва на забавянето. Бе ужасно нервна. Дланите й бяха изпотени. Това не бе присъщо за нея. На обществени места се чувстваше спокойно и не можеше да си представи защо днес е толкова притеснена. Не искаше да пусне ръката на Купър, макар че продължаваше да му се усмихва самоуверено, но неискрено. Само ако можеше да се върне в ежедневния си живот без цялата тази шумотевица!

Но нямаше да е толкова лесно. В момента, в който излезе от самолета, най-лошите й предчувствия се сбъднаха. Моментално бе ослепена от светлината на прожектори. В лицето й пъхнаха микрофони. Някой неволно я удари с калъф за фотоапарат. Шумът бе оглушителен. Но през какофонията до нея достигна познат глас. Тя се обърна към него.

— Татко?

След миг бе смачкана в прегръдката му. Изпусна ръката на Купър и, макар да я търсеше, докато отвръщаше на прегръдката, не успя да я намери. Изпадна в паника от раздялата.

— Дай да прегледам пораженията — каза Бил Карлсън и отдалечи дъщеря си на една ръка разстояние. Журналистите разшириха кръга около тях, но фотоапаратите не преставаха да запечатват тази вълнуваща среща. — Не е толкова зле, като се имат предвид обстоятелствата — смъкна якето от раменете й. — Колкото и да съм благодарен на канадското правителство за грижите, които е положило за теб днес, мисля, че ще се чувстваш много по-добре с това.

Появи се един от служителите му и подаде голяма кутия, от която Карлсън извади дълго до петите палто от червена лисица, точно като това, което бе носила в деня на катастрофата.

— Чух какво е станало с палтото ти, скъпа — съобщи той и гордо наметна кожуха на раменете й, — затова реших да го възстановя.

От тълпата се изтръгнаха възклицания. Журналистите се струпаха по-близо, за да направят снимки. Палтото бе умопомрачително, но прекалено тежко за уханната южна калифорнийска вечер. Ръсти го усещаше като метална ризница, която я притиска към земята. Но веднага забрави за него, както и за всичко друго. Вглеждаше се трескаво в светкавиците наоколо с надеждата да открие Купър.

— Татко, искам да те запозная…

— Не се безпокой за крака си. Ще го прегледат най-добрите лекари. Запазил съм ти стая в болницата. Отиваме направо там.

— Но Купър…

— А, да, Купър Ландри, нали? Човекът, който също преживя катастрофата. Благодарен съм му, разбира се. Той е спасил живота ти. Никога няма да забравя това — Карлсън говореше с гръмовен глас, който да бъде чут от журналистите от вестниците и уловен от микрофоните.

Помощникът му дипломатично им проправи път с кутията от палтото през тълпата от журналисти:

— Дами и господа, ще ви уведомя, ако има още новини — каза им Карлсън, докато я избутваше към една спортна кола.

Ръсти се огледа навсякъде, но не видя Купър. Най-после забеляза широкия му гръб да се отдалечава. Двама журналисти тичаха по петите му.

— Купър! — колата потегли рязко и тя се вкопчи в седалката, за да не загуби равновесие. — Купър! — но не можа да надвика глъчката.

Искаше й се да изскочи и да се втурне след него, но колата вече се движеше, а баща й говореше. Тя се опита да го чуе и да разбере какво й казва, но думите звучаха безсмислено.

Шофьорът се промъкваше през алеята и надуваше клаксона, за да разгони пешеходците, а тя се бореше с нарастващата си паника. Накрая тълпата погълна Купър и тя съвсем го изгуби от погледа си.

— Много се бях уплашил, Ръсти. Мислех, че съм загубил и теб.

Тя облегна глава на рамото на баща си и стисна ръката му:

— Знам. Аз пък се страхувах как ще приемеш новината за катастрофата.

— За онзи ден, когато се скарахме и ти си тръгна…

— Моля те, татко, не искам дори да мислим за това — вдигна глава и му се усмихна. — Може и да не съм преживяла изкормването на онзи овен, но преживях самолетна катастрофа.

Той се засмя.

— Не знам дали си спомняш, беше много малка, но едно лято Джеф избягал от стаята си, когато беше на лагер. Прекарал цяла нощ в гората. Загубил се и го намерили чак късно на следващия ден. Но този малък бандит изобщо не се беше уплашил. Когато го намерили, той си бил направил колиба и спокойно си ловял риба за вечеря.

Ръсти отново облегна глава и усмивката й постепенно угасна.

— Купър правеше всичко това вместо мен.

Усети внезапното напрежение в тялото на баща си. Обикновено се наежваше така, когато не одобряваше нещо.

— Що за човек е този Купър Ландри? — попита той.

— Какво имаш предвид?

— Ветеран от Виетнам, доколкото разбирам.

— Да. Бил е и военнопленник, но успял да избяга.

— Той… добре ли се отнасяше с теб?

О, да, помисли тя. Но потисна избликналите като шампанско чувства.

— Да, татко. Много добре. Без него нямаше да оцелея.

Не искаше да му разказва за личните си отношения с Купър толкова скоро след завръщането си. Трябваше постепенно да го подготви за чувствата си. Очакваше съпротива, защото Бил Карлсън бе властен и своеволен човек.

Освен това имаше интуиция. Човек не можеше лесно да го залъже. С колкото се може по-безразличен тон Ръсти му каза:

— Ще се опиташ ли тази вечер да го намериш? На летището се загубихме.

— Защо изобщо е необходимо отново да се срещаш с този човек?

Със същия успех би могъл да я попита защо е необходимо да продължава да диша.

— Искам да му благодаря както трябва, задето спаси живота ми — измъкна се тя.

— Ще видя какво мога да направя — в този момент шофьорът спря пред частната клиника.

Въпреки че баща й бе подготвил всичко, минаха два часа, докато Ръсти остана сама в стаята си. Украсена с оригинални произведения на изкуството, обзаведена със съвременни мебели, тя приличаше повече на луксозен апартамент, отколкото на болнична стая. Лежеше в удобно механизирано легло с меки възглавници под главата си. Носеше нова модна нощница, една от няколкото, които баща й бе опаковал в куфара й. Всичките й любими козметики и тоалетни принадлежности бяха подредени в банята. Имаше на разположение персонал — трябваше само да вдигне телефона на нощното си шкафче.

И беше нещастна.

Първо, кракът я болеше след прегледа на хирурга. За всеки случай й направиха рентгенова снимка, но не откриха костта да е счупена.

— Купър каза, че няма нищо счупено — тихо съобщи тя на лекаря. Той се намръщи, като видя нащърбения белег и се завайка за грубите шевове. Ръсти веднага скочи да го защитава:

— Той се опитваше да спаси крака ми!

Изведнъж се почувства страшно горда с белега си. Ни най-малко не се вълнуваше от възможността да го няма, което, както й беше обяснено, щеше да изисква най-малко три пластични операции, а може би и повече. За нея белегът бе като медал за храброст.

Освен това, Купър снощи дълго бе целувал подутата кожа и й бе говорил, че тя ни най-малко не му пречи, дори всъщност го възбужда. Мислеше си дали да не каже и това на надутия пластичен хирург.

Не му го каза. Всъщност не каза почти нищо. Просто нямаше сила. Мислеше само колко иска да я оставят на мира, за да заспи. А сега, когато имаше тази възможност, сънят бягаше от очите й. Съмнения, страхове и нещастия я държаха будна. Къде беше Купър? Защо не дойде с нея? На летището наистина беше цирк, но със сигурност можеше да остане с нея, ако наистина искаше.

Когато сестрата дойде да й предложи приспивателно, тя с благодарност го прие. Знаеше, че иначе никога няма да заспи без твърдата, топла прегръдка на Купър.