Сандра Браун
Единствен изход (1)

Първа глава

Всички бяха мъртви. Всички, освен нея. Беше сигурна.

Не знаеше нито колко време е минало от удара, нито откога седи така превита с глава между коленете. Може би секунди, минути или цели години. Оказа се, че времето наистина може да спре.

Раздраният метал сякаш безкрайно дълго се бе премятал, преди да се отпусне най-накрая с едно последно стенание. Осакатените дървета, невинни жертви на катастрофата, най-сетне бяха престанали да треперят. Сега не помръдваше нито лист. Наоколо бе ужасяващо тихо. Не се чуваше никакъв звук.

Тя си зададе нелепия въпрос как пада едно дърво в гората. Дали издава звук? Издаваше. Тя го бе чула. Значи беше жива.

Вдигна глава. Косата, раменете и вратът й бяха посипани с раздробена пластмаса — остатък от това, което някога е било прозорецът до нейното място. Тръсна леко глава и шумът от падането на парченцата отекна в тишината. Бавно се насили да отвори очи.

В гърлото й се надигна писък, но звук така и не се чу. Гласните й струни бяха като парализирани. Ужасът, който бе изпитала, я бе сковал. Касапницата бе по-страшна от кошмар на авиационен диспечер.

Двамата мъже на седалките пред нея — добри приятели, доколкото можеше да се съди от шумните им закачки, сега бяха мъртви. Шегите и смехът им бяха притихнали навеки. Главата на единия висеше навън през прозореца. Тя отбеляза този факт, но не се вгледа по-внимателно. Всичко наоколо бе потънало в кръв. Стисна очи и не ги отвори, преди да извърне глава.

От другата страна на пътеката лежеше друг мъртвец, отпуснал глава на облегалката, сякаш бе спал при падането на самолета. Самотника. Така го бе кръстила наум преди излитането. Тъй като самолетът бе малък, имаше строги ограничения за тегло. Докато мереха другите хора и багажа им, преди да ги натоварят на борда, Самотника стоеше настрани от групата с надменен и враждебен вид. Недружелюбното му поведение не предразположи към разговор останалите пътници, които по момчешки се хвалеха с трофеите си. Равнодушието му го бе изолирало, както нейният пол бе изолирал нея. Тя бе единствената жена на борда.

А сега бе единствената оцеляла.

Погледна напред към пилотската кабина, изтръгната от корпуса на самолета като тапа от бутилка и отхвърлена на няколко метра по-нататък. Пилотът и помощникът му, и двамата весели и жизнерадостни младежи, очевидно бяха мъртви.

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Снажният брадат помощник-пилот й бе помогнал да се качи в самолета, като флиртуваше с нея и подхвърли уж небрежно, че не му се случва често да вози жени, а и те рядко имат вид на манекенки.

Други двама пътници, братя на средна възраст, все още бяха с предпазни колани на първия ред седалки. Станали бяха жертва на остър клон, пробил прозореца като отварачка за консерви.

Сълзи се стичаха по страните й. Обзе я страх и чувство за безнадеждност. Страхуваше се, че ще припадне. Страхуваше се, че ще умре, а се страхуваше и че няма да умре.

Смъртта на останалите беше бърза и безболезнена. Те вероятно бяха загинали на място. Така им беше по-добре. Нейната смърт нямаше да дойде скоро, защото, доколкото усещаше, по някакво чудо не беше ранена. Щеше да умре бавно от жажда, глад или студ.

Чудеше се защо е останала жива. Единственото обяснение бе, че мястото й бе на най-задния ред. За разлика от останалите, нея я изпращаха, когато заминаваше от вилата край Езерото на великата мечка. Сбогуването се проточи, затова се качи в самолета последна. Свободно бе само мястото на опашката.

Когато помощник-пилотът й помогна да се качи на борда, грубоватите разговори секнаха. Приведена заради ниския таван, тя се насочи към последния празен стол. Чувстваше се определено неудобно, сякаш бе влязла в задимен салон за покер, в който играта вече се е разгорещила. Някои неща естествено бяха изключително мъжки и никакво равенство между половете нямаше да промени това. Както и редица други неща бяха чисто женски.

Един самолет, излитащ от ловно-рибарска хижа в северозападните райони, бе едно от тези мъжки неща. Тя се опита да бъде колкото се може по-незабележима. Не каза нищо, зае мястото си и се загледа през прозореца. Веднъж, точно след излитането, обърна глава и неволно срещна очите на мъжа от другата страна на пътеката. Той я изгледа с такова очевидно неодобрение, че тя веднага изви лице към прозореца и повече не отмести очи от него.

След пилотите, тя вероятно бе първата, която забеляза бурята. Гъстата мъгла и проливният дъжд й бяха опънали нервите. Скоро и останалите усетиха друсането. Самохвалството им се смени с неловки шеги на тема как се „язди“ такъв буен самолет и колко са доволни, че ездачът не е някой от тях.

Но и на пилотите не им бе леко. Всички бързо разбраха това, умълчаха се и приковаха погледи към двамата мъже в кабината. Напрежението нарасна още повече, когато екипажът загуби връзка с кулата. Повече не можеше да се разчита на уредите в самолета, защото очевидно показанията им не бяха верни. Плътните облаци пречеха да се види земята.

Когато самолетът влезе в свредел и пилотът извика към пътниците: „Падаме! Господ да ни е на помощ!“, всички го приеха примирено и учудващо спокойно.

Тя се преви надве, скри глава между коленете си и я покри с ръце, молейки се през цялото време. Падането трая цяла вечност.

Никога нямаше да забрави този първи разтърсващ удар. Макар да мислеше, че е подготвена за него, оказа се, че не е. Така и не разбра защо й бе спестена мигновената смърт. Може би, защото по-малкият й ръст й бе позволил да се заклещи по-добре между двете седалки и да смекчи удара.

Но при тези обстоятелства не бе много сигурна дали това спестяване е за предпочитане. До хижата на северозападния край на Езерото на великата мечка можеше да се стигне само по въздуха. Между нея и Йелоунайф, закъдето бяха тръгнали, се простираха километри девствена гора. Един Бог знаеше колко са се отклонили от курса. Можеше да ги търсят месеци наред, преди да я открият. А дотогава, ако изобщо я намереха, тя бе съвсем сама и трябваше да разчита единствено на себе си, за да оцелее.

Тази мисъл я извади от унеса. Трескаво се залови да разкопчае колана си. Най-после катарамата се отвори, отхвърча и удари гърба на предната седалка. Тя се провря в тясната пътека и запълзя на колене към зеещия отвор.

Погледна към разкъсания метал, като се опитваше да не се допира до телата. Дъждът бе спрял, но тежките надвиснали облаци изглеждаха толкова натежали, сякаш всеки момент щяха да избухнат. Често ги раздираха светкавици. Небето бе студено, мокро и заплашително. Тя вдигна яката на палтото си от червена лисица. Почти нямаше вятър. Сигурно би трябвало да е благодарна за това. Вятърът можеше да е много студен… Но какво е това? Щом нямаше вятър, откъде идеше едва доловимото стенание?

Тя затаи дъх и зачака. Ето го пак!

Отметна глава и се ослуша. Не беше лесно да чуе нещо от ударите на сърцето си. Някакво раздвижване.

Погледна мъжа, който седеше от другата страна на пътеката. Дали просто много й се искаше, или клепачите на Самотника наистина трепнаха? Пропълзя назад и се блъсна в увисналата окървавена ръка на една от жертвите, която само преди миг толкова старателно се опитваше да избегне.

— О, Господи, моля те, нека е жив! — помоли се тя горещо и се вгледа в лицето му. Отново й се стори кротко заспал. Клепачите му бяха неподвижни. Никакво трепване, никакво стенание от устните му, скрити от гъсти мустаци. Погледна към гърдите му, но той носеше дебело яке, така че не можеше да се разбере дали диша.

Докосна с пръст мустаците, точно под ноздрите му. Възкликна беззвучно — бе усетила влажния му дъх, слаб, но несъмнен.

— Слава Богу, слава Богу! — започна да се смее и да плаче едновременно. Леко потупа лицето му. — Събудете се, господине. Моля ви, събудете се.

Той простена, но не отвори очи. Интуицията й подсказваше, че колкото по-бързо го върне в съзнание, толкова по-добре. Освен това искаше да е сигурна, че не е умрял и няма да умре… поне не веднага. Отчаяно имаше нужда да знае, че не е сама.

Съобрази, че студеният въздух може да го съживи и реши да го изнесе от самолета. Нямаше да е лесно — той сигурно беше с четирийсетина килограма по-тежък от нея.

Разкопча предпазния колан и усети, че е права. Всички тези безжизнени килограми се стовариха върху нея като торба цимент. Пое ги върху дясното си рамо и го помъкна по пътеката към отвора.

Седемте метра й отнеха повече от половин час. Окървавената ръка, преметната през облегалката, им препречи пътя. Трябваше да преодолее отвращението си и да я докосне, за да я отмести. Почувства върху дланта си лепкава кръв, проплака от ужас, но прехапа треперещите си устни и продължи.

Изведнъж й хрумна, че каквото и да му има, може повече да му вреди, отколкото да му помага, като го движи. Но вече бе стигнала дотук и нямаше намерение да спира. Струваше й се много важно да си постави цел и да я постигне — ако не за друго, поне за да си докаже, че не е безпомощна. Бе решила да го изнесе навън и щеше да го измъкне, дори това да го убие.

Което можеше да стане като едното нищо, помисли тя след няколко минути. Бе го измъкнала докъдето можеше. От време на време мъжът изпъшкваше, но иначе не показваше никакви признаци, че се свестява. За момент го остави и се промуши през клоните на един бор. Цялата лява част на самолета бе направо отсечена, така че трябваше да го свали през дървото. Окърши с голи ръце колкото можа от по-малките клончета и отново се върна при мъжа.

Близо пет минути се мъчи да го обърне, за да го прихване под мишниците. После заднишком го повлече през тесния тунел, който бе направила. Боровите иглички бодяха лицето й, грапавата кора дереше ръцете й, но за щастие дебелото палто предпазваше тялото й.

Вече едва дишаше. Помисли си да почине за малко, но се страхуваше, че после няма да може да продължи. Нейният товар сега стенеше почти непрекъснато. Сигурно агонизираше, но тя не можеше да спре, за да не загуби той напълно съзнание.

Най-после усети студен въздух върху лицето си. Отърси глава от последния клон, направи още няколко несигурни крачки и издърпа и мъжа на открито. Бе изтощена до крайност. Раменете, гърбът и краката й горяха от напрежение. Стовари се тежко на земята. Главата на мъжа падна в скута й.

Опря се на ръце, вдигна лице към небето и седя така, докато възстанови дишането си. За пръв път, докато поглъщаше мразовития въздух в дробовете си, помисли, че може би е добре да си жив. Благодари на Бога за това. Благодари му и за другия живот, който бе спасил.

Погледна към мъжа и едва сега забеляза подутината на слепоочието. Без съмнение, това бе причината за безсъзнанието му. Повдигна раменете му, колкото да си измъкне коленете изпод него, припълзя настрани и започна да разкопчава дебелото яке. Молеше се да не открие някоя смъртоносна рана. Не откри. Само карирана памучна риза, каквато носеше всеки ловец. По нея нямаше кръв. От яката на фланелката до тежките му обувки не откри никакви следи от сериозно нараняване.

Въздъхна от облекчение, наведе се над него и отново леко го потупа по бузите. Изглеждаше около четирийсетгодишен, но очевидно не бе живял леко. Дългата му кестенява коса бе прошарена, мустаците — също. Но и те, и гъстите вежди бяха изрусели по върховете. Лицето му бе загоряло, но не отскоро, а по-скоро бе обветрено, като на човек, който цяла година е на слънце. В ъглите на очите му имаше фини бръчки, устата му бе широка и тънка, долната устна малко по-пълна от горната. Такова лице не подхождаше за канцелария. Явно той прекарваше доста време навън. Лицето бе приятно, макар и не класически красиво. От него лъхаше твърдост и безкомпромисна недостъпност, която тя бе почувствала и в поведението му.

Какво ли щеше да си помисли, когато дойде в съзнание и открие, че е сам с нея в тази пустош. Не й се наложи дълго да чака, за да разбере. Много скоро клепачите му трепнаха, после се повдигнаха.

Върху нея се спряха две очи, оловносиви като небето над тях. Миг по-късно се затвориха, после отново се отвориха. Тя искаше да се обади, но не успя да овладее треперенето си. Първата дума, която се откъсна от устните му, бе неизразимо вулгарна. Тя трепна, но отдаде грубия му език на болката. Мъжът отново затвори очи и почака няколко секунди, преди отново да ги отвори. След това каза:

— Катастрофирахме — тя кимна мълчаливо. — Кога?

— Не знам точно — зъбите й тракаха. Не беше толкова студено, значи трябва да беше от страх. От какво се страхуваше? От него ли? Защо? — Може би преди час.

Той изръмжа от болка, притисна ръка към синината си и се надигна.

— А другите?

— Всички са загинали.

Мъжът се опита да се изправи на колене и залитна. Тя инстинктивно протегна ръка да му помогне, но той я отблъсна.

— Сигурна ли си?

— Че са мъртви ли? Да. Исках да кажа, така мисля.

Той обърна глава и се вторачи злобно в нея.

— Провери ли им пулса?

Оказа се, че очите му са по-студени и много по-зловещи, отколкото й се бяха сторили в първия миг.

— Не, не съм — призна разкаяно.

Наложи се за пореден път да изтърпи онзи негов осъдителен поглед. Мъжът се опря на близкото дърво, за да запази равновесие и с мъка се изправи.

— Как… как се чувстваш?

— Драйфа ми се.

Явно много-много не си подбираше думите.

— Може би е по-добре да легнеш.

— Без съмнение е по-добре.

— Е?

С притисната до челото си ръка, мъжът я погледна.

— Готова ли си да отидеш там и да им провериш пулса? — видя как бледата руменина по страните й изчезва и устните му се изкривиха в подигравателна усмивка: — И аз така си помислих.

— Аз те изнесох оттам, нали?

— Вярно — съгласи се той безразлично. — Изнесе ме.

Тя не очакваше да й целува ръка, че му е спасила живота, но можеше да каже поне едно благодаря.

— Ти си един неблагодарен…

— Не се хаби.

Той се отдели от дървото и се повлече към разбития самолет, разблъсквайки клоните по пътя си. Тя се отпусна на мочурливата земя и облегна глава на коленете си. Плачеше й се. Чу го как се движи из кабината, вдигна очи и го видя през счупеното стъкло безстрастно да опипва телата на пилотите. След няколко минути се появи отново пред дървото.

— Права си. Всички са мъртви.

Какво очакваше да му отговори? „Нали ти казах“? Той хвърли на земята бяла аптечка, клекна до нея, извади три аспирина и ги изгълта на сухо.

— Ела тук — заповяда грубо и й подаде фенерче. Тя притича до него. — Светни право в очите ми, първо в едното, после в другото, и ми кажи какво става.

Тя включи фенерчето. Стъклото пред крушката бе счупено, но работеше. Насочи лъча към дясното му око, след това към лявото.

— Зениците се свиват.

Той взе фенерчето от ръцете й и го изключи.

— Добре. Нямам сътресение на мозъка. Само това проклето главоболие. Ти добре ли си?

— Така ми се струва — той я изгледа недоверчиво, но кимна. — Името ми е Ръсти Карлсън — представи се тя възпитано.

Той се изсмя кратко и я огледа.

— Ръсти, а?

— Да, Ръсти — потвърди тя сприхаво.

— Подхожда ти.

Този човек се държеше като свиня.

— А ти нямаш ли си име?

— Имам. Купър Ландри. Но това не ти е градинско увеселение, затова ще ме извиниш, че няма да сваля шапка и да кажа: „Много ми е приятно“.

Лошо начало като за единствените двама оцелели от страшна самолетна катастрофа. В момента Ръсти имаше нужда някой да я успокои, да й каже, че е жива и да й обещае, че ще продължи да е жива. А получаваше от него само с нищо незаслужено презрение.

— Какво ти става? — разсърди се тя. — Държиш се, сякаш аз съм виновна за катастрофата.

— Може и да си виновна.

Тя ахна от изненада.

— Какво?! Заради мен ли излезе буря?

— Не, но ако не беше проточила сълзливото сбогуване с онзи застаряващ твой любовник, можеше и да ни се размине. Защо реши да си тръгнеш преди него? Любовна кавга, а?

— Не е твоя работа — процеди тя през зъби, идеално подравнени от скъп зъболекар.

Изражението му не се промени.

— А ти? — очите му бързо я обходиха. — Как жена като теб се озова на такова място?

— И каква съм?

— Зарежи. С две думи, без теб щях да се чувствам по-добре.

Той извади страховит ловджийски нож от кожения калъф на колана си. Ръсти помисли, че се готви да й пререже гърлото, за да се отърве от неудобствата, които му причинява. Вместо това той се обърна и започна да сече по-малките клони, за да разшири прохода към самолета.

— Какво ще правиш?

— Трябва да ги изнеса.

— Д-другите ли? Защо?

— Освен ако искаш да са ти съквартиранти.

— Ще ги погребеш ли?

— Това ми е идеята. Имаш ли по-добра?

Разбира се, че нямаше и замълча.

Купър Ландри се залови да сече клоните на дървото, докато останаха само най-големите. Ръсти се опитваше да помага, като измъкваше настрани отсечените вейки.

— Значи оставаме тук?

— Засега да — той влезе в самолета и й направи знак да го последва. Бе хванал за краката първия попаднал му труп.

Тя погледна към мъртвеца. Не можеше да направи това! Нищо в досегашния й живот не я бе подготвило за него.

Вдигна поглед и срещна неумолимите сиви очи. Разбра, че очаква от нея точно това и то без каквито и да е възражения.

Едно по едно изнесоха телата от самолета. Той свърши повечето работа. Ръсти му помагаше само когато я помолеше. Единственият й изход бе да изключи съзнанието си от тази зловеща работа.

Бе загубила майка си още като момиче, а преди две години загина брат й. Но и двата пъти ги видя, когато бяха поставени в украсени с атлаз ковчези, сред приглушена светлина, музика на орган и цветя. Смъртта й се бе сторила нереална. Дори телата на майка й и на брат й не бяха реални, а приличаха на точни копия на хората, които обичаше, на манекени с техните образи, създадени от собственика на погребалното бюро.

Тези трупове тук бяха съвсем истински.

Механично се подчиняваше на деловите нареждания на Купър Ландри, изречени с безизразен глас. Сигурно е робот, реши тя. Не показваше никакви чувства, докато влачеше труповете към общия гроб, който успя да издълбае с ножа си и с малката брадвичка, която откри в кутията с инструменти под седалката на пилота. Накрая натрупа камъни върху плиткия гроб.

— Не трябва ли да кажем нещо? — попита Ръсти, загледана във варварската купчина безцветни камъни, които трябваше да пазят телата на петимата души от лешоядни животни.

— Какво например?

— Ами нещо от Библията. Или някаква молитва.

Той сви пренебрежително рамене и изчисти ножа си.

— Не знам нищо от Библията. А молитвите ми отдавна се изхабиха — обърна гръб на гроба и отново се запъти към самолета.

Ръсти произнесе набързо една молитва и тръгна след него. Повече от всичко се страхуваше да не остане отново сама. Ако изпуснеше този човек от поглед, той като нищо щеше да я изостави.

Макар че това бе малко вероятно. Поне засега. Той бе на ръба на изтощението и залиташе от умора.

— Защо не легнеш да си починеш? — предложи тя. Нея силите я бяха напуснали много отдавна. Крепеше я единствено възбудата.

— Защото нощта наближава. Трябва да извадим седалките от самолета, за да се опънем вътре. Иначе ще ти се наложи да пренощуваш под открито небе — подхвърли той подигравателно и отново влезе в самолета. Миг по-късно яростно изруга и се появи намръщен.

— Какво има?

Той протегна мократа си ръка към нея.

— Гориво.

— Гориво?

— Запалителна смес — обясни той нетърпеливо, раздразнен от нейната несъобразителност. — Не можем да останем тук. Една искра и отиваме на кино.

— Тогава недей да палиш огън.

— Ти самата ще поискаш огън, щом се стъмни — погледна я той презрително. — Освен това, от всичко може да се появи искра. Парче метал ще се удари в друго и от нас нищо няма да остане.

— Какво да правим?

— Ще вземем каквото можем и тръгваме.

— Мислех, че винаги е по-добре човек да стои при самолета. Някъде бях чувала или чела за това. Спасителните екипи ще търсят разбит самолет. Ако напуснем мястото на катастрофата, как ще ни намерят?

— Искаш да останеш тук? Твоя работа. Аз тръгвам. Но трябва да те предупредя, че наблизо няма вода. Утре сутринта ще потърся.

Многознайството му беше непоносимо.

— Защо реши, че няма вода?

— Защото няма пътеки на животни. Вероятно можеш да караш на дъждовна вода, но кой знае докога ще я има.

Кога бе успял да забележи, че няма животински пътеки? Тя дори не се бе сетила да погледне. Всъщност, липсата на вода й се струваше почти толкова страшна, колкото да трябва да се бори с дивите животни за нея. Да търси вода? Как се прави това? Диви животни? Как щеше да се защитава, ако я нападнат?

Без него щеше да умре. Това бе мрачното заключение, до което стигна след няколко минути обмисляне. Нямаше друг избор, освен да приеме всичко, което той смята за подходящо, за да оцелеят, и да бъде благодарна, че го има, за да го направи.

— Добре, идвам с теб — въздъхна тя, преглътнала гордостта си.

Той нито я погледна, нито по какъвто и да е друг начин показа дали се радва, или съжалява за решението й. По всичко личеше, че му е безразлично. Вече събираше на камара нещата, които бе измъкнал от самолета. С намерение да му напомни за себе си, Ръсти коленичи до него:

— С какво мога да ти помогна?

Той кимна към багажния отсек на самолета:

— Прегледай куфарите. Всичките. Вземи каквото прецениш, че по-нататък ще ни свърши работа — подаде й няколко малки ключета, които очевидно бе взел от загиналите, преди да ги погребе.

Тя погледна предпазливо към разпиляния багаж. Някои куфари вече бяха зейнали от удара. Личните вещи на жертвите бяха разпилени по влажната земя.

— Няма ли това да е… намеса в личния им живот? Семействата им може да не одобряват…

Той се извъртя към нея така рязко, че Ръсти залитна назад и едва не падна.

— Няма ли най-после да пораснеш и да погледнеш нещата в очите? — хвана я за раменете и я разтърси. — Огледай се наоколо. Знаеш ли какви са нашите шансове да се измъкнем живи? Нулеви. Но преди да пукна, ще се боря като звяр, за да оцелея. Такъв ми е навикът — приближи лицето си до нея. — Това не ти е несполучлива екскурзия, госпожице. Това е борба за живот. По дяволите етикета и благоприличието. Ако ще се влачиш с мен, ще правиш каквото аз ти кажа и когато ти го кажа. Разбра ли? Няма време за губене с разни сантименталности. И не си хаби сълзите за тези, които вече не могат да плачат. Тях ги няма и ние не можем да направим нищо, за да променим това. А сега си размърдай задника и се заеми с каквото ти казах — отблъсна я и започна да събира кожите, които ловците бяха взели като трофеи — най-вече от канадски елен, но също и бял вълк, бобър и една малка норка.

Ръсти преглътна сълзите на унижение и натрупана мъка, наведе се над куфарите и започна да сортира съдържанието им. Искаше й се да го замери с нещо. Мечтаеше да се свие на топка и да си изплаче очите. Но нямаше да му достави това удоволствие. Нито пък щеше да му даде повод да я изостави — за него вероятно и най-малкият повод би бил добре дошъл.

Половин час по-късно занесе избраните от нея неща на купчината, натрупана от него. Той изглежда одобри избора й, който включваше и две бутилки алкохол. Какъв точно, Ръсти не разбра по миризмата, но Купър не беше придирчив. Стори й се, че здравото дръпване му достави удоволствие. Докато преглъщаше, адамовата му ябълка подскачаше. Имаше силен, як врат и ъгловата челюст. Като всеки типичен мъж, помисли тя раздразнено.

Той затвори шишето и го захвърли при кибрита, туристическия шивашки несесер и допълнителните дрехи, които тя бе събрала. Не отбеляза колко добре се е справила. Вместо това кимна към малката чанта.

— Това каква е?

— Мои неща.

— Не те питах чие е — дръпна чантата от ръцете й и я разтвори. Големите му ръце разгънаха старателно сгънатото й копринено бельо. Вдигна с два пръста един клин: — Коприна? — тя го изгледа студено, без да отговаря. В откровено мръснишката му усмивка се четеше намек за неща, които тя не бе и помисляла. — Много хубаво — после усмивката изчезна под мустака му. Подхвърли й дрехите. — Вземи два клина, два чифта чорапи, шапка, ръкавици, това яке — сложи скиорското яке върху купчината дрехи, които бе избрал. — Още един панталон. Два пуловера — отвори найлоновата чантичка с козметика.

— Всичко това ми трябва — обади се тя бързо.

— Там, където отиваме, няма да ти трябва — разрови чантичката и небрежно изхвърли струващите цяло състояние гримове и кремове за разкрасяване в полуизгнилите мокри листа. — Четка за коса, четка и паста за зъби, сапун. Толкова. И само защото съм милостив, можеш да вземеш и това — подаде й кутийка с тампони.

Тя я измъкна от ръката му и я натъпка в чантичката при малкото други неща, които й бяха позволени. Той отново се ухили. Контрастът между белите зъби и големите мустаци му придаваше определено порочен вид.

— Мислиш, че съм истински гадно копеле, нали? Просто си твърде възпитана, за да ми го кажеш.

— Не, не съм — кафявите й очи пламнаха. — Мисля, че си истински гадно копеле.

Усмивката му стана още по-широка.

— И все по-гаден ще ставам — той се изправи и погледна загрижено към потъмняващото небе. — Хайде. По-добре да тръгваме.

Щом й обърна гръб, Ръсти бързо пъхна в чантичката един безцветен блясък за устни, шампоан и самобръсначка. Той можеше и да не се бръсне, преди да стигнат до цивилизацията, но тя трябваше редовно да почиства краката си.

В този миг Купър се обърна и попита:

— Знаеш ли как се стреля с това? — протегна й една ловджийска пушка.

Ръсти поклати отрицателно глава. Едва вчера за пръв път бе видяла как застреляха един планински овен. Споменът бе отвратителен! Вместо да се зарадва на добрия удар, сърцето й се сви за убитото животно.

— Точно от това се страхувах — измърмори Купър. — Поне можеш да я носиш — подаде й тежката пушка и си метна през рамото друга, може би неговата собствена. Затъкна в колана си един пистолет, улови уплашения й поглед и обясни: — Това е сигнален пистолет. Намерих го в пилотската кабина. Ослушвай се за шум от самолет.

Бе направил един вързоп от пуловер, стегнат с връзка от обувка. Закрепи го с ръкавиците на врата й, огледа я бегло и заключи:

— Добре. Да вървим.

Ръсти хвърли последен тъжен поглед към разбития самолет и пое след Купър. Широкият му гръб бе добра цел за следване. Тя откри, че като забие поглед между лопатките му, може да изпадне почти в транс и да се отърси от спомена за хората, които оставиха зад себе си. Искаше й се да потъне в забрава.

Вървеше с мъка и отпадаше с всяка крачка. Силите бързо я напускаха. Не знаеше колко път са минали, но май не беше много. Въпреки това едва движеше краката си. Коленете й трепереха от умора. Вече не можеше да отмества клоните от пътя си и безразлично ги оставяше да я шибат.

Силуетът на Купър се замъгли, след това затрептя пред нея като дух. Всички дървета сякаш се бяха наговорили да я дърпат за дрехите, да скубят косата й, да се вплитат в краката й, да й пречат всячески. Ръсти се спъна, погледна към земята и с изненада я видя да се носи насреща й. Колко странно, помисли тя. Инстинктивно се хвана за най-близкия клон, за да омекоти удара и немощно извика:

— Ку… Купър…

Стовари се тежко. Изпита огромно облекчение да лежи на земята, колкото и мокра и блатиста да бе. Изгнилите листа бяха като компрес на бузата й. Позволи си лукса да затвори очи.

Купър изруга, отърси вързопа от гърба си и остави пушката да се смъкне от рамото му. Грубо я обърна по гръб и вдигна с пръст клепачите й. Тя го погледна замаяно, без да знае, че е бледа като смъртта и дори устните й са посивели като облаците над главите им.

— Съжалявам, че те бавя — смътно се изненада, че гласът й звучи толкова слабо. Чувстваше, че устните й се движат, но не бе сигурна, че наистина произнася думите на глас. Сега й се струваше, че е най-важно да се извини, задето го задържа и изобщо е толкова досадна. — Нека да си почина само за минутка.

— Да, Ръсти, почини си. Няма нищо — той се мъчеше с теленото копче, скрито дълбоко в яката на коженото й палто. — Боли ли те нещо?

— Не. Защо?

— Просто така — разтвори палтото й и пъхна ръце под него. Плъзна ги под пуловера и започна внимателно да натиска корема й. Редно ли беше това? — Може да имаш кръвоизлив и да не знаеш.

Думите му сякаш изясниха всичко.

— Вътрешен ли? — уплаши се тя и понечи да седне.

— Не знам. Не… Стой! — с внезапно рязко движение Купър отметна полите на дългото й палто и подсвирна тихо. Ръсти се надигна да види какво го е накарало така да се намръщи.

Десният й крачол бе просмукан с яркочервена кръв, която бе напоила чорапа и се стичаше по кожената обувка.

— Откога е това? — острият му като бръснач поглед се впи в нея. — Какво се е случило? — тя объркано го погледна. — Защо не ми каза, че си ранена?

— Не знаех — прошепна тя.

Купър измъкна ножа си от калъфа и с едно бързо движение разряза крачола. Ръсти затаи дъх, потресена и уплашена.

Той погледна към крака й и изпъшка съкрушено:

— По дяволите!