Сандра Браун
Думи от кадифе (9)

Девета глава

Току-що влизаха в хола, когато телефонът иззвъня. Бяха излезли за първи път на разходка с близнаците. Всъщност само минаха през града с колата, но Лейни бе доволна и на това, вече се чувстваше като затворник. Държейки Тод в ръцете си, Дийк се затича, за да вдигне слушалката.

— Ало! — Той я стисна под брадата си. — Да, бяхме навън. Какво има?

Лейни остави Манди в детското креватче, което бяха сложили в дневната. Още преди да я развие, тя се освободи от пелените си. Докато Дийк продължаваше да говори по телефона, Лейни взе Тод от ръцете му и го остави до Манди. Едва бе успяла да го съблече, и той нададе вой, очаквайки обяда си. Манди, която до този момент бе напълно доволна, като чу виковете на брат си, реши, че и тя е гладна, и също започна да плаче.

— Извинявай — прошепна Лейни и се втурна към кухнята, за да затопли две шишенца с мляко. Дийк махна с ръка, за да й покаже да не се притеснява, и запуши с длан ухото си. Лейни се върна и занесе Тод и Манди в спалнята. Смени пелените им, докато млякото се затопляше. Когато мина отново през дневната, Дийк затваряше телефона. Имаше сериозен вид.

— Нещо не е наред ли?

Той се насили да се усмихне.

— Бизнес, както обикновено. Хайде да ги нахраним.

Той отиде при Тод и пъхна биберона в устата му. Лейни взе Манди и двамата заедно влязоха в дневната и седнаха на дивана. Близнаците бяха вече на няколко седмици и постепенно нещата в къщата се връщаха към стария ред. Днес госпожа Томас имаше почивен ден.

— Станали са толкова големи. — Лейни разглеждаше с любов пълната ръчичка на Манди. — Следващата седмица ще навършат един месец и ще отидат на първия си преглед при доктора. Не мога да повярвам, че времето минава толкова бързо.

— Лейни, може да се наложи да отменим часа при доктора.

Ниският, равен тон на гласа му я накара да потръпне от страшно предчувствие. Тя вдигна очи и го погледна.

— Защо?

— Защото тогава ще бъдем вече в Ню Йорк. — Той продължи бързо, преди тя да успее да каже нещо. — Обади се главният ми помощник. Бях помолил за още едно отсрочване на делото, но съдията е отказал. Делото ще се разглежда в понеделник.

— Вдругиден ли?

— Да, май е най-добре да повикаме госпожа Томас, за да ни помогне да опаковаме багажа. Аз ще направя резервации за самолета, ще се обадя на хазайката.

— Възражения, адвокате! — Манди трепна от острата нотка в гласа на майка си. — Аз няма да замина за Ню Йорк утре!

Докато изтриваше капчиците мляко по брадичката на Тод, Дийк мълчеше.

— Извинявай, че стана така внезапно, но няма друг начин. Ще вземем само най-необходимото за близнаците. По-късно ще приберем и останалото.

— Това е нашият дом!

Без да обръща внимание на думите й, той продължи:

— Когато делото приключи ще се върнем и ще се погрижим за къщата и за мебелите. Дотогава ще сме си избрали къща, мисля, че Кънектикът ще ти хареса. Вече съм казал на няколко агенти да направят проучвания.

— Виждам, че си нагласил всичко — каза тя остро.

— Искаше ми се да ти дам повече време.

Манди изпи млякото си. Лейни я опря до рамото си и я потупа по гърба, докато се оригне.

— Времето няма значение, Дийк. Няма да дойда с теб, нито пък децата ми.

Тя стана и излезе. Отиде в детската стая и сложи Манди в леглото й — детето се сви на топка и заспа. Дийк занесе Тод в леглото — скоро след като захапа юмручето си, той също заспа.

Настигна Лейни в коридора.

— Ти си моя съпруга, а те са ми деца. Нали сме едно семейство? Там, където е бащата, там е и семейството!

Тя вървеше решително, чак когато стигнаха в спалнята, се обърна гневно:

— Дийк, ти да не падаш от небето? Това може да е било вярно преди сто, а може и преди петдесет години, но днес вече е отживелица! — Свали жилетката си и я закачи в гардероба.

— Нали не очакваш да си зарежа работата в Ню Йорк? — извика той.

— Не! — изкрещя тя. — Но сигурно ти очакваш аз да зарежа своята. Обичам тази къща. Не искам да я напускам и да се местя в някаква непозната част на страната, която дори не мисля, че ще харесам.

Той изруга и ядосано свали пуловера си — нещо, което й се искаше да не бе правил. Застана пред нея с голи гърди, изтърканите му джинси се бяха смъкнали доста под кръста.

— Погледни ме, Лейни!

Тя се обърна предизвикателно, но гледаше някъде над главата му.

— Всичко това няма нищо общо с професии или с къщи, и двамата го знаем, ти просто се страхуваш от едно такова обвързване. Все още се боиш да ми се довериш, нали?

— Откакто си влязъл в тази къща, ме анализираш като някакво опитно животинче! — Ядосана от това, че бе достигнал до същината на проблема, Лейни закрачи нервно. Разкопча няколко копчета на блузата си, за да диша по-спокойно. — Ти ме принуди да се омъжа за теб.

— Никой не те е насилвал с пистолет до челото!

— Не исках да се женим, защото знаех, че ще се случи нещо подобно! Знаех си, че ще се превърна в собственост, във вещ, която можеш да преместваш или да оставяш на склад, когато ти се прииска. Да, но няма да стане, Дийк Сарджънт! Справях се чудесно и сама, преди да се появиш.

Той стисна юмруци от безсилие:

— Ами бебетата?

— Дори не мога да повярвам, че искаш да пътуват сега, когато са толкова малки!

— Предполагам, че няма да е лесно, но това няма да е първият случай, когато бебета ще летят в самолет или ще се возят в кола. Можем да наемем госпожа Томас да дойде с нас по време на пътуването и после ще я изпратим със следващия полет.

— Не става дума за пътуването, просто те са много малки.

— Вече не ги кърмиш, Лейни.

Тя го погледна гневно.

— Затова ли ме накара да ги отбия толкова рано? За да няма причина да не пътувам до Ню Йорк?

„Какви абсурдни идеи се раждат в главата й!“, помисли безпомощно той.

— Наистина ли смяташ, че заради някакъв егоистичен каприз бих навредил на децата си? Господи! — Той удари с юмрук в дланта си. — Не би ми пукало дори и ако ги кърмиш оттук до Ню Йорк пред очите на всички! За мен това е най-красивото нещо на света! Просто виждах колко те изтощава кърменето и затова ти предложих да послушаш доктор Тейлър и да ги храниш с изкуствена храна. Тод е истински лакомник и нито той, нито Манди получаваха достатъчно. Така бе най-добре за всички!

Лейни знаеше, че той има право, но не искаше да го признае.

— Най-добре за тях е да бъдат тук, при детския си лекар!

— Ще вземем медицинските картони с нас, в Ню Йорк има стотици квалифицирани лекари.

— Пак стигнахме дотук. — Тя пое дъх и отсече: — Аз не искам да живея в Ню Йорк!

— Казах ти, че търся къща в Кънектикът. Там е хубаво и не е много по-различно оттук. Семейството ми живее там!

— Да, но за определено време ще трябва да живеем в апартамента ти. Не искам децата ми да бъдат изложени на опасностите, които улиците в Ню Йорк крият!

— Но те са бебета! — изсмя се той изумено. — Няма да бъдат на улицата. Освен това, Ню Йорк не е чак толкова опасен, колкото го изкарват. Всички тези слухове за попаднали в беда невинни хора са преувеличени.

Тя повдигна очите си — бяха гневни и студени като лед:

— О! А я виж на мен какво ми се случи!

Изражението му се промени. Самоувереността му бавно изчезна, когато той осъзна смисъла на думите й. Лейни никога не бе виждала толкова разгневено лице. Тя изтръпна от страх и отстъпи. Но това не помогна — с три големи крачки той я достигна, ръката му се зарови в косите й и той я придърпа към себе си. Разкопча блузата й, свали я и я хвърли на пода. Сега те стояха плътно един до друг, дишайки тежко като изморени спринтьори.

— Очевидно не си спомняш добре онази вечер — каза той бавно. — Поне не така, както аз си я спомням. Ти съвсем не беше жертва, а правеше всичко по собствено желание. Ти ме молеше за това!

С всяка своя дума той приближаваше лице към нейното и накрая я целуна хищнически. Езикът му проникна напористо между устните й. С едната си ръка стискаше косите й, притискайки лицето й до своето, а с другата я държеше в здрава, властна прегръдка. Само след миг силата в ръцете му отслабна. Той простена и стана по-нежен — целувката му вече не наказваше, а убеждаваше. Ръката му освободи косите й, спусна се към раменете, после разкопча сутиена й и започна да гали нежната кожа на гърба й. Леко обгърна тънката талия, после пръстите му се пъхнаха под колана на дънките й, под еластичната материя на бикините. Притисна я към тялото си — дори през панталоните тя усети втвърдената плът между краката му. Устните му се придвижиха бавно към ухото й, дъхът му бе горещ.

— Лейни, защо ме караш да казвам такива неща? — Измъкна ръката си от джинсите й, но продължи да притиска ханша си до нейния. — Ядосвам се, защото не искаш да проумееш това, което е най-разумно. — Ръцете му обгърнаха талията й, после се плъзнаха нагоре, галейки гърдите й. — Обичам те, Лейни! — Зарови лицето си в извивката на шията й и погали зърната й. — Обичам те!

— Винаги знаеш какво точно да кажеш, нали, господин адвокат?

Той замръзна — отблъсна я рязко и когато я погледна, не хареса това, което видя.

— Мислиш се за много умен, нали! — извиси глас предизвикателно тя. Взе блузата си и я облече набързо. — Мислиш си, че съм като прочетена книга — кажи й, че я обичаш, и тя ще се съгласи на всичко. Така ли смяташ?

Той мълчеше.

— Държиш се с мен като с някаква плячка. Още откакто се срещнахме в асансьора, ти се възползва безскрупулно от моята безпомощност.

— По дяволите! — изсъска той. — Пак ли започваш с това? Още ли не си се освободила от тази мисъл? Та това е единственият път в живота ти, когато си се държала като разкрепостен човек, когато, както останалите нормални хора, си се поддала на изкушение. Не търси оправдание за това, което самата ти желаеше да направиш. Ако се бяхме срещнали при други обстоятелства, резултатът щеше да бъде същият! Така че престани да ме обвиняваш за това, че се опитах да ти помогна, когато се нуждаеше от помощ. Нито пък съм виновен, че нещата излязоха извън контрол.

Тя се опитваше да запази спокойствие.

— Знам, че може би си се ръководил от добри намерения, и приемам отговорността за това, което се случи в апартамента ти. Не съжалявам, че правих любов с теб, иначе нямаше да ги има Тод и Манди. Но не можеш да отречеш, че нахлу насила в живота ми, накара ме да се омъжа за теб, за да узаконя децата, а сега си мислиш, че можеш да ме залъжеш с нежни думи.

— Свърши ли?

— Не още. — Тя си пое дъх. — За едно нещо си прав: когато бях малка, копнеех за това мама да ми каже, че ме обича. Но чувствах, че в редките случаи, когато тя го казваше, думите й бяха неискрени. За нея аз бях само един придатък към живота й и вероятно и за теб не съм нещо повече. Намерил си ми място в подредения си живот и си мислиш, че съм играчка, с която от време на време можеш да се позабавляваш.

— Това не е истина, Лейни!

— Защо тогава не ме оставиш поне веднъж да направя сама избора си? Любовта е нещо повече от това всяка вечер да правиш секс и да казваш мили думи… Да обичаш някого значи да му даваш свобода, да го накараш да се чувства нужен и без да го насилваш, да му дадеш шанс да откликне на любовта ти.

— Добре — каза примирено той, махвайки с ръка. — Това звучи чудесно, но знаеш, че е чиста измислица. Няма да се впускам в теории и психологически разсъждения. Омръзна ми да се опитвам да те убеждавам в едно и също нещо.

— Тогава не го прави.

Той въздъхна, после вдигна ръце и безпомощно ги отпусна. Загледа се замислено в пода, после вдигна глава — в очите му се четеше молба.

— Лейни, не знам как си се чувствала в миналото си — аз съм израснал в задружно семейство, което ми даде любов и ме накара да вярвам в себе си. Въпреки това ти съчувствам и знам, че се боиш.

— Така е, боя се.

— Но защо? Нима искаш да останеш завинаги с този страх, след като ти трябва толкова малко, за да го победиш напълно? Започнала си да се бориш с него още когато майка ти е умряла и си напуснала онази зловеща къща. От начина, по който мислиш за баща си, разбрах, че приемаш онази част от своето минало, но няма да позволиш тя да разбие живота ти. Мислех, че започваш да ми вярваш. — Той протегна ръката си. — Ела с мен, Лейни. Направи тази последна стъпка, нека се свържем завинаги!

Струваше й се, че стои на ръба на тъмна пропаст, а Дийк стоеше от другата страна, обещавайки й щастливо бъдеще, изпълнено с любов. Но между тях зееше бездната на нейните страхове. Струваше й се, че рискът, свързан с преминаването от другата страна, бе прекалено голям — можеше да падне и да се пребие. Тя искаше да бъде с него, но тук, където се чувстваше сигурна.

— Аз не съм тази, която напуска — извика тя, опитвайки се да се защити. — Ти ни изоставяш точно както баща ми е изоставил майка ми.

— Нямам избор! Знаеш това.

— Сигурно и той й е казал подобно нещо.

Безсилие и отчаяние се изписаха върху лицето на Дийк. Наистина ли тя мислеше така за него? Не бе ли направил достатъчно, за да бъде щастлива? След като тя упорито отказваше това щастие, какво повече можеше да направи?

— Значи искаш избор? — попита той уморено. — Добре, имаш го: утре заминавам за Ню Йорк. Когато делото приключи, ще се върна тук, ще прибера багажа на Манди и на Тод и ще ги взема. След като не вярваш, че те обичам, ще те оставя да решиш тогава дали идваш с нас или не. Но децата ми ще дойдат с мен!

 

 

Къщата бе пуста и празна без него… Въпреки олелията, която близнаците вдигаха, въпреки шумното присъствие на госпожа Томас, Лейни се усещаше като в музей. Имаше чувството, че е напълно сама — това й напомняше за къщата в Тулса… Дийк се обаждаше по няколко пъти на ден, за да попита как са бебетата. Повечето пъти говореше с госпожа Томас, а когато Лейни вдигнеше телефона и двамата се държаха студено: тя учтиво го питаше как върви делото, а той също така учтиво се интересуваше за децата. Избягваха всякакви по-лични разговори.

След като се посъветва с доктор Тейлър и получи одобрението му, тя започна всеки ден да прави упражнения и коремни преси до премаляване. Една сутрин успя да се вмъкне в най-тесните си джинси — тогава плесна радостно с ръце и извика толкова силно, че близнаците се събудиха.

Времето се затопли и един ден Лейни реши, че вече може да закара бебетата в училището заедно с госпожа Томас, за да ги видят учениците й. Когато я попитаха за Дийк, тя каза, че имал важно дело в Ню Йорк. Опитваше се да си намира занимания в къщата, но всъщност нямаше нищо за чистене и подреждане. Когато каза на Дийк, че не се нуждае от госпожа Томас всекидневно, той й отговори категорично, че прислужницата остава. Тя не се опита да спори — и без това Дийк се притесняваше, че е сама нощем, и се двоумеше дали да не накара госпожа Томас да се премести временно в къщата им…

По цял ден гледаше децата, но все пак се чувстваше самотна. Господин Харпър се обади да я попита дали наесен ще се върне на работа. Тя отговори уклончиво и призна, че все още не е решила:

— Мога ли да ви кажа по-късно? През август например?

— Трябва да знаем до средата на юни.

Значи изникваше още един проблем, за който щеше да мисли през дългите самотни нощи — тогава й бе най-тежко. Лежеше в леглото и си представяше колко хубаво би било, ако Дийк е до нея. Липсваше й до болка… Преди й се струваше, че покрай грижите за близнаците няма да усети липсата му. Мислеше си, че децата ще изпълват всяка секунда от живота й, но те не можаха да запълнят празнината, която Дийк остави след себе си. С всеки изминал ден я обземаше все по-голяма тъга — това я объркваше, дори я плашеше. Дали така се бе чувствала майка й? Дали не обичаше Лейни, защото не е имало кой да обича самата нея? С оросено от пот чело Лейни се изправи в леглото. Беше осъзнала истината: когато някой не получаваше любов, той не можеше да обича. Дали бе започнала да се отчуждава от собствените си деца? Дали повтаряше грешката на майка си?

Следващата сутрин, когато телефонът звънна, тя беше в кухнята. Бе прекарала тежка, безсънна нощ и едва дочака изгрева на слънцето. Госпожа Томас бе дошла и събираше прането. Децата бяха нахранени, изкъпани и сложени да спят.

Тя погледа телефона няколко секунди, после го вдигна. Сърцето й биеше бързо.

— Ало?

— Добро утро.

Бе толкова приятно да чуе гласа му — топъл и нежен. Спомни си сутринта, в която се бе събудила в леглото му и чу тези думи за пръв път. Но тогава за нея той бе един непознат, а сега бе нейният живот!

— Добро утро.

Дийк заговори делово:

— Предполагам, че делото ще се гледа в четвъртък следобед. При всеки случай до петък клиентът ми вече ще бъде оправдан. — Характерната за него самоувереност я накара да се усмихне и да стисне здраво слушалката. — Лейни, ще ти го кажа само още веднъж: ще дойда в събота и искам да си опаковала багажа. — Той се поколеба, после продължи решително. — Искам да дойдеш с близнаците в Ню Йорк.

— Не се съмнявай, че ще го направя — каза тя, затвори телефона и с усмивка затича по стълбите. — Госпожо Томас — викаше тя, — помогнете ми да опаковаме багажа!

Прислужницата попита изумено:

— Багажа ли казахте? — На лицето й се появи дяволита усмивка. — Значи идва да ви вземе?

— Не, аз отивам при него! Не вдигайте — извика Лейни, когато телефонът започна да звъни. — Не вдигайте дори и да звъни цял ден. Хайде, чака ни много работа.

Докато госпожа Томас изпразваше усърдно шкафчетата с бебешките дрешки, Лейни направи резервации за самолета. Като по чудо те бяха напълно готови след час и половина. Госпожа Томас нареди на съпруга си да ги закара до Тулса с колата на Лейни — на първо време тя щеше да остане при семейство Томас. Кадилакът бе върнат в агенцията за коли под наем още когато Дийк замина за Ню Йорк. Малко преди излитането, след като провериха чантите им, госпожа Томас заплака, осъзнавайки, че нейните „бебчета“, към които спадаше и Лейни, си заминават.

— Нали няма да забравите да се обадите на Дийк? — Лейни се страхуваше, че планът й може да пропадне и ще трябва да стои сама, с две бебета на летището в Ню Йорк.

— Не, веднага щом излетите, ще му се обадя — изплака госпожа Томас. — Трябва да му предам, че полет 345 пристига в Ню Йорк в пет и десет, нали така?

— Да, ако е в съда, непременно му оставете съобщение. Благодаря ви, госпожо Томас, благодаря ви за всичко!

Тя я прегърна, обещавайки й да се видят скоро, когато двамата с Дийк дойдат да оправят формалностите с къщата и мебелите. После заедно с една стюардеса, която носеше Тод, Лейни забърза към самолета от страх, че може да си промени решението в последния момент.

Този ден бебетата бяха кротки като ангелчета — през целия полет се държаха перфектно. Лейни хранеше Тод, защото той бе по-голям лакомник, а една стюардеса нахрани Манди — след това и двамата заспаха. Лейни си мислеше, че по-добре би било да бъдат немирни, тогава нямаше да има толкова време да се замисля за голямото решение, което бе взела, да се тревожи за това как Дийк ще го приеме… Ами ако не дойде да ги посрещне? Разбира се, че щеше да дойде… Дори и да й беше ядосан, той нямаше да позволи децата му да чакат сами на аерогарата. Но все пак тя му бе затворила телефона и отказа да го вдигне отново, макар че звънеше непрекъснато. Как ли се чувстваше той? Когато тази сутрин чу гласа му, Лейни осъзна каква глупачка е била. Тя го обичаше и имаше нужда от него. Беше се поддала на глупав страх, който принадлежеше на миналото. Майка й бе сърдита на целия свят, тя не можеше нито да обича, нито да бъде обичана. Лейни разбра, че и тя щеше да стане като нея, ако остави Дийк, когото обича, да си отиде. Щастието нямаше да падне от небето, тя трябваше да направи тази последна стъпка към него. Наистина това бе свързано с рискове, но си струваше да ги поеме, вместо да остане завинаги сама с тъгата си. Беше се държала егоистично. Дори и ако Дийк не я обичаше, той обичаше децата си и искаше те да имат свое семейство. Лейни не можеше да ги лиши от това, нито тях, нито себе си.

— Затегнете колана си, госпожо Сарджънт. Самолетът се приземява.

Лейни притеснено закопча колана си и провери как са близнаците. Дали изглеждаше добре? Дано дрехите й не са се измачкали. Дали Дийк щеше да забележи, че е отслабнала? Ами ако се разсърди, ако е излязъл от съда по работа? Ако заради нея загуби делото? Беше късно да мисли за всичко това. Самолетът се приземи.

Най-напред слизаха майките с деца. Тод оповести пристигането си с мощен рев, към който се присъедини и сестра му.

— Господи! — простена Лейни, нарами една чанта с пелени, взе Тод и тръгна към сградата на летището. Една стюардеса я следваше с Манди.

Първото, което забеляза сред тълпата, бе сивата коса на Дийк. Той гледаше съсредоточено към входа и ги забеляза веднага, а и нямаше начин да не чуе рева на Тод. Дийк започна да си проправя път през тълпата от посрещачи. Облечен в строг, тъмен костюм, той изглеждаше много изискано. Лейни го гледаше, но не можеше да прочете никакво изражение по лицето му. Чак когато стигна до тях, той се усмихна широко.

— Дийк, чакай малко! — Строгият й тон изтри усмивката от лицето му. Трябваше да бъде сигурна! Струваше й много усилия да зададе този въпрос, но знаеше, че именно сега трябва да разбере истината. — Беше ли искрен, когато ми каза, че ме обичаш?

Близнаците, усетили, че се намират на непознато място, продължаваха да реват. Забързани пътници минаваха покрай тях. Само за миг, който й се стори цяла вечност, той я гледа безмълвно. После се приближи и хвана лицето й в ръцете си. Точно преди да я целуне, каза:

— Господи, разбира се, че те обичам!