Сандра Браун
Думи от кадифе (7)

Седма глава

Тя бе отпуснала глава върху гърдите му, ръцете и краката им бяха преплетени.

— Започва да вали сняг. По-добре да тръгваме. — Дийк бе изпълнен с блаженство, искаше му се този миг да продължава вечно, но скоро пътищата щяха да станат опасни за шофиране. Трябваше и да изпреварят задаващата се снежна буря.

Лейни се измъкна от прегръдките му.

Започнаха да оправят дрехите си, имаха вид на хора, преминали през тежко изпитание. И двамата се бяха държали импулсивно и сега избягваха погледите си. Лейни се срамуваше, защото за втори път се поддаде на своята страст и го помоли да я люби. Дийк осъзнаваше, че отново се бе възползвал от душевната й нестабилност. Страхуваше се, че отново бе загубил доверието й. Лейни заключи вратата и двамата се насочиха към колата. Духаше силен вятър, снегът бе примесен с ледени късчета.

— Ами ключовете? — досети се тя.

— Ще им ги върнем по пощата.

Настаниха се в колата и потеглиха. Дийк караше внимателно по заледените улици. И двамата мълчаха. След половин час излязоха от бурята и автомобилът започна да се движи по сух път. Шосето вече не бе опасно и можеше да обърне внимание на Лейни, но тя се бе втренчила безмълвно навън.

— Лейни? За какво си мислиш?

Тя въздъхна дълбоко и го погледна.

— През целия си живот съм обвинявала баща си, че ни е изоставил. Мислех го за ужасен човек. Но сега вече не знам, може би е бил просто много нещастен. Вероятно майка ми не го е обичала и той го е знаел. Може би се е чувствал като в капан и затова е поискал да се махне.

— Скъпа… — Дийк взе ръката й, поднесе я към устата си и я целуна.

— Сега разбирам, че съм го преценявала неправилно. Вярно е, че и той е виновен, но никога не бях разглеждала нещата от негова гледна точка.

— Вече можеш да премислиш всичко като възрастен човек.

— Но защо досега съм била толкова сляпа? Защо не съм осъзнавала какво причиняваше мама на себе си? Тя винаги бе толкова мрачна. Никога не се отпускаше…

— Дори и с теб?

— Дори и с мен — отвърна замислено тя. — Защо не съм могла да осъзная това и да й се противопоставя?

— Защото децата инстинктивно обичат родителите си, дори и тези, които са ги малтретирали.

— Тя не ме е тормозела.

— Има различни начини да измъчваш един човек, Лейни. Тя те е измъчвала психически. Раните, които ти е причинила, са невидими.

— Но ти успя да ги видиш — каза тихо тя.

— Да. И ние заедно ще ги излекуваме. Ти си свикнала да се отдръпваш от ласките и нежностите, аз обаче ще те науча да не го правиш.

Тя погали корема си.

— Ще му казвам всеки ден колко много го обичам. Ще го прегръщам и целувам. — Тя загледа замислено пустата магистрала, по която от време на време в тъмнината проблясваха фаровете на някоя кола. — Мисля, че мама не е осъзнавала какво ми причинява. Веднъж ми каза, че съм тъжен човек. Всъщност най-тъжният герой в тази история е мама.

Но Дийк не бе толкова склонен да я съжалява.

— Лейни, обвиняваш ли ме, че ти помогнах да видиш истинския й образ?

— Не, Дийк, благодарна съм ти — прошепна тя.

Колата отби от шосето толкова бързо, че гумите изсвистяха. Дийк включи аварийните светлини и се пресегна през плюшената тапицерия, за да прегърне Лейни.

— Не исках да те подлагам на такова мъчение, но трябваше да разруша тази невидима преграда. — Ръцете му докоснаха лицето й, устните й. — Смятай, че това беше един вид шокова терапия.

Тя сведе очи:

— А туй, което последва? И то ли бе терапия?

Той отговори чак когато тя отново го погледна.

— Не, то стана, защото те желаех много силно още от деня, в който се появих в училището. В продължение на двайсет и седем години ти си била лишавана от любов. Исках да ти върна тази любов в нейната най-прекрасна форма. Бях най-щастливият човек на света, защото успях да ти дам това, от което най-много се нуждаеше.

Той я целуна. Езикът му проникна в устата й и докосна леко връхчето на нейния език. Тази нежност й напомни за преживяното преди малко. Цялото й тяло настръхна. В този миг Лейни осъзна, че когато Дийк си отиде, ще й липсва безкрайно. Отдръпна се и въздъхна тежко.

— Започвам да се нуждая от теб, а не трябва. Това ме плаши!

— Знаеш, че този страх се дължи на майка ти.

— Да, но въпреки това се боя.

Той я прегърна силно.

— Нашата любов ще прогони този страх. Няма никога да се отделя от теб и от Скутър.

Наведе се и я целуна по корема. За първи път този ден тя се усмихна.

— Ама ти наистина ли ще наречеш детето така?

Дийк вдигна глава и намигна весело:

— Само ако е момиче.

Тя се смееше, но смехът й не можеше да скрие тъмните кръгове около очите й.

— Уморена си, нали?

— Изтощена съм.

Помогна й да се настани удобно и се изправи пред волана.

— Остава ни още доста път. Изтегни си краката, ако искаш, може да се излегнеш на задната седалка.

— Не, предпочитам да остана до теб.

Устните им се сляха отново. Този път страстта, която все още не бе угаснала, се разгоря с нова сила.

Целуна я дълбоко и пламенно, сдържайки възбудата си само защото знаеше, че е безкрайно уморена. Неохотно вдигна глава и докосна влажните й устни с пръсти.

— Заспивай…

Тя се сгуши до него, скланяйки глава върху рамото му. Той я прегърна и сложи ръка върху корема й, а тя покри ръката му със своята.

От тази нощ настъпи промяна в отношенията им — Лейни започна да му вярва. Не говореха за това, но усещаха топлия пламък на доверието, който ги свързваше. Всеки ден той се разгаряше по-силно. През първата седмица на януари тя се върна на работа. Дийк си стоеше вкъщи. Работеше по едно доста заплетено дело и внимателно подготвяше защитата си. Постоянно поддържаше телефонна връзка с клиента и с помощниците си, които правеха щателни проучвания. Вечер четеше внимателно документите и нахвърляше отгоре нечетливи бележки, разглеждаше обстойно всеки един детайл. Когато Лейни го питаше за датата на делото, той отговаряше уклончиво. Тя осъзна колко трудно му беше да работи в такава необичайна среда.

— Сега трябваше да бъдеш в Ню Йорк.

— Не, искам да бъда тук с теб — каза той, вдигайки очи от документите.

— Знаеш какво имам предвид. Сигурна съм, че разговорите ти с твоя клиент биха били по-плодотворни, ако бяха на живо, а не по телефона. Нуждаеш се от справки, които тук не можеш да намериш.

— Знам за всички тези проблеми, Лейни. Но се опитвам да ругая само докато те няма. — Шегата му не успя да я развесели.

Тя се почувства зле. Беше й омръзнало от болките в краката и кръста, бебето я риташе денонощно. Широките дрехи й бяха дошли до гуша. Картината на отсрещната стена се бе наклонила, но се чувстваше прекалено зле, за да стане и да я оправи. Днес един от учениците й бе изпуснал кутия с моливи върху ръката й и бе счупил единия й нокът. Мразеше клатушкащата си походка. И като капак на всичко, вероятно разрушаваше една чудесна адвокатска кариера. Не искаше да си признае, но се страхуваше от това, което ще стане след раждането. Дийк щеше да я зареже! Тази игра ще му омръзне. А когато си отиде, щеше да й липсва много. Искаше моментът на раздялата да дойде по-бързо, защото страхът от очакването я убиваше.

— Върни се в Ню Йорк, Дийк. Там е твоето място! Не искам да жертваш работата си заради мен — нареждаше тя сприхаво. — В мига, в който почувствам родилните болки, ще ти се обадя. Ще можеш да дойдеш за броени часове. Ако искаш, разбира се… Аз лично смятам, че мъж, който държи да присъства на някакво раждане, е луд!

Тя седеше на дивана. Дийк стана от стола си, приклекна до нея и притисна с длани ръката й.

— А кой ще ходи с теб на уроците за бъдещи родители?

— Когато те нямаше през първите шест месеца, инструкторката ми партнираше.

— Това отсъствие не ми се размина — каза той усмихнато, спомняйки си как войнствената инструкторка го нахока здравата за шестмесечното му нехайство. — Доктор Тейлър ми каза да внимавам да не се преуморяваш.

— Това е нещо друго — каза тя ядосано, отдръпвайки ръката си. Знаеше, че хленчи, че се държи гадно, но не можеше да спре. Нека само за час-два му закачи товара, който тя бе принудена да мъкне постоянно, пък да видим как ще се чувства. — Ще ти бъда благодарна, ако следващия път, когато отидем на преглед, с доктора се сетите, че и аз присъствам! Може да съм издута като балон, но все още не съм изгубила ума си.

Дийк се засмя и я придърпа към себе си.

— Тая вечер си в ужасно настроение! Най-добре си вземи един горещ душ преди лягане.

— Всички хипопотами обичат да киснат във водата, нали?

Той се усмихна, но задържа смеха си.

— Отивай, ще спиш по-добре.

Тя изпъшка недоволно, но все пак стана и отиде в банята. Бършеше се с хавлията, когато Дийк почука и отвори вратата. Бе се задържала вътре дълго и той се уплаши, да не би да й е прилошало. Стояха един срещу друг, обгърнати от облаци пара.

— Много си хубава, Лейни — каза той. Дори бременна, тя го привличаше повече от всяка друга жена.

Стоеше гола, а той я поглъщаше с очи. Думите му й харесваха, но не вярваше, че са искрени.

— Мислиш ли все още, че съм красива?

— Много. Не осъзнаваш ли това?

— Напоследък не си… — Тя млъкна и погледна свенливо встрани.

— Не съм правил любов с теб ли?

— Не е необходимо да обясняваш… — потръпна тя.

— Не исках да останеш с впечатлението, че след това, което се случи в Тулса, ще си мисля само за секс.

Той се приближи, хвана я нежно за раменете и се опита да откъсне очи от женственото й тяло, за да я погледне в лицето.

— Ти просто откликна на любовта ми. Няма от какво да се срамуваш, нито за какво да се извиняваш.

Тя преглътна с усилие и тихо отрони:

— Мислех си, че страстта ми те е отблъснала…

Тогава той избухна в смях — смееше се силно, неудържимо. Когато най-накрая спря, прошепна:

— Едва ли — притисна я за миг, после се отдръпна. — Свърши ли с банята?

Тя бе притаила дъх. Харесваше й да чувства дрехите му до голото си тяло, това я караше да настръхва от възбуда.

— Остана ми да се намажа с лосион. Втривам го всяка вечер върху корема си. Казаха ми, че предотвратява белезите по кожата.

— Лягай върху леглото, аз ще те намажа.

След няколко минути Дийк се появи, беше само по бельо, с шишенце лосион в ръка. Тя бе гола — нощницата щеше само да му пречи. Покриваше я единствено воалът на меката кехлибарена светлина, която струеше от нощната лампа. Учуди се, че не се срамува.

— Казвала ли съм ти, че харесвам косите ти? — попита тя, когато той изсипа от лосиона върху дланта си и започна да го втрива върху гладката, пламнала кожа на корема й.

— С тези коси? Да не би да си падаш по стари мъже?

— Ти не си стар. Кога започна да побеляваш?

— Когато бях на 25 години. Приличам на баща си — щом стана на 50 косата му бе напълно бяла.

Оказа се, че Дийк бе изкусен масажист. Пръстите му шареха обиграно и Лейни почувства как умората и мрачното настроение се изпаряват изпод успокояващите му длани. Очите й започнаха да се притварят, когато той каза:

— Готово.

— А гърдите?… — Стресна се, когато осъзна какво бе отронила, полуунесена в сън. Дийк я гледаше с любопитство. — Няма значение — добави бързо тя. — Мога да ги пропусна една вечер.

Тя намокри с език сухите си устни, без да осъзнава какъв горещ пламък запали в слабините му невинното й движение.

— Гърдите ти също могат да получат белези. А ние не можем да позволим това да се случи — каза той закачливо.

Изсипа още малко лосион върху дланите си и ги потри една о друга, после обхвана гърдите й. Лейни затвори очи и затаи дъх, потънала във върховно блаженство. Усещаше върху себе си дланите му — топли и хлъзгави от лосиона. Те се повдигаха, после я докосваха, притискайки внимателно плътта й, която поемаше ароматичния балсам. Дългите му силни пръсти правеха леки извивки върху нежната, седефена кожа.

— Защо не ми възложи тази работа по-рано? — тихо попита той.

Тъмните връхчета на гърдите й набъбнаха под магичните му движения. Забравяйки първоначалната си цел, той започна леко да ги подръпва, докато те се втвърдиха. Когато тя прошепна името му, той потърси нежните пъпки с нетърпеливите си устни. Лейни се изви назад и зарови пръсти в гъстата му коса. Той нежно засмука зърното й и зачерта кръгове с езика си около него, докато тялото й започна да се мята в екстаз. Тя го прегърна и плъзна длани по опънатите мускули на гърба му, по извивката на талията му, по слабия стегнат ханш.

— Господи, Лейни, желая те отново — прошепна той с устни върху гърдите й. — Колко е хубаво, когато съм вътре в теб.

— Да, да — говореше тя задъхано. Тялото й копнееше отново да го приеме в себе си. Ръката му се плъзна по бедрата й, които независимо от бременността бяха все още слаби и стройни. Прокара пръсти по вътрешната им част, погали внимателно нежното място между тях.

— Целувах те тук, спомняш ли си? И тук.

— Господи, да, спомням си. — Въздишайки, тя се прилепи до него и притисна ханша си до втвърдената му мъжественост.

Отчаяно и поривисто, той се повдигна, за да целуне устните й. Целувката му бе пламенна, гореща, хищническа. Двамата се прегръщаха страстно. Лейни чувстваше как кръвта му кипеше във вените. После внезапно той се отдели от нея и се отпусна по гръб. Стискаше зъби, гърдите му се повдигаха и спускаха тежко. Всеки мускул от тялото му бе напрегнат до крайност. Когато дишането му се поуспокои, той се обърна и погали с пръст устните й. Очите й го гледаха въпросително.

— Не можем, Лейни — промълви той. — Знаеш колко много ми се иска. — Взе ръката й и я долепи до втвърдената, пулсираща плът между краката си. — Желая те, но следващия път, когато се любим, нека бъде съвършено. Не искам да се отдръпвам назад от страх, че мога да нараня теб или да навредя на бебето. Искам телата и душите ни да се слеят, да бъдем едно цяло, както онази нощ в Ню Йорк. Макар че тогава бяхме непознати, имах чувството, че съм те познавал цял живот. — Той я погали по бузата. — Разбираш, нали?

Тя кимна, в очите й имаше сълзи.

Той взе ръката й, целуна я, после целуна и устните й. Придърпа завивките върху голите им тела.

Дълго след като бе загасил лампата, Лейни усещаше лекия му дъх, докосващ раменете й. Сърцето й преливаше от любов! Тя изпълваше тялото й като вулкан, готов да изригне. Лейни се страхуваше от чувствата си, защото я правеха уязвима, но въпреки това не можеше да намери сили, за да се пребори с тях.

 

 

— Нещата се развиват малко по-бързо от очакваното — каза им доктор Тейлър на следващия ден.

Бяха дошли с Дийк направо от училището. Напоследък той я закарваше дотам и я връщаше, защото не искаше да шофира сама. Този ден имаха час при лекаря.

— Възможно е да родите по-рано.

Дийк я стисна за ръката, а тя се усмихна плахо.

— Нали няма нищо опасно в това? — попита Лейни.

— Не, няма. Не сте напълнели много, но въпреки това плодът е много голям.

— Наистина ли Лейни не е в опасност? — попита Дийк, пронизвайки доктора с очи, които караха подсъдимите да потръпват от притеснение.

— Не, но оттук нататък трябва да сте много внимателни. Всеки свободен момент поставяйте краката си на високо, не се претоварвайте. — Той погледна многозначително към Дийк. — И най-добре се въздържайте от… нали разбирате?

Дийк и Лейни се изчервиха, спомняйки си какво се бе случило миналата нощ.

— Разбира се — каза Дийк, сериозен като ученик, който се разкайваше за грешките си.

— Ще се видим следващата седмица — каза докторът на тръгване.

След този преглед Дийк се зае да изпълнява дословно лекарските напътствия. Следваше я навсякъде, постоянно й повтаряше да внимава на работата. Стигна се дотам, че започна да идва до училищния двор с колата, за да я наблюдава по време на междучасията. Тя се вбесяваше, казваше му да престане, но той не й обръщаше внимание. След три подобни дни Лейни не издържа. Повери учениците си на своя колежка, пресече улицата и отиде до колата му.

— Дийк, започваш да ставаш смешен! Вече всички те мислят за ненормален, включително и аз.

— Защо качи онова дете на люлката?

Тя отчаяно тропна с крак.

— Не слушаш ли какво ти говоря?

— А това палто топли ли? Не искам да хванеш някоя пневмония…

— Добре, изпроси си го! — Тя затръшна силно вратата и войнствено тръгна към училището.

— Къде отиваш? — извика той, изскачайки от колата.

— Отивам в полицията.

— И какво ще им кажеш? Че съпругът ти е загрижен за здравето ти, докато ти самата нехаеш?

— Ще им кажа, че някакъв перверзен тип, облечен в тренчкот, обикаля около двора на началното училище. Ще добавя, че има смешен северняшки акцент. Това ще ги докара тук на секундата, повярвай ми.

Когато се бе върнал от кроса и бе видял, че остават броени минути до междучасието, без да се замисля, Дийк бе облякъл тренчкота върху екипа си. Сега погледна към голите си крака, подаващи се от палтото за четиристотин долара, и едва успя да сподави смеха си.

— Щяла да им каже, че съм перверзен тип!

Той разкопча палтото си и го разтвори широко. Лейни извика от ужас, после въздъхна с облекчение — отдолу имаше тениска и шорти. Дийк започна да се киска.

— Изплаших ли те? Я ела тук. — Той я притегли към себе си и я уви в палтото си. — Единственият човек, на когото ще показвам своето тяло, си ти — прошепна той в ухото й. — И ще го направя при първия удобен случай.

Тя усети мириса на тялото му, примесен с цитрусовия аромат на одеколон.

— Все още мисля, че се държиш като глупав хлапак!

— Права си. Всеки пък, когато става дума за теб и за Скутър, загубвам ума си. Това им е лошото на бащите. Но ще трябва да се примириш с мен.

Той самият се бе примирил с нея и това бе подвиг, за който заслужаваше да го обявят за светец! След тази случка с тренчкота Дийк повече не отиде в училището, но продължаваше да следи всяка нейна стъпка, а това я влудяваше.

Напоследък Лейни бе страшно изнервена, струваше й се, че прилича на слон. Доктор Тейлър постоянно й даваше едни и същи наставления, а това също я нервираше! Обикновено си го изкарваше на Дийк. Той обаче понасяше изблиците й стоически. Единственото нещо, което го дразнеше, бе постоянното й повтаряне, че вместо да бъде в Арканзас, трябва да е в Ню Йорк за предстоящото дело.

— Няма нужда да ми напомняш задълженията, госпожице Маклиод — каза той хапливо една вечер. Денят бе много напрегнат и тя отново бе подхванала тази тема. Беше краят на февруари, навън бе студено и валеше сняг. Това я принуди да стои целия ден затворена в класната стая с 26 крещящи хлапета. — Ти си била още в гимназията, когато аз съм започнал практиката си — добави той и се върна към работата си.

Но Лейни гореше от желание да спори.

— Мамиш клиента си, не искам това да ми тежи на съвестта.

Дийк захвърли книгата си върху масата за кафе и се изправи. Пламъците от камината се отразяваха в очите му.

— Никога, през цялата си кариера, не съм мамил свой клиент! Винаги ги защитавам възможно най-професионално!

— Да, но сега отлагаш това дело за трети път — извика тя. — Чух те, когато говореше по телефона. И какво ти е извинението?

— Извинението ми е напълно основателно. Жена ми очаква дете и трябва да съм до нея.

— Не съм ти жена!

— Радвам се, че подхвана въпроса. — Той заобиколи масичката и се приближи към нея. — Лейни, не искам детето ми да се роди копеле!

Грозната дума я накара да потръпне:

— Не го наричай така!

— Значи това те притеснява? Е, имаш право да се притесняваш, защото скоро всички ще го наричат тъй! Това ли целиш?

— Не, разбира се, че не!

— Тогава омъжи се за мен!

— Не мога! — Тя кършеше ръце.

— Защо? Защото майка ти е била вече бременна, когато се е омъжила, а баща ти след това я е изоставил. — Гласът му бе твърд, но нежен. — Лейни, това се е случило между тях. А те нямат нищо общо с нас.

— Още от началото ти казах, че никога няма да се омъжа за теб. Защо не се примириш?

— Не искам. — Гневът му избухна отново и той не можеше да го сдържи. — Защо предложението ми за брак те отблъсква толкова? Всяка нощ лежим голи в прегръдките си. Всяка вечер се целуваме до полуда, милваме се, докато желанието за любов започне да изгаря телата ни, и въпреки това…

— Не ми говори по този начин! — прекъсна го тя.

— Защо? Защото разкривам някаква срамна тайна ли? Защото те карам да признаеш истината? Защото се опитвам да разбия черупката, в която си се затворила? — Пое си дълбоко дъх, но това не го успокои. — Всеки път, когато правя любов с теб, се чувствам като омагьосан. Чакам с нетърпение да повторим и, Господ ми е свидетел, знам, че ти чувстваш същото. Ние сме родени един за друг. Никога не сме се карали за нищо друго, освен за брака. Добре съм финансово, а и двамата знаем, че най-доброто за едно дете е да живее в нормално семейство. Тогава какъв ти е проблемът, госпожице Маклиод?

Арогантността му я вбеси.

— А твоят проблем какъв е? Четиридесет и две години си бил ерген, защо така изведнъж реши да се жениш? Страх те е, че няма да намериш друга жена като мен, или ме виждаш като една машина за бебета, която ще ти достави това, което липсва в подредения ти живот?

— Това не е вярно и ти го знаеш — процеди той през стиснатите си зъби. — Страх те е да заобичаш някого. Ти си една страхливка!

— Аз съм… — внезапно тя млъкна. После се преви, протягайки ръка към него. — Господи, водата ми изтича…

Дийк призова на помощ всички възможни божества… Положи я върху един стол и коленичи до нея.

— Да се обадя ли на доктор Тейлър?

Тя кимна, пребледняла от болка. Когато Дийк забеляза измъченото й лице, дъхът му секна. Стискаше ръката й, докато болките намаляха. Най-страшното беше, че Лейни се притесняваше не за себе си, а за него — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Тя го погали по бузата.

— Обади се на доктора — каза нежно Лейни, — после ще отидем в болницата.

Дийк почти не си спомняше следващия половин час. Крещейки по телефона, проклинайки връзката, сипейки ругатни по адрес на служителите. Бърз като стрела, грабна чантата с багажа, която бяха приготвили още преди няколко седмици. Облякоха палтата си и затърсиха ключовете за колата — и двата бяха изчезнали, — най-накрая ги намериха и потеглиха. Дийк караше като луд.

— Прекалено рано е, нали? Колко време остава?

— Три и половина седмици.

— Три и половина седмици! Почти цял месец!

— Дийк, моля те, спри да крещиш. Може да съм започнала да раждам, но това не означава, че съм оглушала.

— Господи, три и половина седмици — изстена той, без да й обръща внимание. — Този проклет шарлатанин знаех си, че няма никакво понятие за това, което говори! Ще го убия!

Лейни започна да се смее и той я погледна с недоумение.

— Всъщност даже съм доволна — каза тя. — Сега поне не можеш да твърдиш със сигурност, че бебето е твое.

— Много смешно! О, господи, пак ли те заболя? Дръж се, скъпа!

Със замъглени от болка очи тя съзря светлините на болницата и изпита облекчение. Дийк успя да я внесе вътре, без да събори нищо по коридора. Остави я в родилното отделение и отиде да я регистрира. Когато се върна и видя болничната стая, побесня и извика старшата сестра.

— Какво е това помещение! — попита гневно той. — Много е малко и мрачно. Лейни страда от клаустрофобия, а тази стая прилича на затворническа килия.

— Сигурна съм, че на вашата… госпожица Маклиод ще й бъде добре тук, господин Сарджънт. — Язвителните й думи го жегнаха, прииска му се да я шамароса. — Тази стая е единствената свободна.

— Не ме слушате — изръмжа той. — Искам да я махнете оттук. Ще тръгна по всички стаи в тази болница, докато не намеря някоя светла и просторна. Разбрахте ли?

Макар че стисна устни неодобрително и измърмори нещо за нахалството и грубостта му, тя го послуша. Преместиха Лейни в стая с широки прозорци и луминесцентни лампи. Дийк ругаеше сестрите, крачеше напред-назад, обвиняваше доктор Тейлър в професионална небрежност, в невнимание и мудност, след като той се появи с половин час закъснение. Към Лейни обаче бе внимателен и нежен. Родилните й болки продължиха през цялата нощ, а той постоянно бе до нея, държеше ръката й, прокарваше ледени късчета по напуканите й устни. Говореше й нежно, припомняше й упражненията по дишане, които бяха учили в часовете за бъдещи родители. Призори доктор Тейлър им каза, че раждането ще започне след броени минути, и отиде да се приготви. Дийк се приближи до нея и взе ръцете й.

— Нарекох те страхливка. Господи, Лейни, прости ми! Ти си толкова смела!

— Положението не е трагично. Нали ти си тук!

Когато се наведе над нея, в очите му напираха сълзи.

— Лейни, омъжи се за мен, преди да се роди детето. Извиках един свещеник, измъкнах го направо от леглото му. Той е отвън от няколко часа, чака ме да събера кураж, за да те попитам отново. Моля те, ако имаш изобщо някакви чувства към мен, позволи ми да дам името си на нашето дете.

Независимо от болката, мириса на лекарства и мъчителните контракции, Лейни започна да се смее.

— Дийк, толкова те обичам!

В този миг тя отново се преви от болка и започна да брои заедно с него, докато сестрата дойде и каза, че раждането трябва да започне. Лейни вдигна очи.

— Най-добре викай бързо твоя свещеник!

Като гледаше щастливото му лице, си помисли, че си струва да изтърпи болката, която я разкъсваше. В съзнанието й проблесна ярък лъч светлина и тя осъзна, че всъщност го обича безумно. Нямаше значение, че скоро щеше да я напусне. Важното бе, че сега е тук, с нея, и тя щеше да запомни този миг завинаги.

Дийк се втурна към вратата и извика нетърпеливо свещеника.

— Това е абсолютно забранено — каза нервно сестрата, когато мъжът влезе в стаята, — ако сестра Пъркинс разбере…

— Просто си дръж устата затворена и тя няма да научи нищо — каза Дийк ядосано. — Само си помисли каква интересна клюка ще има да разправяш… Е, господин свещеник, давайте по-бързо, тя трябва да ражда всеки момент.

Горкият човек заекваше и пелтечеше през цялата церемония. Наложи се да спрат за малко, докато отминат силните болки в корема й. Когато свещеникът призова Дийк да извади халка, той сложи върху пръста й огромен диамантен пръстен.

— Откъде го взе?

— От бижутерския магазин на „Тифани“.

— От Ню Йорк?

— Донесох го със себе си. Свършихме ли? — попита той свещеника.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга — завърши той с облекчение.

— Чудесно. — Дийк я целуна силно.

— Не трябва да носи този пръстен в родилната зала — каза сестрата, бутайки количката навън.

— Ето, пазете това, докато се върнем — каза Дийк, подавайки пръстена на слисания свещеник. — Надявам се, че няма да го откраднете. — Дийк му намигна точно преди да излезе през вратата.

— Е, вече си мислех, че ще трябва да дойда и да ви доведа насила — каза доктор Тейлър зад хирургическата маска, когато влязоха в залата.

През следващите минути Лейни не бе на себе си. Единственото, което усещаше, бе присъствието на Дийк. Той я окуражаваше и заедно с нея нададе ликуващ вик, когато докторът вдигна във въздуха едно ревящо момченце.

— Чудесно бебе — извика лекарят.

Лейни се отпусна с облекчение върху масата, докато сестрите вършеха рутинните си задължения. Тя бе щастлива, очите й се наляха с радостни сълзи. Позволиха на Дийк да повдигне сина й така, че да може да го види по-добре.

— Много е красив — въздъхна Лейни.

— Красив ли? — изръмжа Дийк. — Та той е… той е… направо красив!

Акушерката измери ръста и теглото на бебето. Дийк стискаше ръката на Лейни и галеше лицето й с любов, когато изведнъж видя как очите й се разшириха и тя прехапа устни.

— Скъпа — каза той уплашено. — Какво има?

— Ооо! — извика тя от болка, отпускайки глава върху масата.

— Доктор Тейлър — изкрещя Дийк, — нещо не е наред!