Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Words of Silk, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Дора Илчева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 117гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сандра Браун. Думи от кадифе
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998
Американска. Първо издание
Редактор: Красимир Димовски
Коректор: Данислава Калъчева
ISBN: 954-459-523-6
История
- —Добавяне
Пета глава
На сутринта обаче тя започна да търси оправдание за действията си. Размишленията от вечерта вече не й звучаха много убедително. Защо му бе разрешила да спи до нея, да я държи в прегръдките си? Тази сутрин бебето започна да буйства отново и тя притисна корема си нервно, сякаш искаше да го усмири. В този момент Дийк прошепна в ухото й:
— Всичко ли е наред?
— Трябва да отида до банята. — Тя се измъкна от прегръдката му.
Върна се след малко и се пъхна в топлото легло, където я посрещнаха нежните ръце на Дийк. Той я прегърна, прилепи силното си тяло до нейното и попита:
— Пак ли Скутър?
— Да — въздъхна тя и се размърда. Дийк я обгърна, отпусна ръка върху корема й и започна да я гали нежно. Очевидно това достави удоволствие не само на нея, но и на бебето, което спря да мърда и я остави да заспи отново.
Сега, докато взе душ и си сложи грим, отново се замисли с ужас за поведението си. Но докато хвърляше последен поглед в огледалото, преди да излезе от банята, тя си призна, че бе приятно да имаш някого до себе си, с когото да делиш и радости, и несгоди. Когато излезе поуспокоена, Дийк вече не бе в леглото. Дочу тракането на съдове в кухнята.
— Какво е това? — попита тя, влизайки в светлата стая. Той мажеше цял куп препечени филийки с масло.
— Забрави ли за „добро утро“? — Той я целуна бързо по устата. — В отговор на въпроса ти: това е твоята закуска.
— Аз не закусвам. Може само малко препечен хляб с кафе.
— Не е достатъчно за теб и за Скутър. Най-добре започвай, иначе ще закъснееш за училище.
Тя погледна чинията върху масата със страхопочитание: бъркани яйца, бекон, две препечени филийки, сок от грейпфрут и кафе!
— Не мога да изям всичко това.
Желязното му изражение показа, че нямаше смисъл да се противи. Миналата вечер я бе накарал да погълне купища спагети. И сега нямаше да се вслуша в протеста й. Смирено остави портмонето и чантата си върху един празен стол и седна да закуси. Не й позволи да стане, преди да е изяла толкова, колкото той сметна за необходимо. После излезе да запали колата й, за да загрее въздуха в купето и за да не се мъчи с мотора, който понякога отказваше. На външната врата й помогна да облече палтото си и й го закопча. Лейни се извини, че отново му оставя неизмити съдове, но той я успокои да не се притеснява.
— Сложи си ръкавиците, тази сутрин е студено. Ще трябва да измисля нещо за колата ти, голяма трошка е.
Дъхът му излизаше от устата, сивата му коса блестеше под лъчите на сутрешното слънце. Лейни осъзна, че сияе от вниманието, с което той я обграждаше. Но това не можеше да продължава вечно и колкото по-бързо се махнеше от живота й, толкова по-добре.
— Дийк, трябва да поговорим.
— Ами ние си говорим.
— Не се шегувам…
— Аз също. Карай внимателно.
— Обещай ми, че няма да разопаковаш багажа си!
— Обещавам. — Той я целуна забързано. — Хайде, тръгвай. Не искам да караш като луда от страх да не закъснееш.
Тя потегли, без да бъде много уверена, че ще изпълни обещанието си. Отстъпи твърде лесно. Изглеждаше прекалено самодоволен и весел, докато стоеше на верандата и й махаше за довиждане. Не, нямаше да си отиде без битка!
Денят мина трескаво, учителите дори не се опитаха да преподават. Децата постоянно бърбореха, превъзбудени от наближаващите коледни празници. Учениците на Лейни оцветяваха с боички чаши за кафе, които щяха да подарят на майките си. Картинките бяха доста необикновени, но Лейни знаеше, че майките щяха да ги харесат. Докато помагаше на малчуганите да опаковат подаръците си в цветна хартия, тя се просълзи като си помисли, че един ден и тя щеше да получи подарък от детето си. Щеше да възкликне зарадвано и да го прегърне, щастлива, че се е потрудило, за да й достави удоволствие. В мечтите й то имаше зелени очи — умни и весели… Внезапно се върна към действителността. Днес, веднага след като си отиде у дома, ще помоли Дийк да си тръгне. Това, което той възнамеряваше да прави, бе абсурдно! Не можеше да остане с нея, под предлог, че са женени. Какво щеше да се случи, когато детето се роди? Ако се държеше така властно сега, как ли щеше да се държи тогава с детето й? Тази мисъл я накара да изтръпне. Той нямаше да се опита да й вземе бебето, нали? Не! Нямаше да му позволи това, дори и ако се наложеше да напусне страната и да си смени името! Никой нямаше да вземе детето й — дори и толкова силен и влиятелен човек като адвоката Дийк Сарджънт! Тогава какво да прави? Да опита да сключи сделка с него? Да, щяха да говорят като цивилизовани възрастни хора. Щеше да му каже, че ще му разрешава да вижда детето често — като при разведените семейства. Дийк щеше да има право да ги посещава — не беше най-доброто решение, но само така той можеше да остане доволен и едновременно с това да изчезне от живота й така бързо, както се бе появил!
След обяда с коледна пуйка, докато децата си почиваха преди веселбата, Лейни седна на бюрото си и започна да пише. Реши, че трябва да бъде по-делова и по-малко емоционална, като състави писмен договор за това кога, къде и за колко време Дийк ще може да вижда малкия. Естествено през първите години това нямаше да става често. Но когато детето пораснеше, посещенията щяха да се увеличат. Сърцето й се късаше, като си помислеше, че няма да го вижда цяло лято, докато то е при Дийк. Той щеше да го глези с подаръци, да го води на места, на които тя не би могла да си позволи да отиде…
Ами ако детето се привърже към Дийк повече? Не, това нямаше да стане! Тя щеше да се погрижи това да не стане! Ръцете й стиснаха нервно волана на колата, докато караше към дома си. Училищният ден свърши един час по-рано заради празниците, но точно днес въобще не й се прибираше. Беше измислила и написала подробен договор за бъдещите им отношения. Но й призляваше като си помислеше, че ще трябва да го представя на Дийк и да го накара да се съгласи с него. Дийк умееше да обръща нещата в своя полза и нищо чудно да скъса листа на парченца!
Притеснението й премина в любопитство, когато зави по своята улица и видя пред къщата си няколко автомобила. Един стар форд, нов мерцедес, камиони. Какво ставаше? Хиляди опасения нахлуха в главата й, после я обзе ярост. Да върви по дяволите! Не й беше казал какво е намислил! Колко глупаво постъпи, като го остави сам в къщата си. Спря колата и излезе навън, затръшвайки вратата. Тръгна нервно към къщата и влезе — вътре цареше пълен хаос! Някаква едра жена с работна престилка и ортопедични обувки чистеше хола с прахосмукачка. Лейни погледна навъсено непознатия мъж, който седеше на дивана с куфарче в скута си. Той вдигна краката си послушно, за да я пусне да премине покрай него. Друг мъж бе коленичил при перваза на прозореца и прокарваше кабел за нов телефон. От кухнята се чуваше бясно чукане и тропане. Сред цялата шумотевица се долавяше гласът на Дийк, който крещеше:
— Моля ви, не удряйте по стените. Не виждате ли, че Лейни ги е боядисвала наскоро? Внимателно, човече!
Телефонът звънна и преди Лейни да успее да го вдигне, жената с прахосмукачката грабна слушалката:
— В момента е зает, но ако почакате, ще го повикам.
Тя остави слушалката и се обърна към Лейни, която стоеше до вратата с изумени очи.
— О, госпожо Маклиод, здравейте! Аз съм госпожа Томас. Виждала съм ви в училище, момиченцето ми Тереза, е в пети клас. Затворете вратата де, влиза студен въздух. Ще отида да повикам господин Сарджънт на телефона.
Лейни стоеше като онемяла, докато жената с усмивка се насочи към спалните, вдигайки страхотен шум:
— Господин Сарджънт, отново на телефона!
— Може ли да мина?
Лейни се обърна и видя млад, нахакан мъж в тесни джинси, дънково яке и изтъркана каубойска шапка, облегнат до вратата.
— Това ли е мястото, дето днес трябваше да доставя миялна машина? — Той се усмихна, изплю дъвката си и й намигна.
— По дяволите, предупредих ви да не удряте по стените! — изрева Дийк отвътре. — Да, госпожо Томас, благодаря ви. Кажете им, че идвам.
— Извинете, госпожо — каза някой зад Лейни. Набит мъж се опитваше да се промъкне покрай нея. От колана му висяха различни дърводелски инструменти. — Трябва да си взема пирони от камиона.
Тя се отмести механично, правейки му път.
— Ей сега ще дойде, но трябва да почакате още малко — каза госпожа Томас по телефона.
— И аз трябва да говоря с него — добави тихо мъжът на дивана.
— Той знае, ще дойде след малко — и жената отново включи прахосмукачката.
— Лейни — възкликна Дийк зарадвано, нахлувайки през вратата с бързината на полузащитник от националния отбор по футбол. — Какво правиш тук толкова рано? О, по дяволите! — Той се удари по челото. — Забравих, че днес свършвате по-рано. Исках да приключа всичко, преди да се върнеш.
— Но какво става тук, по дяволите! — изкрещя Лейни. Тя стоеше пред Дийк изпъната, с почервеняло лице и гневни очи.
Мъжът с каубойската шапка подсвирна, а дърводелецът, който се връщаше с пироните си, се изкашля многозначително. Госпожа Томас изгаси прахосмукачката и в стаята се възцари тишина. Тя тихо каза на човека по телефона да се обади по-късно и затвори. Двама мъже, които Лейни виждаше за първи път, се показаха от спалните, гледайки я с изненада. Чукането в кухнята замря и на вратата изникна още един непознат. Мъжът на дивана се изправи, но после, като помисли малко, седна отново. Телефонният техник стана от пода. Всички я гледаха изумено, като че ли мястото й не беше тук. Поемайки си дълбоко въздух, тя се опита да възвърне самообладанието си и попита с по-мек, макар и треперещ глас:
— Дийк, какво става тук? Кои са всички тези хора и какво правят в къщата ми?
Той взе чантата от ръцете й, помогна й да си свали палтото и каза спокойно:
— Това е госпожа Томас, която от пръв поглед си личи, че е наета да чисти. Имам предвид, че аз не го правя много добре, а ти не трябва да се занимаваш с тази работа. Тя също ще готви, понеже аз умея само две неща: спагети и бъркани яйца! А ти вече опита и двете. — Той посочи към прислужницата и каза усмихнато: — Тя вече е сложила в печката задушено месо.
Мъжът на дивана махна с ръка, опитвайки се да привлече вниманието на Дийк.
— О, господин Смоли, бях ви забравил — Дийк се обърна към Лейни: — Той доставя новата ти кола, но още не съм подписал всички документи. — После отново погледна мъжа. — Ей сега ще ви обърна внимание.
— Инсталирах телефона — каза техникът и започна да събира инструментите си.
— Прокарахме дериват, така че да мога да водя бизнеса си оттук и да поддържам връзка с офиса си — обясни Дийк. После посочи двамата мъже до вратата. — Те махнаха старото легло, поставиха новото и ме изкараха извън нерви, защото изподраскаха стените!
Двамата засрамено се отправиха към спалнята.
— Нова кола? Ново легло? Не ми трябва такова нещо!
— На теб може би не, но на нас — да.
— Леле! — измърмори младежът с каубойската шапка и скръсти ръце, сякаш наблюдаваше някакво шоу.
— Извинявайте, само ще мина оттук… — Дърводелецът отново се промъкна покрай Лейни, съобщавайки й, че е приключил работата и си тръгва.
— Той и помощникът му изнесоха едно шкафче от кухнята, за да направят място за миялната машина… — изведнъж гласът на Дийк замря и той се втренчи в младежа, който зяпаше Лейни по не много приличен начин. — Ами ти кой си?
— Аз нося машината — отговори наперено момчето.
— Дърводелците освободиха място, така че можеш да я донесеш през задната врата.
— Окей. — Той огледа Лейни от глава до пети, спирайки очи многозначително върху издутия й корем. Повдигна вежди към Дийк и като докосна ръба на шапката си, каза: — Направи път да мина, приятел.
— Ти ми обеща! — простена Лейни с укор, отпускайки се върху дивана уморено.
— Обещах да не разопаковам багажа си и не съм го направил. — Дийк седна до нея и потупа бедрата си. — Сложи краката си тук.
Тя бе прекалено уморена, за да спори, освен това глезените и стъпалата й бяха подути и за да ги облекчи, се отпусна назад и сложи краката си върху скута му. Той свали ботушите й и започна умело да масажира стъпалата й. Тълпата от хора си бе отишла. Дийк успя да уреди това за максимално кратко време, докато тя гледаше отстрани и се чувстваше съвсем безполезна.
— Довечера ще запаля камината и отново ще можеш да си нагрееш краката на огъня. Стъпалата ти са ледени като снощи, в леглото. Но ние ще ги стоплим, нали така? — Той прокара съблазнително пръст по ходилото й.
— Недей да сменяш темата — каза тя, опитвайки се безуспешно да измъкне крака си от ръцете му. — Дийк, на практика днес ти ремонтира къщата ми!
— Купих ти ново легло с дебел матрак с гаранция за 10 години, една миялна машина, извършваща всички възможни операции. Кое му е лошото на всичко това?
— Ами какво ще каже хазайката?
— Ще поиска да й оставиш машината като си тръгнеш, и сигурно ще бъде възхитена.
— Ами колата? Ами прислужницата — госпожа Томас?
— Смятай колата за коледен подарък. А госпожа Томас я наех не само заради теб, но и заради себе си.
— Точно там е въпросът — каза му тя и измъкна крака си от ръцете му. — Ти няма да бъдеш тук за дълго. — Тя стана и тръгна към прозореца с ръце, скръстени на гърдите — искаше да се намира колкото се може по-далеч от него. Когато бе близо, тя се отпускаше, допирът му я омаломощаваше. — Трябва да си тръгнеш. И то още днес! — Когато той остана безмълвен зад гърба й, тя продължи: — Оценявам твоята загриженост. Определено не я очаквах в този век на сексуална освободеност. Не очаквах, че ще се заинтересуваш какво ще стане с мен и с детето. Приемам пълната отговорност за онова, което се случи в Ню Йорк, както и за отглеждането на собственото си бебе.
— Това не е честно, Лейни. То е и мое дете. Независимо от материалното ми положение, изпитвам огромно уважение към такива старомодни неща като семейство, деца, традиции… Сексуалната освободеност да върви на майната си! Тя няма нищо общо с причината, заради която съм тук.
Лейни си пое дълбоко дъх, но това не облекчи притеснението й от темата, която се готвеше да подхване.
— Мислех си за теб и за бебето. Всъщност мислих доста дълго. Би било нечестно да не ти позволявам да го виждаш. Така че съм съгласна да го посещаваш често. Когато то порасне и бъде в състояние да напуска дома си, ще ти идва на гости.
Тези думи й костваха огромни усилия, тя едва не се разплака, докато ги произнасяше. Изкашля се високо, взе чантата си и извади договора, който бе съставила.
— Записах някои условия и мисля, че са справедливи. Прегледай ги и ми кажи какво мислиш. Бих била доволна да обсъдим въпроса. — Тя му подаде листа, после се върна до прозореца и зачака напрегнато. След няколко дълги минути на мълчание чу шума от късане на хартия. Обърна се да види как той унищожава договора, който бе написала с такова старание.
— О! — извика тя. — Дийк, това бе едно справедливо разрешение за всички нас! За детето също.
— Лейни, ти не си ме разбрала. — Той стана и тръгна към нея с войнствена решителност. Хвана я през кръста с една ръка и я дръпна към себе си, а с другата приближи лицето й към своето. — Не съм дошъл тук, за да те тормозя, докато ми дадеш правото да посещавам детето ни. Не съм дошъл да те заплашвам, че ще ти го отнема. По дяволите, за какъв звяр ме вземаш? Какво съм направил, за да си мислиш, че заплашвам теб или нашето дете?
— Преди време ти се възползва от моята слабост.
— Може би — призна той рязко, — но повече никога няма да го направя. — Устните му бяха стиснати, очите му горяха. — Не искам да се възползвам от теб. Искам да бъдеш част от живота ми. Нима си мислила, че след онази нощ ще те оставя да изчезнеш? Нима не си знаела, че ще преобърна цялата земя, за да те намеря? Още преди да разбера за бебето, бях решил да те открия и да остана с теб завинаги.
— Но… — промълви нерешително тя.
— Мълчи и ме изслушай — каза строго той и приближи устните й още по-близо до своите, така че преди да чуе всяка негова дума, тя първо усещаше върху лицето си топлия му дъх. — Нима не разбра, че ти си изключение, че след всички жени, които съм имал — и това не е никакво перчене, а просто факт, с който не се гордея особено — аз почувствах, че ти си по-различна! И не можах да те забравя! Никога преди не бях изпитвал такова нещо! А и от онази нощ се появи детето, нашето дете!
— Това бе една непредвидена случайност. — Тя се бореше с чувствата си. Една част от съзнанието й се опитваше да бъде нащрек, да остане глуха и непреклонна, а друга се наслаждаваше на всяка негова дума. — Просто станахме жертва на по-особени обстоятелства. — Но сега няма никакви особени обстоятелства. Няма спиране на тока, нито клаустрофобия, нито истерия, нито бренди. Светло е, слънцето грее.
— Ако е било само една случайност, защо тогава те желая сега, и то повече отвсякога?
Той се приближи до нея така, че тя не можеше да не почувства силата на желанието му. Неговата втвърдена плът опираше в тялото й и тя настръхна от възбуда.
— Искаш ме само заради бебето, нищо повече — каза Лейни.
Но устните му вече обсипваха с горещи целувки лицето й.
— Бебето няма нищо общо с това — прошепна той и отърка брадата си в бузата й. — А сега престани с тези глупости и ме целуни.
Тя въздъхна и почувства изгарящия пламък на устните му. Езикът му се плъзна между зъбите й. Целувката му заля тялото й с блаженство, което се разля по вените й и разтопи и най-упоритите й задръжки. Отново стана жертва на омайващата слабост, на сладката умора, която я обхващаше, когато бе в прегръдките му. Тя инстинктивно го прегърна и той, без да отделя устните си от нейните, въздъхна:
— Лейни! Не се отдръпвай, довери ми се! Ела при мен, както онази нощ.
Нежно целуваше омекналите й устни, шепнейки игриво върху тях, докато тя пламна от желание. Езикът му се движеше дръзко в устата й и тя извика името му.
— Господи! — въздъхна тя малко по-късно. — Защо правиш това?
Той се престори, че не разбира добре въпроса.
— Защото си красива, млада и нежна и не мога да се наситя да те гледам, да те докосвам. Защото преди време телата ни се сляха в едно и се появи нашето бебе.
— Нямах предвид това.
— Знам, но то е едно и също — прошепна той, докосвайки ухото й с устни.
Дори усещането на дъха му върху кожата й я възбуждаше. Отметна глава без никакви задръжки. Носеше зелена рокля с бяла якичка, с бели перлени копчета отпред, леко разкроена, падаща свободно над корема й. По време на този задъхан разговор той я бе разкопчал и когато пъхна ръката си в пазвата й и погали гърдите й през сутиена, тя се събуди от унеса и се напрегна.
— Не — извика уплашено, макар че не се опита да го отблъсне.
— Лейни, няма нищо лошо в това двама влюбени да се милват. — Думите му прозвучаха нежно и успокоително.
— Ние не сме влюбени.
— Напротив, ти носиш детето ми в утробата си. Докосвал съм те на много по-интимни места.
Той я целуна нежно.
— Искам да погаля гърдите ти.
— Не бива — опита се да протестира вяло тя, когато пръстите му докоснаха издутите й гърди, изпълвайки я с топлина и наслада.
— Аз вече правих това снощи, целувах те. Тук. — Той допря зърната и тя усети как те се възбуждат. — Докосвах ги с езика си.
Тя сподави стона си като зарови глава в гърдите му — топли и силни, носещи неговия аромат. Дори през ризата усещаше меките косъмчета, покриващи кожата му.
— Единственото, което желая, е да те докосвам. Снощи беше тъмно и бяхме под завивките. Искам да те докосвам под лъчите на слънцето, да те виждам.
Притисна лицето си в шията й, после я допря с език. Ласките му заглушиха страха й. Тялото й изтръпна от непознати усещания, които Лейни бе изпитвала само веднъж досега и които си спомняше неясно, смътно. Но сега те изникнаха ясно в съзнанието й и тя се опита да ги задържи колкото се може по-дълго. Гърдите й се напрегнаха, зърната им набъбнаха под сутиена, изпълнени с копнеж, жадуващи за неговите милувки. Когато устните му разтвориха нейните и езикът му се стрелна навътре, у Лейни изчезнаха и последните следи на колебанието й. Напрежението утихна, тя се притисна към тялото му. Той веднага усети промяната и прошепна:
— Скъпа, никога не трябва да се страхуваш от мен. Никога!
Ръцете й се промъкнаха под яката на ризата му и обгърнаха шията му. Тя се притисна до него, приемайки втвърдената му мъжественост между бедрата си. Не можеше да си обясни какво ставаше с нея всеки път, когато бе с този мъж, защо отвръщаше на ласките му, защо се държеше така, както с никой друг досега… Лейни нямаше отговор за това, а и не искаше да го търси. Устните му се сляха с нейните, а ръката му се промъкна под сутиена, галейки нежната й плът. После той се отдръпна бавно. Ръката му остана за миг върху гърдите й, после той оправи дантеления й сутиен и отлепи устни от лицето й. Докато закопчаваше роклята й, я гледаше в очите, а те бяха изпълнени с недоумение.
— Това беше един малък урок — каза тихо той, захапвайки леко устните й. — Уча те да ми вярваш. Само че по време на урока това нещо в панталоните ми изживя доста голямо напрежение.
Тя се изчерви и сведе глава. Дийк се изсмя и я прегърна.
— Ти си чудесна! Вече си почти в седмия месец и се изчервяваш така, сякаш никога досега не си била с мъж.
— И да съм била, не си спомням нищо.
Той се отдръпна и я накара да го погледне в очите. Прокара пръст по устните й, подпухнали от целувките.
— Спомняш си — прошепна той. После, отново развеселен, посочи към спалнята и я шляпна леко отзад. — Отивай да си облечеш нещо по-удобно, а аз ще сервирам задушеното.
По време на вкусната вечеря, която госпожа Томас бе приготвила, настроението им бе чудесно. След като се нахраниха, излязоха и купиха коледна елха. Лейни предупреди, че елхата е прекалено голяма за малката й къща, но Дийк се пошегува, като я нарече „чичо Скруч“. Той реши, че името й отива още повече, когато разбра, че няма никаква украса за Коледа. Тогава купиха играчки, свещички и гирлянди. Следващите няколко дни бяха незабравими. Дийк й носеше всяка сутрин закуска в леглото. Караше я да използва всички възможни екстри в новия мерцедес. Глезеше я постоянно.
— Защо да се уча да карам този космически кораб? Когато се върнеш в Ню Йорк, ще си го вземеш.
— В Манхатън хората не карат коли.
— Ами тази? — Тя посочи неговия кадилак.
— Наех я в Тулса, когато те търсих из целия град.
Това я накара да млъкне и да не протестира повече срещу новата кола. Освен това старият й автомобил изчезна безследно и Дийк, дори с опрян в челото му пистолет, нямаше да й каже къде е. Купиха много неща за бебето, както и покривка за новото легло. Педантичен до най-малката подробност, Дийк взе в комплект с покривката чаршафи и завивки.
— Много ти благодаря, че ме остави да я избера сама — каза саркастично Лейни.
Той се наведе и я целуна, което привлече вниманието на другите купувачи.
— Харесвам устните ти, когато се цупиш.
Усещайки погледите на хората върху себе си, тя процеди през зъби:
— Напомни ми друг път да не се цупя.
— Мога да намеря хиляди други причини, за да те целуна.
Когато бяха навън, той се грижеше за нея като за порцеланова кукла, която всеки момент можеше да се счупи. Вървеше винаги до нея, хванал я под ръка. Постоянно я питаше дали се чувства добре:
— Умори ли се? Боли ли те гърбът? Глезените ти подуха ли се? Мислех да питам доктор Тейлър за това…
Тя престана да го моли да си тръгва, макар че не можеше да намери оправдание за решението си да го задържи. Знаеше само, че уютната й къщичка бе още по-уютна, когато се огласяше от гласа му. Харесваше й да усеща аромата на неговия одеколон в банята и по завивките на леглото. Омайваше я дори острият солен мирис на тялото му, когато се връщаше от джогинг или тенис. Това открито мъжко присъствие бе нещо ново за нея, но й допадаше. Обичаше да слуша как той се суети в спалнята, докато се облича, както и мълчанието, което цареше, докато гледаха телевизия или четяха книга един до друг край огнището. Дните отлитаха в някакво мирно спокойствие, което бе ново за нея. Той не се опитваше да правят любов и тя не знаеше дали това й харесваше или не. Единственото, което той си позволяваше, бе кратка целувка или нежно докосване. Вечер, когато бебето не я оставяше да заспи, той я прегръщаше. Бе свикнала с допира на силното му тяло, с успокояващите му ръце, с гърдите му, повдигащи се в ритъм с нейните. Споделяха всичко заедно. Една сутрин й се наложи да отиде бързо до банята. Когато почука на вратата, Дийк отвори и застана пред нея само по една кърпа, увита около кръста. По гъстите косми на гърдите му все още блестяха кристални капчици вода. Мокри кичури падаха небрежно върху лицето му.
— Какво има?… Няма значение. — Погледна я съчувствено. — Разбирам…
Малко по-късно тя излезе. Дийк стоеше пред гардероба с огледалото, с гръб към нея. В този момент обличаше слиповете си. За миг Лейни застина пред съвършенството на мъжката му фигура. Гледаше потрепването на мускулите по бедрата и ханша му. От устата й се откъсна тих стон, който я издаде — Дийк я чу и се обърна.
— Готова ли си? Мога ли да вляза отново в банята?
Тя кимна, усещайки как дланите й се навлажниха, а сърцето й заби лудо.
Вече беше решила — щеше да му позволи да остане. Всъщност не можеше да го накара да си тръгне насила, така че се примири с присъствието му. Но само докато бебето се роди, зарече се тя. Тогава вече нямаше да отстъпи! Веднага след като малкото се появи на бял свят, всеки щеше да поеме по свой път. Естествено щяха да се договорят за срещите с детето. Дотогава той можеше да остане, ако се държи добре… Тя обаче не трябваше да си позволи да го обикне, нито да става зависима от него.
— Напомни ми да повиша заплатата на госпожа Томас. Никога не съм ял по-хубав пълнеж!
— Тук го наричаме плънка и тайната на вкуса е в пелина, който се прибавя като подправка — каза Лейни.
Беше Коледа и те седяха на масата в трапезарията с препълнени стомаси. Предишния ден дойде прислужницата и приготви всичко, така че оставаше само да поставят храната във фурната и да я затоплят.
— Е, щом знаеш толкова много, можем да спестим парите от заплатата й, като оставим готвенето в твои ръце.
— Това е добра идея — каза Лейни и се изправи. Започна да събира остатъците храна от чиниите и да слага съдовете върху една табла. Дийк се засмя:
— Не, не е добра идея, особено като се има предвид, че се връщаш в училище за следващия срок. Предполагам, че няма смисъл да те карам да не го правиш.
Лейни го погледна уплашено:
— Разбира се, че няма!
— Точно от това се страхувах! — Той поклати глава възмутено.
— Тази работа е най-важна за мен и няма значение какво мислиш ти. Имам педагогическо образование, което завърших с много труд. Обичам децата. Училището е може би най-важното в живота ми…
— Лейни, аз не споря с теб — прекъсна я тихо той.
Тя преглътна последните си думи и продължи с по-спокоен тон:
— Дийк, обичам работата си. Тя е единственото, което имам, освен… — Щеше да каже „освен теб“, но изрече: — … освен бебето. Аз съм добра учителка и искам винаги да преподавам.
— Пошегувах се, когато ти предложих да си останеш вкъщи. Просто си помислих, че така ще ти бъде по-леко.
— Напротив. — Тя поклати глава. — Без училището дните ми ще минават много по-бавно.
Дийк започна да й помага в прибирането на масата.
— Кога се връщаш на работа? — попита той.
— След Нова година.
— А кога излизаш отново във ваканция?
— През март. Мисля, че детето ще се роди през пролетната ваканция.
— Няма ли да почиваш дотогава?
Задаваше въпросите си ловко, уж между другото, точно като хитър адвокат, който опипва почвата, преди да се впусне в истинския разпит. Тя усети това и застана нащрек. Докато поставяше чаша за вино върху таблата, тя го погледна изпитателно.
— Защо питаш за почивните ми дни?
Той вдигна рамене непринудено:
— За да решим кога ще бъде най-удобно да се оженим.