Сандра Браун
Думи от кадифе (3)

Трета глава

Целувката бе чиста, безкрайно нежна. В очите му припламваха весели и непослушни пламъчета при вида на изуменото й лице. Децата подивяха, започнаха да викат и да се кискат, защото тяхната госпожица Маклиод се целуваше с непознат мъж. Когато най-накрая той я пусна, Лейни отстъпи назад и викна ядосано:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш!

— Е, виждам, че я намерихте — долетя гласът на господин Харпър. По лицето му бе изписано задоволство и облекчение. — Тя е точно там, където ви казах, че ще бъде, нали така, господин Сарджънт?

„Сарджънт! Дийк Сарджънт!“, проблесна в съзнанието й.

— Да, така е — докато отговаряше на директора, Дийк продължаваше да поглъща Лейни с поглед. Тя извърна глава, за да избегне ненаситните му очи, и спокойно попита господин Харпър:

— И защо ме търси господин Сарджънт?

Беше ли способна на такова безочливо поведение? Да се прави, че не го познава? Все пак си струваше да опита.

— Спокойно, Лейни — рече ниско мъжът.

— Разбира се, че ще ви търси — заекна господин Харпър. — Съпругът ви дойде в кабинета ми и ми каза, че сте се сдобрили. Всички се радваме много да чуем това. А и става точно по Коледа! — Той се засмя на остроумието си, скръсти ръце пред гърдите си и ги загледа блажено.

— Това е съпругът на госпожица Маклиод! — провикна се едно от децата.

— Тя не е омъжена, иначе щеше да бъде госпожа, а не госпожица!

— Разбира се, че е омъжена, нали ще си има бебе.

— Да, мама каза, че преди да си имаш бебе, трябва да се омъжиш.

— Не, не трябва.

— Трябва!

— Моят съпруг? — заекна от изненада Лейни.

Господин Харпър се засмя сконфузено:

— Виждам, че все още не можете да свикнете с мисълта, че той се е върнал.

— Ще свикне — каза нежно Дийк. — Скъпа, мисля, че на децата им е студено. Между другото не чух ли някой да споменава за обяд? Какво е менюто за днес?

— Пица — каза едно от децата.

— И салата — добави друго.

— Но няма безплатен сладолед, сигурен съм.

Дийк погледна с усмивка трийсетте любопитни личица.

— Какво ще кажете да купя сладолед за всеки?

Това вече бе прекалено — децата полудяха. Приблизително стройните допреди малко редици се разбъркаха напълно, всички се скупчиха около Лейни. Тя стоеше като закована, без да знае как да се възпротиви на съдбата си, която й бе подготвила такива изненади.

— Деца, не тичайте — каза строго господин Харпър и се втурна след рояка, скупчил се пред вратата. — Моля ви, внимавайте.

— Хайде да влизаме вътре, Лейни. Вятърът е студен и не искам да настинеш.

Тя се обърка още повече, когато Дийк я хвана под ръка и я поведе към сградата. Ако не бе толкова вбесена, щеше да избухне в истеричен смях от цялата тази комедия.

— Не знам какво се опитваш да направиш — издърпа ръката си тя.

— Но по-добре да се съгласиш с мен, защото господин Харпър е много доволен, че отново сме заедно. — Ослепителната му усмивка бе в пълно противоречие с напрегнатия му глас.

Директорът държеше вратата широко отворена, докато децата нахълтваха вътре. Прииска й се да плесне през лицето Дийк; да тропа с крака, да пищи и да си скубе косите; но вече се бе научила да се контролира. Не искаше да разкрива чувствата си.

— Няма да ти се размине! — изсъска тя, гледайки Дийк гневно.

— Вече ми се размина — отвърна той, стискайки ръката й.

Господин Харпър ги гледаше, затова тя се въздържа да се разкрещи и влезе вътре послушно. Двамата с Дийк се присъединиха към класа. Останалата част от деня се превърна в чиста комедия, в която всеки, освен нея знаеше репликите си. Тя се мъчеше да се държи разумно, макар че ситуацията бе абсурдна — обядваше с палави, шумни деца, а срещу нея седеше мъжът, който държеше в апартамента си от най-скъпото бренди и притежаваше една от редките, подписани с автограф картини на Лерон Ниймън, която висеше над мраморната камина. Почувства се неудобно от факта, че бе запомнила дори тази подробност.

Той ядеше недопечената пица и киселата салата, сякаш бяха перфектни произведения на кулинарното изкуство. Усмихваше й се от другата страна на покритата с петна маса, отрупана с пластмасови табли и железни съдове. В единия ъгъл бяха наредени бутилки с изкуствен подсладител, задръстени солници и счупени салфетници. И все пак той се държеше така, сякаш бе у дома си. Често я докосваше, подаваше й прибори — това направо я подлуди! Единствено присъствието на другите учителки, които я гледаха завистливо, я накара да се въздържи да запокити таблата в скута му. Щеше й се да види как ще угасне усмивката му.

— Господи! — просъска някой в ухото й. — Да не си си загубила ума?

До Лейни се бяха надвесили две учителки, които бяха известни с любовните си похождения. Те се взираха замаяно в Дийк, който в това време раздаваше сладолед на учениците.

— Как си могла да изпуснеш такъв мъж? Дори и за малко!

— Скъпа, ако трябва, щях да се бия за него!

— Какъв невероятен сладур!

— Защо си го оставила да си тръгне? Аз щях да му се моля на колене!

Лейни отдавна вече бе изгубила търпение. Дали щяха да й повярват, ако им кажеше истината?

— За първи път го срещнах в един асансьор. Заседнахме и аз изпаднах в истерия. Той ме заведе в апартамента си, напи ме с бренди, възползва се от това и ме съблече гола. После легна в леглото до мен и ме люби цяла нощ.

Те я погледнаха снизходително, сякаш в момента беше превъртяла.

— И какво лошо има в това? — възкликнаха в един глас.

 

 

През целия следобед учениците бяха много палави, развълнувани от наближаващите празници и от появата на един непознат мъж, който можеше да си съперничи с любимите им телевизионни герои. Когато учебният ден завърши, Лейни бе смъртно уморена. Защо беше дошъл? Защо трябваше да я търси?

— Готова ли си, скъпа?

— Не ме наричай така! — Без да е необходимо, тя оправяше някакви книжа по бюрото си, докато и последното дете излезе от стаята. Тогава се обърна към него и даде воля на цялата си ярост, натрупана през деня. — Защо си тук? Как ме намери? И какво искаш? По дяволите, дай ми обяснение!

— Аз също се нуждая от обяснение! — извика неочаквано той.

Избухването му я изненада и тя потъна във враждебно мълчание, докато прибираше нещата си в чантата. Той й подържа палтото и на нея не й оставаше нищо друго, освен да го облече без възражение. Когато я закопча догоре, тя се опита да протестира, но той я прекъсна, поглеждайки я строго. Тя взе чантата си и двамата тръгнаха по празния коридор — миришеше на лепило, тебешир и ментови бонбони. Когато излязоха навън, тя се отправи към паркинга. До очуканата й кола се кипреше лъскав кафяв кадилак. Нямаше съмнение чия беше лимузината.

— Господин Сарджънт, не ви дължа никакво обяснение. Загубили сте си времето като дойдохте тук, и ще ви помоля да не го правите повече.

Докато изнасяше назидателната си реч, тя отключваше колата си. После го погледна хладнокръвно в лицето, но той продължаваше да се усмихва.

— Ще се видим вкъщи. — Целуна я леко по бузата и заобиколи, за да отиде до автомобила си. Отвори вратата, но преди да влезе вътре, предупреди: — Между другото, Лейни, не се опитвай да ми избягаш. Знам къде се намира къщата ти.

Тя изруга и затръшна вратата, после се ядоса на студения двигател, който за разлика от този на кадилака, запали доста трудно. Вбеси я и училищният автобус, който се влачеше пред нея… Този мъж щеше да разруши живота й. Следваше я по целия път и точно пред входа на къщата паркира пред колата й. Тя изпадна в ужас, когато видя, че вади ключ от джоба си и отваря вратата.

— Откъде го имаш? — попита тя, застанала на най-ниското стъпало на верандата.

— Влизай, Лейни, студено е!

— Отговори ми! Откъде имаш ключ за къщата ми? И да бъда проклета, ако вляза вътре с теб!

Той въздъхна отчаяно и пристъпи към нея.

— Май се задава скандал. Ако предпочиташ да крещиш пред къщата, в местния утрешен вестник ще се появи заглавие: „Свиреп нюйоркчанин влачи насила детска учителка към дома й!“. Това ли искаш да пишат? Ще се държиш ли разумно, или ще се наложи да те пренеса на ръце?

Този път печелеше. Тя премина с вирната глава покрай него и в мига, в който влезе вътре, спря неподвижно. В средата на хола бяха оставени два куфара, на закачалката висеше някакво палто, до дивана бе оставена ракета за тенис, на масичката за кафе — куфарче… Трепереща от гняв, тя се нахвърли срещу него:

— Събирай си нещата и се махай от къщата ми!

— Моята къща. — Той бръкна в джоба си, извади една разписка и я размаха пред очите й. — Договорът ти за наема е само за половин година и изтича следващия месец. Платих за този месец и подписах договор само за още половин година, защото дотогава бебето ще се роди и ще имаме нужда от по-голям дом. Платих целия наем в аванс. По право можеш да ме изгониш, защото договорът ти изтича чак следващия месец. Само че видях, че не си си оправила сметките за водата, за телефона, за канализацията… Платих и тях. Мисля, че като се вземе предвид това, имам пълното право да остана тук.

Тя го слушаше изумено.

— Ти си луд. Ще извикам полицията! — Втурна се към телефона, а той спокойно съблече палтото си и го закачи на закачалката.

— И какво ще им кажеш? Че съпругът ти живее с теб в къщата ти?

— Ти не си ми съпруг!

Той размаха назидателно пръст:

— Но всички си мислят, че съм. Ти измисли лъжата, аз само те прикривам.

— Как разбра за това? — Лейни се хвана за облегалката на един стол, за да запази равновесие.

— Търсих те в продължение на шест месеца. Знам почти всичко за теб — заля я с лъчезарната си усмивка той.

— Затова пък аз не знам нищо за теб, освен че си страшно нахален! И че си ненормален, ако си мислиш, че може да ми се натрапваш така безнаказано! — Тя си пое въздух и изрече със спокойна решителност: — Искам да си отидеш. Сега.

В зелените му очи блеснаха гневни пламъчета.

— Имаш нещо, което е и мое. Нещо, което желая истински. — Погледът му се насочи многозначително към корема й.

Тя се закри с ръце инстинктивно.

— Не — прошепна решително тя. После повтори ядосано: — Не!

Той пристъпи към нея и когато тя се присви, Дийк избухна:

— Лейни, не се страхувай от мен. Господи, та аз никога не бих те наранил!

Тя не помръдваше. Той я хвана за ръката нежно, но решително.

— Хайде, седни в кухнята, докато ти приготвя нещо топло за пиене. Изглеждаш уморена.

Свали палтото й и го захвърли върху дивана.

— Хлапетата от твоя клас са чудесни, но не мога да разбера как издържаш на този шум всеки ден.

С безразлично, покорно изражение Лейни отиде с него в кухнята. Не можеше да протестира, защото бе прекалено изтощена, за да каже нещо, прекалено объркана, за да мисли. И защото усещаше неговата силна, топла, подкрепяща ръка около кръста си.

— Я да видим какво имаме тук — каза той, оглеждайки провизиите. Май ще трябва да отида до магазина. Какво ще кажеш да пийнем топъл шоколад?

Напълни чайника с вода и включи котлона така естествено, сякаш вършеше това всеки следобед, когато тя се връщаше от училище.

— Защо правиш всичко това? — Помисли си, че прилича на папагал, повтаряйки един и същи въпрос.

Той постави двете чаши на барплота и я гледа няколко секунди мълчаливо. Най-накрая каза:

— Мисля, че това е очевидно. Искам теб и моето бебе.

Лейни пребледня и се олюля. Той се втурна и я хвана за раменете:

— Моля те, седни, за да не паднеш.

Помогна й да се настани, тя сложи ръце на масата и отпусна челото си върху тях. Усети съсредоточения му поглед върху себе си.

— Косата ти е пораснала.

— Нямаше кой да ме подстриже.

Не можеше да повярва, че говори с него за нещо толкова дребно, когато имаше хиляди по-важни неща, които искаше да разбере.

— Много е хубава. Харесва ми, като е дълга. Харесва ми да прокарвам пръсти през нея. — Той зарови ръка в косите й. — Естествено е, че не е било невъзможно да домъкнеш от Тулса и фризьора си.

Тя повдигна глава и се втренчи изненадано в лицето му. Дийк отговори на безмълвния й въпрос:

— Да, знам, че скоро след ваканцията в Ню Йорк си се преместила тук.

— Как ме намери?

Той наля гореща вода в чашите, разбърквайки течността, докато се получи пухкава пяна. Остави пред нея едната чаша, после взе своята, облегна се с гръб на барплота и кръстоса крака. Те бяха здрави и стройни, облечени в жълто-кафяви панталони. Носеше тъмносин кашмирен пуловер, под който се виждаше памучна риза на тънки райета. Беше обут в ръчно ушити кафяви мокасини. Косите му бяха разпилени от вятъра. Беше строен и силен, излъчваше страховита мъжественост, но в същото време погледът му бе мек като кадифе.

— Аз съм адвокат. Работя в областта на наказателното право. Открих Сали и Джеф, след като се върнаха от своята екскурзия в Англия.

— Щяха да заминават на другия ден след… като се видяхме — прекъсна го Лейни. — Джеф е учител — щеше да ходи за два месеца в Оксфорд във връзка с научната си работа.

— След като изчезна онази сутрин, аз претърсих цялата сграда, за да открия приятелите, при които си била на гости. Но те вече бяха заминали. Не открих никой, който да е посрещал вечерта жена, която се казва Лейни. Отидох при портиера и проверих кои от наемателите в блока бяха извън града. Той ми даде имената им, след като му казах защо се интересувам. Спомни си, че те е видял, като си излизала сутринта. Довери ми, че на мое място и той щял да те търси.

Тя отпи от топлия шоколад и се загледа през прозореца, опитвайки се да не издава вълнението си, предизвикано от разказа му. Сърцето й биеше лудо. Внуши си, че бебето помръдва, сякаш бе разпознало плътния глас на баща си.

— Минаха седмици, докато се свържа с тях. Работех по едно дело, а те обикаляха английската провинция. — Сръбна от топлия шоколад. — Както и да е, накрая успях.

— Нали не си им казал за нас?… — предпазливо попита тя.

— Не — отвърна меко той, поклащайки глава, — казах им, че съм намерил кредитната ти карта в асансьора и че ми трябва адреса ти. Те ми дадоха този в Тулса.

— Но по това време аз вече се бях преместила…

— Да — рече той мрачно. — Беше затворила къщата си и бе помолила да запазват писмата ти в пощата, докато им изпратиш новия си адрес.

— Значи си ме намерил, щом изпратих адреса си?

— Не, открих те още преди това.

— Как успя?

Той се усмихна лукаво.

— Скромно казано, имам много влиятелни познати в Ню Йорк, имам достъп до данни, файлове, регистрации… Така те открих. — Той се приближи до малката кръгла масичка и седна на един стол срещу нея, така че коленете им се допряха. — Бях по средата на едно дело и не можех да зарежа всичко, но имах хора, които ми докладваха…

— Ти си ме шпионирал!

Побесняла, тя се опита да се изправи, но той сграбчи ръцете й.

— Не го наричай така!

— Господи! Не ти ли бе достатъчно, че ме изнасили, та трябваше да се месиш и в личния ми живот?

Той едва овладя гнева си.

— Лейни, успокой се! Високото кръвно налягане е вредно за бебето.

— Бебето е моя грижа! А ти върви по дяволите!

Тя се отскубна от ръцете му и стана, но той скочи и я хвана за раменете — без да й причинява болка, но с достатъчна твърдост, за да я задържи.

— Седни! — тихо заповяда той. Когато тя не се подчини, гласът му стана още по-властен: — Лейни, седни!

Не бе в състояние да понесе битка, в която тя със сигурност щеше да загуби, затова се подчини. Той също седна до нея.

— Между другото харесваш ми с тази широка рокля. Бременността ти отива.

Гледаше го като поразена. Преди малко й издаваше заповеди като някой затворнически пазач, а сега й правеше комплименти! Погледна към простичкия си червен вълнен сукман. Под него носеше бяла блуза с черна връзка. Ако не беше издутият корем, можеше да мине за ученичка от някое църковно училище. Не му благодари за комплимента, само го изгледа враждебно. Беше време да започне да се държи по-строго с него, преди да го изхвърли, само че не знаеше откъде ще намери сили да го направи.

— Когато разбрах, че си бременна, приключих с делото колкото се може по-бързо.

— Надявам се, че не е било за сметка на клиента ти — вметна саркастично тя.

— Разбира се, че не — отвърна рязко Дийк. — Пуснаха го условно.

— За какво?

— За въоръжен грабеж.

Тя го погледна с презрение:

— Не ми допадаш, господин Сарджънт. Не харесвам непоносимото ти безочие. Не харесвам работата ти. Не те ли гризе съвестта, че помагаш на закоравели престъпници да се върнат на улицата, за да стрелят отново по невинни граждани?

За миг той я погледна смразяващо. После бързо се овладя и каза спокойно:

— Той не беше закоравял престъпник. Беше на 18 години и откакто се е родил, баща му е биел него и майка му. Обрал е магазин за алкохол, за да й купи лекарство.

Думите му я накараха да млъкне. Тя сведе очи под строгия му поглед.

— Но все пак ти е платил да го защитаваш, нали? — каза тя тихо, все още не искайки да се предаде.

— Бях назначен от съда.

„По дяволите, да не би този мъж да е светец“, помисли си, обладана от безсилие. Не бе ли допуснал поне една грешка в живота си? Да, беше прелъстил една жена без капчица угризение или чувство за вина.

— Но преди сигурно са ти плащали и си освобождавал хора, макар да си знаел, че са виновни.

— Да — съгласи се спокойно той. — Не е моя работа да ги съдя, а да ги защитавам, и то по най-добрия начин.

Беше толкова хладнокръвен и разумен, а тя имаше чувството, че животът й се разпада на хиляди частици, подобно на счупена кристална ваза. Но можеше да го изпъди насила. Единственото оръжие, което й оставаше, бяха думите.

— Нямаш право да влизаш с взлом в живота ми!

— Мисля, че имам след онази нощ…

— Това бе една неприятна случайност, недоразумение! Не знаех какво правя.

— Наистина ли?

— Да. Тогава ти се възползва от мен по нечестен начин. Едва месеци по-късно си спомних какво всъщност се бе случило.

Дийк усети, че тя казва истината. Замисли се за миг, после я попита:

— А когато си спомни всичко, какво почувства?

— Бях ужасена.

— От мен ли?

— Не, от себе си, но не искам да говоря за това…

— И какво си помисли за начина, по който се любихме?

Тя потръпна. Дали бе успяла да забрави ръцете му, устните, целувките?

— Беше отвратително — отвърна тя с пресилена твърдост в гласа си.

— Не, беше прекрасно! Ти беше прекрасна! Лейни, защо твърдиш, че е било ужасно и отвратително, когато сама не мислиш така?

— Не се намираме в съдебната зала, адвокате! Престани да ме подлагаш на кръстосан разпит.

— Гърдите ти са станали по-големи — неочаквано каза той.

Наклони се напред и сложи ръка върху едрата й гръд. Тя бе прекалено стресната, за да отреагира. Просто седеше и гледаше как ръката му нежно галеше гърдите й.

— Станали са по-големи заради бебето. Ще го кърмиш, нали?

Тя сграбчи ръката му, на която имаше осемнайсеткаратов златен часовник, и я отблъсна. Дишаше учестено — не разбра дали защото бе ядосана, или защото докосваното му й бе харесало. От бременността гърдите й бяха станали по-големи и много по-чувствителни. Искаше й се да срази неговата самоувереност, да го нарани, да го обиди.

— Не ти влиза в работата как ще храня бебето. То не е твое.

За миг Дийк остана безмълвен. Тя използва момента, за да го изгледа отмъстително. Но изведнъж той избухна в силен смях — гласът му отекваше в малката кухничка. Реакцията му така ядоса Лейни, че тя стисна юмруци.

— На какво се смееш?

— На теб — отвърна през смях той. — Ти си чудесна, страхотна! — Гледаше я весело, но постепенно стана сериозен. — Лейни, онази нощ, когато бяхме заедно, ти беше девствена.

Тя нервно облиза устни, умът й работеше трескаво как да обори довода му.

— Имах приятел в Тулса. Излизахме заедно доста дълго време, той искаше да се ожени за мен. Когато се върнах от Ню Йорк, се чувствах ужасно заради това, което бях направила. И тогава реших…

— Да си легнеш с него ли?

— Да, спахме няколко пъти, преди да дойда тук.

— А защо сега не сте заедно? Къде е той?

— Беше много разочарован като разбра, че съм…

— … спала с друг мъж — допълни той.

— Да — съгласи се тя, вживявайки се в лъжата, — ти беше виновен за това!

— Значи, понеже си била първо с мен, той е решил, след като е спал толкова пъти с теб, че не може да се примири с това, и те е зарязал. — Той изброяваше всичките тези доводи на пръстите си, опитвайки се да ги подреди логически. — Дори когато е знаел, че си бременна от него?

— Не мога да го обвинявам.

Дийк едва сдържаше смеха си.

— Мисля, че той е голям глупак!

— Е, да, като се има предвид, че не разбираш нищо от чест и почтеност!

— Очевидно и ти не разбираш повече от мен. Да лъжеш не е нито честно, нито почтено! Тази лъжа беше не само явна, но и зле измислена. Мога да позная, когато ме лъжат. Помни, че това ми е работата!

Дийк застана зад нея, прегърна я през корема и каза с примирителна усмивка:

— Това дете е мое. Знам, че вече дори прилича на мен.

— Детето не е твое! — почти извика тя.

Той беше невъзмутим.

— Тогава ще изчакам, докато се появи на бял свят, и така ще разберем по датата на раждане.

Тя го погледна с неприкрита омраза.

— Недей, скъпа, не се разстройвай.

Дийк я обгърна през кръста, притегляйки я плътно до себе си. Пръстите му нежно докоснаха корема й.

— Това дете е мое, Лейни, сигурен съм. Няма да се откажа нито от него, нито от теб.

— Но ще трябва! — Но й хареса отчаянието, което прозвуча в гласа й.

— Държа ви и двамата в ръцете си — прошепна той. Притисна устни към корема й и започна да я целува страстно през роклята.

Лейни настръхна, но целувките му я караха да потръпва от възбуда.

— Отсега нататък няма да очакваш сама бебето. Аз ще бъда с теб.

Успокоена от милувките, тя внезапно вплете пръсти в косите му и повдигна главата му.

— Нали не искаш да кажеш, че възнамеряваш да останеш в този град?

На лицето му се появи познатата усмивка като тази на малко, непослушно момче.

— Не само в този град, но и в тази къща. Навярно „Мейн Стрит“ в Сънивейл не е Пето Авеню в Ню Йорк, но въпреки това е едно доста интересно място — непретенциозно, безопасно. Засега това ще бъде нашият дом.

— Но ти не можеш да го направиш! — Мислите й бяха объркани. Всичко това не бе възможно и все пак се случваше. — Не можем да живеем заедно, какво ще кажат хората?

— Ще кажат, че сме женени, не си ли спомняш? — Той се засмя.

— Аз пък ще им разкрия, че не сме!

Веднага осъзна, че пада в собствения си капан. Той също го усети и се усмихна лукаво.

— Тогава ще злепоставиш самата себе си, като си признаеш, че очакваш дете, без да си омъжена. Пък и не мисля, че това ще се хареса на господин Харпър.

Тя бе на същото мнение — сега повече от всякога се нуждаеше от работата си. Не можеше да поеме риска да я загуби точно преди да роди. Как щеше да издържа детето си?

— Ще им кажа, че сме се опитали да изгладим отношенията си, но без успех.

— Аз пък ще ги уверя в точно обратното.

Тя простена. В началото си помисли, че този стон бе изразна безпомощност и объркване, но после разбра, че бе предизвикан от удоволствие. Той галеше гърба й, опрял лице в корема й. В този миг бебето мръдна. Движението бе бързо и внезапно. Дийк отдръпна главата си.

— Бебето — прошепна той, сякаш се страхуваше да не го уплаши.

Тя кимна безмълвно. За миг гневът и объркването й се изпариха. Видът на загриженото му лице напълни очите й със сълзи, нещо стегна гърлото й. Двамата бяха свързани чрез това дете — то бе нещо чудесно и всичко друго бе без значение.

Той целуна корема й, после го обви с ръце. Повдигна глава и отново я загледа, плъзгайки пръсти по тялото й — нагоре по гърдите, докато достигна шията й.

— Лейни!

Целуна я нежно и сладко, както в училищния двор.

Но сега тя почувства нещо по-различно — страстта, която бе сдържана дълго, надви гласа на разума. Устните му бяха топли, настойчиви, убедителни. Той не обръщаше внимание на скованото й тяло, на напрегнатите й мускули, на опитите й да се отдръпне. Езикът му докосваше упорито и безмилостно ъгълчетата на устните й, докато те се разтвориха. Бавно вкусваше аромата им, докато усети, че тялото и омекна.

— Лейни — прошепна той, прегръщайки я страстно. Уханието на одеколона му изпълни ноздрите й, омая сетивата й. В съзнанието й се запечата усещането за допира с неговото тяло, за косата му, докосваща ръцете й. Никога нямаше да забрави вкуса на устните му, те ставаха все по-страстни, все по-сладки. След един дълъг момент той се отдръпна и отмести разбърканите кичури от пламналите й бузи.

Целуна я нежно. Очите й бяха замъглени, цялото й тяло бе отмаляло от прилива на дълго потискани чувства.

— Искаш ли да подремнеш или да дойдеш с мен до един магазин в града?

— Какво ще пазаруваме?

— Голяма спалня. Ако спим на това малко легло, бих могъл да те нараня.