Сандра Браун
Да догониш мечтата (2)

Глава 2

— Точно този въпрос възнамерявах да ви задам аз, госпожице — рязко отвърна той, докато безмилостно я заблъска пред себе си през кухнята и през рамо извика на слисаната Мелани Лаймън: — Мисис Лаймън, моля ви, обадете се на Майк отсреща и го помолете да дойде тук и да стои до телефона. Кажете му да провери колата отвън. Ще бъда в кабинета, но бих желал да не бъда обезпокояван, освен ако е нещо спешно. И моля ви, не излизайте навън, без някое от момчетата да ви придружава.

— Добре, няма.

Иърин чу нейния плах глас. Очевидно тя бе свикнала да изпълнява нарежданията на този грубиян, но Иърин О’Шиа нямаше да се подчинява. Още при първата предоставила й се възможност щеше да излее върху него такъв гняв, че той нямаше да разбере откъде го е сполетял.

Мъжът я въведе в малка боядисана стая, затвори вратата зад себе си и демонстративно я заключи. Тя се обърна гневно към него, готова за битката. За неин ужас, той грубо смъкна сакото й и издърпа ръкавите му. Захвърли го на средата на помещението, където то падна върху едно кожено канапе. Беше все още слисана, когато мъжът измъкна краищата на ризата й изпод колана на полата. Блъсна я до най-близката стена, обърна я с лице към нея и вдигна ръцете й, широко разтворени над главата.

Иърин не можеше да си поеме дъх от обхваналото я унижение и отвращение, когато ръцете му плътно обхванаха мишниците й, а след това се плъзнаха надолу по тялото, безмилостно опипаха гърдите, свивката между тях и продължиха надолу към кръста й. После се пъхнаха под колана на полата, където изучиха пипнешком корема и хълбоците й. Когато се плъзнаха към външната страна на бедрата й, тя се извърна рязко с лице към него.

Не помнеше някога да е била толкова разгневена, както сега. Кръвта кипеше във вените й, а пулсът отекваше като камбана в главата й. Иърин премигна, за да избистри погледа си, който яростта бе замъглила.

— Няма ли да съблечете дрехите ми, за да ме претърсите? — остро попита тя.

— Само ако сметна за необходимо, но в настоящия момент не е. Но не злоупотребявайте с късмета си.

Самодоволният му отговор само още повече разпали гнева й и тя се опита да го отблъсне от себе си и да завоюва повече пространство помежду им. Той изненадващо се подчини и отстъпи назад.

— За кого, по дяволите, се мислите вие, че си позволявате да постъпвате така с мен? Настоявам да получа обяснение, и то веднага! — разбираше, че думите й няма да впечатлят този грубиян. Дори на нея те прозвучаха като изтъркана мелодраматична реплика и някак си по детски, но умът й се бунтуваше и сякаш не й беше възможно да бъде по-адекватна.

— Успокойте се, госпожице. Ще се легитимирам пред вас и ще прекратим тази гневна размяна на реплики, след което ще се заемем с установяването на вашата самоличност, което е много по-важно в този момент.

Извади портфейл от задния джоб на панталона си и го разтвори с рутинен жест. Държеше го на няколко сантиметра от очите й, така че да може да прочете: Лорънс Джеймс Барет, Министерство на финансите на Съединените щати.

Широко разтворените й очи се преместиха от служебната карта към неговите, които я пронизваха. Почти усещаше как се размеква под неговия строг взор. Всичкият гняв и цялата й сила я напуснаха.

„Господи! На какво налетях!“

— Удоволствие е да се запозная с вас, мис О’Шиа — язвително каза той. Хвана ръката й със същата сила като преди, задърпа я към канапето и нареди: — Седнете и не мърдайте оттук!

Твърде слисана и объркана, за да протестира, тя инстинктивно се подчини и се отпусна на канапето. Мистър Барет взе сакото и зарови в джобовете му. Когато не откри нищо, отново го остави на канапето. Иърин го сгъна разсеяно и го положи край себе си. Нямаше желание да го облече, нито да прибере в полата увисналите краища на ризата си. Струваше й се, че я обзема треска, а кожата й бе настръхнала от необичайна топлина.

Той отиде до вратата, отвори я и извика:

— Майк!

— Да, Ланс.

— Моля те, донеси ми онази дамска чанта на канапето във всекидневната.

— Разбира се — отвърна непознатият глас.

— И виж дали не можеш да откриеш очилата ми.

— Те са на масата пред стола, на който седеше — механично каза Иърин.

Мъжът извърна изненадано глава към нея. Би могла да си държи езика зад зъбите. Сега вече знаеше, че бе забелязала несъзнателното му маниерничене.

— Провери на масата в дъното — извика той към вратата.

Докато чакаше неговият подчинен да изпълни молбата му, Ланс Барет внимателно изучаваше Иърин. Смутена, тя се размърда неспокойно под неговия взор и отново изпита усещането, че е някакъв екземпляр, който изисква задълбочено обследване. Опита се да отговори на дръзкия му поглед и осъзна, че се бе провалила. През целия си живот не бе се чувствала така притеснена или объркана от неочаквания обрат на събитията, както сега. Ако си послужеше с един израз на майка й, то тя бе направо сащисана.

Майк беше по-млад от своя началник, с нисък ръст, черна коса, а лицето му бе съвсем обикновено. Иърин си даде сметка, че беше идеалният тип за работата, която вършеше. Никой не би го запомнил. Щеше да остане незабелязан сред уличната навалица.

Мистър Барет взе очилата и дамската чанта от по-младия мъж и попита:

— А колата?

Майк погледна към Иърин, но лицето му остана безизразно.

„Още едно качество, отговарящо на професията му“, помисли си тя.

— Редовна е, Ланс. Била е наета в ранните часове на следобеда днес от „Сан Франциско Интернешънъл“.

— Добре. Благодаря — Майк се обърна, за да си тръгне, но мистър Барет го задържа. — Донеси ми всичко от колата — чанти, куфари и всичко останало, за което прецениш, че може да се окаже важно. Отключена ли я остави?

Майк кимна и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Мистър Барет се обърна към младата жена и я удостои отново с един от продължителните си и безкомпромисни погледи. Като си сложи очилата, каза:

— Добре, мис О’Шиа, слушам ви — бавно се приближи до една масичка за игра на карти и безцеремонно изсипа съдържанието на чантата й върху меката зелена покривка.

— Няма да ви кажа нищо, докато не ми обясните защо е всичко това. На какво основание ме обиждате и ме разпитвате по този начин? Какво се е случило? И, мистър Барет, възнамерявам да се оплача на началниците ви от вашето недодялано и безпричинно грубо отношение.

Той изви нагоре веждите си и я погледна, явно развеселен от проявената от нея смелост.

— Моля, оплачете се. Ежедневно срещу нас отправят далеч по-тежки обвинения. Моята дума срещу вашата. Във всеки случай, госпожице, вашето положение не ви позволява да поставяте ултиматуми. Всеки момент търпението ми може да се изчерпи и много да ви се ядосам. И повярвайте, по-мъдро ще е да избегнете гнева ми!

Погледът му отново се плъзна невъзмутимо по фигурата й и тя се изчерви при спомена за неговата целувка. Защо я беше целунал?

— Започнете да говорите — предупреди я той с тих, зловещ шепот.

„Много добре, господин правителствен служител. Известно време ще играя според вашите правила, а по-късно ще си платите за причиненото ми от вас унижение.“

— Какво искате да знаете? — хапливо попита тя.

— Името ви.

— Вече ви го казах.

— Кажете ми го пак.

Тя въздъхна.

— Иърин О’Шиа.

— Адрес?

— Четири хиляди четиристотин тридесет и пет „Медоубрук“, Хюстън, Тексас.

— Добре. Същият като този на свидетелството за правоуправление. Много добре — през цялото време, докато говореше, Барет ровеше вещите в дамската й чанта. Беше проверил шофьорската й книжка, беше преброил парите в портмонето й, бе разгледал чековата й книжка и бе прегледал набързо талоните от използваните чекове. — Продължавайте. Защо дойдохте тук? — мрачно я попита той.

Търпението й вече се изчерпваше. Започваше да се уморява от неговата игра на стражари и апаши.

Той повдигна глава, погледна я с притворени очи и каза:

— Кажете ми отново — леденостуденият му тон не търпеше никакви възражения.

— Осиновена съм още когато съм била бебе. От няколко години се мъча да открия истинските си родители и своя брат, за чието съществуване научих при издирванията си. Разделили ни, когато сме били осиновени от различни семейства. Очевидно агенциите, занимаващи се с посредничество при осиновяване на деца, не са били особено чувствителни, когато се касае за подобни случаи.

Той беше отворил ципа на несесера и проверяваше всяко червило, всяка пудриера и всяка малка кутийка с грим. Помириса одобрително малък флакон с пулверизатор, съдържащ парфюм „Ив Сен Лоран“. След това отвори едно медицинско флаконче и извади малка бяла таблетка от вътрешността му.

— Това е аспирин — оправдаващо се каза Иърин.

Той кимна и го затвори.

— Не съм отправял никакви обвинения — отвърна мъжът. — Продължавайте.

— Научих, че Кенет Лаймън е мой брат. Днес пристигнах тук от Хюстън, за да се запозная с него. Това е всичко. Останалото знаете. Моля ви, обяснете ми защо е всичко това!

Той затвори ципа на тоалетното несесерче и го остави небрежно върху масата. След като вдигна очилата си нагоре и ги закрепи на главата си, облегна единия си крак на ъгъла на масата и скръсти ръце на гърдите си. Като я наблюдаваше внимателно, каза:

— Преди десет дни Кенет Лаймън си присвои незаконно седемстотин и петдесет хиляди долара от „Йерба Буена Нешънъл Банк“. След това никой не го е виждал или разговарял с него.

Добре премерените и обмислени думи накараха Иърин да усети нещо като удар с гюлле в гърдите. Въздействието им бе зашеметяващо.

В продължение на няколко минути не можеше да си поеме дъх, а когато най-после успя, дишаше на пресекулки.

Преди да бе в състояние да реагира по някакъв начин на тази съкрушителна новина, Майк отвори вратата, внесе две чанти и коженото й манто. Остави куфарите на пода и мантото на един стол. След това излезе също толкова незабележимо, както бе влязъл.

— Нека опитаме още веднъж, мис О’Шиа, ако това е истинското ви име — каза Барет. — От колко време познавахте Лаймън?

Иърин го изгледа с широко отворени, невярващи очи.

— Никога не съм го виждала — задъха се тя. — Казах ви, че…

— Знам какво ми казахте, мис О’Шиа. Но ще трябва да признаете, че това е една доста добре нагласена история. Приближете се до мен. Двамата с Лаймън заедно ли замислихте тази операция?

— Какво? — младата жена рязко стана от канапето. — Да не сте полудели!

— Седнете! — изръмжа заплашително Барет.

Тя започна да отстъпва назад при това ужасяващо лице, докато краката й не опряха в канапето и не се стовари върху него.

— Никога не съм виждала брат си — каза бавно Иърин. Той коленичи до нейния куфар и отключи ключалката му. Изящно бельо и обшити с волани нощници се изсипаха върху ръцете му, когато го разтвори широко. Барет щателно ги огледа, повдигайки високо всяка дреха.

Вниманието му привлече единствено една синя нощница с извезана в екрю горна част. Той бавно я прекара по дланта си, повдигна очи към нея и каза:

— Много е хубава.

Иърин се изчерви от гняв и смущение.

— Чакам — напомни той, като продължи да преглежда вещите в куфара й.

— Какво? Изповед ли? — иронично попита тя.

Барет се изправи рязко и се надвеси над нея, преди още да бе произнесла последната дума.

— По дяволите! Започвам да се уморявам от неясните ви, набързо скалъпени отговори. Искам да чуя истината, и то още сега. Разбирате ли ме? — беше поставил ръце на хълбоците си, заклещвайки я по този начин под себе си. Тя усети дъха му, парещ и настоятелен, в лицето си. Очите му бяха неописуемо сини и я пронизваха с гневни пламъчета.

— Да — изръмжа жената през стиснати зъби.

Той бавно се изправи и се отдръпна от нея. Дали вече съжаляваше, че беше изгубил контрол над себе си? Изглежда, костваше му голямо усилие да стане отново спокойният, безпристрастен правителствен служител.

— С какво точно се занимавате?

— Вече ви разказах — тя замълча, когато забеляза, че Барет отново смръщи вежди. Преглътна справедливия си гняв и отговори: — Името на фирмата ми е „Спотлайт“. Организираме модни ревюта по поръчка на магазини за облекло, модни къщи, организации, за отделни хора, за всеки, нуждаещ се от нашите услуги. Правим всичко — като се започне от наемането на манекените и подбора на моделите и се стигне до поръчването на цветята и освежаващите питиета.

— Простете, мис О’Шиа, но никое обикновено момиче със средни доходи не наема мерцедес, не носи петстотин и шестдесет долара в портфейла си, нито пък си носи багажа в куфари, производство на „Оскар де ла Рента“.

Как бе успял да изчисли стойността на талоните, докато просто ги бе прелистил набързо? Откъде бе разбрал чие фирмено производство е куфарът? Погледна към сакото до нея на канапето и видя, че етикетът се показваше услужливо за всеки с по-остро зрение и съобразителност на лисица.

Той веднага забеляза, че е озадачена и каза:

— Може да съм правителствен служител, но съм чувал за „Оскар де ла Рента“ и знам, че стойността на куфара ви се равнява на моята едноседмична заплата. Откъде намирате толкова пари, мис О’Шиа?

— Изработвам ги — изкрещя тя. — Аз не съм „момиче със средни доходи“, мистър Барет. Притежавам собствена фирма и ръководя екип от дванадесет талантливи хора. Бизнесът ми е преуспяващ.

— Поздравления! — язвително каза той. — Откъде се сдобихте с начален капитал, за да започнете вашия бизнес?

— От съпруга ми.

Изглежда, нейният отговор го свари неподготвен и очите му се присвиха заплашително.

— Преди това ми казахте, че не сте омъжена.

— Не съм — повтори тя. Когато го видя да пристъпва към нея, Иърин вдигна ръце пред гърдите си с обърнати навън длани. — Аз съм вдовица.

Начинът, по който той реагира, беше съвсем неочакван. Отметна назад глава и се разсмя неудържимо.

— Божичко! Не пропускате да изпробвате нито един трик, нали? Нямам време да изслушам и тази приказка.

— Истина е! — извика тя.

— Моля, продължавайте. Затаявам дъх в очакване — след което направи подигравателен поклон.

— Когато завърших колежа, заминах за Ню Йорк, където в продължение на две години работих като модел. Не направих бляскава кариера като топмодел и затова започнах работа като модел в една фирма за готово облекло.

По скептичното му изражение пролича, че не обясняваше особено разбираемо.

— Виждате ли, всяка модна линия, всяка модна къща има един модел, който служи като еталон при определянето на размерите. Аз притежавах съвършените данни за осми ръст. Произвеждаха всичките си дрехи, като вземаха мярка по моята фигура — поне докато поддържах необходимата форма.

Младата жена облиза нервно устните си, тъй като той оглеждаше фигурата й, сякаш се опитваше да прецени дали отговаря или не на изискванията за съвършени данни.

— Тази работа ми харесваше, защото когато не бях нужна на дизайнерите или на шивачките, аз имах възможност да науча много за този бизнес — дизайн, цветове, десен, аксесоари, дори договаряне и формиране на цените.

— Мислех, че всички модели са високи, кльощави и плоски. Вие — усмихна се той лукаво, — мис О’Шиа, сте висока, елегантна, но в никакъв случай плоска.

Пареща червенина заля лицето на Иърин и тя едва успя да промърмори:

— Вече ви казах, че не направих кариера като топмодел.

След продължително конфузно мълчание Барет попита:

— Какво стана с тази приказна работа?

— Омъжих се.

— А, да, почти бях забравил за съпруга.

Иърин преглътна възмутения си отговор и спокойно продължи:

— Собственикът на модната къща се ожени за мен. Бяха изминали само няколко месеца, откакто се бяхме оженили, когато лекарите поставиха диагноза „рак в последна фаза на развитие“. Той почина. Остави ми известна сума. Завърнах се в Хюстън и създадох „Спотлайт“.

— Беше ли по-възрастен от вас?

— Значително по-възрастен.

— Значи живеете от лихвите върху наследството и благодарение на тях карате мерцедес под наем?

— Не, мистър Барет — ядосано отрече тя. — Съпругът ми имаше две големи деца от първия си брак. По-голямата част от наследството отиде при тях. Единственото, за което го помолих, бе да ми остави достатъчно пари, за да започна свой собствен бизнес.

— Колко благородно от ваша страна! — сега преглеждаше съдържанието на по-малкия куфар. Нещата там бяха определено само женски и тя се възмути от това посегателство върху частния й живот. Вече нямаше да има никакви тайни от този отвратителен мъж.

Барет вдигна една опаковка с таблетки и я погледна въпросително.

— Противозачатъчни хапчета?

Кипна от гняв при проявата на такова безочие.

— Не, антибиотик. Гърлото ми беше възпалено миналата седмица.

— Обикновено не ги опаковат така.

— Взех ги направо от лекаря, от спешния му шкаф. Спести ми едно отиване до аптеката.

Изглежда, остана доволен от нейния отговор. Докато миришеше един ароматизиран сапун, той каза:

— Трябва наистина да ме смятате за глупак, мис О’Шиа. Запазили сте собственото си фамилно име — тя кимна утвърдително. — Защо? Нима се срамувате от брака си с един възрастен мъж, болен от рак, или от наследените от него пари, когато той много удобно умира?

Жената усети как губи способността си да мисли и как миг след това кръвта запрепуска лудо към главата й. Скочи на крака, прекоси бързо стаята и вдигна ръка, за да стовари една напълно заслужена плесница върху самодоволното му лице. Но ръката й бе уловена още във въздуха, а след това болезнено извита зад гърба й.

Той я притегли към себе си, като я държеше безпомощна и неподвижна.

— На ваше място никога не бих опитал това — предупреди я убедително Барет. — А сега ми отговорете защо не сте приели фамилията на съпруга си? Ако изобщо има такъв.

— Фамилното име на мъжа ми беше Грийн. Бях омъжена за Джоузеф Грийн. Името му е известно в индустрията за облекло. Не запазих неговото име, тъй като лицемерни и кариеристични копелета като вас щяха да решат, че неговото име и неговите пари, а не часовете на изтощителен труд, правят бизнеса ми толкова преуспяващ.

Ръцете му стегнаха хватката си и тя се задъха от болка, когато той изви болезнено ръката зад гърба й. Иърин срещна смело студения му син поглед.

За своя изненада тя сдържа гнева си. Болката в ръката й бе нищо в сравнение с мъчителното съзнание за неговото тяло, плътно притискащо нейното. Гръдният кош, който смазваше гърдите й, създаваше впечатление за тухлена стена. Силните бедра притискаха нейните, докато най-накрая намериха положението, което ги задоволяваше.

Студеният син поглед, само допреди миг сипещ гневни искри към нея, сега припламваше далеч по-застрашително. Всяка черта на лицето й сякаш беше поставена в пареща синя рамка и тя имаше усещането, че огнени езици обгръщат очите, слепоочията, страните и устните й.

Осъзнавайки, но отказвайки да признае тръпнещата нега в гърдите си, Иърин затвори очи. Веднага почувства как сдържаната напрегнатост напуска притискащото се в нея тяло и той се отдръпва.

Тя се обърна с гръб към него, придаде спокойно изражение на лицето си и като не й оставаше нищо друго, отново седна на канапето.

— Кое е приятелчето? — попита той, сочейки големия пръстен на лявата й ръка. Не звучеше ли гласът му по-различно? По-неуверено? Не трепереше ли едва доловимо?

— Името на годеника ми е Барт Стантън, бизнесмен от Хюстън.

Барет отново се разсмя саркастично.

— Барт Стантън! Барт, мили боже — каза през смях той. — Да не би да кара едно „Ел Дорадо“ с чифт рога, монтирани на покрива?

— Няма да търпя вашите обидни подмятания, мистър Барет!

— Ще търпите всичко, което ми доставя удоволствие — избухна той, а веселостта му сякаш се изпари. — Нито за миг не вярвам, че сте тази, за която се представяте. Мисля, че по някакъв начин вие сте свръзка на Лаймън. Появихте се днес, очаквайки да се срещнете с него, но вместо това срещнахте мен. Съчинихте цялата тази история, като се надявахте, че аз съм достатъчно глупав, за да й повярвам. Опитайте отново, госпожице.

— Бихте ли престанали да ме наричате „госпожице“? Знаете името ми.

— Или поне това, което ми казахте, мис О’Шиа. Или мисис? Няма значение — добави, когато видя, че ще започне да протестира. — Знаете ли, когато се замисля над него, хрумна ми, че О’Шиа е ирландско име. А вие казахте, че сте били взета за осиновяване от католически приют за сираци. Седемстотин и петдесетте хиляди долара за закупуването и изпращането на оръжие в Северна Ирландия ли бяха предназначени? Или дойдохте тук, за да продавате наркотици? А може би да купувате? Все още не знам, но ще разбера.

— Вие сте откачили — дрезгаво прошепна тя. — Трябва само да проверите моите показания. Телефонирайте във фирмата ми. Обадете се на Барт.

— Не говорите като жител на Тексас.

— Живях пет години в Ню Йорк. Загубих акцента си.

— Ако казаното от вас е истина, кой от познатите ви знаеше, че сте предприели това въображаемо издирване на отдавна изгубения си брат?

— Колегите ми. Барт. Моята майка — мисис Мърл О’Шиа. Тя живее в Шрийвпорт, Луизиана.

Той си водеше бележки върху малък бележник, който бе извадил от джоба на ризата си. Прекъсна писането си.

— Казахте, че тя живее в Хюстън.

— След смъртта на баща ми, мистър Джералд О’Шиа, тя отиде да живее при сестра си в Луизиана.

— Как се казва сестрата? — рязко попита той. Иърин каза името й. — Телефонен номер?

Издиктува му телефонния номер и адреса на леля си. Той погледна листчето със записките и се обърна към нея.

— Настанете се удобно, мис О’Шиа. Трябва да проведа няколко телефонни разговора — отиде до входа и вече с ръка на бравата, каза: — За всеки случай Майк ще стои точно пред вашата врата.

— Да не би да очаквате да извадя стенобойно оръдие изпод полата си и да разбия тази стена? — попита тя, влагайки в гласа си цялото озлобление, което можеше.

— Не, не очаквам — бавно отвърна той. — Знам какво има под полата ви.

Преди да излезе и да затвори вратата след себе си, погледът му безочливо се плъзна по фигурата й.

Иърин побесня. През следващия половин час крачеше нервно из стаята, крещеше, плачеше и проклинаше мистър Барет. Когато никое от тези средства не даде резултат и не доведе до промяна в нейното положение, примирена, тя коленичи на пода и се опита да подреди отново багажа в куфарите си. Ръката й се разтрепери, когато докосна нощницата, която мъжът бе държал с такава нежност.

Той беше ужасен човек — издаваше заповеди, отнасяше се грубо с всички, обиждаше я несправедливо. Действията му бяха брутални, дори и неговата целувка. Защо мислите й се връщаха постоянно към този инцидент, когато тя искаше напълно да заличи от съзнанието си спомена за него?

Но едно нещо я успокояваше — Барет не беше неин брат и кръвосмешението не бе един от греховете му.

„Няма да мисля за онази целувка“ — настоятелно си повтаряше Иърин. А също и за онова неизпитвано свиване на стомаха всеки път, щом мистър Барет я поглеждаше със своя всепроникващ поглед. Когато я беше притиснал между себе си и канапето, устните й съвсем несъзнателно се бяха разтворили под неговия жаден поглед. Иърин О’Шиа нямаше нищо общо с тяхното поведение. Беше убедена в това. В такъв случай защо спореше със самата себе си? Беше облегнала глава върху задната част на канапето и седеше със затворени очи, когато той се появи на вратата. Тя стреснато подскочи. Нима се беше унесла в дрямка?

— Днес, изглежда, нямате особен късмет, мис О’Шиа.

— Какво искате да кажете? — с раздразнение осъзна, че гласът й прозвуча уплашено.

— Помолих един колега в управлението да се обади в „Спотлайт“. Никакъв отговор.

— Какво? — извика тя. После се досети каква е причината. Погледна златния си ръчен часовник. — В Хюстън вече минава шест часът. Всички са си тръгнали.

— Бартън Стантън е заминал за Панхендъл, където ще бъде през следващите дни. Никой не отговаря на обажданията в Шрийвпорт.

Иърин разтри слепоочията си с треперещи пръсти. „Помисли, Иърин!“ — каза си тя. Но главата й бе натежала от събитията, случили се през последните няколко часа. Струваше й се, че бяха изминали векове, откакто се бе качила на самолета в Хюстън. Беше изтощена и не можеше да разсъждава трезво. Прекалено много непредвидени, почти абсурдни събития се бяха стоварили върху нея само за един следобед.

— Но научих нещо, което е във ваша полза. Попитах мисис Лаймън дали съпругът й е бил осиновен. Тя потвърди това.

— Тогава сигурно ми вярвате — мразеше се заради умолителните нотки в гласа си и сълзите, които усещаше да напират в ъгълчетата на черните й очи.

— Все по-близо съм до това — призна той.

— О, благодаря ви, мистър Барет. Ако не възразявате, ще си тръгна. Денят беше, меко казано, дълъг и изморителен. Ще отседна в хотел „Феърмънт“, в случай че се наложи да ми зададете други въпроси. Естествено разтревожена съм за брат си и ще искам да знам как върви разследването. Няма да напускам Сан Франциско, преди да се изясни цялата тази бъркотия.

Тя взе чантата, сакото и коженото си манто и тръгна към вратата. Но не можа да стигне до нея — мистър Барет положи възпиращо ръка на рамото й и взе чантата от нея.

— Отново сгрешихте, мис О’Шиа. Никъде няма да ходите. Ще прекарате нощта тук. С мен.