Сандра Браун
Да догониш мечтата (8)

Глава 8

Няколко часа по-късно тя излизаше от банята и подсушаваше мократа си коса с една кърпа, когато някой почука на вратата на спалнята. Беше добре загърната в хавлиен халат, затова каза:

— Влезте.

Майк провря глава през отворената врата.

— Мис О’Шиа, на телефона е някой си Барт. Искате ли да ви прехвърля разговора?

„Барт!“ Стреснато прикри устни с длан. Майк я изгледа озадачено и тя каза, заеквайки:

— Да. Прехвърлете разговора. Помолете го да изчака малко, моля ви.

— Просто вдигнете слушалката на апарата в стаята на мисис Лаймън и няма да е необходимо да слизате на долния етаж.

— Благодаря, Майк.

Вече почти бе стигнал до вратата, когато се обърна и каза:

— Между другото радвам се, че вече сте по-добре — и преди тя да успее да отговори, кимна смутено с глава и забързано излезе от стаята. Предвид обичайната му мълчаливост, това изявление се равняваше на истински ораторски подвиг.

Иърин върна мократа хавлия в банята и ожесточено започна да разресва с гребена влажните си къдри. Просто печелеше време. Какво щеше да каже на Барт? Нямаше желание да разговаря с него толкова скоро след любенето с Ланс.

Бе заспала, след като той бе излязъл, и не бе имала достатъчно време да обмисли добре отношението си към споделената помежду им близост. Изключителната значимост на случилото се бе все още твърде нова, твърде лична, твърде неприкосновена. Искаше да премисли отново това родено от мига преживяване, да възстанови цялата сцена, да преживее още веднъж всяко усещане, да чуе отново всяка дума, произнесена от Ланс, докато въображението й съживяваше спомена.

Но ако сега не говореше с Барт, не можеше да се предвиди какви действия щеше да предприеме той. Можеше да стигне бързо до правилно или погрешно предположение и да извърши нещо напълно импулсивно.

Въздъхна и тръгна към спалнята на Мелани. По-добре бе да говори с него сега, отколкото по-късно. Годеж не се разваляше от дълго разстояние, затова щеше да разговаря с него по обичайния начин. Веднага щом се върнеше в Хюстън, щеше да бъде принудена да му каже, че не може да се омъжи за него.

Особено сега.

— Здравей — каза тя в слушалката.

— Вече мина много време, скъпа. Какво, по дяволите, те забави толкова дълго? Вися на този проклет телефон цели пет минути. Добре ли си, сладурче?

Запита се мрачно дали някога Барт се бе обръщал към нея на име. Веднага съжали за раздразнението и отвърна бодро, доколкото това бе по силите й:

— Чувствам се чудесно, Барт. Съжалявам за забавянето — но не даде никакво обяснение за него.

— Как е брат ти? Харесва ли ти? — изпращя гласът му в слушалката. Неговата сърдечност и добро настроение й се сториха някак си изтъркани. Толкова различен от човека, който чувства дълбоко нещата, приема ги сериозно, а когато се усмихнеше, усмивката му бе наистина нещо специално.

— Скъпа, да не би да ставаш от сън? — прокънтя неговият глас отново по линията.

— О, не. Аз ъъъ всъщност още не съм се срещнала с Кен — объркана обясни тя.

— Как така, мила? Не се е случило нещо лошо, нали?

— Не, не — побърза да каже. — Само че брат ми отсъства от града по работа и неговата съпруга Мелани, в която се влюбих, предложи да не му казваме нищо, докато той не приключи деловите начинания, с които е ангажиран. — Дали това прозвуча правдоподобно? Не беше свикнала да лъже и лъжите се оказваха мъчни за нея. Бе толкова трудно да се концентрира. Пред очите й постоянно бе озареното от любовен плам, надвесено над нея лице на Ланс и безценните за нея думи, които той бе нашепвал като любовно заклинание в ухото й.

— Едва вчера се върнах от Панхендъл. Пуснахме в експлоатация още един петролен кладенец, скъпа. Искаше ми се и ти да бъдеш там, за да го отпразнуваме заедно.

— Това е чудесно, Барт — отвърна тя. Какво значение имаше още един кладенец? Той вече притежаваше около тридесетина други.

— Първото нещо, което направих тази сутрин, бе да позвъня в офиса ти и Бети ми даде номера. Кое беше приятелчето, което вдигна телефона, щом като не е бил брат ти?

„Никога не подценявай съобразителността на Барт.“

— Това… — „Мисли, Иърин!“ — това беше един делови партньор на Кен. Отби се да остави някакви документи. Двете с Мелани бяхме навън, в цветната градина. Това беше причината да се забавя толкова много. Наложи се да ни потърси там.

Не искаше да му казва за болестта си. Какъвто си беше, щеше да се качи на първия самолет за Сан Франциско. Миналата есен бе изкарала обикновена настинка. На следващата сутрин едва се бе довлякла до вратата, за да отговори на позвъняването на входния звънец и бе останала сащисана, когато насреща й застана една професионална медицинска сестра, която й докладва, че идва по повикване. Барт беше настоял. Не, нямаше да му каже за временната си отпадналост.

— Кога се връща този твой брат? Чувствам се самотен като полярна котка, сладурче. Липсваш ми.

Какво й бе шепнал Ланс с пресипнал глас? „Нагоре о, Иърин! Да, точно така, да ще почакам, ще почакам скъпа, но побързай!“

— Ти също ми липсваш, Барт — чу се тя да му отвръща, сякаш думите сами бяха излезли от устата й, без никога да ги бе мислила.

— Знам, че това е много важно за теб, скъпа, иначе нямаше да съм още тук, ако знаех, че ще отсъстваш толкова дълго.

— А аз знам, че изобщо не си толкова самотен, както изглежда от думите ти — бодро отвърна тя. — Да не би да си се отказал от вечерните приеми, започващи в шест вечерта и продължаващи до четири часа сутринта?

— Е, хайде, скъпа, недей да ме дразниш — излая Барт. — Знаеш, че нищо не ми е приятно, докато теб те няма. Връщай се скоро, скъпа. Обичам те, знаеш го.

Иърин преглътна с усилие. Ланс беше ли споменал нещо за любов? А тя? Тя беше ли казала: „Ланс, обичам те.“? Не, не, не мислеше. Иначе щеше да си спомни.

— Знам, че ме обичаш, Барт — тихо каза младата жена. — И аз те обичам.

„Само че не по този начин. Не достатъчно. Съвсем не достатъчно. Не като…“

— Имаш ли нужда от нещо? От пари? Мога ли да направя нещо за теб?

Той наистина беше много внимателен към нея. Дали щеше да го заболи, когато му кажеше, че се бе влюбила внезапно, но безвъзвратно в друг мъж?

— Не, Барт, всичко е наред. След един-два дни ще ти се обадя, за да бъдеш в течение на моите планове.

— Добре, сладурче. Пази се. Нали знаеш, в Сан Франциско има много опасни типове. Бъди внимателна.

— Обещавам. Довиждане, Барт.

— Довиждане, мила.

Иърин сведе поглед към диаманта на пръста си и му се възхити за онова, което беше — едно безценно, изящно бижу. Не можеше да възпламени сърцето й с искра, каквато запалваха в него две сини очи, подслонени под златисти стрехи. Той не излъчваше топлина. Повърхността му бе студена. А очите имаха повече повърхности и пленяващи светлината призми в сравнение със съвършено обработения камък.

Свали пръстена от пръста си и придвижвайки се като сомнамбул до спалнята за гости, приближи до нощната масичка, върху която бе поставена кутията й за бижута. Повдигна капака, пусна пръстена вътре и с решително движение на ръката отново я затвори.

Когато изсуши косата си и я оформи както обикновено, облече чифт къси панталони и пуловер от ангорска вълна. Иърин усети, че коленете й се бяха подкосили от умора. Горещият душ, който бе взела, се бе отразил добре на тялото й, но след него я бе обзело изтощение, а главата й сякаш бе станала по-лека. Имаше нужда от нещо питателно.

Слезе на долния етаж и поговори с Майк, който бе седнал в едно кресло до бюрото, където се намираше телефонът. Отиде в кухнята и запали осветлението. Бе спряло да вали, но следобедът навън бе все така облачен и мрачен. Не успя да намери консервата с картофената супа, спомената от Ланс, затова си приготви сандвич с печено на грил сирене и малко бульон.

Вече довършваше сандвича и отпиваше на малки глътки от бульона, когато задната врата се отвори и влезе Ланс. Лицето й веднага засия. Знаеше, че изглежда бодра и красива, изчервена от предвкусваното удоволствие в очакване на тяхната среща. Дали щеше да се осмели да я целуне, когато Майк бе толкова наблизо?

Едно щастливо „Здравей“ застина върху устните й, когато Ланс затвори вратата и се обърна с лице към нея. То бе сурово и по-студено, отколкото беше в онзи първи ден, когато бе отворил входната врата при нейното позвъняване. Очите му искряха като две сини ледени кубчета, докато изпитателно се взираше в нея. От цялата му поза се излъчваше напрежение, а мускулите му бяха стегнати конвулсивно от гняв.

— Виждам, че вече се чувстваш по-добре. Учудващо е какъв ефект може да има едно малко упражнение — гласът му преливаше от огорчение, а думите му бяха груби, преднамерено оскърбителни и целенасочено двусмислени.

— Чувствам се много по-добре — с подобаващ тон отвърна тя. — „Защо ли е толкова ядосан?“ — Искаш ли нещо? — ненавиждаше се заради своето заекване. Какво толкова лошо бе направила, с което да предизвика такова отношение? Нима вече бе забравил онова, което заедно бяха споделили само преди няколко часа?

— Не. Мразя бульоните.

— Нещо разхладително?

— Не, благодаря, мис О’Шиа — отвърна Ланс с подчертана учтивост. — Всъщност дойдох да ви помоля да ми заемете колата си. Тази, която сте наели — уточни той. — Кларк се обади преди малко, че колата, с която откара мисис Лаймън, се е повредила. Ще се забавят в сервиза. Тя ме помоли, ако имам възможност, да отида да я взема.

— Да, разбира се.

— Помоли и вие да тръгнете с мен, ако се чувствате достатъчно добре.

Иърин се изправи разтреперана и кимна с глава.

— С радост ще дойда. Малко свеж въздух ще ми се отрази добре.

— Не разбирам защо, мис О’Шиа? Изглеждате в чудесна форма — язвително забеляза той. Обърна се, излезе от стаята и отиде във всекидневната.

„Защо се държи по този начин? Какво се е случило в разстояние на тези няколко часа, което да превърне пламенния любовник в такъв саркастичен и озлобен мъж? Как може той или който и да е човек да загърби иронично едно така буйно и всепоглъщащо себеотдаване?“

Отговорът на този въпрос я връхлетя така неочаквано, сякаш бяха плиснали кофа студена вода в лицето й. Вероятно за него не е било толкова потресаващо. Връзки като тази сигурно бяха нещо обикновено за човек като Ланс. В този случай любовта не беше сляпа. Разбира се, че и други жени като нея са привличани от мъжествения му вид. Иърин О’Шиа щеше да се присъедини към множеството жени, които бяха задоволявали моментните сексуални желания на Ланс Барет.

Каква глупачка е била! Не беше изрекла нито дума в опит да се защити. Разумът съвсем я бе напуснал. Иърин О’Шиа, която винаги се бе гордяла с безукорната си нравственост и благоразумен начин на живот, бе отдала тялото си на един мъж, без изобщо да се замисли за моралните последици от този акт. Сега изпитваше към себе си вина и самоунижение, породени от отношението на Ланс.

Той имаше право да се отнася с нея недопустимо грубо, да я презира, а след това доволен да й обърне гръб и безгрижно да излезе от стаята. Дори да бе крещял в лицето й цинични грубости, тя щеше да го изтърпи, защото чувстваше, че напълно ги бе заслужила. Но изведнъж я обзе силна ярост. Както повечето жени, единственото нещо, с което Иърин не можеше да се примири, бе безразличието.

Излетя от кухнята с потъмнели от гняв очи, готова да се сблъска с него. Но стремителността й се изпари, когато го видя, облегнат на бюрото, да разговаря с Майк. Беше си сложил очилата, докато преглеждаше някакъв доклад, донесен от един от неговите подчинени. Точно в този момент той вдигна ръка и намести по-нагоре очилата си. Беше толкова чаровен жест.

„Ланс, къде е грешката?“ — безмълвно изплака тя.

Мъжът се извърна към нея, сякаш бе чул нейния въпрос. „По дяволите! — изруга тихичко той. — Защо е толкова нечовешки красива.“ Кораловочервеният пуловер подчертаваше матовия цвят на кожата й, който както той знаеше, продължаваше по цялото й тяло. Сивите къси панталони прилепваха по малкото й спортно дупе и Ланс почти усещаше допира на стегнатата плът в дланите си. Меките черни къдрици обрамчваха в нежен ореол главата й и той знаеше колко възбуждащо се вплитат те между пръстите на един мъж. Очите й, омагьосали го още от първия миг, когато бе погледнал в тях, сега излъчваха особен блясък. Блясък, който безспорно говореше за неотдавнашна любовна игра с мъж. С него.

Почти успя да се убеди, че когато я срещнеше отново, извън съзаклятническия мрак на проникващата в спалнята дъждовна светлина, тайнството на случилото се щеше да се разкрие само като една преструвка, а магията на преживяването щеше да се превърне просто в илюзия. Нищо не можеше да бъде така хубаво. Подвеждащото му въображение беше възвисило едно незначително сексуално изживяване до блясъка на дълбоко душевно чувство.

Как бе могла да живее толкова дълго с тази своя външност, без да бе познала мъж? Внезапното откритие за нейната непорочност едва не бе го възпряло. Едва. В онзи миг дори всемирният потоп не би могъл да го възпре.

„Ами нейният съпруг?“ Може би тя лъжеше за него. Този неин въображаем годеник трябва да бе най-тъпото копеле на света. Всеки, който бе достатъчно глупав да позволи на жена като нея да остане непорочна, заслужаваше да бъде измамен от малката развратна кучка.

Пое дълбоко въздух. „Не, Ланс, тя не е развратна кучка!“ Само допреди няколко часа беше девствена. Ланс Барет никога не е бил развратник на девствени момичета. Не беше я насилвал. Защо го бе приела, без дори да направи опит да протестира?

Защо? Защо бе приела неговите ласки? Освен това защо бе участвала във всичко това до такава степен, че го бе накарала тази сутрин и той да се чувства непорочен?

Никога преди не му бяха отговаряли с такава взаимност и пълно себеотдаване. Беше го омагьосала с такова съвършенство, че любенето им бе надминало границите на обикновен сексуален акт и се бе превърнало в духовно единение. Дори след като й бе дал всичко от себе си, той с неохота бе нарушил близостта, свързваща телата им в едно. Само силата на волята му бе помогнала да се оттегли от нея, преди отново да стане жертва на онази неутолима жажда за любов.

Сега я гледаше и не знаеше дали да я зашлеви силно през тези изричащи лъжи устни, или да я целува, докато започне да стене името му, както бе правила преди няколко часа, когато вътре в тях едновременно бе избухнала ослепителна светлина и бе запратила всеки един от двамата в обятията на другия.

— Вземете палтото си и ключовете от колата — рязко каза той. После се обърна към Майк: — Едва ли ще се забавим. Ще се върна скоро.

— Разбира се, Ланс — бе отговорът на Майк.

Ръката му, която я държеше здраво за лакътя, я затласка подканващо към вратата, а след това към мерцедеса.

— Ще ми се доверите ли да шофирам? — попита той.

— Единственото нещо, което вярвам, че можете да правите, е да се държите грубо — освободи ръката си от неговата и му хвърли ключовете. След това сама обиколи колата и седна на пасажерското място. Ругаейки тихо, Ланс запали двигателя. Превключи на скорост и зави по автомобилната алея.

Бе хубаво да си навън. Иърин натисна бутона за автоматично сваляне на стъклото и напълни гърдите си с хладния вечерен въздух. Никой от тях не заговори, докато се движеха по шосето. Ланс здраво бе хванал волана и не откъсваше поглед от пътя.

Недоумение, болка и гняв се бореха в мислите на Иърин, но тя не искаше да даде възможност на Ланс да разбере колко объркана се чувства. По-вероятно бе някой да твърди, че е прекарал мразовит ден в ада, отколкото тя да го попита какво се бе случило, че бе предизвикало толкова драстична промяна в отношението му към нея. Не се наложи да чака дълго, за да разбере причината.

Иърин погледна учудено Ланс, когато колата се отклони от главното шосе и започна да криволичи по засенчени от дървета алеи. Разбра, че се намираха в Голдън Гейт Парк, но точно тази част от него беше неосветена и пуста. Рязко удари спирачки и угаси двигателя. Огромни дървета надвесиха голи клони над тях, подобни на чадър, останал без покриващата скелета му коприна. Гъстият вечерен здрач ги потопи в тежко мълчание.

Ланс сложи ръка на задната част на седалката и се обърна към нея. Тъмни сенки скриваха очите и скулите и му придаваха зловещ вид. За миг Иърин почувства как по тялото й полазват тръпки от страх.

— Сигурно сте много доволна от себе си, мис О’Шиа?

— Какво искате да кажете?

— Ами това, че успяхте да направите на магаре един мъж, достатъчно възрастен, за да може да го предвиди.

— Моля те, Ланс, не знам за какво говориш — опита се думите й да прозвучат разумно, въпреки лудото препускане на сърцето й. — Не трябваше ли да се срещнем…

— Могат да почакат — рязко я прекъсна той. — Искам да си изясним това нещо още тук и сега.

Гневът й започваше да нараства отново при пренебрежителните нотки в гласа му.

— Да си изясниш с мен какво? Дори не знам за какво говориш.

За нейна изненада, той се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Със сигурност си липсвала на онзи стар полярен котарак, сладурче — каза той, имитирайки с абсолютна точност бавния, провлачен говор на Барт.

На лицето й се изписа разбиране и тя бе обзета от ярост и възмущение.

— Ти си слушал! Подслушвал си моя разговор? — той повдигна равнодушно рамене.

— Навик. Подслушвам всички разговори в дома на Лаймън. Ти го знаеше.

Знаеше го, но беше забравила.

— Но ти знаеше, че точно този мой разговор има абсолютно частен характер. Едва ли е представлявал интерес за теб!

— Да, но представляваше, мис О’Шиа — учтиво възрази той. — Сигурно ще се учудите, като ви кажа, че получих изключително ценна информация от него. Сега вече знам каква двулична лъжкиня сте вие.

— Не съм! — разпалено рече тя.

— Не? „Липсваш ми, Барт.“ „Обичам те, Барт.“ — изимитира я той. — Забрави да споменеш на добрия стар Барт какво си правила малко преди да ти се обади.

— Това е отвратително! — процеди с погнуса тя.

— Дяволски права си — изкрещя той. — Мисля, че Барт ще се погнуси, ако разбере, че тази сутрин годеницата му се е учила как да се люби, проявявайки при това неутолима жажда за познание в тази област.

Нямаше време да се замисли, преди да го зашлеви. Дори не съзнаваше какво бе направила до мига, в който звукът от удара отекна оглушително сред напрегнатата атмосфера в колата. Дланта й изтръпна, но си струваше да се види смаяното изражение върху лицето на Ланс. Победата й бе твърде кратка обаче, защото плесницата сякаш го подтикна към действие. Пресегна се и сграбчи китката й в желязна хватка.

— Ако някога отново направиш това, ще ти счупя ръката — заплаши я той и тя му повярва. Гласът му изскърца така, сякаш в гърлото му имаше пясък. — Познавам жените от твоя тип, мис О’Шиа.

Тя премигна от болката, причинена от силно вкопчените в ръката й пръсти.

— Аз не съм „тип“ — възрази тя с чувство за хумор, което не бе особено уместно в тази ситуация.

— Да, точно това сте — каза той с измамна нежност в гласа. — Забавно е да извършите някоя лудория с правителствения служител, да си поиграете на Джеймс Бонд, но знаете, че винаги можете да се върнете при тексаския милионер.

— Не — сълзи от болка потекоха по лицето й. Не от физическата болка, причинена й от затягащите се около китката й пръсти, а от обидно ниското мнение, което той си бе създал за нея. Само ако й дадеше възможност да обясни.

— Е, играта свърши. Може би ви беше приятно да си поиграете с мен, но трябва да знаете, че никога не играя в отбора на противника.

— Противник? — стреснато попита тя. — Защо мислите, че играем в различни отбори?

— Защото, дявол да ви вземе, вие карате бял мерцедес, а аз карам кафяв шивет. Това нищо ли не ви говори? — пусна китката й така рязко, че тя залитна и от инерцията се блъсна в него. Той се отдръпна от нея и загледа навън през прозореца.

Трябваше да измине известно време, докато смисълът на казаното от него стигне до мозъка й. Когато това стана, Иърин яростно издиша въздуха от гърдите си.

— Как смееш да ме обиждаш по този начин! — задъхвайки се, извика тя. — Как можеше да допуснеш, че аз преценявам хората по колите, които карат, или по банковите им сметки. Аз, аз легнах с теб, защото го исках.

— Наистина ли? — попита той с нежен като коприна глас и обърна лице към нея. Наведе се и я прикова към седалката, държейки я за раменете. Надвеси лице още по-близко над нейното. — Не ти ли харесва как люби Стантън? Какво обяснение ще му дадеш през първата брачна нощ, когато открие, че не си непорочна? Но да, естествено, той ще предположи, че бившият ти съпруг е взел онова, което по право му е принадлежало.

— Моля те, престани — ридаейки, каза тя.

Отпусна тежестта на тялото си върху нея и с циничен глас каза:

— Когато той те прегръща, също толкова жадно търсиш и неговите милувки, нали? — Иърин се изви и се опита да го отблъсне, но той беше прекалено тежък и тя не можеше да се съпротивлява на това притискащо я тяло. — Когато те целува, същият гърлен стон ли се изтръгва от устните ти?

Опита се да я целуне, но тя обърна глава встрани. Ръката му хвана брадичката й и я задържа неподвижно, докато той ожесточено впи устни в нейните. Младата жена се съпротивляваше, но хватката му бе желязна. Натискът на пръстите му върху челюстта й бе така силен, че тя уплашено очакваше да чуе звука от счупването на костта.

— А дали тялото ти отговаря също толкова пламенно на неговото, както на моето?

Разтвори палтото й и сложи ръце на гърдите й. Пряко волята си, тя усещаше как тялото й реагира на неговото докосване. Пръстите му започнаха да галят меката плът. Онова, което бе замислено, за да й причини болка и унижение, се превърна в милувка. Плъзна ръка под пуловера й и сякаш събра цялата й плът в ръката си. Разкопча сутиена и обгърна гърдите й с пръсти, които вече не бяха жестоки, а водени единствено от желанието да даряват удоволствие.

Само устните му продължаваха да й причиняват болка. Но и те постепенно отслабиха натиска си и започнаха увещателно да сипят нежни целувки по лицето й. Целувката промени характера си така неусетно, че Иърин дори усети промяната едва когато започна да стене в мълчаливо участие. Тялото й стана податливо под допира на неговите ръце. Не бе чула кога бе възкликнала „О, Ланс!“, преди той да се отдръпне от нея.

Името му, прошепнато в ухото му така недвусмислено, отново издигна между тях онази преграда от гняв и възмущение, обзела го, след като бе чул нейния разговор със Стантън. Бавно се оттегли зад волана на автомобила и го стисна с такава сила, сякаш искаше да го изскубне и да го натроши на парчета. Отпусна глава върху ръцете си.

Божичко! Какво щеше за малко да направи!

Иърин го наблюдаваше безпомощно. Раменете му се отпуснаха, а дланите му притиснаха силно слепоочията му, докато пръстите му не оставиха дълбоки следи в гъстите, разрошени, позлатени от слънцето коси. Гърдите му се издуваха тежко, докато се опитваше да си поеме въздух.

Накрая Ланс повдигна умоляващи очи към нея и разпери объркано ръце.

— Съжалявам. Никога, никога през живота си не съм… Ако съм ти причинил болка съжалявам — дрезгаво повтори той. Затвори очи и разтри горната част на носа си с пръсти. Говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея, с глас, изпълнен с отчаяние: — Не мога да разбера какво става с мен.

 

 

Мелани може би забелязваше, но оставаше равнодушна към напрежението между другите двама в колата. По пътя обратно тримата пътуваха в пълно мълчание.

Иърин бе видяла, че очите на снаха й бяха зачервени и подпухнали като след скорошен плач. Обикновено веселата жена едва бе измънкала едно „Здравей“, когато бяха спрели пред гаража, и се бе качила на задната седалка. Ланс бе дал нареждане на Кларк да остане с колата до отстраняване на малката повреда.

Мелани се бе свила в единия ъгъл на задната седалка и даде да се разбере, че няма желание за разговори. От пристигането си в Сан Франциско до този момент Иърин не си спомняше Мелани толкова паднала духом. Това беше отчаяние твърде голямо, за да бъде изплакано, отчаяние, което не можеше да намери облекчение по обикновените начини.

Веднага щом прекрачиха входната врата, Мелани се извини и бързо се заизкачва по стълбището.

Ланс и Иърин не размениха нито дума. Тя закачи палтото си на закачалката в коридора и продължи към кухнята, за да си налее чаша вода. Когато отново се върна към стълбището, срещна Ланс, който излизаше от всекидневната след кратка консултация с Майк.

Студено, безлично кимване с глава на непознат човек. Това беше вниманието, което бе заслужила. А днес бе лежала в неговите прегръдки и бе слушала пламенните му слова. Познаваше тялото му до най-съкровените кътчета, но въпреки това не можеше да се каже, че познаваше мъжа. Вече знаеше причината за яростта му. Беше чул разговора й с Барт и го бе изтълкувал напълно погрешно.

Как бе могъл да я заподозре в такова двуличие? Наистина ли вярваше, че за нея случилото се между двама им бе нещо съвсем обичайно? Ако бе така, то той изобщо не я познаваше. Точно в това бе проблемът. Те не познаваха онези черти от характера на другия, които в края на краищата единствено имаха значение.

Когато се добра до стаята си, не й отне много време да се приготви за лягане. Едва бе угасила осветлението в банята и отиваше към леглото, когато на вратата се почука неуверено.

— Аз съм.

— Влизай, Мелани. Още не съм легнала.

Мелани влезе, приготвена вече за лягане, наметната само с халат върху нощницата си.

— Безпокоя ли те?

— Естествено, че не. Как прекара деня? — попита Иърин по-младата жена, която унило се отпусна в креслото.

— Беше ужасен ден, Иърин — русата й глава се заклати бавно. Мелани въртеше нервно с пръсти брачната си халка. — Моите родители направо ме подлудиха. Позвъниха по телефона рано тази сутрин и настояха да ги посетя днес. И знаеш ли каква беше причината да ги посетя? Развод. Искат да подам молба за развод с Кен.

— О, Мелани! Как са могли дори да предложат подобно нещо в този тежък за теб момент?

— Не знам. Аз изобщо не исках да ги изслушам, но те продължиха да ми изреждат всички основания за развод. Но те не зачитат единствения аргумент, който има значение за мен. Аз обичам Кен — скри лице в дланите си и се разрида така силно, че плачът й разкъсваше сърцето на Иърин. Тя коленичи пред съпругата на своя брат и я притегли в утешителна прегръдка. — Татко е виновен за онова, което Кен извърши. Той постоянно унижаваше Кен, поставяше му неизпълними задачи в банката, а след това го злепоставяше пред останалите, когато не успяваше да се справи. Той наистина се стараеше, но направеното от него никога не беше достатъчно добро. От една година или почти толкова той искаше да смени работата си, но аз го умолявах да не прави това. Виждаш ли, баща ми няма синове и аз мислех, че Кен ще успее да запълни тази празнина в живота му, която аз не успях. Бях толкова егоистична. Не разбирах как всичко се отразяваше върху мъжкото самочувствие на Кен.

— Недей да виниш себе си, Мелани. Кен е голям човек. Вътрешно може да е страдал и да се е чувствал излишен и несигурен, но той е извършил нещо незаконно и ще трябва да понесе последствията от това си деяние. Той го съзнава. Убедена съм, че не те обвинява за нищо.

— Тогава защо поне не е направил опит да се свърже с мен? Не съм го виждала, нито съм го чувала, откакто тръгна на работа през онази сутрин. Иърин, ставам тъжна, когато той не е до мен.

Иърин въздъхна и потупа нежно Мелани по рамото, давайки й малката утеха, на която бе способна.

— Мисля, че не се е свързал с теб, защото те обича. Не иска и ти да бъдеш замесена. По този начин те предпазва.

— Много повече бих се радвала на него, а не на неговата защита.

Иърин се усмихна нежно.

— Аз мога да разбера това, но се съмнявам, че един мъж би го разбрал — за миг се замисли за себе си и после каза: — Те виждат нещата толкова по-различно от нас.

Мелани въздъхна, издуха носа си в салфетката, която Иърин й подаде. Докато изтриваше сълзите си, каза:

— Днес ме нямаше, за да ти помогна. Дори не те попитах как се чувстваш.

— Чудесно. Значително по-добре съм.

Мелани кимна разсеяно. Иърин виждаше, че тя все още бе разстроена. Отсъствието на съпруга й й причиняваше дълбоко безпокойство, тревога, която трябваше сама да изстрада.

Потвърждавайки догадката на Иърин, Мелани каза:

— Ако не възразяваш, бих искала да се върна в спалнята си. Тази вечер не съм особено добра компания. Искам да полежа в леглото, което споделяхме с Кен, и да мисля за него. Налудничаво ли ти звучи?

— Струва ми се съвършено нормално. Ако ти се прииска да си поговориш с някого през нощта, аз съм насреща. Изобщо няма да ме притесниш.

— Благодаря, Иърин. Аз наистина се радвам, че ти си тук.

Две слаби ръце обвиха врата на Иърин и тя притисна Мелани към себе си.

— Аз също се радвам, че съм тук. Лека нощ.

— Лека нощ.

Иърин бе спала толкова много през деня, че не мислеше, че ще може да заспи, но това се оказа учудващо лесно. Искаше да размисли над странното поведение на Ланс, но съзнанието й отказваше да се концентрира върху тази тема. Изчезването на Кен представляваше проблем, който тепърва трябваше да разреши, а и унинието на Мелани също я тревожеше. По някакъв защитен механизъм мозъкът й изключи тези две обременителни теми и тя веднага заспа, щом положи глава на възглавницата.

Сънищата й бяха обсебени от Ланс. Веднъж той бе жесток и отмъстителен. Но в следващия момент тя се озоваваше в наелектризираща прегръдка, а той я обсипваше с целувки. Пръстите й сякаш усещаха косите на тила му. А сега неговото ухание й се струваше толкова силно, че започваше да се задушава, докато той бавно се навеждаше над нея. Шепнеше непрекъснато нейното име в ухото й. „Иърин. Иърин. Иърин.“ Тя го притегли съм себе си и сключи ръце на тила му.

В първия миг, когато отвори очите си, Иърин помисли, че се е озовала в някакво продължение на съня си в реалността. Ланс тихо повтаряше името й. Той се надвеси над нея. Ръцете й се сключиха здраво около врата му.

— Какво — стреснато започна тя, бързо пусна ръцете си и придърпа завивките към себе си.