Сандра Браун
Да догониш мечтата (7)

Глава 7

Съдейки по положението на слънцето, което се виждаше от прозореца, Иърин реши, че се е събудила следобед на следващия ден. Лежеше неподвижно, в очакване нов пристъп да свие стомаха й, но нищо такова не се случи. Единствените следи, останали от кризата, бяха немощта на крайниците и болката, стягаща всичките й мускули.

Обърна се на едната си страна и видя, че някой предвидливо бе поставил купа с лед на нощната масичка. Тя повдигна капака, взе две малки кубчета лед и ги сложи под пресъхналия си трескав език. Заспа, преди кубчетата да се бяха стопили напълно.

Вечерният мрак бе покрил небето с бледопурпурно наметало, когато младата жена се събуди от тракането на чинии. Обърна се на другата си страна и видя Мелани да влиза през отворената врата с поднос в ръце.

— Мелани? — изскърца Иърин. Какво бе станало с гласа й? Прокашля се и направи нов опит. — Мелани, съжалявам, че ти причинявам такива грижи.

— Иърин, моля те, не ме обиждай, като се извиняваш. Не можеше да направиш нищо срещу болестта.

— Знам, но ти причиних толкова големи грижи. Като че ли и без това си нямаше достатъчно — направи усилие да седне в леглото, но едва успя да се облегне на възглавниците.

Мелани постави подноса на нощната масичка.

— Аз би трябвало да ти се извиня — сведе поглед към неспокойно сключените си длани. — Не можах да ти помогна с нищо. Ужасявам се от всяка болест още от детските си години. Всеки път, когато съм край някой болен, започвам да проявявам същите симптоми. Прости ми, Иърин, че те оставих сама в момент, когато се нуждаеше от моята помощ.

Иърин взе ръката на Мелани.

— Бях твърде заета, за да забележа — каза тя и направи усилие да се усмихне. — Сега се чувствам значително по-добре.

— О, толкова се радвам! Мистър Барет предположи, че може би ще искаш да хапнеш малко препечени бисквити с чай. През целия ден той се държи толкова странно. Знаеш ли какво направи снощи? Каза на доктор Джошуа, че ти си негова съпруга. Аз си премълчах. Когато ме погледна с онзи страховит поглед — ти го знаеш — бих се съгласила с всичко, което казва — Мелани не забеляза, че лицето на Иърин бе загубило и последните остатъци от цвета си. — Той твърди, че стомахът ти ще е празен. Можеш ли да хапнеш мъничко, без ъъъ да го изхвърлиш обратно?

— Не знам — отвърна Иърин. Мисълта за храна все още беше отблъскваща, а стомахът й се бе свил от вълнение след онова, което Мелани бе казала за Ланс. — Ще ги ям бавно и по мъничко.

Мелани седна в краката й и говореше непрекъснато, докато Иърин изяде две от бисквитите. После отпи няколко глътки от топлия чай, за да разкваси устата си.

— Червеният телефон звъни непрекъснато от сутринта. Мисля, че нещо става, но мистър Барет не ми е съобщил каквото и да е до този момент.

— Може би наистина няма нищо за казване — успокои Иърин по-младата жена, която изглеждаше толкова безпомощна и изтощена. След това отново се извини, че не е в състояние да й окаже подкрепа.

— Ти само оздравявай, за да бъдеш в добро настроение, когато Кен се върне у дома — каза Мелани, когато се изправи. — Искаш ли да видиш задължителната стая?

Иърин се съгласи, щом можеше да получи помощ, и двете заедно отидоха до банята. Наплиска лицето си, изми зъбите си и посети тоалетната. Пътят обратно до леглото й се стори като истинска одисея.

Когато благодарно отпусна глава на възглавницата, тя рече сънено:

— Мелани, благодаря ти за леда, който бе донесла. Точно от него имах нужда.

— Не аз го донесох. Беше мистър Барет.

Тя затвори след себе си вратата и Иърин остана сама с мислите си в потъналата в здрач стая.

Беше смайващо до каква промяна в състоянието й доведоха дванадесетте часа сън. На следващата сутрин Иърин се почувства значително по-добре. Внимателно спусна крака на пода и се изправи. Олюля се, а стаята неистово се завъртя в кръг, после спря неподвижно, но тя стигна до банята сама, без чужда помощ.

Изми с гъба тялото си и облече чиста нощница. Косата й бе прилепнала към главата, но едно разресване с четката й бе достатъчно да върне обичайния си блясък и обем. Облекчи пресъхналите си устни, като им нанесе тънък слой блясък. И довърши освежаването си, като се напръска леко с ухаещ на лимон парфюм. Всяко по-силно ухание щеше да раздразни болния й стомах, но парфюмът за тяло я накара да се почувства отново като човешко същество. Сигурно се възстановяваше — пак ставаше суетна.

Все още седеше на ръба на леглото и нанасяше балсам върху ръцете си, когато вратата се открехна и през пролуката тя видя лицето на Ланс. Ръцете й застинаха по средата на движението си, Иърин втренчи очи в него през разстоянието, което ги делеше. Нощницата в бледопрасковен цвят, която бе облякла, беше от меко падаща батиста и бе достатъчно плътна. Закопчаването започваше от нивото на обшития с ленти корсет в яйченожълто и продължаваше надолу до коленете.

— Здравейте — поздрави той.

— Здравейте.

— Ще живеете ли? — попита усмихнат.

Иърин отвърна на усмивката му.

— Да, така мисля, макар че в един момент не бях сигурна дали го желая.

— Бяхте много отпаднали.

Тя отмести поглед встрани, преливащ от смущение при спомена за своята немощ, на която той бе станал свидетел.

— Искам да ви благодаря за отзивчивостта ви през онази нощ — прииска й се да го попита защо бе казал на лекаря, че тя е негова съпруга. Продължи да гледа съсредоточено босите си крака. Когато той не отвърна, повдигна очи и го погледна.

— Не трябва да ми благодарите. Бих искал да можех да ви спестя страданията през онази нощ — двамата приковаха погледи един в друг в продължение на дълъг и напрегнат миг, в който сякаш всичко заобикалящо ги се стопи, за да останат единствено те двамата и да се потопят необезпокоявани в дълбините на своите души. С усилие на волята той откъсна очи от смущаващата гледка, която тя представляваше, и припряно каза: — Сигурно умирате от глад. Ще ви приготвя нещо, но не очаквайте, че ще е шедьовър на кулинарното изкуство.

— Не е необходимо да се тревожите. Мелани…

— … отиде да посети родителите си в техния дом — довърши вместо нея той. — Семейни проблеми. Майк дежури на телефона. Аз съм на ваше разположение — усмихна се, но усмивката му беше неуверена. След това, преди забързано да излезе от стаята, добави: — Веднага се връщам.

Иърин изпъна завивките доколкото можа и се качи на леглото. Разтърси възглавниците и се облегна на тях, останала отново без сили. Тялото й трябваше дълго време да се закрепва, преди да бъде в добра форма за един сет тенис.

Отново започна да се унася в дрямка, когато Ланс влезе с поднос в ръце.

— Специалното синьо блюдо тази сутрин включва топли кифлички, препечени филийки и чай с лед — издекламира той с широка усмивка.

Толкова рядко се усмихваше. Може би така бе по-добре. Защото когато се усмихваше, усмивката му бе обезкуражаваща и покоряваща. Слабост, нямаща нищо общо с нейната болест, обхвана цялото й тяло. Нощницата започна да вибрира под учестеното й дишане. Видя, че Ланс забеляза трептенето на материята, когато се наведе над нея, за да остави подноса в скута й.

— Чаят ми звучи добре — нервно каза тя. — Не бих могла да вкуся нищо сладко, но съм зажадняла за нещо студено.

— Доктор Джошуа препоръча да забравите за няколко дни млякото и плодовите сокове.

— И без това не пия мляко.

— Никога ли?

— Не, от него се затлъстява — отвърна тя и отхапа мъничко от препечената филийка.

— О! — огледа я внимателно, проследявайки с очи очертанията на краката й под завивките. — Наистина сте доста, тежичка.

За пръв път Иърин забеляза насмешливи искри в дълбините на тези смайващо сини очи. Той наистина я занасяше.

— Можех да бъда, ако непрекъснато се наливах с мляко — отвърна тя и се засмя, а той се присъедини към смеха й. После, като гледаше подозрително димящата купичка върху подноса, попита: — Какво е това? Прилича на крем.

— Моля за извинение, мадам. Тази купичка с оризов крем е специалитетът за деня. Няма нито една бучка в него.

— Оризов крем. Бррр! — потрепери тя. — Да не би да очаквате от мен да изям това нещо?

— До последната лъжичка. Трябва да възстановите силите си, а само препечените филийки не могат да го направят. Трябва да приемете нещо, което ще се залепи по ребрата ви.

— Мисля, че това ще се залепи на гърлото ми.

— Почакайте, почакайте! Не обиждайте главния готвач.

Той взе лъжицата и загреба голямо количество от крема. Без капка милост и изпълнен с решителност, я държа пред устните й, докато тя накрая отвори уста. Внимателно пъхна лъжицата в нея. Иърин се разсмя. Едва бе погълнала лепкавата смес, а Ланс й подаваше вече втора лъжица. Гледката беше странна, защото той започна да отваря и затваря устата си, за да й покаже какво иска от нея.

— По този начин се храни бебе — успя да каже тя, преди последната лъжица да бъде напъхана в устата й. — Много добре се справяте.

— Би трябвало — отвърна той.

„Божичко! Той е женен!“ Тази възможност никога не бе й хрумвала. Вероятно бе женен и имаше пълна къща с деца.

— Твърде често ми се е налагало да храня децата на сестра ми, за да не знам няколко трика — обясняваше той. — Затова знаех и за препечените бисквити. Всеки път, щом забременееше, сестра ми изяждаше цели кутии с препечени бисквити, за да предотврати пристъпите на гадене.

— Имате ли собствени деца? — изпита удоволствие, когато разбра, че Ланс говори за своите племенници, но все още не знаеше какво бе семейното му положение. Въпросът се изплъзна от устните й, преди тя да има възможност да го спре. Лъжицата с безвкусен крем спря по средата на разстоянието до устата й.

— Не — тихо каза той. — От десет години не съм женен. Жената, която толкова неблагоразумно направих своя съпруга, след две години брачен живот реши, че я задушавам, а тя иска професионална кариера. Отиде си и подаде молба за развод — прагматичното му обяснение не оставяше никаква възможност за разговор, затова Иърин не потърси такава. Той не беше женен и не е бил от много години насам. Незнайно защо, този факт й донесе огромно облекчение и я дари с безмерна радост.

След още няколко лъжици тя каза:

— Не мисля, че ще искам повече. Благодаря.

— Може би сте изяли достатъчно от крема. Мога да ви приготвя картофена супа за обяд.

— Млечна супа с картофи? — зарадвано попита младата жена.

Русите му вежди се свъсиха насмешливо и той изрече с безстрастен глас:

— Не, просто обикновена картофена супа от консерва.

И двамата се разсмяха.

— Разкажете ми за семейството си — помоли Иърин, когато Ланс взе подноса от скута й. Докато той беше наведен над нея, тя усети уханието на лосиона му за след бръснене. — Имате сестра?

— Да. Тя и съпругът й имат четири деца. Когато се съберем всички, включително майка ми и баща ми, става истинска лудница.

Иърин изпита ревност към него. Джералд О’Шиа нямаше живи братя и сестри. Майка й имаше само сестра си в Луизиана, която нямаше деца и бе вдовица. Иърин се бе надявала, че когато открие Кен, той ще има голямо семейство. Мечтаеше да има роднини. Кръвно близки хора. Наследници. Семейство.

— Завиждам ви за семейството — каза тя. — Винаги съм искала да имам братовчеди, близки, които да посещавам през лятото и по време на почивни дни. Бих искала Мелани и Кен да имат деца. Понякога най-обикновените неща за мен бяха най-непостижими.

Ланс прекоси стаята и отиде до прозореца, обръщайки се с гръб към нея.

— Натъкнахме се на следа за Лаймън — неочаквано заяви той.

Тя рязко се изправи, внезапно излязла от унеса си.

— Наистина ли? Снощи Мелани предположи същото. Какво се случи?

— Открихме, че е взел кола под наем. Още в самото начало бяхме проучили тази възможност, разбира се, но някой е пропуснал да провери една частна фирма, даваща коли под наем. Когато собственикът се обадил в полицията, че някакъв човек е дал фалшив регистрационен номер на свидетелството за правоуправление, те веднага ни уведомиха. Собственикът разпозна в човека Лаймън, когато му показахме негова снимка — пое дълбоко въздух. — И така сега разполагаме с истинска следа. Имаме описанието на колата и номера на свидетелството. Предполагам, че ще го открием до няколко дни.

Нямаше какво да си кажат. Иърин се облегна назад и затвори очи, отправяйки безмълвна молитва брат й скоро да си върне разума и да се предаде или поне да бъде открит.

— Доктор Джошуа изпрати медицинско заключение, което да предадете на лекаря си в Хюстън. То е долу — Ланс не изглеждаше заинтересуван от темата, същото се отнасяше и за нея.

Отговори му механично:

— Добре. Ще помня, че трябва да го взема, когато си тръгвам.

Едва сега Иърин забеляза, че валеше. Доста силно, в интерес на истината. Едри кръгли капки чукаха по стъклата на прозорците, а улуците на покрива изливаха шумно силни водни потоци. Помещението беше потънало в наситен полуздрач, придаващ интимност на атмосферата вътре.

— Предполагам, че ще трябва да се върнете към работата си и всичко останало, когато Лаймън бъде открит — гласът му бе дълбок и приглушен, подобно на отекващия гръмотевичен гръм, достигащ до тях откъм далечните хълмове. Силуетът му се очертаваше толкова внушителен на белезникавата светлина, влизаща през прозореца. Той облегна глава на ръката си и започна да потрива трапчинката на брадичката си с големия пръст.

— Да, предполагам — разсеяно отвърна Иърин.

Изведнъж завръщането в Хюстън й се стори мрачна перспектива. Но тя харесваше живота си там. Работата си. Беше привързана към Барт. Въпреки това нито едно от тези неща не й се струваше от голямо значение. Изведнъж желанието да разбере този човек, да предугажда всичките му нужди и да ги задоволява стана по-важно от всичко друго. За нея бе важно той да бъде щастлив. Ако бе принудена да избира в настоящия момент, тя би предпочела да остане в тази стая заедно с Ланс пред всяко друго място на света.

Бе почти, както ако го обичаше.

Необикновената му дарба да чете мисли и този път не му изневери. Без да измества тялото си, той се обърна и я прониза с небесносините си очи.

А тя гледаше с широко отворени от внезапно обзелото я смущение зеници. Без да осъзнава какво прави, бавно поклати глава в знак на отрицание на непредсказуемите чувства, които я разтърсваха. Устните й произнесоха неговото име, но от тях не излезе нито звук. Една сълза, изтласкана от другите, които напираха в очите й, се отрони от долния й клепач и се търколи по бледата й буза.

Ланс се обърна и приближи до леглото. Очите му настойчиво търсеха нейните.

— Иърин? — името й едва се чу, въпреки абсолютната тишина, обгърнала стаята.

След това той се озова надвесен над нея, облегнал силните си ръце на леглото, от двете страни на тялото й.

— Иърин, защо плачеш? — тихо попита мъжът.

— Не знам — едва чуто отвърна тя.

— Не, знаеш. Защо, Иърин? Кажи ми!

Не можеше да го погледне, като знаеше, че любовта й към него бе изписана в очите й. Наведе глава и я поклати отрицателно.

— Не знам — с почти недоловим глас произнесе тя.

Повдигна главата й с показалеца си и я накара да го погледне.

— Кажи ми да си отида. Кажи ми, че това е лудост.

— Това е лудост — прошепна Иърин. Сърцето й щеше да се пръсне. Всичко, което виждаше, което искаше да вижда, бе единствено неговото лице, така близо до нейното.

— Кажи ми да си отида — повтори той.

— Не — поклати глава Иърин. — Не мога.

— Тогава Бог да ни е на помощ! — още не бе довършил думите си, когато устните им се сляха.

Матракът потъна под тежестта му, когато той легна до нея и я притегли към себе си. Без да губи време в прелюдии, Ланс жадно завладя устните й, пиейки неутолимо от техния нектар.

Когато първоначалният глад бе задоволен, той започна по-бавно и по-ценителски да се наслаждава на нейните прелести. Попи с устни сълзите по лицето й, после обсипа с целувки ушите и шията й.

Иърин взе лицето му в дланите си и го погледна с разширени от напиращите сълзи очи.

— Ланс — изричаше с неизмерима наслада името му. — Ланс, Ланс!

Целуна трапчинката на брадичката му и прихвана долната му устна между своите така, че той изстена от удоволствие и отново я повали на възглавниците.

Без да я изпуска от обятията си, Ланс се претърколи и тя се озова върху него, свела поглед към лицето му. Ръцете му обсипаха с милувки гърба й, плъзнаха се надолу по бедрата й, после се върнаха към хълбоците й и я притеглиха още по-близо. Тя се намести върху него с такава подлудяваща прецизност, че направо дъхът заседна в гърлото му.

Неспособен да устоява по-дълго, той вплете пръсти в къдриците й и отново потърси устните й. Останал без дъх и смеещ се, мъжът се претърколи странично и те се изпиваха един друг с погледи. Главите им лежаха на една възглавница, пръстите им бяха вплетени, носовете им се докосваха, а устните се галеха с неизмерима нежност.

Иърин неуверено протегна ръце към вратовръзката му, завързана точно над най-горното копче на ризата. С неумели пръсти я разхлаби, докато най-накрая успя да я провре през главата му. Той повдигна глава и по този начин я улесни. Можеше да бъде и търпелив към нейната несръчност. Разполагаше с цялото време на тази планета.

Пръстите й се заеха с копчетата на ризата, докато накрая и последното бе разкопчано. След това разтвори меката памучна тъкан. Наслаждаваше се на гледката. Той бе така откровено мъжествен, че за миг я обзе свян.

— Имаш красиво тяло, Ланс — с треперещ глас каза тя.

Все още неуверена, но неспособна да устоява на изкушението, Иърин постави длани върху гърдите му и прокара пръсти по гъстия мъх от светлокестеняви косъмчета.

— Имаш един бял косъм! — възкликна тя. После, хващайки косъма между пръстите си, добави: — Ето тук.

— Ох! Знаеш ли, това е придобито.

— На колко години си? — попита тя, като нежно разтриваше мястото, от което бе изскубнала белия косъм.

— Тридесет и седем.

— Мислех, че си на тридесет и три. Но това беше, докато те смятах за Кен.

— Не. Аз съм стар човек. Прекалено стар за теб — пръстите му изучаваха прешлените на тила й, сякаш искаха да запомнят завинаги тяхното усещане.

— Винаги съм имала слабост към антики — подразни го тя, докато пръстите й галеха стегнатите мускули под загорялата от слънцето кожа.

Той окуражаваше нейното безцелно, игриво изследване до мига, когато пръстите й докоснаха гръдните му зърна. Изпусна въздух със свистене през устните си и притисна дланите й до уголемените от възбуда зърна.

— Не играеш честно — укори я нежно той и положи бегла целувка върху устните й.

— Научи ме на правилата — с тих глас го предизвика тя.

Повдигна ръцете й и ги положи върху тила си. Дванадесетте малки бисерни копчета, образуващи права линия от нагръдника на нощницата до коленете й, поставиха на изпитание неговата търпеливост. Но когато свърши, спря за миг, предвкусвайки насладата, която щеше да му достави гледката, щом разгърнеше диплите на ефирната материя.

Очите му бавно обходиха тялото й и Иърин се зачуди на отсъствието на всякакъв свян у себе си. Дори когато пръстите му тръгнаха по пътеката, очертана от очите му, тя не можа да си представи, че трябва да изпитва някакви задръжки.

— Красива си — въздъхна той. — Точно както предполагах. Както чувствах, че ще бъдеш.

Усети как някаква огромна буца заседна в гърлото й от обзелото я вълнение. Пръстите й изрисуваха устните му, когато тя го закле:

— Моля те — и притегли главата му към гърдите си.

Ланс отново обсипа снагата й с огнени целувки и подлудяващи пулса й ласки. За втори път той чу онова познато полустенание-полувъздишка, което караше кръвта му бясно да препуска по вените. Този звук, нейното ухание, вкусът и усещането за нея завладяваха изцяло мозъка му и изличаваха от главата му всяка разумна, почиваща на здравата логика и чувството за отговорност мисъл. Дори когато отново си повтаряше наум, че това е безумие, той безпомощно се давеше в очите на това създание, наречено Иърин О’Шиа.

Слезе от леглото и се бави само толкова, колкото му бе необходимо да се освободи от дрехите си. После внимателно седна на леглото, свали презрамките на нощницата от раменете й, а след това и цялата нощница. Очите му ненаситно поглъщаха всяка частица от нея, преди да я положи да легне и да я покрие с тялото си.

И двамата бяха намерили своя дом.

Тя се изви към него и изрече през сълзи името му. Или това бе по-скоро ехо на собствените й мисли? Той чу молбата й — без значение дали бе словесна или неизречена — и проникна в дълбините на най-съкровената й същност.

След това застина неподвижно и сведе към нея невярващи очи.

— Господи, Иърин! Защо не ми каза? — попита той с припрян шепот.

— Не мислех, че е важно — със същия тон му отговори тя.

Той се взря в лицето й.

— Грешиш. Има голямо значение.

— Не исках да омаловажавам неговата значимост. Само че всичко е толкова хубаво дотук, че това няма значение.

— А какво има значение?

Иърин докосна лицето му с треперещи пръсти.

— Да бъда на висота за теб.

— О, господи! — прошепна той, преди да я целуне и да счупи последния печат по пътя към нейната добродетелност.

Телата им започнаха да се движат, сякаш по предварителна хореография, в такава пълна хармония, извеждайки всеки от тях до висините на неподозирано блаженство и задоволявайки една потребност, несъзнавана и от двамата до този момент.

Не съществуваше обяснение за този спонтанен израз на любов. Даже да бяха имали време да вникнат в своите мотиви, те нямаше да намерят логично обяснение за тях. Бяха станали подвластни на една древна сила, която връхлиташе неочаквано и не търсеше оправдание за своето съществуване. Тя дори не съществуваше, преди да се зароди между двама души. А това, само по себе си, бе достатъчно основание.

Ланс не се отдръпна веднага от нея. Дишането му бе учестено и на пресекулки. Държеше я нежно в обятията си, но без желание да я пусне. Може би мислеше, че тя бе само един мираж? Ръцете, обсипващи с милувки тялото й, сякаш се страхуваха, че тя всеки момент щеше да се изпари.

Лежаха с преплетени тела, напълно изтощени от акта на себеотдаване. Той я придърпа по-близо и притисна главата й до гърдите си.

— Добре ли си? — пръстите му продължаваха да шарят по гърба й.

— Малко повече от добре — отговори Иърин.

Нисък гърлен смях отекна в едното й ухо и тя повдигна глава.

— Ти се смееш? — изненадано каза жената.

— Толкова ли е необичайно? — изви той въпросително вежди нагоре.

— За теб — да. Знаеш ли, ти рядко се усмихваш — нежно го укори младата жена.

Ланс пак се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Ти ме караш да се усмихвам — прошепна той.

— Наистина ли?

— Да, наистина — целуна я продължително, но когато тя протестира срещу опита му да откъсне устни от нейните, той се отдръпна. — Иърин, престани, защото няма да мога да се спра. А освен това предполага се, че си болна — стана от леглото и започна да се облича. — За какъв мерзавец ме смяташ, че да се възползвам от една безпомощна слаба жена? А освен всичко останало, аз съм на служба. Правителствена служба — усмивката му определено бе престорена. — Но това беше една адски пълноценна почивка за пиене на кафе.

Иърин се разсмя.

— Подобряваш се. Дори се шегуваш.

Ланс си сложи чифт къси долни гащета. Тя въздъхна от удоволствие, като го гледаше, докато се облича.

— Не знам защо, но никога не съм те причислявала към типа мъже, носещи толкова сексапилно долно бельо. С тях изглеждаш почти толкова добре, колкото си и когато си без тях — дяволито подхвърли Иърин.

Ланс я изгледа с престорена обида. След това разцъфна в широка усмивка.

— Обзалагам се, че казваш това на всички момчета — каза той с глас, който беше престорено срамежлив.

Тя отново се разсмя.

Когато се облече, той се върна при леглото и се надвеси над нея.

— Наистина ли си добре? Не исках да бъда толкова ненаситен, но ти, Иърин, ме… — не можеше да не я целуне, преди да довърши. — Причиних ли ти болка?

Загрижеността в гласа му бе неподправена.

— Не, Ланс, съвсем добре съм. И не — ти не си ме наранил повече, отколкото самата аз желаех да бъда — усмихна се влюбено, докато отстраняваше немирни кичури коса от челото му. — Беше красиво, а аз се чувствам чудесно.

Мъжът седна на ръба на леглото и взе дланите й в своите.

— Иърин — бавно каза той. Големият му пръст рисуваше кръгове върху дланта й и той втренчено гледаше в тях. После вдигна очи, за да срещне погледа й. — Има толкова много въпроси без отговор, но не исках да говоря за други мъже, докато бях в леглото с теб.

— Не разбирам.

Ланс се надвеси над нея и я целуна по изящната извивка в основата на шията й, а след това и по устните.

— Мога ли да те видя по-късно? — попита той, като обхождаше с очи фигурата й и придаваше двоен смисъл на въпроса си.

— Ммхм — лениво отвърна тя. Прозвуча като обещание.

— А сега опитай да си отпочинеш.

Положи бегла целувка върху челото й и излезе.